Богомилите

[Red Rose]

Като предшественици на богомилството се считат пявликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и е било чисто самородно българско явление.

Сам презвитер Козма казва, че поп Богомил се явил с някакво учение, което не било във връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен придобива голяма правдоподобност.

Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение, основано върху дуализма Ормуз и Ариман. Павликяните са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е доближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликянското, нямат нищо общо с учението на Богомила.

Проповедниците на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи са се насочвали към централна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и във Франция.

По-късно те добили в различните страни различни имена. В Босна и в северна Италия например, се наричали патарени, а във Франция – катари, бугри, или албигойци.

Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.

В България, отечеството на богомилите, те се наричали общиарци, защото са се смятали за наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се разпростре за человечеството по цялата земя.

В такава насока богомилството се е развивало главно във Франция, историята на която е свързана тясно с богомилското движение (албигойството), в резултат на което се родила французката община, а след нея – образецът на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството. www.zapiski.info

[Nordwave]

Великата Ерес (Богомилите) I част


Великата Ерес (Богомилите) II Част


Великата Ерес (богомилите) III Част

[Nordwave]

Възобновяването на езичеството и ересите в България върви по пътя на науката



Стефан Чурешки

Освен тракийския и тангристкия философски постулат на съвременното езичество и окултизъм, в популярната историческа наука почти официално е възприето и едно превъзнасяне на богомилството. Мистификацията със средновековните еретици е не по-малка и от мистификацията на "тангризма". Наистина изворите тук са несравнено повече и по-разнообразни, но правените обобщения и исторически заключения в историографията също страдат от предубеденост, текстова недостатъчност и логическа неправомерност в доказателствената си част. Неподправените български свидетелства - книжовни паметници, устно народно предание и поетическсо творчество в течение на 1100 години не пазят и следа от богомилството, освен ако не се броят текстовете против богомилите като исторически извор. Да се правят изводи за живота и верските представи на богомилите само от написаните книги срещу тях е равнозначно на това да се правят изводи за сериозно политическо учение само от критиката против него!

Богомилската ерес отсъства всецяло от ненасилствено и естествено изразена българска самоличност. Равнопоставеността на чистото правослвно християнство с българското народностното име е най-същественото явление през цялото Средновековие и епохата на турското робство чак до 1944г. И тук сведенията са обилни и предостатъчни. И при това тъждеството на православието и българското име не е правено единствено от българите, но и от други народи. Един от първите начетени книжовни мъже, който свързва българите с верността им към православието не е български автор, а византийския историк Лъв Дякон през Хв. Разбира се българските книги и книжици също не правят изключение. Добросъвестният и начетен читателят може да срещне неколкократни приравнявания на понятията "българин" и "православен християнин" в книжовните извори и литературните съчинения от миналото - били те хроники, похвални слова или просто жития.

Впрочем историческата истина гласи, че средновековните богомили след идването на турците приемат исляма и католицизма - факт, който красноречиво отделя българите-християни от еретиците на Богомил. Съвсем ново, едва от средата на ХХ в. е твърдението, че богомилството, едно епизодично еретическо учение на фона на 1000 години православно християнство, било присъщо на културата ни "българска ерес". В стремежа си да бъдат атеистично оригинални и окултно мислещи, поддръжниците на подобна нелепица предизвикват изкуствено поредица от обощаващи философски заключения, по същество подлагащи под съмнение християнската вярност на българския народа.

Липсата на сериозни и недвусмислени български извори за "българска ерес" (аналогично с "тангризма") забранява в етичната наука да се правят каквито и да било крайни, още по-малко философски обобщения. А голяма част от твърденията за значението на манихейската и павликянска ерес, назовавана съвсем условно "богомилство", се заключава единствено в кръга на несериозни хипотези. И то хипотези, направени с половин уста. Причината за настояването на богомилската останка в българската култура е идеологически и инославна.

Твърдението за "значението на богомилството" е идеологическо и съставлява част от широко пропагандираната теза за "неверието" на българите, които ако случайно били чели Библията, то са я чели еретически!?!?! Следствието от такива твърдения и настоявания е подценяване на християнството и насочване на вниманието на българската интелигенция към други вярвания и религиоподобни учения.

За съжаление много хора, които поддържат подобни нелепици не си дават сметка какво говорят и какъв е крайният резултат в съзнанието на читателя от богомилофилията. Защото истината на фактите и следствието им гласи, че богомилството е обобщен израз на унищожението в българската история, а не на съграждането. Този факт е признат дори от такъв антихристиянски историк като проф.Петър Мутафчиев.

Богомилството през IХ-ХIVв. руши държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа и пораженията, които нанася върху душите на своите последователи. И последното днес се вижда с все по-ясна и ужасяваща сила - голяма част от хората, които се занимават с окултни и източноазиатски учинея имат проблеми с душевното и чувствено здраве...

Затова именно естествената и ненасилена българска памет избра за покровител на нашия народ св. Иван Рилски. За всички времена пустинножителят свети Иван Рилски става синоним на българската духовност.

И дума за сравнение не може да става между потъналия в забвение през вековете и изровен от нехристиянските учени поп Богомил от една страна и светеца от Рилската пустиня от друга. Еретикът съществува като любопитен и неясен индивид в историческия текст, служейки единствено като отрицателен пример, докато благочестивият Пустинножител е почитан от всички поколения българи в течение на повече от 1000 години -  от 946 г. та чак до ден-днешен.

И когато през 1946 г. се навършиха 1000 години от успението на светеца и процъфтяването на Рилската света обител управляващите тогава комунисти се пукнаха по шевовете, виждайки стеклия се от всички краища на България народ. Тогава, именно тогава, бяха разобличени и лъжехвалбата на еретиците и икономическата социология на временния плътски интерес, проповядвани от комунистите.

Липсата на оригинални български документи, недвусмислените свидетелства на византийците и отсъствието на устно предание за влияние на богомилите върху българската култура отрича българско участие в комплота на тези еретици срещу християнската ни самоличност.

По нещастие или поради заговор обаче огромният обем от православна християнска книжнина и християнски устни разкази, разпространени сред народа, не намериха място в концепцията на историческата трактовка за българската духовност, или поне не намериха подобаващо място.

Окултният езически кръг около Людмила Живкова през годините на комунистическа власт постави административно силово ударението върху особеностите на богомилството, считано като „знак за българската духовност". При това много повече, отколкото бе неговата истинска тежест в средновековната история. Макар да липсват запазени богомилски книги на старобългарски език, представящи ереста на поп Богомил, относно неговите мъгляви и твърде неясни възгледи в по-новата историография се изсипаха куп текстове. Дори някои нервно лабилни хора твърдяха, че „присъщият на българите народен дух" бил изразен в абсурда на еретическата доктрина?!

Парадоксът на липсващите текстове в толкова шумно прокламираното богомилство може да се види ясно изказан на с. 24-26 в книгата на акад. Димитър Ангелов „Богомилството". Там недвусмислено е заявено, че главните извори за богомилите не са почерпани от подробното и пълно изложение на богомилската ерес, а от проповедта срещу нея, какъвто например е текстът на презвитер Козма „Беседа против богомилите".

Взет сам по себе си обаче, такъв документ показва по-скоро силата на Църквата, защото тя в крайна сметка успява да се пребори с ереста. През вековете, последвали Х в., хората в България и целият славянски православен свят четат смислените разобличения на презвитер Козма, а не бълнуванията и виденията на поп Богомил. Следователно възхвалата на богомилите в модерната историография идва изцяло от целите на съвременни идеологически съображения, нежели от правомерни историко-документални заключения.

Обремененият поглед към богомилската ерес проличава и в прочутата политическа статия на проф. Петър Мутафчиев „Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история". Там Мутафчиев без подкрепата на сравнителни доводи, пренебрегвайки становището на Църквата, както и естествената народна памет, обявява доброволното отшелничество в Христа на св. Иван Рилски и насилствената обществена изолация на богомилите за едно и също социално явление?!

Неправомерните сравнения на обявеният напоследък за най-представителен български историк, стъписват не само заради логическите и философски грешки. Самият Мутафчиев открито и по войнишки заявява, че историческата наука разполага с три жития на светеца и невероятно силен спомен в народната памет за него след неговата смърт, докато личността на поп Богомил не е оставила и белег в съзнанието на хората.

Интересно тогава как могат да бъдат сравнявани двата типа в българската история? Отговорът на подобно питане е само един — посредством социологически абстракции, което вече не е история, а теория на социалните учения. Затова Мутафчиев в този (а и в редица други случаи) постъпва не като историк, а като социалист.

Не по-малко странен е и тонът на сър Стивън Рънсиман в предварителните му определения за историческата значимост на личността на поп Богомил. Когато разлиства известната му книга „История на първото българско царство", читателят ще забележи че на стр. 149 стои интересното от логическа гледна точка изречение: „Поп Богомил, най-значителният еретически водач в цялото Средновековие, е фигура, забулена в неизвестност". Странно как може отдавна починал човек да бъде определян за значителен след като липсват документи за живота му, който е „забулен (т.е. покрит) в неизвестност"? Може ли да се прави достоверен обществен и биографичен портрет без достатъчно много биографични данни?

Когато в историята се казва, че Цезар и Александър Македонски са значителни мъже, изследователите и тежките професори имат предвид десетките им биографии, писани по различно време от различни хора, но с почти еднакви факти в тях. И при това всички извори са единодушни във величието на божествения Юлий Цезар и цар Александър. Твърдението на сър Рънсиман относно поп Богомил е учебникарски пример за противоречиво твърдение, лишено от доводи. Ако използваме видовото разделение на литературните жанрове у прочутия англий-ски историк Арнълд Тойнби, то с право бихме приели, че обобщенията върху значението на богомилите в българската история стоят в полето на художествената измислица.

За богомилите не може да се каже нищо или почти нищо, което да ги закрепи трайно в интереса и мащаба на българската история. Не само защото тяхната духовност е безвъзвратно мъртва от хиляда години, но защото нямаме никакви по-обемни и подробни данни за тях. Фактът, че богомилите стават известни и разпространени като еретическо движение на запад от България, в отдалечените атлантически предели на Франция, не ги прави важни за българската старина.

Историята с присъщата за нея променяемост на обстоятелствата и парадокс на събитията познава редица случаи, когато рожденото място на дадено обществено движение или идеология остава безразлично и дори враждебно към по-нататъшната му съдба. Класически пример за подобна игра на обстоятелствата в съвременната ни история е разпространението и развитието на комунистическото учение. То беше родено от френско-германската социална утопия, но намери разпространение и политическо осъществяване в Русия и Източна Европа. Комунизмът, подобно на богомилството през Средновековието наистина има значение за историята на Русия, но беше „произведен" и разработен от западноевропейската социално-икономическа теософия. Подобно на ереси като богомилството, и комунизмът беше резултат на псевдорелигиозната мисъл или казано на гръцки - на какодоксията.

Изкуственото значение, което се придава след девети септември 1944 г. на богомилството, свидетелства за страхотната идеологизация на българската история. Една идеологизация, основана предимно на атеистично-окултния възглед в хуманитаристиката и на неправославното възпитание на чувствата и ума, което възпитание за жалост владее немалка част от българската интелигенция.

http://pravoslavieto.com


Редактирано от модератор: Подмяна на невалиден линк с валиден.

[Hatshepsut]

Богомили

Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Богомилство

Реставриран богомилски храм в Травник, Босна и Херцеговина

Богомилите са идейните последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927-969), известен като Поп Богомил. Първите сведения за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство.

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на българската църква през Х век и бързо разпространено в българските земи — Мизия, Тракия и Македония, в бурните времена предшестващи византийското нашествие. Корените му като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение трябва да се търсят непряко в учението на дуалистичния гностицизъм и пряко в масовите депортации от Византия на арменци и сирийци, сред които има мнозина павликяни, в земите на Тракия и Македония.

Наименование

Названието на богомилите идва от името на поп Богомил, но широко разпространение придобиват и названията на богомилите торбеши, както и бабуни — от предполагаемото място, където живял и проповядвал учението си поп Богомил — планината Бабуна.

Интересен и уникален е случаят с Босненската църква, която институционализира богомилството, а по-после съдейства за трайната ислямизация на населението на Босна, което днес се идентифицира като бошняци, т.е. славяни-мюсюлмани. Според някои български учени (напр. Пламен Павлов) сходна е появата и на повечето от значимите локални групи на българите мюсюлмани (наричани традиционно българо-мохамедани или „помаци“) — тези българи и днес живеят по места, където богомилското учение е било особено силно (Западните Родопи съвпадат с богомилската „църква Драговичия“, Македония — с „църквата България“ според западните извори), което показва близостта в съдбата на „еретиците“ в Босна и българските земи.

Влияние и разпространение

Споровете за мястото на възникването на богомилското учение не са получили еднозначен отговор и до днес. Преобладава мнението, че това е станало в днешна Македония или в района на столицата Велики Преслав. Някои учени (Пламен Павлов, Петър Ангелов и др.) се опират на един показателен текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори — в него категорично се твърди, че поп Богомил е действал в „българска Македония при Филиповград“ — Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове.

Разпространено първоначално в Тракия и Македония, богомилското движение създава там първите си църкви. Въпреки преследванията, на които е била подлагана богомилската ерес, особено по времето на византийското господство, това религиозно учение просъществува в България чак до XV век. Голяма част от изповядващите го приемат исляма след османското нашествие: от тях произлизат днешните помаци, торбеши и пр. Последното наименование също е свързано с богомилството. Според Димитър Ангелов така били наричани част от богомилите в Македония. Само една част от павликяните запазили своето, макар и доста поизбледняло учение чак до XVII век, когато францисканците ги обръщат към католицизма.

В Рашка през XII век след събора на Петрова църква, богомилите са безмилостно преследвани от Стефан Неманя, а книгите им изгорени. Значително по-сигурно те се укрепват в Босна и Херцеговина. Някои от тях бягат натам след 1170 година, където намират сериозна подкрепа от босненските владетели /банове/ и по-късни крале. Владетелят бан Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната. Оттам разпространението ѝ стига до сърцето на Западна Европа. В средновековна Македония богомилите са наричани бабуни, название което идва от планината Бабуна.

В Западна Европа

Според Житието на сръбския княз Иван Владимир, още по времето на българския цар Самуил „заблудените народи на масалианските и богомилските български еретици, (които) проникнали в Мизия, Албания, Далмация, Илирик и Сърбия“.[4] През XI–XII в. се множат сведенията за разпространението на „българската ерес“ (Bulgarorum haeresis) в цяла Европа. На Запад, от Далмация до Атлантика, католическите папски наместници от бенедиктинския орден изучават византийския опит в борбата срещу еретиците, чиято мисионерска дейност се счита като основополагаща при възникването на западноевропейските религиозни общности на патарени, катари (албигойци) и валденси в Далмация, Италия, Германия, Фландрия, Англия, Франция, Лангедок и Арагон (обхващащ и днешна Каталония).

Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи[5], пътешественици и богомолци, а идейната им връзка с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XI в. се появяват първите новини за присъствието им, а през XII в. сведенията за тях „заливат цяла Европа“, назовавайки ги с различни имена: бугри (българи), бабуни (в Босна), катари, манихеи, павликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто християни, а хората ги определяли като „добри хора“ и „добри християни“, заради скромния им начин на живот, простотата с която се обличали и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, и разпуснатостта и невежеството на провинциалното католическо свещенство.

В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.

Във Византия

Въпреки гоненията от страна на църковната и светска власт, появилата се в различни краища на Византийската империя ерес не могла да бъде заглушена и намерила свои идейни поддръжници в самата византийска столица. Един от най-значимите от тях е мислителят Йоан Итала — ученик на именития философ, историограф и писател Михаил Псел, свободно проповядвал сходно на богомилството и павликянството платоническо учение в края на XI в. до възкачването на престола на Алексей I Комнин. През 1081 г. бива изправен на съд в Цариград. Възгледите му, противоречащи на църковните догми, били осъдени и проклети с анатема в Синодика в неделята на православието. Десет години по-късно, през 1092, пред същото синодално съдилище бива изправен нов обвиняем — Нил, за когото се предполага, че бил особено популярен сред арменското население монофизит. Наскоро след това започнал процес срещу свещеника Влахернит, поддържащ връзки с ентусиастите, т.е. евхитите (масалианите), за когото Ана Комнина твърди, че измамил много люде и докарал до гибел знатни семейства в столицата. Подобно свидетелство дава и за проповядващия из балканските земи Василий, за когото разказва и Евтимий Зигавин в своята Паноплия Догматика. Други ценни сведения се откриват във византийските хронисти Йоан Зонара и Михаил Глика, а също и в Бориловия Синодик(1211 г.). Задържането и разпитите на богомилския „патриарх“ Василий, послужили на императора за опознаването на основната еретическа доктрина и излавяне, и разправа с по-отявлените ѝ последователи. След напразните опити да бъде сломен и върнат към правоверието[6] , се решава, за назидание, да бъде изгорен на клада на хиподрума, в близост до двореца и църквата „Св. София“, ок. 1111 г. Следващата новина за процес срещу богомилски проповеди се появява едва през 1140 г., по времето на Мануил I Комнин. Споменати са Константин Хризомала, Георги Памфил и други двама монаси. Книгите на Хризомала — Господни златни слова, се ползвали с голямо уважение сред монасите в манастирите „Св. Никола“ и „Св. Атеноген“. Само две години по-късно пред Цариградския синод са обвинени двама висши духовници от Кападокия: епископите на Сазимон и Балибоса Климент и Леонтий. Непосредствено след това бил изправен пред същия съд монахът Нифон, от Кападокия. Различни свидетелства за тези събития дават Йоан Кинам и Никита Хониат. Запазено е и едно известие на правния тълковател Тодор Васалмон (1170-1180), което гласи, че по онова време в пределите на империята имало „цели крепости и области“, заразени от богомилската ерес.

В Мала Азия

За разпространението му и в византийска Мала Азия разказва цариградският монах Евтимий от Акмония (след 1034 г.), според когото някой си Йоан Чурила бил първият разпространител на ереста в областта на Опсикион, Кивереотон и Тракезион. Център на дейността му била Смирна, а активен негов съратник — Рахей. „Лъжесвещениците“ на учението наричали себе си апостоли и се смятали за християни. Наричали се още христополити (поданици на Христа), но и богомили, както и на „други места“, свидетелства Евтимий. Противниците им в тема Опсикион ги наричали фундагиагити (фундаити), т.е. торбоносци или торбеши, с цел да осмеят водачите им, които се посвещавали на митарства (мисионерска дейност) и се оставяли да бъдат поддържани от последователите си.

В Киевска Русия

Важна предпоставка за проникването на богомилството в Киевска Русия през XI в. оказват покръстването ѝ в православната вяра (988 г.) и безспорните ѝ културни, исторически и народностни сходства с България, както и оживените ѝ по това време търговски и политически контакти с Балканските страни и Византия. С разпространяването на славянската писменост в сравнително новопокръстената държава, навлиза значителна по обем религиозна книжнина, както на официалната литература, така и с апокрифно или еретическо съдържание. За широкото разпространение на този вид народна литература, способствали не само живият спомен от доскоро изповядваното езичество, но и лесният и разбираем език и иносказателната форма на творбите ѝ. Съдейки по многобройните преписи, широко разпространение получили дошлите от българските земи апокрифи, сред които: Видение Исаево, Енох, Варух, Животът на Адам и Ева (с епозода за Аврамовия запис), Йоановия апокалипсис, Томиното евангелие, Прението на Христа с дявола, Ходене на Богородица по мъките и Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, ползвало се с голяма популярност, както и легендата за Тивериадското море. С течение на времето тези разкази станали известни в Русия с характерното название “български басни".

Бурната обществена среда, от своя страна, ознаменувана с народни вълнения през целия XI в., също спомогнала за навлизането на антицърковните и антифеодални настроения, силно повлияни от дуалистичното мировъзрение на павликяни и богомили. Има сведения, че двама от водачите на едно селско въстание в Ростовска област (1071 г.), представящи се за „влъхви“ (магове, мъдреци), изповядвали докетични становища и спорели, че „дяволът сътвори човека, а Бог вдъхна в него душа“. Сведения за подобни вярвания се появяват и в Новгород, а представителите на официалното християнство не се поколебавали да назоват произхода му, наричайки еретиците „българи“, както и западноевропейските им единоверци. Пример за това е полемичното съчинение Слово некоего христолюбеца и ревнителя по правой вери съставено по същото време, което обявява отстъпниците за езичници и хора по-лоши от еретиците, и от евреите. Друга полемична творба с антиеретическо съдържание е Слово Йоанна Златоустаго, ценни сведения дава и руският Номоканон (Кръмчая книга), а първият индекс със забранени книги, преведен от гръцки, е поместен в Светославовия сборник (1073). През XIV в. е публикуван собствен разширен и пригоден за нуждите на руското духовенство индекс на неподходящите за четене и вредни книги. Често използвана и цитирана била „Беседа против богомилите “ на Презвитер Козма, позната в Киевска Русия още през 60-70-те г. на XI в. Не по-малко популярно било и Житието на непримиримия борец срещу павликяни и богомили Иларион Мъгленски.

В Банат

Според произведения на св. Герард в Банат през XI век при управлението на православния княз Ахтум са активни местни еретици, които особено почитат архангел Уриил. Най-вероятно се имат предвид богомили, проникнали от Северна България. В една църква до с. Гиген, Никополско, е намерен лапидарен надпис, писан от Анания, срещу еретиците (богомилите). Той датира от същото време — първата половина на XI век.

Доктрина

Когато се поставя въпросът за идейните традиции, които усвоява и развива поп Богомил, трябва да се обърне внимание на вече разпространените в България дуалистични ереси — павликянството и масалианството.

Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала — добро и зло, които са във вечна непримирима борба. Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а материалният, видим свят считали създание на злото начало. Водени от това свое разбиране за света, те не признавали църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, били против църковната иерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на Евангелието не са нужни Божии наместници — свещеници, че това могат да вършат всички хора.

Друго учение, чиито традиции усвоява поп Богомил, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според него злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с „духовно съвършенство“. Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.

Поп Богомил създава стройна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото, възприемайки творчески предходните дуалистични учения, на които придава определена социална антифеодална насоченост. В духа на гностическите традиции богомилството се стреми да опознае света и човешката природа и съобразно с това да обоснове поведението на човека в живота.

Богомилството продължава манихейската есхатология. То поддържа идеята за съперничество на две извечни начала — добро и зло, като накрая ще победи доброто начало.

Основният възглед на богомилите за освобождаването на човека от властта на дявола се отразил върху тяхната етика и върху обществено-политическите им възгледи. Те са проповядвали пост, въздържание, смирение, кротост и пр. Освен това били против убийството, войната, не унищожавали дори животни, поради което се хранели с постна храна.

Богомилите се делели на различни категории според съвършенството си в зависимост от степента на преодоляване в себе си властта на злата сила, дявола. Най-високо в моралната йерархия стояли съвършените богомили, които чрез дълбоко усвояване на учението, чрез молитви и аскетичен живот се издигали до носителя на Светия Дух и се приготвяли за свещеническа и богослужебна дейност. След съвършените богомили идвали вярващите и след тях — слушателите. Вярващите били членове на братствата, можели да участват в религиозния им живот, били обвързани с определени аскетични задължения. Слушателите живеели извън богомилските общества и можели да присъстват на проповедите. От една категория в друга богомилите преминавали след специален обред.

Богомилите имали по-друго отношение към жената в сравнение с православното християнство. Те отделяли еднакво място на мъжа и жената, допускало се и жени да бъдат съвършени, да стават учители и проповедници.

Проповедта на богомилите е придобивала и определена политическа насоченост, изразявала се в призив за неподчинение към представителите на привилегированата класа, които са имали власт над прикрепените към тях селяни.

Приноси към общочовешката култура

• Религиозна свобода и толерантност
• Религиозно и свещенодейно равноправие на половете
• Реформация на феодалния социален ред
• Свещено отношение към всички живи същества
• Нетърпимост към основаните на властта и насилието църква и държава,наричани от тях "противочовешки общини"

[Tiesto]

Това е една от най-опасните секти, повече може да четете в сайта на православието.

[Hatshepsut]

Тайната на богомилите

Според официалните теории корените на богомилството са в Мала Азия. Вярва се, че то е създадено на основата на източни доктрини... Хората изповядващи тази особена форма на християнство са наричaни с различни имена – катари, павликяни, манихеи, албигойци, патарени, българи.

Името катари идва от гръцката дума καθάρός -чист, неопетнен, незамърсен. За названието павликяни съществуват няколко виждания. Едни изследователи смятат, че идва от името на Павел Самосатски, който е бил владика на Антиохия. Други считат, че павликяните са последователи на Апостол Павел, който проповядва в Мала Азия и Балканите на през I век. Някои смятат, че Св. Ерм - владиката на Филипопол (Пловдив) e последовател на Апостол Павел.

Манихеи е изведено от учението на манихеизма – доктрина възникнала (или по-точно утвърдила се) през III век. За неин основател се приема Манес, но когото се приписва персийски произход въпреки тракийското му име. Страбон е пределно ясен казвайки, че Манес е не само име, но и синоним на фригиец - VII.3.12.

Понеже през Средновековието във френският град Алби (Албига) е имало много привърженици на особената форма на християнство, тези хора биват наречени албигойци. По същия начин възниква и названието патарени – от Патария – това е място, което е обитавано от последователите на наречената ерес религия.

Названието българи – bougri не се нуждае от дълъг коментар. Поради това, че от България идват хората разпространяващи преследваната от църквата доктрина, то изповядващите, така наречена ерес са познати и под името българи. Богомили пък идва от името на поп Богомил, който е живял през Х век в земята ни. В настоящата работа ще бъде използвано името богомили за хората, чието учение е преследвано с жесток фанатизъм.

Веруюто на тези хора се и отличавало значително от това на гърци и западноевропейци.Богомилите не са се кланяли на кръста (разпянието). В интерес на истината трябва да се спомене, че ранните християни не считат кръста (разпянието) за свой символ. Божият син е избразяван като добрият овчар, или пък са използвани агне и риба като негови символи.

Трябва да се отбележи и това, че кръстът на Константин Велики няма нищо общо с разпятието. По-скоро се касае за един древен символ на светлината. Самият Христос е олицетворен със светлината в Евангелието на Йоан - “В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Йоан, 1-4,5.
Така нареченият лабарум също не е свързан с разпятието. Лабарумът е изграден от гръцките букви Х и Р, които са първите букви от името Христос, явяващо се като превод на еврейското и арамейско Машиях – помазаник, то пък идва от маша- мажа, помазвам...(трудно е да се определи смайващата прилика между българската и еврейско- арамейската дума).

Богомилите не са признавали Стария Завет. Това обаче не би трябвало да е нещо учудващо. Сам Христос заменя принципа – Око за око, зъб за зъб с новото послание  - Да се обичаме един друг ! Любовта и духовната чистота трябва да са отличителните белези на последователите на Христа.

Според учението на богомилите съществуват двама господари на света. Материалният свят е създаден от черния бог, а човечеството от добрия бог. Това де факто е и виждане на самият Христос. В Евангелие на Йоан 14-30, четем думите – “Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо общо с мене”.

Интересното е, че според виждането на траките също има бог на светлината и такъв на тъмнината. От изучаването на тракийската религия става ясно, че дедите ни са познавали твърде различни богове. Балей, Багос, Сабазий и др. са били олицетворение на светлината и доброто. Имало е обаче и други като Керсос, Аксио-Керсос. Последното се превежда като черният ужас от Вл. Георгиев (Траките и техният език с. 59). Не са открити нито храмове, нито посвещения на този бог. Това означава, че дедите ни са познавали това божество, но не са му се кланяли.

Предците ни са разбирали, че съществуват две сили – тази на доброто и тази на злото.Това сващане е мното древно, то се среща при индо и ирано-арийците, които познават добрият Ахура Мазда и злия Ангра Маниу. Съществувало е вярване, че ще дойде ден на последната битка между доброто и злото, като силите на тъмнината ще бъдат победени. Същият концепт се поддържа и от ранното християнство.

Обществото на богомилите е доста особено. Те не са се обръщали към своите свещеници с името Отче! Това обаче го намираме в Евангелието на Матея като послание на Христос - “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата” – Евангелие от Матея, 23-9.

На хора с богат духовен опит богомилите са давали  името дед, дядо. Тук трябва да се отбележи, че Дедас и Дадас са тракийски лични имена...Определени личности сред богомилите успели да постигнат високо ниво на пречистване са назовавани чисти (от там и гръцкият превод катари-чисти).

Богомилските чисти обаче не се появяват в България едва през Средновековието. От незапомнени времена такива хора е имало между дедите ни траките. За това научаваме от живелият преди около 2000 години Страбон - “Посидоний предава за мизите, че заради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собстствените им стада. За храна използват мед, мляко и сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи и капнобати. И има някои от траките, които живеят без жена, те са наречени ктисти и заради почитта, на която им е отдавана, ги смятат за свети хора живеещи освободени от всякакъв страх”. VII.3.3.

Наистина тракийските монаси са били чисти. Те са считали за грях да се убие живо същество, хранели са се с плодове, мед, зеленчуци, житни растения. Отричайки богатството и другите материални блага тракийските монаси са пазели душата си неопетнена. Не случайно Херодот, Омир и Страбон наричат северните траки най-праведните от всички хора...

Най-важното в случая обаче е това, че мизите, за които говори Страбон са наречени в по-късни времена българи. Цели хиляда години значителен брой стари летописци са сравнявали българите с най-големият и най-благороден тракийски народ – мизите. За ктисти трябва да се поясни, че то не е нищо друго, освен гръцкото предаване на българската дума чисти. Вл. Георгиев бе един от първите изказали предположение за връзката между ктисти и чисти.

Фактите показват, че богомилското учение има тракийски корени. Траки са и тези, които са го изповядвали. Не само Балканите, но и Мала Азия е била заселена с наши деди. Там са живели тракийските племена мизи, фриги, витини, мариандини, меони, мейони, бебрики, бюснеи, халиби, сарапари. Те са повлияли народите, с които са били в допир.

Персите също са изпитали влиянието на предците ни. От Херодот знаем, че мидийците играят огромна роля в оформянето на персийската култура. Заратурстра не е персиец, а мидиец, за мидийците обаче Плиний казва, че са предци на сарматите. Същите тези сармати са причислени към тракийското племе гети, по сведения на Прокопий Цезарийски.

Манес, за чието учение се казва, че става основа на богомилството не е персиец, а тракиец. Негови предшественици са Теребинт и Скитиян. За Скитиян се казва, че е живял по време на апостолите (Е.Бъртън).

В древността богомилите са подложени на неописуеми страдания. Били са горени живи, удавяни, бесени, посичани, подлагани на чудовищни изтезания. Преследването им е било толкова жестоко, че част от тях напуска Балканите и забягва в Средна и Западна Европа. Дори и там обаче изповяващите особена форма на християнството не намират покой. Садистичните им врагове ги преследват и избиват без дори да пожалят старци, жени и пеленачета...

И въпреки това богомилите са изкарани врагове на християнството! Христос е благ, той е против насилието, против насилието са и богомилите. Нашите южни съседи гърците леят реки от кръв без никакво притесненние, изтезават садистично противниците си и дори не се срамуват да се хвалят с това в своите хроники. Какво християнство е това? Та това си е сатанизъм…

Какво е предизвикало тази дива омраза към дедите ни? Какво а накарало гръцки, френски и италиански “благородници” да изцапат ръцете си с кръвта на стотици хиляди хора? Богомилите не са ограбвали никого, не са нападали градове и села, не са се държали безобразно и не са се отдавали на пороци. Въпреки това те са ненавиждани в почти цяла Европа. Смята се даже, че един кръстоносен поход е организиран специално срещу нашите богомили  (Н.Овчаров, Победите на Калоян).

За да разберем жестокото отношение на гърци и др. към богомилите, ние трябва да обърнем поглед към ранното християнство. В Европа то е въведено от Апостол Павел (и неговият помощник Сила) първо в земите обитавани от дедите ни. Това става някъде към 46-49 година, по времето на император Клавдий. Новата религия се разпространява в земите ни със смайваща бързина. Във Филипопол – старият Пловив е имало владика още през I век. Става дума за Св. Ерм, който е споменат от едно от обръщенията на Апостол Павел (Римляни 16-14).

Eрм е тракийско лично име, което между другото съотвества на старобългарското родово име Ерми. Свети Ерм е бил глава на няколко раннохристиянски църкви, а това означава, че доста траки живеещи в и край Филипопол са прегърнали новата вяра.

Причината за това се крие в близостта на тракийската религия и християнството.Траките са вярвали, че душата е безсмъртна, вярвали са в новият живот, който е проповядван и от Божия син. Не е никак случайно, че един от ранните отци на църквата – Св. Климент Александрийски нарича Христос – вторият Орфей (Best, von Reden).

Явно в учението на Спасителя е разпозната доктрината на благородния тракиец. Нейни аспекти откриваме в писанията на Страбон, който разказва за ктистите. Тяхното учение, а и начин на живот са съвпадали с принципите на ранното християнство.

За него ние знаем твърде малко защото доста важни неща са скрити от нас. През I век гърците са били едни от най-фанатичните гонители на християните. Гърците са преследвали апостолите на вярата, клеветели са ги, предавали са ги на властите. По-късно, усетили потенциала на новата религия, южните ни съседи решават да я използват за свои цели.

За жалост те успяват да направят това. Само за няколко века от гонители на християнството, гърците се превръщат ...в “християни”. Малко по малко южните ни съседи получават все повече влияние в църквата, като през IV век те вече са в състояние да елиминират своите идеологически противници...наричайки ги еретици.

Доминираната от гърци християнска църква вече не е това, което е била по времето на апостолите. Учението на Христос е извратено и използвано за други цели. Покварата засяга и църквата в Рим... Спасителят е предаден, а тези, които следват предано завета му са обявени за еретици и биват преследвани, изтезавани и избивани без милост.

Богомилите са били пример на истински християни със своята морална чистота и благородство. Те обаче са били и просветители, обяснявали са на новопосветените във вярата, че официалната църква оглавена от гърци и др. не е християнска. Обяснявали са, че събирането на богатства, сляпото подчинение, самовъзвеличаването на свещениците е противно на християнството, докато любовта, отричането на материалното и търсенето на справедливостта са истинските християнски ценности.

Тази истина е била опасна за тогаващната официална църква, която се е радвала на голяма власт и богатства. Воден от богомилите народът е започвал да се събужда и да търси сметка за безобразията на “свещеници” и “благородници”. Доктрината на богомилите е правела хората свободни, а когато човек един път опита свободата, той вече не позволява да му се слагат вериги, видими, или невидими.

С деянията си богомилите провалят плана на гърци и др. да завладеят много хора с помощта на новата вяра. Движението на богомилите е де факто повторение на бунта на тракиеца Спартак, който счупи оковите на десетки хиляди роби и с това предизвика гнева на Рим. Докато действията на Спартак засягат само Апенинския полуостров, то богомилите успяват да пробудят хората в обширни територии на Мала Азия, Балканите, Средна и Западна Европа.

Спокойно може да се каже, че без намесата на богомилите, християнството отдавна щеше да е изчезнало. Българските богомили дават един светъл пример как човек трябва да търси светлина и справедливост. Искрата, която тези хора запалват гори още векове наред и принуждава враговете на църквата, опитващи се да я разбият отвътре да се унищожат...

Богомилите показват, че вярата в доброто и любовта към хората винаги трябва стоят над властта на така наречените духовници и монарси. За да намери щастие и покой, човек първо трябва да се пробуди, да живее като свободна личност, а не като роб носещ веригите си безропотно.

Желая да уточня, че аз в никакъв случай не отричам Православната Църква. Напротив, смятам, че без нея българщината нямаше да просъществува. През вековете на чуждо подтисничество, нашите православни свещеници успяха да се пречистят носейки същият товар, който опираше на плещите на народа. Българската Православна Църква успя да постигне това, което не се отдаде на много други и поради това заслужава уважение.

За жалост през втората половина на 20 век у нас насилствено бе наложен атеизма. Днес ние опитваме горчивият плод на бездушието и безверието. Когато уважението и срамът си отидат, отива си и човещината. Християнството проповядвано от възвишени хора е не само просветление, то е и лекарството, от което обществото се нуждае. Живеем в свят, в който тъмнината неуморно преследва светлината, и този, който се откаже от доброто ще се лута до безкрай причинявайки страдания не само на себе си, но и на другите.

Дори някой да няма доверие в църквата като институция, дори да не приема Христос като спасител, какво пречи да се следва доброто и да се върши добро? Ще навреди ли Христовото послание да се обичаме един друг, ще навреди ли това да се опитваме да бъдем чисти духовно и телесно? Не мисля... Християнин не е този, който се тупа по гърдите и се нарича такъв, а този, в чиято душа има любов и човечност.

http://sparotok.blogspot.nl/2013/10/blog-post_29.html

[Hatshepsut]

Предсказания за България от Петър Осоговеца, богомилски жрец

Петър Осоговски е Доростолски епископ през Х век, неговата църква е била в днешна Силистра. Той е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта.

”Деномесечен указател” според Николай Райнов има 384 листа, и е малък, грубо обработен пергамент – „кафяв с жилки”. Тя съдържа най-много от богомилската астрология. В книгата ден по ден се проследява цялата година: ”С кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната колесница, Петела (Орион), Двете рала(Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога(Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северна Корона), Соломея (Волопас), Млечния път и Старците (Северна змия)”.
Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове.
В “Деномесечен Указател” и “Книга за Звездите и за съдбата на народите” Петър Осоговец предрича гибелта на Византия и дава следните управители на народите и държавите: Масър (Египет) – Слънце; Междуречие (Вавилон) – Луна; Гърция - Венера; Иудея – Меркурий; Рим – Марс; Византия - Сатурн; България – Млечен път... Слънце – владее над Царството; Луна – властва над Целомъдрието; Меркурий – повелява над Посвещението; Юпитер – бди над Славата;    Венера – владее над Любовта; Марс – владее над Кръвопролитието; Сатурн – пази Тайната;

Източник: http://indigota.com/index.php?topic=2765.0#ixzz2mVUngw00

“...А в четвъртия ден Господ създаде звездите - да красят твърдта небесна - и да бъдат знамение за векове и народи. Седем едри звезди сътвори Предвечният - и седем области на небето им повери.
 
И вложи Творецът седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха. И повери на всеки ангел по един от седемте народа - да го ръководи.
 
И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела - един да го води, а друг да го пази.
 
Слънцето разпери криле над Египет, Месечината - над Междуречието, Вечерницата се спря над Елада, Звездата на Посланника покри с лъжи Юдея, Звездата на Бранника - Рим, а Звездата на Отшелника - Византия. А народите се не бяха още родили на Земята, но те живееха в чертозите на Господнята Премъдрост.
 
И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух. Само над България тъмнееше мрачина - и звезден ангел не развя криле над нея.
 
И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той нямаше. И с плач поиска от Бога звезден дух-другар да му даде. Та се смили над него Творецът, ала нямаше вече звезда и звезден дух.
 
И духна тогава Бог в простора - и осени с божествено мановение Млечния път да властва над България...
 
И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа-близнаци на Междуречието, изгоря Елада, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха...
 
Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят и Византия навсегда, а България като Огнена птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде...
 
...Защото гаснат звездите една по една, ала Божият пояс ще свети вечно - и Млечният път ще бъде светъл саван над мъртвата вселена...”
 
Из “За съдбата на народите” - 956 година

[Hatshepsut]

Проф. Георги Василев за богомилите:

[Индивидуалист]

Зиези в другия форум май е от богомилите. Манихеец.
Да е жив и здрав човека,всеки има шанс да спаси душата си все още. По-точно Спасителят да го спаси чрез вяра.

Само за мъртвия няма надежда.

[ioanivan]

Ако свържем Делото на Иисус Христос със създадена от Него антивирусна програма против духовните вируси, която поради Неговата Любов към творенията Му е способна да работи и на най-маломощните компютри(слабоумни хора), то Той би ли допуснал самата тя в даден/и момент/и да спре да различава дори само някой от духовните вируси и тогава доколко надеждна би продължила да бъде тя?

Иисус Христос казва: "Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата! И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят!"

Ако богомилството е Църквата, която Христос е имал предвид, то би трябвало реално все още да
съществува. И ако пък то наистина съществува, приблизително каква част многомилиардното население на Земята има шанс за спасение?

"Не бой се, малко стадо, защото Отец ви благоволи да ви даде царството."

Ако "стадото" на Православието е официално най-малкото, то колко по-малко е "стадото" на богомилите? Или последното е достатъчно голямо, за да се нарече "стадо", или е достатъчно просветено за да не се нарече "стадо"?

Притчи 8:13
Страх от Господа е да се мрази злото. Аз мразя гордост и високоумие, Лош път и опаки уста.

Притчи 11:2
Дойде ли гордост, дохожда и срам. А мъдростта е със смирените.

Според мен гордостта/самомнението  е най-коварният духовен вирус, поради който Деница/Луцифер от най-светлия ангел е изпаднал до Сатана.

Всички ереси започват под въздействието на този вирус, действащ в умовете на техните основатели и последователи.

Нека всеки изследва и преценява според съвестта си кое е ерес, кое е Истинско Божие Откровение, кое и що е ПравоСлавие, кое що и как е ИнакоСлавие (Инославие), защото

"Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога."

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат".

[Hatshepsut]

Мистериозното Богомилско Учение

За богомилството е писано толкова много, а всъщност се знае твърде малко. Дори не е категорично уточнено дали поп Богомил е действителна историческа личност. Поставя се под съмнение датировката на “Богомилското евангелие”. Наскоро са изказани предположения, че тази богомилска книга е писана в I-II в. сл. Хр. (преди още да я има Дунавска България), като за неин автор се посочва папа св. Климент Римски, чийто мощи са пренесени от Херсон от светите братя Кирил и Методий в резултат от хазарската им мисия. Една подобна предатировка на богомилството позволява то да се свърже чак с тракийския орфизъм, а не както традиционно се счита до момента в средите на специалистите – с несторианството, масалианството, манихейството и павликянството. В целия този хаос от влияния, веяния, смесвания и пр., от страна на езически и на еретически ритуали и догми, интересът към богомилството остава неподправен, въпреки или именно заради мистериозната му същност.

Тъй като богомилството е ерес по отношение на православието, добре е да се знае в какво по-точно се изразява разликата между двете. И православието, и богомилството имат своя собствена космогония, христология и есхатология.

Какво означава всичко това? В най-общ вид, космогонията представлява историята на сътворението на вселената и живите същества, христологията е разказът за идването на Иисус Христос на земята и за неговата същност, а есхатологията съобщава какъв ще бъде свършекът на света и каква ще е съдбата човешка. Трите са неразделна част от библейското повествование.

Историческият извор, от който се черпи най-пълна и достоверна информация за догмите на богомилството, е т.нар. “Тайна книга” (“Богомилско евангелие”), с пълно заглавие “Запитване на апостол евангелист Йоан на Тайната вечеря на Царя небесен за управлението на този свят, за управителя му и за Адам”. Ереста, която проповядва богомилството по отношение на християнската космогония, се изразява в това, че вижда творческото начало на света не само в Отца, но и в неговия слуга (или пък син, зависи от тълкуванието), Сатана/Сатанаил/Самаил. Сатаната се опитал да вдигне бунт срещу Отца, като за целта подкупил третината от небесните ангели, обещавайки им по-ниски данъци, ако се откажат от службата си при Отца и станат негови служители. С горделивостта и коварството си Сатаната предизвикал Бог. Бог наказал всички отрекли се от него ангели, начело със Сатаната, и те паднали на земята.

Ето какво пише в “Тайната книга” по въпроса за деянията на Сатаната на земята:

4. “И така той седна на твърдта и повели на ангела, който беше над въздуха и (на този), който беше над водите и те повдигнаха земята нагоре и тя стана суха. И взе венеца на ангела, който беше над водите, и от едната му половина направи светлината на луната, от другата половина светлината на звездите, а от камъните направи всички звездни войнства. И след това направи своите служители, ангелите, според първообраза на Всевишния и по повеля на невидимия Отец, гръмотевиците, дъждовете и снеговете. И изпрати ангели, свои служители, над тях и повели на земята да произведе всяка птица и влечуго, дървета и треви. И повели на морето да произведе рибите и птиците небесни.”

5. “И освен това намисли и направи човека по свое подобие…” В смисъла на тези думи, “Тайната книга” на богомилите се оказва пълно отрицание на Стария завет. Като творец на видимия свят, на материята, се посочва Сатаната, а не Бог.

Разказът в “Тайната книга” продължава така:

“Създателят на злото така намисли в своя ум да направи рая, направи хората и повели да ги доведат. И посади дяволът тръстика посред рая и в нея скри своя зъл дух, за да не узнаят те неговата измама. И влизаше, и им говореше, като казваше: -Яжте от всеки плод, който е в рая, но от плода на знанието, на доброто и злото, само да не ядете! Но дяволът влезе в злата змия и прелъсти ангела, който беше във вид на жена, и неговият брат изля греховната си похот и задоволи своята похот с Ева при съскането на змията. И затова се наричат рожби на дявола и рожби на змията, които изпълняват похотта на своя отец – дявола, чак до свършека на този свят.” Следователно, според “Тайната книга” на богомилското учение, хората са дяволски създания, “рожби на дявола и змията”, а Сатаната е техен отец.

Заради злодеянията си на земята, Сатаната трябвало да бъде отново наказан. За целта Бог изпратил сина си Иисус, който опитал да се противопостави на Дявола, но неуспешно, бил разпънат на кръста и се завърнал обратно при Отца. Предстояло обаче ново явяване на Иисус на земята, в Съдния ден, когато “ще бъде вързан сатана и цялото му войнство, и ще бъде хвърлен в огненото езеро”. Тъй като в крайна сметка Злото ще бъде сразено, богомилството не бива да се причислява към крайно дуалистичните секти, в смисъл на утвърждаващите вечната борба и равностойност между Добро и Зло. Защото Злото, изначално и крайно, е и ще бъде подчинено на Доброто.

И така, нека видим основните еретически моменти в богомилството към момента, позовавайки се на “Тайната книга”.

1) Отрича се Старият завет. Не Бог е сътворил света, а Сатаната.

2) Отрича единното божествено творческо начало на света. Като творец е назован един зъл дух, “паднал ангел”-Сатана, чиито рожби са всичките човешки същества.

Какво знаем от историческите извори за богомилството? Трябва да се посочи, че най-достоверен вид имат писмените свидетелства от домашен, български характер. Българският писател от X в. Презвитер Козма в “Беседа против богомилите” пише следното: “Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък.”

В Бориловия синодик от началото на XIII в., около 1211 г.,(с добавки в края на XIV – началото на XV в.) има 3 позовавания на поп Богомил.

Първото е: “[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос, бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно, и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.” Поп Богомил, апостолите и учениците му са анатемосани в Бориловия синодик.

На друго място в синодика четем: “…из­никна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка бого­милска ерес, чийто основоположник тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний и Ямврий, които се противяха на Мойсей. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв.”

Третото споменаване отново е съпроводено с анатема: “[На] триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледославеха, че Христовото въплъщение е станало само привидно, а не, че е приел плът от светата и пречиста наша владичица Богородица, на тях всички анатема!”

От XI-XII в. датира руски препис на Кръмчаята, дело на книжовника Ефрем, в който се съдържа следната информация за богомилството: “Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста Господен така оскърбително: -Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?” Говорел и за това: “Ако се кланяте и целувате кръста, то също трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре.” В няколко други руски църковни книги поп Богомил е споменаван като един от българските автори на еретически книги и апокрифна литература.

В един византийски паметник, препис на “Синодика в неделята на православието”, сред анатемите, отправени към византийския философ Йоан Итал (XI в.), има и анатема против поп Богомил: “проклятие против поп Богомил, който подбуди и разпръсна по времето на царуването на Петър, българския цар, манихейската ерес във всеки град и област.”

За личността на поп Богомил са запазени две интересни легенди, които заслужават внимание. Сред населението на Бабуна планина, във велешките села Богомила и Нежилово, днешна Република Македония, се говори, че поп Богомил е родом от село Богомила, дори неговият гроб се намирал в близост до селището. Около гроба бил направен малък параклис, където богомилите се събирали да му отдават чест, а след това ходили и до някаква пещера край село Нежилово. Другата легенда пък гласи, че поп Богомил е родом от село Горно Павликени, Ловешко (старото име на селото вероятно било Калугерица). В местността Каменище, в близост до селото, Богомил бил убит от противниците си. Там бил, според легендата, и гробът му.

За планираното разпространението на ереси из българските земи разказва още Петър Сицилийски. През 869 г. той прекарва няколко месеца сред павликяни в град Тефрика, което го кара да се обърна към главата на Българската църква с предупреждение относно павликянската секта: “…Реших да ви пиша поред за гнъсната ерес на тъй наречените манихеи и павликяни, откъде и как и по какви причини тя стигна безумно до такова отстъпничество. Защото едните не се различават от другите, а самите павликяни са и манихеи, като свързват изнамерените от тях гнъсни ереси с ересите на преждеспоменатите и изкопават гибелна пропаст.” (…)

“А освен това чух от ония безбожни безумстващи, че щели да изпратят някои от тях в земите на България, за да откъснат някои люде от православната вяра и да ги привлекат към своята нечестива ерес, уповавайки се на началото на божествената проповед и мислейки, че лесно ще могат да посеят своя плевел сред чистото и истинско жито.”

Това ранно предупреждение, изглежда, е добро свидетелство за това, какво ще се случи в близките 60-70 г., как павликянската и манихейската ерес ще намерят благодатна почва в българските земи, където да се развият с посредничеството на поп Богомил и неговите апостоли до новото учение на име богомилство. Ето и още малко сведения от Петър Сицилийски за характера на споменатите секти:

“Прочее ония нечестивци, когато разговарят отначало с някого, се преструват, че имат добър нрав, и коварно одобряват и високо утвърждават всички православни християнски догми. Твърдят незаконно и твърде невежествено, че изповядват бог – Светата Троица алегорично, и отправят проклятия към тези, които не я изповядват. Казват, ако и неблагочестиво и безбожно, че нашият господ и бог се въплътил в дева, и анатемосват ония, които не изповядват това. Те говорят по един начин с уста, а по друг начин със сърцето си за всичко, отнасящо се до въплъщението на господа, и охотно анатемосват Манес и другите с него нечестиви еретици, както и Павел Самосатски. Защото те са имали и други учители в злостното си учение и други водачи, много по-лоши от тях, както ще се изясни след малко. И просто като мекотело и хамелеон си менят според момента, положението или лицето, та да хванат някого от по-лековерните.”

От думите на книжовника излиза, че между различните секти няма голяма разлика, затова те така лесно менят местонахождението и името си, но по догматика и ритуални практики си остават почти напълно идентични.

Ако се доверим на едно подобно тълкувание, по-лесно ще разберем бързия възход на богомилството в земите на Западните Балкани (Сърбия, Босна), та чак до Италия и Франция. През 1167 г. в Сан Феликс дьо Карман, близо до Тулуза, Франция, се състоял великия събор на италианските и френски богомили под предводителството на богомилския патриарх, “съвършения” богомил – българина Никита. По тези места богомилите били познати като катари (от гръцки „чисти”) или още – албигойци. Католическата църква положила през вековете много усилия, за да се справи с влиянието на сектата. Стига се дори до Кръстоносен поход (1209-1229) срещу привържениците на тази секта в Лангедок, Южна Франция.

Съществува и друг, коренно различен прочит за появата и развитието на богомилството, за който споменах в началото, и сега също ще отделя няколко думи. На богомилството се гледа като на едно чисто българско явление (дори пред-българско, идващо от българската земя, преди да бъде населена тя още с българи.) Моделът на взаимно влияние до степен на проникване и сливане на сектите една в друга – от  манихейство (2 век) през масалианство (4 век), несторианство (5 век), павликянство (7 век), до богомилство (10 век), та чак до катарство (10 век) – е изоставен. Посочва се, че в областите на Римската империя, където е най-разпространен тракийския орфизъм от 6 в. пр. Хр. нататък (Тракия и Македония), средата е особено благоприятна за християнизация на населението. Това е така, защото култът на тракийския орфизъм изисква вяра в безсмъртието, както го изисква и християнският култ; в този смисъл двете са лесно взаимозаменяеми. Докато при елинската/римската религия такова нещо е нехарактерно.

В. Николова превежда народни песни от с. Рогачево, Тетовско, Македония, от гр. Елена и др., в които присъства един песенен мотив, имащ много общо с тракийския орфизъм: мотивът “вградена невяста”. Вградената невяста в първата песен доброволно се жертва, за да може мъжът й да построи дом. Майстор Данаил й казва:

“Тешки съне ядно съм сънило,
Чуеш, любо, тебе да зазидам,
Да зазидам темел у япия,
Ако искаш - къща ке напраим
Ако нещеш - немож да напраим.”

Невестата отговаря:

“Искам, искам, я как да нещем,
Лице да остаиш од бела мегдана,
Кад ке върви све белия народ,
Да ми гледа мое бело лице,
Да е люба лице заковано,
Заковано, зиде зазидано…”

Песенният мотив се интерпретира от гледа точка на ритуалните практики на тракийския орфизъм. Царят-жрец-герой е демиург, т. е. майстор, творец, създател на света. Той строи къща (майстор Данаил), но всъщност устройва вселената. За да се осъществи устройването, е необходимо жертвоприношение – човешко или животинско. Под “белия народ”, в песента се имат предвид посветените в ритуалите на тракийския орфизъм (защото само посветените разбирали символиката), а “белото лице” на невястата показва, че и тя самата е сред посветените. Устойчивостта на култовите практики на орфизма в Тракия и Македония благоприятства едно свързване между орфизъм и християнство, което да прерасне в т. нар. богомилство. Тук е изключено посредничеството във формирането на богомилството на споменатите и непоставяни под съмнение от други специалисти източни секти (манихей, масалиани, несторани и павликяни). Още повече, че “Тайната книга” се датира много рано, в I-II в. сл. Хр., когато въпросните източни секти все още не са разпространени.

Така или иначе богомилството е едно българско явление, и като такова е добре да намери правилното си тълкувание.

https://bulgarkamagazine.com/