Българското национално-освободително движение в Западна Тракия (1920-1923 г.)

[Kondolov]

Възникването на тъй нареченият тракийски въпрос е следствие от нерешения Български национален въпрос или по-гточно поради несъстоялото се обидинение на българсдката народност в една обща държава.За съжеление българската историография под влияние на криво разбрана политическа целесъобразност и конюнктурност и до ден днешен е в дълг към историческата истина за трагичната орис на тракийските българи.Дори и един бегъл поглед върху житието-битието на българите,населяващи в края на 19 в.и първата половина на 20 век земите на Тракия и македония,ще ни покруси със съдбовната безисходност на етническото им оцеляване,чиято предопределеност наподобява предизвестения злощастен завършек на драматичното действие в античните елински трагедии.Ала какво знае днешната българска общественост за революционите борби на Вардарските македонски българи за национално освобождение в периода от 1918-1945 г.?Знае ли нещо за апостолите на тези борби:Мара Бунева,Трайчо Чуднев,Роза Койзаклиева,Велко Спанчев,Димитър Гюзелев,Стефан Стефанов,Димитър Чкатаров?!Нима и до сега техните имена не са обгърнати с гузно мълчание от българските историци?!От 1880 до 1945 г.във Върдарска Македония са избити или прокудени стотици хиляди македонски българи.Останалите да живеят там го посръбчват...Македонските и тракиските българи в границите на сегашна Гърция са тотално прочистени,което си е чистокръвен геноцит,едни са избити,а повечето пренудени да напуснат родните си места.Същото сполетява българите от Одринска Тракия-в пределите на Турската държава.
С настоящото историческо изложение акцентирам най-вече върху борбата на беломорските българи при осттояване на етническата им индентичност,като са взети в предвид документи на Българо-турската вътрешна тракиска революционна организация/ВТРО/.В този аспек ще се спрем на един по късен период от тази борба-на събитията непосредствено след Първата световна война-подир героичната епоха на Вътрешната Македоно-Одренска революциона организация и Илинденско-Преображенското въстание.
На 27 ноември 1919 г.в Парижкото предградие Ньой България беше принудена да подпише наистина несправедлив спрямо нея мирен договор.Наред с другите не посилни тегоби Ньойският мирен договор постанови Западна/Беломорска/Тракия да бъде отнета от България ,която загуби териториалният си излъз на Егейско море/Бяло/с площ 8 622 кв.километра плодородна земя или 7,6%от българската територия до 1915 г.По онова време в Западна Тракия живееха около 225 000души преобладаваща част от които бяха българите.Така Ньойският договор предреши анексирането от Гърция на тези български земи и причини безброй нещастия на техните жители-българи и турци,които започнаха обща въоръжена съпротива срещу жестоката гръцка асимилация.На 25 май 1920 г.до с.Химитли,Гюмюрджинска околия се проведе конгрес на делегати,представляващи българската и турската етнически общности в Тракиското Беломорие.Конгресът избира правителство на Западна Тракия,съставено от българи и турци.Беше формирана тракиска армия в състав от тридесет дружини с главнокомандващ Али Фуад бей-отколешен ревностен застъпник за българо-турско разбирателство.За командири на дружините бяха назначени все опитни бойци като К.Ненчев,капитан Бояджиев,Димо Николов,Руси Славов,Д.Маджаров,В.Георгиев,Хюсеин Чауш,Т.Николов и др.Образувана бе многочислен българо-турски отряд наброяващ 2000 човека с 14 картечници,който охраняваше плбанинските райони на Западна Тракия.Ала срещу отлично въоръжената гръцка армия,подкрепяна от англо-френски поделения,българо-турските дружини нямаха никакви шансове за победа.В края на м.юли 1920 г.основните военни сили на Българо-турското правителство претърпяха поражение и неговите членове,заедно с министър председателя Тефик бей,се отеглиха в България.Западнотракииските българи и ткурци обаче не преустановяват въоръжения си отпор против гръцките войски и през 1921-1922 г.българо-турски четипродължават да нападат окупаторите.В началото нана месец ноември 1922 в с.Казакъл,Кърджалииско се събират български и турски ръководители на въоръжената борба в Тракия и вземат решение за създаване на Българо-турска Вътрешна тракийска организация.Учредители на новата националреволюционна организация бяха-от българска страна-Таню Николов,Констадин ненчен,Димо Николов и Пейо Поптрандафилов-пополярни войводи от националосвободителните борби на македонските и тракийските българи,а от турска страна Али Фуад бей и Исмет бей -водачи на западно тракиските турци./продължение/.....

[поп Първан]

.... като пусна продължението! Да не се мъчиш с набора.

Има и друго - хубаво е дето пускаш материали, ама да вземеш да цитираш авторите! Щото все пак са се трудили хората да напишат нещо, макар и не много добре издържано като стил, че и като фактология и изводи, ама както и да е ... И книгата също е добре да се спомене!
.......................................
Беше избран Централен комитет (ЦК) в състав: Таню Николов,  който оглави главното ръководство на българо-турските въоръжени отряди, Али Фуад бей и Кемал бей  - членове на ЦК и Пейо Поптрендафилов – секретар на ЦК, както и бе подписан протокол за уреждане отношенията между българи и турци. По-късно се изготвиха Устав и Правилник на организацията. Член 1 на Устава изтъкваше, че основната цел на Българо-турската ВТРО е “пълна политическа независимост” на Тракия, имайки предвид както Западна, така и Източна (Одринска) Тракия. Обективните реалности обаче принудиха Българо-турската ВТРО да съсредоточи действията си само в Беломорска Тракия. От запазените ведомости (списъци) на организацията, съхранявани в Държавен архив-Хасково,  се вижда, че броят на четите, командувани от войводи – българи, бе  13, а броят на включените в тях четници – 392 човека.Българските войводи бяха все вряли и кипяли деятели от националноосвободителните борби в Македония и Тракия отпреди Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, а именно: Борис Казанлиев, Димитър Маджаров, Тодор Хвойнов, Костантин Ненчев, Асен Лазаров, Коста Митев, Димо Николов, Рафаил Каракачанов, Стоян Терзиев, Петър Чапкънов, Стайко Запартов, Митрю Аркомарев и Тачо Хаджистоенчев.Седем чети се командваха от войводи турци: Топал Кадир, Шефкет бей, Кара Бекир, Юмер Чауш, Мустафа Чауш, Топал Осман и Хасуд бей.Турските четници достигаха над 200 души. Всеки войвода на чета се отчиташе писмено на главния войвода за дейността на командваните от него четници. Главният войвода Таню Николов, а и войводите на чети, подпечатваха издаваните от тях документи със собствени кръгли печати. Българо-турската ВТРО си служеше със шифър и зашифроваше част от своята документация. Освен това всички нейни ръководни деятели носеха псевдоними вместо истинските си имена – например: Таню Николов бе с псевдоним “поп Първан”, Али Фуад бей – с “Васил”, Митрю Аркомарев – с “Адем Пехливан”…На пръв поглед се случваше нещо удивително! Тук нямаме предвид историческият факт, че през Първата световна война България и Турция бяха съюзници, защото това бе резултат от международни и междудържавни договори, докато в съвместната борба на българи и турци за свободата на Западна Тракия, както и при образуването на Българо-турското правителство през пролетта на 1920 г., така и сега през есента на 1922 г.  за втори път двата етноса спонтанно се обединиха за въоръжена съпротива против гръцките асимилатори и несправедливия диктат на “великите сили”. Едно наистина знаменателно явление – тракийските българи и турци, които само преди десетина години се избиваха безпощадно помежду си, за втори път се превърнаха в братя по оръжие! А нима можеше да бъде другояче щом националните интереси на живеещите в Западна Тракия българи и турци напълно съвпадаха по онова време?   От месец ноември 1922 г. до края на месец юни 1923 г. в Тракийското Беломорие избухнаха ожесточени стълкновения между четите на Българо-турската ВТРО и редовната гръцка армия. Гръцкото военно командуване съсредоточи в Западнотракийския регион  тежка артилерия и десетки хиляди войници, но не можеше да се справи с българо-турските чети.Четниците се биеха с неописуема храброст и нанасяха многобройни загуби в жива сила на противника. Паметни ще останат битките при селата Шахин,  Чала Перди, Исьорен, Еникьой, Дримишли, Каеджик, Аджи Виран, ж.п. гара Кърка, ж.п. гара Бадома…Сражения  се вихреха и в градовете Гюмюрджина, Дедеагач и Фере. Взривени бяха десетки мостове, казармени помещения, артилерийски установки, както и обширни участъци от железопътни линии. Невероятна себеотрицателност в сраженията проявиха Димитър Маджаров, Рафаил Каракачанов, Стойко Запартов, Димо Николов, Али Фуад бей, Топал Кадир – войвода на смесена българо-турска чета, който загива в боя до село Аджи Виран…Международната обстановка обаче се оказва крайно неблагоприятна за въоръжената борба на Българо-турската ВТРО и след приключилата на 24 юли 1923 г. Лозанска конференция съпротивата на българи  и турци срещу гръцките асимилатори загуби всякакъв смисъл.Ето защо четите се изтеглиха в България и се разоръжиха.

Марин  Караиванов – ТД Държавен архив - Хасково

[поп Първан]

.. взето от форума на Здравко Цанков - племенника на Александър Цанков.

”Българо-Турска Вътрешно Тракийска Революционна Организация"
( според архивите на германската легация, разсекретени след 2-та световна война):

"Третия документ приложен към мемоара на софийската германска легация разкрива нещо много малко известно, а именно че по това време (1923 година!) е съществувала една “Българо-Турска Вътрешна Тракийска Революционна Организация” целеща самостоятелна Тракия. Нейни представители, събрани на извънреден конгрес, рано през 1923, изготвят и предават на представители на разни международни организации и на великите сили, една резолюция (написана на френски, официалния език на дипломацията тогава), която ще предам( Цанков, племенник на Ал.Цанков ) тук в резюме.

Резолюция на конгреса на българските и турски революционери в Тракия

Централния Комитет на Българо-Турската Вътрешна Тракийска Революционна Организация, всички (нейни) ръководители-революционери (войводи) и представители на българското и турско население на тази област, събрани на извънреден конгрес за да разгледат настоящето положението в Тракия, която е жертва на терор, грабителства, убийства, депортации и изобщо изтребление на българското и турско население извършвано от гръцките власти, установиха:

1) че още от първия ден на окупацията гръцките власти са отнели на местното българско и турско население всички негови политически, религиозни, национални и човешки права;

2) че всичко това е вършено по план изготвен
в Атина и тайни инструкции от г-н Венизелос, предадени още през май 1920 година на местния военен управител, и по-късно потвърдени от неговия заместник Константин Гунарис;

3) че за да сплашат населението и, според собствените им думи, да им покажат “че за българи и турци живот в Тракия вече няма” , гръцките власти в лицето на.(следват имената и титлите на 8 гръцки цивилни и военни длъжностни лица) показно организирали публично изтезания и убийства на няколко десетки български и турски цивилни, вкл. старци, жени и деца, в местността “Почпока” близо до град Гюмюрджина.

4) Тази точка (която се разпростира върху близо две страници) съдържа подробни описания на всевъзможни злодейства извършени било от редовни гръцки военни части, било от нелегални гръцки, арменски(?) и куцо-влашки чети в окръзите Дедеагач, Ксанти и Драма.

Споменават се имената на над 30 български (и няколко турски) села, и поименно голям брой жертви – българи и турци.
Става дума също за арестувания на заможни граждани за да се получат откупи, и за това че от всички са насилствено събирани данъци за 3 до 5 години напред, преди да бъдат прогонени или да забягнат, изоставяйки всичко по домовете и стопанствата си.

5)че само през последните 3 месеца (началото на 1923) числото на убитите надхвърля 15 000 български и турски жени, деца и старци; над 30 000 са били изтласкани зад граница; числото на депортираните е още по-голямо.

6) въпреки че българите и турците, които съставляват абсолютното мнозинство в Тракия, своевременно предупредиха представителите на Великите сили на Парижките преговори, както и в Сан-Ремо, Женева и Лозана, чрез съответни петиции и мемоари, че единственото възможно справедливо разрешение за тази област е тя да бъде превърната в независима Държава . (въпреки всички това) беше извършена голяма несправедливост и безчовечност против волята и свещените права на населението, като се позволи на една кървава власт каквато е гръцкия окупационен режим, да се установи в нашата страна.

7) че ако този гръцки режим стане постоянен българското и турско население ще бъдат изтребени и страната превърната в пустиня;

8) че тъй като всички законни средства са изчерпани без да е имало какъвто и да е резултат срещу гръцкия бес, жестокости и унищожение;

9) българското и турско население в Тракия ще се види принудено да прибегне към единственото средство което му остава - революционната борба.

Предвид на гореизложеното
Конгресът реши

Първо – с настоящето да отправи още един, последен протест към делегатите на Великите сили, Конференцията в Лозана, Обществото на Народите в Женева, Върховния Съюзнически Съвет в Париж и правителствата на Великите сили и на Американските Съединени Щати,
да бъдат незабавно прекратени (кървавите издевателства) на гръцките окупатори в Тракия.

Второ – да поиска Тракия, в своите естествени граници до река Струма, да бъде определена за автономна и независима Държава

Трето – да поиска извършването на незаинтересована международна анкета която да установи (размера на човешките и материални жертви и щети и отговорността за тях) пред населението на една област все още считана под съвместния суверенитет на три велики сили.

Четвърто – да предупреди цивилизована Европа и великите сили че те носят моралната отговорност за случилото се досега и също ще бъдат отговорни за крайните действия които революционната организация ще се види принудена да предприеме предвид безизходното и безнадеждно положение на хората в Тракия.
Ние не сме професионални революционери.
Но няма да снемем оръжието докато за нас и нашите съотечественици не стане отново възможно да живеем човешки на тази Тракийска земя, нашата родина!


Документа е отпечатан на бланка на Организацията,
има ръкописна дата 10.V.1923 и два (нечетливи) печата.
Подписан е от 3 български и 3 турски имена, от които се четат “Поп Никола” и “Реджеб” от “Централния Революционен Комитет” и името “Кемал” като “представител на населението”.

[Hatshepsut]

Етническите права на България върху Западна Тракия



На Парижката мирна конференция през 1919г. победителката в Първата световна война Гърция поставя пред великите сили въпроса за съдбата на Тракия. Тъй като Източна Тракия е вече обезбългарена от турците, България повежда борба за запазване поне на Западна Тракия, простираща се между Марица и Места. За да се защити от гръцките алчност и лъжи, победена България излага своята позиция по тракийския въпрос. Западна Тракия е българска поради исторически, етнически, политически и икономически съображения. До 1919г. Западна Тракия е призната за българска
от турци, от гърци, в това число от техния министър-председател българофоб Елефтериос Венизелос през 1913г. и от много чуждестранни пътешественици, учени и политици.
Много сериозни са етническите съображения на българската делегация. Западна Тракия трябва да бъде в България, защото е населена от огромна маса българско население, коренни жители на областта. Разобличена е една от манипулациите и фалшификациите на гръцката пропаганда, която намалява броя на българите, ги разделя по религиозна принадлежност на българи християни - екзархисти, патриаршисти и униати и мюсюлмани (помаци). Представена е и статистика на населението с български произход в Западна Тракия - 140 646 българи християни и около 120 000 българи мюсюлмани (помаци), или общо над 260 000 души българи, които без оглед на религията си са част от българската нация, говорят български език, съхраняват своите български традиции.Българските аргументи обаче остават нечути и пренебрегнати. Победителите в Първата световна война Франция и Англия откъсват Западна Тракия от България отначало под преходен автономен режим, а от 1920г. с решенията на върховния съвет на Антантата в Сан Ремо и пряко под гръцка власт. Трагедията на беломорските българи навлиза в нов етап на развитие. В клипа са използвани част от официалните български документи, преведени на френски език и представени на конференцията през 1919г.
1920г.