Църковно-национална борба на българите през Възраждането

[Hatshepsut]

Църковно-национална борба на българите през Възраждането

Източник: http://history-bg.eu/църковно-национална-борба-през-възраждането

Османските завоевания от края на ХIV и началото на ХV в. не само унищожават българската държавност, но и нанасят тежък удар върху българската православна църква. В хода на своето опустошително нашествие османците разграбват и разрушават десетки църкви и манастири. Духовенството е подложено на преследване, а някои от християнските храмове са превърнати в джамии. В особено тежка ситуация изпада Търновската патриаршия, която в резултат на политическата слабост на Българската държава губи част от епархиите си още през 70-те и 80-те години на ХIV в.

Малко след завладяването на Търново (1393 г.) патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир, а по препоръка на константинополския патриарх делата на българската църква са поети временно от митрополита на Молдова Йеремия. Постепенно Цариградската патриаршия успява да подчини всички епархии на Българска патриаршия, като това става окончателно според някои изследователи около 1402 г., според други – между 1410-1416 г., а според трети – до 1439 г.
 По същото време сериозни изпитания преживява и православието в онези български земи, които в навечерието на османското завоевание са включени в диоцеза на Охридската архиепископия. За разлика от Търновската патриаршия обаче Охридската архиепископия не е унищожена и когато Сръбската патриаршия преустановява съществуването си, южните й епархии се присъединяват доброволно към Охридската църква. Новото статукво се запазва до възстановяването на независимата Сръбска патриаршия през 1557 г., когато Скопската, Софийската, Кюстендилската и Самоковската епархии се присъединяват към нея.

 След окончателното унищожаване на Византийската империя Вселенската патриаршия в Цариград получава статут на единствен официален представител на православното население в Османската империя. Специално законодателство регламентира запазването на старата система на църковни данъци и такси и дава право на Цариградската патриаршия свободно да използва църковното си и манастирско имущество. На нея й е позволено и да ръководи духовния живот на  подвластното християнско население. Така, около средата и през втората половина на ХV в., се създават реални предпоставки за постепенното съвземане на православието. Епархийската мрежа започва постепенно да функционира нормално, възстановени са и редица манастирски средища.

Активизира се духовното общуване с Московската патриаршия, възраждат се някои от старите книжовни центрове. Осезаемо нараства влиянието на духовенството в обществения живот и на българите, за които дейността на Патриаршията става важен фактор за съхраняване на православната им вяра. През ХV-ХVII в. Цариградската патриаршия не провежда организирана и целенасочена дейност за асимилация на българите.
 През периода на Ранното възраждане обаче в отношението на Цариградската патриаршия спрямо българското население настъпват съществени промени. Постепенно управлението на църковните дела преминава в ръцете на т. нар. фанариотско съсловие, което използва властта си единствено за лично облагодетелстване. Откупването на църковни постове (т.нар. симония) се превръща в повсеместна практика. Корупцията сред духовенството придобива широки размери. Рязко се повишават и събираните от подвластното християнско население църковни данъци и такси.
 В рамките на гръцките възрожденски процеси широко разпространение получава идеята за възстановяване на някогашната Византийска империя. Оформена през ХIХ в. като цялостна доктрина под името “мегали идея”, тя е възприета от Цариградската патриаршия като своеобразна програма за елинизиране на православното население в Османската империя. Патриаршията предприема открито настъпление срещу всякакви прояви на национална еманципация на българи и сърби. Така през 1766 г. е унищожена Сръбската Ипекска патриаршия, а през 1767 г. е отнета независимостта и на Охридската архиепископия. Проф. Николай Генчев обобщава как по този начин България губи напълно своята духовна самостоятелност. Всички български епархии попадат под пряката власт на Вселенската патриаршия.
 В следващите десетилетия започва процес на засилено и неприкрито гърцизиране на църковните дела на балканските народи. Висшият клир, съставен предимно от гръцки духовници, полага големи усилия за налагането на гръцкия език като водещ в църковните служби и епархийското управление, в книжовността и просветата, в стопанския живот на българите. През 1819 г. патриарх Григорий V изготвя дори специално окръжно, в което задължава всички архиереи да бдят за разпространението на гърцизма сред православното население на Османската империя. Над формиращата се възрожденска интелигенция и буржоазия надвисва сериозна опасност от културна и национална асимилация. Засилва се и данъчният произвол от страна на духовенството. Всичко това не само че поражда напрежение в отношенията между българското население и гръцкия клир, но и създава реални предпоставки за развитието на един продължителен българо-гръцки църковен конфликт.
 Опасността от избухването на подобен конфликт е доловена още от Паисий Хилендарски, който в своята “История славянобългарска” (1762 г.) отделя специално внимание на проблема за историческата съдба на независимата българска църква и очертава негативните последици върху възраждащото се българско общество от духовната експанзия на гърцизма. В края на ХVIII и началото на ХIХ в. Софроний Врачански също се опитва да противодейства на асимилаторската политика на Цариградската патриаршия спрямо българите. Като врачански епископ той провежда активна дейност за налагане на българския език в църковната служба. Така още от самото си начало борбата на българите срещу Цариградската патриаршия придобива ясно изразен политически характер. Първите прояви на организирана съпротива срещу гръцкото духовенство обаче датират едва от 20-те години на ХIХ в.
 През 1821 г. за митрополит в Търново е назначен Иларион Критски. Според наложената от фанариотите практика, новият митрополит може да събере еднократна помощ от всички подчинени му селища. Врачанският епископ Методий плаща исканата от неговата епархия сума, но впоследствие решава да си възвърне парите чрез извънредно облагане на всички местни християни. Населението се противопоставя на поредното архиерейско своеволие и ръководената от влиятелния търговец Димитраки Хаджитошев врачанска община отказва да възстанови исканите от Методий пари. Отношенията между епископа и българските първенци рязко се влошават и много скоро се стига до непримирим конфликт.
 През 1824 г. Димитраки Хаджитошев съставя изложение против Методий и иска неговото отстраняване. През 1826 г. той дори уговаря живеещия в Букурещ Гаврил Бистричанин да застане начело на врачанската епархия, но замисълът се проваля, тъй като Димитраки Хаджитошев е наклеветен пред турските власти и тайно посечен във Видин.
 Подобен конфликт през 20-те години на ХIХ в. възниква и в Скопие, където българското население открито се надига срещу гръцкия владика Ананий. След продължителна борба и с помощта на местния турски управител през 1828 г. Ананий е сменен. Конфликтът обаче не стихва, защото и новопристигналият митрополит бързо се прославя с беззаконията си. Тогава населението отказва да плаща църковните си данъци и иска от Патриаршията да им назначи за архиерей българин.
 В началото на 30-те години на ХIХ в. сходни искания към Цариград отправя и самоковското население, което настоява за владика в града да бъде назначен Неофит Рилски. През 1836 г. представители на Старозагорската, Новозагорската и Казанлъшката каза също искат за епископ българин.
 Според проф. Николай Генчев тези първи надигания срещу Патриаршията не могат да се смятат за начало на църковно-националната борба, защото са изолирани и без сериозен отзвук. Към неговото мнение проф. Пламен Митев допълва, че, макар и с локален характер, тези събития показват, че спотаяваното от българското население недоволство спрямо гръцкото духовенство може да предизвика конфликт с много сериозни за Вселенската патриаршия последствия. Отказът да се плащат извънредни църковни такси и данъци, както и все по-ясно очертаващата се идея за подмяна на гръцките духовници с български са само първите прояви на засилващата се съпротива срещу Цариградската патриаршия. Всеки един момент тези епизодични действия могат да прерастнат в истинска и организирана борба за възстановяване на независимата българска църква. Подобен развой на очертаващия се българо-гръцки църковен спор се предопределя и от водещите тенденции в развитието на българското общество през 20-те и 30-те години на ХIХ в.
 В годините след Одринския мирен договор (1829 г.) стопанските промени в българското общество придобиват необратим характер. Селскостопанското и занаятчийското производство отбелязват видим ръст. Нараства броят на манифактурните предприятия, а през 1834 г. в Сливен е открита и първата българска фабрика. Търговските контакти с големите европейски страни непрекъснато се разширяват, разраства се и обемът на вътрешноимперската търговия. През втората четвърт на ХIХ в. и особено след обособявавето на независимото Гръцко кралство и автономното Сръбско княжество, българските земи заемат стратегическо място в икономиката на Османската империя. Това позволява на възрожденската буржоазия да натрупа значителни парични средства и да засили чувствително своето обществено влияние. Заможните българи придобиват самочувствие. Повишава се ролята на общинските ръководства, на църковните и училищни настоятелство. Постигат се и първите съществени разултати в развитието на новобългарската просвета. Възрожденската интелигенция също укрепва и все по-уверено поема в свои ръце духовната обнова на тогавашното българско общество. Създават се все по-благоприятни условия за утвърждаването на българското национално самосъзнание.
 Общият подем в развитието на българското възрожденско общество засяга пряко интересите на Патриаршията и на гръцките общности, останали след Одринския мирен договор извън пределите на независимата Гръцка държава. През 30-те години на ХIХ в. българските търговци, манифактуристи и първенци изместват гърците от ключовети им позиции в стопанския живот на Османската империя, а това довежда до нарастване на напрежението между двете православни общности. В стремежа си да противодействат на бързо проспериращата българска буржоазия, гърците се опират на Цариградската патриаршия, която е изцяло в ръцете на фанариотското съсловие. По това време обаче недоволството от корумпирания гръцки клир започва да обхваща все повече и повече епархии. Така икономическите подбуди постепенно се преплитат с църковните и противоборството между българското население и гръцкото духовенство се засилва.
 Влияние в тази насока оказва и реформаторската политика на султан Махмуд II (1808-1839), който още през 1826 г. унищожава еничарския корпус, а през 30-те години пристъпва към премахване и на спахийската система. Амбициран да преодолее огромното изоставане на Османската империя от тогавашния европейски свят, Махмуд II насочва цялата си енергия към модернизиране на основните институции в държавата, което създава нови и по-добри възможности за стопанския просперитет на възрожденските българи. След смъртта на Махмуд II на османския престол се възкачва Абдул Меджид (1839-1861). Веднага след възцаряването си той тържествено декларира намерението си да продължи реформите, чиито основни насоки са очертани в специален документ, останал известен в историята под името Гюлхански хатишериф (1839 г.). Новият султан прокламира и необходимостта от изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички свои поданици, независимо от тяхната религиозна и национална принадлежност. Това обещание стимулира българското възрожденско общество да пристъпи към организиране на легална борба срещу Цариградската патриаршия и да постави открито въпроса за възстановяването на независимата българска църква. Подтик в тази посока е и ходът на възникналия през 30-те години на ХIХ в. спор между Вселенската патриаршия и духовенството в независимото Гръцко кралство, който завършва със създаването през 1833 г. на автокефална гръцка църква.
 Под влиянието на тези фактори в края на 30-те години на ХIХ в. се създават реални предпоставки за възникване на най-масовото движение в доосвобожденската ни история – движението за църковно-национална независимост. То протича в два основни етапа. Първият обхваща времето от т.нар. “търновски” събития от края на 30-те години на ХIХ в. до началото на Кримската война (1853-1856 г.), а вторият – от края на Кримската война до създаването на Българската екзархия.
 Църковната борба през Възраждането е обект на многобройни публикации и изследвания, първите от които се появяват още преди Освобождението. Най-голяма научна стойност обаче имат трудовете на Николай Генчев, Тодор Бурмов, Гаврил Кръстевич, Михаил Арнаудов, Петър Ников, Зина Маркова, Олга Тодорова, Иван Снегаров, Иван Шишманов и др. С голяма историографска стойност е книгата на Тончо Жечев “Българският Великден или страстите български”.

[Hatshepsut]

 Началото на организираното църковно-национално движение се свързва с т.нар. “търновски” събития.
 През 1838 г. умира търновският митрополит Иларион Критски. Грък по произход, той е представител на онова крило в Цариградската патриаршия, което води по-умерена политика спрямо българското население. С неговото име се свързва освещаването на Габровското училище през 1835 г.; по негова инициатива за учител в това училище е привлечен Неофит Рилски. Пак той подкрепя развитието на новобългарската просвета и в други селища на Търновската митрополия. След смъртта му обаче за митрополит в Търновско е назначен Панарет – типичен представител на корумпираните фанариотски среди в Цариград. Още с първите си действия той предизвиква неодобрението на българското население и местните първенци започват да правят постъпки за неговата замяна. От името на 16 кази от Търновската епархия са съставени изложения до Патриаршията, в които се изисква отзоваването на Панарет и назначаването на неговото място на Неофит Бозвели (1785-1848).

Неофит Бозвели

 Роден в Котел, около 1810 г. той се замонашава в Хилендарския манастир, след което заминава за Свищов, където се отдава на книжовна и учителска дейност. След като посещава за кратко Сърбия, Неофит се установява отново в Търновско, където обикаля различни селища и манастири и с патриотичните си проповеди разбужда националното съзнание на българите. Това бързо му спечелва славата на просветител и достоен народен водач в борбата срещу гръцкото духовенство.
 През пролетта на 1839 г. трима пратеници на Търновската епархия заминават за Цариград, за да разкрият пред правителството и Патриаршията злоупотребите на Панарет и да поискат на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели. В крайна сметка Панарет е отстранен, но служителите на Патриаршията успяват да подкупят пратениците и за митрополит в Търново е назначен друг гърк – Неофит Византиос, а Бозвели е определен за негов протосингел.
 Малко след пристигането на Неофит Византиос в Търново отношенията на новия владика с българското население се изострят и Неофит Бозвели отказва да изпълнява задълженията си на протосингел. Несъгласен с действията на владиката, той се установява в Лясковския манастир, което се тълкува от турските власти като неподчинение и през 1841 г. Неофит Бозвели е арестуван и изпратен на заточение в Света гора.
 През 1844 г. той се завръща от заточението и се установява в Цариград с намерението да превърне столичния град в център на борбата срещу Патриаршията. По това време в Цариград живеят около 30-40 хиляди българи, повечето от които се занимават с търговия, занаятчийство, градинарство. Сред богатите цариградски българи се открояват братята Тъпчилещови, братя Моравенови, Никола Сапунов, Никола Вълкович и др. Особено влиятелен е българският абаджийски еснаф, който, освен че разполага със солидни материални възможности, се радва и на благоволението на висшите османски чиновници.
 Неофит Бозвели преценява, че Цариград предлага изключително благоприятни условия за продължаване на борбата с Патриаршията. Според него пред погледа на европейската дипломация и, възползвайки се от реформаторските обещания на Високата порта, българите могат напълно легално да се самоорганизират и да предприемат активни действия за възстановяване на независимата българска църква. За кратко време Неофит Бозвели намира съмишленици и разгръща активна пропаганда сред цариградската българска колония. Съществена помощ в тази насока му оказва Иларион Макариополски, който се изявява като най-ревностният последовател на Бозвели.

Иларион Макариополски

 Иларион Макариополски (1812-1875), чието светско име е Стоян Михайловски, е роден в Елена. Получава солидно за времето си образование – първоначално в родния си град, по-късно в гръцкото училище в Арбанаси и в Карея. Замонашава се в Хилендарския манастир през 1832 г., след което продължава образованието си в известната школа на Теофилос Каирис на о. Андрос. Три години учи и в реномираната Атинска гимназия. Близък приятел на Георги Раковски, през 1841 г. той участва активно в дейността на Македонското революционно дружество. След пристигането на Неофит Бозвели в Цариград, Иларион Макариополски се присъединява към него и двамата се очертават като водачи на местната българска колония.
 През есента на 1844 г., със съдействието на полския агент в Цариград Михаил Чайковски, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски връчват на Високата порта меморандуми, в които излагат исканията на българите. Те имат програмен характер, тъй като в тях залягат основните възгледи на Бозвели по българския църковен въпрос, които предопределят насоките на развитие на църковно-националното движение през целия му първи етап.
 Убеден, че спорът с Патриаршията може да бъде решен само с помощта на турското правителство, Неофит Бозвели настоява пред Портата българите да имат архиереи само от своята народност, които да се назначават след избирането им от съответните епархии. В двата меморандума се иска разрешение българите свободно да откриват свои училища, да печатат книги и вестници на родния си език, да се позволи изграждането на българска църква в Цариград, да се създадат смесени българо-турски съдилища, да се състави българска делегация, която самостоятелно да представя българския народ пред Високата порта и пред Патриаршията.
 Турското правителство гледа благосклонно и на двата меморандума, което дава основание на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да предприемат нови инициативи. През пролетта на 1845 г. те са официално упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представляват по всички въпроси на “вярата”. Веднага след това Бозвели подава нов мемоар до Високата порта, в който разобличава злоупотребите на гръцкото духовенство и още по-ясно излага българските искания. В новия документ той поставя за първи път и въпроса за строго фиксиране на заплатите на архиереите.
Активната дейност на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, както и все по-видимото ангажиране на влиятелните цариградски българи в църковния спор, принуждава Патриаршията да вземе ответни мерки. Първоначално тя се опитва да спечели Бозвели, предлагайки му митрополитски пост, но когато този ход на дава резултат Бозвели и Макариополски са заточени в Атон. По време на това свое второ заточение Неофит Бозвели умира (1848 г.).
 След заточаването на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски цариградските българи съсредоточават усилията си към издействане на разрешение за построяването на български църковен храм в турската столица. В края на 1847 г. еснафите в Цариград дават пълномощно на Александър Екзарх (1810-1891) и той подновява искането за българска църква пред великия везир и пред патриарха. Впоследствие в преговорите се включва и Никола Сапунов – първомайстор на абаджийския еснаф, но Патриаршията категорично отказва да даде съгласието си. При това положение цариградските българи се обръщат за помощ към своя влиятелен сънародник Стефан Богориди, който се ползва с доверието на самия султан. След намесата му Абдул Меджид издава през лятото на 1849 г. специален ферман и с доброволния труд на цариградските българи за кратко време е построен параклисът “Св. Стефан”. Тържественото освещаване става на 9 октомври 1849 г., а управлението на храма е поето от настоятелството на цариградската българска община.

Желязната църква в Цариград — катедрален храм на Българската екзархия до 1913 година

 Успоредно с работата по откриването на българската църква в турската столица, цариградската колония се заема с реализирането и на останалите точки от програмата на Неофит Бозвели. През 1848 г. Иван Богоров започва да издава общобългарски вестник под името “Цариградски вестник”. Пак в столицата е създадено и училище за български духовници, а в патриаршеската типография започват да се печатат книги на български език. През 1851 г. цариградската колония организира и представително събрание, на което е избрано 24-членно настоятелство. Всичко това съдейства за укрепване на авторитета на цариградската българска община и за реалното й превръщане в ръководен център на църковно-националното движение.
 Междувременно борбата срещу гръцкото духовенство се разраства в цялата страна и през 40-те и 50-те години на ХIХ в. обхваща Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско, Самоковско, Хасковско, Софийско, Одринско. Повсеместно българските общини се противопоставят на корумпираните гръцки владици и настояват за тяхната замяна с български духовници. В конфликта с Патриаршията се намесва и емиграцията в Русия и Влашко. Църковният спор привлича вниманието и на великите сили, като най-активна позиция по него заемат Русия и Франция.
 Още при първите по-сериозни сблъсъци между българското население и гръцкото духовенство, руската дипломация открито подкрепя Вселенската патриаршия, защитавайки тезата за единството на православието. Позицията на Русия не се променя чак до следата на 60-те години на ХIХ в. Франция пък умело се възползва от разгарящата се българо-гръцка разпра и успява осезаемо да разшири своето културно-политическо присътвие на Балканите. Въпреки че стратегическите интереси на Франция са свързани най-вече с разпространението на католицизма сред православното население на Османската империя, през 1849 г. френската дипломация предлага на Високата порта да предприеме радикални реформи, включващи възстановяване на независимата българска църква. През 1844 г. френското посолство влиза в контакт с Неофит Бозвели и Иларион Макариополски във връзка с подготвянето на меморандумите до правителството на Османската империя.

[Hatshepsut]

 Избухването на Кримската война довежда до временно затихване на българо-гръцкия църковен спор. Едва след прекратяването на бойните действия, когато обстановката в балканските провинции на Османската империя се нормализира, конфликтът с Цариградската патриаршия се възобновява, при това с още по-голяма сила.
 Първият подтик за подновяване на борбата идва като реакция на поредния реформаторски акт на Високата порта – Хатихумаюна от февруари 1856 г. В този документ, обнародван под натиска на западните велики сили, Абдул Меджид се ангажира да продължи модернизирането на Империята, като обещава да гарантира равни възможности на всички свои поданици. Особено значение за българите има намерението на султана да се позволи на всяка християнска общност да излъчи от своите среди представителна комисия, с която Портата да обсъди конкретните реформи в църковните дела, така че да се гарантират правата на всички.
 Възползвайки се от залегналите в Хатихумаюна обещания, цариградските българи веднага изготвят адрес до султана, в който искат да се разреши на българите сами да избират архиепископ, да имат свои съдилища и свои представители пред Високата порта. В края на 1856 г. българската община в Цариград призовава всички български общини да изберат и изпратят свои представители, които да поднесат на турското правителство прошения за самостоятелна българска църква. В началото на 1857 г. големите общини изпращат свои избраници, които заедно с представителите на цариградската община сформират общо българско представителство, наброяващо около 40 души. Измежду членовете му изпъкват Петко Славейков, Иван Гешов, х. Николи, братя Тъпчилещови, Стоян Чомаков и др. Веднага след сформирането си представителството изготвя около 60 прошения до Високата порта, в които изрично се настоява за възстановяване на независимата българска църква.
 Патриаршията отхвърля българските искания, поради което в края на 50-те години започва драстична акция за изгонване на гръцките духовници и за признаване на ръкоположения през 1858 г. български владика Иларион Макариополски за водач на българската църква. Според проф. Николай Генчев център на това ново надигане е Пловдив, където българите с въоръжени средства прогонват гръцките духовници и налагат църковнославянското богослужение.
 При така създалото се положение Портата заема ролята на посредник за решаването на спора и принуждава патриарха да свика специален църковен събор. След почти едногодишно протакане съборът е открит през октомври 1858 г., като в неговите заседания участват само трима българи. По време на дискусиите са отхвърлени всички български искания и в крайна сметка съборът завършва без да бъде постигнат компромис.
 Непремиримата позиция на Цариградската патриаршия поражда спонтанно недоволство в българските епархии, като особено силни са реакциите в Търново, Елена, Габрово, Дряново, Пловдивско, Старозагорско, Шуменско, Видинско и др.
 При така създалата се ситуация по-радикалните дейци в Цариград замислят т.нар. Великденска акция, която има за цел да доведе до открито скъсване с Патриаршията. На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба в църквата “Св. Стефан” Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх.

Според църковните канони това означава отхвърляне властта на патриарха.
 Примерът на цариградските българи е последван и в по-големите селища из страната. Така една след друга българските общини се отказват от гръцките си владици и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. През 1861 г. Патриаршията решава да се разправи с водачите на църковното движение и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.
 Тези събития изострят до краен предел отношенията между българи и гърци и дават простор за открита намеса на великите сили в хода на църковно-националното движение. Русия продължава да подкрепя Патриаршията, опитвайки се да запази единството на православието в Османската империя. Постепенно обаче, в резултат на обективната информация, предоставяна на правителството от посланика в Цариград ген. Николай Игнатиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, Русия започва да променя своята позиция и от средата на 60-те години на ХIХ в. приема да посредничи за намирането на компромисно решение на българо-гръцкия църковен спор.
 В годините след Кримската война все по-голямо внимание на българския църковен въпрос отделя и Франция. Опитвайки се да неутрализира традиционното силно руско влияние сред българите, френската дипломация залага на т.нар. униатско движение. Подкрепяни от френските католически мисионери, българските униати, начело с Драган Цанков, лансират идеята за преминаване в лоното на Римокатолическата църква като най-безболезненото средство за решаване на църковния спор. През 1859 г. те започват да издават и свой вестник под името “България”. След Великденската акция Драган Цанков разгръща много активна пропаганда и успява да привлече значителен брой привърженици. Окуражени от успеха, ръководителите на униатското движение организират на 18 декември 1860 г. в Цариград публично връчване на молба до папата и още същия ден актът за присъединяване на българската църква към Рим е подписан. Начело на новата униатска църква застава Йосиф Соколски, който през 1861 г. е ръкоположен лично от папата за архиепископ. Малко по-късно обаче противниците на унията подготвят отвличането на Йосиф Соколски и останала без духовен водач, униатската църква започва да губи извоюваните си позиции сред българското население.
 През 50-ти и 60-те години на ХIХ в. активна позиция по българския църковен въпрос заема и Великобритания. Първоначално английската дипломация следи внимателно развоя на конфликта без да се намесва в него. Но от средата на 60-те години на ХIХ в. Лондон все по-категорично настоява пред Високата порта българите да получат своята църковна независимост.
 Подобна на английската е и позицията на Австро-Унгария. Същевременно френски, английски и американски мисионери продължават да откриват религиозни училища в българските земи.

Влиянието на католицизма и протестантството по българските земи обаче е слабо.
 Разширяващата се намеса на великите сили в българо-гръцката разпра принуждава турското правителство да се намеси по-активно за нейното окончателно разрешаване. През 1864 г. Портата иска от новоизбрания патриарх Софроний да вземе необходимите мерки за намиране на компромис между българи и гърци. След дълги колебания патриархът свиква нов събор, в който участват четирима български представители. В крайна сметка обаче помирение не е постигнато и това отприщва нова вълна на недоволство във всички български епархии. Напрежението в страната расте. Засилват се и позициите на емигрантските политически организации, които в средата на 60-те години на ХIХ в. осъществяват активна и целенасочена революционна пропаганда. По това време са предприети и първите сериозни четнически акции. През 1867-1868 г. в българските земи нахлуват четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В ход са и различни инициативи за организиране на въстание в България.
 В тази сложна обстановка сред участниците в църковната борба се забелязва разделение на две основни течения. “Младите”, начело с д-р Стоян Чомаков, Иларион Макариополски, Петко Славейков и Тодор Икономов са непреклонни в исканията си за независима българска църква. “Старите”, сред които личат имената на Гаврил Кръстевич, Н. Михайловски и братя Тъпчилещови, са склонни на компромис под турска егида.
 През 1867 г. за патриарх в Цариград е избран Григорий VI, който изготвя проект за разбирателство с българите при запазване на единството на православието. Григорий VI предвижда всички епархии в района между Дунав и Стара планина да се обединят в автономен окръг под името Екзархия. Проектът е одобрен и от руския посланик Николай Игнатиев, защото в него се предлага създаване на полуавтономна българска църква, признаваща върховенството на Патриаршията. Българските дейци обаче отхвърлят подобно частично решаване на църковния въпрос и искат от турското правителство да се произнесе окончателно по неговата съдба.
 През 1869 г. Високата порта свиква смесена българо-гръцка комисия. Заседанията се ръководят от великия везир Али паша, а от българска страна главен представител е Гаврил Кръстевич. Изготвеният от комисията проект е представен на Патриаршията, но тя се опитва да протака вземането на решение и при това положение, на 28 февруари 1870 г., Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името “Българска екзархия”. В диоцеза на Екзархията, състоящ се от 15 епархии, са включени всички територии, заселени с българи. В отделни селища и райони, където има смесено население се предвижда провеждане на допитване, за да се определи под чия юрисдикция да останат те за в бъдеще.

Карта на Българската екзархия (1870-1913)

 В началото на март 1870 г. в Цариград е свикано събрание, което излъчва Привременен съвет. Той трябва да изработи проектоустав на Екзархията и да ръководи епархийските дела до избирането на първия български екзарх. През февруари 1871 г. в Цариград започва своята работа и църковно-народният събор, който през месец май приема окончателния текст на устава и предлага на Портата няколко кандидати за екзархийския пост.

Екзарх Антим I

 На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран видинският митрополит Антим. Веднага след това започва назначаването на митрополити и епископи. Въпреки това Цариградската патриаршия отказва да признае Екзархията и през септември 1872 г., на специално свикан събор, българската църква е обявена за схизматична. Последва ожесточена борба в спорните епархии, където според фермана от 28 февруари 1870 г. трябва да се проведе допитване до населението. Особено безкомпромисна е борбата в македонските епархии, като в крайна сметка Екзархията успява да спечели и в Скопско, и в Охридско.
 Учредяването на българската екзархия представлява крупен успех за българското възрожденско общество. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност. В хода на църковното движение укрепва националното самочувствие на българите, засилва се обществената роля на възрожденската буржоазия и интелигенция, натрупан е богат организационен и политически опит. Всичко това изиграва благотворно въздействие както върху духовната еманципация на възрожденските българи, така и върху общия развой на българското националноосвободително движение.
 Особено важен е фактът, че с фермана от 28 февруари 1870 г. официално се признава българската нация в рамките на Османската империя.
 В историческата наука са изказани различни определения на думата “нация”, но специфичността на националнообразуващите процеси при различните народи не позволява формулирането на общоприета дефиниция. Ето защо мисълта за принадлежност към дадена нация е най-същественият белег, характеризиращ тази общност от хора. Формирането на българската нация е част от формирането на европейските нации през ХVIII-ХIХ в. Българската нация се ражда върху основите на образувалата се още през IХ-Х в. българска народност. Основните фактори, оказващи влияние върху формирането на българската нация, са изграждането през Възраждането на единен общобългарски пазар и на единна българска култура, формирането през ХIХ в. на новобългарския език, създаването на общобългарските движения за църковна и политическа новобългарска независимост. Българската възрожденска нация обхваща географските области Мизия, Тракия и Македония и според различните проучвания наброява между 4 и 6,5 милиона души. След разпокъсването на българските земи, вследствие на Берлинския договор от 1878 г., Екзархията олицетворява националното единство и изиграва огромна роля за националното консолидиране на останалите в Османската империя македонски и тракийски българи.

[Hatshepsut]

„Този, който пръв ни повика в народен живот…“

Наскоро се навършиха 200 години от рождението на един от най-значимите водачи на народа ни по време на Възраждането – Иларион Макариополски. За съжаление, това събитие остана някак незабелязано, дори и сред националистите. То бе отбелязано с тържества и национална конференция на 27-29 септември в родният му град Елена. Част от големият принос за българската кауза на този изключителен човек е съществената роля, която изиграва за неутрализиране на фанариотската пропаганда и домогвания в момент, когато те представляват сериозна заплаха за нацията ни. Предлагаме ви един текст, посветен на този голям Българин.

Автор:  проф. Пламен Павлов

Преди двеста години, когато през септември 1812 г. се ражда нашият забележителен духовен и национален водач Иларион Макариополски, цивилизованият свят почти не си спомня за страдащите вече пето столетие под чужда власт българи. И въпреки че прадедите ни ревностно пазят своя род и вяра, те остават анонимни, непризнати в масата на така наречения „рум-миллет“. Наближава обаче часът, в който българите решително ще потърсят своите човешки права, ще възвърнат достойнството си на древен и велик народ. Един от онези, които имат решаващи заслуги за националното ни пробуждане, е Стоян от видната еленска фамилия Михайловски, останал в нашата история с монашеското си и епископско име Иларион Макариополски. В жестоките времена на кърджалийски насилия и безправие се ражда личност, за която с пълна сила важат думите на неговия по-млад съвременник и съмишленик Петко Рачов Славейков: „Този, който пръв ни повика в народен живот…“
Иларион Макариополски има забележителни предходници. Излизащата от тъмата на робството нация е облъчена от яркото слово на Паисий Хилендарски. Във времето на поредната руско-турска война (1806-1812) будни българи изтъкват епископ Софроний Врачански като най-видния представител на поробеното Отечество. След още две десетилетия дръзкият бунтар Неофит Бозвели олицетворява отприщилата се национална енергия против духовното иго на фанариотите. Няма смисъл да сравняваме, още по-малко да степенуваме тези велики личности – тяхната роля в нашата история не се нуждае от доказване, още повече че живеят в различно време и условия. И все пак, именно роденият в будния балкански градец Елена Иларион е водачът, който е известен и признат като такъв от самата нация, от османското правителство и европейските „Велики сили“… Да, дори днес и да не го съзнаваме, Иларион Макариополски е нашият пръв общобългарски „лидер“, духовният пастир в цялото българско етнокултурно землище – от Северна Добруджа, Мизия и Поморавието, през Тракия и Македония, до самата османска столица Цариград (Истанбул). Не само църковен архиерей, но и политически и граждански водач! И това е резултат не на лична амбиция, а на самоотвержена работа, желязна воля, безпределна вярност към България и дълбоките устои на православното християнство.
Иларион Макариополски произлиза от средите на онова градско съсловие, свързано със стопанския подем и предприемачеството, с невиждан дотогава стремеж към образование, наука и култура, към справедлив обществен ред и законност. Биографите са отбелязали отказа на младия еленчанин, притежател на собствен дюкан в големия град Търново, от предначертания път на проспериращ занаятчия и търговец. Поривът към духовно израстване и жаждата за знания го отвежда не само в лоното на църквата, но и в най-престижните гръцки школи. Уви, машинациите на фанариотите осуетяват плановете на просветения монах да продължи по-нататъшното си образование в Русия. Стремящ се през целия си живот към висотата на интелектуалното усъвършенстване, Иларион полага ревностни грижи за българското училище, което го прави един от най-ярките ни народни будители.

Сравнително рядко се споменава, че макар и за кратко, Иларион не е чужд на революционните замисли. На млади години, като ученици в Атина, Георги Раковски, бъдещият идеолог на националната революция, и монахът Иларион създават малко известното “Македонско дружество” (1841 г.). Неговата цел е политическото освобождение на България чрез въстание. Иларион поема трудната задача да обходи страната, за да събере информация за турските гарнизони и укрепления, за настроенията и готовността на българите за бунт. Той обикаля “всичките по-главни градове на Северна България (…), дори до Пирот” - мисия, която ни го представя като своеобразен предтеча на Апостола на Свободата Васил Левски… Предвид големите въстания в Северозападна България (Берковица, Пирот, Ниш и др.) по същото време, тези замисли не са случайни. Кървавата разправа на азиатската деспотия с въстаналите българи оформя у Иларион трайното убеждение, че по-перспективният път за развитие на България, поне в конкретната епоха, е онзи на еволюцията, на духовното израстване и просвещението, на борбата с граждански средства.
Близкото сътрудничество на Иларион с другия голям водач на онова време, позабравеният незаслужено днес Неофит Бозвели, е определящо за избистрянето на българската национална кауза в средата на ХІХ в. През 1844 г. безмерната обич към Отечеството свързва двамата в общ впряг на народната нива. Неофит и Иларион се утвърждават като изразители на българските интереси в османската столица, пробуждат многобройната българска „колония“. Бунтарската страст на Бозвели е въплътена от Иларион в умела дипломация: “Трябва да им се даде особита (обособена) църква в Цариград, като може да ся отдели народът български”; “Да им даде право да си печатат газета (вестник) по язикът”, както и да се заменят гръцките владици с български… Далновидността на Иларион го кара да включи искане за политическо представителство, което „… да предлага на Портата желанието на народът”. За националното осъзнаване и напредъка на българите “… трябва Портата да би позволила да ся направят български училища…”
Подложени на гонение от гръцката патриаршия, Неофит и Иларион са посели семената на църковно-народната борба. Когато се завръща от заточение, останал сам след смъртта на своя събрат (1848 г.), Иларион вече е зрял човек с изстрадан житейски опит. Първата победа е ръкополагането му за епископ, след като патриаршията е принудена да отстъпи пред натиска на българската община в Цариград. От гледна точка на фанариотската върхушка това е просто маневра (новият владика е без реална епархия), но епископският сан представя авторитетния монах в очите на неговите сънародници като духовен глава на цяла България! Иларион е избран за председател на Цариградската българска община – огнището, ръководният център на борбата за църковна независимост.
„Българският Великден“ (3 април 1860 г.) е онзи исторически връх, след който няма връщане назад. Иларион се превръща в изразител на волята на своя народ, на неговите най-борбени представители. Изхвърляйки името на гръцкия патриарх от църковната служба, той отрича не само порочната фанариотска система, но и една огромна историческа несправедливост. След Великденската акция много български градове обявяват епископ Иларион за свой духовен глава. В горнилото на „страстите български“ некоронованият патриарх на българите изживява още много и много премеждия, арести, заточения, неочаквани обрати, огорчения от чужди, но и от свои… Верен на праотеческата вяра, той решително отхвърля предложението да се присъедини към унията с Рим. Дълбоко вярващ, Иларион остава непоколебим, дори когато е анатемосан от гръцката патриаршия.

 Ако разсъждаваме с днешна дата, ще се убедим, че Иларион Макариополски е един от вдъхновителите и създателите на нашето гражданско общество. Ферманът за създаването на Българска екзархия (28 февруари 1870 г.) би останал само на книга, ако не бяха многохилядните български акции, които днес бихме определили като митинги, демонстрации и прояви на гражданско неподчинение. Нека припомним само оня вик: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме!”, с който цариградските българи посрещат турската полиция при един от арестите на Иларион и неговите събратя Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски (1861 г.). Борбата за самостоятелна църква е и борба за национална еманципация, за утвърждаване на напредничави обществени принципи. Диоцезът на Екзархията постепенно очертава изконното българско етнокултурно пространство – Мизия, Тракия и Македония. За съвремениците е очевидно, че духовното освобождение проправя пътя за възобновяването на българската държавност.
Политическите реалности лишават Иларион от възможността да бъде избран, дори да бъде предложен за български екзарх. Ясно е, че е нямало по-подходящ от него – „неформалният“ водач на българите до онзи момент. Верен на голямата национална идея, Иларион е лоялен към екзарх Антим І. Избран за митрополит на Търново, през септември 1872 г. той потегля към родния край, а неговият път от Цариград през Варна и Русе към старата столица се превръща в трумфално шествие, в истински празник на българското духовно освобождение. Навсякъде многохилядни множества посрещат своя обичан водач. Една неизкусна, но трогателна песен, написана от Бачо Киро, образно пресъздава неповторимата атмосфера на онова време: „Радвай се, мили народе, народен пастир сега ти доде…“ И народният пастир хвърля всичките си сили за издигането на образователното дело и църквата в своята епархия, като продължава да участва най-активно в ръководството на Екзархията в Цариград. За жалост, на 4 юни 1875 г. ненадейна болест сломява митрополит Иларион. Вестта за смъртта му отеква из цялата българска земя…

Още за своите съвременици Иларион Макариополски съчетава качествата на народен будител, духовен пастир и политически реформатор. Биографията му е достойна за обемисти научни трудове и проникновени литературни творби, нещо повече (и защо не?!) – за филмови продукции от мащабите на онези, които днес са предлагани и дори натрапвани на българския зрител. Не, няма никакво преувеличение – животът на Иларион Макариополски, сам по себе си бурен и пълнокръвен, фокусира разноликите, но и най-същностни явления и процеси в българското възрожденско общество.
Иларион Макариополски, духовният водач на нашите прадеди, поборникът и страдалецът за българската кауза и вярата, все още не е канонизиран от Българската православна църква. Трябва ли да доказваме, че неговото място несъмнено е в нейния светителски пантеон?! Двеста години след рождението на „… този, който пръв ни повика в народен живот…“ не сме осмислили докрай мащабите и значението на неговото дело, дълбочината на неговата мисъл. И онази необозрима обич към България, която пронизва целия му живот!

https://bgns.net/

[Hatshepsut]

Ще добавя и един мой коментар за църковно-националната борба на българите през Възраждането:

По време на турското робство фанариотската измет е играела деструктивна роля спрямо българите в няколко направления: Цариградската патриаршия е подронвала националното самосъзнание на българите чрез пропагандата на гърцизма, в името на т.нар. Мегали идея, целяща асимилацията на негръцките народи и възстановяването на византийската кочина; освен това, тя е упражнявала допълнителен финансов гнет на българите чрез събирането на църковни данъци и такси, а също така е клеветяла българските патриоти пред турската власт.

 Борбата срещу духовния гнет на Цариградската патриаршия е надхвърлила рамките на църковните канони и е била не само борба за независима българска църква, но и борба за национално утвърждаване на българите. В крайна сметка, тази борба завършва успешно със създаването на Българската Екзархия. А заради наложената от фанариотите схизма Екзархията се превръща в една чисто българска институция, извън контрола на Цариградската патриаршия и "братята" сърби и руснаци.

[Петкан]

д-р Стоян Чомаков (1819-1893)

Българският лекар, общественик и политик Стоян Чомаков, е виден борец за църковна независимост.  Той е дописен , а по-късно и действителен член на Българското книжовно дружество. В дома му в Пловдив днес се помещава Пловдивската градска художествена галерия.

Стоян Чомаков е роден в Копривщица през 1819 година. Баща му умира рано и той е отгледан с помощта на по-големия си брат Салчо и вуйчовците си Големи Вълко и Големи Стоян, които произхождат от богатия бегликчийски род Чалъкови. През 1820 г.  Чалъкови се преселват в Пловдив, където играят важна роля в управлението на града и имат голямо влияние върху османската администрация.  През 1842 година Салчо Чомаков също се установява в Пловдив и след смъртта на Големи Стоян става един от тримата наследници на Чалъкови.

Първоначално Стоян Чомаков учи в основаното от вуйчо му килийно училище в Копривщица. През 1831 година той се премества в гръцката прогимназия в Пловдив, а след това в съществувалото през 1836-39 година училище на Теофилос Каирис на остров Андрос. След закриването на училището Чомаков  продължава образованието си в гимназията в Атина, след това следва медицина в Пизанския университет, завършва във Флоренция и специализира хирургия в Париж през 1848 година.

От 1849 до 1860 година д-р Иван Чомаков е първият градски лекар в Пловдив. Той става известен, като прави за първи път в Османската империя няколко операции на перфориран хранопровод. През 1849 година той открива в града и първата българска аптека, освен това е училищен настоятел и преподавател по френски език.

Малко след завръщането си, Чомаков произнася реч по време на изпитите в гръцкото училище в Пловдив, в която се обявява срещу елинизацията  и призовава българите да учат на български език. Противоречията между българи и гърци в града се засилват, след като новоназначеният митрополит Хрисант нарича българския език „цигански“ и много влиятелни българи, сред които Салчо Чомаков, Найден Геров и Георгаки Стоянович призовават за неговото отстраняване.

През 1857 година със съдебно решение Хрисант е отстранен и мястото му заема Паисий, елинизиран албанец, който по-късно подкрепя усилията за обособяване на българската църква. През следващите няколко години споровете в града не спират и на няколко пъти се стига до насилствени сблъсъци между българи и гърци във връзка с използването на български език в богослужението в определени църкви.

Провалът на Русия в Кримската война отслабва позициите на Цариградската патриартшия и тя е подложена на натиск от османските власти да проведе вътрешни реформи, които да намалят ширещата се корупция. Различни български групи се обявяват за отделяне на българската църква, а Драган Цанков призовава за уния с Римокатолическата църква

На 3 април 1860 година в Цариград епископ Иларион Макариополски обявява независимостта на църквата от Цариградската патриаршия и е подкрепен от митрополитите Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Османското правителство приема да признае създаването на нов български милет едва след сключването на уния с Римокатолическата църква. В края на 1860 г.  за глава на униатската църква е назначен архиепископ Йосиф Соколски,  а в началото на 1861 година Иларион, Авксентий и Паисий за изпратени на заточение в Атон.

При създалото се положение Стоян Чомаков организира свикването на общобългарски събор в Цариград. Самият той става представител в него на Пловдивската и на Софийскта епархия. След пристигането си в Цариград през пролетта на 1861 г. и с подкрепата на руския посланик , Чомаков успява да издейства отстраняването на Йосиф Соколски, след което много други привърженици на унията оттеглят подкрепата си за нея.

На 9 юни 1861 г. представителите на събора връчват на великия везир Къбръзлъ паша петиция с искане за създаване на българска църква, независима както от Цариградската патриаршия, така и от римския папа. Сред аргументите, посочени в искането, е и това, че обособяването на българската общност ще укрепи нейните връзки със сродния турски  народ, което ще отслаби гръцкото и руско влияние. Къбръзлъ паша отхвърля искането, позовавайки се на желанието на Русия за запазване на Патриаршията и османските ангажименти към руското правителство. В същото време външният министър Али паша, който отговаря и за изповеданията, насърчава събора да продължи работата си. Чомаков предлага компромисен вариант, според който от Патриаршията трябва да се отнемат всички светски правомщия, но той не е приет от събора.

Църковният български въпрос получава ново развитие със смъртта на султан Абдул Меджид.  Той е наследен от Абдул Азиз, който малко по-късно назначава за велик везир Али паша, изразявал нееднократно симпатии към българските претенции. По същото време Тодор Бурмов, подкрепян от руското посолство, предлага програмата, известна като „Осемте точки“, която предвижда равнопоставеност на българи и гърци в рамките на патриаршията. Въпреки това църковният въпрос не получава особено развитие.

През есента на 1861 г.  повечето представители на общобългарския събор се разотиват, като в Цариград остава малка група, която да продължи преговорите с правителството. През март 1862 г. Стоян Чомаков също се завръща в Пловдив, където малко преди това е починала съпругата му. През май той отново заминава за Цариград, като представител на пловдивската община в Смесената комисия, създадена за преговорите с Патриаршията по Осемте точки.

Д-р Стоян Чомаков играе ролята на мирски водач в  борбата за отделна българска екзархия. Неговата голяма заслуга е, че съумява да принуди руската и турската политики да приложат спрямо Църковния въпрос националния принцип, в резултат на което през 1870 г.  е създадена Екзархията и на българите е признат статут на милет (нация).

Д-р Иван Чомаков умира  в Пловдив на 23 ноември 1893 година.
http://www.teenproblem.net/a/66-uchilishte/34435-d-r-ivan-chomakov---vodach-v--borbata-za-otdelna-balgarska-ekzarhiia-/
...


Къщата на д-р Стоян Чомаков в Пловдив, в която сега се помещава постоянната експозиция на Златю Бояджиев.
http://www.nasamnatam.com/patepis/Starinen_Plovdiv-444.html

[Hatshepsut]

Неофит Бозвели – човекът, поставил началото на църковно–освободителните борби

Обръщайки поглед към Възраждането – периодът, в който се заражда цялостната националноосвободителна идеология, сякаш се вглеждаме и отдаваме повече значение на политическата дейност на българския народ, а забравяме може би най – важната първа крачка, довела до Освобождението, а именно църковните борби и  техните водачи.

Една от най – светлите и изявени личности от времето на тези борби е на Неофит Бозвели. За ранните години от живота на Неофит Бозвели се знае твърде малко. Роден е в град Котел през 1785г., бащиното му име е Петров, а прозвището Бозвели, с което остава и до ден днешен в историята, означава на турски необуздан. Ако кажем, че това му прозвище отразява донякъде и действителността, няма да сгрешим, защото Неофит е наистина буйна и упорита личност, бореща за една висша цел – просветление на българския народ.

Предполага се, че учи в местното килийно училище, където до 1795г. учителства Софроний Врачански. Проявените дарби и вероятно стремежът към книжовни занимания го отвеждат на осемнадесетгодишна възраст в Света Гора. Там става и послушник в Хилендарския манастир, но монашеската килия не го задоволява и затова отива да учи в гръцко училище извън Света Гора. Не продължава образованието си след завършването на елинското училище, тъй като монашеството го възпира.Неофит Бозвели, за възможностите на това време, получава добро образование и както сам пише минава за „учен” калугер. През 1810г. в Хилендарския манастир приема монашеско пострижение, а по – късно приема и свещенически сан.

Три години по – късно, през 1813г. като таксидиот на Хилендарския манастир е изпратен в Свищов, който по това време освен че е един от най – големите градове в наши земи и се намира и в драматична ситуация. Градът е току – що опожарен от руски бомбардировачи, а населението му се разпилява по Влашко, тъй като се опасяват от реакцията на турците. Именно в този тежък момент свободолюбивият и нестихващ дух на просветителя Неофит Бозвели се проявява най  - ярко, тъй като той е този, който окуражава и подкрепя своите сънародници да се завърнат по родните места и  да издигнат отново града от пепелищата. В Свищов остава около 20 години, през които се занимава изцяло с проповедническа, учителска и книжовна дейност. Заедно с Емануил Васкидович полагат големи грижи за образованието в града и го издигат като просветен център. С цялостната си дейност Неофит Бозвели несъмнено спечелва уважението и благодарността на свищовци. Благоприятната атмосфера в издигналия се от пепелта град Свищов, който постепенно се превръща в културно средище, спомага за формирането на Неофит Бозвели като обществено активна фигура.

Хилендарски манастир

Книжовникът изцяло бива погълнат от идеята за просвещение на българския народ, затова изоставя и задълженията си на таксидиот и насочва целите си внимание, време и енергия към светските просвета и образование. Неофит Бозвели открива в лицето на Емануил Васкидович свой съмишленик. Общата им работа дава и своите плодове – Свищов се издига като значителен просветителен център, а Неофит Бозвели започва своята книжовна дейност, с издаването на „Славяноболгарское детеводство за малки деца”. Този учебник се различава от тогавашните буквари, тъй като се състои от шест различни учебни книги, а в предговора Неофит Бозвели споделя своите напредничави идеи за развитието на българското училище. За отпечатването на изготвеното учебно помагало се налага да замине за Крагуевац (Сърбия). Там се задържа за около две години, през които има възможността да се запознае с творби на Д. Обрадович и З. Орфелин, които със своите либерални разбирания несъмнено повлияват върху вижданията и на Неофит Бозвели. В Сърбия отпечатва още две книги: „Краткая свещеная история” и „Свещений катехизис”.

Неофит се завръща в България през 1836г. и прекарва три години в селища и манастири из Търновската епархия. През този период Бозвели изяснява своите идеи и осъзнава, че трябва да се започне една последователна борба срещу гръцкото духовенство в българските епархии. След падането на България под османско иго, диоцезът на Търновката патриаршия преминава към цариградската. Така българският народ загубва и единствената си опора в тежките времена на потисничеството – църковната администрация и културната самостоятелност. А както знаем, по време на Османското владичество, именно църквите са били онези съхранители на българското, народността и просветата. Цариградската патриаршия става проводник на гръцка култура и постепенно се превръща в пречка за опазването на българското самосъзнание.

Борбата за заменянето на гръцките владици с български започва първо във Враца. В същото време за търновски митрополит бива назначен гъркът Панарет, което води до недоволство сред българите. Така се заформя едно антифанариотско движение в края на 30 – те години, начело на което застава именно Неофит Бозвели. В края на 1836г., просветителят напуска Свищов и обикаля из градовете Калофер, Карлово, Габрово, Троян. По времето на тези обиколки, освен че учителства, той започва своята борба срещу гръцкото духовенство, като агитира народа срещу гърцизма и Панарет Търносвки. Тъй като спечелва доверието на хората, благодарение на борбата, която води, се поражда желанието у българите именно той да бъде избран за митрополит на Търновската патриаршия. С тази цел заминава за Цариград през 1839г. Там успява да се свърже с тамошните българи и да ги накара да повярват в общата идея – противопоставяне на гръцкото духовенство. Полага неимоверни усилия, използва цялата си енергия, пръв предлага идеята да бъде основана в Цариград българска църква, която да бъде символ на общобългарската борба. Цариградската патриаршия обаче му отказва да бъде назначен за митрополит и в Търново е изпратен гъркът Неофит Византиос. Неофит Бозвели бива назначен за негов протосингел и заминава за Лясковския манастир. Наклеветен пред Патриаршията и без нужното разрешение на Високата порта, Бозвели е отвлечен през март 1841г. от манастира и е заточен на Света Гора. Там прекарва близо три години, през които не спира да се занимава с книжовна дейност, и през 1844г. успява да избяга и да отпътува за Цариград. Там открива една нова среда, свързва се с нови хора от българския елит, получава по – голяма подкрепа и намира своя съмишленик  – Иларион Михайловски (Макариополски). През септември същата година той и Иларион отправят два обширни меморандума до Високата порта, които съдържат няколко основни искания. Те са: българите да имат архиереи от своята народност и да се избират от самите епархии; свободно да откриват народни училища и да печатат книги на български език; да се състави българско представителство, независимо от Патриаршията, което да излага всички нужди на народа пряко на Високата порта; в българските градове съдилищата да са с участието не само на мюсюлмани, но и на българи. От името на българските еснафи, той подава нов обширен доклад за състоянието на народа и пагубната роля на гръцкото духовенство, като излага отново идеите си, но доста по – конкретно формулирани, като се набляга на идеята за създаване на български храм в Цариград. Тази му инициатива се осъществява и българското общество в Цариград се сдобива с българска църква, година след смъртта на Неофит Бозвели.

 С цялостната си дейност, която е несъмнено успешна, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски се превръщат в духовни водачи на българския народ. Двамата неуморими просветители и водачи продължават своята работа и изработват програма и тактика за едно самостоятелно движение за извоюването на културна и духовна  независимост, които в последствие ще изиграят ключова роля за Освобождението на българите. Преценявайки добре ситуацията и опасността от постигането на успех на програмата на двамата просветители, Патриаршията ги изпраща на заточение в Света Гора на 29 юли 1845г. Неофит Бозвели е затворен във Великата лавра като истински бунтовник, а по – късно е преместен в Хилендарския  манастир. Тук, както и при първото му заточение, той не прекъсва борбата, напротив продължава, макар и в словесна форма, пишейки съчинения главно против фанариотите. Най – значими творби от този период са „Плач бедная Мати Болгария” и „Разговор с един бесарабски българин”. Болестта му обаче напредва, а условията са непоносими и на 04 юни 1848г., Неофит Бозвели умира.

Животът на Неофит Бозвели може да бъде описан само с една дума – борба, която води до последния си ден. Той поставя началото на църковно – националното движение, без което страниците на историята ни може би щяха да бъдат други. Той не се примирява с гръцкото духовенство и своеволията на Патриаршията, той събужда българския народ и вдъхва надежда за възможната културна и църковно – национална самостоятелност, която не след дълго става и реалност. Неофит Бозвели допринася и за развитието на българската книжнина през този период. Неговите учебници са сред онези, които извършват прелом в развитието на просветното дело. Едновременно с това, той се проявява и като талантлив писател, който полага началото на една нова жанрова форма – диалогa. В творчеството си той излага идеите си за развитието на поробената си страна, говори за духовното робство, вселило се сред българите, приканва към просветна борба. Възрожденецът Бозвели е този, който начертава пътя, по който трябва да се върви, за да бъде постигната църковната самостоятелност.

https://www.bulgarianhistory.org/