Магията на българските народни носии Автор:
Анита КомитскаИзточници:
-
Част 1-
Част 2Носиите на старите българи… Какво са те за нас, техните потомци? За някои това са дрехите, открити в старите бабини ракли. За други – спомен и омая от едно отминало време, време на мир, хармония, мъдрост и доброта.
За учения, изследовател на народната култура и изкуство, носиите са сложна система от знаци, определяща мястото и ролята на човека в обществото; белег за пол, възраст, семейна и родова принадлежност. За художника носиите са вдъхновение, породено от чудното съчетание на багри и очертания; вдъхновение, претворено в миниатюри, стенописи, картини… За човека, занимаващ се с моден дизайн носиите са като извор с жива вода, от който черпи идеи за кройка, композиция, декорация на съвременния костюм. За чужденеца – от пътешественика по българските земи от XV век насетне, та чак до днешните посетители в музеи и на фолклорни събори, носията буди възхита със своята красота и изящество. Представителите на модерния, индустриален свят са впечатлени от ръчната изработка на българското облекло. От изпридането на нишката, изтъкаването на платното, разкрояването и ушиването на дрехата, боядисването на конците и богатата везбена украса, всичко това е дело на българката.
1. Невестинска носия – с. Комарево, Плевенско, края на XIX в.
2. Празнична зимна женска носия – с. Чирен, Врачанско, втората половина на XIX в. Носиите на старите българи… Какво са били те за своите създатели? В света на българите от миналите столетия, свят, в който са съчетани в единно и неделимо цяло ценностите и добродетелите на християнската вяра и представи, дошли от дълбока древност, носията е на особена почит. Дрехата не е само вещ и символ, тя е свята, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храмът… Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час – понеделник и четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделните дни, в дните от Коледа до Богоявление. Неспазването на тези забрани води до злини и гибел не само на извършителя, но и на цялата селска общност. В представите на българите облеклото е натоварено с особена магическа сила и мощ. То обгръща човешкото тяло и се уподобява, слива се, става едно със самия човек. С отделни части на носията могат да се правят магии, с които да се убие любовта и да се унищожи тялото. Нарочни ритуали като освещаване на дрехите в църквата, ръсенето им със светена вода, каденето с тамян и билки, тегленето им на кантар и други целят да пречистят дрехите и да осигурят добро и благополучие на техните носители. В патриархалния свят на българите съществуват строги повели по отношение носенето на облеклото и сресването на косите. Предаността към традицията определя рутината в носията, защото дрехата, като външен белег на човека, цели не да го отличи, а да го оприличи на всички останали и да го направи част от общността, която му дава сила.
3. Невестинска носия – Дупнишко, средата на XIX в.
4. Празнична женска носия – с. Еникьой, Узункюприйско, втората половина на XIX в. Българското народно облекло впечатлява с богатството и многообразието си. Причината за това неизмеримо съчетание на форми се крие не само в различията на местата и традициите, в които са се зародили, но и в белезите на родовете и племената – траки, славяни, прабългари, съградили българския народ, запечатани от отколешни времена и пренасяни и изменяни през вековете.
5. Невестинска носия – гр. Гюмурджина, втората половина на XIX в.
6. Празнична зимна женска носия – с. Извор, Радомирско, втората половина на ХIХ в. Определящите цветове в българската носия са белият, червеният и черният. В народните представи белият цвят се свързва с чистотата и с невинността, със светостта и с благородството. Червеният цвят е цветът на кръвта, на слънцето и живота, на мъжкото начало, а черният цвят се съотнася с прастарите вярвания и култове към Богинята Майка, земята и плодородието. Магията на носиите е в съзвучието на шарките – шевици и апликации, което струи от тях; в блясъка на сърмата, монетите, пайетите и мънистата, които красят дрехите; в причудливите форми обрисувани от гайтаните и ширитите.
7. Празнична лятна носия – с. Ковачевица, Гоцеделчевско, втората половина на ХIХ в.
8. Празнична женска носия – гр. Дебър, края на ХIХ в. Женските носии добиват своя завършен вид и цялост с украсите за глава. В традиционната българска култура момите ходят с непокрити коси, белег на тяхната свобода. Те носят над сплетената си в множество плитки коса, венци от цветя и косичници от ивици плат, вълнени гайтани, мъниста, монети и раковини. Омъжените жени покриват косите си с шапки и кърпи, тъкани и везани, в цветова хармония с всички останали части на носията.
9. Венчална мъжка носия – с. Подгоре, Белоградчишко, средата на ХIХ в.
10. Мъжка празнична носия – с. Чирен, Врачанско, средата на ХIХ в. Облеклото на българката е не само приказна картина, но и аромат – от него лъха мирис на китките от босилек и здравец, от смин и трендафил, от носените в дрехата ябълка и дюла. Носията е и благогласие, защото накитите на жените – прочелници, обеци, тепелъци, подбрадници, висулки, копчета, гривни, гердани, звънят при всяко движение, стъпка, танц…
11. Мъжка празнична носия – с. Гайтаниново, Гоцеделчевско, втората половина на ХIХ в. Носиите на старите българи… Съхранявани в музейни сбирки, обличани по народни събори, възстановявани в костюми на народни певци и танцови състави, вдъхновяващи съвременни модни колекции те са част от онова наследство, което ни определя като българи и ни дава сили да вървим напред.
В представите и вярванията на старите българи мъжът имал първостепенно значение, защото Господ създал първо него, а сетне жената. На мъжа било отредено да е глава на семейството, да се грижи за прехраната, честта и достойнството на фамилията. По време на празници той кадял трапезата, произнасял благословията, колил жертвеното животно. Мъжът изпълнявал основната роля в някои обичаи: в нощта на Рождество Христово облечен в празнична премяна обхождал в коледарските дружини всички домове в селището, за да ги благослови; на Трифоновден обредно зарязвал лозята; на Кукеровден поставял причудливи маски на лицето си, за да прогони злите сили; на Тодоровден участвал в празничните надбягвания с коне; на Гергьовден извършвал древни ритуали за берекет на стадото, на Симеоновден обредно засявал нивите и др.
Носията на старите българи, решена в два основни тона – бял и черен (тъмносин, кафяв, тъмночервен), на пръв поглед е изключително семпла, но в тази съвършена простота на цветовете са изградени множеството съставни части на мъжката носия. Според изследователите на традиционното облекло белодрешният тип мъжки костюм е по-стар и битувал до късно, началото на ХХ век, в Западните български предели, а в останалата част на страната споменът за него се пазел, като в обредния костюм по време на сватба мъжете намятали връхна бяла дреха. Другият тип мъжко облекло – чернодрешният костюм, се появил още от XVIII-то столетие в източната част на страната, за да измести белите одежди, свързвайки се с развитието на абаджийския и терзийския занаят и ориенталското влияние в мъжкия костюм. Това разделение е твърде условно, защото има периоди, когато битували заедно и двата типа, като лятно (бяло) и зимно (тъмно) облекло, а има и носии, в които горните дрехи са тъмни, а гащите бели.
Композиционно двата типа облекло се различават и в силуета на горните дрехи. Белодрешният костюм е издължен, с тесни прилепнали гащи с плитко дъно – „бечви” или „чешири”, и сравнително по-дълги, стигащи до коляното горни дрехи – „глухчета”, „долактанки” и „долами”. При чернодрешния мъжки костюм гащите – „потурите”, са широки, с дълбоко дъно и къси до кръста горни дрехи – „елеци”, „чепкени” и др. и силуетът на носията е по-валчест в долната си част.
Празничният традиционен мъжки костюм впечатлява с украсата си, която е деликатна и ненатрапчива. На белия фон на мъжките ризи по необикновено красив начин се откроява ярко червената шевица с извезани кръстове, свастики, стилизирани цветя и птици. Горните дрехи и гащи, със своите бели или тъмни тонове, са декорирани с червени, сини или черни гайтани, разположени в краищата, които придават завършеност. Широките червени пояси с допълнителна украса от шарени пискюли и пъстро тъканите колани върху тях се открояват на основния фон на горните дрехи. Многоцветието на чорапите, калците и подвеските в празничната носия придава цялост на костюма.
Традиционната прическа на българските мъже до твърде късно била ниско остриганата коса и оставеният дълъг кичур на върха на главата – „перчин” или „чомбас”, сплетен в плитка. Дългата коса била символ на благородство, достойнство и сила. Сплетената коса се носела или навита под шапката, или пусната по гърба. В издадения със спомоществувателството на хърватския епископ Йосиф Щросмайер през 1861 г. в Загреб сборник на Братя Миладинови „Български народни песни” перчинът се възпява като „рус и златен”. Според народната вяра, когато мъжът починел, отрязвали плитката му и я слагали до него в ковчега.
По време на работа на полето мъжете покривали глави с бели тъкани пешкири. Традицията повелявала винаги да носят кожен калпак. При младите мъже калпакът бил с остър връх, украсен с монетки и китки цветя. Сваляли го, когато влизали в черква, когато жалеели за починал родственик или в присъствието на по-възрастни хора. По-старите мъже носели калпак с плоско дъно. Мъжката шапка замествала своя собственик – когато мъжът бил на печалба и родителите му си харесали девойка за снаха, те я сгодявали за калпака му. На краката си българските мъже обували цървули от свинска кожа, кожени обувки или високи ботуши.