Костадин Костадинов

[Иван Д.]

Миналата седмица гледах Панорама по БНТ. Бойко Василев попита драгалевския мангал Иван Костов за демографските проблеми, които изпъкнаха особено след като излязоха резултатите от преброяването. И какво мислите, че отговори драгалевският мангал Иван Костов???

Това изобщо не е причина за безпокойство. Ирландия и Шотландия знаете ли какви демографски кризи са преживявали, емигрантски. Емигрирали са по 30% от населението им и пак са оцелели. И България ще оцелее. Сега е важно друго...

И почна да си развява седерастките лакърдии. Направо ми призля.  :@ :@ :@

[Nordwave]

Краището и Знеполе - умиращата Западна България

 Чували ли сте за Краището? Странно име за област, намираща се в центъра на Балканския полуостров, но по силата на различни международни договори днес намираща се в западния край на българската държава, а една малка част от него (Босилеградско) - в източния край на сръбската държава. Още по-странно е, че този красив български край се намира буквално пред портите на българската столица, дал е много жители на София, а за него почти не се говори. А то през последните години какво ли и да се говори - там всичко е оставено на доизживяване и последните му жители отброяват последните си дни. Ако беше само там така, как да е, обаче процесите са еднакви в цялата страна, а никой не им обръща внимание. Затова реших да направим една екскурзия на журналисти от София до Краището и Знеполе (Трънско), да видят сами каква е ситуацията и да я направят достояние на колкото се може повече хора. Особено по големите градове.

Тръгнахме от София по пътя за Кюстендил. Община Кюстендил е една от големите в България - и като територия, и като население. Обаче само на пръв поглед. От 72 населени места в 42 населението е под 100 души, а от другите 32 едва в 4 има училища или детски градини. С други думи животът в 68 населени места е на приключване. Едно от най-малките е Полетинци, разположено в няколко махали по високите части на Земенската планина. За сравнение - най-високия връх на планината е 1293 м., а селото е на 1090 м. надморска височина. Някога в това чудно красиво и живописно село са живели близо 1000 човека, имало е училище, читалище, кооперация, лекар, поща и дори банков клон на ДСК. Впрочем това някога не е било преди кой знае колко време, а преди около 60 години. Днес в селото има 7 постоянни жители, още толкова временно живеещи през лятото и... нищо друго. В махалите я има, я няма и един жител. Два пъти в седмицата (вторник и петък) от полето се качва кола, която им носи хляб и мляко. Последното дете в селото е родено през 1950 г. Хората, разбира се, не са измрели - просто масово са се изселили към Кюстендил и София. След тях са останали само къщите им. Журналистите за първи път бяха в подобно село и когато слязоха от микробуса се почна яко цъкане с език. Снимаха некролозите на автобусната спирка, окъсаните знамена пред кметството и почнаха да питат най-старата баба в селото дали знае как се казва президента. Жената не се впечатли много, но видимо се радваше да види толкова много хора в селото. Само преди 10 години в селото е имало 60 човека...

Понеже гонихме график със срещи с кметовете на Трекляно и Трън ни се наложи да тръгнем бързо от Полетинци. По пътя до Трекляно минахме покрай 3 партизански паметника, които след това спряхме да броим. Нямаше смисъл, те изскачаха зад всеки завой и очевидно бяха десетки. Този край е дал на България стотици партизани и ятаци, които след това са взели участие в управлението на страната и именно по тази причина не мога да си обясня, как по дяволите е станало така, че тези хора вместо да използват това и да превърнат родния си край в райска градина на практика са се превърнали в негови гробокопачи. След себе си не са оставили нищо друго, освен паметници на всеки километър, че и по на често даже. На един кръстопът имаше витошка морена с плоча, поставена върху нея, като на плочата беше издялан следния надпис: "Тук, на това място, имаше круша, чиято хралупа беше използвана за укриване на оръжие за подготвяното ново въстание през 1925 г." Сигурен съм, че друг подобен паметник в България няма, както съм сигурен, че вече няма и кой да го види, защото кръстопътя беше между две села, чието население отдавна вече липсва...

Трекляно не остави много място за първи впечатления, защото докато влезем в него и вече бяхме на центъра му. Селото, център на най-малката община в България, едва надхвърля 200 души. Което от своя страна представлява половината от цялото население на общината. В цялата община има само едно училище, и то основно. При това от учащите се в него 37 деца едва 17 са местни. Другите са циганчета от Кюстендил, изключени от всички възможни училища и пратени тук хем да завършат, хем да закрепят положението на местното школо. Бъдещето на училището обаче хич не е розово. В общината през последните две години няма родено нито едно дете, а за предходните няколко те са средно по едно-две на година. Общото впечатление за запуснатост се подсилваше от гледката на недостроения блок на централния площад. Трекляно май е е единствената община в страната, която няма съмнителната чест да се радва на социалистическата архитектурна гордост. Тъкмо тръгнали да го строят и комунизма взел, че паднал, както ни обясниха от общината. Блока беше и предмет на разговор, когато стана дума за инвестиции в района. Какви инвестиции, то няма кой да работи, само пенсионери останаха, но виж, ако може някой да дойде да ни дострои блока, каза една от служителките в общината. Не стана ясно кой ще живее в него обаче. Това стана и повод за лека кавга между нея и шофьора на общината, който я нахока, че единствената стока, която внасят в общината, са ковчези, а тя сънува блокове. Най-много ново гробище да ни построят, заключи философски той, и започна да ни разпитва кой откъде е. Когато разбра, че съм от Варна, с възможно най-голямата гордост (спрямо себе си) и презрение (спрямо мен) каза: "Па ти не знаеш да зборуваш бугарски". Репликата му събуди очакван смях, но и ми напомни за прочутото краищенско твърдоглавие, инат и гордост. Малко известен факт е, че след Освобождението на България от турско робство правителството взема мерки за заселване на българи сред компактното мюсюлманско население на Лудогорието. По това време (1880 г.) Краището и Знеполе (Трънско) са най-гъсто населените области в държавата, и същевременно, заради свръхпопулацията и липсата на достатъчно обработваема земя, едни от най-бедните. Поради това когато на местните българи е предложена земя за заселване, както и къщи на изселили се в Турция мохамедани, и всичкото това безплатно, цели села се натоварват на волските каруци и се отправят на изток. На някои места те са заселени хомогенно, на други - пръснати сред местните мюсюлмани, но и в двата случая бързо възраждат българщината в този почти удавен от турцизацията и ислямизацията български край. Благодарение на феноменално високата си раждаемост само в рамките на две-три поколения те успяват да "побългарят" отново Лудогорието, като българите там от 10% през 1881 г. достигат 59% през 1944 г. При това Краището далеч не е обезлюдено, както може да се предполага, защото останалите там жители бързо компенсират липсата на изселилите  се свои съселяни. Но равносметката 130 г. по-късно е ужасна. Краището и Знеполе от най-гъсто населените области на държавата се превръщат в най-рядко населените, а потомците на краищенците в Лудогорието се изселват по големите градове, с което баланса отново е нарушен в полза на все по-отчетливо доминиращите мюсюлмани (тюркоезични и цигани). 45 години комунизъм си казват своето...

Когато стана време да потеглим за Трън шофьорът на общината направи всичко необходимо, за да ни разубеди от намерението ни да минем по пътя от Трекляно до съседния общински център. Каза, че пътят е ужасен и ще закъсаме, обаче аз го бях минавал вече, а и журналистите очевидно бяха обзети от авантюристичен дух, та в крайна сметка продължихме по план. Пътят всъщност не се различаваше от всички други подобни в България. Дупка до дупка, отдавна изчезнала маркировка и очевидно губеше битката с природата, която го превземаше и от двете му страни с всевъзможни растения, храсти и дървета. Но по едно нещо все пак се отличаваше. На не повече от 5 км след Трекляно пътят стана черен. Не от макадам, чакъл или нещо подобно, а от най-обикновена жълтеникава краищенска пръст. Тук отново се сетих нещо друго. Този път, свързващ Трекляно с Трън, всъщност вървеше по трасето на античния Знеполски друм, свързвал преди 2000 години Сердика (София) с Пауталия (Кюстендил). За съжаление днешното му състояние беше далеч от каквито и да е стандарти дори и от времето на Римската империя, а и ясно беше, че по онова време е бил доста по-използван. Каква ирония отново. Най-големият писател на Краището, Крум Григоров, родом от треклянското с. Габрешевци пише: "По нашия край човек няма как да се изгуби. На всеки 500 м. или кукурига петел, или се чува хорска глъчка." Днес обаче Краището и Знеполе бързо и неумолимо се превръщат в най-големия резерват в България. Резерват за животни, без хора...

Пътят мина през с. Косово и покрай с. Метохия. Тези две села са образувани от бежанци от Косово и Метохия през смутния за Турция 18 в., когато заради анархията в империята и албанския натиск много местни българи се изселват на изток, към долините на Вардар и Морава, та и в планините още по на изток. Да, местни косовски българи, от сърцето на Косово поле, което е населено плътно с българско население точно до тези размирни години. Днес последните десетина жители на тези две села са единствените, които още пазят архаичния, но автентичен български косовски говор. Бягството на предците им преди 3 века ги е спасило от албанизация и сърбизация, и днес те представляват едно от двете последни живи доказателства, и то извън Косово, за българското минало на областта. Другото е наличието на гораните (косовски българи мохамедани) в най-южните части на днешното албанско Косово. Но това е друга тема.

 Впрочем по темата за говора има какво да се каже и за трънския говор. Той е единствения от всички т. нар. преходни говори между българския и сръбския език, който е останал в границите на българската държава. Както косово-метохийския говор свидетелства за българското минало на цяло Косово, така трънския говор е последното живо доказателство за българския произход на населението по долината на Българска Морава (дн. Южна Морава), а именно в Нишко, Пиротско, Лесковачко, Вранско и Прокупленско. Само той се е спасил от посърбяване, докато другите, макар и до днес да пазят характерни само за българския език особености (заради което нерядко човек може да чуе от местните сърби, че "причат пола бугарски, пола српски") вече се възприемат като диалекти на сръбския език. За съжаление и трънския говор е заплашен от изчезване. Едва 4000 души живеят днес на територията на община Трън, която е третата по големина в страната и също така третата по гъстота на населението, само че отдолу нагоре в класацията. За сравнение - през 1939 г. тук живеят 41 000 души, пръснати в над 100 села и махали. Днес половината от селата и махалите са обезлюдени и заличени от картата на България, а в останалата половина доизживяват последните си дни последните знеполски шопи. Средно по 20 души живеят в 51 села на трънската община, като най-голямото от тях, Туроковци, достига едва 124 жители. За да е пълен апокалиписиса, Трън е подложен на тоталана циганизация. Циганите се набиват на очи веднага щом се влезе в града и се появяват отвсякъде. Макар и 10% от общия брой според преброяването от 2001 г., те са над 50% от новородените в общината. Впрочем терминът не е точен. Новородени има само в града, по селата от десетилетия няма случай на раждане.

Знеполе е било известно с две неща - трънските дюлгери и бусинската керамика. Първите построяват със свои средства строително училище, по-късно техникум, в града, като целта им е била да подготвя вече не прости строители, а направо инженерни кадри. Преди няколко години обаче училището е затворено заради липса на деца и за него вече се говори само в минало време. Както и за трънските майстори. Що се отнася до бусинската керамика, тя е една от трите национални български грънчарски школи, наред с троянската и берковската. До 1944 г. в с. Бусинци е имало над 300 майстори, специално училище за грънчари и население от повече от 1200 души, създавали продукция не само за Трънско, но и за цяла западна България. Днес в селото има 1 майстор, който живее в София и работи само събота и неделя в Бусинци, училището е отдавна закрито, а жителите са 28 човека. Все пак бусинската керамика е оцеляла, а последният майстор все още продължава да прави уникалните гледжосани бусински съдове, които са в най-пряка връзка с културните традиции на средновековна България.

Прави, прави, ама е един. В този край човек бързо научава, че най-често употребяваните думи са "последен" и "закрит". Последния човек в последното село, закрито училище, закрит завод, последния майстор. Кметът на Трън всячески се опитва да закрепи положението, обаче работата в този край отива на закриване. Което явно ще бъде последно. Е, журналистите в крайна сметка бяха изненадани от това което видяха, написаха материали по темата, някои даже се и впечатлиха, обаче всяко чудо за три дни. След два дни избухна поредният миризлив роден политически скандал и темата за Краището и Знеполе отшумя. Както впрочем бавно и тихо, но за сметка на това неотклонно, отшумява и българският народ, а заедно с него и българската държава. Защото това, което става буквално в предградията на столицата не се случва само там, и защото въпреки, че се вижда вече от всеки, на никой не му пука за последиците. А който не вярва, нека да иде и да види с очите си какво се случва с България, там, на Краището на света.

http://kostadin.eu/?p=455

[Nordwave]

Изданието на Фондация „ВМРО” „Южнобългарските говори в Ксантийско и Гюмюрджинско” беше представено от своя автор доц. Георги Митринов и зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов. Книгата разказва за автентичния говор на българите, живеещи в днешна Северна Гърция (Беломорска Тракия).  Зам.-председателят на ВМРО Костадин Костадинов акцентира, че Фондация "ВМРО" винаги е подкрепяла сериозните исторически трудове като този и припомни ангажимента на фондацията в издаването на книги на историческа тематика.

Доц. Пламен Павлов – председател на Агенцията за българите в чужбина от 1998-2002 г. –  сподели, че изданието е повод да говорим за тази част от българската нация, която е с български корени, но живее на друга територия.  Той допълни, че изданието е отговор от страна на български учен на съществуващи гръцки провокации, които се опитват да определят помашкото население с български корени в Северна Гърция като съвсем отделна група. Едно от хубавите неща, които съдържа книгата, е речник, съхранил автентични думи, използвани в Смолянския край и употребявани и днес от населението в Северна Гърция.

Ефим Ушев – главен редактор на „Златоградски вестник” – сподели впечатления от своите изследвания и от това какво означава да издаваш вестник на български език на границата, който се чете отвъд нея. Присъстващите го определиха като добър краевед, а Ушев заяви, че е на път да издаде сборник с народни песни от Ксантийско и Гюмюрджинско.

Представянето на книгата провокира сред присъстващите поредната дискусия за това интересува ли се българската държава от хората с български корени, които по една или друга историческа причина са останали да живеят извън нашите граници? Има ли страната ни национална доктрина по въпроса, която да следва неотстъпно през годините? И как би могло да се противодейства на опитите населението с български корени да бъде претопено чрез политика на гърцизация и турцизация. Констатациите, направени от присъстващите на представянето на изданието, бяха тревожни – българската държава в лицето на управляващите през последните години изобщо не се интересува от българите, които живеят в съседните ни страни.

http://vmro.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=2679:2011-06-03-12-01-53&catid=1:latestnews

[nepoznatiqt]

Имате ли някаква представа от къде мога да закупя тази книга? Никъде не я намерих да се продава в интернет, дори и в най-големите интернет книжарници. Единствено и само знам каква е корицата от тук http://mitrinov.blogspot.com/ . Зададох същия въпрос и там - но няма отговор. 

[Франкист]

пробвай да се свържеш с някой от клоновете на ВМРО в страната - няма начин да я нямат. Ако си от София - в централата на ВМРО или на ул.Георг Вашингтон в частта и между ул.пиротска и бул. т.александров има една книжарница само с  патриотични произведения,има и издания на  ВМРО - мисля че съм я виждал там.

п.п. за К.Костадинов съм чувал че е масон.

[Ратникъ]

Нищо чудно да е масон !!! В ръководството им в Пловдив има Евреи ционисти - отявлени, дори си честитят Ханука по фейсбук със еврейски свещници !!! Управлявах Пловдив в коалиция с ДПС и БСП, а после да ходя с тях на шествие - ай сиктир !!!

[Петкан]

Министерският съвет одобри административно-териториална промяна в община Златоград, с която се закриват селата Мързян и Фабрика. Предложението е на кмета на общината след решение на Общинския съвет в Златоград.

Двете населени места не отговарят на предвидените в Закона за административно-териториално устройство на Република България изисквания за наличие на постоянно население.

Село Мързян няма самостоятелно землище, а землището на с. Фабрика ще бъде присъединено към това на съседното с. Цацаровци.

https://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1615728
...

Правителството се запозна с годишния доклад за състоянието на здравето на гражданите и изпълнението на Националната здравна стратегия за 2015 г.

Документът съдържа обективни данни за параметрите и тенденциите в динамиката на основните индикатори, характеризиращи състоянието на общественото здраве през 2015 г. Направен е анализ на рисковите фактори за здравето, включително социално-икономически, околна и трудова среда, както и факторите, свързани с индивидуалния начин на живот, с начина на хранене, двигателна активност и вредни навици като тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, наркотици и др.
Тези фактори имат най-голяма обвързаност със заболяванията, водещи до най-високи нива на смъртност и трайна неработоспособност. В доклада се подчертава, че здравето зависи от редица биомедицински, психологически, социални, икономически и екологични фактори и здравната система е само един от факторите, влияещи върху здравето.

Докладът отчита трайна тенденция за намаляване броя на населението и неговото застаряване, но също така отчита и някои положителни тенденции по отношение на показателите за смъртността в по-младите възрастови категории, в т.ч. преждевременна, детска и майчина смъртност, които са най-чувствителни по отношение на влиянието за здравната система върху демографското състояние на населението...

https://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1615782
...
Спокойно!
Майката на нацията по заповед от вожда Тиквун ще народи деца.

[Hatshepsut]

Как английските историци виждат българската история


Вижте внимателно тази карта. Погледнете какво пише на мястото, където през VII в. и VIII в. би трябвало да се намира България. Точно така, няма я, а на нейно място стои Аварското ханство

„Специалисти и любители на историята ще останат доволни от най-новото заглавие на издателство „Рива” – „Големите арабски завоевания”. Трудът е на Хю Кенеди – възпитаник на университета в Кеймбридж и професор от Лондонския университет за ориенталски и африкански изследвания.“ Така пише в кратката реклама на една от най-новите исторически книги, излязла на българския пазар. Книгата действително е интересна и е написана от сериозен специалист по история на исляма, Близкия изток, Византия, Испания и Ранното средновековие като цяло, който отразява възгледите и постиженията на цяла една историографска школа – британската. Точно заради това е показателно как тази школа напълно е заличила българската история от световната.

В историята на ранния ислям и неговия сблъсък с Европа през VII – VIII в. има две изключително важни битки – при Константинопол през 718 г. и при Поатие през 732 г. В тези две сражения силите на Арабския халифат са разбити и европейската цивилизация и християнството като цяло са спасени. Заслугата за това е на двама владетели и държави – хан Тервел от България и Карл Мартел от Франкското кралство. От двете битки първата е особено тежка – тук арабите атакуват Европа с главните си сили, армията им надхвърля 130 000 души. През лятото на 718 г. мюсюлманите провеждат решително сражение с българите, но претърпяват поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол, най-големият град в Европа и света по това време и столица на Византия, е спасен, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят. В другата битка арабската армия е около 30 000 души и въпреки успеха на франките са нужни още 30 години, за да могат да изтласкат напълно ислямските армии от Галия, като за сметка на това арабите остават на Пиренейския п-ов още 750 години.

Разликата в двете сражения и последиците от тях са огромни. В първия случай арабите са разбити с огромни жертви за тях и са изхвърлени напълно от Източна Европа. Във втория случай въпреки поражението основните арабски сили се запазват непокътнати, а част от Западна Европа остава в плен на исляма за цели осем века. Нещо повече – в продължения на столетия на територията на днешна Испания съществува могъща мюсюлманска държава, Кордовския халифат. Само че в книгата на Кенеди първата битка липсва напълно. Тя просто е изтрита от историята, няма я, както ги няма и българите начело с техния владетел Тервел, както я няма дори и България, заменена на картата на Европа с Аварското ханство.

Същевременно втората битка е описана детайлно на цели две страници, като хвалебствията за Карл Мартел са почти толкова, колкото и за неговия съперник Абд ал Рахман.

Възмутително? Напротив, типично и нищо ново за английската историография. Нека погледнем какво пише за нас най-великия английски историк Едуард Гибън, автор на една от най-добрите исторически книги, писана някога – „Залез и упадък на Римската империя“. Той живее и твори през XVIII в., като книгата му излиза в четири тома в периода 1776 – 1789 г. (на български излиза през 2003 г.). Тъй като в нея се разглежда и историята на Византия, Гибън обръща внимание и на всички съседни народи и държави на наследничката на римската империя. На нас българите той отделя три страници в т. III (от 457 до 460) и по няколко реда на няколко места в т. IV, на които ще се спра по-долу.

Описанието на българската история започва със следното изречение – „Славата на българите е ограничена в една тясна рамка и на времето, и на мястото“ (стр. 458, т. III). Веднага след това английският историк обяснява как няма нещо особено, с което да бъдат запомнени българите, но в „неясния списък на техните подвизи“ присъства „съмнителната чест“ да бъдат едни от малкото, които могат да се похвалят с убийството на римски цезар – византийския император Никифор Геник (стр. 459, т. III). Описвайки похода на Никифор в България, Гибън разказва как той завзел „царския двор на българите, който вероятно не е нищо повече от една дървена сграда и село“ (стр. 459, т. III). След това има малко думи за Симеон, който е наречен „облагороден“ от византийското влияние, и накрая идва края на българското царство с победата на Василий II Българоубиец. Цар Самуил обаче не е споменат въобще.

Историята на Второто българско царство започва с бунта на българите, над които за съжаление византийците така и не успяват да наложат „хомотът на закона и добрите маниери над тези диви племена“ (стр. 109, т. IV). Самото начало на бунта е описано така – „обсебените от демони самозвани обявяват на тълпата, че славният ѝ покровител св. Димитър завинаги е изоставил каузата на гърците“ (стр. 109, т. IV). По-нататък цар Калоян е наречен „коварен варварин“ (стр. 109, т. IV) и „дивак“ (стр. 152, т. IV).

След това българите се споменават само в общия контекст на другите балкански народи, паднали под турското нашествие. Ако търсите най-великия владетел на Второто българско царство, цар Иван Асен II, няма да го намерите. Липсва и най-великата му победа – битката при Клокотница. В заключение Гибън пояснява, че когато турците дошли на Балканите, българите и другите балкански народи нямало какво да им предложат, защото земите им били бедни и варварски и освен роби, друго не изнасяли.

Сега ако сте прекалено възмутени се замислете, че все пак през XVIII в., когато ние все още сме под турско робство и нямаме своя държава, английските историци ни споменават, макар и обидно, подигравателно и унизително. През XXI в. обаче, когато уж имаме своя държава, те вече са ни изтрили напълно от лицето на световната история. Не за първи път пиша за този проблем, това е много тревожна и плашеща тенденция, за която никой не говори. На фона на това българският интернет е буквално залян от фалшиви „изследвания“, фалшифициращи българската история, произхода на българите и нашият принос към човешката цивилизация. Въпросът, който следва да си зададем в този случай е – колко още ще издържим, притискани от наши и чужди фалшификатори, преди да изчезнем и физически от картата на света?

http://kostadin.eu/2018/03/22/