Стефан Стамболов

[Генерал Колев]

Бог да прости този велик българин! Вечна му памет! Неговото управление е пример за истински национално- отговорна политика, от каквато имаме крещяща нужда.
П.С. Геме, поздравления за темата и за завръщането ти във форума.

[Преспанец]

Браво, че някой се е сетил да отдели внимание на този голям българин, предотвратил прeвръщането на България в руска колония.

[omerzen]

Де да бяха и сегашните ни либерали като него  ......

[Преспанец]

Де да бяха и сегашните ни либерали като него  ......

Той е бил Народнолиберал, но реално погледнато управлението му си е чисто консервативно, дори крайно консервативно.

[Преспанец]

Бях направил тема за Стамболов във форума на АТАКА, в нея има по-пълна информация за Стамболов, та предлагам я на вниманието ви:

http://forum.vestnikataka.bg//index.php/topic,21415.0.html

[Nordwave]

"Възвание"                                                                                                                                 Ей народ поробен
що си тъй заспал?
Ил живот свободен теб не ти е мил
Дойде време, дойде час
иго да строшиш!
Хайде, хайде, хайде!
На бой да вървим,
стига толкоз робство да търпим
...Ха народ поробен
подигай глава!
Да станеш свободен,
да смажеш врага!

Стефан Стамболов, Търново, юни 1873

[Генерал Колев]

Браво, че някой се е сетил да отдели внимание на този голям българин, предотвратил первръщането на България в руска колония.

Гледам и не вярвам на ушите си! Наско, ще ти дърпат ушите атакаджиите- отклоняваш се от русофилската линия на Болен!

[Death angel]

Бях направил тема за   във форума на АТАКА, в нея има по-пълна информация за Стамболов, та предлагам я на вниманието ви- http://www.vestnikataka.com/forum/index.php/topic,21415.0.html

Наско, темата ми е конкретно за годишнината, тук също можеш да намериш не малко и то хубави материали за Ст. Стамболов, иначе темата ти е хубава, само че както виждам в другия форум не са били много вдъхновени от нея.

[Nordwave]

В памет на 156-годишнината от рождението на Ст.Стамболов публикувам негова статия против експанзионизма на Русия, която сякаш е писана вчера Препубликувам статията на Ст. Стамболов в памет на неговата годишнина, която се навършва днес: 156 г. от раждането му. Взех текста от тук: Защо Русия пречи на Съединението?. Та в тази връзка се сетих за тази негова важна статия, в която е изразил същината на своето държавническо верую, заради твърдостта в придържането към което той плати и с живота си. Статията на многоуважавания г-н Стефчо Стамболов в светлината на сегашните домогвания на днешна Русия спрямо българския суверенитет - по т.н. "енергийни проекти" - сякаш е писана вчера.

Стефан Стамболов

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - съединението. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство отзоваха своето зловредно влияние на този род от нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва из между войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се исплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянието на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата. Всеки, който по-напред предполагаше, че може би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовляваше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипломати и на царят.

Грубите отношения на руския пратеник спрямо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунтове посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един честен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката" и да са позамисли върху нейните благопожелания за наший народ. Настана вече решителний час за нашите ръководящи елементи, нашата интелигенция да покаже пред света доколко наший народ е достоен за свободен индивидуален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший народ. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживява нашето Отечество, когато нашата независимост и самостоятелност са изложени на опасности да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независимост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелигенция принадлежи болшинството от нашата интелигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не притежават твърди политически убеждения и на които е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по­-нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явяват много пo-активно в полето на политический живот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да могат да си постигнат целта, държението (на) властта. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви безобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите. От характеристиката, която дадохме за нашите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?"

В отговор на това ний ще кажем, че един успешен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени политически принципи, а инстинктивно и без всякакви по-нататъшни разсъждения се покланя пред блясъка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна нация. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите правителства през печата и своите народни представители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална поддръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешния резултат от нашата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балканския полуостров.

В. „Свобода", бр. 7, 19.XI.1886 г. https://aig-humanus.blogspot.com

[Змей]

Велик човек, голям политик, но все пак наистина прекален русофоб.

Прекалената -фобия и -филия са лошо нещо. Той дори отпраща Вазов в изгнание и заявява, че с изгонването му е, "унищожил руското влияние в България"...

Все пак има и доста добри дела...

Хм, "прекален русофоб"? Как го определи? Разбери едно: Стефан Стамболов, Бог да го прости, е само и единствено българофил, а не русофоб, англофил или тем подобни!
И как го каза- колко великодушно от твоя страна: "Все пак има и добри дела"! Това можеш да го кажеш за мижитурки като Живков или Стамболийски, но за Стамболов- никога! Той няма дело, което да не е било от национално значение!
Жалкото е, че след него не сме имали нито един истински държавник, който наистина да е милеел само и единствено за България! И няма и да имаме- поне не в този живот...

Делата са му велики особенно да затрие Панайот Хитов или пък Петко Войвода :-D

[Hatshepsut]

Стефан Стамболов през погледа на другите

Стефан Стамболов. За някои противоречива личност, за други национален герой. Революционер, поет, държавник – това са само част от призванията на родения в Търново българин. Неведнъж личността и действията му са пораждали спорове и дебати в обществото. Повече от век след кончината му той намира както ревностни защитници, така и върли опоненти. Ние винаги сме били на мнение, че за да се изгради точно, ясно и обективно мнение за дадена личност или събитие е редно човек да се поинтересува не само от днешната гледна точка, тъй като тя често е пречупена през призмата на времето. В следващите редове ще ви изложим някои  цитати за Стефан Стамболов, изказани от изявени и бележити личности и чуждестранни издания, които ни описват характера, делата и същността на противоречивия български държавник.

За Стефан Стамболов големия български революционер Иван Андонов казва:

Стамболов, който на 9 август 1886 година свали и разгони правителството, което детронира Батенберг и възвърна същия на престола му; който осуети мисията на руския генерал Каулбарс, който беше дошъл да произвежда бунтове в България с цел да наложи една руска окупация; който унищожи военния бунт в Силистра, приготвен с руски хора и руски пари; който избра, доведе и задоми за княз на България Фердинанд Сакс Кобург Готски; който чрез своята умна политика бе спечелил доверието на всички велики сили с изключение на Русия; който бе създал строги Крумови закони за умиротворение на България и я бе очистил от разбойниците; който създаде казарми, шосета, държавни учреждения, построи железници, училища, гимназии; който остави търговия, а хазната пълна с милиони злато, без да е правил заеми; този същият Стамболов, който 15 пъти подаваше оставката си, и то без дата, но князът никога не я приемаше…

В  ”Завръщането на Стефан Стамболов” големият български историк Андрей Пантев пише:

Колко много от новите идоли на нова България могат да се наредят в тази галерия от незаслужено пренебрегвани, а сега прекомерно героизирани личности в нашата модерна история! Но не и този, който никога поне официално не бе забраняван, не и този, който се завръща между нас, без да си е отивал някога… Вие разбирате, че става дума за Стефан Стамболов – единствената политическа фигура в нашата нова история, в която не преобладава илюзията, романтиката и надеждата пред истинските постижения!

Няма как да пропуснем и изключително критичното и жестоко мнение на генерал Пьотр Паренсов:

Син на туркиня, полубългарин, полутурчин, недоучил семинарист от Одеската семинария, изгонен оттам за нихилизъм, разпространен по това време в Русия, Стамболов не може да бъде разглеждан като “българин”, а още по-малко като представител на българите, като събирателен образ, по който може да се съди за българите. Прекомерно честолюбив и властолюбив,  безпринципен, жесток и сластолюбив, много умен и решителен до крайност, пламенен и красноречив оратор на тълпата, Стамболов би могъл с успех да бъде  в ролята на някакъв прославен с желязната си воля и злоба бандит или пират, въобще такъв деятел, когото вълните на бушуващото море на обществените размирици издигат на върха.

Американският историк У. Мънро:

Стамболов е най-способният държавник, излъчен от балканските нации за целия XIX век.

Английският дипломат Дж. Бюканън:

Аз бих искал в моето отечество да се ражда на 100 години по един Стамболов.

Руският вестник “Ново време”:

Да дава Господ на Русия по-малко приятели като Фердинанд и повече врагове като Стамболов.

Английският вестник “Таймс”:

Стамболов е природен държавен гений, комуто липсва финесът на салонната изисканост за сметка на вродена и бързо развита дарба за държавническо мислене.

Френският вестник “Фигаро”:

Стамболов е въплъщение на българската енергия.

Завършваме статията с един цитат на самия Стамболов:

Не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за Княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме през когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува, без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

http://www.bulgarianhistory.org/стефан-стамболов-през-погледа-на-друг/

[Франкист]

Малко е крайно мнението на Паренсов - истината боли, но все пак се радвам че сме имали политик, за който говорим толкова години след като е умрял. Май не са много тия!

[Цар Борис три]

Източници :
Всичко е от българската ,, wikipedia " плюс някои мои добавки : по директни изказвания. Шикалкавенето е спестено ! В българската wikipedia много работи са написани завоелирано , съобразявайки се с чужди държави и някой да не се обиди, или да им се скара.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2

Какво съдържа:
1 / Накратко
2 / Произход, образование и работа
3 / Участие в националнореволюционните борби
4 / Държавник
Политическа кариера до 1886 г.
Регент (1886 – 1887)
Министър-председател
Дипломация
Стопанска политика
Вътрешна политика
Падане от власт
Първи атентат неуспешен срещу Стефан Стамболов 1890 година
Втори неуспешен атентат срещу Стефан Стамболов през 27 март 1891 г.
5 / Последни месеци
6 / Убийството на Стефан Стамболов 15 юли 1895 г.
7 / Кои са убийците на Стефан Стамболов ( Наум Тюфекчиев , Михаил Ставрев ) ?
8 / Творчество

1 / Накратко
Роден : 12 февруари 1854 г. Търново, Османска империя
Починал : 18 юли 1895 г. (41 г.) София, Княжество България
Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Големия, отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунито.
Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник, революционер, журналист и поет. Апостол на Вътрешната революционна организация, през 1875 и 1876 година той участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 ( руски преврат за премахването на Княз Александър I Батенберг ) оглавява Регентството, което потушава размириците ( 1887 г. нов опит за преврат на руските слугинажи ) в страната изгонва руския окупатор и душманин на България и издига на престола княз Фердинанд. През 1887 е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 година. Основава и ръководи Народнолибералната партия до смъртта си.
Стефан Стамболов се жени през 1888 г. за Поликсена Станчева. От брака си имат трима сина Константин, Асен и Стефан, и една дъщеря – Вера.
Стефан Стамболов е бил за обединение на всички български краища , които са останали извън пределите на Княжеството...
Той е бил велик българин , който е искал България да е независима , и е премахвал продажниците и чуждопоклонниците финансирани и поддържани от чужди държави.
Записва се като доброволец в армията при Сръбско-българската война.
Участник в подготовката на три безуспешни въстания за национално освобождение и обединение, като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Областта Македония в рамките на Берлинския договор, контролирайки и направлявайки лично усилията на външните министри Георги Странски (1887 – 1890) и Димитър Греков (1890 – 1894). Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави. Затова той отбива постъпките от сърби (август 1889) и гърци (юни 1891) за антиосмански съюз и подялба на българската Област Македония и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта.
Стефан Стамболов е един от най-великите български политици за 19 и 20 век.
Русиа организира три атентата за отстраняването му. От които два са неуспешни. Единия е през 1890 г. , на който е бил извършител Коста Паница . След провала Коста Паница е бил разстрелян. Вторият е бил една год. след това през 27 март 1891 г. Извършителите са : Наум Тюфекчиев ( руски слугинаж и терорист ) , Михаил Ставрев (Хальо) приближен до Тюфекчиев и др.
Третия атентат е през на 15 юли (3 юли стар стил) 1895 г. в София , в който Стамболов е жестоко насечен с ятаган. Извършители са: Наум Тюфекчиев , Михаил Ставрев (Хальо) и други ( общо 4 ма ).
Убийството му е било извършено със съдействието на Княз Фердинанд.....

2 / Произход, образование и работа
Стефан Стамболов е роден на 31 януари (12 февруари нов стил) 1854 г. в Търново.
Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Големия, отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунито.
През 1873 г. за кратко е учител в Търново, след което заминава за Румъния.

3 / Участие в националнореволюционните борби
До 1878 г.
Стамболов е делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет през август 1874. През есента на същата година е изпратен от БРЦК в България, за да съживи революционните комитети, разбити след гибелта на Васил Левски. Заедно с Христо Ботев през август 1875 Стамболов свиква ново общо събрание на БРЦК в Букурещ, което взема решение за въстание в България и го изпраща като апостол в Старозагорско. След неуспеха на Старозагорското въстание е принуден да се завърне в Румъния.
През ноември–декември 1875 г. Стамболов председателства Гюргевския комитет, което решава да организира нов опит за общо въстание в България през пролетта на следващата година. Определен е за главен апостол на Търновския революционен окръг. Прехвърля се в окръга в края на януари 1876 г. Първоначално се установява в Горна Оряховица, а впоследствие в Самоводене, откъдето координира подготовката на въстанието в района между Търново и Русе.
Конкретният му принос е в агитацията на населението, подбора на въстанически ръководители, събирането на парични средства и стратегическото планиране на въстанието, но усилията му за въоръжаване на населението остават без особен успех. При вестта за преждевременното избухване на въстанието в Панагюрски окръг проявява колебание и забавя нареждането си за въстание в Търновско. Надеждата, че ще успее да проведе съвещание на революционните комитети, е
провалена от турските власти. Благодарение на шпионската си мрежа, между 25 и 28 април полицията залавя лидерите на съзаклятието в Горна Оряховица, с което осуетява въстанието в почти целия окръг с изключение на района на Бяла черква и Мусина. Опитът на Стамболов да вдигне на бунт Самоводене също пропада и през следващите месеци той е принуден да се укрива в селото, преди да премине Дунав през август същата година.
В Румъния Стамболов взема участие в ръководството на Българското централно благотворително общество и е редактор в основания от Ботев вестник „Нова България“.
След 1878 г.
В края на август 1878 Стамболов става един от учредителите на търновския комитет „Единство“, който си поставя за цел да предотврати териториалното разпокъсване на България, решено от Великите сили на Берлинския конгрес ( намаляването на руското влияние в България и отказване да бъде руска провинция ) . Руско - турската окупационна война ( 1877 - 1878 ) е война в , която русиа воюва с Османската империя ( турция ) , за да прилапа българската земя и да я включи към руската империя. Или както в договора пише ,, окупация " , там не се споменават думите - българи , българско , България....
Търновският комитет образува организационна мрежа в цяла Северна България и сътрудничи с комитетите в южната част на страната за набиране на доброволци, оръжие, боеприпаси и храни в подкрепа на въоръжената борба за освобождаване на Областта Македония. Като деец на Либералната партия и член на парламента Стамболов взема участие в съединистката акция от пролетта на 1880 година. Заедно с други политически представители в София съставя план за обединение на Княжество България и Източна Румелия, който предвижда организирана агитация в Южна България и подготовка на княжеството чрез закон за народното опълчение и държавен заем. През май заминава за Сливен, където съдейства за съставянето на таен централен комитет от румелийски общественици, но по инструкции от софийското правителство сдържа дейността му до приключване на дипломатическите сондажи в Европа. Неблагоприятните резултати от сондажите обричат акцията на неуспех.
Като председател на Народното събрание в началото на септември 1885 Стамболов е между първите лидери на Княжество България, които подкрепят Съединението, обявено в Пловдив от източнорумелийски офицери и дейци на Българския таен централен революционен комитет. Той съставя прокламацията, с която на 8 септември княз Александър приема сливането на двете български области и се нагърбва със защитата му. След избухването на Сръбско-българската война се записва доброволец в армията. Едно малко уточнение за сръбско-българската война. Русиа се обявява против Съединението на България , и нарежда на руския си сателит сърбята да ни нападнат в гръб.

4 / Държавник
Политическа кариера до 1886 г.
Още по времето на Учредителното събрание (1879) Стефан Стамболов е сред най-активните привърженици на Либералната партия. Избран е за депутат в Първото (1879), Второто (1880 – 1881) и отново в Четвъртото обикновено народно събрание, което оглавява като председател от 1884 до 1886 година.
Със статиите си във вестник „Целокупна България“ през лятото на 1879 Стамболов е един от водачите на агитацията срещу правителството на консерваторите и с основен принос за победата на либералите на парламентарните избори в края на септември. На същите избори е избран за депутат и утвърден от мнозинството в Народното събрание, независимо че по това време е все още далеч от изискуемата минимална възраст от 30 години. Стамболов е един от непримиримите, които принуждават правителството на Тодор Бурмов да подаде оставка, противопоставят се на съставянето на коалиционен кабинет и по този начин предизвикват преждевременното разпускане на събранието от княз Александър Батенберг.
По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) Стамболов се оттегля в Търново, където набира масова подкрепа и работи за привличане на руските генерали от правителството ( руска партия в България ) към каузата за възстановяване на Търновската конституция. При посещението на министър-председателя
Леонид Соболев ( руски генерал и за съжаление български министър-председател ) в града през септември 1882 организира няколкохиляден митинг в подкрепа на Русия и конституцията.
В началото на август 1883 Стамболов заминава за София в безуспешен опит да прокара собствен проект за помирение на либерали и консерватори, който предвижда решението за конституцията да бъде взето от Велико народно събрание, излъчено по демократичния избирателен закон от 1880, и задържане на Соболев на министър-председателския пост.
Предложението не е прието от княз Александър Батенберг, който прекратява пълномощния режим по договореност с партийните водачи Драган Цанков ( руска слуга - русофил ) и Григор Начович, отстранявайки от власт руските офицери въпреки предупреждението дипломатическия представител на русия в София.
Макар и несъгласен с намеренията на Цанков да прокара консервативни изменения в конституцията чрез избрания през пълномощния режим парламент, в края на 1883 Стамболов парира стремежа на „непримиримите“ либерали за разцепване на Либералната партия. След изборите през май 1884 посредничи без успех за изглаждане на противоречията между умерения Цанков ( руска слуга ) и водача на „непримиримите“, Петко Каравелов ( руска слуга ). Отхвърля предложението на Цанков да бъде избран за председател на парламента и подкрепя кандидатурата на Каравелов ( руска слуга ) при окончателния разрив между двете крила на партията. Избран е за подпредседател, а след оставката на Цанков и заемането на министър-председателския пост от Каравелов става председател на Народното събрание. Поддържа законодателните инициативи на каравеловото правителство, включително законите за държавна собственост и експлоатация на железниците и строежа на жп линията Белово – Вакарел със средства от фиска и външни заеми.

Регент (1886 – 1887)
Деветоавгустовският преврат ( руски преврат за премахването на княз Александър I Батенберг ) заварва Стамболов в Търново. Като председател на Народното събрание и един от най-авторитетните общественици от това време, името му е включено в състава на правителството, обявено от заговорниците , но той самият им отказва всякакво съдействие и оглавява (15 август 1886) наместничеството, което с помощта на южнобългарските войски
връща княз Александър Батенберг в София. Това става против волята на руския император Александър III, който в крайна сметка принуждава Батенберг да се откаже от престола. Не успял да задържи княза, едновременно с абдикирането му на 26 август Стамболов е назначен в тричленното регентство, което управлява страната почти цяла година в условията на остра външно- и вътрешнополитическа криза.
Като регент Стамболов се опитва да използва абдикацията на Батенберг, за да подобри българо-руските отношения , но въпреки проруската си реч пред парламента от септември 1886 не спира преследването на правителството на Васил Радославов над руските слугинажи. Това и усилията на
русия да диктува условията за избирането на Велико народно събрание и новия княз чрез дипломатически натиск и военни демонстрации
водят до разрив през ноември същата година и руски бунтове на руски слуги в страната. В края на юни 1887 за княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, след като Стамболов принуждава Радославов (привърженик на Батенберг) да подаде оставка от премиерския пост.

Министър-председател
След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия. Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Санстефанския мирен договор, но останали извън българската държава.

Дипломация
Възцаряването на Фердинанд води до вътрешна стабилизация, но международното положение на България остава несигурно заради категоричната позиция на русия, която иска България да е зависима от нея. В началото на 1888 руското правителство декларира, че няма да търси силово решение на българския въпрос, но същевременно отказва да признае избора на княза от Великото народно събрание. Останалите Велики сили следват руския пример, за да избегнат пряка конфронтация с Петербург. Тайните преговори, които Стамболов води с руски представители между 1888 и 1891 за замяната на княза с общоприемлив кандидат, пропадат поради взаимно недоверие.
Участник в подготовката на три безуспешни въстания за национално освобождение и обединение, като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Областта Македония в рамките на Берлинския договор, контролирайки и направлявайки лично усилията на външните министри Георги Странски (1887 – 1890) и Димитър Греков (1890 – 1894). Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща
не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави.
Затова той отбива постъпките от сърби (август 1889) и гърци (юни 1891) за антиосмански съюз и подялба на българската Област Македония
и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта.
През юли 1890 султан Абдул Хамид II издава пълномощия (берати) за български владици в Скопската и Охридската епархия, след като българският министър-председател нарежда демонстративно спиране на изплащането на източнорумелийския дълг за Портата ( османската империя ). Заканата на Стамболов, че ще прекъсне преговорите за наема на железницата Вакарел – Саранбей, спомага за издаването на берати за Велешко и Неврокопско през април 1894. По същото време султанът гарантира правото на българските митрополити и общини да откриват училища и да издават разрешителни за учителите в българската Област Македония.

Стопанска политика
Външнополитическата ориентация към Австро-Унгария и Великобритания позволява на Стамболовото правителство да увеличи драстично разходите за модернизиране на армията, администрацията и пътната инфраструктура чрез заеми от тези две страни. По времето на Стамболов са завършени жп линиите, свързващи София с Виена и Цариград и Ямбол с Бургас, започнат е строеж на железници от столицата за Северна България и за Областта Македония, преустроени и разширени са варненското и бургаското пристанище. Правителството и народното събрание насърчават развитието на минното дело и други отрасли чрез законово регламентирани концесии и на леката промишленост чрез специален закон за снабдяване на армията от местни източници. В резултат и на тези усилия между 1887 и 1894 в България изникват 80 нови фабрики.

Вътрешна политика
Стамболов се стреми Княжество България да е независима държава , което дразни ,, империята на злото " русия.
Стамболов се стреми за елиминиране на руските слигинажи и възстановяване на обществения ред. Той се стреми също да предотврати чужда интервенция ( става въпрос за руска ) , целяща смяна на политическата власт и конституционни промени в България. В навечерието на парламентарните избори от септември 1887 са подложени на преследване руските слуги ( поддръжниците ) на бившия министър-председател Петко Каравелов, които не признават княз Фердинанд. Осигурило си мнозинство в Народното събрание, правителството спира всички руски слугински вестници с временно изключение на поддържащия княза печатен орган на Васил Радославов.
Прекъснато по време на предизборната кампания през 1887, военното положение в страната е продължено още в края на същата година със
Закона за изтребление на разбойничеството, въпреки че въоръжените акции на руските слугинажи стихват след разгрома на четите на Набоков ( руски офицер ) и Боянов.
Преследването на руските слугинажи ( русофилите финансирани от Москва ) ескалира след неуспелия атентат над министър-председателя, жертва на който става финансовият министър Христо Белчев през март 1891 г. Атентатът е последван от масови арести и съдебен процес, завършил с четири смъртни присъди и затвор за Петко Каравелов, Трайко Китанчев и други руски слугинажи.
На преследване е подложена и църквата, която отказва да признае нежелания от русия Фердинанд. В края на 1888 г. Стамболов разтуря заседанието на Светия Синод в столицата и въдворява насилствено владиците в епархиите им. Конфликтът се изостря през 1892 – 1893 г. във връзка с конституционните промени, които позволяват на бъдещия престолонаследник да изповядва вяра, различна от източноправославната. Тогава Стамболов заплашва Екзархията със спиране на издръжката, а софийският митрополит Климент е затворен в Гложенския манастир.
След провала на Деветоавгустовския преврат ( руски преврат за премахването на Александър I Батенберг ) , при управлението на регентите армията е прочистена от руски подлоги.

Падане от власт
В началото на 1894 година Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Военният министър призовава Стамболов на дуел, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу правителствения ръководител в офицерските среди. Раздухан допълнително с публикуването на частна кореспонденция във вестниците, скандалът кара Стамболов да подава на няколко пъти оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20 май.

Първи атентат неуспешен срещу Стефан Стамболов 1890 година
Заговорът на Коста Паница е неуспешен и зле организиран опит за военен преврат в Княжество България финансиран от русия, проведен под ръководството на военния съдия майор Коста Паница през януари 1890 година. Той има за цел отстраняване на княз Фердинанд I и министър-председателя Стефан Стамболов, и Княжество България да бъде васал на русия. А в впоследствие българската територия да премине към руската империя , така както е било начертано да се случи след Руско - турската окупационна война (1877-1878) - Задунайска губерния.
Предистория
Скоро след преврата ( руски преврат за премахването на бъл. Александър I Батенберг ) и контрапреврата от август 1886 година, приключили с политическо поражение на руските подлоги финансирани от Москва. Русия прекъсва отношенията си с Княжеството и отказва да признае легитимността на българския парламент и избрания през юни 1887 княз Фердинанд Сакскобургготски.
През тези месеци правителството на император Александър III ( русия ) подпомага няколко опита за насилствена смяна на управлението в България, включително и Офицерските бунтове от февруари 1887 година. Майор Коста Паница – един от висшите офицери в българската армия, първоначално подкрепя усилията на Стефан Стамболов да се противопостави на руския натиск и участва активно в съдебните действия срещу участниците в Офицерските бунтове.
В края на 1887 година Коста Паница установява контакти с руски представители, като в замяна на евентуалното сваляне на княза и правителството иска да получи дипломатическа подкрепа и оръжие за въстание в Областта Македония. Важна роля в преговорите играе Порфирий Колобков, бившият руски офицер и вносител на руско оръжие в България (за руските слуги - русофили), който иска от руското правителство да отпусне 60 хиляди франка за осъществяване на плана. Според него в началото на 1888 година Паница вече оглавява Военнореволюционен комитет, който трябва да подготви преврата и въстанието. Руското външно министерство отказва да даде пари и конкретни гаранции, смятайки, че дори и успешно въстание в Македония не отговаря на моментните руски интереси, но проявява интерес към идеята за преврат.
Преговорите са подновени през лятото на 1889 година, когато живеещите в емиграция политици Драган Цанков ( българомразец, вярна руска подлога - сърбоман и гъркоман ) и Петър Станчев гарантират пред руския дипломатически представител в Букурещ Михаил Хитрово, че заговорът е сериозен. Според тях в него участва и комендантът на софийския гарнизон подполковник Стефан Кисов. Хитрово смята за уместно превратът да се финансира с 50 хиляди франка. През декември той съобщава, че Военнореволюционният комитет е готов да действа в най-близко бъдеще, но правителството в Санкт Петербург не възнамерява да се ангажира открито. Българското разузнаване изглежда е наясно с връзките между Паница и руските представители в Букурещ още от 1887 година, но не предприема никакви явни действия, изчаквайки развитието на събитията.
Събитията от януари 1890 година
През първите дни на януари Коста Паница се среща в различни софийски заведения с офицери, за които смята, че биха се включили в подготвяния от него преврат. Пред тях той говори открито за нуждата от такива действия и твърди, че някои войскови части вече са се присъединили към заговора.
В нощта на 11 срещу 12 януари Паница заедно с подпоручик Александър Ризов и цивилните Миле Колев и Тодор Арнаудов отиват в дома на Сава Мирков, главен лекар на войската, и го принуждават да напише кратка бележка, призоваваща коменданта Стефан Кисов да се присъедини към преврата. Паница твърди, че заговорът е известен на властите и провеждането на преврата не търпи отлагане. Оттам четиримата отиват при подполковник Кисов, който отпраща Паница, казвайки му, че трябва да се наспи и изтрезнее. След това Коста Паница, вече придружаван само от Александър Ризов, прави опити да се свърже с още няколко по-младши офицери, но също без успех.
Кисов не докладва за случилото се, но информацията все пак достига до властите. Опасявайки се, че насроченият за 20 януари бал в двореца, на който ще присъстват князът, Стамболов и военният министър Сава Муткуров, може да бъде използван за нови провокации, рано сутринта на същия ден те арестуват Коста Паница. След самия бал са задържани и други офицери, заподозрени в съучастничество.
Съдебен процес
Съдебните заседания започват на 3 май. Коста Паница е обвинен в организиране на държавен преврат при осъществяване на връзка с враждебна чужда държава. Самият Паница не отрича подготовката на преврата, но твърди, че това са били само планове, от които се е отказал след първите неуспехи. Присъдата срещу него е произнесена на 17 май, а срещу останалите обвиняеми - шест дни по-късно. Коста Паница е осъден на смърт чрез разстрел, като съдът препоръчва на княза наказанието да бъде заменено с 15 години затвор, поради направените самопризнания и безупречната му военна служба. Колобков, чиято посредническа роля в преговорите с Русия се доказва, е осъден на 9 години затвор, Александър Ризов и Тодор Арнаудов - на 6 години затвор, Христо Чавдаров, Димитър Татев, Евстати Моллов и Асен Кисимов - на 3 години затвор, а Иван Стефанов - на 5 месеца арест. Останалите обвиняеми са оправдани, поради липса на доказателства.
Коста Паница обжалва присъдата, позовавайки се на фактически грешки в решението и на процесуални нарушения по време на разследването. Обвинителят Димитър Марков също възнамерява да обжалва, искайки премахване на препоръката за помилване на Паница и увеличаване на присъдата на Колобков, но главният военен прокурор майор Георги Агура се отказва от обжалване. На 7 юни Главният военнокасационен съд потвърждава решенията на долната инстанция.
Министър-председателят Стефан Стамболов преценява присъдите като прекалено меки. Още на 19 май правителството приема решение, отхвърлено само от външния министър Георги Странски, призоваващо княза да не отменя смъртното наказание на Коста Паница.
Коста Паница е разстрелян около 10 часа на 16 юни 1890 година пред целия офицерски състав на Софийския гарнизон край Пешия лагер в Красно село.
Последици
Стамболов използва заговора на Паница, за да постави пред Османската империя и големите европейски държави въпроса за международното признаване на княз Фердинанд като начин да се гарантира вътрешната стабилност на България. Дипломатическата акция е предприета броени дни след ареста на заговорниците. Предупреден от Русия, султанът не признава Фердинанд , но компенсира отказа си със съгласие за изпращане на български владици в Охрид, Скопие и Одринско.

Втори неуспешен атентат срещу Стефан Стамболов през 27 март 1891 г.
Русиа наема други продажници , които задължително трябва да премахнат великият българин Стамболов.
Подготовка
Още преди екзекуцията на Паница македонският емигрант Димитър Ризов, който е оправдан по делото срещу Паница, но заминава за Белград, говори за заговор за убийството на Стамболов в случай, че смъртната присъда на Паница бъде изпълнена. В него участва Наум Тюфекчиев ( руски слугинаж и терорист ), производител и търговец на оръжия от Областта Македония, който се опитва да получи от Тома Георгиев пари за организирането на атентата. През октомври Ризов изпраща от Белград в София Иван Козаров, който трябва да извърши убийството, но след като той не предприема нищо конкретно, Тюфекчиев го връща обратно. През януари 1891 година полицията арестува Александър Карагюлев, собственик на имота в село Петърч, където пребивава Козаров по време на престоя си в България. Уплашен от разкриване на заговора, Наум Тюфекчиев заминава за Белград.
Малко по-късно групата изпраща в България Кръстьо Ножаров и братът на Наум - Никола Тюфекчиев. В София те се свързват с най-малкия брат, Димитър Тюфекчиев, и с Михаил Ставрев, наричан Халю. Така се сформира групата на четиримата преки извършители на атентата. Те влизат в контакт с телохранителя на Стамболов Спас Антонов, също симпатизант на Коста Паница, с когото се договарят да не стреля по тях. След като проучват навиците на министър-председателя, те решават да извършат атентата в близост до кафенето „Панах“, което той често посещава. Целта им е да го застрелят в главата, тъй като е известно, че той носи бронезащитна жилетка.

Извършване
На 27 март 1891 година, след заседание на правителството, Стефан Стамболов отива в кафенето „Панах“. Той е придружаван от министъра на финансите Христо Белчев, с когото обсъждат назначаването на главен секретар на финансовото министерство. Те излизат от кафенето към 20 часа и тръгват, следвани на разстояние от телохранителя Спас Антонов, по тротоара на улица „Васил Левски“, покрай източната ограда на Градската градина, когато са нападнати от атентаторите.
Нападателите се движат срещу тях на две групи. Първи са Михаил Ставрев (Халю) и Никола Тюфекчиев. Те подминават Стамболов и Белчев и веднага след това Халю хваща Стамболов за ръката, за да му попречи да използва оръжието си, и стреля по него, но улучва в лявата ръка Никола Тюфекчиев. В същото време и той стреля, но улучва Халю в дясната ръка, след което той не може да използва оръжието си. Стамболов пада на земята и изглежда поне част от нападателите решават, че той е убит. Междувременно Христо Белчев побягва към входа на Градската градина, където е застрелян от Димитър Тюфекчиев, който го взема за Стамболов. След известно забавяне телохранителят Антонов подгонва атентаторите, но без да стреля по тях. Той все пак ранява със сабята си Димитър Тюфекчиев. В това време Стамболов отива до близкия полицейски участък и се включва в преследването на нападателите, но и четиримата успяват да избягат. Никола Тюфекчиев стига до Белград, а Халю и Ножаров - до Румъния, откъдето със съдействието на руските власти се прехвърлят в Одеса.
Раненият Димитър Тюфекчиев е арестуван на следващия ден, след като в Градската градина са открити пистолети с инициалите на брат му.
Съдебен процес
Единственият заловен атентатор Димитър Тюфекчиев не дава никаква полезна информация на следствието и в резултат на мъченията, на които е подложен, умира на 18 септември. Телохранителят Антонов остава неразкрит, въпреки подозренията, че е съпричастен към злодеянието. Антонов обаче извършва убийство две години по-късно и впоследствие умира в затвора. Един от съучастниците, Спас Лепавцов (баща на Димитър Лепавцов), който известно време съхранява използваните за нападението оръжия, се съгласява да сътрудничи на следствието. Въз основа на неговите показания, обвинението се опитва да докаже връзката на нападателите с известни обществени фигури като Петко Каравелов, Димитър Моллов, Климент Търновски, Светослав Миларов и Трайко Китанчев, някои от които са арестувани.
Присъдите са произнесени на 1 юли, като общият брой на осъдените е около 15. На смърт са осъдени Светослав Миларов, Константин Попов, Тома Георгиев и Александър Карагюлев. Петко Каравелов е осъден на 5, а Трайко Китанчев - на 3 години затвор. Димитър Ризов, Наум Тюфекчиев и Иван Козаров също са осъдени задочно и са обявени за издирване. Смъртните присъди са изпълнени на 27 юли в двора на Черната джамия. Спас Лепавцов е осъден на смърт, но присъдата му по-късно е заменена с 5 години затвор.

5 / Последни месеци
И след отстраняването му от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. На 24 август 1894 година той е арестуван за кратко, заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си ( втори опит за атентат ) през 1891 година, при който загива финансовият министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината.
Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опита за убийство.[/size][/color]

6 / Убийството на Стефан Стамболов 15 юли 1895 г.
Накратко
Убийството на Стефан Стамболов е атентат, извършен на 15 юли (3 юли стар стил) 1895 г. в София, в резултат на който няколко дни по-късно умира бившият до неотдавна министър-председател и водач на опозицията в България Стефан Стамболов.
Нападението е извършено с негласната подкрепа на правителството на Народната партия и на княз Фердинанд I от група руски подлоги финансирани от русия , начело с Наум Тюфекчиев, извършили няколко терористични акта през предходните години.
Подготовка
В периода 1887-1894 г. Стефан Стамболов е министър-председател на България, като извежда страната от тежка конституционна криза, утвърждавайки новия княз Фердинанд. Управлението му е съпътствано от множество опити за насилствена смяна на властта, организирани от различни групи, финансирани и свързани с русия, която отказва да признае легитимността на правителството и княза.
След отстраняването на Стамболов от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието му и търсят начини за неговото компрометиране.
Междувременно новото правителство предприема стъпки за нормализиране на ,,отношенията" с русия, но от руска страна многократно е поставян въпросът за риска от връщане на Стамболов на власт. Със своя авторитет пред някои немскоезични вестници, на които продължава да дава интервюта, критични към управлението, Стамболов се превръща в пречка както за правителството, така и за Фердинанд, който се опитва да получи признанието на русия за своята княжеска титла.
Още през есента на 1894 г. правителството допуска завръщането в София на членове на терористичната група на Наум Тюфекчиев, участвали в атентата срещу Стамболов през 1891 г. и убийството на бълг

[Nordwave]

163 години от рождението на българския Бисмарк На днешния ден преди 163 години е роден един от най-великите българи – Стефан Стамболов.

Стефан Стамболов, наричан от европейски политици и журналисти Българският Бисмарк, е роден на 31 януари 1854 г. във Велико Търново. Образованието си започва в родния си град, по-късно учи в Одеската семинария (1870-1872 г.).

След 1880 г. става подпредседател и председател на Народното събрание. В периода 1888-1894 г. е министър-председател. Допринася за Съединението на Княжество България и Южна Румелия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 г. се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия.

За седем години начело на българското правителство Стамболов превръща България от турска провинция, застрашена да стане руска губерния, в модерна европейска държава. Провежданата от него държавна политика води до бурен икономически растеж и подем на българското образование и култура. Чрез политиката си Стамболов налага политически курс, който превръща България в първа регионална сила и гарантира нейното превръщане в европейски политически фактор. За съжаление след неговото управление този курс се изоставя, България отново постепенно навлиза в зоната на руското влияние, което по-късно довежда до пагубни последици за българския народ и държава.

На 3 юли 1895 г. Стамболов е зверски посечен с брадви от наемници посред бял ден в центъра на София, недалеч от дома му. Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница – бивш негов съратник, който участва в неуспешен атентат срещу Фердинанд I и в резултат е екзекутиран. Стефан Стамболов умира на 6 юли от тежките си рани, а съпругата му Поликсения не позволява на Фердинанд да присъства на погребението. http://tvn.bg/163-godini-ot-rozhdenieto-na-balgarskiya-bismark/