За новите чуждици в българския език

[Генерал Колев]

Отдавна ме занимава тази тема-за безконтролното проникване ва нови чужзици в нашия не само разговорен, но и литературен език, използван и от журналисти, и от политици, и от хора, които по този начин се стремят да покажат, че са интелигентни. Но те горките не се усещат, че точно по този начин изглеждат некомпетентни и жалки.
Ето ви няколко примера: думата "дестинация" толкова е изместила нашата хубава дума направление (може и посока), че сегашните деца след години няма да я знаят тази дума. По вестници, по радио, по ТВ, по нета- все "дестинация", "дестинации", особено като става въпрос за туристически маршрути. Използва се и от чиновници в агенцията по туризъм- абе жалка работа.
Втори пример- думата или по- точно словосъчетанито "екшън план". Днес по една от националните ТВ чух следното: "Готов е екшън плана за действие". Това ми розвуча като: бременната жена е готова за бременност. Пълна безсмислица и свидетелство за липса на сиво вещество. С повод и без повод- от премиери до обикновени хора екшън план, та екшън план! Какво пречи да се каже план за действие???
Друг пример: все повече футболни коментатори използват думата "голкийпър" вместо нашата "вратар". Може би се срамуват от тази дума, или не им се вижда модерна, а остаряла, селска, провинциална? Оня ден, когато гледах Левски, зза пореден път чух този шибан англицизъм!
А ето днес какво прочетох в спортни.бг: "Вихрен иска съпорт от трибуните" Представяте ли си- не подкрепа, а "съпорт"!!! Това вече на нищо не прилича!


Нямам нищо против употребата на чуждици, но всичко трябва да е с мярка, да не е под път и над път, с повод и без повод, просто за да покажеш колко си умен, интелигентен и съвременен. Това далеч не е така, но много от имащите се за нещо хора не го осъзнават. Прекомерната употреба на тези чуждици говори и за нихилизъм, защото нищо не налага тяхната употреба.

[Борисъ]

Чуждици трябва да се използват, когато нямат български вариант, например медицинските термини или думи като "телефон", "фризер" и прочее. Всичко останало е опит за подражание и нихилизъм спрямо българския език.

Такова явление се наблюдава и сред профанизираната ни младеж, която редовно използва изрази от рода "много те лувкам" (love - обичам). Това последното като го чуя и се изприщвам.

[Генерал Колев]

Така е, Борисе. Напоследък чувам тийнейджърите да се обиждат на "лузър". Какво да се прави- профанизирането е в пълен ход.

[опълченец]

Тва не е от сега,чуждиците масово навлизат в българския речник.Особено сред тинейджърите и интернет чатърсокото поколение.
Това е доста дразнещо,но проблема не е само в чуждиците.
В мрежата масово не се ползва кирилица и се шири плашеща неграмотност.

[друг самотен войн]

Чуждици трябва да се използват, когато нямат български вариант, например медицинските термини или думи като "телефон", "фризер"

Как да няма български вариант като фризер означава замразител и не виждам защо да не се казва така. Проблемът с олигофренските думи – технологични, модни или просто копирани, за да покаже говорещият „умнотата“ си – започват да навлизат след комунистическата власт от 1945 г. По принцип в България започват да навлизат такива чуждици, каквито и в СССР но в по-голяма степен. До 1990 г. в българския език вече са навлезли доста повече олигофренски думи, отколкото в руския. Кирливците от БАН и пр. сган много обичат по онова време да копират думи от езика на европейските курви: сюрпризирам, пардон, сешоар, тротоар, бордюр, екран, кадър, всички думи завършващи на -ьор като шофьор, монтьор, каскадьор, сервитьор и т.н.

По времето на соца, под натиск на СССР, практически англицизмите са забранени (защото СЕЩ е основен съперник на Съветите). Точно по това време са измислени български думи за: голкипер, тъч, корнер (които стават вратар, странично хвърляне, страничен удар) и мн. др.

Изключително отвратително е когато една скапана чуждица се взима поредно от няколко различни езика и се налага все „по-модерния“ вариант. Например дюйм (рус.), цол (нем.) и инч (англ.) означават едно и също нещо. Само френската тъпотия „палец“ ни липсва в колекцията.

Или например курво-френската гнусотия контрольор вече е демоде (това пък е друга циганска дума) и постепенно се заменя с модното контролер. Същият е случаят със сервитьор – сървър, менажер – мениджър и други.

Също така непоносим е и обратният словоред, копиран от английски. Например ДПС министър, БТВ новините, US президентът, вместо правилното министър на ДПС, новините на БТВ, американският/щатският президент. Или анти-ДПС говоренето, вместо противодепесарското говорене или говоренето против ДПС.

Сещам се и за английски ненужни съкращения като SMS, PC, CV и т.н. Съчетанията с тях също са граматично изкривени: SMS анкетата, вместо анкетата с КС (кратки същобщения), или поне да е анкетата с есемеси. CV пък от край време е било автобиография, но сега ни е наложено друго; на всичкото отгоре не го четат цеве (въпреки че идва от латинското curriculum vitae), а сивѝ.

Ето ви една граматика, който иска да си опресни някои знания по български език: http://www.megaupload.com/?d=V6P8J72O

[опълченец]

Чуждици трябва да се употребяват само когато липсва такава дума на български или в случай когато въпросната чуждица обогатява езиковия речник и културата.
Иначе не,винаги когато има българска дума,тя трябва да се употреби,а не чуждицата.

[Sol Invictus]

Някои хора в стремежа си да се правят на "интелигентни" и полиглоти почват да използват разни интересни думи и термини, обикновено не на място.

[опълченец]

Някои хора в стремежа си да се правят на "интелигентни" и полиглоти почват да използват разни интересни думи и термини, обикновено не на място.

И не се усещат,че стават смешни.

[друг самотен войн]

УБИЙСТВОТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Емил Асемиров, писател

   Българският език отдавна е навлязъл в онзи стадий на своето развитие, наречен от големия писател Итало Калвино ”антиезикът” и включващ съвкупност от различни тревожни тенденции и процеси, някои от които изглеждат необратими.

За много от водещите на радиопредавания, особено на държавно-правителственото ни радио всичко е “арт” като съществително и като прилагателно. Няма “изкуство”, няма “художествен”. Хората на изкуството са, разбира се, само “артисти”, дори и такива които са единствено художници. По-незнаещите в такива случаи предполагат, че става дума всъщност за актьори, а не за скулптори, живописци, графици или други рисувачи и приложници. Алисия  и други нейни попфолкколежки са  титулувани като “фолкикони”. Някой да е виждал хора да се кръстят пред образа на Алисия или пък да й палят свещи (да не й е уроки!). Всеки филм или музикален хит е “култов”, култови са и всякакви актьори, актьорчета имащи още  жълто около устата, режисьори и знайни и незнайни поп-певци (да не говорим за чалга-звездите). Всеки голям футболист или сегашен треньор е “легенда” и “легендарен”, чуваме редовно за няколко сини, червени или пембени легенди в българския футбол и други популярни спортове. Само дето никой още не е чувал да се разказват легенди за тях.

Фирмите масово се кръщават с имена само на английски, нищо че пазарът им често е ограничен само до родния. Световно и национално неизвестни фирми носят гръмки, често мегаломански имена като правилото е единствено в тях да няма нищо, което макар и слабо да напомня на българско. Когато се цитират интернетадреси или други заглавия, дори и българските думи в тях се произнасят с английски акцент, доколкото говорителите си мислят, че го владеят. Даже името на България в такива случаи се произнася като “Бългерия” и дори пази боже! като “Бългейрия”, което е грешно, но не защото навява асоциации с “гей”.

В спортната журналистика например е наложен един професионален жаргон, който изисква “комплексни” познания по езици като италиански да речем – иначе откъде средностатистическият запалянко ще знае, че “росонерите” (Милан) означава “червено-черните”, “бианконерите” (Ювентус) – “бялочерните”, а пък “адзурите” (Италия) и “плавите” (навремето Югославия) са всъщност “сините”.

За замяната на кирилицата с някаква слабограмотна латиница в интернетфорумите, и за неграмотния правопис и език в тях, изглежда вече няма смисъл да говорим. Дори се чуват предложения да се допусне алтернативен правопис при контролните работи на учениците, те да използват знаците с които са свикнали в интернет - 4 вместо буквата Ч, 6 вместо буквата Ш и други такива глупости, понеже така било решен проблема (на непознаващите правописа ученици) отскоро в Австралия. По такъв начин обаче може само да се прикрие неграмотността, непознаването на родния език, неговия богат речник и правопис, пропускаме такава незначителна подробност като пунктуацията. Вече дори не е учудващо, че има твърде много хора, които продължават упорито да пишат на латиница в чисто български интернет форуми, където от години е решен проблема с разчитането на кирилицата, просто защото вече са свикнали да пишат на латиница. А някои дори твърдят, че интернет средата просто предразполагала да пишат на латиница, кирилицата там стояла не на място. Очаквам  в скоро време да заявят, че и българският език, дори осакатяван на латиница, няма място в интернет пространството. Какво ли казват в такива случаи китайците, японците и други народи, които имат нещастието да пишат с йероглифи, дори и в интернет…

Повечето радиопредавания,  и то не само в частните радиостанции, а също и в телевизиите, ощастливяват слушателите и зрителите си с имена на английски. Някои от тях са  всъщност преводни формати, авторските им права се държат от чужди фирми, но това не е основание имената им да не се превеждат на езика на съответната държава, където се излъчват. Едва ли ще изненадам читателите, като им кажа, че любимият на простолюдието в България “Биг брадър” в Италия се излъчва под името “Ил гранде фратело”, което е точният превод на италиански на “Големият брат”. А подобни примери в други страни в Западна Европа, при това много по-американизирани от нашата, са стотици.

Българската наставка “–увам”, “-уване” или “-авам, -явам”, “-аване, -яване”, почти повсеместно е изместена от чуждата “-ирам”, “-изация” при различните глаголи дори с български корен. Българският езиков гений дори на наши известни професори роди езикови бисери като “договорирам” и “договориран”, “българизирам” вместо “побългарявам” и прочие дълбокомъдрени безумия.

В държавно-правителствените ни радиостанции имат строго следвана политика да не излъчват българска чалга или поп-фолк. Тази уж “правилна” политика обаче се сблъсква с практиката да се пускат всякакви рап-парчета на английски език.  А рапът, тази субкултура на низшите социални слоеве от гетата за цветнокожи в САЩ е известен с крайно нецензурния си и вулгарен език. В рап-музиката има добър ритъм, често и претенции за някакви сериозни социални послания, но музикалните му достойнства са повече от спорни, не само защото в него прекалено често липсва що-годе прилично написана мелодия. За много хора по света  и у нас  рапът – това е една от формите на американската чалга, плод на специфичната културна среда. Текстовете на рап-“песните”, ако така може да бъде наречен този речитатив, са изпълнени с вулгарности и нецензурни изрази. Изглежда музикалните редакторки в програма “Христо Ботев”, а и в още по-строгата “Хоризонт” разчитат, че слушателската им публика не знае английски, затова не се свенят да пускат рап-парчета, бъкащи от галещи американското ухо думи като fuck, suck, dick, lick my ass и тем подобни. В българската чалга подобни мръсни думички отдавна са забранени, но щом са на английски значи можем да ги слушаме в националния ефир, издържан с парите на данъкоплатеца. Българска чалга няма да пускаме, но американска – може, защото слушателите ни са прости и не разбират английски, а сигурно не разбират и от музика. Вулгаризмът си е вулгаризъм независимо на какъв език е изпълнен! Този “изискан” език на американските рап-гурута беше приет като образец за подражание и от българските рап-групи и това си личи от съдържанието на техните текстове, които се опитват да ни шашнат не толкова с претенциите си за социални послания, колкото със сексуалните подмятания и мръсотийки в тях. Давам този пример като още една илюстрация накъде ни води склонността към низкопоклонство спрямо чуждите “културни образци”, дан на която плащат и божем културни институции като т. нар. Българско национално радио. А мои познати ми споделиха, че са чували и песни със сексуално вулгарно съдържание на испански и френски рапери и дори поп-певци, излъчвани по БНР. Като ще има негласна цензура за българската чалга, която става все по-безобидна в някои отношения, не е зле да има такава цензура и за чалгата изпълнявана на чужди езици, дори и на така популярния в България английски, който за нас вече не е чужд език, така както до 10 ноември 1989 г. за нас близък и  роден език беше и руския в съветския му вариант!

В българския език действащите лица и професиите имат форми за мъжки и женски род. Ако за формите “министърка” и “президентка” може да се приеме нежеланието за употребата им поради привижданата от някои носителки на българския език неблагозвучност и дори пейоративност (а такава като че ли няма в думата “кметица”, радваща се вече на честа употреба), то за избягването на употребата на формите за женски род като писателка, художничка, редакторка няма никакво оправдание. А по електронните медии вече е всекидневие да чуем, че еди-коя си симпатична г-жа или г-ца е писател, художник, “артист” или редактор, директор, мениджър и дори “модератор”. Няколко години в езика ни се опитваха да наложат и думата „фасилитатор” – пак нещо като „модератор”, но още по-така, по-авторитетно звучащо; този напън досега не успя, но кой знае какво ще се случи в бъдеще…

Само в едно произволно взето предаване на „По света и у нас” можеш да чуеш „брекети” вместо зъбни скоби, каквито носехме ние като деца, вместо зъболекари ни лекуват „дентисти”, нови модели самолети извършват „тестови полети” вместо изпитателни, различни неща и хора са „атрактивни” вместо привлекателни, всеки има „визия” вместо виждания по въпросите, селските стопани вече са само „фермери”, а окисите – оксиди, при това със специално решение на „експертите по въпроса”, които преди няколко години ни задължиха да наричаме въглеродния двуокис „въглероден диоксид”! Навремето в дълги статии ни обясняваха защо зъболекарите трябвало да се наричат стоматолози – защото лекували всички болести на устата („стома” на старогръцки), а не само зъбите. Днес вече специалността „стоматология” се нарича „дентална медицина” (от латинската дума за зъб), но още преди това зевзеците измислиха думата „зъбар” с която наричат зъболекарите и това е буквалният превод на „дентист”! И отново никой не се сети да нарече тази специалност „зъбна медицина” или „зъболечение”. В прогнозата за времето ни казват, че утре времето ще бъде динамично, вместо променливо, изменчиво, непостоянно. Всъщност динамичен означава изпълнен със сила и движение, стремителен, но кой да чете вече  речниците на българския език.

Окръжните служби вече са само “регионални офиси” на съответните централни ведомства, а окръжните болници и музеи са произведени в звание “регионални”.
Примерите за неправилна употреба на българския език и за прогонването на българските думи от него са хиляди и едва ли е възможно да се изброят. Проблемът тук е, че това явление, този процес на стихийно и все по-често съзнателно, преднамерено оварваряване на езика не се осъзнава като проблем.

Звателният падеж също беше нарочен още преди няколко десетилетия за остарял, и крайно неблагозвучен, дори обиден при формите за женски род. Много жени се обиждат смъртно, ако се обърнеш към тях като поставиш името им в звателен падеж (“Мила ми Венето, … Иванке”, Христино, или Камелийо), без да подозират кутрите (т. е. горките на югозападен диалект), че звателен падеж съществува в повечето славянски езици (тук лошото изключение прави руският, където е отпаднал поради превземките по французката мода), както и в латински – вокатив, и в старо- и новогръцки – клитикос, клитики птоси. Доста зрители се дразнят, когато чуват всекидневно телевизионните говорителки да се обръщат към колегите си без да използват звателния падеж, с неприсъщи на българския език интонации, да използват възклицанието “уау-уу!” означаващо “олеле!” (в положителен, отрицателен, учуден, неразбиращ, глуповат и всякакъв друг смисъл), усвоено вероятно от американските филми, заедно с изрази като “Гив ми файв”, “Ей, мен!”, “Към он, бейби, бойс, (или гълс)” и така почти до безкрай…

В съвременния ни книжовен език се наложиха и са наложени по административен път неоправдано много турцизми, за които съществуват равностойни български думи. Турцизмът “нишесте” (персийска дума по произход) напълно измести българската дума “скробяла” или “скорбяла”, произлизаща от славянската “скроб”. В описанията на съставките на храни и лекарства българските думи масово са изместени от ненужни в повечето случаи чуждици. Всички козметични кремове, които се продават у нас са “хидратиращи”, а не овлажняващи, дори когато на английски те са описани като “moisturing”.

 Дори при частите на човешкото тяло някои техни български названия са изместени в книжовния ни език (!) от турцизми като “юмрук” вместо “пестник”, “пестница”, “далак” вместо “слезен, слезка”, “буза” вместо “страна, ланита”. Гърцизмите “стомах” и “мустаци” са изместили българските народни думи (от славянски произход) ”желудък” и “въс, въси (мн. ч.)”. Какво пречи те да бъдат признати поне за равностойни синоними на чуждиците, а не само за диалектизми и архаизми!? По всяка вероятност причината е в загубата на езиковия усет за българския език вследствие постоянното му бомбардиране с чужди езикови, културни и идеологически влияния и едно почти перверзно задоволство да се блести с поназнайването и употребата на  всякакви чужди думи, езикови конструкции и словообразувателни модели като средство, придаващо допълнителен престиж на използващия ги носител на родния ни език.

Турските наставки –лия и –лийка са изместили при жителските имена за много градове в България (особено в Източна България) българските наставки –ец, -чанин: сливналия вместо сливенец, сливенчанин; бургазлии вместо бургасчани, бургасци; добричлия вместо добричанин. Повсеместно се използва турцизма “берекет” (арабска дума) вместо “плодородие, родитба”, дори френската “реколта” в изрази като “добър берекет” вместо “добра реколта” или “добра родитба”. За нас като страна-членка на ЕС мисля, че все още за предпочитане са френските думи пред арабско-турските. А вече не е рядкост у нас да чуеш не само за пазарджиклии вместо пазарджичени,  и за ямболии вместо ямболци, но дори и за филибелии и заралии. Да не би да се връщаме към времената на Османската империя с тази вторична турцизация на езика ни!

За печално-комичния случай с преименуването на Михайловград в Монтана вече едва ли някой си спомня. Това селище преименувано през 1891 г. в град Фердинанд от раболепните общинари на името на тогавашния български княз, дотогава се е наричало Голема Кутловица, в отличие от съседното село Мала Кутловица, сегашен квартал на града. Местните жителки в началото на 90-те години на 20. век никак не искаха да им казват кутловичанки, смятаха го за неблагозвучно и селско, но сегашното им жителско име “монтанки”, без да е неблагозвучно, на мене ми напомня единствено за една високопроизводителна порода крави – монтафонки (му-у-у-тафонки).

Именната ни система е отделна много голяма, почти необятна тема. Да обърнем внимание само на един неин проблем. Имена като Иван Петров Иванов, Димитър Иванов Петров или Петър Иванов Димитров, Петко Петков, Стоян Стоянов, Георги Георгиев, Христо Христов, Димитър Димитров, Ахмед Ахмед или Хасан Хасан се срещат прекалено често в България. Съществуват 7-8 лични и фамилни имена (всеки може да ги открие сам), които са в прекомерно честа употреба за малка страна като България и това води не само до административни обърквания. Родителите би трябвало да бъдат по-съобразителни и да се стремят да дават на децата си по-разнообразни  имена, които не се повтарят в родовата им традиция. (Моите прадядовци също поне шест поколения са редували имената Иван и Петър, едва дядо ми е кръстен Пенчо).

Мисля, че всички ще се съгласят, че увлечението по модни чужди имена е признак на социална незрялост, да не кажа инфантилизъм и придържането към някакви национални традиции не е чак толкова зле звучащо, както например съчетания (плод на увлечения по “чуждостта”) като Ричард Груев, Венера Пишлигарска, Елвис Дюстабанлиев, Гуендолин Кьойбашиева.

Още старогръцкият език се е обогатявал като е взимал думи от различни диалекти, придавал им е ново значение и ги е превръщал в книжовни и общоупотребими, в “койне”. По този начин се обогатяват немския, френския, английския език (в различните им местни национални форми), но не и българският! Той си остава един от най-стерилните езици по отношението си към диалектните думи. За тези, които определят развитието му е нормално да заемат огромен поток от чужди думи, но е недопустимо налагането дори и на една-единствена диалектна българска дума в официалния стил и книжовния език. Новоизмисляният всекидневно македонски език е поел точно по обратния път и затова там думите от народните говори са наложени с хиляди в “служебния език”, където изместват (политически тенденциозно) общобългарските думи. Същата роля изпълняват и все по-безконтролно налаганите там чуждици главно от латински корен (минали през английско и френско посредничество, по-рядко през сръбско и немско). Много от думите от “македонските” говори, всъщност по-точният термин е “югозападните български” говори, са по-звучни и изразителни от чуждиците и неологизмите, утвърдили се незнайно защо в новобългарския книжовен език. Думи като “возач”, което е официалната македонска дума за “шофьор”, днес може да ни звучат пейоративно, но те се срещат дори в разказите на Иван Вазов от края на 19. век. Незнайно защо тя е била изместена от купешкия галицизъм “шофьор” (с първо значение “огняр” на френски) и дори от чиновническо-бюрократичното “водач на МПС”.

Всички тези езикови явления в България говорят не за възприемане и познаване на чуждия език и култура, а за непознаване на родните. Най-опасното нещо за една култура, това е претенциозната полуграмотност, поназнайването на някой чужд език, в много случаи само на отделни думи от него. При това те прекалено често се използват  не на място, в погрешен смисъл и значение. Примерите в българския език вече са десетки, да споменем само някои: екстравагантен на английски означава разточителен, пилеещ пари, докато за българските претенциозни посредственици означава ексцентричен, чудат, странен. В една телевизионна информация сравнително млада журналистка говореше за “дванайсетгодишни тийнейджъри”. Дванайсетгодишните обаче и на английски са само деца или хлапета, защото “тийн ейдж” (teen age) са годините между тринайстата и деветнайстата от живота на човека. А “тийнейджърите” на български са просто юноши или подрастващи, макар че възрастовата психология е създала стотици книги за психологията на тийнейджърите, а в маркетинга има специален раздел ”стоки за тийнейджъри”, които се оказва, че заемат много голям сегмент от пазара.

Проблемът пред българския език, някога, а особено днес не е пуризмът -. езиковото чистачество, а безконтролното нахлуване на излишни чуждици, заемки,  които се употребяват предимно неуместно, със значение което не се познава, с единствената цел говорещият да блесне със знанията си и “западната” си култура. В наши дни, особено тревожен интелектуален проблем е заливането ни с американски езикови клишета, които всъщност представляват мисловни клишета, които подреждат мисленето в определена схема. По този начин те неусетно го формират, деформират и дори идеологизират по определен начин. Тук естествено стигаме и до проблема за политически коректния език, който нагло, нахално и безцеремонно се налага и в България, дори от хора, които съвсем не са наясно с идеологията на политическата коректност или ”правилност” както би следвало да се преведе на български, и с  практиките на политическите “коректници” (“коректникс” също е американски термин,  а не пейоратив, измислен от мене!).

За да познава човек родния си език, в нашия случай българския, той би трябвало да познава неговата история, етапите на неговото развитие (условно наречени старобългарски, среднобългарски, новобългарски, търсенията през възрожденския му период, когато се формира днешния наш книжовен език, който разбира се, е далеч от съвършенството), както и езиците, които са оказали влияние върху него. А те не са малко – старогръцки, византийски гръцки, новогръцки диалекти и катаревуса, латински – античен и средновековен, османотурски, влашко-румънски, руски,  френски, по-малко италиански (в лексиката), по-сетне немски (от него имаме и мисловни, логически схеми, наложени от университетското ни образование по немски образец), а в наши дни американския английски. Естествено, че не можем да искаме това от всеки българин, завършил само средно образование или някакво висше нефилологическо образование. Но всеки, дори и чужденец, който държи да говори добър български език, трябва да има волята да спазва няколко прости правила. Преди всичко трябва да се стреми да научи езика в цялата му пълнота и богатство, особено неговия словник или речников състав.

Там, където има българска дума, да не я заменя с чуждица. Често с една единствена чуждица (например “бекграунд”) се заменят няколко хубави и точни домашни, български думи и изрази. По този начин езика, а и мисленето забележимо се обедняват, единствено поради манията говорещият да блесне със знанието си на чужди думи и клишета. Когато чуеш някоя добре звучаща или пък грозна, но ефектна чужда дума, просто си отвори речника – английско-български, френско-български, латинско-български, старогръцки и т. н. и прочети внимателно какво точно значи тази дума, и в кое от многобройните й значения всезнайкото е благоволил да накичи българския си език с нея. А след това просто употребявай съответните български думи, без да се оставяш да те носи вълната на стадното чувство на преклонение пред чуждите, купешките думи, звучащи “модерно и интелигентно”. А ако сме сериозна нация, трябва да обърнем много сериозно внимание на езиковото строителство – защо се приема за нормално да заемаме всякакви чуждици, а не се приема за поне толкова нормално да създаваме нови български думи, с които да означаваме новите явления и “реалии”.

Не трябва да се използва професионален жаргон неразбираем за хората, които не са от гилдията. Указанията за употреба на лекарства например са изпълнени с медицинска терминология на латински и старогръцки, а вече и на английски или френски, която е неразбираема за над 90% от българските потребители, за които са предназначени тези лекарства – като вертиго – световъртеж или фатиг – умора, и дори миопия - късогледство. Кому е нужно това!

Трябва да се използват кратки и ясни, а не излишно и самоцелно усложнени изречения и езикови конструкции, бъкащи от купешки думи и чуждоезикови клишета (включително мисловни и идеологически).  Не ви ли е омръзнало всяко нещо да ви се представя като “проблем” или “предизвикателство”! Някои наши външни министри не се умориха да повтарят нищо незначещото клише, че България не е част от проблема, а е част от неговото решение. Една наша бивша външна министърка не разбра как загуби очарованието си, когато започна постоянно да прави изказвания, представляващи механичен превод на лош български на банални, често безсмислени американски и брюкселски политически клишета.

Необяснимо е защо в трудовете на българските езиковеди граматическата терминология е все повече чужда, а българските термини в езикознанието практически са почти остракирани сиреч изгонени дори от учебниците за учениците от долните класове.

Що се отнася до научната и специалната терминология, никой не е доказал досега, че тя трябва да се заема само и единствено от чуждите езици, а не да се създава и в България или да се превежда на български. В англоезичната литература по социология  и други обществени науки например през последните десетилетия навлязоха нови термини, които не са основани на латински или старогръцки, а са обикновени английски или американски думи. Подобно нещо се среща и във френската социология, да не говорим за немския език, където има силна традиция към понемчване на чуждите думи и изрази, като почти всички латински и старогръцки думи отдавна са преведени на немски и са се утвърдили здраво в книжовния език и научната литература.

Всяко ново поколение има нов и  различен от предходните поколения усет и разбиране за езика. Всеки език е динамична т. е. променлива система, която се развива непрекъснато, често в непредвидима посока, под въздействието на различни понякога изненадващи и необясними фактори. Посоката на развитие на българския език обаче по мое скромно мнение през последните десетилетия става все по-спорна и нежелателна. Той все повече   престава да бъде български език и се превръща в нещо като „франгле”, „спенглиш (спениш-инглиш)”, пиджин инглиш или ако се върнем към по-познатите ни балкански територии в едно съмнително смешение от езици, каквото представлява например албанският. Разбира се, албанският език по всяка вероятност ще се окаже по-жизнеспособен от българския не толкова поради своята всеядност, колкото поради бурната демографска (и териториална!) експанзия на неговите носители.
Понастоящем употребата на българския език в общия случай разкрива една тревожно ниска езикова култура, не особено висока грамотност, езикова немарливост и пренебрежение към домашните думи и средства за развитие на езика (като например словообразувателните модели) и едно с нищо неоправдано робуване на чуждите езикови, масовокултурни и идеологически образци, което може да бъде определено в крайна сметка като свидетелство за степента на (не)зрелост на българската национална общност – основен, ако не и единствен носител на родния български език.

Ако все още имаме запазен инстинкт за самосъхранение като нация, която иска да има свое място под слънцето и през този век (поне!), тогава нека не позволяваме на хората с ниска езикова култура да определят пътищата за развитие на родния ни език, и да ни налагат своята версия на антиезика като образец на съвременния и бъдещ български език, като норма за нашето все още най-важно средство за общуване (поне на територията на България).

[Hatshepsut]

Юри Михалков: Заслужаваме ли 24 май?

Скоро е 24 май. Пак ще има тържества и речи в прослава на Светите братя Кирил и Методий. Но и пак няма да отворим дума срещу чуждиците, пак няма да признаем, че последния четвърт век всъщност рушим тяхното дело и няма да се запитаме заслужаваме ли да честваме този празник.

В последните години у нас се смениха епохи, а всяка нова епоха идва със своя език. Английският език шества по света и навлизането му в нашето ежедневие е обективен, в отделни аспекти - и полезен процес. Само че ние така зубрачески и чиннопреклонно възприехме този език, че превърнахме целия процес в насилие над българската реч и претопяване на собствения ни език. Разбира се, немалка част от чуждиците, навлизащи у нас чрез английски език, имат друг произход - гръцки, латински и френски. Но това не ги прави по-малко опасни за съхранението на езика ни или каквото е останало от него.

Ние, медиите, сме един от основните канали за нашествието на чуждиците. След 10 ноември паднаха информационните бариери и започнахме да общуваме свободно с водещите в света англоезични медии. В началото на 90-те години всичко започна невинно, дори с ентусиазма, че се докосваме до нещо ново, че освежаваме и обогатяваме тогавашната скучна словесност. Но лека по-лека така хлътнахме, че не усетихме кога белята взе да опустошава българската реч. Така "топ новината" измести водещата, челната, главната новина, като впоследствие "топът" взе да гърми навсякъде – при топ политици, топ артисти, топ спортисти, топ модели и прочие. Наляво и надясно "килърът" умъртвяваше убиеца. "Номинираният" за еди-коя си награда изхвърли предложения, представения или посочения за същата награда. "Промоцията" изрита продажбата, предлагането, намалението, отстъпката, рекламата, че дори и препоръката в зависимост от случая (колко само наши варианти). "Кастингът" разпиля пробните снимки, а "утилизацията" - оползотворяването. Появиха се таргет, топлес, праймтайм, постер, слоган, имиджи, промоутъри, автършокове, афтърпартита, верификации, арт проекти и хепънги. Цяла България гледа футбол, но в коментари, особено на английското първенство, има масов сакатлък на български думи. Думите "халф" или "бек" се употребяваха и едно време, но тогава титуляри бяха полузащитник и краен защитник. Сега обаче заради "езикови контузии" от страна на коментаторите тези наши думи се простиха с кариерата. Съща е и участта на думата запалянко, както и на първенство – сега е кампания, нищо че тази дума има съвсем друг смисъл в езика ни. Сега за защитата или нападението се говори като за "дефанзивен план" или "офанзивен план", говори се също за гардиране, рефериране, асистенция. Наскоро пък чух страничният съдия да бъде преформатиран на "лайнсмен". Може би колегите се опасяват, че ако използват наши си думи, ще ги заподозрем, че не разбират от футбол и не знаят английски? Е, нека се успокоят, че бъркат с подозренията.

Освен до нелепици като "дресиране на салати", "интензифициране на опасенията" или "акционни екипи", сляпото боравене с английския език води до далеч по-опасни неща. В отделни медии българският превод звучи несвойствено за ухото ни не само заради чуждите думи, но вече и заради англоезичния словоред, ритъм, че дори и пунктуация. При тях българският език вече става като английски, все едно е взел британски паспорт. Ето ви такъв пример: "Той е бил проследен до курорта, където амуниции и наркотици, свързани с него, също са открити".

Същото това изречение е пример и за дезинформация - другата опасна последица от зубраческото боравене с езика. Объркването на понятия муниции и амуниции често се среща при нас, медиите. Да, ammuniton e муниции (боеприпаси) или бойни средства. Но в нашия език амуниция е съхранило латинското значение и означава принадлежности за един кон – юзди, колани за седла, поводи за езда, сбруя. И излиза, че престъпникът "е бил проследен до курорта, където юзди и наркотици, свързани с него, също са открити" .

В това отношение върхът обаче е случаят с разстреляния "чичо" на севернокорейския диктатор Ким Чен Ун. Повечето медии взехме uncle за чиста монета и представихме въпросното лице за чичо. Само че въпросното лице е съпруг на лелята на Ким и в българския език има няколко наименования за такава категория лица – свако, калеко, лелинчо. В английския език обаче няма. Въпреки това ние използвахме чуждата практика, която в случая изопачава изцяло смисъла, макар че самата тя няма вина. Това, обаче, не е само дезинформация, а и убиване на родния ни език, извършено от самите нас. Попитайте млад българин от големите градове какво е това свако, лелинчо или калеко. Не само че повечето от тях няма да знаят, но и ще се намръщят сякаш виждат нещо неприятно. Извинете, но не е ли малко кощунствено да честваме 24 май?

Политиците, администрацията и публичните личности също имат голям грях към българския език. От тях тръгна сбърканото понятие електронно правителство - е-government обаче означава електронно управление, а не е-правителство. Главно заради политиците изселвам стана емигрирам, а заселвам – имигрирам, те говорят за креативна политика, за иницииране, дебат, визия, ескалация, доминация, бенефициенти, лотове, констелации и прочие.

От словооборота на подрастващите почти не слизат думите хейтър, лузър, френд, ивент, куул, фешън, фийлинг, ърбан, мууд, експириънс, апойнтвам, геймър – ето го в крайна сметка резултатът след четвърт век англоезично нашествие в територията на българската реч. Колкото и да поправям 10-годишният си син, той я кара на таймаут, ъпгрейдвам, апдейтвам, тийнейджър. Същото е и със съучениците му.

Езикът е създаден за общуване и опознаване – това му предназначението му. Точно заради това преди 12 века Кирил и Методий са създали кирилицата. Какво, обаче, се получава сега: "Като слушам младите, вече често не ги разбирам какво си казват. Ще дойде момент, когато няма да може да намерим българската дума, ама за нас, българите, които живеем тук, това време няма да е много далеч", сподели пред мен филоложката доц. Татяна Борисова от Софийския университет. И така мислят повечето българи над 50-годишна възраст. Заради криворазбраната ни европеизация, чуждопоклонничеството и прословутия ни нихилизъм заплахата си е съвсем реална. Заради чуждиците превръщаме българския в антиезик – той вече става бариера пред общуването между нас си, българите. И нищо чудно след примерно 20-30 години пребиваващите у нас чужденците да се питат, когато слушат речта ни: "Тия защо се казват българи".

За какъв 24 май може да става дума?

Едно от съсловията, което би трябвало да държи на съхранението на езика ни, са именно езиковедите. Но сред тях няма единомислие. Езиковият разлом минава по възрастов признак – по-старите смятат, че езикът ни е застрашен, по-младите са на противоположното мнение. Въпреки това не може ли светилата езиковеди да се събират и излъчват специална комисия, която веднъж годишно, примерно за 24 май, да публикува проучване (или списък) на навлизащите чуждици и техния български израз? Този списък може да бъде пращан до институции, медии, учебни заведения, културни учреждения, различни организации. Тази комисия може да стане езиков законодател, нищо че нейното проучване (или списък) ще има препоръчителен, а не задължителен характер. Такава комисия, обаче, още няма и дали това не се дължи на разномислието сред съсловието? Резултатът е, че българският език гасне.

Другото съсловие, което би трябвало да е заинтересовано от чистота на езика ни, сме журналистите. Не може ли медийните собственици да се организират, да съберат по някой лев за съставянето на програма за чуждиците и българските им варианти, която да влезе във всеки редакционен компютър? И с едно-две цъквания на мишката те ще изскочат в съответния продукт - информация, коментар, страница, новинарска емисия, сценарий за предаване и т.н. А защо да няма и награда за хубав и чист български език в медиите? Телевизиите впрочем биха могли да отделят заковано ефирно време по езикови въпроси. Впрочем, не е задължително мерките и начинанията да бъдат точно или единствено тези, може и да са други. Но такова нещо обаче няма, не се и задава. Е, на какво тогава основание отразяваме 24 май?

Просветата е още една, ако не и най-важната, сфера за чистотата на езика ни. Да си спомняте обаче последните 20-на години министерството на образованието, пък и на културата да са подели кампания или да са разработили поне една програма срещу чуждиците? И дали по училищата преподавателите поправят децата, когато чуят от тях чуждица? Английският език как се учи – като пишеш поне 20 пъти една дума. Дали учителите ни карат малчуганите да изпишат в час или за домашно 20 пъти българската дума на чуждицата, която са чули от тях - било в час, било в междучасие. Щом дотук сме я докарали!...20 пъти "прекъсвам" при таймаут, 20 пъти "увеличавам" или "повишавам" при ъпгрейдвам, 20 пъти "юноша" при тийнейджър. Звучи принудително, но известна доза принуда не е излишна при децата, а и българската дума ще остане в главичките им. Впрочем, нека похватите да са други, но все пак да ги има.

А и дали родителите поправяме всеки път детето си, когато чуем чуждица от устата му? Дали не са вече застрашително много онези млади семейства, които карат децата си да залягат много повече над чуждия език и нехаят за българския? Да сте чули също и за неправителствена организация, създадена именно да отстоява чистотата на българския език?

Преди 12 века Солунските братя какво са направили – разчупили са моноезичието на империята, в която официалният език е бил гръцкият, и са създали азбука за славяните. С една дума, прокарали са друм за многоезичието. Сега обаче ние правим точно обратното – убиваме родния си език или многоезичието и разчистваме пътя за моноезичието. И това става при пълното бездействие на държава, общество, граждани.

Заслужаваме ли наистина да честваме 24 май, след като рушим делото на Светите братя?

Тоя малоумник, какво иска, да плуваме срещу течението ли, ще кажат мнозина. Хубаво нека не плуваме срещу течението, но тогава и да не чевстваме 24 май. Така е по-честно.

Дори обаче тайно да мислим така, ще продължим да отбелязваме тази дата, защото така "перем" гузната си съвест, че вече не тачим делото на онези, които иначе наричаме "Светите братя".

http://news.bgnes.com/view/1163907

[Hatshepsut]

Колко е важно… да знаем собствения си език

Как говорим?

В България винаги сме били подвластни на чуждо влияние и винаги сме вземали и вмъквали изрази, думи и дори цели словосъчетания в нашия прекрасен език. Не е ясно какво хората точно не му харесват и кое им е недостатъчно, при положение че нашият език е един от най-старите, от които произлизат и други, но явно на нас, българите, ни е пошъл и празен. Това е видно от многото чуждици, с които е пълен (за турцизмите няма смисъл дори да говоря, защото те вече са ни набити не само в главите, но и в молекулите на дезоксирибонуклеиновата ни  киселина (за по-незапознатите ДНК)). Напоследък е модерно да използваме английски фрази с български акцент, което вероятно би трябвало да звучи тежко и някак да те издига над събеседника ти. Ясно е, че човек смята, че така придобива ново ниво и се приема от околните като полиглот (според него, разбира се). Няма да правя съпоставка с известна песен, която звучеше нещо такова – „полиглот или полуолигофрен…“.

ИМА ХОРА, КОИТО НАИСТИНА ГОВОРЯТ МНОГО ЕЗИЦИ, И ТО ПЕРФЕКТНО, НО НЕ ГИ ОМЕШВАТ, КАТО СПАГЕТИ.

Англофилизация

Това явление се наблюдава от няколко години насам, като най-вече се характеризира с използване на английски думи в българско изречение. Там, вместо говорещият да каже примерно – Здравей, приятелю, казва – Хей дююд или Хей, пич. И в двата случая Здравей, приятелю изглежда и звучи по-добре, без значение, че за някои индивиди това може да е старомодно (да, знам, трябваше да напиша олд фешън или олд скуул, ама няма). Освен това на много места се използват и „бизи съм“ (сиреч зает съм), мен – в „Кво става, мен“ (сиреч какво става, мъж), „шерна“ – в „Чудя се, дали да шерна тая снимка“ (сиреч чудя се дали да споделя тази снимка). Както сами можете да видите, в нашия език има дума за почти всяка мисъл, която ви перне през кратуната, и съвсем спокойно може да се изрази на майчиния език. Е, вярно, няма да звучи тежко (чакайте да напиша хард, че да ме разберете), но все пак ще покажете някакъв вид езикова култура. Важно е да се знае и още нещо – това говорене не се вписва във външния вид (стайлинга) и не променя статуквото.

Латинофилизация

„MODERNOTO IZ DEBRITE NA INTERNET E DA SE IZPOLZWAT LATINSKI BUKWI, ZA DA SE NAPI6AT NE6TA NA BALGARSKI. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ СЪМ ЕДИНСТВЕНИЯТ, НА КОЙТО ПРЕДИШНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ НЕ МУ ХАРЕСВА.“

Както споменах и в предишните редове, освен че езикът ни е прекрасен, то той се състои от има-няма 30 букви, които, ако се използват едновременно, се получават думи, които, ако се съберат, стават изречения. Някъде в началните класове сме учили азбуката, там някъде сме се запознали с всички български букви и с писане на ченгелчета до късни нощи, даже сме се научили да ги изписваме. Сигурен съм, че в някоя паралелна вселена и друго измерение всички народи, използващи латиницата, пишат статуси и мисли с български букви и примерно Hello го пиша Хело, но някак не ми звучи логично ние да го правим. Оправданията от рода – ма аз пиша през телефона, вече не са актуални на фона на няколкотостотин вида и модела софтуери за клавиатури, където можете да намерите и за най-старата Нокиа БДС клавиатура. Вероятно това писане също е форма на лично изразяване и отношение към актуалните тенденции в света на високите технологии (hai-tek, sai-fai, ultra hiper modernite tehnologii) и хората, използващи този похват, се смятат за бунтари, хипита и вероятно наследници на Стив Джобс, но все пак не изглежда готино. Изразявайте таланта си някъде другаде (else where или nqkude drugade (и кой по дяволите реши, че Q-то e Я?!?!?!)).

Унаследяване или „Аз съм баща ти“!

След  цялата колаборация от предишните неща идва и едно страхотно явление – унаследяването на букви. В латиницата се оказа, че буквите – Ч, Ш, Щ, Ю, Я нямат аналог, което, освен че е глобален проблем с тежки последствия върху психиката на хората, доведе и до крайна нужда от намиране на аналог. Ето как изглежда унаследяването, което по мое мнение е страхотно гениална идея, която трябва да остане в историята.

Ч – хубавото и звучно „Ч“ се оказа препъникамък за латинолюбците и англопоклонниците, защото заема някакво място в доста български думи. Как човек да каже – честито, череша, черно, чисто, чело и т.н. И тук дойде проблясъкът – Ч = 4. Цифричката четири (4) си е цифра открай време и даже се използва по целия свят, защото е част от арабските цифри и се използва в позиционната десетична бройна система. След като си има определено място, и то не в азбуката, нейното приложение не би трябвало да бъде като заместител на „Ч“. „Не само 4е“ не изглежда добре, ами направо е нелепо.

Ш – другата ни хубава буквичка, която получи 6амар и бе заместена с „6“. Шест (6) отново е част от позиционната десетична бройна система и няма място в думите, а камо ли като заместител на беззвучна съгласна буква. Думите, започващи или съдържащи „Ш“, може да не са много, но „Ш“ би трябвало да си е заслужила уважението и да седи гордо написана. Освен това тази буквичка присъства във всички славянски кирилски азбуки, и то с причина.

Щ – е тук гаврата е пълна. Тази „кофти“ буква се изписва не с една, а с цели два… знака. Поради факта, че представлява комбинация от два звука, гениалността на хората й отреди да се изписва така – 6t, а някъде даже и само с 6. Така нареченият баща на 6 и т почти е на път да потъне в аналите на историята и скоро азбуката ни да приеме цифрово изражение. Вероятно ще има много хора, които ще са радостни от това.

Ю – Я – и тук ситуацията е тежка. За ю-то и я-то се използват интересни и много колоритни начини на изписване, като всеки от тях зависи от „автора“. Q-то обаче, е най-фрапиращият според мен. Кой, как и защо реши, че това „Q” прилича на това “Я“, не ми е много ясно, но явно е най-добрият заместител. При Ю-то нещата не стоят точно така, но и там има количество интересни изписвания, които до някъде стават отражение на „автора“.

Има още доста примери на букви, думи и словосъчетания, които могат да попаднат под „лингвистичните“ умея на всеки от нас, но моля, нека българският език не бъде опитно зайче за сътворяването на негов наследник – шльокавицата!

http://blog.interlandbg.com/?p=93

[Hatshepsut]

За Българския език!

Защо не харесваме собствения си език? Защо не ни стига?
Как така един от най-старите езици се оказва толкова беден, че почти всяко изречение вече съдържа чуждица?
И кой изобщо го интересува това?
Мен. И хората, които биха прочели това
За това сядам да пиша.

Сега ще ви предложа една игра.
Ще ви дам три примера за изречения на „български” език, а вие ще се опитате да ги преведете. Бива ли?
Първи пример! "Български" корпоративен език:

„Здравейте, днес на този тим билдинг, ние сме вашият хост! Добре дошли на нашия уъркшоп, в който ще презентираме иновационната си визия. Тя е екстрахирана и провокирана от имиджа на европейските ни колеги в последния ивент, който те комуникираха заедно с нас!”

Втори пример! "Български" терапевтичен език:
„Като ваш лайф коуч, бих искал да ви извадя от зоната ви на комфорт с един креативен инсайд подход. Така ще изградим по-дълбоко доверие и ще ви провокирам към искрена комуникация относно ресурсите ви за справяне с проблема с вашия партньор.”

Трети пример! "Български" езотеричен език:
„По време на медитацията ще станете свидетели на уникален ченълинг, реализиран на високо вибрационно ниво. Ню ейдж мастърът ще ви помогне да визуализирате и да инвокирате ангела си хранител, за да ви подготви за среща с предишната ви инкарнация.”

Изкушавам се да ви преведа всички тези изречения на чист, човешки, грамотен български език. Но ще е по-интересно да опитате да го сторите сами.

Всички се подиграваме на циганите, които говорят техния език, вмъквайки и неправилно употребени български думи.
Задайте си въпроса какво ли би си казал един англичанин, ако чуе всичките тези изречения!
Дали няма да му звучим точно като онези цигани?

Знам какво ще кажат тези, които говорят този „странен език”. Че това е корпоративният език, или медицинският...или съвременният...
Или че всеки език се развива и обогатява?
Да видим дали е така.
Когато се опитвате да „преведете” тези изречения, наблюдавайте се! Всяка една чуждица в тях отговаря на жива дума от съвременния български език. Ако се затруднявате да я намерите, то е защото речникът ви по някаква причина не е качествено обогатен, а рязко обеднял.
Не забравяйте, че колкото повече сходни думи, с еднакво значение на родния си език може да изреди един човек, толкова по-богат е езикът му!
Ако само чуждицата е в главата ви, то се информирате (уведомявате) за живота и събитията само от медиите.
Книги, осъзнато, трайно знание и творческа мисъл липсват.
Тогава следва безсилие в употребата на изразни средства.
Разбира се, най-често срещания отговор от такива хора е, че просто на български не би звучало по същия начин. Нима?!
Та те дори не познават езика си!

Все говоря, че в корена ни е Силата. И пак за това ще говоря.
Езикът е неразделна част от еволюцията (развитието) и паметта на един народ. Той е жив организъм.
И както всичко живо наоколо езикът, разбира се се развива. Когато в него липсват термини (понятия) за съвременна технология например, съвсем естествено е хората да заимстват официално наложените.

Но какво се случва, когато самият народ спре да говори на собствения си език, само защото „не звучи по онзи начин”?
Няма да говоря отново за комплексите ни, които крещят на всяка крачка. Ще ви дам простичък пример:

Представете си езика като една песен. Звуците в нея вибрират (трептят) по определен начин и създават точно определена хармония (равновесие). Всички знаете , че е невъзможно една песен да бъде преведена буквално (до словно) на чужд език. Думите могат да имат съвсем еднакъв смисъл, но равновесието от звуци ще бъде нарушено. Просто думите на всеки език звучат различно. Защо?
Заради особеностите на развитието, характера и паметта на народа, който го говори.
Да се върнем на нашата песен. Опитайте се да заместите в „Хубава си моя горо” 10 думи с английски думи, със същото значение. Или поне пет. Или дори само една.
Веднага ще прозвучи фалшиво, нали? Нещо ще се наруши. Бихте ли приспали детето си с такава песен?

Голяма част от вас са чували за вибрацията (трептенето) и енергията (силата) на думите и за това от какво значение са те. Влиянието, което оказват точно те върху подсъзнанието ни е огромно.

Продължавам да пиша за тези, които знаят, че съществува онова нещо, което наричам Български корен.

Помните ли, човекът е направен от Дъха на Бога (душата), тялото и Корена - онова нещо, което е носител на памет на род и народ, жизнената ни сила.
Родният език, на който проговаряме е част от този корен, от тази памет. Той е жив! Какво се случва, ако го мърсим постоянно? Или ако просто го забравяме...

Всъщност обичта и омразата са две страни на Отношението.
Знаете как работи тази сила, нали?
Ако обичате един човек, той се чувства добре около вас и има нужда от вас.
Ако го мразите, той боледува около вас и гледа да се махне.
Но ако спрете да го забелязвате или го забравите, той може да умре!
Защото забравата е липса на всякакво отношение.
Тогава човекът остава сам и непотребен. И залинява...
Така е и с Езика.

Има хора, които го обичат, нуждаят се от него и се грижат за него.
Има други, които не го до любват, смятат го за грозен и остарял.
Но има трети, които го смятат просто за непотребен. Те са най-страшните и най-опасните!
Защото не го правят от омраза, а от незнание.
Който не знае, няма отношение.
Когато не познаваш някого достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, нямаш нужда от него в твоя свят...
И точно така умира един език. От забрава и незнание...

Аз не познавам баба или майка, която да комуникира с детето си!
В моята родина, те все още общуват!
Баба ми и дядо ми, майка и татко, аз и мъжът ми никога не сме били партньори!
В моята родина винаги сме спътници и сродни души!
И с цялото си сърце се надявам да съм възпитала син, който не е концентриран, енергичен и креативен, а съсредоточен, силен и творящ! Защото синът ми е българин!

А вие опитайте да преведете онези изречения горе. Заради себе си.
И си помислете колко думи убихте в родния си език и колко думи съхранихте!

Пазете и бъдете!

[Hatshepsut]

По 300 нови думи всяка година

Два века българският език се обновява с диалектите, сега само за 25 г. модерни термини и чуждици бурно го преобразиха По 200-300 нови думи на година - това е скоростта, с която се развива българският език. Демокрацията не само преобърна живота в държавата, тя разтърси из основи и вербалното общуване на българина. Обществената енергия на първите протести заля публичното пространство с дръзки думи, които трябваше да пометат казионния тоталитарен език. Усещането за свобода мина и през словесно разкрепостяване, цинизмите дори на моменти вземаха преднамерено връх. После на вълната на новите технологии в езика навлязоха термини, които половината възрастно население още не може да произнесе, въпреки че отдавна “чати” и “скайпва” с деца и внуци, изнесли се в чужбина. Логично е, че при толкова нови неща, които се случват около нас, трябват и адекватни термини, с които те да бъдат назовавани. И така от началото на демокрацията официално вписаните в речниците нови думи са около 5000, обобщават езиковедите. Българският - първият славянски книжовен език, има изключително богата история. В последните 200 години, когато се формира съвременният му книжовен вариант, в основата му бяха положени българските диалекти. Днес те не са така жизнени както някога и определено не могат да дадат нова енергия и тласък на езика на съвременния българин. Вече отворен към света, през последните 27 години той постоянно посяга към нови думи. Проблемът е, че повечето от тях са чужди по произход и се отнасяме безкритично към заемането им, често това се случва и в науместен контекст. Но ако някой използва дадена чужда дума, това съвсем не означава, че тя вече е влязла в речника на българския език. Пътят до вписването ѝ е дълъг. Кои думи да бъдат включени, решават авторите на речника - това са екипите от Института за български език при БАН. Още през 50-те години на миналия век институтът е натоварен да бъде кодификатор на българския език. Няма писана норма кога да се вкара в речника поредната партида думи. Щом учените преценят, че се е натрупал достатъчно нов речников материал, те започват да го обобощават и пресяват. Никой не го налага. Важното е друго. Че всички чужди думи, които заемаме, винаги се нагаждат към системата на езика ни. Затова опасенията, че българският като малък език е заплашен от изчезване, не са основателни. Неговата система е гъвкава, но достатъчно стабилна, за да допусне българското да се стопи. Преди 4 години беше създаден последният официален правописен речник на българския език. Тогава в него бяха включени многото английски думи, добили широка употреба. Това се наложи най вече от наличието на големи колебания при правописа им Предишното издание е от 2002 г., а още по-старото - от 1983 г. Всяко подобна редакция върви със споровете дали не е време за промяна на някои брадясали правила в посока опростяване на правописа. Вече 10-ина години например се говори дали правилото за пълния член да се отмени, защото “така ще се съобразим с масовата практика на неспазването му”. Стажанти от Секцията за съвременен български език в института на БАН, където е изработен речникът, проверили обаче какво е положението с членуването - как имената от мъжки род се употребяват в масовия печат, и се оказало, че почти няма грешки. Не така стоят обаче нещата с ударенията и “ме”-кането - и от телевизионния екран, и в речта на публичните фигури грешките вече са толкова масови и фрапиращи, че сигурно професор Балан се върти в гроба си. Появиха се напъни за официализиране и на въпросното “ме”-кане (правиМЕ), но засега им се дава сериозен отпор. Затова пък радушно са приети всякакви “вкусни” новости - след свързаните с технологиите нови думи вероятно най-многобройната група е тази на термини от кулинарната област. Всяка вечер в национален ефир вече чуваме за веган, гурме, смути и др., отчитат езиковеди. Първоначално част от пасивната лексика, официално в речника нахлуха и други свързани с модерния начин на живот и поддържане на тялото термини. Колкото по-внимателни ставаме към здравословното хранене и грижите за физиката, толкова по-старателно изреждаме всички тези модерни неща, на които се отдаваме брънч, спа, уелнес Гледаме токшоу, увличаме се винтидж, следим блогъри онлайн на таблетите и смартфоните си. Българинът вече не публикува информация на страницата си във фейсбук, а я поства- звучи по-престижно. По същата причина глаголът за другата най-популярна социална мрежа е туитвам. “Тези употреби са интересни и от словообразувателно гледище. Излизането на Великобритания от Европейския съюз наложи думата брекзит (от British exit), която всяка вечер чувахме от различни медии. Каква ще бъде съдбата на всички тези думи, дали ще останат само част от езиковата мода, или реална необходимост да назоват нови явления, само носителите на езика и времето могат да покажат”, коментира доц. Владислав Миланов от Софийския университет. Много актуални са наблюденията на колегите от Секцията по лексикология и лексикография към Института за български език на БАН. Непрекъснато се следят новите думи и тенденциите, свързани с тях, честотата на употреба, а това е важно за всяка една нация и за всеки един език, добавя езиковедът.

Копирано от https://www.24chasa.bg/novini/article/5853767
© www.24chasa.bg