[На децата]

На децата

Когато ги видях на улицата в Русе, че вървяха в строй, с тояжки на рамената вместо пушки, под бял пряпорец с червен кръст и пееха известната песен ,,Марш, марш, генералю наш!"

Драго ми е да ви виждам
с тия пушки от дръвца
и на вас не се насищам,
драги, румени деца.

Знамето си гордо вейте,
смело стъпяйте във ред,
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Вашта песен ободрява,
вдига чувствата у нас,
ваший вид ни наумява,
че в голям живеем час.

Малки сте, но пламенейте,
дяца нежни като цвет!
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Вашто име, вашто племе
крийше до днес мрак и срам,
но да бъдете големи
никой веч не пречи вам.

В славни часове живейте,
падна турчинът проклет!
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Йоще злото не отрови
на устата ви смеха
и тиранските окови
вие гледате в праха.

Викайте и се гордейте.
Тъй сте хубави наглед.
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Скоро вий, душици прости,
ще пораснете при нас,
ще наякнат ваште кости,
ще сдобийте мъжки глас.

и тогаз ще разумейте,
що най-мило й в тоя свет...
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Ваште батювци при Шипка
се покриха с лаври там:
който храбро в боя припка,
той днес бива пръв, голям!

Както тях и вий ще лейте
кръв за правда и за ред:
ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Стъпяйте, войници малки,
с пряпореца ваший бял,
с тия войнствени игралки,
с ваший малък генерал!

С тия чувства да старейте,
с тях гордейте се навред!
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

С кръв и жъртви страховити
волен станахме народ,
вий плода ще да вкусите
на столетни мъки, пот.

Но да пазите умейте
бащиния свят завет!
Ах, дечица, пейте,
стъпяйте напред!

Март 1878, Русе

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=15973&Level=2

[На пушката ми]

На пушката ми

Ой, пушко, пушко сестрице,
ти моя радост голяма,
настава време, настава
аз тебе да те нарамя.

Нарамя и да отида
в балканска хладна долина,
та с тебе да се пофаля
пред мойта вярна дружина.

Дали не ще се делиме,
каквото и да ни свари,
дали ще сявга да бъдем
със тебе, пушко, другари?

Ил скоро ази ще падна,
а ти у врага ще минеш
и в гърди братски, юнашки,
ах, люти рани ще чиниш?

Но щото и да се случи,
кьлна те в майчино име,
в неволя, в лошаво време
ти вярна, пушко, бъди ми.

Затуй, когато се срещнем
със наште върли душмани,
въз тях ти пискай и пръскай
огън, куршуми и рани!

По два, по трима пронизвай
и смърт им люта изпращай,
тогаз без жалба, без милост
душа си богу преда ща.

1876, април 10

[Отечество любезно, как хубаво си ти!]

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата
Ти сбираш в едно всички блага и дарове
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата

Отечество, не си ли достойно за любов
Кой странник без въздишка можа да те остави
Кой има сила твоите картини да забрави
Що нямаш ти Що липсва под синий ти покров
в случай, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести
Отечество, не си ли достойно за любов

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

[Грядущето]

Грядущето

Не се стряскай в свойта радост
        ти, народ-герой!
Пий свежителната сладост
        на триумфа свой.

Във грядущето незнайно
        вперил си очи
Що крий в себе? — думаш тайно,
        ала то мълчи.

То немей безгласно, ледно,
        вместо него — звук
от оръжие победно
        ответ дава тук.

Отговаря на борците
        сонмът фърковат
и на майките сълзите
        пред олтаря свят...

Отговарят гробовете
        без кръст, без венци,
по поля, бърда разсети
        на борци-светци.

И правдата отговаря
        и така гласи:
,,Планина се не събаря,
        ден се не гаси.

Силата е бързотечна
        на позор, на грях:
само аз съм мощна, вечна
        кривдата е прах.

Във световний вихър имам
        аз последня реч,
щом е нужно, смело взимам
        образа на меч...

Рано, късно зло лукаво
        плуй под мойта власт,
правото чрез мен е право:
        силата съм аз!"

Чуй, народе, ней словата,
        в тях звучи пророк.
Та над теб и небесата
        викат: има Бог!

Декември 1915 г.

http://chitanka.info/text/4943-grjadushteto

[Отечество]

Отечество

Оня, който не обича
свойта татковина драга,
той се лош човек нарича,
Господ нему не помага.

Всички братя сме родени
в наша лепа България,
с едно мляко сме кърмени,
една кръв сме всички ния.

България рай е земни:
ражда грозде, цвете, жито,
а във нейни гърди темни
много злато е зарито.

http://www.slovo.bg/old/vazov/deca/27.htm

["Българио, живей!"]

"Българио, живей!"

Охулиха те злобно враговете,
прокле те лицемер и фарисей,
но твоята съдба по-ярко свети:
Българио, живей!

Жестоки рани те покриха, злото
извика с радост: "Тя ще угасней!"
Но ти издигна гордо пак челото -
Българио, живей!

"Да мре! - решиха на съвет събрани
вразите, - щом за себе по милей!..."
Но ти каза: "Не ща да мра, душмани!" -
Българио, живей!

/Иван Вазов/
26 декември 1916

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=4121&Level=2

[Свобода или смърт]

Свобода или смърт

На край, теглото наше до върха си пристигна
и ножът агарянский до кокала опре,
и цял народ отчаян си знамето издигна
оковите да счупи ил храбро да измре.

Почна се битка люта и черна кръв затече,
между тиран и робът зафана се борба,
омраза петвековна избухна страшно вече,
вулканът с гръм и с лава внезапно закипя!

Полмесеца и кръста ужасно се сблъскаха,
Балканът разтреперан начена да гърми...
И българските гърди по-силно затуптяха,
и българското име екна по вси страни.

О, храбри панагюрци! О, синове достойни,
във вази е кипяла Асеневата кръв,
вий първи меч дигнахте и пряпорците бойни
и пуснахте на воля Шишмановия лъв!

Задрънкай, гусло моя, гърмете вие, струни,
и звукове по-мили издайте тоя час,
че духове велики имало помежду ни,
че бъдеще светливо имало и за нас.

Но върлий азиатец, обзет от ярост дива,
великата идея да я зарине в гроб,
сече, гори и роби, обесва и убива -
по-скоро да помаже въстаналия роб.

И цялата Европа да спази мир злокобен,
съзира хладнокръвно как падаме и мрем
и не простира ръце на наш народ поробен
да го избави веке от срамният ярем.

И казва, като мисли за плячка само тлъста:
"Хасан е нам потребен, нам требува мирът!"
И гледа как полмесец безчести, тъпче кръста
и милиони души как в робство пищът!

Но племето славянско, във мъките калено,
омръзна му да тегли туй иго на светът
и бори се юнашки... на бога уверено
и гръмогласно вика: "Свобода или смърт!"

Букурещ, май 1876

http://www.slovo.bg/old/vazov/p_gusla/svobodai.htm

[Надей се, Българийо!]

Надей се, Българийо!

Кой знае в тез минути тъмни
дали ще й утре пак,
дали ще бурята да гръмне,
дали ще й ясно, или мрак.

Я чуйте,още не утихва
последний на борбата ек
и Марс кръвнишки се усмихва,
и целий свят стои нащрек.

Светкавиците да разпорят
се готвят мрачний небосклон
и скоро може на Босфорът
да екне гръм и бран, и стон...

О, Родино! О, земльо свята!
Как чудно грее твойта чест!
Я виж, паднаха железата,
кои те стягаха до днес.

Надявай се и бодра бивай,
и вярвай в своята съдба,
но знамето си ти развивай:
бъди готова за борба!

Готви се, та кога удари
часът за боя страховит,
пред враговете нови, стари
ти да въстанеш с грозен вид.

С гърди железни с ярост пълни,
в съюз с орела горделив,
мъсти, гори и хвърляй мълний
и мри с венеца си трънлив.

Защото й славно, майко бляда,
когато слабий тича в бой,
когато стъпканий напада
и мъченикът е герой!

Ох, теб завиждат зли душмани,
чумерят ти се с яд и бес:
за тях са малко твойте рани,
ти малко кръв проля до днес!

На тоя, който те избави,
кат бесни гадове реват!
О, срам! Веригите гнуснави
те изново за теб коват.

Не се съмнявай, не унивай,
съмненьето за теб е смърт;
не пъшкай, сълзи не проливай,
сълзите срам са този път!

Борбата й близко, що бледнееш?
Ти имаш случай, ако щеш,
чрез нея славно да живееш
ил в нея славно да умреш.

Иван Вазов
Русе, 14 май 1878 г.

[Отмъстител]

Отмъстител

Снаха

Послушай, мале, чуй моля
да кажа мойта неволя -
що тегля ази, горкана,
от мойто либе Стояна.

Соса ми веке да тая,
пред людски хора да лъжа:
от страх ме, мамо, не сдържа,
какво да сторя не зная!

Два дена той е при мене,
недели после се губи...
Не знам къде се той дене...
Ах, той ме, мале, не люби.

Сега е третя година
от нашто пусто венчило,
а мойта младост премина
в такова, мале, теглило!

Когато вечер се смръкне,
с незнайни хора се сряща...
Не знам кога си дохажда,
нито кога си дохажда,
нито кога ще да тръгне...

Той нищо ми не казува...
Ханджар завтъкне, пищови,
в чело ме мълком цалува,
па бяга в тъмни долове.

Ох, страх ме й, мамо, да кажа-
от злото господ да пази-
той често нощем донася
глави със дълги чумбази!

Свекърва

Недей се, булка, страхува,
от тебе няма да крия-
лъжата веке не струва:
ти водиш лют харамия!

Стоян си, булка, живее
с хайдушка върла дружина;
той кръв безгрешна не лее -
недей го, снахо, проклина.

Аз имах йоще три чеда,
те бяха кротки душици,
работни като говеда,
незлобни като овчици.

Но мойта къща заглъхна
и трите млади умряха:
един в тъмница издъхна,
а двата турци заклаха.

Стоян ми господ остави
утеха в мойте неволи.
Той клетва страшна направи
душмани наши да коли!

Затуй нам, булка, той носи
глави с чумбази във къщи.
Недей се, булка, оплаква,
либи го повече, дъщи.

http://www.slovo.bg/old/vazov/p_gusla/otmystit.htm

[Минарето]

Минарето

1
Когато Иван Асен втори разбра,
на дните му земни, че иде конеца,
при своя страдалчески одър събра
велможите първи в двореца.

И след кат печално се с тях разпрости,
и след като чуха последна му воля,
върховна си воля им той извести
и рече: "О, братия, моля,

зарийте праха ми в любимий мой храм,
от мен сътворен, във къта при входа-
молитвите святи да чувам от там,
а също гласа на народа

любим мой, по-близко до него да съм
в скръбта, в радостта му; да стига по-ясен
до мене на църквите празничний гръм,
на Янтра-шума сладкогласен.

Прощавайте, братя!"... И скоро Асен
предаде дух богу. С молитви, стенанья
погребаха славно праха му свещен,
при громки народни риданья.

Простря се великият, благ господар
навеки в "Свети четерийсет", във къта
желани, в дома на небесния цар,
на Царевец мили под ръта.

2
Един и половин век мина, пролетя-
усопшият спа във почивка блажена
под хладния мрамор. Кандило блещя
над гроба-светиня нетленна.

Молитви четяха се праведни там
от вси патриарси; народа
поклони чини му със почит голям-
и ратай, и цар, и войвода.

И светли дух царев витайше над тях:
внушаваше тих мир светата останка;
не бе пръстта тежка за царствений прах,
ни тъй тъмна гробната сянка.

3
Но ето ужасни настъпиха дни:
столицата турчин превзе, разори я,
палата превърна във куп съсипни,
а славната църква в джамия.

Въз гроба Асенев вдигна минаре.
Запя музеин от високо викало.
Зла пропаст!От кърви и сълзи море
разля се по царството цяло!

Разбуди се царят във гроба, трепна:
наляга го нещо. Запъшка дълбоко,
не мраморна плоча-скала планина
отгоре натиска жестоко.

Ослуша се. Песни и химни свети
не чуй, нито стъпки набожни край гроба,
кат друг път. Настръхнал тогава сети
слетялата царството коба...

Той всичко разбра и заплака!... Тегней
минарето по-силно, зле гроба притиска,
задушва се царя. На двора бесней
зла хала, веявица писка.

И в мрачно отчаянье в гробната нощ
блъсна свода гробен и свода, затресен,
затресе земята, на царствений вожд
що свода затуля небесен.

И тоз трус люшна минарето тогаз,
кат клас разлюля го, задруса и пада
то с трясък. На гроба олекна завчас
и царят заспа във услада.

4
Но скоро стълп по-як издигна се там
и по-горд. Запя музеинът отново,
пророкова слава възнася за срам
на името светло Христово.

Минуват години. Из столния град
реват музеини; високо се рее
полмесец, там, кръста де вдигал се свят.
Клепало млъкнало, не пее...

Една нощ - във гроба е всякога нощ -
Асен се пак сепна от див рев на хала
ужасна, завяла с нечувана мощ
навън, като ад забучала.

Усети той с мъка пак тежкия твар
несносен над себе и задуха в гроба.
И пак блъсна свода великият цар
със първата ярост и злоба.

И трус пак! Със шум минарето рухна.
Тогаз му олекна, свободно отдъхна.
Обърна се в гроба на друга страна,
заспа пак, за дълго заглъхна.

Ей третьо се там минаре изгради -
и то провали се при първата буря,
градят се все нови, но като преди
пророковий стълб се катуря.

А турчин гради друг и гневно ругай
ветрища и бури, кълне небесата:
а кой му делото събаря не знай
с гигантска си мощ под земята -

с гигантската мощ на оная ръка,
що царство безкрайно под власт бе държала;
що двайсет години юздите стиска
на славата-блага в мир, силна във хала

ръката, от Черно до Синьо море,
при чийто мах царствен челата клюмвали,
що слава велика, що нивга не мре,
в народните вписа скрижали.

5
Изтекоха векове - царят юнак
лежи там... . Един ден, внезапно разбуден,
той лекост почувствува в гробния мрак.
Потръпна, вслуша се учуден:

о, боже, във храма звучат
и българска реч се въздига към бога...
И сладки сълзи из очи му ручат
от радостна, светла тревога.

Разбра той, че нов е настанал живот,
че турчина гняв поразил е господен,
че стълпът сломен е със турский хомот
и левът възкръснал народен.

"О, боже – викна възхитеният цар –
сполайи; усмихна се нам ти от свода,
махна ти десницата тежкий товар,
що смазваше мен и народа,

и с радост небесна тоз гроб озари.
Нек бъде прославен твоето име,
че твойте обятья най-после разкри
на моя народ прелюбими."

И дълго сърцето му сладко тупа
от тоя възторг благодатен и нежен,
и царят легна пак, блажено заспа
във вечний си сън безметежен.

24 февруари 1906
Иван Вазов

[Де е Бог?]

Де е Бог?

Търсих го на небето – там го няма –
от празнотата му смутен останах.
Търсих го в земния му дом, но в храма
аз ликът му видях.

Подирих го в сърцата – срещнах тамо
не Бога благи – други Бог жесток;
дирих го в разума – той каза само
"Не знам какво е Бог!"

Потърсих го в душата человешка –
там името му беше, а не той,
дирих го вред...и викнах в мъка тежка:
– Къде си, Боже мой?

Не виждам те в небето и в чолякът,
земята пуста е сега без теб
и пълна с кривди, зло, синджири звякат,
цари Ваал свиреп.

Заглъхна в бурен твойто слово живо
и твоя благ завет за братство, мир,
теб химни пейм, а служим послушливо
на други, лют кумир.

Къде си, Бог на любовта, живота,
на истината извор вечен, свят?
И чух аз вик: – "Търси го на Голгота:
той пак е там разпят!"

София, 1899

[Дедите наши злочести]

Дедите наши злочести

Дедите наши злочести
живот злочестен живеха
и без да имат утеха,
в неволя крайна умреха
дедите наши злочести.

На свойте внуци, потомци
оставят зла проклетия,
в наследство – тежка робия,
за радост – зла сюрмашия –
на свойте внуци, потомци.

Не бива, братя, не бива
да хулим тяхното име,
че днеска в робство стоиме,
виновни тях да броиме –
не бива, братя, не бива!

Пет века веке ще станат,
как врагове ни плениха,
окови, що ни туриха,
веч от ръждата изгниха..:
Пет века веке ще станат.

Дошло е време, дошло е
да счупим стари окови,
да дигнем остри ножови
въз турци хищни, сурови.
Дошло е време, дошло е!

Там!

Там де Вардар шуми, в оня край мил и свят,
де се наште стремят души, мисли, сърца,
със ура и с венци, с просълзени лица
братя роби здрависват спасителя брат.

Ден велик! Доживях те, дочаках те веч!
О, сърце, тупай, бий със младежкия жар!
Там свобода загря! Волно българска реч
зазвуча по бърда, по поля, и в олтар

О, гори, планини, вий напразно сега
пред мен пречка поставяте - пречки не знам
за летежа си вихрен на Пирин през снега:
аз съм там, със духа, аз съм там, аз съм там!

Аз деля радостта на възкръсналий брат
във урата, в сълзите му своите слял,
и прегръщам те с него, герою крилат,
за този празник велик сили, кръв - всичко дал;

ти герою, ти войно с железен дух, гръд,
на България гордост, света удивил
с ураганский си устрем към слава и смърт,
епопеи създал и империй сломил!

О, лети от триумф на триумф, радост сей!
Нощ превръщай на ден, плач на смях, ад на рай,
И над Охридското езеро, роб де ридай,
ти победното си знаме развей!

Иван Вазов 18 октомври 1915 г.

["Бедят ни"]

"Бедят ни" едно от великите изтрити от нашата история стихотворения на Патриархa на българската литература Иван Вазов. Неудобно за комунистите след поробването на България от Съветска Русия на 9 септември 1944г.


https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1857972590893309&set=a.182937038396881.40497.100000417593279&type=3&theater

Бедят ни другоземци,
че с отомани, с немци
дружим в полята бойни.
Кога пък в Букурещ ни
разпъваха, нас грешни,
те гледаха спокойни.*

Корят ни, че със нихни
врази съюз сторихме -
да счупим братско иго;
ала кога душмани
разкъсваха меса ни,
те викаха: "Разпни го!"

Кълнат ни за измена
славянска непростена,
кат свойта браним стряха.
Ала когато нази
ужасно зло нагази -
славяните де бяха?

Ругаят ни, че с чужди
на наший дух и нужди
народи сме събрани -
но тези, що любехме,
или боготворехме,
що правяха в скръбта ни?

Стояха оглушали,
безчувствени, едва ли
не зрители злоради
пред наште мъки тежки,
пред воплите ни жежки -
и кой ни се обади?

Във Петроград мълчаха,
а от Париж ревяха:
"Убийте тоз звяр диви!"
И на защо, кат смеем
и ние да живеем,
станахме лоши, криви!

Иван Вазов, декември 1915г.

*става дума за Букурещкия мирен договор, сложил край на Междусъюзническата война 1913г.:
https://bg.wikipedia.org/

Едно много любимо Вазово стихотворение, посветено точно на Букурещкия мирен договор и гнева срещу съюзниците-разбойници.

Българският бог

Тревожни дни, велики дни! Не знам

прекарвал ли е друг народ такива.

триумфи, слава! — а сърцата нам

змия гризе, отрова в тях излива.

Душмани грозни с низки врагове

обграждат ни. Стихия на коварство!

На адска завист демонът реве

към младото, великото ни царство!

И хищни птици яростно кълват

меса ни живи, кръв ручи от рани...

Затуй ли нашите свети герои мрат —

да бъдем грабени, разкъсвани, обрани?

Българио, треперя с твоя гнев,

треперя с твойта ярост безгранична,

треперя с яростта на бесний лев,

на кой, настръхнала, си днес прилична;

треперя с целий негодующ свет

пред тоз позор; с душите възмутени

на твойте храбри синове без чет

по бойните полета покосени.

Но жив е българският бог. Той нас

в най-мрачни векове пази: пази ни

при Шипка, Сливница, Люлебургаз —

и днес той бди въз нашите съдбини.

И днес той бди въз нас, невидим страж

народен, и не ще да ни остави.

О, жив е българский бог, богът наш

велик, и чудеса за нази прави.

Защото правдата е с наший меч

и имаме велико тук призванье

и славна рол в историята веч

съдбата предвидлива начърта ни.

И пак ще одолейм! И по-висок

ще бъде нашият полет свободни

въпреки всики сили преизподни!

О, жив е, жив е българският бог!



Февруари 1913

Иван Митев

Започната от dulo16

Отговори: 0
Прегледи: 1242