Пенчо Славейков

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков

Пенчо Славейков е български поет, който, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я от обществени ангажименти и я издига на едно по–високо ниво. Неговото творчество е често неразбирано от мнозина, но то неминуемо осъществява естетически прелом в българската литература, модернизирайки я благополучно.

Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Р. Славейков.  Роден е в Трявна през  1866г., където учи в местното училище, но достига само до 2 – ри клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875г. След това сменя още училища – Сливен, Търново, София, а гимназия завършва в Пловдив.

1884 година се оказва преломна за живота на поета – замръзването му върху леда на река Марица, което води до разболяването му от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, Славейков именно след това преживяване израства и се превръща в поет от световна величина. Болката и страданието не го надвиват, а напротив усъвършенстват личността му. Според Славейков именно тези състояния на духа правят човека свръхчовек, те помагат да овладееш Битието, да откриваш тайните на познанието, да постигнеш духовно спасение.

Четири години по – късно излиза първата стихосбирка на Пенчо Славейков – „Момини сълзи”, за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Въпреки това младият поет е недоволен от първата си лирическа книжка и полага усилия да я изземе от пазара и да я унищожи.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава като отива да учи философия в Лайпциг през 1892г. Именно това заминаване оказва голямо влияние за развитието на неговото творчество. Запознавайки се със западните философски течение и по – специално с тези на Хайне, Фолкелд и Ницше, Славейков до усъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек.(свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най – запомнящите си епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. Естетиката на кръга много се доближава до тази на борбения поета, затова той сътрудничи от първата до последната годишнина. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека. А творчеството му от своя страна, може да се каже достига своя връх – излиза от печат лирическата книга „Сън за щастие” (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по –късно през 1910 излиза и поетическият му сборник „На острова на блажените”.

През 1911г. е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Заминава за Цариград, Атина и Рим, където получава съобщение от новия министъра на просветата да прекъсне командировката и да се завърне в България. През юли е уволнен от заеманата длъжност – директор на Народната библиотека. През август отново заминава за чужбина – първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху „Кървава песен” и по – специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912г. Независимо от това, Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за тази си своя творба.

Макар да е далеч от България, сърцето му е в родината майка, защото през 1903г., среща Мара Белчева и до края на живота си поддържа нежни чувства с нея. Въпреки че поетът е има недъзи, а тя е една от най – желаните и красиви жени в страната, любовта им е далеч по – дълбока от условностите на физиката. Последната година – 1912г. от живота на големия писател прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните интимни двойки в историята на българската литература.

Пенчо Славейков е един от великите ни интелектуалци на всички времена. Творчеството му е необятно, пише от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философки и индивидуалистични. Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява освен да модернизира повече от успешно българската литература, но и да повлияе върху цялостното й развитие след това. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му днес безспорно повлиява върху българската душевност.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков – печално непостигнатата Нобелова награда

На 30 януари 1911 година шведският писател Алфред Йенсен прави предложение до Литературната комисия на Шведската кралска академия за номиниране на българския поет Пенчо Славейков за нобеловата Награда за литература. Йенсен е превел на родния си език произведения на великия български автор на „Кървава песен”. В Швеция, обаче, не познават злобно-дребнавия нрав на българските интелектуалци, които се делят на групички не толкова според своите естетически пристрастия, колкото спроти глупавите си амбиции, лични дрязги и ирационална ненавист.

Години преди 1911-та, литературните среди в България са се разделили на два основни, уж идейно-естетически кръга около най-ярките звезди на културния небосклон – Пенчо Славейков и Иван Вазов. Всъщност „новите” около Славейков и „традиционалистите” около Вазов се боричкат за място в литературните списания, в издателствата и за признанието на софийския хайлайф. Злокобно-интригантската атмосфера е заредена с електричеството на дребнави търкания и сблъсъци. Често в атаките един срещу друг се използват любовни афери. Куцият, некрасив Пенчо Славейков живее с красавицата Мара Белчева, поетеса и вдовица на убития министър Белчев, която продава къщата на загиналия си мъж (на днешната  улица „Христо Белчев“ 24), за да издържа поета.

Софийското светско общество и дворът на Фердинанд не прощават тази връзка, родена от любов, която не секва дори след смъртта на поета. Кръгът около Вазов активно се включва в сплетните около необичайната двойка. Така в родината си и двамата именити автори не могат да постигнат една поне относително единна подкрепа за своята кандидатура, която да представят пред Нобеловия комитет (тогава комисия).

Пенчо Славейков и Мара Белчева са принудени да напуснат България и болнавият поет умира в Италия, край езерото Комо година, след като е бил номиниран от шведския си колега. Според волята на завещателя Алфред Нобел, могат да бъдат награждавани само живи претенденти и Пенчо Славейков не успява да стане българският нобелов лауреат. Злобата и интригите в гилдията застигат всички възможни български номинации. Същата тази неудържима българска стихия отнася в гроба и Яворов.

Днес уталожените страсти, времето и късното наше признание са възнаградили любовта на красавицата Белчева и поета Славейков с изображение на 50-левовата ни банкнота. Нелепо място...

Дай боже духът на поета да е намерил обетована земя – като в неговия „Остров на блажените” – най-експресивния му поетичен цикъл. Според древногръцката митология майката на Ахил, след смъртта на своя син, издигнала някъде в Евксински Понт (Черно море) един остров на име Левка. На него тя върнала към живот сина си и неговите другари, загинали достойно на бойното поле. Може пък там да е отредено място, редом с героите от „Кървава песен” и „Химни за смъртта на свръхчовека”, и за духа на нашия поет, трагично недооценен в родината си.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=76778

[Hatshepsut]

Луд гидия

"Криво седи, право съди
       стар кадия: -
не оставя на мир село
       луд гидия!

Не е лудо като други
       от селото -
тамбура му яворова
       на бедрото.

Рано утром млад гидия
       почва леко,
свири леко, а се чуе
       надалеко;

надалеко по полето
       до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
       паламарки.

Плясват ръце и залавят
       хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
       златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо
       не почива,
колко свири, толкоз повеч
       зле отива:

че се чуе до невести
       на реката -
те забравят бухалките
       и платната,

та на хоро се залавят
       пощурели,
дойде порой и отвлече
       платна бели...

Падне вечер, луд гидия
       не престава -
на бабите край огнище
       мир не дава;

насам, натам - унесат се
       в глас далечен;
огън гасне - все зелника
       недопечен!"

Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."

Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...

"Свири, свири, Бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."

http://www.slovo.bg/old/slaveykov/ludgidia.htm