Самотник и мизантроп, какъвто преди никога не се е показвал. Той беше хубавец, контактен, с аристократично поведение. Наричаха го Митко дипломатчето. А после всички се плашеха от него и го смятаха за влечуго. Говореше само за самотната си жена - “Чането”. Никой обаче не може да твърди, че е извършил донос, или е злепоставил някого. Тайната на описания по-горе случай го е държала в постоянен ужас.
Когато излезе присъдата, не беше от най-големите, и го освободиха, се прибра при жена си - “Чането”, в Кърджали. Не след много време, година или две, не си спомням, го намериха убит до ж.п. линията извън града. Не се чу да е имал лични или служебни конфликти. Аз разбирах страхът и паниката, защото знаех за изложеното по-горе, и че е имал основателни съмнения и опасения. Дали не са му затворили устата, които беше заключил с два ключа?
След едно представление в кино “Роял”, в беседа в ложа с Кръстьо Пастухов, генералът си тръгва сам и на влизане в дома му на ул. “Артилерийска” № 1 беше прострелян. Версиите за това бяха няколко.
След като отключва външната врата и тръгва по малката площадка, следват 2 или 3 стъпала. В това време убиецът стреля от вратата. Интересното е, че първият куршум удря в прага на външната врата. Вторият високо в тавана. Това е достоверно! Явно, не е спокойна ръка на професионален стрелец. Генералът отваря вътрешната врата, към антрето и се опитва да затисне входа. Убиецът натиска отвън и дава трети изстрел. Официалната експертиза показва, че куршумът е засегнал гръдната кост и рикошира в сърцето. Следва краят. Така съобщи пресата. Следва полицейска блокада, но едва след два часа. Пуснаха се слухове, че е имало и жена. След години пишат, че жената е била Виолета Якова. Други пък, че е Иванка Гръбчева. Чак след много години Славчо Радомирски, който е бил ръководител на бойните групи, казва: терористът е Боруджиев, по това време полковник от Д.С. Интересно е, че до това време Д.С. е правило много разследвания по този случай… Славчо Радомирски пише в книгата си, че Боруджиев /или Бораджиев?/ е изчезнал, като се е мобилизирал в Беломорието и така заличава следите си. Но това го научава по късно Сл. Радомирски?! Сл. Радомирски казва за тогаз, че го намира един “непознат другар” и настоятелно иска екзекуцията на ген. Луков. След 9.9.44 г. разбира, че това е Методи Шаторов.
От кои среди е екзекуторът, не може да се твърди. Важното е, че интерес за ликвидацията имат и “съюзниците” и СССР. А че може да има сосиете за обща цел между различни среди е съвсем обяснимо. Още повече, че и в БКП и в Полицията и в Р.О., е имало внедрени лица от противната страна. В това, че можем да се съмняваме. Дори да споменем, само генералите Никифоров- член на Коронования съвет и ген. Маринов.
Има един момент, който официално не се споменава. За 14 февруари 1943 г. беше подготвена евакуация на София от всякакви административни и военни обекти и служби. На 14.02.43 г. тази наредба беше отменена. Деня след убийството на Луков. Значи повода за заплаха от страна на съюзниците е отстранен. За причината на тази отмяна, не може да отговори Ал. Цанков, пред Илия Станев. Ал. Цанков е бил помолен от “по-горно място”, да разсее съмнението, че короната е заинтересована от убийството. Веднага след покушението си зададохме въпроса, като имахме предвид горните съображения, кой ще бъде следващата жертва, която ще затвори кръга на неизвестното? И наистина, само след няколко дена, беше застрелян на входната му врата - Славейко, началник в Р.О… до тогава доверено лице на Луков, който през 1935/36 г. го е превел от Дирекция на полицията в Р.О… Дали Славейко се е помъчил да направи разкрития, или има съучастие, не е известно. Беше застрелян от маскирано лице на прага на дома му. За тоя случай, никой, никога не е споменавал и дума. Не е споменато и в актива на бойните групи. Кому е било нужно това?
В Търновския затвор се заварихме със Стефан Хайгъров /от Нова Загора/, бивш някакъв началник в Р.О. По повод на покушението казва: „ - Когато са разбрали /кой/?, че генерал Луков е против Царя/примитивно обяснение/, Княз Кирил отива при началника на Р.О., генерал Ничо Георгиев и той по надлежен ред, е уредил всичко по-нататък”. Явно така са говорили служителите в Р. О., помежду си. Какви са били аргументите, за да го мислят така, не спомена? При Хайгъров е било досието на Вл. Стойчев, макар и извън армията дотогава. На 9.9.44 г., вече генерал Стойчев насила си взема досието. За следствените разноски се е водила точна отчетност. Досието е “струвало” милион и половина тогавашни лева. Това между другото без коментар.
На другия ден след убийството, генерал Кочо Стоянов, който е обичал да кокетира с интелектуалци, не знам какъв е бил интелектуалният му капацитет, но посещавал често кафене “Цар Освободител”, което е сборище на писатели, художници и пр., заявява: „ - Генерал Луков като не знае да прави конспирация, да не се хваща!!” ЗАБЕЛЕЖКА: Генерал Луков, никога не е участвал в деветоюнски и подобни деяния. Жена му и дъщеря му казваха, че той е наричал хора като Кочо Стоянов и подобни - “деветоюнски герои”. След ден-два, бе съобщено, че има покушение срещу секретаря на ген. Луков - Николай Цанков, който имаше тесни връзки с Р.О….Отидохме да го видим в дома му на ъгъла на ул. “Оборище” и ул. “Сан Стефано - на II етаж. Прие ни с превързана ръка. Стреляно е отвън непосредствено до ключалката. Ръката беше акуратно превързана. Аз, като бивш фелдшер от армията /като войник/, имах представа, че такава чиста превръзка и такава подвижна ръка, при куршум засегнал китката, е необяснима. Той ни разправи, как когато да отвори на позвъняване, е стреляно. Не стана дума куршумът да е заседнал, или да е преминал. Следа щеше да има в насрещната стена в антрето. Това събуди подозрението ни, че е инсценировка, че или е замесен в покушението, или съчинява мъченичество, за повишаване на личния авторитет. Или просто бабаитлък. Като отидохме у тях ни посрещна с парабелум в ръка, с дълга цев. След няколко години, вече като подсъдим, или затворник, Н.Цонков лежи в затворническата болница в Соф. централен затвор. Даже е изпаднал в безсъзнание. По това време, там е като затворник от нашия процес д-р Никола Грозев, който му прави преглед и не установява следи от рана в ръката. При следствието, което провежда полицията, е призовано слугинчето от насрещната къща на ген. Луков. В този дом се обажда някой по телефона и предупреждава слугинчето да си затваря устата. Славчо Радомирски пише, че след покушението, всички са се изпокрили и заличават всякакви следи. Кой може да се е обаждал по телефона? Само който е в течение на следствието, а то е тайно!? За жена-съучастничка има само едно сведение. И то е следното: Моя съседка на сегашното ми жилище, на ъгъла на тогавашния бул.”Карл Шведски” и ул.”3летово” - Цонка Вълкова, разказва след 50 години съвсем непредубедено, че когато става покушението, което в момента и не разбрали, жени насядали пред къщата, виждат, че мъж и жена тичат и се вмъкват в тъмната уличка “Злетово”, без жените да се замислят защо. От пресата! Убиецът е висок и с черни очила и кожено яке. Необичайна външност за един конспиратор. След около половин час след убийството, Н. Цонков нахлува бурно в дома на Луков и вика страшно развълнуван: “Не, Генералът не е убит!”/ По сведение на близките/? Опелото се извърши в черквата на Военното училище. Направихме плътен шпалир, от по няколко реда, от моста на Перловската река на бул. “Евлоги Георгиев”, по входната алея на Военното училище, чак до черквата. С нас имаше и непознати до тогава граждани, почитатели на Легиона и на ген. Луков. Когато се зададе автомобила на царя, целият шпалир направи “кръгом” и посрещна с гръб Монарха. Последва траурно шествие през централните улици “Царя”, “М. Луиза”, чак до гробищата. В черквата говори Илия Станев, а на гроба - мисля, че и Стефан Карапенев. Тленните останки бяха положени близо до тия на Ст. Стамболов. След 9.9.44 г. всичко това беше заличено от комунистите. Възстановиха в по ново време гроба на Ст. Стамболов. Наскоро и на ген. Луков. Последва среща на Ал. Цанков с Илия Станев, за която споменах. Това беше нашето виждане тогава и нашият отговор на царя. Такова шествие софиянци видяха само на погребението на царя. Наистина несравнимо по грандиозност, защото тогава народът изпращаше символа на държавата. Когато се появи на политическото полезрение фигурата на цар Симеон II, изникнаха отчаяни монархисти, които започнаха да пишат, че легионерите умирали мълвейки името на цар Симеон II. Закъсняла нагаждаческа поза. Безполезна, за очакване “с висше” и смешна. По случай помена /40 дни/, от покушението на генерал Луков, с Димитър Андреев бяхме изпратени да поканим съпругата и дъщерята на Генерала. Траурното събрание се състоя в помещението на стол “Оборище”. Присъстваха и представители на забранената ВМРО. Спомням си, беше Георги Димчев, с когото се знаехме още от 3-та Мъжка гимназия и “Ньойските акции”. Опитахме се да узнаем нещо повече, лично от дъщерята Пенка. Беше смутена и не каза нищо повече от това, което споменах. Тя е видяла цялата сцена на убийството. На вратата жена не е имало, която да дублира изстрела. Дойде един братовчед на генерала, лекар в инвалидния дом, сега военния музей на бул. “Скобелев”. Дословно неговите думи: „ - Казвам ти Христо, между нас имало подлеци!” По-късно тоя д-р беше казал, че Пенка е познала в убиеца лицето Николай Цонков. Баджанака на Генерала, полковник Андреев, многократно е заявявал и в лагера “Белене”, и пред мен у моя кум Драгомир Божинов подобни съмнения и че всичко е станало с благословия от двореца. През лятото на 1943 г. полковник о.з. Георги Горбанов, който живееше в съседния двор на ул.” Артилерийска” № 3, който ме взе на работа на гара Яна каза, че който трябваше да оцени делото на ген. Луков, извърши непростим грях. Не спомена име, но разбрах за какво става дума. Същият, културен и много почтен полковник, се самоуби /обеси/ в дома си. Не можа да преживее срама, че синът му Ицо, за криминална дейност беше в затвора и там стана “КОФТИ”. Това бяха морални отрепки, които за нищожни облаги, бяха официални сътрудници на затворническата управа. Те отключваха, заключваха, проверяваха колетите, писмата и правеха редица други “услуги”. Преди двайсетина години, когато доживяваше последните си дни, о.з.полковник Кусев, който някога беше най-близък сътрудник на ген. Луков и се събираше със стари, вече изхабени о.з. офицери, в градинката на “Вл. Заимов”, можах да му вдъхна доверие и му казах жестоки думи, за които не ми се разсърди и се съгласи. Изказах съображения, че Кусев е в последните дни на живота си и няма за какво да се плаши. Старият войн прие кавалерски думите ми и отговори. На въпроса, кой реши съдбата на ген. Луков, отговори: “- Аз смятам, че Царят реши съдбата му!” Въздъхна с облекчение, като че ли се освободи от тежък товар. Може би, пред мен сподели нещо, което не е могъл дотогава да го стори. Сигурно, тия с които го е споделял, са вече покойници. Благодарих му от сърце и му поисках прошка за горчивите думи. Чудно! До тогава не бях го виждал да се засмее. Само тогава видях неговата тъжна усмивка. Един нов елемент се появи в нашата документалистика. Преди десетина години излезе книгата “Корона от тръни” от Стефан Груев-син на първия сътрудник на цар Борис. Авторът е знаел от най-първа ръка за отношенията на царя към Генерал Луков. В книгата има такава злъч към Луков и от страна на царя към Луков, и от страна на Ст. Груев. Дори непристойните обвинения, че Луков искал кредитите за армията, които щели да тежат на данъкоплатците цели петнадесет години. А в това време войната тропаше на вратите ни. Такива кредити бяха отпуснати по-късно, но царят си е послужил със сега наричаният “популизъм”, за да злепостави една могъща държавническа фигура. Как понякога велики личности са си служили и с дребнави аргументи, за да очернят дори предполагаеми съперници. Който иска да познава историята и да прави верни оценки, трябва хладнокръвно да отсява зърното от плевелите. Дребнавата злоба често придружава мъдростта. Решихме за известно време да осигурим охрана на Главното Водачество. Всъщност, на генерал Жеков, д-р Вълчев и Илия Станев. Макар, че бяхме уверени, че заплахата за заинтересованите /респективно властта/, е преминала със смъртта на Генерал Луков, все пак решихме за самочувствие, да организираме охрана. Мнозина се отклониха от първоначалния ентусиазъм. Всъщност, останахме само Хр. Бъчев, Кирил Андреев, Христо Попов и аз. Аз трябваше да придружавам Илия Станев от работата до вкъщи. Вятър работа. Повече показно и за авторитет. Николай Цонков ми даде един пистолет 6.35 калибър- играчка. А през другото време? Скоро Илия Станев се отказа от придружител и ми взе пистолета. Макар, че не ми се вярваше, но знаеш ли? При нападение, първо се ликвидира охраната. Искат се здрави нерви. Д-р Вълчев си имаше личен телохранител - Борис Алексиев/или Андреев/ - негов кумец, с регистрирано оръжие. Христо Бъчев и Кирил Андреев ги съдиха заедно с мен по дело 1226. Те отдавна си заминаха от този свят и ги забравиха. Преценка за мислите и намеренията от онова време, сега след 58 години /май 2001 г./, мисля че може да не бъдат точни. Само трезво отбелязвам фактите. Дали са само хипотези? Но фактите съм си ги повтарял през всичките изминали години и са точни. Тъжно е, като си помисля, какви изхабени реликви са останали живи, с които не можеш да завържеш един свесен разговор. Особено пък спомени. Това ме прави страшно самотен, когато пиша тия спомени. Във връзка със съмненията изказани по-горе, прибавям фрагменти от факти и съображения, които могат да бъдат свързани с разглеждането на този проблем. Със закъснение, умишлено не ги вписвам с написания вече текст. Затова и няма последователност в приложението. След 14 август 1943 г. след напрегнат разговор с Хитлер във Волфшанцер, на 15 август на закуската, Борис III прави внезапно обобщение на проекция на военната ситуация в Европа и заключава, че при така създалата се обстановка България има право да определи поведението си с оглед интересите и спасението на народа си. Тази кратка заключителна декларация е засегнала неочаквано и дълбоко самолюбието и емоционалното поведение на Хитлер. Такъв разговор сигурно е имало, но смятам, че това е дало за резултат съгласието на Хитлер на завой. Не може да се приеме, че това е било тупане по масата, а Хитлер е бил убеден. Ако е било само отпор от страна на Борис III, то неминуемо би последвал случаят с граф Телеки, който след отпора се самоубил или беше самоубит. Пак повтарям, че няма един ред, който да говори за искане на войски за Източния фронт. От разговора на царя с Добрович, може само да се гадае за искане на войски за Източния фронт.