Къде има българско национално малцинство?

[Hypathia]

От: Пеньо Пенев.
Историята на проблема с българите извън пределите на официална България е твърде сложен, но не и неразрешим стига да съумеем да го осъзнаем и намерим правилното политическо и стратегическо решение. За какво става въпрос?

На територията на Република Албания има два анклава – Голо Бърдо и Мала Преспа, населени с българи. Не отдавна бившият министър–председател, сега президент на Република Албания, г-н Сали Бериша на пресконференция в София заяви, че техният брой възлиза на около 150 000 души. 75% от тях изповядват мюсюлманска религия и около 25% източно–православната и католическата религия. Въпросът за признаването на тези българи за национално малцинство е поставен за пръв път от министър–председателя на НР Албания – Енвер Ходжа, по време на посещението му в София през 1947г. Тогава българското правителство декларира, че това не са българи, а „македонци” и че въпросът за признаването на техния национално–малцинствен статут трябва да се отнесе към НФР Югославия, респективно НР Македония. Така въз основа на сключени междуправителствени споразумения между Югославия и Албания в района на Мала Преспа са разкрити няколко „македонски училища”.

Наскоро Косово бе признато за независима държава от Р България. На територията на Косово съществуват два анклава в географските области – Гора и Жупа. В тези два анклава има 22 села, населени с българо–мохамедани. През 2004 г. българите в Гора са регистрирали културно–просветно дружество на българо–мохамеданите в Косово. Броят на българо–мохамеданите възлиза между 20 000 и 30 000 души.

Имайки предвид наличието на българи в Албания и Косово от една страна и от друга възможността на България чрез членството си в ЕС да поправи една историческа грешка допускана години наред от българските правителства, като че ли е назрял политическия момент официална България да предприеме стъпки за признаването на българите в Албания и Косово на статут на национално малцинство с всички произтичащи от това последици – откриване на училища, културно–информационни центрове и др.

В продължение на десетилетия след 1944 г. българските правителства упорито мълчат за съществуването на българско национално малцинство в Гърция. В подписаните 12 спогодби през 1964 г. между България и Гърция се уреждат само икономическите отношения между двете страни, но не се споменава и дума за българско национално малцинство в Гърция. Това на практика оправдава етническото прочистване на наши сънародници от Егейска Македония и Западна Тракия, както и въвеждането на абсурдните термини „елини – вулгарофигони” (гърци говорещи български език), а по- късно „елини славянофони” (гърци говорещи славянски език).
Обикновено управляващите в България се позовават на спогодба известна, като „Моллов–Кафандарис” за размяна на население между двете страни, пренебрегвайки важни международно–правни документи в които е фиксирано признаването на българско национално малцинство в Гърция. Тези документи са:

1. Договор за закрила на малцинствата, сключен на 10.08.1920 г. в гр.Севър, Франция и ратифициран през м.юни 1924г. от Британската империя, Франция, Италия, САЩ, и други съюзни сили с Гърция. В този договор се казва: „Гърция признава и обявява за лица от гръцко гражданство с пълни права и без всякакви формалности лицата от български произход, живеещи на датата на влизане в сила на настоящия договор в териториалните предели на Гърция, съгласно сключени след 01.01.1913 г. договори” .

2. Два паралелни протокола приети на заседание на Обществото на народите в Женева относно покровителството на малцинствата в България и Гърция, подписани от гръцка страна от министър Политис, от българска от министър Калфов и от Главния секретар на Обществото на народите. Текстовете на двата протокола са аналогични с тази разлика, че първият се позовава на Севърския договор, а вторият на Ньойския договор, чиято валидност е прекратена с подписването на Парижкия мирен договор от 1947г. Подписаните от двете държави протоколи са предизвикали острото недоволство на Белград, тъй като с тях се подкопавали сръбските позиции във Вардарска Македония, предвид опасността местното население, чиито права са признати в сключения също през 1920 г. Сен-Жерменски мирен договор, да се идентифицира за българско. Поради това на гръцкото правителство спешно е направено предложение за двустранен договор, който да признава сръбската националност на славянското население в Егейска Македония. Отхвърлянето му е предизвикало криза, довела да прекратяване на договора за приятелство между двете страни от 1913 г. Нещо повече, в официално изявление на гръцкия парламент осъждащо Женевските протоколи се казва: „Не се погледна благосклонно на Женевския протокол, защото той потвърждава по категоричен начин, че България има право да се грижи за славянското население, обитаващо Гръцка Македония …”

В доклад на държавния департамент на САЩ пред Конгреса (1991г.) констатира, че в признатото от гръцка страна мюсюлманско малцинство се включват „помаци – български говорещи мюсюлмани, населяващи планински райони по границите с България”.
През 1992 г. пред ОС на ООН, гръцкото правителство заявява че Гърция възразява и непризнава понятие „македонци” , а премиерът Папандреу в изявление пред Парламента изтъква, че правителството потвърждава наличието на българи, но не и на „македонци”. Както е уредено в чл.5 на Българската и в чл.28 на Гръцката конституция ратифицираните международни договори се считат за част от националното законодателство. Приетите обаче от Гръцкия парламент през 1982г., 1985г. и 1989г. нормативни актове за премахване последиците от гражданската война (1946 – 1949г.) и възстановяване на всички граждански и политически права на участвалите в нея лица се отнасят не за всички граждани, а само за тези от „гръцки произход”. В следствие на това тези от български произход останаха онеправдани. т.е. не можеха да си възстановят например имуществото, а тези в Гърция пък не могат да завещават на лица извън Гърция и т.н.

Въз основа на Ньойския мирен договор от 27.11.1919 г. от Царство България бяха откъснати по „стратегически съображения” Западните покрайнини (царибродска), Босилеградска и Струмишка околии, както и анклав от територията на Видинска околия, и присъединени към Кралство на сърбите, хърватите и словенците, което от 1929г. се преименува в Кралство Югославия.

На 10.02.1947 г. Парижкия мирен договор дава тези територии на Федеративна народна република Югославия.

През 1991 г. СР Югославия се разпадна и престана да съществува като държавно–правен субект. На нейно място се образуваха шест независими държави – Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, а по–късно Черна гора се отделя от Р Сърбия.

Съгласно международното право, когато една държава престане да бъде държавноправен субект, всички подписани от нея договори губят правна сила.

Каква е съдбата на откъснатите от България Западни покрайнини и присъединени към бивша СР Югославия?

Вместо правителствата на петте (по–късно шест) независими републики да решат съвместно бъдещето на Западните покрайнини в нарушение на международното право, Царибродска и Босилеградска околии заедно с анклава, откъснат от Трънска околия, са присъединени към Р Сърбия, а Струмишка околия към Р Македония. По този начин България е поставена пред свършен факт, но съществуват няколко правни възможности за решение на проблема:
1. Западните покрайнини да се върнат безусловно на България. Най–честното и справедливо решение.

2. Западните покрайнини да се върнат на България, поради коренна промяна на условията, при които е подписан договорът (modus sic stantibus). Този подход е използван от Кралство Сърбия след окупацията на Македония през 1912 г. и нежеланието й да се оттегли от „безспорната и спорни” зони, съгласно междуправителствения съюзен договор.

3. Западните покрайнини могат да се превърнат в протекторат на шестте републики и да се управляват от създаден от тях Кондоминиум (съвместно управление).

4. Ако посочените възможни не могат да се осъществят, то България има моралното право да поиска Западните покрайнини да получат административна и културна автономия под егидата на шестте републики.

Тези правни разрешения не са в противоречие на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г., която по принцип не разрешава ревизия на сключени договори, засягаща промяна на границите. Този текст се отнася обаче за договори сключени след датата на приемането на споменатата Конвенция от 1969 г. Според чл.4 на Конвенцията това не се отнася за сключените договори преди тази дата, т.е. преди 1969 г. Парижкия мирен договор е подписан през 1947 г. т.е. далеч преди 1969 г. Така че ревизия на границите при разпада на Югославия е напълно възможна.

Нека си припомним, че в Европа след 1969 г. въпреки Виенската конвенция се създадоха и промениха своите граници няколко нови държави: ГДР се обедини с ГФР и се формира Обединена Германия, Чехословакия се раздели на Чехия и Словакия, Югославия се разпадна на шест републики, СССР се разпадна на множество независими държави и т.н.
Такива са фактите, а готови ли са българските правителства да посрещнат предизвикателствата на времето и защитят националните интереси на България?

[Lada]

Много добра статия.
В Голо Бърдо общността е без никакво съмнение българска. Затова не бива да губим връзката с нашите сънародници там. Напротив! Трябва да я подновяваме непрекъснато, защото макар и тази територия да е била подлагана на множество промени от 1912 г. насам, населението там е успяло да съхрани българското у себе си...
Ето интересно видео за българите в Албания:

[Nordwave]

             

Българи в Румъния, село Бранещ до Букурещ. 10 000 душе население от които към 90% с български произход.

[Генерал Колев]

Браво на автора на статията!!!

[Дашо]

Браво на автора на статията!!!

Браво и от мен!!!
Статията е много добра! (bow)

[Panzerfaust]

Статията е добра,но веднъж спорих с един македонист и му изтъкнах като един от аргументите наличието на българско,а не македонско малцинство в Албания.Същия се усмихна и ми обясни,че същите хора пред македонските медии се пишат македонци.Колкото и да са лъжливи македонистите,стори ми се,че говореше истината.После се сетих,че и българите в Егейска Македония се македонеят доста,така,че е доста вероятно.След 1945г.оставихме цяла Западна България на сръбската пропаганда и ще ни трябват много средства и време да си върнем позициите.Плюс е това,че в случая албанците са антисръбски и антимакедонски настроени.

[Теодор]

Страхотна статия и браво на автора ;-)

[Lada]

Статията е добра,но веднъж спорих с един македонист и му изтъкнах като един от аргументите наличието на българско,а не македонско малцинство в Албания.Същия се усмихна и ми обясни,че същите хора пред македонските медии се пишат македонци.

Да ти кажа и аз съм се замисляла над това и има резон, но след време всъщност стигнах до извода, че това важи по-скоро за по-младата част от населението там... Получава се нещо като "нагаждане"... Обаче там има възрастни хора, които даже не знаят "арнаутски" - както те го наричат - и се считат за "бугари"... На тях съм по-склонна да вярвам... Някой ще каже: Но младите! Можем ли да ги обвиним всъщност, че казват различни неща пред различните медии? Боже! По-скоро ми е мъчно за тях. Какво по-лошо от това да не знаеш какъв си? Ходят какви ли не хора в тази област - и македонски учени, и български такива - и всеки им обяснява различни неща... И, както споменах по-горе, промените след 1912 г. не са успели да заличат напълно българското там, но СА фактор за разколебаване на етничната и езикова идентичност, което води след себе си до формирането на нови идентичности...

[Борисъ]

И, както споменах по-горе, промените след 1912 г. не са успели да заличат напълно българското там, но СА фактор за разколебаване на етничната и езикова идентичност, което води след себе си до формирането на нови идентичности...

За промяна в идентичността мисля, че можем да говорим едва след края на Втората световна война. От 1912-та до 1945-та година държавният терор над местното население е с цел сърбизация, която въпреки десетките хиляди избити и пратени в затвори няма кой знае какъв ефект. Четниците на ВМРО и евентуално емигриралите са имали България като място, където да бъдат приети като такива, каквито са. Ефективното размиване на самосъзнанието започва след 1945-та с налагането на македонизма като вид "алтернатива" за младите поколения, а за това допринася също и пълната незаинтересованост на БКП към тамошните ни сънародници.