Ньойският и Ангорският договори

[Nordwave]

НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР

Нерешените проблеми на Балканите след Балканската 1912 г. и Междусъюзническата война 1913 г., изкопават дълбока пропаст и създават предпоставки за напрежение и нови военни стълкновения между балканските народи. Съгласно Лондонския, Букурещкия и Цариградския мирни договори, България отново е разпокъсана, отново са отнети изконни български земи. Националният въпрос отново е превърнат в съдба за България, в кървяща и незаздравяваща рана.

Затова, когато избухва Европейската война на 15.06.1914 година, повод за която е убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево, с надежда за “реванш” и “национално обединени”, Фердинанд и българското правителство включват България във войната на страната на Германия и Австро-Унгария против Сърбия, на страната на която застават Русия и Съглашението (Франция и Англия). По-късно с намесата на Япония, САЩ и други страни,  Общоевропейската войната прераства в световна и завършва с поражението на Центристкия блок (Германия и Австро-Унгария).

За България, тази война завършва със загуба и тежки последици.

Съгласно Ньойският мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, влязъл в сила на 9 август 1920 година, от България са отнети Южна Добруджа (върната по-късно през 1939 година), Беломорска Тракия, долината на р. Струмица и Западните покрайнини. По този начин България е лишена от изконни български територии, населени с българско население. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция е приложена и т.нар Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия. Насилствено е прогонено българското население и от Югоизточна Тракия (Турция) и от други български територии, останали под чуждо владение.

Затова, когато се поставя въпроса за подписване на Рамковата Конвенция за “Националните малцинства”, ние (българите) имаме всички основания да не сме съгласни, защото на територията на България няма “национални малцинства”. Обратното, България граничи отвсякъде със себе си, с откъснати от живото й тяло изконни български земи, населявани и населени и сега с българско население.

Ние (тракийците), които най-добре знаем, какво значи поробен народ и бежанска съдба, сме особено чувствителни на тази тема и изразихме нашето становище в Декларация, публикувана във вестник “Тракия” на 12 юли 1997 година и настояваме, правителството да положи максимум усилия за защита и зачитане правата на българите в съседните и други страни.

Съгласно Ньойският мирен договор на България е наложено да заплати и репарации, възлизащи на 2 250 000 000 златни франка, в срок от 37 години, с 2% лихва върху общата сума за първата и 5% за следващите години. До началото на 1939 година, т.е. началото на Втората световна война, когато е прекратен Ньойският мирен договор, България изплаща 65 000 000 златни франка репарации.

Освен тези тегоби, България е задължена, съгласно договора, да предаде на съседните страни (съюзници на съглашенските сили – победителки) – Сърбия, Румъния и Гърция и голям брой добитък (домашни животни) и 250 тона каменни въглища.

Това са последиците от Първата световна война и Ньойския мирен договор за България.

Ньойският договор превръща отново националния въпрос в съдба за България, а Тракия – в кървяща и незаздравяваща рана. Това е един несправедлив договор, наложен ни отново от Великите сили.

АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР

След несправедливия Берлински договор от 1878 г., наложен ни от Великите сили, който разпокъсва България, отнема нейни територии и създава многобройни поводи и конфликти за войни, след Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., който ни бе наложен пак от Великите сили и който откъсва български земи и изкопава дълбока пропаст между Балканските страни, идва и Ангорският договор.

На 18 октомври 1925 година между България и Турция е подписан договор за приятелство и сътрудничество, известен като Ангорски договор (по старото название на Анкара). Този договор е най-несправедливият, най-унизителният и най-предателският договор за България, подписан от българско правителство.

Предателството на този договор се заключава в това, че след успехите на българската армия, територии извоювани с кръвта на български войни и върнати на България, този път без ничия външна намеса са предадени на Турция. Предадени са земи, които не са нито държавна, нито общинска собственост, а лична собственост, без държавата да има право на това.

По силата на този несправедлив договор, съотношението на имотите на българските бежанци, останали в Източна Тракия (Турция), към имотите на турците изселени от България е както следва:

Къщи – 34 062 срещу 3 607 турски в България;

Ниви и ливади – 1 960 000 (2 милиона) дка срещу 286 000 дка турски в България;

Гори – 216 000 дка срещу 1 225 дка турски в България.

Или пресметнати по курса на долара през 1997 г. българските имоти останали в Източна Тракия възлизат кръгло на 5 милиарда долара. Ако към тях се прибавят и Малоазийските имоти на стойност 481 377 961 долара плюс пропуснатите ползи за времето, когато са били експлоатирани от турците, то имуществените претенции на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия възлизат на над 10 милиарда долара, срещу една десета турски имоти в България. Толкова, колкото е външния дълг на България.

Въпреки недостатъците и предателския му характер, в Ангорския договор залегнала клауза, съгласно която двете страни се задължават да спазват всички малцинствени права и имуществени разпоредби, като изселниците запазват правата си на собственост и експлоатация на имотите си в съответната страна. Българските изселници от Тракия са лишени обаче от тази възможност. От друга страна турското правителство не беше заинтересовано, не е заинтересовано и днес от спазване на тази клауза, тъй като турските изселници са приключили с продажбата на имотите си в България, докато нашите бежанци са изгонени голи и боси от родните им места и не са допуснати, докато са живи да отидат и да видят бащин дом и имот.

Тракийско дружество “Антим Първи”

[Nordwave]

РАВНОСМЕТКАТА ОТ НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ БОРБИ

Според рапорт на Международното бюро на труда, представен на Обществото на народите през 1926 г., общият брой на бежанците в България, придошли от Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини, надхвърля 700 000 души и се равнява на 14% от тогавашното нейно население. По данни на Никола Инджов (в. “Тракия”, год.ІІІ, бр.17 от 3 септември 1992 г.) броят им надхвърля един милион. Съгласно Берлинския, Ньойския и Ангорския договори извън границите на държавата ни остават 127 752 кв.км българска територия с 3 500 000 българи, подложени на асимилация. Откъснати са изконни български земи, в които е живяло и живее и сега българско население, за да дойде до положение България да граничи сама със себе си. И всичко това става по волята и активната намеса на т.нар. Велики сили (приложение картата за териториалните граници на България).

В резултат на промяна на териториалните граници, стотици хиляди българи са насилствено прогонени от родните им места, за да намерят приют в майка България.

Особено нерадостна е съдбата на бежанците от Одринска Тракия и Мала Азия.

Намерилите тук приют от Одринско и Мала Азия само в периода 1913-1925 г. са около 221 000, между които 67 796 жени (3 304 вдовици) и 70 320 деца (8 765 сираци), установили се по окръзи и райони както следва: Бургаски – 48 332, Варненски – 11 908, Видински – 1 131, Врачански – 2 104, Великотърновски – 1 411, Кюстендилски – 2 377, Момчилградски – 14 103, Смолянски – 3 290, Петрички – 34 900, Пловдивски – 19 729, Старозагорски – 9 311, София – 35 446, Хасковски – 22 346 и Шуменски – 6 218. Потокът от нови бежанци продължава и през следващите години.

Към 9 юни 1923 г. подалите молби за оземляване е 110 245 малоимотни и безимотни, срещу осигурени 816 520 дка, т.е. по 7,4 дка на човек. При това в много случаи са предлагани неподходящи терени – нискостъблени, гористи и мочурливи местности, особено в Бургаския край, населен основно с тракийски бежанци. От друга страна оземляването на бежанците създава неприязън към тях от местните малоимотни и безимотни селяни. Наложените репарации, съгласно Ньойския договор довеждат България до катастрофално положение. Държавата няма възможност да подкрепи финансово и материално бежанците. Помощите от държавата възлизат едва по 20 лв. на семейство и то само за първите три години след войната.

Покъртителни са фактите, изнесени във в. “Тракия”, че до 1920 г. в Айтоска и Карнобатска околии по-голямата част от бежанците пристигнали от Източна Тракия през 1913 г. живеят още в плевници и кошари, в Ямбол 120 бежанци са настанени в срутени яхъри и разни пристройки срещу наем и обработване лозята на собствениците. В с. Сарафово 130 семейства от които 100 от с. Пишман (Малгарско) и 30 от Ениджия (Лозенградско) са настанени в мизерни къщички (колиби), покрити със саз, крайно непригодни за живеене, подложени на глад и мизерия, малария и туберкулоза.

В продължение на 10 години условията, при които са поставени да живеят бежанците покосяват живота на една трета от това население.

Едва в края на двадесетте и началото на тридесетте години, 42 510 бежански семейства получават заем, отпуснат със съгласието на Обществото на народите, с една част от който се построяват т.нар. къщички “шаронки”, на името на големия френски капиталист, финансирал българското правителство срещу неимоверно големи лихви за погасяване на заема. Това довежда до разорение на бежанците – селскостопански производители, оземлени със земя и нова миграция към градовете, за да намерят мястото си сред най-ниско платените наемници, в условията на незатихваща безработица.

Не са малко и тези, които изпаднали в безизходица решават да се завърнат по родните си места. Завръщането им в бащин дом се оказва мимолетно. В резултат на авантюристичната външна политика на управляващите, те съвсем скоро трябва да изпият за втори път горчивата чаша на бежанската съдба с всичките нейни последици.

ЕТНОДЕМОГРАФСКИТЕ ПРОМЕНИ В ОДРИНСКА ТРАКИЯ

Етнодемографският характер на процесите преди и след Илинденско-Преображенското въстание показват, че въпреки засилената емиграция през Руско-Турските войни 1799-1808, 1828-1829, 1877-1878 г., когато над 70 хиляди души напускат родните места и пределите на България и се заселват в Добруджа, Русия и Влашко, естественото възпроизводство на българското население в Одринско бързо заличава следите от емиграцията.

Статистическите данни за броя на населението само в Одринския вилает от 1878 г. показват, че българите са по-многобройни от всички останали народности взети заедно.

В районите, където се очаква въстанието да бъде най-масово, съотношението между отделните етнически групи е: в Лозенградска каза българите съставляват 76,9% от цялото население в околията, в Бунархисарска каза – 68,3% и във Визенска – 55%. Това съотношение се променя малко след Освободителната война (1877-1878 г.), но превесът на българите се запазва и през следващите две-три десетилетия. Промените, макар и незначителни, се дължат на изселване на българи от Одринско в пределите на свободна България и на колонизаторската турска политика, която заселва в Одринско много турски изселници от България и Мала Азия.

Въпреки това в 1900 г., само три години преди въстанието, българите са все още преобладаващата част от населението на много кази в Одринския вилает.

Масовото изселване на българското население от Одринска Тракия, започва с погрома на Преображенското въстание, които по данни на Хр. Силянов – от 24 християнски и 14 смесени села в Лозенградско, 16 са изцяло или отчасти опожарени. От 9000 християнски къщи – 1090 изгорени и 1025 души убити. Две трети от населението на пострадалите села напуска родните си места и забягва в България.

В Малкотърновска околия от 3590 къщи турците изгарят 1020 или 20,4%. Броят на убитите е 950, т.е. 5% от цялото християнско население, а 5237 души или 27,4% (повече от една четвърт) избягват в България.

Във Василиковска околия от 10 християнски села изгарят 5, процентът на убитите е 5,7.

Равносметката показва, че от въстаналите 92 български села в Странджа, 40 села са обърнати изцяло в пепелища, 8 наполовина и 18 отчасти изгорени или общо 66 села, които представляват 71% от всички въстанали села.

По данни на бившата Дирекция за настаняване на бежанците до 1912 г. придошлите  от Одринска Тракия и настанените по окръзи само в България (без тези, които са се заселили в Добруджа, Русия и Влашко) са  35 059 семейства, със 153 519 души.

Насилственото изселване (масово и единично) продължава и през следващите години, за да се стигне до пълно обезбългаряване на Одринска Тракия и Мала Азия.

Така че, броят на изгонените от Източна Тракия надхвърля цифрата четиристотин хиляди (406 580). Ако към тях се прибавят и българите, насилствено изгонени от Мала Азия (Анадола) през 1914 г., цифрата е далеч по-голяма. Съгласно доклада на министър-председателя на България до Министерския съвет от 4 януари 1914 г., броят на бежанците, предявили искане да бъдат пренесени с кораби и заселени от Мала Азия в майка България е 60 000 души. Димитър Шишманов (кн. “Необикновената история на Малоазийските българи”) смята, че данните са преувеличени и че броят на селата не е бил 30, както се сочи в доклада, а двадесетина, с около 7000 жители. По данни на други автори се сочат 10-12-15 хиляди жители.

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИМУЩЕСТВЕНИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НА ТРАКИЙСКИТЕ БЕЖАНЦИ
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МИНАЛОТО, НАСТОЯЩЕТО И БЪДЕЩЕТО

За първи път въпросът за имуществените права на българите за имотите им в Турция е поставен в Народното събрание през 1925 год. от депутатите тракийци, начело с Димитър Попниколов (брата на войводата Яни Попниколов – Попов).

След 1991 год. СТДБ прави отново постъпки за уреждане имуществените проблеми на тракийците, като използва клаузата, залегнала в Ангорския договор за ползване на имотите си изселниците и от двете страни.

През 1992 год. е постигнато споразумение между България и Турция за обсъждане на нерешените проблеми между двете страни. Въз основа на това споразумение по времето на Пирински – министър на външните работи е съставена междуведомствена комисия на ранг зам. министри, която комисия провежда само едно протоколно заседание.

От 1992 год. до сега въпросът за имотите на българската страна в Турция многократно е поставян на вниманието на Народното събрание, Министерския съвет, Президентството – по време на посещението в Турция на българския президент Желю Желев, по време на посещението на турския министър-председател Мюсют Илмаз в България, на българския министър-председател Иван Костов в Турция, при посещението на министъра на външните работи на България в Турция. Проведени са срещи от Ц.Р. на СТДБ през м. март 1998 год. с турския посланик в България, с президента и министър-председателя на България, от които е получено уверение, че турската страна е запозната с претенциите на българската страна за имотите ни в Източна Тракия и Мала Азия и че през м. май 1998 год. ще се проведе заседание на междуведомствената комисия. Проведен е и Национален протестен митинг на 21 март 1999 год. в Бургас. Заседание, обаче не се състоя, тъй като турците поставят приоритетно в дневния ред на заседанието, разглеждане имуществените и социални проблеми на изселените от България турци по време на възродителния процес.

Независимо от това, турските проблеми са решени. При посещението на министър-председателя на България Иван Костов в Турция – 1999 година, е постигнато споразумение, с което е удължено двойното гражданство на българските турци, така че, когато искат да могат да посещават България, да престояват колкото си искат и да ползват имотите си. Уредено е да им се изплащат пенсиите на място. Признато е прослуженото им време в България за стаж при оформяне на пенсиите им и други културни спогодби в полза на Турция. Всички наши усилия остават обаче безрезултатни.

Този въпрос за правата на тракийските бежанци, за имотите на тракийските и малоазийски българи, нас тракийците, които най-добре знаем какво значи поробен народ и бежанска съдба, сериозно ни тревожи и ние нямаме намерение да се примирим още повече днес, когато на Балканите отново се разиграва кървава драма, когато отново се прокрадват чужди интереси за достъп и влияние на Балканите, ключова позиция в стратегията, на които заема Турция, когато отново се загърбват и проиграват националните ни интереси, когато се поставя въпроса за изграждане на електроцентрали и пътища на българска земя, когато се приватизират български предприятия и светини, като случая с “Изворът на Белоногата” от турски инвеститори и то от поставени лица с чужди капитали, когато има опасност да станем отново васална на Турция страна.

След изчерпване на всички възможности за решаване имуществените проблеми на Източнотракийските българи на национално равнище – правителство, парламент и президентство, СТДБ се обърна с писмо до председателя на комисията на ЕС и до председателя на комисията по разширяване на ЕС, с предложение да не се приема Турция в Европейския съюз, докато не се уредят имуществените проблеми на българските бежанци от Тракия.

В отговор на писмото от председателя на СТДБ, се получи уверение от председателя на комисията на ЕС, че Европейският съюз няма да вдигне бариерата пред страните кандидатки за членство в ЕС, докато не “достигнат стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията, прилагане закона, човешките права, уважение и защита на малцинствата”. Този отговор по същество не решава проблема, не ни удовлетворява и ние нямаме намерение да се примирим с имуществените проблеми на тракийските и малоазийски българи.

Наш дълг е да устояваме националните интереси, да не забравяме, че те стоят над всякакви партийни и лични пристрастия, защото те са временни, а България е вечна и ние нямаме право да забравяме заветите на хилядите синове, паднали за нашата свобода.

ТРАКИЙСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ В ОДРИНСКА ТРАКИЯ

По време на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание Бургаската организация има за задача и играе важна роля в организирането и изпращането на агитационни и бойни чети за повдигане и поддържане духа на местното население в Одринско, за изграждане на комитети и “смъртни дружини”, за снабдяване на четите и населението с оръжие и боеприпаси.

След погрома на въстанието, главна задача на четите и задграничното бюро е да се изведат беззащитното бежанско население отвъд границата, в майка България. Тази задача те самоотвержено изпълняват. Над 30 000 бежанци оставят бащин дом и имот и преминават границата.

Тук тракийската организация, в лицето на тракийското дружество “Странджа” и “задграничното бюро” посрещат бежанските колони и полагат много усилия за настаняването им по села и градове и осигуряване на работа и храна.

След Балканската и злополучната Междусъюзническа война 1913 година, когато се извършва най-страшния геноцид от турския башибозук над беззащитното българско население в Тракия, нова вълна от бежански колони заливат страната ни. 62 998 души са принудени да напуснат Тракия, голяма част от които се заселват в Бургаски окръг.

По-късно, след Европейската или Първата световна война (по силата на Парижкия мирен договор) до 1926 година в Бургаски окръг прииждат и се заселват нови 713 семейства с 1557 бежанци.

По непълни данни на бившата Дирекция за настаняване на бежанските семейства в България до 1931 година в Бургаски окръг са заселени най-много – 12 155 семейства, от които 9 837 от Източна и 2 318 от Западна Тракия, приютени в 73 населени места, общият брой на които възлиза на над шестдесет хиляди души, две трети от които от Източна Тракия.

В своята история, в зависимост от политическите ситуации и форми на държавно управление, тракийската организация бележи различни степени на възход и упадък.

Въпреки трудностите и репресивните мерки, стигащи и до закриването й през 1934 и 1977 година, коренът на тракийската организация се оказва жилав и дълбоко вкоренен в тракийските ценности и тя устоява и оцелява.

Бургаската организация в своето историческо развитие също преживява трудности и преминава през различни етапи и форми на развитие: Кръжок по родолюбие, македонско дружество “Пирин планина”, тракийско емигрантско дружество “Странджа” – клон на Варненското, Македоно-Одринско дружество, културно благотворително дружество “Тракия”, културно-просветен клуб “Тракия”, културно-просветно дружество “Тракия”, дружество “Тракия” и сега Тракийско дружество “Антим І” (справка “Тракийското движение в Бургас”, Я. Керемидчиев, 1992 г.).

Самостоятелно или обединена с македонската организация, общо взето тракийската организация в Бургас живее пълнокръвен организационен живот, участва активно, играе положителна роля и допринася за организационното и идейно укрепване на емигрантското движение в Бургас и се утвърждава като “задграничен център” на ВМОРО в Одринска Тракия.

На VІІ конгрес на Македоно-Одринската емиграция през 1900 г. в София, Георги Минков е избран за член на Върховния комитет и натоварен да отговаря за емиграцията в Одринска Тракия.

По време на Балканската война, тракийското дружество в Бургас подготвя и организира изпращането на доброволчески отряд, начело с Михаил Герджиков – главен войвода от Илинденско-Преображенското въстание, в помощ на ІІІ Българска армия, която действа в лозенградското направление (посока: Алан кайрак (дн. Ясна поляна), Василико (дн. Царево), Бунархисар, Виза, Мидия).

През 1912-1913 и 1914-1919 г. поради военновременната обстановка дейността на тракийската организация, както в страната, така и в Бургас е занижена и почти преустановена.

През 1923 г. в Бургас е основано Младежко дружество “Марица” (второто след Варненското – основано през 1922 г.) и женско културно-благотворително дружество “Екзарх Антим І”.

По инициатива на дружество “Тракия” и младежкото дружество в Бургас на 29 октомври 1925 г. в гр. Бургас е свикан многолюден митинг против Ангорския договор, на който говори председателят на ВИК на тракийските дружества в България Димитър п.Николов.

Нерешените проблеми на тракийската кауза са обсъждани и на свикания ІХ Редовен Конгрес на Тракийското дружество в гр. Бургас през 1925 година.

Начело на тракийската организация в България винаги са стояли видни и изтъкнати интелектуалци, като Димитър п.Николов, акад. Димитър Михалчев, акад. Константин Петканов, Ламби Данаилов, Никола Спиров, ген. Хариев, ст.н.с. д-р Костадин Карамитрев.

Начело на тракийската организация в Бургас също са стояли опитни и патриотично настроени, предани на българската кауза тракийски дейци, интелектуалци и общественици като Григор Дянков – първия председател на учреденото дружество “Странджа” в гр. Бургас, д-р Христо Георгиев – председател на дружеството 1899-1900, Петър Обрешков – председател 1901-1902, Георги Минков – председател на възобновеното дружество “Одринска Тракия” 1919 г. и много години зам. председател и председател на дружество “Странджа”, д-р Павел Ношков, Димитър п.Николов, Иван Орманджиев, Георги п.Аянов, Атанас Калфов – писател, Панайот Воденичаров, Димитър Янев – народен представител и председател на дружество “Тракия” 1937-1939 г., Никола Андреев Стоянов – председател 1939-1944 г. и много други.

След 9-ти септември 1944 година, председатели на тракийската организация в Бургас са: Янко Комитов 1945-1975 г., Йордан Янев 1976-1980 г., Петър Попов 1980-1982 г., Веска Даракчиева 1982-1992 г., Янко Керемидчиев 1975-1976 г. и 1992-1993 г. и д-р Стамат Апостолов от 1994 година.

За изграждане и укрепване на тракийската организация в Бургас допринасят и бургаските тракийски интелектуалци Стоян Петков Шивачев, Георги п.Стаматов, Горо Горов, Никола Карагеоргиев.

Днес бургаската тракийска организация бележи значителни успехи в организационно и идейно отношение, с многостранна и значителна по обем дейност.

Тракийско дружество “Антим Първи” www.meridian27.com