Автор Тема: За войводите стари - пътят им славен, краят им незнаен!  (Прочетена 6060 пъти)  Share 

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Kondolov

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 331
  • Карма: +137/-15
  • Пол: Мъж
 Позволих си да пусна темата за войводите за да се знае нещо и за тези хора.Тези които са водили чети в Беломорска Тракия,след поражението на Илинденско-Преображенското въстание.За тези които са доживяли 9.09.1944 г.Ще започна със СТРАШНИЯ ВОЙВОДА -МИТРЮ АРКОМАРЕВ.
  Тракийският войвода Митрю Стаматов Аркомарев е  достоен следовник на капитан Петко войвода.Той е земляк на харизматичния капитан-рожденото му място е село Доганхисар,кадето се ражда на 12 окт.1881 г.Още от малък останал сирак и го отглеждат негови роднини.Рано възмажалият младеж се припитава със земеделие и овцевъдство-основен поминък на българите в Западна Тракия.Непокорен по нрав Митрю не изтраива турската управа и щуква из корията,присидинявайки се последователно към четите на войводите Христо Арнаудов и Вълчо Антонов.Но идват героичните и кървави за българския народ години-1912-1913 г.През Балканската война Митрю Аркомарев се включва като доброволец в българската армия.Проявява невероятна храброст в сраженията за пленяването на Явер паша при село Мерхамли,в стълкновенията до село Индере,в боя за отбиване на десанта при Шаракьой...
 По време на Междусъюзническия въоръжен конфликт,родната къща на Митрю Аркомарев в село Доганхисар е опожарена и семейството му бяга към пределите на България.По същото време е четник в четата на Димитър Маджаров и неговото безстрашно държание в разбошувалата се касапница съдбовно предопределя спасяването  на хиляди българи от Дедегачките и Гюмюрджинските села.Динамичното развитие на събитията принуждават Маджаров да раздели четата на две,като ръководството на едната част от четниците поверява на Митрю Аркомарев.Целта е с бързи маневрени действия да се пресече пътя на турците,пленили многобройно българско население с намерение да го прекарат през месноста Гяурада срещу Фере,отвъд река Марица и там да го изтребят..Четничите,командвани от Митрю Аркомарев,потапят каиците и избиват турците-каикчии още преди башибозуците да довлекът плененото българско население.Другата част от четата ,начело с Маджаров и дружината на Руси Славов,заемат височините срещу река Марица и щом привечер турците се появяват се развихря свирепа битка.Читаците са разбити,а плененото българско население освободено.В кошмарната нощ-по време на сражението-Аркомарев пренася на гръб двадесет и седем деца през река Арда,избавяйки ги от сигурна гибел.Имено подир тези кравопролитни събития Митрю Аркомарев е считан за войвода и в една от тракийските народни песни се пее за "Митрю ми страшен войвода"...Когато Маджаров разпуска четата в село Яатажик /дн.Маджарово/Митрю Аркомарев научава ,че семейството му е избито от турците.Впоследствие веста се оказа частично вярна,но в гнева си той организира група четници и подпалва джамията в село Бадурен,където в този момент провеждат събрание местните турци.Джамията пламва и турците запряни вътре,надават ужасени викове:Митрьо!Митрю!",молеики го да ги пусне.Пък Митрю им отговаря:Каде са мойте деца?,Къде е мойта къща?..Всички затворени в джамията турци изгарят,а за това си деяние Аркомарев и предвожданата от него четници биват арестувани и дадени под съд от тогавашната българските власти в Беломорска Тракия.Обаче на самото съдебно заседание,сградата на съда е обградена от една кавалерийски ескадрон,командван от войводата Таню Николов,който ултимативно нарежда на прокурора да освободи подсъдимите.Изплашеният прокурор ги освобождава и прекратява съдебния процес.Избухва Първата световна война и Митрю Аркомарев постъпва в редовете на българската армия,като служи в 40 пехотен Беломорски  полк.Участва в епичните боеве при завоя на река Черна и кота 1050,проявяваики забележително себеотрицание и храброст в ожещочените битки...."
Без да загуби нито едно сражение България се нарежда в лагера на победените държави.Срещу Аркомарев и други тракийски българи гръцките власти в град Гюмюрджина инсцинира съдебен процес по обвинение в шпионаж в полза на България.Съдът ги осъжда на смърт.Но отново съдбата е благосклона към Митрю!Гръцкият поручик,който трябва да изпълни смъртната присъда се оказва син на един много близък Митрюв приятел-грък по народност-Марко кехая от Марония.Поручикът не превежда в изпълнение смъртното  наказание,освобождава осъдените и те избягват в България.Втората национална катестрофа,намерила своето юридическо въплащение в клаузите на Ньойския договор,съсипва окончателно въжделенията на българите за национално обидинение.Особено трагични са последиците за онези българи,чиито родни места според Ньойския договор остават под власта на Сърбия,Гърция и Румъния.По онова време преобладаващата част от населението в Западна Тракия се състои от българи,като втората по численост е турската етническа общност.Спрямо тях гръцките власти предприемат жестоки асимилационни действия,целящи фактическото ликвидиране най-вече на етническите българи.Това подтиква българите и турците към обща съпротива срещу Гърция.На проведения -25.май 1920 г. в гористата месност до село Химитли,Гюмюрджинска околия конгрес на български и турски делегати взема дейно участие и Митрю Аркомарев...Почти три години-1920-1922 г.-той се подвизава като войвода на чета от двадесетина човека,която действа изключително в района на Тракийското Беломорие.По късно четата му се присидинява към четите на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация/ВТРО/.Митрю Аркомарев ,както и всички войводи от Българо-турската ВТРО,се отчитат писмено за дейноста на оглавяваната от тях чети до главния войвода Таню Николов./Оргиналите на тези писма-отчети се съхраняват в Държавния архив-Хасково,чрез тях се установява истината за въоръжения отпор на българите от Беломорието сруще експанзията на гръцките шовинисти...По цялата територия на Беломорска Тракия през есента на 1922 г и тървата половина на 1923 г.се водят сражения между четите на Българо-турската ВТРО и частите на редовната гръцка армия.В тези сражения войводата Митрю Аркомарев и неговите четници проявяват истински героизъм,всявайки панически страх сред гръцките войници...Нахалост остават страданията  и жертвите на беломорските българи,саможертвата на четниците!Западна Тракия е обезбългарена...Четите са разпуснати.Бившият вече войвода Митрю Аркомарев продължава патриотичната си дейност.Той е настоятел и сътрудник на Македонския Турско -Български вестник"Бъдеще",излизащ в Истанбул,който помества материали срещу гръцката окупация на Южна Македония и Беломорска Тракия.Семейството на Митрю Аркомарев се установява в село Еникьой/дн.Цар Калоян/,Пловдивско.Но на едновремешния харамия не му е твърдо по сърце монотоното селско ежедневие и в периода 1930-1940 г.Митрю Аркомарев по собствено желание е привлечен за сътредник на българското армейско разузнаване и многократнво пресича гръцката и турската граница,за дасъбира военни сведения относно дислокацията и въоръжението на войсковите поделения в тези държави.Ала насталгията по родния край не затихва у него и през 1941 г.-след присидиняване на Западна Тракия към Българската държава-той отива да живее в град Дедеагач,а после в гр.Гюмюрджина.Работи като пазач на винен склад.На 9 септември 1944 г.пристига в Пловдив при семейството на сина си Стамат Митрев Аркомарев,в чиито спомени четем:"Имах там/в Пловдив/малко плетаческо ателие.Когато го видях,питам го защо се връща.А той:"Мен не ме е страх.Аз съм ги чакал тези момчета,помагъл съм им."Една седмица след връщането му го арестуваха.Аз не бях в къщи,когато една жена ми каза,че къщата ми е била заградена и откарали баща ми.На другия ден ходих да го видя в участъка.Една седмица беше там-носех му храна.Както по-късно разбрах-две са причините за задържането му.Едната е заради Таню Николов,втората заради 1923 г.,че уж бил предал земеделците по време на преврата.Срешнах се с Павлов ,кумец на Александър Стамболийски и му казах.Той беше много изненадан."Той толкова хора спаси,а ние един човек да не можем да спасим."Отидохме при Спартак Стефанов в Четвърти участък а милицията в Пловдив.Баща ми не беше там.Стефанов ме прати в Държавна сигурност при Димитър Пишмишев-приближен на Антон Югов.Той прочете декларацията и каза,че такъв човек няма и е станала грешка.С помоща на Павлов ми издадоха смъртен акт за безследно изчезнъл.Някъде към Кометово,доколкото знам,са го убили."
Тъй нелепо загива юначния тракийски войвода,българинат Митрю Стаматов Аркомарев-претрепан като куче от свои сънародници,без съд и присъда-две-три седмици след 9.09.1944 г.
Ала може ли да изчезне безследноот народната памет онзи,за когото се стъкмява народна песен и се пее!?                    "Години се разбъркаха,
                            царове се закараха,
                           за Анадола башибозуци
                           народа караха......
                           Маджаров напред вървеше,
                           след него Русин войвода-
                           Митрю ми страшен войвода
                          на турците си пътя пресече!
                          Народът в България скриха
                         старо и младо спасиха!
« Последна редакция: Май 30, 2011, 17:33:50 от Hatshepsut »
Единство и сила.

Неактивен поп Първан

  • Newbie
  • Публикации: 4
  • Карма: +4/-0
  • Пол: Мъж
Позволих си да пусна темата за войводите за да се знае нещо и за тези хора.Тези които са водили чети в Беломорска Тракия,след поражението на Илинденско-Преображенското въстание.За тези които са доживяли 9.09.1944 г.
Ще започна със СТРАШНИЯ ВОЙВОДА - МИТРЮ АРКОМАРЕВ. 

Ами, чудесно си почнал!
И кога да очакваме да пуснеш за останалите ....

Неактивен Kondolov

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 331
  • Карма: +137/-15
  • Пол: Мъж
ЛЕГЕНДАРНИЯ ВОЙВОДА ТАНЮ НИКОЛОВ
  Таню Николов/Атанас Николов Жеков /е един от най-бележитите дейци на българското националреволюционно движение в Тракия и Македония.Роден е в Хасково на 09.март 1873 г.където завършва първи прогимназиален клас в Хасковското петокласно училище.Отслужва редовната си военна повиност в Десети родопски пехотен полк,оставайки на постоянна служба в него като унтерофицер.Младият човек не може да се примири с обстоятелството,че стотици хиляди българи все още живеят под игото на турския султан,поради което напуща българската армия и поема бунтовния четнически път във ВМОРО/Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация/От 15 август 1902 г.до февруари 1903 г.е четник в четата на войводите Канстантин/Вълчо/Антонов-Сеченката и Марин Чолаков,която действа в Гюмюрджинско.Там  Таню Николов организира мрежа от революционни комитети и през март 1903 г.отново с четата на Вълчо Антонов се озовава в Дедеагачкия регион.В навечерието на Илинденско -Преображенското въстание Таню Николов е подвойвода в четата на Константин Нунков,на която по-късно става войвода,предвождайки четниците по време на въстанието,а и след разгрома му,през низ от люти схватки с многоброен турски аскер и башибозук.През пролетта на 1904 г.е утвърден от револ.комитет на ВМОРО в Дедеагач за войвода на регионалната чета в Дедеагачко,която води десетки сражения с турската войска и жандармерия.На 12.юни 1904 г.ръководената от него чета взривява железопътната линия по моста край село Бадаш,унищожавайки влакова композиция,превозваща артелириски оръдия и турски войници...След извършено предателство Таню Николовата чета е обградена от турска войска-06.01.1905 г.в месноста"Крушата"до село Манастир,Гюмюрджинско.В кравопролитната битка загива един от четниците, а Таню Николов с останалите комити успява да пробие обсадата и се укрива при ятаци....
През месец април 1907 г.той е назначен от ръководството на ВМОРО за войвода на чета,включваща 48 човека,която преследва сръбски военизирани шаики в района на Велешко Прилепско.Неговата чета,заедно с още шест чети от ВМОРО,участвува в епичното сражение с турския аскер на 01.юли 1907 г.при височината"Ножот"..През м.август същата година Таню Николов е делегат от Битолския революционен окръг на конгреса на ВМОРО.Веднага след конгреса става войвода на Битолската окръжна чета,действаща до края на 1907 г.Подир Младотурската революция-23 юли 1908 г.ВМОРО се саморазтурва,но между нейните вече бивши лидери се разгаря яростен конфликт,който прераства във физическа саморазправа.Всъщност разривът е между превържениците на младотурците и онези български нацоиналреволюционери в Македония и Тракия,които невярват,че младотурското правителство ще въдвори етническо равноправие в Османската империя и настояват за продължаване на националосвободителната борба.....Особено ярко се изявява като ревностен подръжник на младотурския режим известният войвода Яне Сандански,наричан от съвремениците си"Пиринският цар".Ето защо той е обявен за предател на българската национална кауза и протурски колаборационист от повечето ръководни дейци на ВМОРО.Имено по тяхно поръчение на 24.септември 1908 г.Таню Николов прави неуспешен опит да убие Яне Сандански.Издебва го в една солунска кръчма,ала когато понечва да стреля,Сандански,запява песен и звучния му задушевен глас така впечетлява и разчуства Таню Николов,че той не съумява да се прицели,както трябва и само ранява "Пиринския цар".През пролетта на 1910 г.Таню Николов,Георги Занков ,Христо Чернопеев и Михаил Чаков създават тъй наречената Българска народна македоно-одринска революционна организация/БНМОРО/,чието цел е незабавно да се пристъпи към възстановяване на четническата дейност в Македония,Беломорска Тракия и Одринска Тракия.Впрочем Таню Николов е войвода на първата чета насочила се-на 29.юни 1910 г.-към Енидже вардарско,където води няколко сражения с турската войски....
През пролетта на 1910 г.ВМОРО възобновява функциите си и се обидишнява с БНМОРО възвръщаики старото си име.През 1911 г.Таню Николов е войвода на чета от 80 човека,действаща в Петричко и Горноджумайско.Следващата 1912 г.Таню Николов оглавява още по голяма чета-около 200 четници-и в непрекъснати въоръжени сблъсаци с турския аскер и сръбските чети кръстосва цяла Вардарска Македония.Със своята чета взема дейно участие в Балканската война и подир разбиването на турските воиски в Македония се прехвърля с четниците в Беломорска Тракия.Тук на ж.п.гара Гюмюрджина-19.декември 1912 г.се среща с цар Фердинанд....По време на Първата световна война Таню Николов командва българските партизански  съидинения в Поморавието,като преследва и разгромява сръбските паравоени формирования....В края на м.април 1920 г.,когато вече е известно,че Западна Тракия ще бъде окупирана от гръцката армия,в Мъстанли/дн.Момчилград/се провежда съвещание между Тодор Александров,Таню Николов,Петър Дървингов ,Александър Протогеров и Ариф бей,придружен и от други представители на турската народностна общност в Беломорието.На съвещанието серазисква координирането на съвместна въоръжена борба на българи и турци срещу гръцките окупатори.Таню Николов организира българо-турските чети.Многократно лично участвува в ожесточените сражения срещу гръцката армия.Таню Николов оглавява главното воеводство на ВТРО/Вътрешната тракийска революциона организация/.През 1924 г.Таню Николов се отегля от активна революционна дейност .Препитава се от мелничарство.В Асеновград,кадето се установява да живее,завещава имуществото си от около един милион лева на детското сиропиталище в града.
След деветосептемврийският преврат през 1944 гТаню Николов е поставен под постоянно наблюдение от органите на Държавна сигурност/ДС/и е подложен на системни провокации от нейната агентура.Дори четирмата работници в мелницата му са вербувани от ДС и не минава ден,през които те-явно по указание-да не го оскърбяват и заплашват.В началото на м.януари 1947 г.четирмата се нахвърлят върху него,нанасйике жесток побой на стария човек,след което го връзват и гаврейки се,скубят брадата му.Щом се съвзема Таню Николов взема укритата си пушка"манлихера",връща се при мелницата,застрелваики и четирмата.После сам се предава на властите.Подхвърлен на садистични инквизиции в Асеновградското управление на МВР е умъртвен,като е удошен от милиционерите,които нахлузват въже на шията му.В смъртния акт записват,че се е самообесил....Така трагично завършва жизнения път на легендарния войвода Таню Николов,чито име и подвизи стоят наравно с името и подвизите на знаменития негов предшественик капитан Петко войвода!....И не ли време вече общественоста да ознаменува по достоен начин паметта на достоиния българин,като му издигне подобаващ паметник в неговия роден град?!
  А не да кръщаваме улици на турци в Кърджали.
Единство и сила.

Неактивен поп Първан

  • Newbie
  • Публикации: 4
  • Карма: +4/-0
  • Пол: Мъж
Ето още нещо за друг тракийски войвода. Отпечатано е в сб. Тракия, писано от хасковски вестникар.

ВОЙВОДАТА РАФАИЛ КАРАКАЧАНОВ

Рафаил Тодоров Каракачанов е роден през 1889 г. в с. Сачанли, Беломорска Тракия в заможно семейство, което притежавало земя и около 600 овце. Преди Рафаил се родили три момчета, но всички починали. Майката дала обет, че ако отново се роди момче, ще го кръсти на първия срещнат мъж. Така Рафаил получил името си. Първият мъж, когото майката срещнала след раждането на улицата бил италианец и се казвал Рафаел… Детските години се изнизали спокойно и безметежно. Когато бил четиринадесетгодишен започва житейската му драма. Тогава турците заклали пред очите му неговия баща и съпруга на сестра му. Заклел се да отмъсти на убийците, три години след това Рафаил ги намира и отмъщава по същия начин. Така на седемнадесетгодишна възраст той се прощава завинаги с мирния живот. Събира чета и раздава възмездие. Подир едно предателство цялата чета от тридесетина човека е арестувана и откарана в Гюмюрджина. Майката на Рафаил – Злата успяла да подкупи охраната и да внесе в килията кирка и лопата. Рафаил и неговите другари прокопали тунел под стените и избягали.
Излязъл на свобода Рафаил отново събира четата. Основната му дейност – 1919 – 1921 г. била да осигурява охрана на бягащите българи от Беломорска Тракия в България. Междувременно той се оженил и му се родило едно момиченце, което кръстил на майка си – Златка. Гръцките власти имали безброй основания да се отърват от Рафаил и точно на Великден 1921 г. пратили наемни убийци в дома му.. Те нахлули в къщата, когато майката на войводата баба Злата приготвяла великденската баница. Пистолетът на Рафаил засякъл и той се хвърлил срещу нападателите с  голи ръце . Те стреляли в него и го ранили тежко, но той успял да убие един от тях. В къщата бил и приятелят на Рафаил - тракийският войвода Стайко Запартов. Той също получил тежки рани. Убити били шест души, сред които майката на Рафаил и годеника на племенницата му. Двамата тракийски войводи били увити в овчи кожи и откарани в Ивайловград, а после в Пловдив, където им оказали медицинска помощ. Като по чудо те оцелели. След шест месеца лечение се завръщат в родния край и Рафаил отново се оженил . От втория си брак войводата има седем деца. Семейството обаче винаги е било на второстепенно място.
През м. ноември 1922 г. войводата Рафаил Каракачанов заедно с четата си се присъединява към Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация и взема участие в много въоръжени акции на организацията.
 В един автентичен рапорт до Главния войвода на ВТРО Таню Николов той прави отчет за извършена такава акция:
 “ Донасям ви следното: възложената задача изпълних напълно – именно: на 16 януари вечерта в 11 и половина часа бяхме пред пехотинските нови казарми в “ Бадемлика” – гр. Гюмюрджина и в същия час, заедно с четниците си, атакувахме целите казарми, където бяха настанени гръцки войски, заедно с картечния им обоз и снаряжение. Хвърлихме 40 бомби бухалки, които всички експлоадираха сполучливо и поразиха неприятеля, след което се изтеглихме без да дадем никакви жертви от наша страна. Получих сведения на другия ден, че неприятелят има около 60 убити и повече от 100 души ранени, заедно с 15 – 20 мулета и двама офицери са паднали убити, които два дни са стояли незаровени. Паниката и уплахата на целия гарнизон и цялото гръцко население е била на другия ден неописуема и впоследствие на другия ден са арестувани повече от 150 души турци и българи, особено от турската махала “ Кьор махале” в гр. Гюмюрджина. Вследствие на това наше нападение околните войскови части са деморализирани и отказват да изпълняват заповедите на офицерите и в Гюмюрджина е избухнал бунт между войниците и командването. Турското и българското население в цяла Гюмюрджинска околия посрещна с голяма радост това сполучливо нападение.
Оставам на поста си с четниците си … Очаквам Вашето лично пристигане или нареждане.
С поздрав – войводата: Р.Т. Каракачанов 
1 февруари 1923 г.”

Този рапорт е красноречиво доказателство за ужаса, който всявали Рафаил и другарите му и за причините гръцките власти да го преследват и да се опитват да го ликвидират. Той обаче винаги оцелява.
След разцеплението на Вътрешната тракийска революционна организация Рафаил Каракачанов се оттегля от активна революционна дейност. Семейството му живее в Гюмюрджина и притежава солиден имот: мелница, маслинови градини, ниви.
По-късно по своя инициатива той сътрудничи на българското военно разузнаване до 1944 г. След 9 септември 1944 г. се заселва в с. Горно поле. Приет е за член на БКП и е вербуван за агент на българското външно разузнаване. Главната му задача е била да превежда гръцки партизани в България, но често е изпълнявал и други поръчки в Турция.
 В спомени на офицера от външното разузнаване Атанас Василев, който е вербувал Рафаил Каракачанов четем:
“ Тогава аз работех в МВР – София /външно разузнаване/ и ги поканих – Рафаил и приятелят му Илия Момчилов за съвместна работа. Те приеха. Работехме пряко под ръковоството на Димитър Янев от София. Тогава добих представа, че са опитни и вършеха добра работа…”
Още в самото начало се прокрадва съмнение, че Рафаил работи не само за Държавна сигурност, а и за американско разузнаване. През ноември 1949 г., когато се развихря разобличителната кампания срещу Трайчо Костов, заклеймен като титовист и англо - американски агент, на партийно събрание в с. Горно поле Рафаил Каракачанов е обявен за американски шпионин и изключен от БКП. Старият войвода разбира, че след моралното порицание може да бъде убит и емигрира в Гърция. Установява се в гр. Гюмюрджина. Бягството на Рафаил Каракачанов е голям удар за българските тайни служби. Семейството му е интернирано в едно добруджанско село. Офицерът от външно разузнаване Атанас Василев  е изпратен нелегално в Гърция да върне войводата. С големи трудности разузнавачът изпълнява задачата си частично. Среща се с Рафаил, но не успява да го убеди да се върне в България.
 Години по-късно в спомените си той споделя:
    “ Преди да се разделим с Рафаил аз го запитах – желае ли да се върне в България. Той категорично отказа. Не можел да гледа в очите онези, които са го прокудили и накарали да остави семейство и родина. Той каза, че не може да гледа в очите и тези, които са пострадали заради него и са интернирани. Докладвах на ръководството за проведената среща…”
Българските власти не оставят бягството на войводата без последствие. Те изчакват най-удобния момент за отмъщение. На 23 септември 1959 г. Рафаил Каракачанов умира от бавна и мъчителна смърт.Предполага се, че той е отровен по поръчка на българските тайни служби с бавнодействаща отрова. Това е краят на тази борческа личност, която десетки години. воюва за свободата на българите в  Западна Тракия. Безспорно неговата житейска съдба е рожба на превратностите, на националната трагедия сполетяла беломорските българи и неговото непоколебимо непокорство през властимащите е достойно за уважение.

                                                                           Леко  Славов – журналист, Хасково

Неактивен Kondolov

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 331
  • Карма: +137/-15
  • Пол: Мъж
ВЕЧНА ПАМЕТ НА СЛАВНИЯ ВОЙВОДА РАФАЙЛ КАРАКАЧАНОВ.Шафетата е подета,остава народа да чете и знае,да разказва на деца и внуци,какви българи е раждала българска майка юнашка.Нека житието им послужи на всички истински днешни националисти да ги носят в сърцето си и да работят за Обидинена България и българския народ.Когато четете тези редове ,не си мислете,че пиша високопарни думи,тежко ми е когато патриотите се делят и дъвкат за глупости а не работят за България.Благодаря на поп Първан,че допълни темата от сърце.Четете хора и помнете славните ни войводи и техните дела.
Единство и сила.

Неактивен Kondolov

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 331
  • Карма: +137/-15
  • Пол: Мъж
"И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота,ние ще кажем:Тя е цялата Европейска земя.И ако за една Голгота е нужен един връх,Ние ще назовем Македония"Пею Яворов

Илинденско-Преображенското въстание е връхна точка в борбата за свобода на македонските и тракийските българи.Поробените българи изправиха ръст срещу вековния поробител.Три месеца продължи борбата,а великите сили:Англия,Франция,Германия,Австро-унгария и Русия ,индиферентно наблюдаваха трагедията на народа .Единствено те целяха да реализират своите империски интереси върху агонизиращата Осменска империя.Народът изля мъката си в песента: "Европа за нас не мисли,
                                                                 Европа за нас нехае..."
Въстанието е разгромено със страшна жестокост и опустошения,повече от 200 селища са разрушени и опустошени,над 70 000 човека са ранени и избити,хиляди беженци са прогонени и намират спасение в свободна  България,но за чест на въстаналия народ нито един глас няма на протест и упрек срещу ръководителите на въстанието.Годините на въстанието са пределно тежки и страшни,турците струпват и удвояват войската си в Македония.За да защитят поробения си народ,хиляди българи от свободна България поемат четническата борба,десетки юнкери по примера на Гоце Делчев напускат Военното училище в София и се включват в борбата.В четите на "Бабуна планина"през 1907 г.участват над 30 юнкери.През месец юли 1907 г.между селата Попадия,Никодим и Ракле се събират четите на Тане Николов,М.Чаков,Хр.Цветанов,Петър Ацев,М.Найденов и Георковско,като тяхната задача е била да прогонят сръбските агенти.Една част от четниците,54 души,заемат позиция на връх Ножот.Курери на войводите им съобщават да се приберат при тях,но четниците под командата на Атанас Попов и юнкер Трандафил Думбалаков отговарят на войводите:"Ние сме тука да водим борба,а не да бягаме."По това време турската войска с нед 3000 аскера под командването на Енвер бей,известният по-късно ръководител на младотурците,обгражда върха.Два дни се води боят,на втория ден-16.юли 1907 година-към обят вече са изстреляни и последните патрони.Енвер бей кани бойците да се предадът.Всички оцелели и ранени бойци запяват бойна песен и легнали взривяват бомбите си.Адски трясък разскъсва и разпръсква телата им на всички страни,турците са вцепенени от ужас.Командирите са замаяни от величието на саможертвата.В гробно мълчание турските войници изкачват върха,някой от тях се опитват да мародерстват.Тогава Енвер бей разпорежда никой да не смее да скверни загиналите герой,като подава команда да застанат за почест пред падналите и да подадът три залпа.С висок глас Енвер бей се обръща към войската си:"Виждате ли как презират смъртта комитите?Бият се и мрат като герои"В това време контролният наблюдаващ италянският капитан Луцини фотографира героите и разпорежда да се погребат.Той произнася словото:"МЪЧЕНИЦИ.ТАКА УМИРАТ САМО БЪЛГАРИТЕ......"Н.Михайлов
« Последна редакция: Февруари 04, 2013, 19:25:43 от Hatshepsut »
Единство и сила.

Неактивен Боил

  • Respected user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 150
  • Country: bg
  • Карма: +39/-2
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 14.0.1 Firefox 14.0.1
101 години от смъртта на Ениджевардарското слънце



На 2 август се навършват 101 години от смъртта на великия Апостол Петков Терзиев, наричан още Апостол войвода или Ениджевардарското слънце. Псевдонимът му идва от Ениджевардарския край, в който е водил ожесточената борба за защита на българското население, срещу турските душмани и гръцките андартски главорези. В лицето му българите откриват такъв всеотдаен и справедлив закрилник, че му дават прозвище, което изразява цялата им благодарност и обич – „слънцето”! За дълги години, именно Апостол войвода е бил истинската власт в Ениджевардарския край и от него са треперели враговете на българите, а народа го е почитал като истински владетел!

Апостол войвода произхожда от рода Терзиеви, който е известен с това, че дава поколения хайдути. Роден в село Боймица (днес в границите на Гърция), той започва активната си борба в името на България през 1892 година, като излиза хайдутин и с брат си Тано и трима други четници. През 1897 година влиза в редиците на ВМОРО заедно с Иванчо Карасулията и Спиро Карасулски. Тяхната чета бързо набира известност в околията. Прочуват се, като спасители на българите от турските насилия. Гевгелийският ръководител на организацията пиеш писмо, в което възхвалява новите членове :

„Още със сформирането на тая малка нелегална група в нашия край, като мълния се разнесе по всички села в околията, че има революционна чета под воеводството на Иванчо Карасулията. Четата започна много тайно да обикаля организираните села. Навсякъде намираха отличен прием. Организираните членове във всички села, където отиваха гледаха на тях като на спасители от турската тирания. В тяхно лице виждаха герои, които са готови да жертвуват живота си за свободата на роба. По селата се надпреварваха кой да ги вземе у дома си.”

Четата на Апостол Петков не веднъж влиза в сражения с турците, но през март 1900 година биват предадени, докато нощуват в две къщи в Боймица. След целодневно героично сражение, четата успява да се оттегли към Паяк, но с няколко жертви, включително и брата на войводата – Тано Петков. Има и двама заловени четници.

Ениджевардарското слънце продължава борбата с пълна сила и става най-ревностния защитник на българщината в Гевгелийско и Ениджевардарско, като създава много добре структурирана организация.

Войводата е и един от най-активните борци в Илинденското въстание, като е командващ за Ениджевардарската околия. В хода на въстанието, той прави опит да напдане турските войници в района на Крива, но подли доносници предупреждават врага и аскера се изтеглят в Гумендже. Въпреки това атаката се състои, дори и с не такъв успех. Само един от четниците успява да взриви бомба в града, но е достатъчно за да уплаши турския гарнизон, след което следва дъжд от куршуми. След атаката, хората на Апостол войвода се оттеглят в Паяк.

През септември 1903 година, четниците влизат в сражение с почти два пъти превъзхождащата ги турска армия и дават само една жертва, което говори за отличната военна подготовка на бойците. След това, рамо до рамо с кукушката чета, се сражават край Паяк с вече десетократно превъзхождащия ги враг. Само два дни по-късно, войводата и още шестима четници, влизат в сражение с турците, които наброяват 80 души. В боя падат двама от хората на Апостол войвода. Малко след това, на 13 октомври, четите на Апостол, Иванчо Карасулията и и Трайко Гьотов разбиват настъпващата турска пехота и кавалерия събрани от Гевгели, Енидже Вардар и Гумендже!

След края на въстанието, безмилостната борба продължава, но враговете вече се увеличават – гърците започват агресивна експанзия в района, опитвайки се да унищожът българщината. Следват заслужени убийства на гъркомани и предатели. През 1904 Ениджевардарското слънце на два пъти се връща за кратко в България. Продължава борбата за освобождение на българите, подпомаган от братовчед си Андон Терзиев, който в последсатвие е пленен от турците.

През март 1905, връщайки се от свободна България към поробена Македония, войводата бива обграден от турски войници. Завръзва се дълго и много тежко сражение, в което загиват над 40 четници. Успяват да се измъкнат Апостол Петков и един от четниците – Илия Личев. Сред турците се носи слух, че Ениджевардарското слънце е убит, но той много бързо възтановява четата си и разгромяват турската войска и гръцките андартски банди при Ениджевардарското езеро. Безсилието на гръцките андарти след многобройните загуби нанесени от Апостол Петков, личи и от опитите на гръцкия консул Ламброс Коромилас, да го привлече на гръцка страна с големи парични суми. Най-голямото доказателство, за това, колко гърците са се страхували от Апостол войвода е един абзац от книгата на Пинелопи Делта „В тайните на блатото“ (описваща ожесточената борба на гръцките андарти и турците срещу техния общ враг – българите), който гласи :

„Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия – вездесъщ, замесен във всички убийства. Но никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде.”

Апостол Петков се прочува в цял свят и през 1906 година, журналиста Алберт Сониксен идва за да се види специално с войводата. Американецът описва Апостол войвода, като българският Робин Худ.

Героичните подвизи на българският герой стигат и до Цариград. Султан Абдул Хамид II изпраща Ахмед Кемал бей, лично да преговаря, като предложи 20 000 лири на Апостол войвода, за да се оттегили от борбата. Апостол Петков категорично отказва да се продаде. Уплашени от решителността на войводата, турците изпращат няколко хилядна войска, кавалерия, артилерия и лодки (обковани с желязо) срещу четниците на Апостол. След тежки престрелки, войводата и неговата чета се оттеглят от езерото към планината край Паяк.

През 1908 година, Апостол Петков се установява в Енидже Вардар и става председател на Българските конституционни клубове, но през 1909 година, след като малдотурската политика се променя спрямо българските революционери, той се връща за кратко в България, след което с още български дейци за свобода, отново навлиза в Македония и продължава с четническата борба.

На 2 август 1911 година Апостол войвода, заедно с войводите Георги Мучитанов и Васил Пуфката са отровени от подлия бивш четник на Апостол Петков – Тодор Чифтеов, докато са на гости в дома му. Предателя изнася телата в гората и инсценирано сражение с турския аскер. Виновникът, обаче е разкрит и жестоко наказан. Тримата герои са погребани в Енидже Вардар.

Единствената дъщеря на Апостол Петков остава в София, където завършва живота си в бедност и мизерия. Войводата е бил толкова честен и отдаден на борбата за свобода на българите, че е предпочел дъщеря му да живее бедно, вместо да посегне на комитските пари или да се продаде на чужденците.

Нека споменът за този велик родолюбец да свети като ясно слънце в умовете на всички истински българи! Вечна памет на героя!!!

http://bgns.net

Неактивен Death angel

  • Respected user
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1578
  • Country: bg
  • Карма: +186/-28
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 26.0 Firefox 26.0


На днешния ден през 1947 издъхва легендарният войвода Тане Николов, български революционер, известен и като Тане войвода. По зловеща ирония на съдбата, комитата преживял стотици битки, престрелки, гонения, куршуми, кървави рани и убийства, виждал многократно смъртта с очите си, издъхва удушен от комунистическите палачи в дирекцията на МВР в Асеновград. За българската история Тане войвода ще бъде запомнен като революционер, виден деец на национално-освободителното движение на българите в Македония и Тракия, войвода на Вътрешната македоно-одринска и Вътрешната тракийска революционна организация, участник във войните за национално обединение на България.

 Войводата е убит в ареста от комунистическите власти след инцидент в мелницата му в Асеновград. В издадения от общинския лекар смъртен акт е отбелязано: „Смъртта е последвала от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)“.В съобщението на вестниците по повод развилите се събития и смъртта му комунистическият режим лаконично отбелязва: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции.”

В душите на тракийските и македонските бежанци и техните наследници Тане войвода остава светла легенда, която е жива и до днес.

http://www.faktor.bg/



Редактирано от модератор: Подмяна на невалиден линк с валиден.
« Последна редакция: Септември 07, 2014, 06:39:40 от Hatshepsut »
Не падай духом, където ти падне !

Активен Петкан

  • Moderator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7419
  • Country: bg
  • Карма: +1265/-104
  • Пол: Мъж
  • България преди всичко!
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 49.0.2623.110 Chrome 49.0.2623.110
    • http://www.spletnik.ru/avatar/2000/1831.jpg?908

Апостол Петков Терзиев-Постол войвода-роден на 6 май 1869 г.

Апостол Петков Терзиев, известен като Апостол или Постол войвода, е български хайдутин и революционер. Започнал своята борба с Османската империя в края на XIX век като хайдутин, в 1897 година Апостол войвода е привлечен от лидера на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Дамян Груев и постепенно се превръща в основна фигура на организацията в Солунски революционен окръг. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година и след него организира българската съпротива в района на Ениджевардарското езеро срещу новопоявилите се гръцки андартски чети. Името на Апостол става легендарно сред българското население – войводата е наречен с любов Ениджевардарското слънце и е възпят приживе в десетки народни песни.[1][2][3] Апостол войвода загива в 1911 година, отровен от гъркоманин.[4]

Апостол войвода е герой в трисерийния български филм „Мера според мера“ – последната роля на големия български актьор Григор Вачков. В различни населени места на България (София, Пловдив, Равда) има улици на името на Апостол Петков, но не и негов паметник, а македонски дружества в Асеновградско, Несебър и други са носили или носят неговото име. За Постол войвода има множество народни песни. Романът „Гласовете ви чувам“ на Димитър Талев започва с песен за Апостол войвода.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Апостол_Петков
...

Четата на Апостол Петков - прав най-вляво, до него е Павел Граматиков.

"Ениджевардарското слънце" - филм за Апостол Войвода
<a href="http://www.youtube.com/watch?v=u71ax7XXfCo" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=u71ax7XXfCo</a>
« Последна редакция: Май 07, 2016, 19:46:55 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8387
  • Country: bg
  • Карма: +500/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 56.0.2924.87 Chrome 56.0.2924.87
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Борци за Българско Освобождение:
Постол Войвода – „Ениджевардарското Слънце“ и Марко Лерински



Има една често допускана грешка. Когато стане дума за „македонските революционери“, някои от нас посрещат темата с голямо въодушевление, а други пък – малко гузно и с разочарование, като че става дума за нередност или табу. В случая визирам изказвани мнения по делата на Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Тодор Александров и т.н. Гузните казват: „Дайте да ги оставим вече тия работи! Стана тя, каквато стане. Нека спрем да се делим и да се противостоим едни на други чрез историята и историческите личности.“ Този благовиден предлог на пръв поглед е много приемлив. Защо да спорим за историята, не е ли по-добре да заобикаляме неподходящите теми?

Моето мнение е, че в историята няма неподходящи теми. Моментите на историческо противопоставяне (един народ на друг) не бива да се премълчават, а да се осмислят. Как ще осмислим делото на българските борци за свобода след 1878 г.? Естествено, че като нещо положително. Според силите си те са се борели за народни свободи. Нали същото са правели Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски? Не вярвам днес някой сериозно да тръгне да оспорва значимостта от делата на посочените, героично загинали за българската свобода преди 1878 г. В този ред на мисли, защо да отричаме или да нехаем за героично загиналите за българска свобода и след 1878-ма година? Това е нередно. Да приемем, че всеки любител на историята знае кои са Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров. За тях много се говори, пише, филми се правят.

Искам да споделя малко повече за някои други български народни герои, умрели за свободата на Родината. Това ще направя и защото тези по-неизвестни герои са били много почитани от народа приживе. Това почитание личи от народните песни и разкази, съхранили ги до днес в родовата памет.

Ще напиша няколко думи за Апостол Петков (известен като „Ениджевардарското слънце“) и за Марко Лерински (Марко войвода – с рождено име Георги Иванов). Избрах тези измежду многото други, защото не са толкова популярни за масовия читател, а има защо да са. Те са се пожертвали и са загинали за българската свобода. Двамата са много различни по темперамент и възгледи за живота – вървят по различни пътища, преди да се включат в организираната борба.


Апостол Петков, наричан Постол войвода и „Ениджевардарското слънце“, има хайдутско минало. Роден е през 1869 г. в село Боймица, не получава образование и остава неграмотен. На 23 години излиза с брат си „в гората“. Хайдутуват в района на Гевгелийско и Ениджевардарско, в родния си край. По-късно Постол войвода се включва в организираната борба, но е много своенравен и конфликтен – характер, оформен под въздействие на свободолюбивия живот далеч от хората. Не му е присъща дисциплината, обича да се разпорежда и често си превишава правата. Американският журналист Алберт Сьониксен го нарича „македонския Робин Худ“. Закриля сънародниците си в своя роден край, но си служи и с доста тиранични методи. През 1905 г. праща писмо до екзарх Йосиф, насочено срещу ръководителя на църковната организация в родния му край:

„Яс се чудам защо го държите тоа лъжлив и страхлив председател, кога цел народ не го сака и ако вие не го дигнете от тука като куче ке го убием. Цалувам вашата света десница и оставам с почитание ваше чедо во Христа. Апостол войвода.“

Постол войвода е жесток и първичен човек, но здраво привързан в българщината. Тя е неговата кауза, а после е всичко останало. Гъркинята Пинелопи Делта пише за него: „Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия (…) никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде“. Той е единственият комита, сравнен със слънце. От периода на българските националноосвободителни борби след 1878 г. няма по-обичан и по-тачен от него сред народа.

„Населението така се привърза към своя войвода-баща, че му посвети не една песен и го окичи с най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорязва с лъчите си мрака на неговата робска неволя и стопля сърцето му със сладка надежда.“ (Христо Силянов)

Най-известната народна песен за Постол войвода се ражда след трагичната му кончина (отровен е от предатели през 1911 г.). Тя е позната на Димитър Талев (родом от този край), с нея започва романа му „Гласовете ви чувам“:

„Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле, воо нокьно време по месечина. На път те чекат, а бре, бай Постоле, на път те чекат дор три посии: първа посия — гърци андарти, втора посия — турци джандари, трета посия — клети шпиони.“ (Песен за войвода Апостол Петков Ениджевардарски)

Противоположен, по характер и маниери на Постол войвода, е другия от споменатите – Марко Лерински (Марко войвода). Георги Иванов е роден през 1862 г. Постъпва в българската армия през 1883 г. Заради демонстрираните в Сръбско-Българската война (1885 г.) качества, получава от бойните си другари прозвището Геройски. След 1900 г., под влияние Гоце Делчев и Гьорче Петров, се включва в българското националноосвободителното движение, оглавявайки чета в Леринско. Прочува се сред народа като Марко войвода.


Марко Лерински бил изключително суров и дисциплиниран човек, типичен военен. Както никой друг, той успял да въведе ред и да повиши морала на бойците си, демонстрирайки личен пример. Това превръща неговата чета в школа, от която са излезли някои от най-смелите сетнешни войводи – Митре Влаха, Дине Клюсов и Лечо Настев, както и най-големия мемоарист на революционното движение – Христо Силянов. Марко Лерински не се блазнел от пари и скъпи неща, никога и от нищо не се оплаквал. Бил способен да прекарва дни, без да яде и спи. Това изисквал и от другите. Веднъж много се ядосал и за малко да изостави четата си. Наложило се да се крият из чукарите известно време и хората почнали да се вайкат. Марко им се развикал: Къде са тръгнали, щом два дена без ядене не могат да понесат безропотно. Ходел разгърден, с разкопчана куртка. Никога не носел гиздави дрехи. Питали го защо не си облече нещо по-хубаво, нали е войвода, да го видят хората. На което отвръщал, че не ще да зарадва с нови дрехи врага си, който го убие. Бил убит след турска засада в село Пътеле. Четата му дала три жертви, една от които бил войводата. Местният турски наместник много се радвал като чул за станалото, защото Марко войвода вече бил символ на геройството и на борбата за свобода. Но го мъчело грозно подозрение. Възможно ли е някой от тези три парцаливи трупа да принадлежи на прочутия Марко паша (както го наричали турците)? А народът се радвал и говорел: „Марко е жив, прехвърлил се е с отбор юнаци във Воденско, от дето с отбор дружина ще се пак озове, за да накаже предателите.“ Предатели и турци скърцали със зъби. Наистина Марко не ги зарадвал с нови дрехи при смъртта си. Оттогава в този край се пее песента:

„Денеска петок, сабота, утре е света недела

Марко войвода пристигна во това село Пателе,

Проклети биле чпиони, Марка войвода предадоа

Надойдоа турски табори, Марка войвода сардисаа.

Зафати битка голема, Марко войвода загина.

Проклети биле чпиони, Марка войвода шчо го предадоа!“

<a href="http://www.youtube.com/watch?v=7Miy0_c1G-E" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=7Miy0_c1G-E</a>
Песен за Марко Лерински

„Марко загина в с. Пътеле (Леринско) съвсем не тъй, както мечтаеше – без да дочака края. И може би по-добре… Македонският роб, от Пелистер до Воден и от Мариховските планини до Костур, нема да забрави човека-великан, който пръв възкреси в него верата, за да може да прави чудеса – той никога нема да забрави Марко войвода.“

Когато стане дума за „македонски войводи“, в този контекст не бива да мислим, че се има предвид само родените в географската област Македония хора. Апостол Петков е родом от там – Боймица (днешен Аксиуполи), Централна Македония. Но Марко Лерински е от Котел. Видният участник в движението Христо Чернопеев пък от село Дерманци, Ловешко. А Кръстьо Асенов (братов син на Хаджи Димитър), познат още като „Огнениот даскал“, е от Сливен. Владо Черноземски, с рождено име Величко Керин, е от Велинград и т.н. Има много други подобни примери.

Няма нищо смущаващо в това, че борците за свобода на съотечествениците си са от различни краища на това отечество. Да не говорим, че във военните действия на въстаналите българи участват и чужденци – например руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич, които заедно с отрядите си се включват дейно в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878 г.). Не бива да се мисли, че „македонските войводи“ (нарочно слагам понятието в кавички, за да се схване условният му смисъл) са ограничавали действията си само в географската област Македония. Българското националноосвободително движение след 1878 г. се разпростира също и в частите от Добруджа и Тракия, които остават извън рамките на България, а след Първата световна война то обхваща също и Западните покрайнини.

Нещо задължително, което трябва да се знае. Тъй като българското националноосвободително движение (както и всяко друго подобно) се нуждае от координация, това довежда до основаване на организация, поставила си такива цели. С тази организация са свързани имената на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Иван (Ванче) Михайлов и др. Името на организацията според най-ранния открит неин устав е Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). После имената ѝ варират според времето и конюнктурата. Но за отбелязване е, че комитетите са изначално български, а обхватът на действие на тези комитети е маркиран като „македоно-одрински“. Следователно в техния периметър на действие са всички български земи по южно направление, останали под османска власт след Берлинския конгрес (1878 г.), и Македония, и Тракия.

Затова коментирах, че изразът „македонски войводи“ е условен, защото тези не действат само в областта Македония. Най-ярък пример за участник в революционните борби на българите, едновременно и в Македония, и в Тракия, е Тане Николов (Тане войвода), родом от Хасково. Още преди края на Първата световна война той участва в боеве в Горноджумайско (Благоевградско) и Гюмюрджинско (Тракия). А след войната действа основно в Тракия. Споменатите жертви за българска свобода трябва да се почитат, а делата им трябва да се ползват с много по-широка популярност, отколкото днес имат.

http://bulgarkamagazine.com/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8387
  • Country: bg
  • Карма: +500/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 57.0.2987.133 Chrome 57.0.2987.133
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Поборникът за Македония Андон Янев-Кьосето -
навремето всяващ страх, днес- почти забравен



Кьосето /в средата/бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев

На 10 септември 1953 г. в малка къща на ул. „Одрин” в Благоевград затваря очи един 98-годишен старец с бурен живот зад гърба си и противоречива биография. Десетилетия наред за Андон Лазов Янев се носят легенди из македонските среди от края на 19 и началото на 20 век, получил прякора си Кьосето не защото бил голобрад, а заради ниския си ръст. Споменава го в една от книгите си и Димитър Талев. Животът му е низ от приключения, драматични обрати и романтика, примесени с кръв, тежки загуби, неосъзнат подвиг и разочарования, предаде специалният пратенитк на БГНЕС в Македония Дияна Тушева. Бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров , Даме Груев и др. Срещал е очи в очи предателите - не им е прощавал, възхищавал се е на героите - клел се е в тях. А смъртта, която е била винаги на една крачка от него, не го е закачала - винаги го е отминавала, независимо от раните, които е получавал. Животът на Андон Янев- Кьосето е достоен, ако не за тежък сериал, то поне за екранно платно като „Мера според мера”. Независимо, че името му е почти неизвестно за съвременниците. Защото подобно на Дилбер Танас, и Кьосето е участвал в аферата „Мис Стоун”, дори е бил един от тримата комити, съпроводили двете жени и бебето при тяхното освобождаване от плен близо до Струмица. Водил е ръкопашни битки, убивал е и е посрещал куршуми, лежал и по зандани, бил се е славно в Илинденско-преображенското въстание, раздавал е жестоки присъди за противонародна дейност, лепвали са му етикети като терорист и разбойник, раждал е митове за себе си. Но едно е неоспоримо: винаги е бил наясно с каузата, верен до гроб на идола си Гоце Делчев - все за Македонията. По която душата вие, а очите жадно търсят да я видят свободна българска земя. С две думи - сложна личност. Но с изострени сетива за доброто и злото, черното и бялото. Като огнените слова на знамето: „Свобода или смърт”.

Днес говорим с внука му, Антоний Кьосев, бивш военен, част от големия род на Кьосето, който, взирайки се в архивните снимки на дядо си казва: „Беше дребен, жилав човек, но винаги ходеше напет, изправен, никога не е скланял глава на гърдите си”. Бил е шест годишен, но го помни - „ на години - много, но не беше стар човек, имаше енергия за трима, не умря от естествена смърт”. В един от спомените си Андон Янев -Кьосето признава: „Разправях се само с неприятности. Като че ли се намирах изправен пред една гора, през която не минава път, та аз със секира в ръце трябваше да преправям път сред тази гора”. „Казвали са ми моите чичовци, че в последните дни от живота на дядо ми, нощно време той се стряскъл по време на сън, ставал, тичал в двора, криел се между храстите и шептял отривисто: турци, турци, турци”, продължава разказа си неговият внук. И добавя: беше добър, справедлив, човек на реда в патриархално семейство, говореше пестеливо, но на място. Смъртта на дядо ми на 98 г. не бе от старост, нито от болест, а заради лошо стечение на обстоятелствата. Има покрай Благоевград една местност- Балар баши- отива дядо ми там, насича от лозето ни бадемови клони и ги помъква надолу. А оградите там бяха от големи, обли, речни камъни, само с пръст захванати. Закачва той една такава ограда, вече поизмита от дъждовете, и камъните се стоварват върху него. Изпотрошават му кокалите и за около седмица, без да може да се храни и пие вода, е поставен в гипсово корито, след което си отива от този свят. Андон Лазов Янев - Кьосето е роден на 25 ноември 1854 г. в с. Голозинци, Велешко. Макар и без образование, от овчар и касапин успява да стане един от най-смелите поборници на Централния комитет на ВМОРО в Солун. Неговата дейност е свързана с първите и най-ефектни акции на ВМОРО както срещу поробителите, така и срещу гъркоманите и сърбоманите. Кьосето участва и в борбите, които ВМОРО води и срещу дейците на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и на възглавяваното от Иван Гарванов Българското тайно революционно братство в Солун. Първоначално влиза в четата на Михаил Попето, а после действа и самостоятелно като войвода в Кукушко, Поройско, Малешевско и Струмишко. Участва и в четата на Гоце Делчев в акциите й за набавяне на средства за ВМОРО. За Кьосето Гоце Делчев остава най-бележитата личност в революционните борби на поробените българи. През 1901 г. под ръководството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов взема участие в аферата „Мис Стоун”, която, освен че донася на ВМОРО парични средства, я прави известна далеч зад границите на земите ни, дори далеч зад океана. Кьосето с оръжие в ръка е и в битките на Илинденско-Преображенското въстание, (1903) заедно с голямата чета на Гьорче Петров, която действа в Прилепско и съседните райони. След въстанието завежда организирането и подготовката на селската милиция в Струмишко и Малешевско. През този период той участва и в дейността на Серската група, но след като се разочарова от нейната дейност след провалянето на Втория Рилски общ конгрес (1905 г.), се оттегля от активна революционна дейност. Заради предишната си принадлежност към Серската група, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, в продължение на няколко месеца е хвърлен в затвора, но поради застъпничеството на ВМОРО е освободен. До края на живота си живее в Горна Джумая, където умира на 10 септември 1953 г., пише за него историкът Цочо Билярски. За да се разбере делото и метаморфозите на Андон Кьосето главна заслуга има журналистът Боян Мирчев/1900-1992 г./, който три дни записва спомените му през септември 1931 г. Според него голямо е влиянието на руския и френския анархизъм върху нашите революционери по това време и определено за тях можем да говорим като учители на дейците на ВМОРО.

<a href="http://www.youtube.com/watch?v=FGZQyqwcvoU" target="_blank">http://www.youtube.com/watch?v=FGZQyqwcvoU</a>
Поборникът за Македония Андон Янев-Кьосето -
навремето всяващ страх, днес- почти забравен

http://bgnes.com/bylgariia/obshchestvo/4502302/


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf