Българска култура и духовност > Православие
Кратък исторически преглед на Българската православна църква
Angel Lights:
На Балканския полуостров християнството проникнало още от апостолско време. Заслуга за това имал главно св. апостол Павел.
След образуването на Българската държава (681 г.) християнството продължило да се утвърждава сред местното население. За това допринасяли връзките на България с Византия, също употребата на гръцкия език у нас, размяната на пленници и др.
Мотивиран от вътрешни причини и от външни (главно признаването на България от другите европейски християнски държави) и от лична убеденост в правотата на християнството, българският княз Борис (852-889) в 864 г. приел християнската вяра от Византия. Веднага се пристъпило към покръстване на целия народ.
С този исторически акт се поставило ново начало в историята на българския народ. Княз Борис положил върховни усилия за утвърждаване на християнството в пределите на България. Нещо повече - той се домогвал не само до автономия на Българската църква, но дори до автокефалия, макар да знаел, че няма да получи такава.
Като изключителен дипломат, с цел постигане независимост на Българската църква, той водил преговори с двата утвърдени тогава културни и църковни центрове - Рим и Константинопол. Крайният резултат бил - на 4 март 870 г. приключващият тогава църковен събор в Константинопол с участието и на римски представители тържествено признал Българската църква за автономна, в състава на източните църкви на осмо по ред място. От начало Българската църква била автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила първия си архиепископ на име Йосиф, получила също свещеници, дякони и ръкописни богослужебни книги. Мечтата на княз Борис за автокефалия постигнал неговият син Симеон (893-927). През 927 г. Българската църква получила автокефалия и патриаршеско достойнство.
През втората половина на Х в. по военно-политически причини резиденцията на българския патриарх се местила последователно от столицата Преслав в Дръстър, Триадица (днес София), Воден, Мъглен, Преспа и накрая в Охрид.
През време на византийското владичество (1018-1186) Българската църква запазила автокефалията си, но не като патриаршия, а като архиепископия. Като такава просъществувала до 1767 г., когато била унищожена от Константинополската патриаршия.
Успешното въстание на братята Петър и Асен през 1185-1186 г. довело до началото на Второто българско царство със столица Търново.
Търсейки приемственост между църковните центрове в Преслав и Охрид, клирици и миряни, ръководени и от политически съображения се домогвали до възстановяване на Българската патриаршия. Отначало била учредена самостоятелна архиепископия с център Търново. По-късно, на православния църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, в 1235 г. било възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква.
През Второто българско царство църквата изпълнила достойно своето назначение: продължила църковно-просветното дело на Охридската и Преславската книжовни школи, изявено в Търновската книжовна школа. Нейни главни представители били преподобни Теодосий Търновски (1362 г.) и неговият ученик Евтимий (1404 г.), патриарх Търновски; значителни успехи били постигнати и в областта на архитектурата и живописта.
След падането на Търново под османска власт (1393 г.) и заточението на патриарх Евтимий Българската църква загубила автокефалията си и преминала в диоцеза на Константинополската патриаршия. Другият български църковно-просветен център - Охрид, както вече беше отбелязано, просъществувал до 1767 г., оставайки през цялото време твърда опора на вярата, благочестието и народностното съзнание. През време на почти петвековното османско владичество (1393-1878) Българската църква не е съществувала като официална институция. Въпреки това чрез оцелелите от разрушение храмове и главно чрез многобройните манастири, осеяли цялата българска земя, православната вяра продължавала да оказва своето благотворно влияние както върху християнското, така и върху народностното съзнание на лишения от свобода български народ. Манастирите били неугасващите духовни светилници, които укрепвали верското и родолюбиво чувство. Тук се открояват особено ярко Зографският и Хилендарският манастири на Атон, Рилският, Троянският, Дряновският, Черепишкият, Гложенският, Драгалевският и много други. Все през време на османското владичество православният български народ дал много мъченици за вяра и род. Между тях особено ярко се открояват св. Георги Кратовски (†1515 г.), св. Софроний Софийски (†1515), св. Николай Софийски (†1555 г.), св. Терапонт Софийски (†1555), епископ Висарион Смоленски (†1670 г.), св. Дамаскин Габровски (†1771 г.), св. Злата Мъгленска (†1795 г.), св. Онуфрий Габровски (†1818 г.) и много други, имената на които са известни само на Всевишния.
При много от българските манастири били открити килийни училища, каквито имало също в редица будни български селища като Трявна, Враца, Габрово, София, Пловдив, Самоков, Калофер и др. Крайният резултат от продължилата десетилетия църковно-народна борба с нейната национално-политическа насоченост бил учредяването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на българския народ от османското иго през 1877-1878 г.
Българската екзархия се оказала оня църковно-политически фокус, който сублимирал квинтесенцията на религиозното и народностното у изстрадалия български етнос и му вдъхнал сила и смелост в домогванията за национална свобода. В това отношение ролята на Екзархията е всепризната и по достойнство оценена.
Йоан Златоуст:
ТЪРНОВСКИ ПАТРИАРСИ
След възстановяването на българската държава през 1186 г. предстоятел на възобновената Българска църква става ВАСИЛИЙ. Той коронясва по-малкия брат Асен I за цар и освещава църквата “Св. Димитър” специално построена, за да приеме мощите на св. Йоан Рилски. Патриарх Евтимий описва в житието на св. Йоан пренасянето на мощите на Рилския чудотворец от Средец в Търново, като нарича Василий патриарх. Цариградската патриаршия отказва да признае възобновената Българска църква, която откъсвала епархии от нейния диоцез.
След като Петър и Асен падат убити от предателска ръка (1196 и 1197 г.), техният помалък брат Калоян, за да утвърди международния престиж на България, се обръща към папа Инокентий III да признае царското му достойнство, а Търновският архиепископ да бъде въздигнат в сан “патриарх”. На 7 ноември папският легат кардинал Лъв помазва в Търново Василий със св. миро и го обявява за примас, но по стара преславска традиция Василий се нарича “патриарх на цяла България”.
След влошаването на отношенията с Латинската империя Иван-Асен II се обръща през 1231 г. към Никейския (Цариградски) патриарх Герман II с предложение за възобновяване на междуцърковните отношения на Българската с Източните църкви. Примас Василий се оттегля на Света Гора, като се отказва от архиерейството си. На овдовялата Търновска катедра е въздигнат св. Йоаким I.
Според житието му той е българин по произход и прочут подвижник. Първоначално на Атон, а после се поселва с трима свои ученици при Червен (Красен) на Дунава, където изсичат в скалите килии с църква “Свето Преображение” и се отдава на аскетически живот. Иван Асен II посещава прославилия се духовник, за да получи благословение. С дареното от царя злато Йоаким наема работници и изсича в скалите голям манастир, който нарича на името на “Св. арх. Михаил”, и събира множество монаси. По предложение на царя съборът на българските епископи избира Йоаким за Търновски архиепископ. След сключването на съюзния договор срещу латините между Иван Асен II и Йоан Ватаци през 1235 г. в Галиполи и бракосъчетанието, което патриарх Герман II извършва между сина на никейския император и дъщерята на българския владетел, в Лампсак (на противоположния азиатски бряг на Дарданелите) е свикан църковен събор, който провъзгласява Йоаким за Търновски патриарх.
Според житието му патриарх Йоаким светителства 19 години и издъхва на 18 януари 1246 г.
Бориловият синодик посочва като приемници на Йоаким I патриарсите
ВАСИЛИЙ II и ЙОАКИМ II
В преписано в Търново старобългарско Евангелие и в Бориловия синодик се споменава за патриарх
ИГНАТИЙ (1272-1273)
В една приписка от 1276/77 г. той е наречен “стълб на Православието”, заради заслугите му за обезсилването на Балканския полуостров на сключената от император Михаил VIII Палеолог уния с папския престол. Императорът и Цариградският патриарх Йоан Век официално пожертвали Православието, за да се избегне войната с Неаполитанското царство и Венеция и положили усилия да наложат на народа си да приемат унията. Тогава именно просиял патриарх Игнатий. В Търново той оглавил мощно движение срещу византийския император за запазване чистотата на Православието и независимостта на Българската църква.
МАКАРИЙ
Патриарх Макарий е назован свещеномъченик в Бориловия синодик. Той живее в епохата на татарските нашествия и междуособиците по времето на Ивайло, Иван Асен III (1279-1280) и Георги Тертер (1280-1292). Загива мъченически, неизвестно кога и как.
ЙОАКИМ III
Патриарх Йоаким III e посочен в Бориловия синодик. През 1283 г. цар Георги Тертер го изпраща в Цариград с поръчение до император Андроник Палеолог. В отговор на властолюбивите политически и църковни претенции патриархът заплашва, че е готов незабавно да се присъедини към Римския престол. От друга страна, папа Николай IV прави неуспешен опит да привлече към уния Георги Тертер и патриарх Йоаким III. Към 1300 г. цар Теодор Светослав заповядва патриарх Йоаким III да бъде хвърлен от Лобната скала в р. Етър (Янтра) като изменник на отечеството. Паисий Хилендарски решително отхвърля обвиненията срещу Българския патриарх, че е предал страната и народа си на татарите, и порицава Теодор Светослав. Според “История славянобългарска” търновският духовен глава е истински светец, с чист и непорочен живот, неправедно обвинен и мъченически загинал.
ВИСАРИОН
Патриарх Висарион не фигурира в Бориловия синодик, нито има известие кога точно през ХIII в. е свещенодействал. Открит е само печат с неговото име, но без дата.
ДОРОТЕЙ, РОМАН, ТЕОДОСИЙ I, ЙОАНИКИЙ I
Те са споменати в Бориловия синодик, като Теодосий се явява на Търновския престол и в 1337 г.
СИМЕОН
Той също е посочен в Бориловия синодик. През 1346 г. отива със своя Синод в Скопие, където е свикан църковен събор, и заедно с Охридския архиепископ Николай провъзгласява архиепископ Йоаникий II за сръбски патриарх, а подир това тримата архиереи коронясват Стефан Душан за цар (16 април с. г.), жена му за царица и неговия син Урош за крал.
ТЕОДОСИЙ II
Отначало е монах в Зографския манастир. Споменава се в житието на св. Теодосий Търновски и в Бориловия синодик. Взема дейно участие в свиканите по заповед на цар Иван Александър в столицата два църковни събора (1350- и 1359/1360) против еретиците и юдействащите, които хулят християнското религиозно-нравствено учение.
Известно е, че патриарх Теодосий II адресира едно кратко послание до монасите от Зографския манастир във връзка с изпращането на ръкописи, съставени в Търново, за Св. Гора.
ЙОАНИКИЙ II
Споменат е в Бориловия синодик. Той е бивш игумен на търновския манастир “Св. Четиридесет мъченици”.
Цариградският патриарх Калист I с послание от 1355 г. до някои монаси и свещеници в Търново твърди, че на българския епископ в този град е дадено правото да се нарича патриарх само по снизхождение, по молба на българския цар, че той не е автокефален и равен с другите православни патриарси, а е подведомствен на цариградския духовен глава. Ето защо трябва да му плаща данък и да споменава името му през време на богослужение. Между двете църкви настава схизма. Сам Калист I съобщава, че тогава Търновската патриаршия не взема св. миро от Цариград, а си служи с такова от мощите на св. Димитър Солунски или от другаде. Процесът на разединението непрекъснато се усилва успоредно с упадъка на Второто българско царство.
Св. ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ
Той светителства през най-тежкото време за българския народ. Свидетелство за величието на неговия дух и за високата му доблест е самият факт, че приема да оглави патриаршията в това бурно време, когато турците настъпват през Балканския полуостров и земите на българската държава.
Бележитият първойерарх е роден в Търново ок. 1325-1330 г. Образованието си най-вероятно получава в търновските манастири, които по онова време са значими книжовни средища. Духовен син е на св. Теодосий Търновски, който основава в Килифаревския манастир “Св. Богородица” голямо исихастко средище.
Патриарх Евтимий развива богата книжовна дейност. Превежда Василиевата, Златоустовата, Преждеосвещената литургия и литургиите на ап. Яков и ап. Петър, написва житията на св. Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска и др. Несъмнено съчиненията му са били далеч повече от откритите.
През 1394 г., след падането на столицата Търново, патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Раздялата с паството е описана в житието му, чийто автор е Киевският митрополит Григорий Цамблак.
Предполага се, че мястото на заточението на този велик патриарх е Бачковският манастир, където той е предал Богу дух вероятно през 1404 г. http://www.bg-patriarshia.bg
Petrana:
В тази страница ще намерите няколко ценни произведения от български богословски изследователи за различни периоди от развитието на Българската православна църква и съответно отношенията с другите църкви.
Статия от Академик СНАГЕРОВ в интернет: "Отношенията между БПЦ и другите църкви след схизмата".
http://www.pravoslavie.domainbg.com/03/index.html
Вероятно тези трудове са Ви познати, но е хубаво да ги има човек на едно място.
Поздрави - Петрана :-)
Генерал Колев:
На 4 март преди 1140 години - през 870 г., е създадена българската православна църква.
На тази дата византийският император Василий I свиква извънредно заседание с участието на представители на папа Адриан II, източните патриаршии и българската делегация, на което е решено България да получи своя архиепископия под опеката на Константинопол.
Така са поставени основите на Българска църква. Тя е осмата по ред в общността на източно-християнските църкви през IX в.
Самото покръстване започва няколко години по-рано,
когато хан Борис I (852-889 г.) решава да въведе християнството като официална религия, за да постигне духовно-етническото единство на държавата.
Първоначално той иска покръстването да се извърши от Западната (Римска) църква и през 862 г. сключва съюз с Людовик Немски, който урежда и приемането на християнството.
Византия обаче организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България и на следващата година българските войски са разбити. В мирния договор има клауза българският владетел и целият народ да бъдат покръстени от Константинопол.
Хан Борис и семейството му се покръстват през 864 г. Борис приема името Михаил и става княз.
Масовото покръстване на народа
започва през пролетта на 865 г.
Княз Борис се опитва бързо да изгради самостойна църква, за да попречи на разпространяването на други религии в страната, както и да се ограничи разширяването на византийското политическо влияние.
За целта възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Римската църква.
След три години безплодни преговори
обаче княз Борис отново обръща поглед към Византия, която този път е по-сговорчива и склонна на отстъпки.
По същото време в Константинопол заседава църковен събор (869-870).
Три дни след закриването му императорът свиква извънредното заседание, на което България получава своя архиепископия.
На първия църковно-народен събор в Преслав през 893 г. е въведен славянския език в богослужението.
След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) княз Симеон се провъзгласява за "цар на българи и ромеи".
Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябва да отговаря на високото достойнство на българската държава.
В самата Византия е създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия , според която царството трябва да има патриаршия. По силата на това правило към 919 г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ получава титлата патриарх.
Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.
http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2815711
Логос:
--- Quote from: Petrana on 16 Feb 2010, 11:34:50 ---В тази страница ще намерите няколко ценни произведения от български богословски изследователи за различни периоди от развитието на Българската православна църква и съответно отношенията с другите църкви.
Статия от Академик СНАГЕРОВ в интернет: "Отношенията между БПЦ и другите църкви след схизмата".
http://www.pravoslavie.domainbg.com/03/index.html
Вероятно тези трудове са Ви познати, но е хубаво да ги има човек на едно място.
Поздрави - Петрана :-)
--- End quote ---
Сестро,
Попрочетох нещо за Сръбската православна църква.
Но има нещо, което буди у мен недоумение.
Не са показани някои изключително важни моменти от историята на Сръбската православна църква.
А те са изключително важни!
Нека да припомним :
– ПЪРВИТЕ СРЪБСКИ КРАЛЕ, В ТОВА ЧИСЛО И СТЕФАН НЕМАНЯ,който основава династията на Неманичите, СА КАТОЛИЦИ!!!
Стефан Неманя е средновековен сръбски владетел, велик жупан на Рашка, основател на средновековната сръбска държава известна като Рашка.
Стефан Неманя успява да сложи край на традиционните сръбски жупански междуособици, повеждайки сърбите обединени по пътя на политическата независимост. Произхожда от Зета и като дете е покатоличен!
Сега Стефан Неманя е Сръбски Светец!
„Божествената белязаност” на Стефан Неманя по наследствен ред преминава и върху неговия наследник Стефан Първовенчани. През 1217 г. след умела дипломатическа игра Стефан II Неманич получава кралска титла от папа Хонорий III. Той остава в историята с прозвището Първовенчани, тъй като с цел да затвърди и укрепи нововъзникналата сръбска държавност въвежда насетне за Неманичите практиката рашките владетели традиционно да сключват монархични бракове с представителки на най-силните съседни владетелски династии.
Въпреки получаването на титла и признанието от папата, на 6 декември 1219 г. новата Сръбска църква е издигната в ранг архиепископия от константинополския патриарх Мануел I /тогава пребиваващ в Никея (Никейска империя)/, а архиепископ Сава Сръбски коронова Стефан за православен крал на сърбите.
Новата сръбска автокефална архиепископия отцепва неканонично от Охридската българска архиепископия епархиите Рашка, Призренска, Липлянска и Сремска. По този повод до новопровъзгласилия се сръбски архиепископ Сава е отправено протестно писмо с обвинения задето получил архиерейски сан от чужда духовна власт и в нарушение на каноните, навлизайки в Рашката епархия, в която имало назначен епископ от Охридската архиепископия. Обвинението е и за сваляне на призренския епископ, който също е назначен от охридския архиепископ, чрез заменянето му със сърбин.
Според църковните канони на Източното Православие, Сръбската църква трябва да е автокефална на Българската църква.
Друг сръбски владетел - Стефан Драгутин се признава за васал на унгарския крал и приема католицизма под негово влияние.
Стефан Душан (Стефан Урош IV ) е единствения владетел от неманичите неканонизирането му за светец от Сръбската църква . Той е анатемосан от Гръцката православна църква, заради включване на Света гора към територията на Душановото царство.
От по-ново време ...
На архиерейския събор в Стремски Карловици на 12 септември 1920 год., Димитрий (1846 – 1930) е избран за Патриарх на Сърбия. Той е Професор в Белградската семинария от 1882 год. На 8 ноември 1884 год. е хиритонисам за епископ на Ниш. Ръководи катедра до 1889 год., СЛЕД ТОВА Е ИЗПРАТЕН ВЪВ ФРАНЦИЯ ЗА ДА ПРОДЪЛЖИ ОБРАЗОВАНИЕТО СИ. Този факт рядко се споменава от СПЦ – Първият Сръбски Патриарх след 1766 год. е получил образованието си в католическа Франция!
И най-важното:
Връзките между Ватикана и Сърбия след Първата световна война най-добре развират от КОНКОРДАТ О Т 1935 год. подписан от Римокатолическата църква и Кралство Сърбия Конкордата със Сърбия изисква четири неща:
1. Държавата да приеме "Codex iuris canonici" като задължителен. Конституцията на Кралството, трябва да подкрепя католическата църква;
2. Да се гарантира на Римокатолическата църква свободно и публично да изпълнява своята мисия и чрез държавните органи;
3. В случай на смесени бракове, гражданските органи да задължат семейството и децата да приемат католичеката вяра;
4. Сръбското Кралство да признае първенството на Католицизма като основна религия.
Пояснение - Конкордат представлява договор между папата и правителството на някоя държава. Чрез него се определя правното положение на католическата църква в съответната държава и има силата на дипломатически акт.
За католицизма в Сърбия в периода между Първата и края на Втората Световни войни, могат да се кажат още доста неудобни за Сръбската църква факти!
Така, че когато ми Говорите Сестро за Сръбската Православна църква, малко по-внимателно употребявай термина Братя!
Аз брятя сред Католиците нямам!
Бог да е с теб, Сестро и да ти показва Истината!
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
Go to full version