7000 българи екзекутирани на гръцкия остров Трикери през 1913 г.

[Hatshepsut]

7000 българи екзекутирани на гръцкия остров Трикери през 1913 г.


МЯСТОТО: Залив на остров Трикери, където са закарани пленниците

Истината излиза на "светло" след намесата на големия славянофил и приятел на България - чешкия журналист Владимир Сис. По време на изследователската си обиколка из Македония той научава от потърпевши за трагедията на о. Трикери и решава да се запознае на място с извършените от гърците издевателства.
На 16 юни 1913 г. цар Фердинанд дава фаталната заповед за атака на българската армия срещу сръбските позиции. Започва Междусъюзническата война, която ще доведе до първата национална катастрофа. Хиляди български войници оставят костите си по бойните полета, а други завършват мъченически своя живот в пленнически лагери. Най-голямата трагедия се разиграва на гръцкия остров Трикери.
В края на Балканската война районът на север и изток от Солун е определен за българска окупационна зона.

Според споразумението между главните командвания на България и Гърция в града е разположена една наша пехотна дружина. Още от самото начало гръцките военни власти опитват най-различни провокации, за да се освободят от това формирование и да завладеят територията, контролирана от българите. Българската инвазия срещу сърбите е дългоочаквания удобен повод гръцкият гарнизон в състав от две дивизии да осъществи планираната кървава разправа над нашите сънародници в Солун. Късно вечерта на 16 юни са взривени предварително поставените експлозиви под казармените помещения на българската военна част и под повечето от българските къщи. В същото време гръцките войници откриват картечен и оръдеен огън срещу тях. На следващия ден настъпва масово изтребление на българите и всичко минава "под ножа". Пощадените са натоварени на кораби и откарани на о. Трикери (трисвещник), който се намира на 13-14 мили от пристанището Волос.

Кръстьо Сарафов

Тук пленниците са поставени при нечовешки условия. Островът е безводен и каменист, няма елементарни битови нужди за човешко съществуване. Положението се утежнява от облаците маларийни комари. Заточените са без достатъчно храна и питейна вода, липсва медицинска помощ. Те са принудени да работят като роби в каменоломните при непоносима жега и всекидневни издевателства на охраната. Мнозина заболяват от малария и холера
В този ад българските пленници прекарват пет месеца. В края на 1913 г. оцелелите около 1800 души са освободени според клаузите на Букурещкия мирен договор.

Те са натоварени на параходите "Варна", "Борис" и "България" и след седмица се завръщат в родината.
Българското общество и отговорните институции не знаят нищо за разигралата се драма с нашите сънародници. Истината излиза на "светло" след намесата на големия славянофил и приятел на България - чешкия журналист Владимир Сис. По време на изследователската си обиколка из Македония той научава от потърпевши за трагедията на о. Трикери и решава да се запознае на място с извършените от гърците издевателства. През май 1914 г. като гражданин на Австро-Унгарската империя репортерът предприема рисковано пътуване и лично финансира своята мисия. С помощта и въпреки предупрежденията на германския консул в Атина успява безпрепятствено да достигне до прокълнатия остров. Той направо е разтърсен от чутото и видяното.

Константин Мутафов

Сис се среща и разговаря с повечето от
свидетелите на злодеянията
Публицистът съпоставя отделните факти и достига до потресаващи резултати. Местните твърдят, че тук са намерили смъртта си над 7000 българи и описват безчовечните зверства, извършени над пленниците. Става ясно, че стотици от тях са хвърляни направо в морето. Още в началото чешкият журналист прави необикновено разкритие. Оказва се, че пленените не са били само войници, но и мирни граждани. Повечето от тях са македонски българи: селски първенци, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и две жени. Коварството на елините спрямо пленените военни и цивилни предизвиква гневния коментар на репортера: "Евзоните на крал Константин показаха своята храброст върху беззащитните и обезоръжени селяни..... И Европа, тъй много чувствителна и придирчива Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това.....!"
Сис смята, че всеки един от
пленниците
има право да не бъде забравен. Той прекарва часове наред под палещото слънце за да потегне гробовете на хилядите незнайни за него българи, от които са останали като последен спомен само имената по кръстовете. Много от труповете са били заравяни плитко, а десетки са оставени непогребани и обезобразените им останки са разнесени от диви животни. Повечето от пленниците са погребани в безименни ями в някогашния пленнически лагер. Журналистът с гордост установява, че и в сетния си страдалчески час българският войник е запазил човешкото у себе си, грижел се е за ближния и е облекчавал болките на безпомощните. Сис обикаля целия остров и навсякъде чувства неизмерима скръб. Потресен и безмълвен той отдава поклон на трикерските мъченици. Пред ужаса на видяното по-късно ще възкликне в българския печат: ".....Какво е о. Трикери! Един невъобразим ад, създаден от жестокостта, една печална, голяма гробница...."
Месец след
завръщането
си в България Сис издава своя репортаж-разследване в малката книжка "Гробовете на Трикери". Въпреки скромния обем от 23 страници и неясните фотографии, направени от автора, тя предизвиква невероятен резонанс и оживени коментарии сред обществото. Те се подсилват и от готовността на оживелите пленници да потвърдят с автентични разкази написаното. Интересът към брошурата е безпрецедентен. Тя веднага е изкупена и става библиографска рядкост. Разкритията вълнуват съвременниците с достоверността на фактите и с преклонението на журналиста пред загиналите българи. А това прави името на Сис още по-уважавано и почитано в България.

Пресъздаване на касапницата театъра и киното

РЕПОРТАЖИТЕ провокират представителите на родния театър и кино. По техния сюжет драматургът Константин Мутафов написва пиесата "Пленникът от Трикери". В края на декември 1917 г. тя е поставена за първи път на сцената на Народния театър. Режисьор на спектакъла е Кръстьо Сарафов. Ролите се изпълняват от най-добрите наши актьори - Адриана Будевска, Сава Огнянов и Васил Кирков. През следващия театрален сезон постановката се играе от общинските театри в Сливен, Хасково, Ямбол и Стара Загора. Представленията привличат в салоните многобройна публика, която става свидетел на драматичния сценарий
През 1929 г. творците на прохождащото българско кино също се заемат с темата. По едноименната пиеса на К. Мутафов започва филмовата екранизация на трагедията от Трикери. Проектът се продуцира от акционерното дружество "Темпо филм" с бюджет от 120 000 лева. Сценарист и режисьор е Михаил Славов. Вътрешните снимки се правят в специално обзаведено студио в тютюневия склад "Енидже Вардар", който се помещава на ъгъла на бул. "Дондуков" и бул. "К. Стоилов" (дн. бул. "Левски"). Някои от кадрите са запечатани в околностите на София. Заснети са около 3 000 метра материал и най-запалените киномани с нетърпение очакват премиерата на филма. Но в началото март 1930 г. внезапно умира изпълнителят на една от главните роли - артистът Паскал Дуков и продукцията остава незавършена.

Срещата на Владимир Сис с цар Борис III

ПРЕЗ следващите години Сис продължава да развива многостранна публицистична и обществена дейност. Той е инициатор и организатор на редица културни изяви, свързани с българо-чешкото сътрудничество. И макар, че в края на 1919 г. напуска България, активните му контакти с българските политически и интелектуални среди не престават. Отрадно впечатление в това отношение прави личната му среща с цар Борис III.
В началото на април 1929 г. монархът отпътува инкогнито за Германия под името граф Рилски. По пътя посещава за два дни Прага, където води разговори с Томаш Масарик и Едуард Бенеш. В салоните на българската легация царят дава пространно интервю на Сис за в. "Народни листи". За чешкия журналист разговорът се превръща в едно мислено "връщане" в България, която смята за своя втора родина (неговата съпруга Маня е дъщеря на майка чехкиня и баща българският инженер Евстати Стефанов). Борис III го приема много сърдечно, без поза и надменност. Следва емоционална изповед, в която той говори не само като държавник, но и като обикновен човек. Засяга най-различни въпроси, ала акцентът на царя е върху катастрофалното земетресение през 1928 г. в България и оказаната от чехословашката общественост помощ на българския народ. Няколко месеца по-късно Сис получава царски портрет със собственоръчен подпис и признанието на монарха, че е запазил най-хубави впечатления от посещението си в Прага.

http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=679429

[Hatshepsut]

Трикери - Българската трагедия

Над 7000 българи са удавени от гърците в морето край острова

• Хиляда сънародници са оставили костите си на този гръцки остров по време на Междусъюзническата война
• Само чешкият журналист Владимир Сис се нагърбва с изкарването на бял свят на жестоката истина
• Дошло е време да ги почетем подобаващо

Владимир Сис

От тези редове читателят ще научи за мъченическата смърт на хиляда българи, за която не говорят дори историците. И за желанието на група офицери и на военния историк о. р. полк., доц. д-р Димитър Зафиров тази над 90-годишна трагедия най-сетне да бъде разказана и паметта на жертвите да бъде отбелязана подобаващо. Дано тази негова публикация, появила се преди четири години в печата, да събуди интереса на отговорните люде и да направят постъпки пред гръцките власти, сега вече като член на Евросъюза, за да бъде почетена паметта на тези българи. С тази надежда поместваме отново статията на доц. Зафиров.

Този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж - от малко известния дори на специалистите чешки интелектуалец, журналист, приятел на България и ревностен славянофил Владимир Сис. Установил се трайно у нас като политически емигрант през 1908 г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. “Народни листи”.
Преди 90 години Владимир Сис публикува брошурата “Гробовете на Трикери”, резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун. 1000 от тях намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, той е придружен с много снимки.

ПРЕДИСТОРИЯТА

В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912 г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-та дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна всячески се стреми да се освободи от това формирование и по възможност да овладее северната и източната част от ареала, контролиран от българите.
Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти.
Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун.
През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища в града (оказва се, че зарядите са били сложени предварително). Гръцките военни формирования откриват огън с картечници и оръдия не само по българска дружина, но и по къщите, в които мирно спят наши сънародници. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагер на остров Трикери.
Той е най-големият от група от три малки острова (с размерите на нашия Св. Анастасия). Намира се до входа на Волоския залив, на половин миля северозападно от нос Триксили. На самия нос има селище със същото име Трикери (трисвещник). Островът е отдалечен от Волос на 12-13 мили или 4 часа плаване с лодка. Заловените българи са заточени тук в продължение на пет-шест месеца. Оцелелите от тях са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир от същата година.

ЖУРНАЛИСТИЧЕСКОТО РАЗСЛЕДВАНЕ

Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914 г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, той на свои разноски посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише:
”В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина - б. а.), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край...” Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговаря с гръцките лодкари. Те му разказват: “Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. Удавени? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо?

БЪЛГАРИ БЯХА И НИЩО ПОВЕЧЕ

Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: “Хайде, момчета, да видим колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното.”
По-нататък Владимир Сис пише: “Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата.”
Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова - без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено - започват болестите - малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия - хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето.
“Колко са били тия нещастници - пита се Сис. - Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена...” Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир.
Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис. “Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене - цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете един до друг... изгубени и обрасли с бурени и храсти, и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.” Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един единствен каменен кръст, за който пише: “С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета - Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) - Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после, тук, на тоя пустинен остров, е угаснал обичаният син...”
 
КАК ЛИ ИЗГЛЕЖДА ДНЕС ТОВА ГРОБИЩЕ?
ИМА ЛИ ГО ИЗОБЩО?

Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е неестествено, тя не става популярна сред заинтересованите институции и обществото. Обяснението е може би в последвалите драматични и не по-малко трагични събития. След 1919 г. чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Забравят я и военните, и гражданските историци, ако изобщо са я знаели. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в “Енциклопедията” на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях остава в мъглата на времето.
Днес, благодарение изследванията, посветени на Владимир Сис (преди няколко години имаше и научна конференция за него), трагедията излезе на светло. Заинтересовани членове на столичната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса подготвят проект, който да възкреси паметта за тези мъченици за България и българщината.
Обнадеждава ни фактът, че в Българската армия вече е възобновен починът да се отдава дължимото на загиналите за родината. Създадена е и специална структура в Министерството на отбраната. Светият синод и Министерството на външните работи също трябва да имат отношение към тази трагедия, защото там са оставили кости свещеници и български граждани.
Затова инициаторите на проекта призовават посочените институции да се включат по подходящ начин в него, за да се покаже на цивилизования свят, че българите се грижат за своите предци. 95-годишнината на Балканската война и от публикуването на брошурата “Гробовете на Трикери” е подходящ повод. Става дума не за търсене на отмъщение или повод за кавга със съседите. А за създаване на традиция, която другите нации ревностно спазват - грижата за историческата памет и знаците на почит към загиналите за Родината.

http://www.blitz.bg/article/4354