[Нека преди поредните избори в България,от които уж нещо зависи, да си припомним някои от делата на газещата българския народ ,безмилостна групировка наречена БКП/БСП]

Нека преди поредните избори в България,от които уж нещо зависи, да си припомним някои от делата на газещата българския народ ,безмилостна групировка наречена БКП/БСП

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта ,,Слънчев бряг" край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат ,,ликвидарани". На много от техните досиета е написано ,,ЗН" – ,,завръщането нежелателно". Предлагаме ви втората част на изповедта на Кольо Колев – автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, ,,човек за човека е приятел и брат". Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървавящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок – по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.

През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата.

Пот и кръв се лееха непрекъснато

Мирчо Спасов искаше ,,много, много работа". Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент – палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.

Убийствата ставаха по всевъзможни начини:

с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно ,,Бате-е!" Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за ,,нещо важно". Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани

бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в ,,моргата" зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: ,,Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?" Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. ,,Има ли други желаещи да празнуват?" Данчо изстена само: ,,Братя...аз ...си... отивааам...". И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци,

пратили го да го сплашат

Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.

Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само

високообразовани и културни хора – заплахата за ,,мирния комунизъм"

Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел ,,България". Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед ,,да се събере мършата в газката". И ни накараха да ,,почистим". Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в ,,моргата"

и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: ,,Аз колкото да си разквася устата." Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: ,,Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?" Мирчо Спасов каза: ,,Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм." И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.

Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен, и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: ,,Стигааа!" Той отпусна тоягата и ми каза: ,,Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш." Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега. Гледах по-късно поне 20 пъти филма ,,Спартак", който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си. Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: ,,Никога, никога човешко насилие!"

На Белене има хиляди човешки кости
В лагерите Куциян и Богдановдол • Как бе основано трудововъзпитателното общежитие на остров Персин • Ядат ли се кучетата и змиите? • А каква храна откриха прасетата...

Димитър Сираков

... Снимки, статии, документи, спомени връщат филмовата лента на живота на Димитър Сираков, роден на границата между два века, през 1900 година. Една от снимките е на засмяна красива млада жена, приличаща на киноартистка. Снимката е силно обгоряла в краищата и научавам, че като по чудо се е запазила след пожара в Белене. "Вие сте, нали?". "Не си приличам - отвръща 75-годишната жена с чисто бяла коса, съпругата на Сираков. - Какво съм преживяла само... На тридесет години ми побеля косата."

Запазено е и интервю във френския вестник "Ла Депеш Дофиноаз", взето от главния редактор Ив Фарж, член на Световния съвет на мира. То е от 16. XII. 1932 г. със заглавие "Обиколката на Европа с един млад политически изгнаник".

"Защото, пише в него, ако господин Сираков е само на тридесет и една години, той е имал вече случая да пребивава за известно време в Австрия, Унгария, Съветския съюз, Югославия, Германия, Швейцария, Румъния и най-после във Франция... Господин Сираков, който по времето на Стамболийски ръководеше едно известно списание, чиято мисия се състоеше особено в борба за еманципирането на народа чрез просвета (образованието) - трябваше след 1925 година да изпита върху си ужасите на изгнанието!"

"О, това беше - оживява се моят събеседник - след една моя беседа за българската литература в Гренобълския университет, където следвах литература и философия." И продължава да разказва как през 1925 г., когато бил в школа за запасни офицери, сестрите му успели да продадат няколко ниви, за да му извадят паспорт и да емигрира. Как после станал журналист във френски вестник, присъствувал и на Лайпцигския процес, а след 1934 г. за кратко време бил и кореспондет на френския вестник в София, после станал застрахователен инспектор.

Сред документите попадам и на обвинителния акт от 1947 г. "В борбата - пише в него - на отечественофронтовските земеделци за запазване единството на съюза с разколниците "геметовци" той е на страната на последните и има отрицателно отношение към КОНФЕРЕНЦИЯТА-КОНГРЕС на БЗНС от 8 и 9 май 1945 година, станала в театър "Балкан".. . На 16 юни 1945 година Сираков се е срещал лично с Никола Петков в дома на същия и му предал препис от МЕМОРАНДУМА (на френски език) от 5 юни 1945 година. Никола Петков му казал, че се съгласява и одобрява това, което е направил. За връзките на Сираков с американците са знаели: Ангел Держански, Асен Стамболийски, Трифон Кунев и др."

В двата меморандума, предадени в американската легация в София, настоява за гаранция за свободни избори, за отлагането им, за спиране преследването на земеделци и т. н.

Из обвинителния акт: "Изказва се против оставането на Червената армия в България и иска в конференцията на "ТРИМАТА ГОЛЕМИ" да се занимават с българския въпрос и да решат така, че да установят търговски връзки със САЩ, без да се иска "благоволението" на МОСКВА. Иска преди произвеждането на изборите за Народно събрание съветската Червена армия да напусне българската територия ..."

Накратко Димитър Сираков не споделя комунистическата идея и още по-точно той е противник. В днешното ни следдесетоноемврийско плуралистично време, когато има всякакви партии и идеи, това едва ли би учудило някого. Но тогава ...

В СЛЕДСТВЕНИТЕ КИЛИИ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

"Арестуваха ме в началото на 1947 година и след няколко месеца в килиите на Държавна сигурност в Пловдив бях закарай без присъда в затвора, а оттам през юли ме преместиха в Държавна сигурност в София, където в продължение на четиридесет и два дни животът ми се поддържаше само с вода. В края на август без охрана, само с шофьора на колата ме закараха в Държавния затвор и бях настанен в килия 108 на четвъртия етаж в смъртното отделение. На 22 септември, когато със силна охрана ме водеха до тоалетната, съвсем случайно разбрах, че Никола Петков е в килия 115. Минавайки край нея, го видях седнал на пода, сложил ръце на коленете си с поглед, зареян в една точка над вратата. Същата вечер към полунощ до мен се приближи човек и тихичко ми прошепна, че току-що са екзекутирали Никола Петков. На сутринта, като ме отвеждаха към тоалетната, отново го видях, но този път беше прострян на пода, а главата му беше покрита с кърпа.

След това ме върнаха в Пловдив и ми съобщиха, че е насрочена дата за процеса срещу мен. И тъй като обвинението срещу мен беше върховна измяна и предателство, като също съм бил посочен за френски шпионин, това е възбудило интереса на съветското контраразузнаване. През март 1948 г. пристигна генерал Черепанов. Разговорът бе от девет вечерта до четири сутринта на другия ден пред началника на ДС Димитър Мурджев.

Съдът издаде на 26 април оправдателна присъда и отхвърли обвинителния материал като несъстоятелен и тенденциозен. От което си направих извода, че генералът е разбрал, че не съм и не мога да бъда шпионин. Трябваше да бъда пуснат от залата на съда, но прокурорът Стояновски, недоволен от оправдателната присъда, заяви, че ще обжалва присъдата, поради което ми бе определена пет хиляди лева гаранция и след внасянето й щяха да ме пуснат."

СЪПРУГАТА КАТЯ СИРАКОВА:
"Веднага хукнах да търся парите и още на следващата сутрин ги внесох. След това седнах на една пейка пред затвора и зачаках. Затворът тогава се намираше след стария мост на Марица, сега там са жилищни блокове. Много часове минаха и едва към пет часа следобед го видях да излиза от затвора. Тръгнахме щастливи към къщи, но малко след като минахме моста, двама души от Държавна сигурност ни спряха и казаха, че трябва да отиде с тях за малка справка. Казахме, че ще отиде на другия ден, но стана ясно, че трябва да се подчини. Отидохме заедно. Бутнаха го по стълбите и едвам успях да му дам питката, която цял ден държах в ръцете си. Обясниха, че всички са си отишли и да дойда на другия ден. Така ходех в Държавна сигурност ден след ден. Близо месец вече минаваше, когато отидох на 24 май и ми казаха, че го няма, че е преместен другаде и той щял да ми се обади. След месец научих, че е в лагера Богдановдол и с една приятелка от София отидохме да го видим. Това е след Перник, в една долина сред насипи и линии са пръснати бараки. Повикаха го. Казаха, че имам на разположение пет минути. Носех му храна, дрехи. Милиционерът каза да оставя всичко на земята. Оставих ги и се отдалечихме зад насипа. После ми казаха, че онзи е разритал всичко с крак."

В лагерите Куциян и Богдановдол:
"ТВОЙТА МАМА, ГАД С ГАД, ТИ ЗАСЛУЖАВАШ..."

В многобройните му спомени, писани по различно време, търсим началото. Първите лагерни дни. И ето, Катя Сиракова зачита такъв пасаж: "Пред бюрото, прав, обут с ботуши, бе управителят на лагера Ангел Куртев, майор от Гранични войски. Там бе и шефът на охраната Ханджийски, който бе и инспектор на "възпитателите". Ангел Куртев ми заяви, че тук сме били земеделци, бивши депутати и други опозиционери и уж от моето добро поведение зависело бързото ми освобождаване. Не помня какво точно се е случило с мен, но аз възразих: "Господин управител, мисля, че вашата задача е съвсем ясно определена. Вие трябва тук да ме охранявате, а когато вашите началници ви заповядат да ме пуснете, да ми отворите вратите. Но не и да водите преговори за поведението ми."

След тези мои думи куцият Ханджийски скочи като попарен и крещеше: "Твойта мама, гад. Ти заслужаваш от този нож да направя трион и с него да ти отрежа главата."

Същата вечер на проверка пред хиляди народ, събран в каре на просторния двор на лагера, дойдоха тримата големи шефове на управата - Куртев, майор Гершанов и Ханджийски. Тръбачите подадоха сигнал за внимание. Последва кратка заповед да изляза три крачки напред. Пред хилядите застана едно чучело, облечено в дрипи от бракувани военни складове. Управителят с вдигната заплашително във въздуха ръка извика: "Виждате ли този тип. Този престъпник заслужава тук, пред всички, да извадя парабола и да му пръсна черепа. Този, който си позволява да критикува правителството и разпоредбите на управата." След което прочете заповед, че на мен се конфискуват всички хранителни продукти, каквито въобще не притежавах, и се наказвам с десет денонощия право стоене при извънреден труд. (Право стоене означава, че цяла нощ се стои в карцера прав, а показалците ти трябва да опират стената. А на сутринта отново си на работа - б. а.).

Към края на месеца ме изпратиха в лагера Богдановдол. Тук началник беше капитан Николов. През 1949-а зимата беше една от най-мразовитите и температурата достигаше минус 34 градуса. Копаехме замразената земя и от всеки удар с копача изхвърчаха искри. Правехме шосето за село Богдановдол, което после, понеже сред работещите имаше много бивши депутати, селяните нарекоха "депутатското шосе". На открит камион всяка сутрин ни откарваха до замръзнала рекичка, където вадехме промит пясък за влаковете. През време на работа ни беше забранено да се ползваме от ръкавиците и шинелите, които се пазеха при огъня на милиционера. Изваденият пясък тутакси замръзваше като бетон. Откарвахме го до шосето за Брестник с малки вагонетки, които тикахме по трима с рамене. Вечер след работа камионът минаваше през село Батановци. Майор Страхинов даваше тон и ние запявахме: "Ние искаме пак свободата, земята и нашия труд, че ние творим благата със сърпа и тежкия плуг." И песента се смесваше с виелицата.

Не след дълго ни преместиха за подземни копачи в рудника "Темелко Ненков". Конвоят е от добре въоръжена охрана и специални кучета. Тежко и горко на оня, който се подхлъзне - веднага получаваше удар с приклада.

Една вечер късно след проверка вратата на бараката се отвори и ми бе заповядано да отида в канцеларията. Там бяха капитан Николов и старши надзирателят Найден. Поздравих. Капитанът ме изгледа сурово: "Ти си рогач, бе!" Отвърнах кротко: "Рогач съм." "Ти си идиот бе, твойта мама". И ме ритна така силно в корема, че паднах на гръб. После заскача с ботушите върху мене, където му падне. Когато двама милиционери ме хвърлиха като чувал в бараката, съм бил с четири избити предни зъба, цялото лице в кръв, а едното ми ребро счупено.

ОСТРОВ ПЕРСИН - ЛАГЕРЪТ НА СМЪРТТА

"Вие, младите, трябва да знаете, казва по едно време Димитър Сираков, на всеки от островите има човешки кости. Но остров Магарец е човешка трагедия. Не двайсет, сто, хиляди и хиляди са заровени там. Този остров беше официалното гробище."

Всъщност Персин това е популярното Белене. Какво знаехме доскоро за Белене наистина? Че там закарвали някакви хулигани, които ги превъзпитавали с труд. И нищо повече. Да, така се е наричал лагерът - "Трудово-възпитателно общежитие". Само че трудът е бил каторжен.

Оказва се, че моят събеседник заедно с още триста души от лагера Богдановдол са основатели на Белене. Че са били първите робинзоновци на тоя остров, обрасъл с вековни върбови гори, че първи са правили брод в дивите джунгли.

На 23 юли 1949 година късно вечерта след проверка било наредено по високоговорителя всички, които си чуят имената, да се строят по двама на двора, като вземат от бараките само по две одеяла. В сърцата трепнала плахата надежда за освобождаване. Скоро била сменена с тревога. Закарали ги до санитарен влак, където ги съблекли голи, изварили дрехите им. После намазали окосмените им части с някаква течност и под душовете космите опадали. Защо ли била нужна тази стерилизация? Тогава някой пръв произнесъл "Сибир" и тревогата се настанила в душите им, докато прекосявали България със специален влак, натоварени в конски вагони по петдесет човека, здраво завързани отвън. През процепите сричали имената на гарите, където спирали, и гадаели.

На втория ден вратите се отворили и видели наоколо конна охрана. От Белене с лодки ги прехвърлят на острова, от който мнозина никога не се завръщат. Тогава Димитър Сираков не е знаел, че ще изкара тук четири години и половина, преди да го освободят, че после веднага след унгарските събития през 1956-а отново ще бъде тук за още три години, че през 1970-а година, вече 70-годишен, му предстои интерниране за пет години в силистренското село Долец.

"Тръгнахме към вътрешността на острова. Горещината беше стопила силите и мнозина започнаха да изостават. Минавахме през малки полянки и под хладния сумрак на грамадни върби. Късно следобед се озовахме върху една по-широка поляна на брега на пресъхнало блато. Началникът на охраната съобщи, че оставаме да нощуваме тук и всички насядахме в гъстата трева. Тази нощ останахме под открито небе и така всички станахме островитяни. Още два дни посрещахме зората или изпращахме залеза с празни стомаси. Едва на другия ден дойде конска кола и донесе хляб, брадви, мотики и лопати. Започна първото строителство. Сечаха се дървета, оплитаха се леси и за два-три дни бяха построени 23 землянки, разположени в две редици, покрити с пръст, които поставиха основите на първото селище. След землянките направихме карцера - четириъгълна яма, дълбока четири и половина метра, в която занапред щяха да спускат с подвижна стълба нарушилите дисциплината.

Скоро охраната бе сменена. Тя се сменяше на всеки 40 дни, вероятно за да не се създават отношения с арестуваните. На тези, които идваха, им казвали, че тук са най-лошите хора, осъдени на смърт, и те трябва да умрат. Тъй че скоро почувствахме взетите мерки за дисциплината. Милиционерите, стояха на двайсет крачки от нас с пръст върху спусъка на оръжието. Всякакви разговори помежду ни бяха забранени. Цареше дълбока тишина. Работата ни се състоеше в безцелното скубане на високите тръни с голи ръце. Бодилите бяха остри като игли и човек мъчно можеше да стигне до стъблото и целите ни ръце се обливаха с кръв, но който не скубеше, получаваше удари с прът. Нормата се определяше произволно до някое дърво или изсъхнал храст и човек, като видеше колко е далеч, го обземаше отчаяние. Щом слънцето започнеше да захожда, ни прибираха в землянките.

Тази работа обаче си е една песен в сравнение с онази, която ги очаква. На острова идват стотици нови и нови хора - мястото е достатъчно: островът е дълъг 14 км и широк от 3 до 5 км, а освен това е заобиколен с още шест по-малки острова. И се започва сериозна селскостопанска и строителна дейност. Само зеленчуковата градина е от 600 декара, а стотици тонове дини се товарят за Чехословакия. Правят се животновъдни ферми. Сее се много коноп. Даже била построена малка фабрика за конопени въжета. Арестуваните сами построяват затвора за хиляда души.

"Седем кубика пръст. Да я накопаеш, да напълниш количката и да я изхвърлиш - това беше нормата. А когато докарваха камъни за затвора, сме разтоварвали от корабите по 70-80 часа. Дойде шлеп със сто кубика камъни и ни казват, че докато не се разтовари, няма ядене. От глад едвам се крепиш с количката върху талпата. Паднеш ли и не можеш да плуваш - загубен си. А когато трябваше да се пренасят на няколко километра дървени трупи от по няколко тона, сякаш се избираше най-лошото време - дъжд, сняг. На дървени лостове, вдигани на рамене, се нареждаха по 40-50 човека. Достатъчно беше един да се подхлъзне в калта и всички, които напъваха сетни сили, можеха да бъдат премазани. А вечер след проверка се вглеждат в лицата и казват: "Ти излез, ти излез". Връзват избраните, откарват ги настрана и започват да ги бият безмилостно с колове. В това време на останалите се заповядва да пеят маршови песни. Повечето оставаха да пренощуват на поляната, защото бе невъзможно да се приберат. От сутрин до вечер работехме за парче хляб от 300 грама. На този остров човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата. На острова не беше останала нито една костенурка или друго пълзящо животно, включително змии. В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черният дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия."

ЗАВРЪЩАНЕТО

"Откараха ме в щаба на Държавна сигурност на "Московска" 5. Повече от месец ме водеха всеки ден на разпит при трима цивилни полковници. Една вечер председателят на разпитната комисия, като посочи малкото чувалче, ме попита имам ли друг багаж. След което каза: ,,Партията и правителството решиха да ви освободят." Стори ми се, че подът под краката ми и таванът на стаята се завъртяха. Само продумах: ,,Добре са решили." Една врата се отвори и видях, че се намирам на малка тясна уличка, перпендикулярно на булевард ,,Дондуков", срещу някакъв нощен бар. Мислех, че халюцинирам. Шумно изтрака трамвай и разбрах, че не е сън. Грабнах чувалчето и като крадец, тичешком, се запътих към Централна гара. От павилиона срещу пощата купих хляб и вестник. Изпратих телеграма. Пренощувах у мой братовчед, а на другия ден преди обед бях в Пловдив. Отбягвах погледа на всеки срещнат милиционер, защото подозирах, че ще ме повика с ръка и ще ме попита какво правя тук. В канцеларията, където работеше жена ми, тракаха пишещите машини. Когато тя се хвърли на врата ми, всички машини спряха да тракат. Чиновниците бяха в недоумение. Едва когато чуха през сълзи гласа на жена ми: ,,Мъжът ми, мъжът ми", всички заплакаха. Защото всички знаеха откъде се завръщам след тия мъчителни години ..."


Костадин ЦВЕТАНОВ
областен кореспондент, Пловдив
(Препечатано със съкращение от в. ,,Диалог")

Новогодишно пиршество

Трифон Силяновски

Беше на 2 юли 1949, по смъртта на Георги Димитров. Правехме репетиция в зала България, на другия ден трябваше да има акт-концерт на консерваторията, щях да свиря Бетовен - пети концерт. Дирижираше Марин Големинов, концертмайстор беше Владко Аврамов. По време на репетицията влезе човек, прекъсна ни и каза, че Г. Димитров е починал и изобщо няма да има концерт. Слязохме от сцената, там отзад имаше портрети: на Димитров, на Ленин, на Сталин. Аз в един по-тесен кръг казах така: тези двамата си умряха, а кога ли ще си отиде и оня, третият?

Сталин имах предвид. Това може би е било добре дошло за тези, на които са донесли, защото и преди това правех подобни изказвания и недоволствувах.

На 6 юли в 6.30 сутринта пристигат един милиционер и двама цивилни. Обиск и така нататък, както си му е редът. И след това: елате за кратка справка. И ме набутаха в 6-и участък, в едно мазе ме набутаха. Отначало нямаше никой, после почнаха да хвърчат хора, да прииждат. Дойде Жорж Цилев, после Богдан Бошнаков дойде и така разбрахме, че става нещо. Като влезе Богдан Бошнаков, каза: ,,Не бойте се, най-много да ни пратят в лагер, е, чудо голямо.."

А плъховете и мишките щяха да ни изядат още там. Можете ли да си представите - едно тъмно мазе, в което нямаше къде да стъпиш даже - като стъпиш, или ще ти джвакне нещо под краката, или след малко ще ти пролазят два-три плъха.

В три часа посред нощ ни натовариха на камиони да ни водят някъде. Камионите открити, от четирите края милиционери с шмайзери. Като седнахме, викнаха: ,,Сечи глава и надолу гледай." И ни откараха в 5-и участък, а оттам с още един камион арестанти чак през Школата - Стрелбището, за бъз. Беше с мен един от фамилията Гендович - Сашо Гендович. Вика: ,,Сега в школата на стрелбището ще ни очистят." А Богдан Бошнаков казва: ,,Айде стига бе, кой ще си цапа ръцете с нас." Мина и това, стигнахме 3-и участък - на бул. ,,Прага". Оттам дойде трети камион с набрани през нощта хора - набор по случай смъртта на Георги Димитров. И оттук като хванахме - право в Богдановдол - край бившето село Батановци, сега Темелково.

Там беше лагерът, имаше мини и се работеха тухли. Пристигнахме към пет часа на присъмване. Посрещна ни един страхотен тип - капитан Гершанов се казваше. Бияч и пияница - еша си нямаше. Всички - камион по камион, ни вкараха в една стая, доста малка, плътно натъпкани. И отгоре пускат някакви пари за обезвъшляване. А ние помислихме, че сме в газова камера. Ще се издушим - вътре седиш по 40 минути.

След това ни удариха по едно псуване и по един бой. ,,Здравейте, гадове мръсни! Лейбгвардията на Хитлер, авангарда на Труман!..." И след това бой, бой, бой ... Като мина и тоя сеанс: ,,Айде сега, вие сте марципани, ще носите клечки за зъби." Какво значи клечки за зъби? Горе на възвишението - линията за Кюстендил. Оттам вагони, пълни с трупи по 10-12 метра - с по двама души, гол те събличат, само по гащи - и оваляхме трупите на рамо и ги редяхме на фигури. Това беше първото запознаване с лагера.

Там видях Стефан Савов, съученика ми, на Димитър Савов син, видях Иван Шарев, много добро момче, също мой съученик, те бяха току-що докарани също по случай погребението на Георги Димитров. Свинтила го видях там, видях Георги Мицков, преводача, още Руси Иконописов, лекар, беше завършил американски колеж и работеше в американската мисия, та той обслужваше там лагера като лекар.

След около месец ме пратиха на тухлите, там те бутват първо в калта, да замесваш кал; ти знаеш ли каква работа е това - това са тонове кал. Имаше един Атанас Македонеца от Петрич - беше антена, т. е. наблюдател в полза на лагера. Псува те, ругае те и те бие бетер милиционерите. Що бой съм изял от него... Щото ето - ти си човек, който няма навик да върши тая работа, а искат норма да изкараш веднага. Първите два дена, като се връщам от работа, ме долагат на капитана и капитанът ме бие, този Гершанов. Това беше така: Гершанов в средата, в ъглите - четирима милиционери. Той те подеме и те боксира, след това те рита и те хвърля на милиционера. Милиционерът рипа по тебе и те прати на другия да те доскача, след това на другия - 40 или 50 минути, почти час така! След това, целият окървавен, отиваш да седиш в карцера до сутринта - и не закусваш, и отиваш пак на работа. Това беше, майката си трака... Ужасно нещо.

След това ... Въртележка има в лагера. На калта стоиш десетина дена, след тава те пращат на банкетите, т. е. да простираш тухли. И така месец и половина. После Гершанов вика: ,,Айде бе, бандити, идиоти, мръсници, да влезете там, дето нема излизане." И ни разпределиха и по едно време виждам Крум Неврокопски, с него станахме приятели, и ни набутаха в мината. Крум Неврокопски беше в пътеходната мина, която беше много лоша. С вода вътре, до колене газиш и плюс това камък. Мене ме пратиха уж в по-хубава мина, поне нямаше вода, обаче на 80-100 м под земята в газ гризу. Като го дишаш тоя газ, побледняваш и губиш апетит, не ти се яде. И те бутат по забоите. С шилка трябва да направиш метър и осемдесет укар, знаеш какво значи укар - да направиш дупки, да подкопаеш пласта, кюмюрения, да го подготвиш за другата смяна, която идва към 1-2 през нощта и почва да го зарежда с взривове и фитили. И почва бомбардирането на сектор - при тия бомбардирания на хората им се чупеха ребра, падаха подпори, пращяха дървета, въобще нещо страшно.

Тогава бяхме с генерал Янчулев на една смяна. Имаше и един много добър човек, хубав мъж, беше на 29 години, летец-изтребител, Добри Цанчев се казваше. Той избяга от лагера, някъде към сръбската граница го хванаха и пак го върнаха обратно. И в Белене дойде с мен, гол ходеше и през зимата до кръста, на минус 30 градуса така си седи. Пушеше една като саксофон лула такава, холандска, пълни си я, пуши си и вика: ,,Да, татковци, ще дойда, ще си свърша мойта норма и на вас ще помогна."

Разбира се, побоищата в това дере през ден валяха. Имаше един, Марин Хаджийски се казваше, куц един такъв, беше ни възпитател, А възпитателите бяха агенти някакви, лица от Държавна сигурност, даваха нареждания какви да бъдат отношенията на охраната към нас. Много се затягаше режимът, когато идваха подобни хора. Не само той, идваха и други, но Хаджийски се застояваше най-много в Богдановдол.

На 4 октомври 1949 сме в мината и към 5 часа с генерал Янчулев сме на въжето - на хаспела. И така се случва, че долу по звената някой заспал, не дал сигнал и се сблъскаха празни с пълни вагонетки, излязоха от релсите, разсипаха се въглища. За три дена не можеше да се разчисти мината: значи саботаж, 6ратче, така ще го минат. И го минаха. Връщаме се от работа вечерта и Гершанов излиза: ,,Мръсници! Саботьори! Вие сега ще отидете там, откъдето няма връщане!" И стоим цяла нощ, не ни пусна да спим в бараките. На сутринта към пет докараха четири конски вагона с телени мрежи. Айде сега във вагоните и отиване там, откъдето няма връщане! Помня го Симеон Пенковски, много добър адвокат, каза му: "Гершане, не говори така, защото утре моя лик ще го носят по митингите, а тебе ще те счукат!" Такъв смелчага беше, и майор Стрихинов също, въобще страхотни хора. Не си пестяха никак думите, говореха, като че ли са си вкъщи.

Набутаха ни във вагоните и пътувахме три дни от Богдановдол до Белене. Вместо за един ден - за три, защото нали крият - маневри, забутат те в глухи линии, чакат да се мръкне, после те откарват и т. н. И ние не знаем къде ни карат, щото ясно - по лагери някъде, ама къде ще бъде - дали ще бъде по добруджанските лагери, или другаде някъде? А вече в Добруджа имаше Ножарево, Заград, Забуново, Куфалджа - тия лагери бяха прочути, в Добруджа и четирите, бяха страшни.

Както и да е, по едно време, на втория ден, аз подочух, че сме за беленската гара. Стигнахме, отвориха вагоните. Вънка пълно с милиция, с насочени пушки, като че ли бандити пристигат. Бил барабана в селото Белене, то е католишко село: ,,Тук ще пристигнат касоразбивачи, крадци, айдуци". И онова набожно село, кат се скрило и гледа така, през перденцата, какви, аджеба, идиоти ще скочат от влака. На брега ни направиха преглед, записаха ни на нова сметка имената и почнаха да ни прехвърлят на остров Персин.

Тогава комендант беше Ангел Куртев. Специално аз докато бях, мога да кажа, че Ангел Куртев не удари човек, не би никого, никого не напсува. Човешки се отнасяше с хората, е, човешки, разбира се, в рамките на възможното. Дори беше изтеглил охраната да не ходи с нас по обектите - и фактически ние четири месеца работихме без охрана. Нали нема да бегате - вика, - да не ви главоболят, работете си там. После дойде Китов, той беше майката си трака. Диаметрална противоположност.

Прехвърлиха ни със салове. През юли месец беше отишъл първият ешелон, те бяха вече понаправили землянки. Землянката беше за 70 човека - изкоп квадратен в земята и покрито с леси, с плет, с листа, врата няма. И така през зимата всичко навява - дъжд, вятър, сняг; каквото е вънка, това е и вътре. Но човек свиква с всичко като куче и на 28 под нулата заспиваш - няма накъде.

Първата работа беше бране на коноп. Храната малко. Някаква уж бобена или картофена чорба, а най-често вряла вода с два листа зеле вътре. И малко хля6. 14-15 часа на ден работа, а в Белене, ако не изработиш нормата, оставаш нощно време да доработваш. Вече като нямаше какво, гладни ще умираме и майор Стрихинов веднъж, като бяхме до Дунава, казва: ,,Я тук в подмолите да бръкнем, смокове сигурно има." Хващаш го смока, мачкаш му главата, набучиш го на клечка и малко на огън да му изпука кожата. Смок с оцет и конопено семе: това си дояждахме четири месеца.

Спяхме като сардели. Аз спях до Стойчо Мушанов, зад мен беше Илия Кайряков, пак демократ, до него Стоян Мавров, и той демократ, и т.н. През нощта не можеш да мръднеш, защото първо си като сардела, а второ, не дай си Боже да ти се допикае. Като се върнеш, вече няма къде да легнеш и оставаш дневален до сабахле. И всички бяхме решили да си пикаем в гащите, а спяхме на по една кълка, щото няма място... Така миришеше на амоняк, воня страхотна.

Видях всякакви хора: земеделски народни представители, социалисти, протестантски пастори, католишки свещеници, офицери. Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов - адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек. От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев - на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше Пешо Сърбина - Петър Сърбински, той също добре се държеше там. Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че в сравнение с тях ние и пет пари не струвахме. Получават колети - той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи. Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите - ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави - само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. При мен умря Цвети Иванов, познавахме го добре, хвана го тетанус, от пирон, се набоде и докторът, разбира се, го мина метър.

За хората, което ми направи впечатление, всички бяха изтерзани, всеки по своему понасяше, според своята душевност, но и най-слабите понасяха достойно нещата, хленчове и глезотии нямаше. Вярно, имаше хора тарикати, служеха за "слушалки", за доносници. Малко бяха, по мое време не бяха много. Обаче не правеха кой знае какво, не се стремяха специално да ти навредят, само информираха.

Правехме си и майтапи. Беше дошъл един от Плевен, адвокат, много беше изкукуригал, както им викахме на уплашените. На тези, които идваха за пръв път, им викахме марципани - още са сладки, нищо не знаят. И му казахме така: тук не е много страшно, ще подадеш едно заявление до управителя с десет лева гербова марка и ще му кажеш да ти отпусне една коза и една крава. Ще си ги пасеш, ще пиеш от млякото и останалото ще го даваш на милицията. А, така ли, добре, много добре. И на вечерта подава заявление. Стана голям джумбуш, като се изръби пред строя и като го посрещна оня, като го загря с шамарите - стана само на крава и коза. Имаше ги и такива работи.

Много тежко беше през зимата. Изкореняваш терени за ниви. Нормата беше по три върби всеки да изкорени. Ама не да ги пресечеш, а в замръзналата земя да ги повалиш от корен. Изкопаваш две дървета и виждаш как се смрачава, а какво е през нощта да останеш при минус 20-30 градуса, след като цял ден си бил навън. Тук анархистите много ни помагаха, бяха здрави хора.

Имаше двама германци: Отто Ерхард и Валтер Артур Щьореман, останали още от немските войски. Те си нямаха кой да им прати нещо - боси, по налъми в снега, горките. Аз като получавах, давах им, сприятелихме се. По Коледа 1950 се връщаме от работа и казват: днеска ще има галавечеря. Каква бе? Ударили били заек. Действително опекли заека, сядаме...

И след като се наядохме хубаво, за пръв път така, Валтер се обръща към нас и казва: ама това не беше заек, котка беше. Абе кой ти гледа какво е било...

На 15 февруари 1951 г. се затопли времето и Дунава почна да приижда. Бяха ни прехвърлили вече на дигите, правехме ги, за да не се наводнява островът. Нормата беше 6 кубика пръст на човек и да ги извозиш на 300-400 м с количка. Имаше хора, които припадаха от умора, и, разбира се, получаваха наказанието си на място.

Почнаха да се заливат някои части от острова. Милицията евакуира всички от острова и ги настани на българския бряг по обектите. За зла врага ние, около 40 души, останахме. Нямало място за нас и милицията реши да ни пожертвува. Казаха: ,,Е, каквото стане с вас, стане ..." Оставиха ни едно чувалче брашно. Останаха Добри Станчовски, авиатор, Нено Шомков, габровските патриотични индустриалци: Конкилев, Моневин, Калпазанов. И дойде така дереджето, че все повече и повече се залива островът, вторият обект беше малко на височина, оставаха 30-40 метра и водата и него ще залее и свърши.

Мен като най-млад ме оставиха дневален, сменявахме се с Добри. Една луна си спомням, грамадна, и едно тътнене, едно носене на водите и декари лед! Накачват се един връз друг грамадни блокове и водата набъбва и се качва. Няма спасение - видях какъв ужас е наводнение с лед. Към три, часа водата дойде на двайсетина метра. Събудих Добри Станчовски и му викам: ,,Слушай, Добри, сега кво да правим?" ,,Кво ще правим? Ми ще се мре, ако ще се мре. Дай да събудим старците." И ги събудихме по-старите, накарахме ги да се накачат по дърветата. А Добри вика, чакай сега, ние ще отидем по-натам, ей на онова голямото дърво във водата. А то почти наполовина залято с вода. Ами там не е ли опасно, викам, в скоро време може да падне. Нищо, казва той, като го събори леда, ще яхнем дънера и ако ни отсекат краката ледовете, ще се обърнем надолу и ще заспим навеки, чудо голямо. Обаче го разправя, като че ли те кани на чаша кафе.

А влече водата - ледена. Взе едно въженце, вързахме се, влизаме във водата. Той върви напред, аз като хартийка се люшкам подире му. Докопахме дървото, изтегли ме. Седим в три и половина през нощта на чаталите, а под нас се оттича водата. Той вика: ,,Здраво се дръж, и трябва да си фиксираш погледа някъде, щото долу върви ледоход и те замайва. Гледай хее там, светлинките на Зимнич в Румъния."

Айде през нощта издържахме, ама като дойде ден и се вижда ясно под тебе - ужас. Седяхме три дена и две нощи.

А в това време, понеже румънският бряг е по-нисък от българския, цялата вада нахлува натам. Румънците не могат да търпят това нещо, и айде десет самолета с бомби - да разбиват леда. Пускат си хайвера самолетите, а ние отдолу седим и пердашат бомбите - можеш да си представиш какво нещо беше!

На Магарец погребваха мъртвите. Той беше малко по-югозападно. Но имаше погребани и на самия Персин. Понякога викаха така: ,,да излязат четири души за копане на гробни помещения". Мряха - някои отслабват и отпадат, други ги пребиват. А колкото пъти някой се дръпне встрани или пък излезе нощно време и стрелят по него, особено ако му имат зъб. Като на фронта... От управата Китов беше много лош и от милиционерите един старшина Велико. А пък имаше един Атанас, той беше чудесен човек, ще получи от булката колет, например ошав, ще го разпредели на шепи: на ти на тебе, на ти на тебе, то нали и вие сте хора. И такива ги имаше. Но, обективно казано, когато българинът е на зор, е добре, даяни, а когато е свободен човек, няма ги тия качества, самоинициативата да реши да направи нещо, да се обедини. Той трябва да е много на зор - тогава прави. Иначе не.

Мен ми е такова впечатлението, защото все пак да видиш човек в лагер не е като да го видиш на сватба или в кръчма - това са все пак екстремни положения.

Прекарвахме веднъж едър рогат добитък - от брега до оборите, 400 глави, 26 ноември беше, студено. Няма понтон, няма нищо. Говедото плува, обаче докато се събере в талвега - сложно, може на група от 15-20 говеда, иначе не може. Избраха ни група от пет души и ни вързаха с по едно въже за рогата на говедото - и на бруст ги закарахме, с плуване - от 4 до 9 часа вечерта. Бодох се с игли, с карфици - кръв не пускат ръцете ми. Спаси ме това, че приятелите ми бяха сварили едно кюпче вода - и пий, пий. Докато се върна до лагера, се изпарих отвътре. Изпотих се няколко пъти през нощта и на сутринта ми нямаше нищо. И никой от тази операция - на прекарването, не се разболя и не умря.

А новата 1950 година я изкарахме със Стойчо Мушанов. Тогава бяхме вече на нарове. Стойчо ми вика: ,,Гладен съм." Аз му казвам: ,,Ами кво да те правим. Я се разходи към кухните да видиш има ли нещо." Отивам в лагеристката кухня - нищо. Отивам в кухнята на милиционерите: една глава лук на масата оставена. А влезеш вътре - р-р-р-т един шев - де да знаеш има ли някой. Престраших се, притичах и я грабнах. Връщам се и я разрязвам на две - ще караме нова година. Оп, и двама други се присламчиха към нас - и ние да хапнем. Айде и на тях - значи по четвърт глава. Помня, че на една дъска бяхме запалили свещ и целите брадясали, обгорели от вятъра и мъките, сме се сгушили в новогодишната нощ. Изядохме я, червата ни почнаха да куркат, щото от лука идва апетит. И като няма какво, спогледахме, се като мартенски котараци и гледаме долу - вестник ,,Изгрев". Взехме вестника, разкъсахме го. Бай Стойчо взе половината, аз една четвърт, другата четвърт на другите. Изядохме го този в. "Изгрев". Така посрещнахме новата 1950 г.

Това са по-пикантните спомени. А пък колко пъти са ни изпопребивали да бързаме за обектите! Бързаш да стигнеш и те бият с бичове. Имаше цигани с нас, петляркаджии им викахме. Току ще се обърнат: ,,Абе, бате, аде некаде на бал, та да бързам." Тъй им отговаряха. А боят беше - а кажеш - толкова. Майор Стрихинов нарочно го наказваха. ,,Майоре, дай тон за към обекта!" А песента беше: ,,Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен..." И майор Стрихинов дава: ,,Вашто знаме кат кръв е червено..." Бият го, пада и пак става, и вика: ,,Вашто знаме..." Той умря преди пет години този човек, ходеше с каручка из София като хамалин.

Загадъчно и многостранно нещо е животът, няма какво да ти го разправям, всеки човек се сеща в какви зъбчати колела може да попадне. Обаче сигурно е едно: че можеш да се познаеш най-добре, ако си даваш отчет кое стои, кое е свято за тебе, къде ти е изповедта и къде ти е съкровено вложеното и заради това готов ли си при всички обстоятелства да го отстояваш. Виж, там е кантарът за подобни неща. Спомням си доктор Пройнов, зъболекарят, който беше на турската авиация зъболекар и затова го бяха докарали като шпионин. Един ден ме боли зъб, ама вече от два-три дена, ще пукна. Казвай, докторе, викам, какво да го правим. Ами хубаво бе, в София да си, аз знам какво да направя, ами тук, тук какво да те правя? И казва: да го чакаме да преболи. Бе как ще го чакаме да преболее, аз ще подлудея, каил съм на всякакви мъки. Помня го, че взе един пирон дюлгерски, изгори го на огън - нямаше спирт, нямаше нищо. Взема едни дюлгерски клещи - и с един чук пирона - разкърти ми венеца, подкопа го оттука и оттука, без упойка, само ми каза: хвани се за нара и стискай. И с клещите ми изтегли зъба.

Във всеки случай има моменти, когато ти се падне живота така и мислиш за Гьоте, за Бетовен, за Бах, за Микеланджело, за Кант - и си кажеш: вярно, че човек звучи гордо. Но в случаи като тоя ти иде да си спомниш думите на Фридрих Ницше и да кажеш: на 20 години намрази човека, на 40 обществото и на 60 живота.

[Превод от английски: Мария КИСЕЛИНЧЕВА]

Между градовете Никопол и Свищов река Дунав се разделя и отново съединява няколко пъти. От 12-те острова, образували се от двата клона на реката, три се появяват само през лятото, три периодично биват наводнявани, а само шест остават постоянно над водното ниво, въпреки че площта им се променя постоянно. Най-големите острови са Остров на блажените, Градина, Подкова, Бураня и Персин. Всички са образувани от глина, пясък и обрасли с гори. Принадлежат на съседните общини, които използват дървения материал, а през летните месеци служат за пасища. Нестабилните пластове на тези острови причиняват падини, които след спадане нивото на реката през лятото остават пълни с вода. Водата в тях застоява, мирише и става развъдник на маларични комари, поради което островите са много нездравословни, въпреки плодородността на почвата.

Комунистическият режим започна да използва ресурсите им преди 10 години и постигна отлични резултати в култивирането на островите, започвайки от остров Градина. През 1949 г. о-в Персин бе предоставен на общините Белене, Вардом и Ореш за превръщането му в държавно земеделско стопанство, наречено ДЗС "Сталин", а след смъртта на Сталин преименувано на "Вълко Червенков". Присвояването на островите предизвика недоволство сред засегнатото население, защото някои села загубиха пасищата си и добива на дърва за огрев. Тези хора отказаха да работят в новообразуваното държавно стопанство, което беше една от причините местните власти да прибегнат към системата на принудителен труд, която вече беше въведена в България.

Остров Персин има 74 000 декара площ и е огромно селскостопанско предприятие, където могат да работят 10 000 души. През същата година, когато стопанството започна работа, бяха създадени два лагера за принудителен труд на острова с около 3000 души, всички интернирани поради лошо политическо поведение и нелоялност към режима. През 1950 г. броят им достигна 6000, като сред тях мнозина имаха присъди за обикновени нарушения. През 1949 г. българските концентрационни лагери бяха официално закрити с министерска заповед и затворниците бяха "освободени" само за да се върнат по-късно в затвора за излежаване остатъка на присъдите си. Поради това през април 1954 г. остров Персин бе трансформиран в затвор за политически затворници, които бяха разположени в система от трудови лагери на самия остров и околността.

Държавно земеделско стопанство "Вълко Червенков"
Обработваемата земя на това стопанство се намира на о-в Персин, три съседни островчета и 12000 декара възстановена земя между селата Белене, Бяла вода и Драгаш войвода. Общо възлиза на около 100 000 декара, главно оризови ниви, зеленчукови градини и пасища за 8000 овце и 500 крави. Има и свинеферми североизточно от село Белене, както и птицеферма на самия о-в Персин.

Най-важният строеж, който се вижда на острова, е дигата, изградена около него за предпазване от наводнения. Тя е дълга 48 км и има допълнителен насип, направени от сбита пръст. Изграждането й се извършва с много примитивни методи и въпреки че се предвижда да работят 3000 работници в продължение на седем години, малко вероятно е да бъде завършена в срок, особено след като през 1954 г. придошлите води отнесоха значителна част от вече построеното.

Главните печалби на стопанството са от отглеждането на коноп и просо, които винаги дават отлична реколта, докато от пшеницата и царевицата добивът не винаги е задоволителен. 5000 политически затворници са работната ръка в това стопанство. Разпределени са на три категории според престъпленията, заради които са осъдени. Около 3000 са бивши комунистически служители, осъдени за измама. Около 1500 души са от предишния концентрационен лагер, които решили "спонтанно и доброволно" да работят в Белене и в лагера за превъзпитание. Политическите затворници работят в лагера Белене 2 и се занимават с отглеждане на добитъка. Други затворници и политически затворници, излежаващи присъди от под 6 месеца, са в лагерите Белене 1, Белене 3 и Белене 4 и в свинефермата.
Администрация
Първите затворници, изпратени в Персин през 1949 г., са били обикновени нарушители, осъдени на затвор за дребни кражби. В продължение на пет години островът е бил смесица от затвор и принудителен трудов лагер и броят на затворниците бързо се увеличавал. Когато концлагерите били закрити, островът се трансформирал в огромен затвор (каторга) , където са затворени 8000 души от цяла България. Според коменданта на лагера броят им трябва да достигне 12 000 до 1955 г., за да се изпълни планът на правителството. За постигане на този брой няколко други затвори са били закрити и хората докарани в Персин. Затворниците често биват откарвани от подсъдимата скамейка направо в Белене.

Началник на затвора е майор Хатджийски (първо име неизвестно), куц с единия крак. Преди е бил комендант на принудителния трудов лагер Богданов дол. Други членове на ръководството са: Николов (първо име неизвестно) заместник-комендант, капитан от милицията, Борис Митев надзирател, лейтенант от вътрешни войски, с прякор "Кръвопиеца", Гюров (първо име неизвестно), лейтенант от милицията, Владо Митрев, също лейтенант от милицията. Има още около 50 души, занимаващи се с вътрешния ред в различните лагери.
Условия на живеене
Затворниците са настанени в бараки, землянки и временни колиби от дървета и кал. Помещенията са пренаселени до такава степен, че затворниците трябва да лягат и стават от леглата на смени. Никой затворник няма право да излиза от спалното помещение нощем, а тоалетните кофи са недостатъчни за нуждите на мъжете. Кофите преливат и образувалата се на пръстения под кал е особено зловонна през лятото. Малко от постройките имат прозорци и когато има болни затворници на легло е забранено да се отварят съществуващите прозорци. Помещенията гъмжат от хлебарки и други паразити, които не могат да бъдат унищожени поради пълната липса на елементарна хигиена. В целия лагер има една-единствена баня. През лятото затворниците могат да се къпят без сапун в студените води на Дунава, но през зимата нямат никаква възможност за къпане. По-голямата част от питейната вода се взема от Дунав и не се дезинфекцира. Дрехите се перат също в реката. Никой затворник няма право да притежава бръснач, гребен или огледало. На затворниците се дават една затворническа униформа и два комплекта бельо годишно.
Храната е много лоша и затворници, които не успяват да изпълнят дневната си норма, са лишавани от дажбата им. Дневната дажба е: 500 г хляб, 150 г картофи, 200 г зеле, 10 г свинска мас и 5 г сол. За тази храна се удържат по 2.36 лева на ден от заплатата на затворника.
Принудителен труд
Всички затворници в Белене са принуждавани да работят всеки ден. Болните трябва да остават на легло. Затворниците са разделени на групи от по 300 до 1800 души, подразделени на работни бригади по около 50 души. Всяка бригада има надзирател, който е подпомаган от затворник-отговорник. Надзирателят отговаря за работата на бригадата всеки ден и проверява списъците всяка вечер. Двама началници на бригадата (единият цивилен служител, другият затворник) ръководят действителната работа и имат право да докладват за провинения на управлението на лагера. Всеки затворник трябва да изпълнява определена норма, но не може да си почива, след като я изпълни, а трябва да продължава да работи до края на деня.
Охранителна система
Охраняването на лагера е както следва:
Външна охрана: в ръцете на Вътрешни войски със спомагателен патрул моторни лодки. Вътрешна охрана: изпълнявана от специални милиционерски отряди на Държавна сигурност. Работни охранителни патрули: от обикновени милиционери, подпомагани от доверени криминални затворници, известни като "тайна милиция".

Лагерът се управлява с желязна ръка и милицията не се колебае да стреля в случай на сериозно нарушаване на правилата. Пет политически затворници и един обикновен нарушител бяха застреляни през 1954 г., защото бяха навлезли в забранена зона. Целият остров е покрит с пътепоказатели за насочване на затворниците по пътя им за отиване и връщане от работа и посочващи работните площи и зоните, където е забранено влизането. Поставени са стотици знаци: "Минаването забранено! Стреля се без предупреждение!" Понякога затворници, които искат да се самоубият, нарочно преминават с надежда да бъдат убити по този начин. Всеки затворник, заловен при опит за бягство, е застрелван в присъствието на другите. За недопускане на бунтове целият лагер е разделен на секции с мрежи от бодлива тел, така че контактът между затворниците е ограничен.
Наказания
Често се налагат наказания за неизпълнение на работните норми. Най-лекото наказание е лишаване от дажбата храна за един ден или забрана за получаване писма или колети отвън. Затворници, които редовно не успяват да покриват работните си норми, ги затварят в специални наказателни килии за един до 15 дни, но въпреки това трябва да работят на полето през деня. "Непоправими саботьори" - тези, които подбуждат другите да не работят или редовно са се бунтували, се затварят в "наказателни отделения", разположени под земята, каквито има във всички лагери.

Поради ниското ниво на терена тези килии обикновено са влажни и след силни дъждове водата в тях се покачва до 80 см, принуждавайки затворниците да се струпват на горните нарове през целия ден и цялата нощ. Няма тоалетни и хората трябва да ходят по нужда в килиите. Натрупалите се екстременти се отстраняват само веднъж месечно, което затворниците трябва да правят с голи ръце. Затворници, прекарали един месец при такива условия, се разболяват сериозно и свършват дните си в някой друг затвор.

През нощта на 15 март 1954 г. Дунав покачи нивото си с 3 метра над нормалното и заля остров Персин. Единствената част, останала ненаводнена, беше малката площ, където е разположен лагер 2. Надзирателите и началниците изоставиха затворниците на съдбата им. Следващата нощ водата се покачи с още 2 метра. В продължение на дни затворниците стояха по покривите на затворническите сгради, докато накрая бяха откарани с лодки и настанени в свинските кочини на село Белене, където останаха струпани при непоносими условия три дни.
Освобождаване от лагера
При излежаване на присъдата затворникът не получава документа си за освобождаване директно от Белене, а първо трябва да отиде в лагер близо до селото, а след това в затвор във вътрешността на страната, откъдето му дават официалния документ за освобождаване. Само двама затворници успяха да избягат от Белене между 17 май 1953 и 18 май 1954 г. Единият още се крие в България. Другият е нашият източник.

Документационен център към радио "Свободна Европа"
Превод от английски: Мария КИСЕЛИНЧЕВА

[12 юни - Ден на жертвите на комунизма]

12 юни - Ден на жертвите на комунизма

Равносметката след 17 години международен изследователски труд е категорична. Говореща сама за себе си, за идеологията на комунизма, за практиката на реалния социализъм, за обществено-политическата същност на режимите.
Жертвите на комунизма във всички засегнати държави са 105 милиона, без първите жертви на Мао - няколко милиона в началните години на кървавия баща на азиатския комунизъм. Тъй като става дума за нерегистрирани китайски селяни, загинали в националната война.

Аналог на липсващите регистри в Китай има четвърт век по-рано също в Азия, но в руската й част. Само броят на руски граждани, изчезнали безследно и нерегистрирани със смъртни актове в първите две десетилетия след преврата на болшевиците - по време на най-интензивното болшевизиране при Ленин и Дзержински, и при Сталин (без годините на Голямата чистка на Бащата на СССР) - са от порядъка на десетки милиони. Актуалните жертви в трудовите лагери в Китай и тези в Северна Корея от последните 15 години не влизат в статистиките. Те тепърва ще бъдат предмет на нови изследвания.

След дълги международни дебати и съпротива на леви политически, научни и обществени сили, след изтичане срока на годност на дипломатичното мълчание на западните демокрации по въпроса, предвид връзките и обвързаността им с Русия и Китай, най-сетне той е факт - Денят на жертвите на комунизма.

12 юни бе обявен за първия световен мемориален Ден на жертвите на комунизма. Не от ООН. Не в Европа, където най-много страни са потърпевши. И не от държавите, засегнати от режимите на комунизма. А в САЩ, в столицата Вашингтон, по инициатива на една фондация, започнала съществуването си твърде скромно. Сред чиито членове и спонсори са журналисти, историци, университетски преподаватели и близки на жертви - емигранти, техни деца и внуци.

Само 30 месеца след първата среща на инициативния комитетили 90 години след Октомврийската революция, една година преди честването на 190-ия рожден ден на Карл Маркс и 18 месеца след като бе приета Резолюцията на ПАСЕ за осъждане на комунизма, във Вашингтон на 12 юни 2007 г. е честван възпоменателният Ден на жертвите на комунизма.

Почитта си изразиха няколко десетки хиляди граждани, между които членовете на Американския конгрес и редица американски и международни правозащитни и хуманитарни организации и фондации, сред присъствалите са и представители на съюзи на репресирани и техни близки от бившите комунистически страни. На този ден от днес се връчва и специален Медал на свободата за специални заслуги към човечеството, за изследване терора на комунизма и възпоменание на жертвите.

За жертвите на комунизма се спори от и във всички възможни политически посоки. Аргументира се горещо или се мълчи срамно.

Аналогично на един друг обект, изложен на колкото интензивни, толкова и мъчителни за разбиране от средностатистическия гражданин на Запад дискусии - жертвите на Холокоста.Мъчениците на комунистическия терор тепърва ще бъдат още по-голям камък за препъване - и предмет на разнообразни опити за релативиране. Това отношение към геноциди винаги представлява занимание от особено естество за определени групи историци и обществени групи. И ако за етноцидните престъпления или за ксенофобията на крайнодясното се създадоха и доразвиват механизми за овладяване и относителен правен и социален контрол, то за крайнолявото няма намерени дори начални такива.

За жертвите на комунизма тепърва ще се систематизират наличните (и значителни по задълбоченост и мащаб) изследвания и свидетелства. Глобалният демоцид, извършен от комунистическите държави и репресивните им апарати, с всички специфични за системите форми на масови убийства и репресии ще бъде тепърва обществено артикулиран така, както заслужава. От перспективата на жертвата. Което не означава, че мотивите за търсенето и представянето на тази перспектива ще бъдат винаги благородни от страна на изследователите и политиците. То не е подобно винаги и към жертвите на Холокоста. Некатегоризирани със студената прецизност на гестаповеца в Холокоста,жертвите на комунизма са преди всичко квоти - отчетени числа избити "врагове", които главоломно се отчитат или се крият - в зависимост от партийната и лична диктаторска линия. Безименни са милиони или никога непроизнесени по-късно остават имената им. В най-добрите случаи за изследователя идват на помощ водените (ако са налични или са били завеждани) данни от статистики; или документите (ако са неунищожени) за самоличност - вкл. актове за раждане, бракосъчетание и т.н.

За документираните официално родени в предкомунистическите периоди или по време на "тихите фази" на комунизма, когато за известен период няма активни репресии и масови убийства, само в СССР например липсват за десетки милиони души смъртни актове и регистри. Гробовете на тези страдалци са анонимни и пръснати по територията на комунистическия конгломерат - обикновено са избивани примитивно и бързо, тъй като квотата задължава. Ямите, погълнали телата на тези мъченици, са из цяла Русия. Из Китай и Камбоджа. Из България.

Усещането да се разхождаш из родината си със съзнанието, че ходиш върху нечий масов гроб,е толкова болезнено и силно, колкото усещането, че ходиш между мъртъвци, когато се сблъскваш с хладната пренебрежителност към историческата истина за онази кошмарна действителност, от която не ни делят дори две десетилетия.

Тук може да се постави резонно въпросът: "А как да говорим за комунизма, за извършителите, за жертвите?" Едва ли има един-единствен отговор на въпроса "Как?" Но има един-единствен отговор на първоначалния, основоположния за всички други въпрос, предхождащ всички опити за интерпретация, субективни, задоволителни или фатални. "Трябва ли да говорим?" е алфата при артикулирането на дебата. "Непременно" е единственият отговор - и едва след него идват всички други резонни, започвайки със съществения: "Как?". И с него - "А кой да говори?"

Да се даде думата на жертвите и близките им, не само никога не е късно. А никога няма да бъде достатъчно.

Колкото и цинично да звучи, точно в това виждат смисъл съвременните изследователи. Съвсем калкулирано се разглежда доколко и при какви условия ще има смисъл от един широк научен, публицистичен и обществен дебат. Науката - в този контекст и историческата - отдавна е изгубила своята девственост. От момента на професионализирането си. Една тема, един процес се разглеждат само дотолкова и тогава, когато се открият като изключителни, интересни или забравени, т.е. с добър потенциал за възбуждане на внимание към предмета на изследване и към изследователския кръг учени и средите, с които тези са обвързани или към които искат да възбудят публично внимание.

И едва след това (или паралелно, в най-добрия случай) - като теми, ценни за обществото в идеален контекст. При това само толкова, колкото налага (или изисква) необходимостта от обществен интерес за целта на историка и академичната му група. За целта на академичната и изследователска прослойка, и научните тенденции и моди, с които е обвързана тази. С цялата субективност на съответните, с вътрешните им конфликти, със зависимостите им от политически сегменти и лобита в науката и околния й свят, с които е свързана последната. В този контекст - цинизмът в коментарите на изследователите на диктатурите на комунизма е неминуем, когато четем актуалните академични бюлетини за "възникване на интензивен изследователски интерес към тоталитарния комунизъм и жертвите му". Науката е динамична система, а историята е най-динамичната и комплексна от всички статуирани дисциплини. След изчерпването на редица теми идва ред на тази за комунизма. Изследователи и общественици, работили скромно и задълбочено (на езика на идеалиста) десетилетия върху репресиите и демоцидните специфики на комунистическите режими, биват преоткривани или най-сетне оценени (казано отново на езика на идеалиста). Но този цинизъм е в реда на нещата за научния свят- нека сме благодарни, че след като редица други теми са за момента достатъчно експлоатирани, най-сетне тази е на дневен ред - и ще бъде оставена или поставяна на дневен ред отново и отново.

За близките на жертвите е различно и сложно - те стоят и ще стоят винаги извън всяко научно и обществено статукво или тенденции на интерпретиране на комунизма.

Те имат свой собствен свят, всяко поколение наследници на репресираните се учи и ще се учи да се справя само (и нерядко самотно) с личната си трагедия, със социалната и политическа реалност, в която ще живее колкото свой собствен живот, толкова онзи на миналото - от разказите на оцелели близки и очевидци или още по-тежко, ако е лично съпреживяно. Милионите преки жертви на комунизма водят след себе си като следствие многократно повече жертви на системата - близките, съпреживелите, недоживели и неизпитали морална и юридическа справедливост. Те не влизат в никоя статистика.

Хладнокръвно, изследователи третират първите години на всеки червен диктатор,започвайки с Ленин, Сталин, Мао - и неподминавайки България след 1944 г. - като "учебни години". Каузалността при дефинирането на понятието е ясна - революцията се учи в движение, така се еманципират диктаторите й - чрез кръвта на милиони невинни жертви - това разкриват вътрешните процеси на всеки режим - в идеологията, която се развива, и в структурите на репресивен апарат и йерархия.

Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото - това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите.

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им.

Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново. Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?

Кой е моралът, който дава право в Правец да стои новопостроен паметник на диктатора Тодор Живков, а Димитровград да носи все още името на първия български комунистически масов убиец Георги Димитров? Или паметниците на армията на СССР, окупирала с близо 300 000 свои войници родината ни, да стоят издигнати, демонстрирайки сакралност и устойчивост, на която не се радва нито един от повече от скромните паметници на Левски, Ботев, Стамболов и малките мемориални плочи на близо 250 000 жертви на комунистическата диктатура? Нека имат възможност да отговорят. Затова нека питаме.

Весела ИЛИЕВА

http://grigorsimov.blog.bg/viewpost.php?id=248625

[Що jе сръбин се е лаjно, що бугар се jунак.]

Индивидуалист, защо не вземеш братко да напраиш един сайт? които да е изцяло на такава тематика събрани всички спомени на мъчениците на комунситическият безроден режим и да ги публикуваш там като прибавиш и форум към този сайт, за да могат да се обсъждат спомените на тези клети хорица. Инак те адмирирам че изнасяш тези неща тук и те съветвам да се позамислиш да го сториш това което ти дадох като безплатна идея. Инак поздрави от мен за теб и за родолюбивата ти идея да публикуваш зверствата на комунистическите безродни копелета тук! ПОЗДРАВ...

Идвала ми е такава идея,Атила но за съжаление разполагам с много малко свободно време.А и освен няколко книги,не мога да предложа нещо,което го няма из интернет.Така,че мисля че това място в този форум ще съхранява тази събрана информация много време и ще се чете от по-млади,които не са живяли през онова време и примерно не са чели никъде досега,или пък никой не им е разказвал.И да бъдат отрезвени кой стои срещу тях,или директно какви изроди са ни затрупали отвсякъде.

България след 9 септември: възходът на необразованите червени клошари !

Започната от Siegfried

Отговори: 0
Прегледи: 2047

Насилствената македонизация на България 1946-48 г.

Започната от Division

Отговори: 5
Прегледи: 4750

"168 часа": 133 млрд. лв. е струвала съветската окупация на България

Започната от Siegfried

Отговори: 0
Прегледи: 2903

Как СССР открадна 26 тона злато, натрупано по времето на Царство България

Започната от Siegfried

Отговори: 0
Прегледи: 2283

Комунизъм и хомосексуализъм в България

Започната от Death angel

Отговори: 7
Прегледи: 4215