Българска култура и духовност > Култура и изкуство

Пътуващите книжари през Възраждането

(1/1)

Nordwave:
Отношението на възрожденския българин към книгата сама по себе си и то най-вече към българската книга е твърде особено, то заема определено място в цялостния му светоглед. Това е така не само поради обстоятелството, че наред с пътуванията  в Османската империя и извън нейните граници тя представлява единствен начин за разширяване на кръгозора му. Писменото слово е най-непосредствен израз на духовна идентичност, а и свидетелство за решимост тя да бъде утвърждавана и бранена. В този смисъл проблемът за начините на разпространение на книги е от съществено значение за осмислянето на културните процеси в българските земи през Възраждането. В развитието на новобългарската книжовност през XIX в. немалка роля изиграват амбулантните търговци на книги.

Необходимо е да се отбележи, че въпросът за пътуващите книжари като отделно явление от българската възрожденска култура е изследван твърде слабо. Основната причина по всяка вероятност се състои във факта, че тази специфична дейност трудно се обособява от общия жизнен път на определения човек. От друга страна, границата между пътуващи и установили се книжари поне до основаването на книжарниците на Христо Г. Данов и Драган Манчов е твърде условна. Мнозинството от тях в младостта си са учители, чиято мобилност всъщност е и предпоставка за по-сетнешната им деятелност. Тук трябва да се посочи едно тяхно изключително достояние, което ги разграничава напълно от всички други търговци. Те не се възползват от книжния пазар, а поставят на практика неговите основи сред българското население, като обикалят от град на град и от село на село. Често те самите са издатели на книги, за чието отпечатване изразходват много време и усилия, отдадени изцяло на благородното си дело, без да имат стабилна финансова опора. Най-значимият им успех не са твърде скромните им печалби, а това, че спомагат за общото просвещаване на българския народ. Кой е първият пътуващ книжар по българските земи е въпрос, който вероятно ще остане без отговор, а и това не е толкова важно. Един от първите разпространители на книги обаче без съмнение е самоковският книговезец Никола Карастоянов (1778-1874). Син на Дели Карастоян, устабашия на местния абаджийски еснаф, той е изпратен в Рилския манастир, където изучава книговезство и щампарство. След като на младини учителства известно време в местното килийно училище, Карастоянов си избира друго поприще. През второто и третото десетилетие на XIX в. обикаля Тракия, където първо купува стари църковни книги в лошо състояние, над които работи в качеството си на книговезец при завръщанията си в Самоков. През 1828 закупува печатарска преса в Сърбия (в Белград или Крагуевац), а през 1835 – букви от университетската печатница в Пеща. Всъщност по този начин печатница в Самоков има още преди тази на Теодосий Синаитски в Солун, въпреки че Карастоянов получава разрешение да печата едва в 1847.    
Самоковецът посещава като пътуващ книжар Узунджовския панаир (Хасковско) където продава предимно църковна книжнина, но и художествена литература и учебни пособия, издадени в Сърбия и Русия. Най-важното за темата на настоящата работа е, че първият български типограф създава книгопродавница в собствения си град. Това обстоятелство е показателно с оглед на възприемането образа на пътуващия книжар през следващите десетилетия. Амбулантната търговия в някои случаи е само етап от развитието на книжаря, както е случаят с Данов. Това обаче, както ще се види, съвсем не е общовалидно правило.

Далеч повече сведения има за дейността на Найден Йоанович, поради което обикновено той е възприеман за първообраз на пътуващия книжар. Роден е през 1805 в с. Аджилие, но семейството се премества скоро в близкия Татар-Пазарджик. До началото на 40те години е учител в Батак, където негов ученик е бъдещият именит книгоиздател Драган Манчов.  Останалия си живот Йоанович посвещава на борбата за утвърждаване и разпространение на новобългарската книга. В това си начинание той извършва истински подвиг. От 1843 до 1855 е иждивител на 27 книги, издадени в Белград, Букурещ и Цариград, между които „Новобългарски песни” (1851), „Басни Есопови” (1852), „Повести забавни и любопитни от Настрадин ходжа” (1855). На фона на общо 70те новобългарски книги, отпечатани до 1843, името на Йоанович наистина изпъква. Хаджията не е просто посредник между книгата и читателите, а съчетава в себе си издателя с пътуващия книжар, подобно на първите стъпки от дейността на Манчов и Данов. Пътувал от Йерусалим до Белград и получил гръцко поданство, „Найден граматик” се прочува като „книгопродавец по сичката Славеноболгария”. Той е един от малкото професионални български книжари, превърнал разпространението на книги не в странично занимание, а в своя съдба. Умира на 22 март 1862 г. в Белград в страшна бедност, като единственото му имущество са книгите му. Такъв всъщност е и краят на другия възрожденец, който намира изцяло призвание като пътуващ книжар – Георги Дончев Гърдев от Калофер. От 1848 г. е сътрудник на Йоанович и очевидно възприема неговия път. През 1859 е иждивител на учебника на Теодор Хрулев „ Българска граматика”. Сведенията за неговите пътувания са много оскъдни. Въпреки че е добре известен на съвременниците си, Гърдев едва успява да се препитава като книгопродавец. Донякъде в него се отразява ролята на пътуващия книжар от 40те и 50те години на XIX в. Емблематичен за периода е също Пенчо Радов от Карлово, обиколил на длъж и на шир българската земя от Охрид през Битоля, Велес, Серес Неврокоп, Разлог, Пирот, Плевен, Търново до Русчук и Варна. Издава в Земун преведения от даскал Ботьо Петовобългарската книга се разпространява трудно сред неграмотното и полуграмотно население, но амбулантните търговци съумяват постепенно чрез скромното си дело да възбудят интереса към нея. Отношението на едрите търговци към тях е доста насмешливо. По думите на Пандели Кисимов, отворил книгопродавница в Търново през 1853 г. на тях се гледа „като на западнали и несъстоятелни друго да вършат хора”. В известен смисъл именно поради тежкото си финансово положение техните скитания изглеждат некоординирани и направо доста хаотични. Трябва освен това да се посочи, че без книжарниците на Данов и Манчов в Пловдив и до определена степен тази на Иван Момчилов в Търново истинско масово разпространение на книги по българските земи не само би било невъзможно, но и пътуващите книжари в Македония от 60те години насетне не биха постигнали почти никакъв успех.

През 1855 клисурецът Христо Г. Данов (1828-1911), след като учителства в Стрелча, Перущица и Пловдив, решава да се заеме с книгоиздаване, което още от самото начало е планирано по такъв начин, че значително се различава от това през първата половина на века, макар че първоначално Данов върви по стъпките на предишните пътуващи книжари. В действителност обаче книжарницата Хр. Г. Данов и С-ие е основана формално през 1857, а реално почва да работи две години по-късно. Като първи съдружници са привлечени Й. Трувчев и Н. Бояджийски, като вторият още на следващата 1858 отпада от предприятието поради некоректността си. След като отпечатва първия по-голям набор книги в Пеща, Данов се връща по Дунав в Свищов, където 1/3 от тях са оставени там за разпространение в Северна България, докато останалите са изпратени в Пловдив. Преди началото на учебната година, проучвайки до каква степен ще „има мегдан” за бъдещата си дейност, клисурецът като пътуващ книжар посещава училищата по маршрута Свищов-Русе-Разград-Шумен-Осман пазар-Котел-Жеравна-Градец-Сливен-Нова Загора-Стара Загора-Чирпан-Пловдив. Натъкнал се само на 4 класни училища. Освен че продава книгите, които са му на разположение в подвижната книжарница, разменя новите си за стари, търсени на различни места. Но още в този момент той разбира, че амбулантната търговия може да бъде само първоначален етап по време, на който да се запознае с обстановката и да започне да изгражда разпространителската си мрежа, която в следващите двайсет години ще покрие множество големи градове в Мизия, Тракия и Македония. По същото това време книжарницата започва да се ползва от услугите на подвижния книготърговец Димитър Михайлов, който обхожда Пловдив-Пазарджик-Панагюрище-Пирдоп-Етрополе-Орхание-Ихтиман-Самоков-Дупница-Кюстенди . Като пътуващ книжар Данов обикаля още два пъти българските земи на север от Балкана. Достига до естествено налагащия се извод, че реален пазар на книги още няма, което обаче не го отчайва. Данов си поставя високата цел да създаде такъв и в много отношения успява. Книжарницата му става първи център, от който бъдещите пътуващи книжари се снабдяват с книги.
ков през 1853 труд на Ю. Венелин „Критически издиряния за история българска”.    
Още през 1859 проличават мащабите на планираната от Данов дейност. Друг подвижен книгопродавец – Димитър Иванов е изпратен от пловдивския издател да обиколи по-големите градове в Македония, както и панаирите в Неврокоп, Сяр и Прилеп. Става видно, че панаирите в Узунджово за Южна България и в Ески-Джумая  за Северна в никакъв случай не могат да бъдат показател за нивото на търсене и предлагане. В югозападните български предели новобългарската книга едва започва да си пробива път, за което приносът на Данов, а малко по-късно и на Манчов ще се окаже изключително важен. Последният преди да отвори своя книжарница в Пловдив на Куршум хан през 1862, също известно време се подвизава като пътуващ книжар, но без особен успех. В повечето случаи има клиентела сред по-стари хора, които търсят само Часослова, Псалтира и Апостола. Към 1867 Данов разполага с клон на книжарницата си във Велес, където за управител е назначен К. Босилков. Чрез служителя си или пряко той поддържа контакти с повечето пътуващи книжари в Македония.

От втората половина на  60те години се срещат, от една страна, все повече книжари, но от друга – все по-малко чисти пътуващи такива, подобни в своята дейност на хаджи Найден Йоанович. Това може до някаква степен да се обясни с изместването им в качеството им на разпространители на книги  от уседналите в Пловдив големи издатели. Същевременно обаче те са улеснени поради това, че вече не е необходимо да пътуват на стотици километри извън българските предели, за да отпечатват на загуба книги, от които често продават твърде малко бройки. Книжарниците на Данов и Манчов и все повече разрастващата се мрежа от техни клонове им „спестяват” тези трудни пътувания, като амбулантните търговци се превръщат в подразпространители. Причината за наблюдаваната промяна по-скоро може да се търси във факта, че мнозина от тях са революционери, за които разпространението на книги е естествено и значимо, но не и основно занимание. Освен това пред тях се откриват повече възможности за общественозначими мероприятия в сравнение с предшествениците им.

Сред пътуващите книжари през втората половина на 60те и през 70те години на XIX век се открояват отец Матей Преображенски Миткалото за Мизия и Тракия и Петър Тодоров Мусевич - Бориков и братя Михаил и Арсени Костенцеви за Македония. В изключително разностранната дейност на отец Матей ( Моно Петров Сеизмонов) особено място заема опитът му като пътуващ книжар. Като такъв той става известен най-вече през последния период от живота си – 1864-1875.  За своеобразен склад на книгите му служи Рилският метох в Търново. Подвижната му книжарница е изключително богата. Миткалото продава, а и твърде често подарява, различни по своя характер книги като „Александър Македонски”, „История славяноболгарская”, „Горски пътник”. Матей Преображенски разпространява и вестници, които получава главно от Васил Левски и Васил  Йонков.Това са най-вече „Дунавски лебед”, „Българска дневница”, „Български книжици”, „Дунавска зора”, „Свобода” и „Гайда”. За по-особени материали като например „Устав на Българския централен революционен комитет” е предвидено секретно отделение в дисагите на революционера. Той обикаля селата в Търновско, Ловешко, Габровско, Варненско, Шуменско, както и Казанлък, Стара Загора, Чирпан, Ямбол и Пловдив, съчетавайки революционната си дейност с книжарската. Конкретни податки за връзки с книжарницата на Христо Г. Данов няма, но е трудно да се приеме, че такива не съществуват. Интересен факт е, че Миткалото печата в единствената реално действаща печатница в българските земи в тези години – основаната през 1864 г. в Русчук по внушение на Мидхат паша, която Манчов и Данов съзнателно избягват. Отец Матей е изключително интересна личност за населението, което освен като лечител го запомня и като пътуващ книжар, истински носител на просвета сред своя народ.

Роденият в Татар-Пазарджик Петър Мусевич – Бориков (1838/1840 – 1914) е възрожденец, допринесъл много за разпространението на българската книга в Македония. Става пътуващ книготърговец през 1864. Продава най-вече сред учителите в Битоля и Прилеп. В Неврокоп през 1865 по искане на гръцкия владика Агатангелос е арестуван за кратко време. След като е освободен, гарантира за получените от Данов църковни  книги за новопостроената черква в града, като изплаща по-късно стойността им, възлизаща на 2400 гроша. Често посещава панаира в Сяр. През 1869 г. с подкрепата на протестантския мисионер д-р. Лонг започва да събира антики из Македония за Императорския музей в Цариград. Развивайки активната си книжарска дейност, основава през 1871 г. книжарница в Битоля, която до известна степен задоволява нуждите на областта. През същата година е и един от инициаторите на учителския събор в Прилеп. До Освобождението обаче Бориков не се установява окончателно, което личи и от това, че през 1876 г. е последователно затварян в Пловдив и Одрин за революционна дейност.

С разпространяване на книги в Македония се занимават и братя Костенцеви от Ново село (близо до Щип) и най-вече по-старият хаджи Михаил. След смъртта на бащата роденият през 1832 Михаил тръгва на гурбет първоначално в Смирна. По-късно стига до Йерусалим, Кайро, Одеса и Москва. При завръщането си е пътуващ книжар и обхожда Струмица-Дойран-Кукуш-Тиквешията-Прилеп-Битоля-Ресен-Охрид-Дебър, а по-късно и североизточните части на Вардарска Македония. От своя страна Арсени, роден през 1842, е учител в с. Робово, Струмишко, с. Пехчево, Малашевско, в Малгарско. Често е преследван от неприязнения му струмишки владика. Важен детайл от живота му е краткото му пребиваване в Измир при братовчеда му Антон Костенцев, книжар на евангелистката местна книжарница – факт, който показва, че книжарството не е случайно поприще за Костенцеви, но също така и разпространението на протестантската пропаганда. От 1866 подобно на по-възрастния брат е пътуващ книжар по пътищата на Македония, въпреки че това за него е само странично занимание. В тези години Арсени и Михаил получават книги от сътрудника на Данов К. Босилков. През 1871 г. отварят книжарница в Щип, снабдявана главно от Манчов. Арсени Костенцев обикаля без тескере Кавадарци, Неготино, Куманово, Паланка, Кратово, Кочани, Виница, Царево село, Бобошево и Джумая, като укрепва българския дух на населението чрез пламенните си агитации. За него, както и за много други възрожденски дейци, книга и сабя са двете страни на една и съща борба, което той доказва и на дело през Априлското и Кресненско-Разложкото въстание.    
Пътуващите книжари изиграват може би по-голяма роля за Македония отколкото за другите български земи поради обстоятелството, че дейността е им там е значително по-координирана между 1867 и 1876 и за разлика от 40те и първата половина на 50те години пътуванията им са в значителна степен по-системни.

Явлението пътуващи книжари през Възраждането може да се обособи на два основни периода. Първият съвпада с първоначалните стъпки за утвърждаването на новобългарската книга и в този смисъл амбулантните търговци на книги проправят пътя й в българските земи. Въпреки че мнозинството от пътуващите книжари не са заможни хора, те изпълняват и функциите на книгоиздатели. Това на свой ред обуславя и изключителната им мобилност, пътуванията им до Сърбия, Австрия, Влашко и Русия с цел отпечатване на книгите, които те след това разпространяват. По този начин те се превръщат и в своеобразни проводници на чужда (предимно руска и сръбска) литература. Въпреки силната им воля и беззаветен ентусиазъм книгата е все още стока, която твърде трудно се пласира сред българското население.

Истински вододел представлява откриването на Дановата, а малко по-късно и на Манчовата книжарница. Обикалянията на пътуващите книжари от село на село и от град на град стават много по-целенасочени и успешни, координирани често пъти от Пловдив. Българската книга бавно, но сигурно се сдобива с пазар, в което се състои и най-съществената заслуга на възрожденските пътуващи книжари. 

отец Матей:
На много от създадените от Матей Преображенски литературни кръжоци им е липсвал само Левски за да се закълнят и от литературни кръжоци да се превърнат те в революционни комитети.Миткалото превежда Дякона през тези места

Navigation

[0] Message Index