Древни знания

[Hatshepsut]

Изумителни древни инженерни постижения

Постиженията на древните култури често остават недооценени – смятаме, че тези хора са били недодялани диваци, а когато някои внушителни инженерни чудеса ни опровергаят, правим документални филми за извънземни. Но първите инженери не са били за подигравка и някои от техните постижения правят нашите да изглеждат доста обикновени.

5. Огромният подземен град Деринкую

Деринкую е открит през 60-те години в Турция, по време на ремонти по модерна къща на повърхността. Скрит векове наред под носовете ни, Деринкую се оказва най-големият от стотици подземни комплекси, изградени от неизвестно кой някъде около 8-ми век пр.Хр.



За да разберете какво точно му е феноменалното на това инженерство, представете си как някой ви подава чук и длето и ви казва да изкопаете подземен лабиринт, в който да се поберат 20 000 души. Освен това не говорим за длето като днешните, а за нещо, което са ползвали преди 2800 години.



Градът вероятно е бил използван като огромен бункер, за да пази местните от война или природно бедствие, но архитектите явно са били решени да го направят най-удобният бункер на света. Имало е достъп до прясна вода – като кладенците не са излизали до повърхността, за да не бъдат отровени. В града е имало още индивидуални квартири, магазини, общи помещения, гробници, оръжейни, място за добитък и маршрути за евакуация. Открито е дори училище с голяма класна стая.

4. Хипогеум Хал Сафлиени притежава необикновени акустични качества

На остров Малта има огромна подземна структура, известна със страхотното име Хипогеум Хал Сафлиени, което малко звучи като следващия филм на Тери Гилиъм. Открита е случайно през 1902г от работници, които пропаднали през тавана. Натъкнали се и на 7000 скелета, всичките скупчени около входа. Доста зловещо.

Понеже у повечето хора липсва здравия разум, работниците решили да разгледат, вместо да избягат от онова, което е убило 7000 души. За техен късмет, лицата им не се разтопили като във филм с Индиана Джоунс, а открили нещо забележително.



Триетажната структура е съставена изцяло от мегалитни камъни и е построена неизвестно кога, вероятно около 3300г.пр.Хр. Още по-изненадващото е откритието, че мъжките гласове могат да бъдат чути в целия комплекс, ако човек стои на определено място. Ефектът обаче работи само, ако гласът е в диапазона межди 95 и 120 херца, затова при жените обикновено не се получава.

Нещата стават още по-странни обаче. Ако говори мъж на точно 110 херца честота, целият храмов комплекс отразява гласа и стимулира креативния център в човешкия мозък, създавайки нещо като транс.

Нямаме представа кой е създал Хипогеум Хал Сафлиени, нито как. Знаем само, че акустиката на комплекса озадачава учените до днес.

3. Древният язовир Мариб е съществувал 1000 години

Йемен е страна богата на пясък и бедна на вода, затова през 750г.пр.Хр. сабеите изграждат огромна язовирна стена.

Макар стената да не получава място сред официалните Седем чудеса на света, тя е известна като едно от най-великите инженерни постижения до индустриалната ера. Все пак да построиш язовирна стена не е като да подредиш 20 големи камъка в кръг. Трябват ви канали, шлюзове и преливници, а и всичко трябва да е водонепроницаемо.



Сабейците успяват да постигнат всичко това много преди да има бетон и въпреки това стената им устоява цели 1000 години. За сравнение, днешните язовирни стени, построени с най-напредналите ни технологии, издържат около 50 години, най-много 100.

Стената на язовир Мариб е била дълга около 600м (почти два пъти повече от Хувър Дам) и е превърнала Йемен в плодороден оазис. Понеже няма нищо вечно, стената най-после се пропуква около 600г, връщайки обратно мъчния вид на региона.

2. Изключително сложните камъни в Пумапунку

Пумапунку е град, построен от народа тиуанако в древна Боливия. Това, което го отличава от останалите древни градове е странната прецизност на каменните блокове, на която и модерните строители биха завидели.

Използвайки груба техника, тези хора са измислили начин за строене, използвайки стотици големи, идентични каменни блокове – както като при реденето на ЛЕГО. За да направим камъните прави и гладки, днес бихме използвали лазер. Едно време са имали само длето и линия.



За да стои всичко здраво на място, използвали са вид метални скоби, подобни на онези, които използваме днес при антиземетръсните дизайни.

Освен това не говорим за малки камъни. Най-големият от тях е дълъг 7.6м и широк 5м, като тежи около 130 тона. И въпреки това, по някакъв начин, без кранове или дори писмена система, древните хора са преместили гигантските блокове и са ги оформили перфектно.

Също като всяка добра загадъчна цивилизация и тиуанако изчезват необяснимо, но инженерното им наследство е толкова впечатляващо, че следващата империя, инките, ги смятали за богове, а Пумапунку – за центъра на света.

1. Гьобекли тепе е построен още преди хората да са знаели как да отглеждат храната си

През 60-те години по време на проучване е открит древен мегалитен комплекс, съставен от огромни каменни колони, подредени в кръг, като при Стоунхендж, само че някои от тях високи почти 10м. Най-изумителното обаче е, че това място е много по-древно от Стоунхендж – 6000 години по-старо.

Тези масивни, украсени каменни блокове са били внимателно издялани от близката каменоломна само с помощта на кремък и голи ръце.



Датиран от 9000г.пр.Хр. Гьобекли тепе е най-древният мегалит в света. Много по-стар е от всяка забележителност, за която сте чували в часовете по история. Всъщност е построен през Каменната ера, когато единствените неща, които хората са строели, са падали от най-лекия вятър.

Като направим прости сметки, комплексът изпреварва дори земеделието, което означава, че строителите му все още са бягали подир мамути, вместо да сеят пшеница. Да открием, че Гьобекли тепе е построен от кроманьонеца е като да открием, че някой е построил Боинг 747 в мазето си, използвайки макетен нож.

Във всичко това няма никаква логика, тъй като винаги сме смятали, че хората не са строели нищо, преди да се научат как да отглеждат храната си. Понеже тогава са можели да се задържат на едно място и са имали доста свободно време на разположение.

Гьобекли тепе вероятно ще продължи да ни изненадва, тъй като от него са разкопани едва 5%.

https://themainline.bg/61954/

[Hatshepsut]

Разкриха състава на древноримския бетон

Древни римски вълноломи и укрепления винаги са удивлявали специалистите със своя бетон, който споява камъни и скали и е издържал хиляди години, без да се разпадне и разруши. Досега наистина беше известно, че римляните са строили с вар и вулканична пепел, за да слепят камъните.
Сега учени успяха да открият всички елементи съставляващи римския бетон. Стана ясно кой елемент прави римските вълноломи устойчиви на морските вълни хиляди години след построяването им.
Откритието може да има влияние и върху съвременното строителство и използването на екологични материали.
Разбира се, най-впечатляващото при римския бетон е неговата устойчивост. Вместо да се разрушава и ерозира във времето от морската вода и ветровете, този материал става по-здрав от излагането му на природните стихии.

При досегашните тестове на римски укрепления, пристанища и вълноломи, изследователите бяха открили, че древният бетон  съдържа рядък минерал, наречен алуминиев тоберморит, хидратен минерал на базата на калциев силикат. Когато попадне в контакт с морска вода, този минерал кристализира във варова среда, като генерира топлина.
При най-новите тестове на древния римски бетон, учените са използвали най-съвременните техники за детайлен анализ на пристанищни стени и вълноломи, останали от римско време.  Използван е бил и електронен микроскоп, за да се види разпределението на елементите, както и рентгенова микро-дифракция и спектроскопия, за да се изясни напълно химическият състав на сместа.

Новото проучване е доказало наличието на големи части тоберморит, но той е бил свързан и с порест минерал, наречен филипсит (phillipsite), минерал от групата на зеолита. Изследователите са открили, че при дългосрочен допир до морска вода, тези кристали продължават да растат във времето, като правят древния бетон още по-здрав и запълват бързо появили се пукнатини в него.
„Обратно на принципа при съвременния бетон правен на базата на цимент, древните римляни са създали здрав като скала бетон, влизащ в химическа реакция с морската вода“, обяснява Мери Джексън, водещ автор в изследването. Подходът на древните е доста различен от този при производството на днешния бетон. Съставките на днешния цимент (варовик, пясъчник, пепел, креда, глина и др.) се смесват с камъни, пясък и вода, усилват се с желязо, за да се получи бетонната конструкция. Производството на цимент е доста негативен процес за околната среда, като в световен мащаб 5% от емисиите въглероден двуокис идват именно от тази дейност на човека.

Може ли древната римска техника за производство на бетон да се използва днес? Отговорът на проф. Джексън е положителен. Нещо повече, тя прави конкретно предложение за използването на римски бетон при изграждането на Лагуната Суонзи във Британия, където ще се произвежда енергия на базата на приливите и отливите. Проектът изисква огромни инвестиции, които ще бъдат върнати едва след 120 години експлоатация на обекта. Съвременният бетон съдържа желязо, което със сигурност ще корозира още след една трета от това време. „Римският бетон ще бъде вечен“, казва Мери Джексън.
Разбира се, за масовата употреба на римския бетон има и някои ограничения. На първо място е ограничената наличност на вулканични скали. От друга страна все още не е ясно точното съотношение, в което древните римляни са бъркали сместа спояваща скалите. Ще са нужни още години опити за да се намери вярната формула.

https://megavselena.bg/razkriha-systava-na-drevnorimskiya-beton-ustoyal-hilyadi-godini-na-stihiite/

[Hatshepsut]

Гръцкият огън – адското оръжие на византийците

Гръцкият огън е една от най-увлекателните и вълнуващи технически загадки на историята. Това тайнствено оръжие имало удивителна според съвременниците ефективност и в продължение на няколко века осигурявало монопола на Византия като могъща средиземноморска империя. Именно той осигурявал византийското предимство над морските армади на всички останали опасни съперници на империята. Нещо повече – дори може да се каже, че поради специфичното географско положение на византийската столица Константинопол (точно на протока Босфор) Византия използвала гръцкия огън като своеобразна средновековна "сила на ядреното сдържане", успявайки да запази геополитическото статукво в Източното Средиземноморие чак то завладяването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.

И така, какво всъщност представлява т.н. гръцки огън? Най-общо казано, това е запалителна смес, изстрелвана през тръби, монтирани на плавателни съдове.

Още древните перси и асирийци са използвали запалителни стрели, потапяйки ги в смес от нефт и сяра. Първият случай на употреба на такова оръжие в древногръцкия свят е засвидетелстван в битката при Делион от 424 г. пр. Хр., водена между атиняните и беотийците. По-точно, това е станало при щурма на Делион, който беотийците осъществяват, за да унищожат укрилите се вътре атиняни. Както ни разказва древногръцкият историк Тукидид, използваната тогава тръба представлявала кух дървесен ствол на колелета, а запалителната смес вероятно се е състояла от суров петрол, сяра и масло (по този въпрос ще кажем повече по-нататък). Силно изхвърлената смес можела да достигне Делион и да застави намерилите убежище там хора да побягнат, за да се спасят от огъня.

По-късно, през Елинистическата епоха (ІІІ-І в. пр. Хр.), бил изобретен огнеметът, който стрелял не със смес, а с чист огън, примесен с искри и въглени. В нещо като мангал се пълнело гориво, вероятно дървени въглища. После с помощта на духало се нагнетявал въздух и в един момент с оглушителен рев от дулото излизал силен пламък. Далекобойността на това устройство не била голяма – не повече от 5-10 метра. Това обаче не било чак толкова малко – огнеметът бил доста полезен при морски бой, когато два вражески кораба се намират почти борд срещу борд, или при атака на обсадени хора срещу дървените обсадни кули на противника. По-късни византийски сведения съобщават за усъвършенствани версии на огнемета, на които ще се спрем по-нататък.

Византийски кораб атакува вражески с гръцки огън - миниатюра

Истинският ,,гръцки огън“ се появил в Ранното средновековие. Изобретяването му се приписва на сирийския учен и инженер Калиник (Kallinikos), бежанец от Хелиопол (дн. Баалбек в Ливан). Византийският хронист Теофан Изповедник в съчинението си "Хронография" споменава това събитие и на пръв поглед ни позволява да определим с почти пълна сигурност и точната година – 673 сл. Хр.: "По това време Калиник, занаятчия от Хелиопол, избягал при римляните. Той измислил морски огън, който запалвал арабските кораби". Там е работата обаче, че в същото съчинение Теофан съобщава за използване от византийците на огнестрелни кораби няколко години преди това. Така че (както твърдят историците Джон Прайър и Елизабет Джефрис (John H. Pryor and Elizabeth M. Jeffreys), цитираното сведение може да означава, че Калиник просто е представил на императора усъвършенствана версия на същото оръжие. Историкът и химик Джеймс Партингтън (James Riddick Partington) смята, че "гръцкият огън не е дело на конкретен учен, а е изобретен от химици от Консантинопол, наследили откритията на Александрийската химическа школа". Съществуват, обаче, и историци, които допускат възможността Византия да е заимствала тайната на "гръцкия огън" от китайци или индуси, с които по това време империята имала широки търговски връзки (те са наследени още от римско време). В арабски трактат от ХII век с автор Марди бин Али ал-Тарсуси (Mardi bin Ali al-Tarsusi) е налице арабска версия на огъня, наречена naft, която имала нефтена основа с добавени сяра и различни смоли.

Самият термин "гръцки огън" не се е използвал нито в гръцкия език, нито в тези на мюсюлманските народи. Той се появил в момента, когато по времето на Кръстоносните походи с него се запознали западните християни. Впоследствие, след произведеното у рицарите ужасяващо впечатление, Западният свят започнал да нарича с това име и всякакви други бойни запалителни смеси, употребявани от различни народи (в т. ч. араби, китайци, монголци). Те, обаче, били съставени по други формули, различни от византийската, която, както ще видим по-нататък, е била строго пазена държавна тайна. Византийците и арабите наричали "своето" запалително оръжие по различни начини: горящ огън, морски огън, изкуствен или римски огън (да напомним, че византийците сами се наричали ромеи, тоест римляни).

Средновековният византийски "гръцки огън" се изхвърлял от специално разработени за целта метателни машини - сифони, а огнената смес горяла дори на водната повърхност. Както пише Анна Комнина в "Алексиада", сифоните се изработвали от бронз и понякога били позлатени. Дулото им се оформяло във форма на глава на лъв или друго голямо сухоземно животно. Как точно действали обаче никой автор не е оставил точно описание. Предполага се обаче, че за да се изстреля сместа, бронзовият сифон се е загрявал отдолу с печка и тогава огнената смес излизала от раззинатите пасти на бронзовите животни (първата употреба на така оформени огнени оръдия вероятно е билa през 1098 г). Друго инженерно решение е свързано с раздухване на запаления пламък чрез въздушни помпи. Вероятно далекобойността на оръжието е била не повече от 25 м. Това било даже предостатъчно! Гъсто скупчените кораби от една ескадра представлявали идеална цел за запалителната смес. И гръцките, и арабските историци са единодушни за неговото поразяващо действие.

Тази схема е дело на историка Джон Халдън и Морис Бърн (John Haldon and Maurice Byrne). Опирайки са на множеството византийски описания, те разработили модел на средновековно огнеметно устройство, състоящо се от три основни части: бронзова помпа, контролираща налягането на маслото; мангал, използван то да се нагрее, и дюза (дулото), покрита с бронз, от която излиза зарядът. Мангалът нагрява въздухонепроницаемия резервоар отгоре, в който по такъв начин може да се разтвори смола и други съставки, така че да се получи течна смес. Тя се намира под висока температура и е нагнетявана чрез помпата. След като се прецени, че е достигнато нужното налягане, клапанът, съединяващ резервоара с тръбната инсталация след него, бива открит и сместа бива изпусната докрай. При това тя излиза от дюзата със силен дим и унищожителен пламък. Високата температура от пламъка налагала нуждата от термозащитни екрани, сведения за каквито са намерени във флотски инвентарни списъци. Не е ясно обаче дали възстановката на Халдън и Бърн отговаря на византийския прототип, тъй като при експериментите, проведени от тях през 2002 г. за снимките на епизода "Огненият кораб" (Fireship) от тв предаването Machines Times Forgot, дори съвременните методи за заварка не могат да осигурят безопасността на бронзовия резервоар, когато той се намира под налягане. В същото време никъде в средновековните източници не се споменава за избухнали бронзови огнемети. При демонстрацията на Халдън и Бърн съображенията за безопасност наложиха преместване на помпата между резерваоара и дюзата. Устройство, построено по тази схема, установи ефективност на конструкцията на механизма, дори ако е изпълнен с прости материали и методи, предполагаемо достъпни за византийците. Във въпросния експеримент за сместа беше използван суров нефт и добавки като дървесни смоли. Беше достигната температура на пламъка повече от 1000° C и ефективен диапазон от 15 метра.

Нефтът е известен на човечеството от хилядолетни времена. Така например, археологически разкопки са установили, че по брега на р. Ефрат нефтена смола е добивана още между VІ и ІV хил. пр. Хр. Както узнаваме от древногръцкия историк Плутарх в биографията му на Александър Велики, народите, населявали южните брегове на Каспийско море, са използвали нефта за осветление на жилищата. Римският учен Плиний Стари съобщава как защитниците на обсаден град хвърляли по главите на обсадителите гърнета с горяща смес от нефт и сяра. Тук е мястото да споменем, че освен нефт, в състава на по-късния византийски "гръцки огън" вероятно е влизала и поне 10 % сяра. Древногръцкият стратег и военен писател Еней Тактик (лат. Aeneas Tacticus) от първата половина на ІV век пр. Хр. пише в съчинението си "Как да се издържи обсада" (лат. Commentarius de toleranda obsidione), че "за запалване на вражески кораби трябва да се използва смес от запалена смола, сяра, кълчища, тамян и стърготини от смолисти дървета".

Точната рецепта на сместа за средновековния византийски "гръцки огън" обаче си остава загадка до ден-днешен. В различните варианти се споменават вещества, измежду които можем да идентифицираме борова смола, сяра, дървени въглища, различни масла, първични фракции на нефта, селитра... В сборника рецепти за създаване на огнестрелни оръжия "Огнена книга" (Liber Ignium – ХІІІ век) от Марк Гръцки (Marcus Graecus) се дава следният състав: "1 част колофон, 1 част сяра и 6 части натрошена селитра се разтварят в ленено или лаврово масло; след това сместа се поставя в тръба или кух дървесен ствол и се запалва. Зарядът веднага излита в коя да е посока и изпепелява всичко".

В летописите на средновековните автори почти задължително присъства и някаква "тайна съставка", която вероятно е била византийска държавна тайна. Император Лъв VІ Философ заповядал огнената смес да се приготвя само в съвсем ограничен брой строго охранявани тайни работилници, а наследникът му Константин VІІ Порфирогенет предвидил драконовски наказания за издали тайната работници. Когато въоръжение е било предоставяно на съюзници на империята, запалителната смес им била давана в готов вид, за да се минимизира възможността от изтичане на информация. Като назидание към евентуалните предатели Порфирогенет пише в съчинението De administrando imperio, че държавен чиновник, подкупен от враговете и съгласил се да им предаде тайната, бил "ударен от небесни огньове" при едно свое влизане в църква. Независимо от явно хиперболизирания литературен изказ обаче, това ни дава сведения, че византийците все пак не успели да предотвратят разкриването на военната тайна. При управлението на хан Крум българите завзели византийските крепости Месемврия и Девелт през 812 г. Тогава те успели да пленят 36 сифона и голяма част от огнената смес, а през 827 г. арабите се сдобили с цял византийски кораб, пълен със запалителното вещество. Както установяват обаче горецитираните Прайър, Джефрис и Роланд, това било недостатъчно, за да успеят да го изкопират. Не става дума само за това, че арабите така и не успели да постигнат точно същия състав на сместа и използвали свои заместители. Мюсюлманите никога не овладели византийския метод на работа със сифони и затова използвали само катапулти и гранати.

Арабите не успели и заради друго. Независимо от това, че всички се опитвали да разберат преди всичко тайната на огнената смес, формулата на ефективността на гръцкия огън се кореняла в съвместната тайна на множество компоненти, като всеки един от тях трябвало да бъде налице, за да работи системата поразяващо. Това включвало и знанието за това как точно да бъдат разположени огнеметните устройства по корабните палуби, устройство за нагнетяване на въздух и нагряване на сместа, метализацията на сифоните, както и обучението на боравещите с тях воини. Всеки от висшите държавни военни служители се занимавал с отделна част от целия комплекс военни тайни, коеато гарантирало, че дори и при залавянето на един от тях противникът не би могъл да научи цялата информация. Това обяснява и факта, че макар българите да се сдобили със сифоните и огнената смес при завземането на Месемврия и Девелт, не успели да ги използват.

Цитираното по-горе съчинение на Константин VІІ е част от немалкото, опитвали се да разгадаят тайната на гръцкия огън. Множество автори привеждат какви ли не рецепти, с разнообразни съставки в различно количество. Изброяването им, вкл. тези на различните алхимици (като Винцентий – Vincentius - от ХІІІ век) и откровени шарлатани (като Людовик Лалан - Ludovic Lalanne - работил през ХІХ век във Франция) би било може би оправдано от гледна точка на пунктуалността, но със сигурност ще се стори досадно на читателите на тази статия.

Вместо това нека отбележим, че най-вероятният вариант е като че ли смес от вещества като негасена вар (според някои изследователи именно тя е "тайната съставка"), борова смола, сяра и първични фракции на нефта. Тайната на точната рецепта била изгубена след завладяването на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. Макар по време на тази обсада да е засвидетелствана употреба на импровизирани огнеметни средства, не се споменава за гръцки огън. Това може да се дължи на различни фактори: на постепенното отслабване и намаляване на военната сила на империята през двадесетината години преди падането на Града, на загубата на достъп до районите, откъдето се черпели основните съставки за сместа, а и на – най-простото – че строго пазената от малко хора тайна била загубена с времето.

Множество средновековни сведения отбелязват, че да се потуши "гръцкият огън" по традиционния начин – с вода – било невъзможно. Нещо повече – според някои това дори довеждало до повишаване температурата на запалителната смес! Едва в по-късен етап били изнамерени начини за противоборство с нея – чрез пясък, оцет и стара урина. Тъй като гръцкият огън бил по-лек от водата и можел да гори по нейната повърхност, за очевидците се създавало впечатление, че гори морето.

В началото метателните тръби с гръцки огън били монтирани на дромоните – основният вид византийски бойни кораби. Историкът Теофан Изповедник съобщава, че двата арабски нашествия през 673 и 711-718 г. били отблъснати по този начин, а арабите били потресени и избягали в безумен страх. Византийският император Лъв VІ Философ (866-912) пише: "Ние владеем различни начини – както стари, така и нови – за да унищожим вражеските съдове и хората в тях. Това е преди всичко огън, предназначен за изхвърляне от сифони, от които той излита с огромен шум и пушек и изгаря корабите, към които е насочен". В своя трактат "Тактика" той препоръчва на воините да използват неотдавна изобретените ръчни тръби – т.н. хиросифони - като изстрелват огъня от тях, прикривайки се с железни щитове. И Лъв VІ, и Никифор Фока потвърждават, че запалителното вещество в ръчните преносими огнетръби било същото като използваното в тези по корабите. Халдън и Бърн обаче са на мнение, че те представлявали "нещо като шприцове, които изхвърляли както течна огнена смес, която лесно да запали засегнатите обекти, така и отровни течности, които да засегнат вражеските войски".

В историята има и немалко примери, в които се показва как с помощта на гръцки огън е можел да бъде унищожен по-голям по численост противников флот. Споменатият по-горе император Лъв VІ Философ пише в същото съчинение "Тактика": "Според обичая на носа на кораба винаги трябва да има тръба, облицована с мед, за мятане на огън по неприятеля. От двама гребци на носа единият трябва да може да работи с тръбата". Освен носовия сифон, допълнителни такива можело да бъдат разположени и на други места по кораба.

За мятане на гърнета с гръцки огън били използвани също така въртящи се дълги прътове – т.н. жерави - закачени на мачтите на корабите:

Понякога по палубата на корабите се инсталирали и катапулти, които изхвърляли смъртоносни бъчонки с огнена смес. Нещо повече, в своята най-ранна форма гръцкият огън бил изхвърлян именно от машини, мятащи запалена тъкан, намотана най-вероятно около съд със запалително вещество. Тези метателни машини произлизат от римските леки катапулти. Можели да изстрелват леки товари – между 6 и 9 кг – на 350-450 м разстояние.

Не ще и дума, че с времето арабите разбрали, че психологическото въздействие на гръцкия огън е многократно по-силно в сравнение с действителната му боен коефициент на полезно действие. За да се запази корабът от унищожителното му въздействие, достатъчно било да се пази дистанция не по-малко от 40-50 м. Арабите това и започнали да правят. Само че нека не забравяме, че действието се развива в Средновековието, а тогава мюсюлманите не владеели особено ефикасни средства за далечен бой. В резултат да не се приближаваш до противника означавало практически да не се воюва. И ако в на суша (в Сирия и Мала Азия) византийците търпели от арабите поражение след поражение, то благодарение на огненосните кораби те успявали да удържат Константинопол и Гърция дълги векове.

Така например, през 872 г. били опожарени 20 арабски кораба, отплавали от завладения о-в Крит. Второ такова поражение последвало през 882 г. Силата на гръцкия огън изпитали не само арабите, но и руският флот – през 941 г. така била удържана победа над флота на княз Игор, доплавал съвсем близо до Константинопол. Подробен разказ за тази битка е оставил историкът Лиутпранд Кремонски (Liutprandus Cremonensis).

В епохата на разцвета на гръцкия огън той служел за ориентир как да се подреди самият флот. Самите специализирани кораби, носещи сифоните (тези съдове се наричали хеландиони) се смятали за най-малко ценни финансово, но конструктивно били най-приспособени за "изтребителна" функция. Дромоните и триерите действали като крайцери и линкори. Те се сражавали с неприятеля по класическия до появата на параходите начин - посредством таран, също така с обстрел на вражите съдове чрез тежести от различни метателни машини на борда и, като последно средство, чрез абордаж. За това било необходимо наличие на достатъчно жива сила.

Гръцкият огън бил използван и при отбраната на крепости. Долу можете да видите, например, едно изображение от издание на "Хрониката" на Георги Амартол, което показва воин с огнеметен сифон в ръка. Трябва да се има предвид обаче, че тези илюстрации към древните хроники често пъти имат само илюстративен или показателен характер – напр. да демонстрират на читателя как, в най-общи линии, става манипулацията с вид оръжие.

"Атомното оръжие" на Византия било използвано и в сухопътен бой. За целта огнеметните установки се монтирали върху бойни коли, най-често с форма на диви животни. Бутани от десетки воини, "огнените дракони" хвърляли в ужас враговете на империята. При обсади в действие влизали отново катапулти, разположени под крепостните стени. Снарядите представлявали или нажежени до червено каменни или метални топки, или запалени кълчища, омотани около стрели.

През 1106 г. гръцкият огън бил използван и срещу норманите по време на тяхната обсада на Дурацо (дн. Дуръс в Албания). По време на завземането на Константинопол от Четвъртия кръстоносен поход (1204 г.) обаче дори тайното оръжие не успяло да спаси града от чудовищното разорение. През ХІІ-ХІІІ век войските на монголския завоевател Чингис хан завладели крепостта Бухара, замеряйки я с гърнета с нефт и изстрелвайки горящи стрели, предизвиквайки множество унищожителни пожари.

Макар разрушителният ефект на гръцкия огън да е безспорен, това не правело византийския флот непобедим. По думите на военноморския историк Джон Прайър, огнеметен "кораб-убиец" е несравним с морския таран, който, впрочем, в тази епоха вече не е бил в употреба. Необходимо е да споменем някои от недостатъците на византийското огнено оръжие в сравнение с традиционните видове артилерия: във версията си със сифони гръцкият огън имал по-ограничен диапазон на действие и, за да се използва успешно, се нуждаел от спокойно море и благоприятни ветрови условия. В противен случай унищожителният му ефект твърде лесно би могъл да се прехвърли върху хората, които разчитали на него.

Последното сведение за използване за гръцки огън се отнася към 1453 г., когато султан Мехмед ІІ Завоевателя обсажда Константинопол и страшното оръжие се употребява и от византийци, и от турци. След масовото разпространение на барута обаче гръцкият огън загубил своето дотогава незаобиколимо военно значение, и към началото на ХVІ век бил забравен. Но пък станал основа на последващите оръжия от подобен тип (напр. напалмовите смеси и огнеметите).

https://nauka.offnews.bg/

[Hatshepsut]

Достойно за фараон: Походното легло на Тутанкамон е чудо на мебелния дизайн, твърдят експерти

Изследователи са провели анализ на реплика на походното легло, използвано от фараона Тутанкамон. Експертите са достигнали до заключението, че това е първото сгъващо се на три легло в историята. Освен това са убедени, че от леглото може да се придобие информация за най-съкровените желания на египетския фараон.

Проучването показва, че Тутанкамон вероятно е спал на най-ранната версия на добре познатото днес походно легло, сгъващо се на три части. Древният вариант обаче може да се похвали с наистина изобретателен за времето си механизъм за сгъване. Леглото е открито от Хауърд Картър през 1923 година, когато археологът за пръв път влиза в гробницата на фараона и открива там пълните със съкровища камери.

Учени от университета Мусашино в Токио анализират леглото и остават много впечатлени от това, колко удобно е то и колко майсторски е изработено за времето си. Наоко Нишимото, която е експерт по мебелен дизайн и дървообработка в университета Мусашино и участник в екипа, провел анализите, казва през Live Science: “Подробно проучване на този артефакт, откакто Картър го скицира за пръв път преди почти век, не е правено. А това е единственото древно походно легло, откривано досега. Никой друг фараон не е притежавал такова и това вече е интригуващ факт”.

Анализът на екипа предполага, че двойно-сгъваеми легла са съществували и по-рано. Категорично доказателство е такъв модел сгъваемо легло, открито в Гебелин в Египет. Датирано е от периода на XVIII-тата династия и без никакво съмнение доказва, че двойно-сгъваемите легла са изработвани преди да се появи моделът на Тутанкамон. Тройно-сгъваемото легло на Тутанкамон обаче е наистина иновативно – вероятно е първото по рода си, заключават експертите. Те подчертават, че то освен това е и по-удобно, а и по-стабилно. “Следите от проби и грешки по артефакта ни подсказват, че занаятчиите, изработили леглото за фараона, не са разполагали с образец на тройно-сгъваемо легло, с който да сверяват изработката си”, обяснява Нишимото.

“Нещо повече: убедени сме, че походното легло е изработено специално за фараона Тутанкамон”, добавя експертът. Заключението е направено след внимателен анализ на техническите му “параметри”. Леглото е с четири крака, резбовани като “лъвски” лапи, подсилени с дискове от медна сплав, които носят цялата тежест на конструкцията. Като се отчете сложната форма на краката на леглото, сгъването му не е толкова лесно решима задача (с подобен проблем се сблъскват и съвременните варианти на сгъваеми легла). Проектиралите и изработилите артефакта занаятчии са изобретили и пантите над опорите на леглото. “По този начин, когато леглото е разтягано за да се ползва, тежестта от пантите се е прехвърляла към краката на конструкцията”, обяснява Нишимото.

А освен това, сложната система на тройно сгъване изисква и използването на два различни вида панти. За средните и крайните двойки крака на леглото са използвани единични панти с ограничители. За крайната двойка спомагателни крака пък са използвани двойни панти. “Двойно-шарнирните панти позволяват краката да се обърнат едновременно и навътре, когато леглото е сгъвано”. Пантите на краката са укрепени и с трислойни шнурове, изработен от лен.

Около двойните панти има дупки, но изследователите смятат, че те не са служили през тях да минават шнуровете; или са били предвидени за това, но така и никога не са ползвани за тази цел. “Ако шнуровете са минавали през тези дупки, леглото не би могло да се сгъва. Процесът на проби и грешки категорично показва, че това е първото тройно-сгъваемо легло, изработвано някога”, казва Нишимото.

В заключение изследователите изтъкват, че иновативния за времето си дизайн не само подчертава великолепната изработка, дело на древноегипетските майстори, но дава и представа за пристрастията и желанията на фараона. От по-ранни изследвания е ясно, че Тутанкамон, вследствие на прекарана малария, е получил изкривяване на крака. Куцането му го е принуждавало да си помага с бастун. Младият, крехък фараон не е можел да си позволи дългите разходки без чужда помощ. Не е можел да издържа продължителни натоварвания и не е участвал в дълги военни походи, но все пак е обичал да “къмпнигува” по време на ловни излети. “И разбира се, походното му легло за тези случаи е било подобаващо поетична изработка”, казва в заключение Нишимото.

https://historynakratko.blogspot.bg/

[Hatshepsut]

9 неща, които древните цивилизации са правили по-дбре от нас

1. Акведукти и хидро технологии



Кой би си помислил, че правителството на страна от 21 век ще се обърне към 1500-годишни технологии, за да реши проблемите си с достъпа до вода? Точно това се случи в Лима, Перу през 2015 година. Перу страда от проблеми като замърсени водоизточници, както и запушване на каналите, по които чистата вода достига до населението. Проблемите обаче са решени, когато компанията „Sedapal” в Лима съживява канализационната система, изграждана от древните Уари през 500 година. Този древен народ е създавал напреднали водни системи, които пренасяли чистата планинска вода до населението чрез канали. Транспортираната вода поддържала и притока на реките по време на сухите сезони. Персите, римляните, гърците и набатейците също са правили напреднали цистерни, акведукти и канали.

2. Стомана



Преди повече от 2000 години древните народи от Левант коват стоманени мечове, които били толкова напреднали, че ковачите не могли да достигнат до нещо толкова качествено до скоро. Металът бил толкова силен, че мечовете можели да разрязват предмети, направени от други метали. Стоманата, известна като дамаска стомана, се произвеждала от суровия материал наричан вутц, идващ от Азия. За първи път тази технология е използвана през 300 година пр.Хр, но едва през 1100-1700 година е използвана за масови производства в Близкия изток.

3. Бетон



Днешните бетонни структури обикновено издържат между 100 и 120 години. Римляните обаче изграждали бетонни структури преди 2000 години, които са запазени и до днес. Каква е била тайната им? Римляните произвеждали бетон, смесвайки вар, вулканични скали и морска вода. Трите съставки, комбинирани заедно задействат химична реакция, при която в крайна сметка се получава изключителна издръжливост. Древният бетон е по-здрав и по-издръжлив от който и да е съвременен негов еквивалент. Освен това, римският бетон не е вреден за околната среда, за разлика от използвания от нас днес.

4. Изграждане на пътища



В днешно време сме доволни, когато е изградена качествена магистрала, по която да се движим безпроблемно. Древните народи обаче са осъзнавали важността на пътищата и свързаността между сградите и различните градове. И изграждали пътищата си бързо! Qhapaq Nan или Main Andean Road е огромна пътна мрежа, някога използвана от инките, която е повече от 30 000 километра. Тя е гръбнакът на политическата и икономическа сила на инките, свързвайки центровете на продукцията, церемониите и администрацията. Огромната пътна мрежа е създадена от тях за по-малко от век, разширявайки я до днешните Аржентина, Боливия, Чили, Колумбия, Еквадор и Перу. Римляните също са експерти в изграждането на пътища. Територия от 1.7 милиона квадратни километра е покрита с римски пътища, изграждани от чакъл, пръст и тухли, направени от лава. Много от древните пътища се използват и до днес.

5. Рязането на камъни



Почти навсякъде по света можем да открием многобройни примери за прецизното рязане на камъни от древните народи, които конкурират съвременните методи с напреднали машини. Един такъв пример е открит в Пумапунку – древен монументален комплекс в Боливия, който според археолозите е на 15 000 години. Камъните там са толкова невероятно отрязани, че изглежда, че древните цивилизации са използвали диамантени съоръжения, за да постигнат такава прецизност. Някои от огромните каменни блокове достигат до 800 тона и имат перфектно направени ръбове. Опитите днес да се възпроизведе точността на изпълнението са се проваляли.

6. Селско стопанство



Една от иновациите на ацтеките и други мезоамерикански култури е така наречената система „чинампа“ или „плаващи градини“. Системата се изгражда като се трасира правоъгълно ограждение във водата, което след това се свързва с колове. Ограденото място се запълва с гниеща растителност и кал. Каналите, които се намират около цялата система, създават илюзията, че растителността се носи по водата, от където идва и наименованието. За по-голяма стабилност, хората засаждали върби, които благодарение на гъстата си коренова система намалявали ерозията.

7. Стени



Цивилизацията на инките е известна с невероятните си зидарски способности, примери за които могат да бъдат наблюдавани днес в Перу. Техните стени показват колко внимателно са се изрязвали камъните така, че да паснат идеално един върху друг, без да има пролуки. Те са разположени толкова близо един до друг, че помежду им не може да бъде поставен дори лист хартия. Тази прецизност, съчетана със заоблените ръбове на камъните, разнообразието от форми и наклонението им навътре (за да се избегне разрушението при евентуално земетресение) очароват учените от десетилетия.

8. Градско планиране



Когато археолозите попадат на 5000-годишния Мохенджо-Даро в Пакистан, това, което откриват, ги стъписва. Градът е пример за изключително ниво на перфектно планиране. Къщите били с бани, облицовани с тухли, а много от тях разполагали с вътрешни тоалетни. Отпадъчната вода от санитарните помещения се пренасяла чрез канали, които били покрити с тухли и камъни. Цистерни снабдявали населението с чиста питейна вода. В миналото градът е бил дом на над 40 000 души. В същия период, но на друг континент, се е изграждал друг велик град – Карал. В него имало огромни обекти, включително пирамиди, площади, амфитеатри, храмове и градски зони. Хората имали развито селско стопанство, хранели се здравословно, използвали текстил и сложна система за смятане, изграждали водни съоръжения и имали комплексна система за иригация.

9. Астрономия



Съзвездия, изрисувани върху древногръцка керамика, примитивно изкуство, изобразяващо Слънцето, звездни карти, открити в японски гробници, отразяване на астрономически събития и 10 000-годишен календар в Шотландия – всичко това (и още много други) ни показва колко много са знаели древните цивилизации за космоса и движението на планетите. Но как са могли да описват знанията си толкова добре и какви точно технологии са използвали, учените все още не знаят. Това, което е сигурно обаче, е че древните народи не са били никак примитивни, както се считаше до скоро.

https://svetovnizagadki.com/

[Hatshepsut]

Технологичните изобретения на гения Леонардо да Винчи

Древността е нещо, което едва ли свързвате с новите технологии - и с право. Съвременните чудеса, като мобилните телефони, компютрите, интернет, телевизията и полетите в Космоса са изобретени буквално само за около едва стотина години време.

Този факт обаче не бива да омаловажава постиженията на учени, изобретатели и гениални мозъци от древността. Оказва се дори, че за съществуването на много от съвременните технологии са „виновни“ именно талантливите идеи на хора от древността. И най-изпъкващото сред тях име е на легендарния Леонардо да Винчи.

Живописец, скулптор, архитект, анатом, естествоизпитател, изобретател, инженер, писател, философ, музикант, поет. И това не са всички области, в които геният му се е изявявал. Как това е възможно, едва ли някой би могъл да обясни. Може би отговорите предстоят.

Пророкът – учен
Леонардо да Винчи е бил известен още когато е живял, но истинската му слава възниква много години след смъртта му. Това се случва чак към края на 19-ти век, когато са публикувани за пръв път теоретичните му записки и схеми. Те съдържат уникална информация – описания на странни и загадъчни за времето си уреди и летателни апарати. В епохата на Ренесанса, когато твори, е нямало как тези проекти да бъдат реализирани, като главната пречка е било ниското техническо ниво на цивилизацията. Но през 20-ти век почти всички описани от него апарати вече са възможни за конструиране и стават реалност. Оказва се, че той е не само талантлив изобретател, но и човек, който може да „предвиди“ технологичния прогрес.

За да създава шедьоврите си, той е разчитал на невероятния си интелект. Разработките си ученият систематизира, създавайки т. нар. „Кодекси“ – книги, съдържащи записки в различни аспекти на науката и техниката. Съществува например „Лестърски кодекс“, в който може да се видят описания на различни природни явления, както и математически изчисления. Интересното е, че записките му често са правени с т. нар. „огледален шрифт“. Всички букви са написани отдясно наляво и са разположени вертикално. Прочитането им е възможно само с използването на огледало. До днес не е напълно ясно защо е правил записките си така, но вероятно целта е била да засекрети трудовете си.



Преди да посочим някои от най-интересните му технически постижения, само ще добавим, че освен велик художник (знаете за Мона Лиза), той е още и чудесен музикант, свирещ на лира – така и бил записан в официалните съдебни документи на Милано. Но освен това се интересувал и от кулинария. Цели 13 години на раменете му тежала отговорността за организацията на придворни пирове, а специално за кулинарните изпълнения той разработил няколко полезни приспособления.

Вертолетът и делтапланерът



Нито едно техническо постижение не предизвиква такъв трепет и възхищение, както летящата машина. Именно затова към летящите апарати на Леонардо интересът винаги е бил най-голям. Изобретателят винаги е изтъквал идеите си за летене, а източник на вдъхновението му са птиците.

Леонардо се опитвал да създаде крило за летателен апарат по образ и подобие на крилете на пернатите. Един от разработените апарати се привеждал в движение с помощта на подвижни криле, които са повдигали и отпускали под въздействието на система от педали. Самият летец се разполага хоризонтално (легнал) в апарата.

Друг вариант на летящата машина предлага задвижването да не е поверено само на краката, но и на ръцете на пилота. За жалост практическите експерименти с крилатите модели не успели и изобретателят се концентрирал над идеята за планиращ полет. Така се появил прототипът на делтапланера. През 2002 година британски учени доказват правилната концепция на да Винчи и конструират апарат, следващ неговата концепция. С полученият летателен апарат Джуди Лидън, шампион по делтапланеризъм, успява да полети на височина от 10 метра и да се задържи във въздуха 17 секунди.

Не по-малък интерес предизвиква разработеният летателен апарат с въртящ се винт. В наши дни много хора считат тази машина за първообраз на съвременния вертолет, макар апаратът да прилича повече на жироплан (нещо като съвременните дронове). Уредът, конструиран от тънки платове лен, трябвало да се задвижва от четирима човека. Той е една от първите концепции за летяща машина на Леонардо и затова има редица недостатъци, които не биха позволили никога да излети. Например силата на четирима човека определено е недостатъчно, за да се създаде тяга, достатъчна да ги издигне нагоре във въздуха.



Една от най-простите, но работещи концепции на гения, е парашутът. Според скиците на Леонардо той има пирамидална форма, а конструкцията му е от плат. В наши дни учените са доказали, че концепцията му е правилна и през 2008-а година швейцарецът Оливие Теп успешно се приземява с парашут с такава форма. Е, все пак съшит от съвременни свръхлеки материали.

Автомобилът



Запознавайки се с трудовете на Леонардо, ще започнете да разбирате защо малка Италия става родина на легендарни автомобилни марки. Още през 15-ти век италианецът изобретил самодвижеща се колика, която става първообраз на съвременните автомобили. Разработената количка била без шофьор, като се задвижвала с помощта на пружинен механизъм (макар последното да е предположение на днешните учени). Основно внимание изобретателят отделял не на външния вид, а на техническите характеристики.

Количката била с три колела, подобно на детски велосипед. Задните колела се въртели независимо едно от друго. А през 2004-а година италиански учени успяват не само да конструират този прототип, но и да го накарат да се движи. Карло Педрети успява да разгадае основната тайна на количката на Леонардо – принципа на движение. Тя трябвало да се движи със специални пружини, разполагащи се в долната й част.

Танкът



Леонардо да Винчи нееднократно пише, че ненавижда войната и машините за убийства. Въпреки това разбиранията му не пречат да разработва нови видове бойна техника. Той живеел в смутни времена, когато италианските градове се намирали в непрекъснати конфликти, а опасността от нападение на Франция била голяма. Затова той провел редица експерименти на военни устройства, представени в писмо до миланския херцог Сфорца.

Една от най-интересните идеи на учения била… танкът! Конструкцията по-скоро може да бъде наречена далечен първообраз на бронемашините от 20-ти век. Тя имала сферична форма и напомняла на костенурка, оборудвана от всички страни с оръдия. Изобретателят се надявал да реши проблема със задвижването с помощта на коне. Но после се отказва от тази идея, защото в затвореното пространство животните нямало как да се контролират. Вместо тях „двигател“ на танка трябвало да станат осем човека, въртящи лостове, свързани с колелата, и така да придвижват машината напред. Един от членовете на екипажа трябвало да стои в горната част и да насочва посоката на движение.

Не е сложно да се досетим, че по онова време такава концепция нямала шанс за реализация. Създаването на ефективен танк станало възможно чак след появата на подходящ двигател с вътрешно горене. Но главната заслуга на италианеца е, че на него се удава да открехне завесата пред тези постижения и да погледне много векове напред.

Картечници, гюлета, снаряди, преносими мостове



Едно от най-известните изобретения на да Винчи, далеч изпреварило времето си, е картечницата. Въпреки че конструкцията й е такава, че по-скоро трябва да се нарича многостволово оръдие. То е имало няколко проекта, а най-известното е т. нар. „мускет във формата на тръби за орган“. Конструкцията имала въртяща се платформа на която се помествали три реда мускети (аркебузи) с по 11 дула всеки. Картечницата на да Винчи можела да извърши само три стрелби без презареждане, но и те били достатъчни, за да създадат големи поражения на противника. Основен недостатък на конструкцията било сложното презареждане особено в бойни условия.

Още едно прозорливо изобретение са аеродинамичните гюлета, които той предлага. Вместо сферичните, той създава такива, наподобяващи снарядите, появили се на бойното поле чак през 20-ти век. Тази разработка също изпреварва със столетия времето си и показва дълбоките познания на учения по аеродинамика.



Ценната за времето разработка обаче е изобретението му, наречено „въртящ се мост“. Той става първообраз на днешните механизирани мостове, предназначени за бързо придвижване на войски от един бряг на друг. Мостът на да Винчи бил цял и се закрепвал към единия бряг. След като се закрепял стабилно, трябвало просто да се завърти като дъга към другия бряг, използвайки въжета.

Скафандър



Да, дори това изобретение се приписва на Леонардо. Водолазният скафандър не космическият. Той бил направен от кожа и оборудван със стъклени прозорчета. За да диша водолазът били предвидени тръстикови тръбички. Ученият предложил концепцията на водолазния костюм с цел евентуалната борба срещу настъпващата турска флотилия. Според идеята водолазите трябвало да се движат по дъното и да изчакат доближаването на корабите на противника. Когато приближат, водолазите трябвало да пробият корпусите им и да ги потопят.

Само че Венеция успяла да се справи с турската флота и без помощта на диверсантите, така че концепцията не била тествана в реални условия. Интересно е, че първите такива отряди водолази се появили отново в Италия, но едва през 1941 година. Но самата конструкция на подводния костюм се счита за иновационна.

Подводница, мина, спусъкът на пистолета



До наши дни са се запазили записки на Леонардо, на които много ясно се виждат схеми на… подводница! Но данните за нея са доста оскъдни. Съдейки по схемите, става дума за морски съд, който се движи над водата с помощта на платно, а под вода – с помощта на весла и яки мускули.

За да поразява корабите на противника, да Винчи проектирал и специална подводна мина. Според идеята му тя трябвало да бъде доставена от водолазите диверсанти или дори от проектираната подводница. Но за пръв път реализация на такава тактика била проведена едва през 19-ти век по време на Гражданската война в САЩ.

Въпреки множеството си иновации, само едно от тях носи известност на Леонардо приживе. Става дума за спусъковия механизъм за пистолет, който през 16-ти век предизвиква истински технологичен бум. Вместо използването на фитили и кремъци, като преди това, въртящото се колело с пружина и наковалня предизвикваща искра и възпламеняване на барута предизвикали фурор и се използвали масово чак до 19-ти век.





Посочените неща далеч не са всичко. Освен тях в записките му са още сачмените лагери, механичната стълба, скорострелен арбалет, парно оръжие – пушка, кораб с двойно дъно и др.

Идеалният град



Ако историята не бе тръгнала в друга посока, малкото градче Виджевано, близо до Милано, може би щеше да е едно от чудесата на света. Именно там Леонардо е искал да въплъти на практика идеята си за „Идеален град“. Проектът му напомня високотехнологичен град на бъдещето от литературните произведения на фантастите.

Основната особеност на този град е, че трябвало да е изготвен в няколко нива и етажи, свързани помежду си със стълби и тунели. Както не е трудно да се досетите, връхното ниво било предназначено за висшите слоеве на обществото. А най-долното било отредено на търговците и занаятчиите. Там се разполагали и най-важните елементи на транспортната инфраструктура. Градът трябвало да стане не само най-великото архитектурно достижение за времето си, но и да въплъти в себе си много технически иновации.

Проектът е не само бездушен технически чертеж. Да Винчи отделя много време за осигуряване комфорта на обитателите, като във всяко кътче основната идея е практичност и хигиена. Ученият решил да се откаже от тесните средновековни улички в полза на широки пътища и площади. Един от ключовите аспекти на концепцията е построяването на водни канали, като с помощта на сложна хидравлична система водата трябвало да влиза във всяка сграда. Да Винчи предполага, че по този начин ще се ликвидира мърсотията и ще се намали значително разпространяването на болести.



За жалост след като разгледал идеята, миланският херцог Сфорца счел идеята за прекалено авантюристична. Но Леонардо не се отказал от нея и към края на живота си представил проекта на френския крал Франсоа I. Ученият предлага да направи този град като столица на монарха, но и в този случай всичко остава само на хартия.

https://hicomm.bg/retro/tehnologichnite-izobreteniya-na-geniya-leonardo-da-vinchi.html

[Hatshepsut]

Астрономията във Вавилон

Сравнително малко западноевропейци с някакви претенции за цивилизован живот са в състояние да живеят далеч от града с неговия замърсен въздух и ярко осветени улици, два фактора, които почти ни лишават от възможността да наблюдаваме нощното небе. Но, кажи-речи, на цялата територия на Ирак тези фактори не съществуват и през по-голямата част от годината там е много приятно да седиш навън, след като се мръкне, и подир жегата през деня да се наслаждаваш на прохладната вечер. Ето защо често се случва туристите или археолозите от Европа, които са пристигнали в Ирак и са приспособили начина си на живот с тамошните обичаи, да видят нощното небе за пръв път и да останат смаяни от гледката. Нерядко асиролозите и други автори дават невероятни описания на сияйното нощно небе във Вавилония. Ето какво пише например един датски учен:

Съвременните пътешественици споделят колко ясно се виждат съзвездията и особено планетите в сухия и студен, безоблачен въздух на Месопотамия, нещо, което мога да потвърдя от собствен опит. Още от зората на историята смълчаните знаци на небесата са привличали хората и зикуратите... вероятно са били идеални обсерватории.

Нойгебауер изтъква, че тази уж изключителна „яснота на вавилонското небе е по-скоро литературно клише, отколкото реален факт“, извод, до който са стигнали и други учени. Различието в мненията не е просто въпрос на естетика, защото то е важно за преценката ни доколко точни са наблюденията на вавилонците върху астрономическите явления на хоризонта, особено върху изгряването и залязването на планетите, чието движение по видимия хоризонт би могло да бъде замъглено от облаците прах и маранята.

В тесния смисъл на думата астрономия означава наука за законите, на които се подчиняват звездите - тази дисциплина всъщност е математическа и няма нищо общо с безцелното любуване на небосвода. Смята се, че астрономията води началото си от астрологията, което е твърде вероятно, но не е доказано по безспорен начин.

За да установим връзката между астрология и астрономия в древна Вавилония, първо трябва да изясним какво разбираме под астрология. В днешно време под този термин обикновено имаме предвид астрологичните хороскопи и абсурдната вяра, че житейското щастие на даден човек зависи от положението на небесните тела в момента на неговото раждане. Този вид астрология не води началото си от древна Месопотамия и се е появил чак през втората половина на I хилядолетие пр. р. Хр. Но много преди това вавилонците наблюдават небесните явления и ги използват като знамения при предсказването на определени явления. Наблюдаваните явления са „натоварени“ по традиция със значения понякога въз основа на символиката, друг път заради прецедент, когато някакво събитие на Земята е било предхождано от дадено небесно явление. Някои от случките, предсказвани по този начин, са обвързвани не само със Слънцето, Луната, звездите и планетите, но и с метеорологични данни и дори с геофизични явления, например със земетресения, но вавилонците и асирийците не правят подобно разграничение и обединяват разнородните факти, ето защо, за да добием точна представа за начина им на мислене, трябва да сторим същото. Тези предсказания никога не са за съдбата на обикновените простосмъртни - ясновидците обслужват царя като въплъщение на държавата или предричат бъдещето направо на държавата и по-конкретно такива важни за нея неща като реколтата, наводненията, епидемиите, бунтовете, чуждите нашествия и така нататък. Ето няколко примера от практическото приложение на тези предсказания:

Ако Слънцето се изравни с Луната, царят може да е сигурен за своя престол.

Ако Слънцето е намира под Луната, основата на престола ще е сигурна, а царят ще бъде справедлив [смисълът на последната част не е ясен].

Ако Слънцето и Луната не се виждат, царят ще прояви мъдрост [буквално „ще си отвори широко ушите“].

През нощта Сатурн се приближи до Луната. Сатурн е звездата на Слънцето. Смисълът е следният: това е на добро за царя, (защото) Слънцето е негова звезда.

Ако през месец нисан има земетресение, народът ще се вдигне срещу царя.

Ако през месец аб от небето вали дъжд, народът ще бъде разгромен. Ако от запад се зададе вихрушка, ще бъде разгромен народът на запад. Ако два пъти удари гръм, царството, пратило вестоносец с враждебна вест, ще прати вестоносец с мирна вест.

Тези предсказания са от Асирия от първата половина на I хилядолетие пр. р. Хр., но има астрологични знамения, датиращи най-късно от началото на II хилядолетие пр. p. Хр., а също от времето, когато е царувал Саргон Акадски (XXIV в. пр. р. Хр.). Тези ранни предсказания по-късно са обединени в сборници, известни като „поредици“ и получили окончателния си вид в края на II или началото на I хилядолетие пр. р. Хр. Най-важната е озаглавена „Енума Ану Енлил“. Предлагаме ви откъс от нея:

Ако на четиринайсетия ден от месец сиван има затъмнение, ако в потъмняването си богът (на Луната) потъмнее горе откъм източната страна и долу откъм западната изсветлее, ако в първата част на нощта излезе северняк, който в средата на нощта утихне, значи богът (на Луната)... оповестява решението си за Ур и за царя на Ур: царят на Ур ще доживее глад, мъртвите няма да имат чет. Царят на Ур, неговият син, ще извърши насилие срещу него, ала Шамаш [богът на справедливостта] ще залови сина, извършил насилие срещу баща си, и той ще умре заради светотатството срещу своя баща. На престола ще се възкачи син на царя, който не е престолонаследник.

Първият текст, който според нашите представи е чисто астрономически, е от XVII в. пр. р. Хр., макар че ние го познаваме само по преписи от I хилядолетие пр. р. Хр. Той представлява списък на случаите, когато Венера се е появявала преди изгрева на Слънцето или след неговия залез, наблюдавани в продължение на двайсет и една години, през властването на Амицадука, цар на Вавилон (1646-1626 г. пр. р. Хр.). Въпреки някои грешки описанието е достатъчно точно, та по него съвременните астрономи да изчислят групите години, за които се отнася наблюдаваното явление, и така този списък се е наложил като основа при определянето на историческата хронология от началото на II хилядолетие пр. р. Хр. Не знаем с каква цел е бил воден. Във вида, в който се е съхранил и е бил включен в поредицата „Енума Ану Енлил“, са добавени предзнаменования, които обаче безспорно са второстепенни. Няма доказателства, че наблюденията са били провеждани главно като източник на предзнаменования, макар че не бива да изключваме и тази възможност. Съществува обаче и друга вероятност - наблюденията да са дело на гениален вавилонец, който, тласкан от научно любопитство, се е опитвал да установи дали ще открие някаква закономерност в периодичната поява и изчезване на планетата Венера от видимия хоризонт.

Ако изключим този списък, отразяващ движението на Венера, най-старите астрономически документи, съхранили се от Месопотамия, са така наречените астролабии - глинени плочки, върху които са нарисувани три концентрични кръга, разделени от дванайсет радиуса. В така получените трийсет и шест сектора са написани името на съзвездие и някакви числа. Предназначението на тези астролабии не е изяснено докрай, но е очевидно, че те са образували нещо като небесна карта и вероятно са свързани с появата на зодиака. Числата, изписани в астролабиите, образуват аритметична прогресия.

В преписи, където е посочено, че са правени някъде в началото на VIII в. пр. р. Хр. по по-стари материали, откриваме два текста, наречени мулАПИН. В тях неподвижните звезди са разделени на три групи, или „пътя“, а самите текстове всъщност представляват простичко описание на основните астрономически понятия, извлечени от митологията.

АСТРОНОМИЧЕСКИ НАБЛЮДЕНИЯ

В началото на VIII в пр. р. Хр. вече систематично са регистрирани и наблюденията на астрологически явления, които, както вече отбелязахме, според древните са съдържали предсказания за положението в държавата. Първоначално тези описания безспорно за били свързани с ясновидската астрология и в тях астрологическите явления не само не са изчислявани математически, но дори са смесвани с метеорологичните феномени. Въпреки това от тях става ясно, че по онова време се е знаело: слънчеви затъмнения има само при новолуние, а лунни - при пълнолуние, което иде да подскаже, че древните постоянно са описвали тези явления. Потвърждение на това е и заявлението на древногръцкия астролог Птолемей (живял в Александрия през II в. сл. р. Хр.), че разполага с описание на затъмненията, наблюдавани още от 747 г. пр. р. Хр. И така, макар и първоначално тези наблюдения да са провеждани с астрологическа цел, от VIII в. пр. р. Хр. насам те са правени непрекъснато и предоставят важни сведения и за други периодични явления. С други думи, въз основа на редовните наблюдения, правени в продължение на столетия, е било възможно да се изчисли средното видимо движение на Слънцето, Луната и планетите. Нойгебауер изтъква, че това познание е прераснало в систематизирана математическа теория едва след VI в. пр. р. Хр., тъй като чак до 480 г. интеркаларните дни са добавяни само в редки случаи. През цялата история на Вавилония календарът е лунен и месецът започва (както и до ден-днешен в юдаизма и исляма) в момента на залеза вечерта, когато започва новолунието: дванайсет лунни месеца се равняват приблизително на 354 дни, със 111/4 дни по-малко, отколкото дните в слънчевата година. Така приблизително на три години е необходимо към лунния календар да се прибавя по един месец, за да се изравни той със слънчевата година. Някъде между VI и V в. пр. р. Хр. това вече се прави с помощта на математиката - по всяка вероятност е прилагано правилото, че на седемнайсет години са прибавяни седем месеца. Редът, по който са прибавяни месеците през деветнайсетгодишния цикъл, е посочен по-долу, където със звездички са отбелязани годините, съдържащи интеркаларни месеци:

1*    2   
3*    4    5
6*    7    8
9*    10   
11*    12    13
14*    15    16
17*    18    19

През първата година от този цикъл интеркаларният месец е в средата на годината, а в други случаи - в края.

След като са уточнени стойностите на основните периодични явления, следващата важна стъпка, прилагана първоначално и главно спрямо Луната, е да се осмисли сложното движение на небесните тела като резултат от няколко по-прости периодични действия и периодичните отклонения да се отчитат като поправка към средното движение. С други думи, ако Слънцето и Луната се движат по небето с привидно постоянна скорост, няма да е трудно да изчислим относителното им положение във всеки момент и оттам да получим времето на новолунието и пълнолунието. Всъщност реалното видимо движение на Луната се различава от идеалното (или средно) видимо движение: древните регистрират тези отклонения, установяват, че те могат да бъдат смятани за периодични явления, и в тази форма ги прилагат като поправка към идеалното (или средно) движение на Луната. От подробностите в начина, по който този метод е прилаган в астрологическите текстове, Нойгебауер стига до заключението, че той е разработен от един-единствен човек някъде през IV или III в. пр. р. Хр. - при всички положения е сигурно, че през 250 г. пр. р. Хр. методът вече е прилаган, и то при изчисляването на движението не само на Луната, но и на планетите. От клинописните текстове от последните два-три века преди новата ера става ясно, че методите, които вавилонците са използвали, за да изчисляват движението на Луната, са, както се изразява Нойгебауер, „сред най-забележителните постижения на древната наука, сравними единствено с разработките на Хипарх и Птолемей“. Уредите за наблюдение, с които разполагат вавилонците, са съвсем примитивни: в текстовете и при археологични разкопки не са открити следи например от телескоп, макар че са намерени лещи от скален кристал, и индивидуалните наблюдения явно не са се отличавали с висока точност. И така, забележителните постижения на късновавилонската астрономия са плод на това, че относително напредничавите математически методи, разработени близо хилядолетие по-рано, са прилагани към дълъг низ груби наблюдения и така се получават резултати, по-точни, отколкото могат да се получат чрез едно-единствено наблюдение.

Въпросните текстове съдържат таблици с положението на Слънцето, Луната и планетите, изчислени за определени интервали от време, и са известни като ефемериди - тясно свързани с тях са „приложенията“, в които са изложени правилата за изчисляване на ефемеридите. От двата вида текстове са се запазили общо около триста, сто от Урук и останалите от Вавилон. Периодите, за които са правени изчисленията, обхващат времето от около 230 г. пр. р. Хр. до 49 г. сл. р. Хр. Някои от текстовете са придружени и от колофон - в него е посочена датата на написване, съвпадаща с началото на периода, за който са направени изчисленията. Най-късният текст от този вид, обхващащ период от петдесет и шест години, завършва с 49 г. сл. р. Хр. и вероятно е писан в началото на първото десетилетие пр. р. Хр. Най-късният астрономически текст, който е и най-късният от всички познати ни клинописни текстове, е с дата 75 г. сл. р. Хр.

Освен ефемеридите и приложенията към тях има още една голяма група астрономически текстове. Те са предимно от времето след VII в. пр. р. Хр. и в някои от тях са изброени свързани с Луната и с другите планети явления, а други ги предричат. В тази група има и няколко текста с данни за затъмнения - те са по-малко и са писани още през VIII в. пр. р. Хр.

https://www.istorianasveta.eu/

[Hatshepsut]

https://www.youtube.com/watch?v=-9-6259glPE
Primitive Technology: Searching for Groundwater and Making a Water Filter System

[Hatshepsut]

Уникален тръбопровод от Средновековието качва вода на 200 метра без никаква помпа

Руините на замъка Аламут, които се намират в провинция Казвин в съвременен Иран, отдавна представляват интерес за археолозите. Издателството TehranTimes, съобщава за удивително откритие на ирански археолози - течаща вода, която е поне на десет века.

Планинската крепост Аламут е построена през 9 век, а през следващите столетия е била убежище и база за ранните исмаили, асасини, които били известни като непримирими врагове на кръстоносците.

Експертите били изненадани да открият в руините на някога процъфтяващата крепост на асасините останките от водоснабдителна система, състояща се от язовир и сложна система от тунели и улуци, благодарение на което водата се издига на височина най-малко 200 метра.

Тъй като крепостта е на върха на планината, такава сложна инженерна структура, която осигурявала вода за жителите на Аламут, просто удивлява въображението на съвременния човек.

Оказва се, че жителите от онова време на територията на съвременен Иран са били част от много развита цивилизация.

В Иран е възможно да се намерят много по- древни водопроводи , като в град Гунабад който 3000 години работи и доставя на 40 000 души чиста питейна вода досега .

https://www.viapontika.com/index.php?page=article&article=40682