Не съм русофил, но следващите изречения може и да понамиришат. С руснаците вземане даване нямам. Въпреки, че повече от половината ми живот мина по "време оно", познавам само един руснак и сме много големи приятели. Ще остави къщата си да гори, но щом съм го викнал, ще дойде. Не ме е яд и на останалите руснаци. Нито ги знам, нито ме знаят. Яд ме е на нашите лакеи/техен слугинаж - бившият ни партиен апарат (Партията-Майка), която ни смачка като народ за няма и половин век. Че и още влачим и наблюдаваме продуктите им, които иначе трябваше да са хора. Но сега са ухилени в немотия зомбита - подвили опашки, викащи БСП по Бузлуджа, сърбащи рядко мляко за жълти стотинки, ходещи из улиците с физиономии изкривени от робски страх и чинно послушание... както повеляваха навремето Първите и Вторите. Че и Третите и Четвъртите. Това си е наш грях, не руски. Не смея да се ядосам на руснака и заради историческия факт, че са ни помогнали в освобождението. Със или без користни цели, факт, днес сме на картата! Е, после комунизма ни го начука, но това не ми дава право да псувам кубинците, нали така. Така си го направихме. Както споменах по- горе, нашите партийни изроди трябваше да имат по човешки вид и качества. Но не би...
Обаче... ако трябва да спрем да говорим за руснака. И отворим уста за турчина и беснеенето му над бащиното ми огнище. Този турчин, който преди 130 години по долни гащи е бягал към Босфора, спъвайки се в чалми и шалвари и държейки се отзад, че не се знае кое ще го разпори - един здрав български или куршум изпратен с псувня... И като погледна днес как се заиграваме с тях и ахааа езици да си пуснем. И как се братосваме, търсим си общи думи и общи черти и възприятия. Как се съгласяваме с тях и как прекланяме глава, де заради хатъра на турския премиер, де заради хатъра на турския президент. И като се сетя в чия столица фанатизираните им вълчета се събираха и кои техни партии и организации ни комадорят и чий депутат говорят по митинги на местното ни население... колко е часа? Да не съмне, по- добре да съкратя драстично.
Та когато се сетя за тия работи и всички, които не изрекох, пак ми се приисква да чуя руски чепици из нашите улици. Те сякаш не са такива педераЗи като половината ни народ и цялото ни управление барабар с чуждопоклоническия ни елит. Сякаш по- ги умеят нещата със собствените интереси. Тъкмо да си припомним какво е суверенитет и да видим как се отстоява и брани. Как се показва воля и самочувствие, не като малка държава, а като способен народ. Как се удря по маса и се отстоява позиця, не заради малка ни армия, а заради спомена за величието ни.
Абе, липсват едни думи, не са огласяли по сково земите ни. Нужни са, трябват, колкото да ни върнат стабилността в страната.
И тези думи са на дърта кадъна викаща в сълзи, забравила всякаква наглост и турска арогантност; с размотана забрадка, избити преди зъби и сополи завъртяни чак на врата й:
"Кармазъ шапка, бян Донка, бян Донка!"