Българите в Албания

[опълченец]

Ти си кон с капаци Колев,само Сърбия ти е в главата,разбери,че проблема не е Сърбия,а Велика Албания!
Сърбия прати доброволци,а ние не.Прав е Гути за съжаление,помярска държава сме и тва е.
Макетата доброволно си били дали земята на шиптърите...Усещаш ли се какви глупости говориш?!

[Генерал Колев]

Ти си кон с капаци Колев,само Сърбия ти е в главата,разбери,че проблема не е Сърбия,а Велика Албания!
Сърбия прати доброволци,а ние не.Прав е Гути за съжаление,п...ска държава сме и тва е.
Макетата доброволно си били дали земята на шиптърите...Усещаш ли се какви глупости говориш?!

Ако беше малко по- отдавна във форума щеше да знаеш отношението ми към Сърбия и към сърбежите. Останалото го оставям без коментар- на глупости не може да се отговаря.

[Дашо]

абе ние сме най помиярската държава на българите от албания сърбия гърция банат бесарабия и още да им се дава бг граждансто и паспорт веднага кви са тия половин година година и една торба документи и преводи случайно бях москва в нашто посолство и един бесарабски българин подаваше документи и го върнаха за нещо и му що бе те върнаха вече половин година събира документи да докаже че е българин показа ми своя паспорт актове за раждане на майка му и баща му там пише националност българин сега искали и на баба му и дядо му той е вишист и ще се оправи ами тия дето са от селата напрмер от голо бърдо половината са неграмотни и пари нямат как ще се оправят

Трябва да се подава ръка на хората с българско смосъзнание извън Родината, а не да им се създават нови и нови пречки пред тях. В това отношение България им е голяма длъжница. Но трябва и промяна и в нагласата на хората. Доста хора не ги смятат за българи, което е глупост от тяхна страна. Тук също държавата трябва да се нагърби с това да обясни, какви са тези хора, да обясни това, че са ни братя и сестри=


Не се карайте!
България надъ всичко!!!

[samvoin]

НИ НА НЕБО НИ НА ЗЕМЛJA ЗА ШИПТАРИ МЕСТО НЕМА!!!
http://www.vbox7.com/play:2a70d898

Случайно да си видял че този клип е промакедонистки?

[Nordwave]

Изоставени

Нехайството на българските държавни органи е основна пречка за признаването на наше малцинство в Албания

Автор: Борислав Евлогиев

"С поздравителни картички малцинство не се отстоява."

Изрича го Зехрудин Докле, председателят на едно от първите дружества на българите в Албания "Иван Вазов". Укорът в гласа му е към официалните власти в София, които сякаш са забравили, че сънародниците ни из албанските земи и до ден днешен са с накърнени права, защото нямат статут на малцинство. Зехрудин е откровен човек и държи нещата да се назовават с истинските им имена. Ясната позиция определено му приляга. Именно той е превел разказите на Николай Хайтов и на Чудомир за първи път на албански език и от много години полага усилия за опазването на българщината в Албания.

"Нашенци" или горани се наричат хората с българско самосъзнание в тази сравнително най-непозната на масовата публика у нас балканска държава. Горани - защото живеят главно в планинския район Гора, по северните склонове на Шар планина, от двете страни на границата между Косово и Албания, на юг от Кукъс и Призрен. Това е славянско по произход население, което е приело мюсюлманството в годините на османското владичество - като помаците в Родопите. Езикът, на който говорят, е архаичен български, който в Албания е повлиян от албанския, а в Косово - от сръбския.

И ако покрай обявяването на независимостта на Косово за българското малцинство (или гораните) там се заговори, то за съдбата на същия този народ оттатък границата с Албания се мълчи и до днес. А историческите факти са следните. На 9 януари 1932 г. съгласно резолюция, гласувана от Втората балканска конференция в Истанбул, българска и албанска делегация се срещат в София и подписват заключителен протокол, в който дословно се заявява следното: "Чл.1: Албанската делегация признава съществуването на българско малцинство в Албания. (...) Чл. 3: Албанската делегация поема ангажимента да интервенира пред своето правителство за откриването на български училища в градовете и селищата, където българското население преобладава. В тези училища ще се преподава на български, а албанският език ще бъде задължителен."

Самият факт, че 77 години след подписването на този междуправителствен протокол наличието на българско малцинство за разлика от македонското и гръцкото все още не е официално признато в Албания, илюстрира достатъчно красноречиво доколко недобре е свършена държавната работа по въпроса. Истината боли. А тя е, че близо 35 000 (според други източници 50 000 и дори 100 000) наши сънародници, живеещи в Северна и Североизточна Албания, в района на Кукъска гора, Голо Бърдо и Мала Преспа, бяха буквално изоставени на произвола на съдбата в продължение на десетилетия.

Всъщност през последния повече от половин век българските политици са демонстрирали единствено липса на заинтересуваност към хората с българско самосъзнание в Албания. Това е най-малкото странно с оглед на това, че "нашенци" в тази част на Балканите е имало още от времето на цар Симеон I, а контактите между двата народа са интензивни и приятелски много преди създаването на днешната албанска държава.

В края на ХIХ в. София е културно средище за голяма част от албанската интелигенция и албанските възрожденци. Не е широко известно, но тъкмо в българската столица е написана албанската азбука и е основана първата албанска печатница. Вместо целият този исторически и емоционален капитал да се оползотвори смислено от официална София в името на добруването на българите в Албания, тяхната съдба е оставена на волята на стария принцип за спасяването на давещите се, което е задача на самите давещи се. За валидността на този любим подход на нашите държавни институции може да запеят тъжна песен не само албанските българи, но и събратята им в Западните покрайнини, Северна Добруджа, Бесарабия.

За съжаление тази ситуация беше максимално използвана от Скопие в ущърб на нашата страна. Както разказват мнозина от българите, живеещи в Албания, македонски "пасош" се взима за 1-2 седмици, а за български паспорт се чака 3-4 години. Общото мнение е, че в момента български паспорт или виза се взима много по-трудно, отколкото преди 4-5 години. Какво толкова проверяват чиновниците в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), и досега не е ясно на нашите сънародници, които са откровено обидени от подобно отношение.

Мюсюлманските имена на много от гораните очевидно пречат на служителите на ДАБЧ да проумеят, че това са хора, запазили своя български корен и език в продължение на 6 века в тежките условия на чуждо езиково и политическо надмощие. Независимо от всички параграфи и изисквания, които, естествено, са се умножили покрай влизането на България в ЕС, в София трябва да се разбере, че от наличието или липсата на загриженост от страна на нашите институции по така наболелия паспортен въпрос зависи дали и занапред ще има българи в Албания или не.

Гораните се препитават основно със земеделие, строителство, различни занаяти, кулинарство. Знае се, че нашенци са най-големите майстори бозаджии, халваджии, бюрекчии. Ако човек види обаче къщите, които вдигат в Драч, Берат, Елбасан, Къкес, Корча и Тирана, не ще оспори извода, че тяхната често изтъквана бедност е по-скоро относително понятие. Заслугата за това е на многото задружни албански българи, които от години работят в чужбина и редовно захранват родата с припечеленото.

Според един съвременен горански анекдот гурбетчии нашенци има вече и в Китай. В условията на все по-голяма глобализация, в резултат от смесените бракове с албанци и откъсването от бита в родното село не е никак странно, че броят на гораните в Албания през последните години прогресивно намалява. При тези условия следващите стъпки на българската държава и на дипломацията ще бъдат от решаващо значение за запазването на тяхното етническо самосъзнание.

За съжаление и в най-ново време българската външна политика показа, че не е на висотата, на която би трябвало да бъде. Твърде често в годините на прехода посещенията на български делегации в Албания бяха използвани единствено за символични жестове, за партиен и личен политически PR. Лидерите на държавата така и не разбраха, че не е достатъчно само да се подари офисна техника на някое от четирите български дружества в Албания или да се организира поредна трогателна среща с представители на горанското малцинство. Нужни са по-задълбочени инициативи, ясно формулирани програми за действие и конкретни стъпки от страна на нашите институции и политици. Впечатлението на сънародниците ни в Албания е, че държавните мъже на България се активизират само по време на самото посещение, но твърде бързо забравят своите обещания след това.

Реалността дава достатъчно основания за подобни критики. Към настоящия момент в университета на столицата Тирана има само една преподавателка по български език и литература. В университета на град Елбасан български се преподава от местния български интелектуалец Исмет Тола. Годишно за обучение на български младежи, родени в Албания, в наши ВУЗ държавата отпуска само 20-25 стипендии. Вече няма възможности за безплатно лечение на гораните в българските болници, макар че в края на 90-те е съществувала подобна практика. Все още няма никакви български училища на територията на Албания въпреки твърденията, че ще се строи колеж в Тирана.

Същевременно, както признава председателят на албанските българи от сдружението "Просперитет на Голо Бърдо" Хаджи Пируши, "дейността на Македония в това отношение е много активна и това оказва влияние върху българското население".

Въпреки горепосочените негативи обаче България все още има шанс да защити своите национални интереси в Албания. На първо място трябва да се спомене съпротивата на самите горани срещу асимилационните амбиции на македонизма. Второ - и до ден днешен не са достатъчно добре оползотворени контактите с големия брой албанци, които са следвали в български университети. Много от тях както по времето на Енвер Ходжа, така и сега заемат важни обществени, научни и политически позиции в Албания и са положително настроени към нашата страна и към представителите на българското малцинство. Не бива да се забравя също така, че през 2011 г. предстои ново преброяване на населението в Албания, а подготовката за него започва още тази година. За разлика от предишното преброяване през 2001 г. в новите формуляри по настояване на Европейската комисия и на други европейски институции ще бъдат включени графите "етническа принадлежност" и "матерен език". Дано това обстоятелство даде тласък на нашата дипломация, за да може истината за българите в Албания най-после да излезе наяве, а техните права и идентичността им да бъдат справедливо и надеждно защитени. http://albania-bulgaria.blogspot.com/2009/11/blog-post_20.html

[Nordwave]

400 000 евро ще струва българско училище в Тирана


http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=4733&sectionid=2&id=0000503

"Започва кампания по набиране на средства за отваряне на българско училище в Тирана", съобщи шефът на асоциацията на председателите на общинските съвети Делян Дамяновски. Предвижда се да се съберат към 400 000 евро, след като всеки местен парламент отпусне 3-4 хиляди лв. Във фондацията, която ще управлява даренията, ще влязат представители на Агенцията за българите в чужбина и ВМРО.

"Идеята е на тамошното дружество "Просперитет Голо Бърдо", което отдавна ни моли за помощ", заяви Дамяновски. Проблеми с албанските власти нямало да има, тъй като в Албания функционирали гръцки, френски, германски и турски колежи. Плановете са нашето училище да бъде от I до ХII клас с капацитет около 400 души. Дипломите ще важат за България и Албания.

По неофициални данни българите в Албания са около 100 000. Дълги години нашата държава ги бе забравила. Заради икономическата миграция районите, населявани от етноса, се обезлюдяват. Диаспората в момента е съсредоточена в столицата и другите по-големи градове. Там са разкрити малки неделни български школа, но интересът за българско образование е доста по-голям.

[Nordwave]

В. Тончева: Най-българското в Голо Бърдо, Албания е езикът Р Македония също търси контакти с населението в Голо Бърдо на различни равнища, казва за Frognews.bg авторката на книгата "Българите от Голо Бърдо, Албания. Традиции, музика, идентичност".

Книгата за пръв път представя една недостатъчно позната в България, а и на Балканския полустров общност, чиято историческа съдба е особено интересна – българите от областта Голо Бърдо, Република Албания. След обявяването на независимостта на Албания през 1912-1913 г. и конституирането на новите й граници, по-голямата част от селищата на областта Голо Бърдо попадат на територията на Албания – 21 села остават в Източна Албания, а 6 – на територията на днешната Република Македония. Тази книга е първа част от бъдеща поредица, посветена на българите от Голо Бърдо, чиято цел е документирането и съхраняването на традиционното им знание. Книгата е издание на Държавната агенция за българите в чужбина и запознава читателите с една българска общност извън България, живяла в чуждоезикова и чуждоетнична среда, но запазила българския език, култура и традиции във времето.

интервю на Ана Кочева

- Българите в Голо Бърдо, Албания са известни преди всичко на научната общественост. Имате ли и Вие впечатления, че това е една забравена българска земя?

- Действително българската общност в Голо Бърдо попадна в полезрението на обществения, а и на научния, интерес едва след 1989 г., поради редица исторически и социално-политически предпоставки, сред които най-важните са демократичните промени в България (1989 г.) и Албания (1990 г., 5 години след смъртта на Енвер Ходжа). При формирането на Албания като независима държава през 1912-1913 г. в разгара на Балканската война се стига до поставянето на нова гранична линия, в резултат на което 21 български селища от областта Голо Бърдо остават на албанска територия. В литературата до Първата световна война интересът към българите от Голо Бърдо е доста активен, а отношенията между България и тази общност продължават до началото на Втората световна война. След 1944 г. обаче, със затварянето на границите, се прекъсва и контактът с голобърдци и информация за тях по това време у нас почти липсва. Да, може да се каже, че особено за периода на режима на Е. Ходжа тези българи са „забравени” от България. Днес, след възстановяването на контакта с общността в Голо Бърдо, се правят опити за компенсиране на ефектите от тази продължителна изолация. Друг е въпросът каква е активността от страна на държавата ни и с какъв успех това се постига.

- Колко време прекарахте там? Кои са най-ярките Ви впечатления от бита и светоусещането на тези хора?

- Идеята за провеждането на етноложко проучване в Голо Бърдо принадлежи на Алексей Жалов и възниква по време на ръководените от него експедиции на Българската федерация по спелеология в региона (1991-2009). През 2006-2009 г. в тях сe включват етнолози и фолклористи от Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл”и Институт за фолклор – БАН. На практика моето участие датира от 2007 г. в организираните 4 експедиции (2007-2009) в селата Стеблево, Кленье, Вормица, Големо Острени, както и сред преселници от Голо Бърдо в Тирана и Дуръс. Впечатленията от това високопланинско място и от тези хора трудно могат да се съберат в няколко изречения. Периодът на „затворени” под специален режим граници води до живот в изолация, който освен, че е особено маргинализиращ за общността от Голо Бърдо, разположена в най-голяма близост именно до тези граници, е причина и за съхраненост на традиционна култура, на традиционни вярвания и представи. В последната експедиция през лятото на 2009 г. например имах възможност да наблюдавам интересни обредни практики срещу урочасване, които в с. Големо Острени все още функционират. Дори може да се каже, че доверието в тях е по-силно от това в конвенционалната медицина. - Как Ви посрещат, търсят ли контакти с „българи от България” или се плашат и ги избягват, за да нямат неприятности?

- Когато в началото на 90-те години на ХХ в. А. Жалов организира първите спелеоложки експедиции в Голо Бърдо, достъпът до тези села е значително по-затруднен в сравнение с днес – хората все още са доста недоверчиви и това е естествен резултат от тежкия тоталитарен режим на Енвер Ходжа. Днес ситуацията е съвсем друга. Демократичните промени в Албания създадоха условия за свободно заявяване на различната етническа принадлежност. Пряк израз на това е съществуването на организации на българите (но и на организации на македонците) в Албания. Активни контакти с България поддържа организацията „Просперитет Голо Бърдо” с председател Хаджи Пируши (със седалище в столицата Тирана), без чието съдействие изследванията на българите в албанската част на Голо Бърдо не биха били възможни. Тази структура, обединяваща първоначално българите от Голо Бърдо, а впоследствие и от Гора, развива дейности, свързани с разрешаването на проблемите, възникващи пред общността, и нейното легитимиране като българска в албанската държава. - Спряло ли е времето там?

- В много отношения в голобърдските български села на територията на Република Албания времето наистина е спряло и една от причините за това е комуникационната изолираност на региона и лошата инфраструктура – единственият път, свързващ българските села в Голо Бърдо, е построен по време на окупацията на Албания от Италия (по време на Втората световна война). Но в други отношения наблюденията върху българите от Голо Бърдо сочат тъкмо обратното – след демократичните промени масовите миграции в градовете променят модела им на живот, те успешно се вписват в градската среда, както и успешно работят в чужбина.

- Какво „българско” е запазено най-добре?

- Иска ми се да Ви отговоря, какво самите българи от Голо Бърдо смятат за най-„българско” за себе си – езика. Наред с произхода и историята (за които също се срещат знания), основен фактор за идентифицирането им като българи със сигурност е езикът. Голобърдци категорично заявяват езика си като „бугарски” и по своеобразен начин го противопоставят на официалния албански, който се научава едва в училище и който по друг начин също е „техен” език. В предучилищната възраст единственият език, който се говори, е майчиният. Специфичната му форма на съществуване само като устен му предопределя и специфичен модел на развитие. Високата степен на съхранеността му се дължи на споменатата изолация, в която е живяла общността. Резултат от това са запазени в езиковия фонд архаични думи и изрази. Според българските езиковеди този диалект спада към най-западномакедонските български говори. Немалка част от общността защитава българското си самоопределяне в най-голяма степен именно чрез езика, и няма никакво съмнение каква е етническата му характеристика. - Чувстват ли се отхвърлени българите от България там? Кои държави имат аспирации към тях?

- Ако трябва да съм искрена, в моята изследователска работа сред българите от Голо Бърдо аз доста често се сблъсквам с констатацията им за липса на достатъчно отношение и ангажираност към тях от страна на България. Практически това е причина за трудности в работата, поради „очакванията”, с които се натоварва българския изследовател, възприеман като „представител” на България, попаднал в Голо Бърдо. Що се отнася до претенциите и интересите към тази общност в балкански контекст, не е тайна, че тя в процеса на конструирането на своята съвременна идентичност е обект на интереси и влияния от страна и на Република Македония, и на България. Българската памет, самоопределянето като българи, българският език и пр. общностни характеристики на повечето голобърдци, според македонските научни и обществени нагласи, далеч не могат да се интерпретират като знак за българска идентичност – те са резултат от третиране с механизмите на българската пропаганда, която се е развивала интензивно на различни интелектуални и социални нива в продължение на около един век. В македонската научна литература се среща твърдението, че самоопределянето като българи би могло да се обясни със съвременната демократична ситуация, когато България предлага материална помощ за обучение на деца и младежи в България, както и български паспорти. Тези твърдения, разбира се, са неприемливи, тъй като става дума за процеси от последните петнадесетина години, а за толкова кратък период от време едва ли могат да се променят устойчивите традиционни представи на голобърдци за произхода и езика им. Още повече, че от страна на Република Македония също се осъществява посредничество при записването на студенти в македонските университети и се търсят контакти с това население на различни равнища, т.е. налице е възможност и за македонско „участие” в конструирането на етническа идентичност на голобърдци. Очевидно става дума за идентичен модел на публични отношения между Р България и Р Македония и общността от Голо Бърдо в условията на демокрация. Важното обаче е какво е етническото самоидентифициране на тези хора, особено на по-възрастните, чиято опора е наследствено предаваното знание за произхода им – а то е българско сред немалка част от голобърдци, такива са моите наблюдения в началото на ХХІ в. - Имат ли желание младите да се придвижват към България, да учат, да работят тук, да получават гражданство?

- Българската държава реализира ежегодно определена квота от места за обучение на албански граждани в България и наред с младите хора от областите Мала Преспа и Гора (Албания), немалко представители и на областта Голо Бърдо се обучават в наши висши учебни заведения и имат желание да се реализират и да работят в България. Проблемът с получаването на българско гражданство е по-сложен. Българи от Голо Бърдо чакат вече по четири, дори пет години, да получат български паспорти, при условие, че имат признат български произход. Надеждите си в последните месеци те възлагат на новия министър на българите в чужбина Б. Димитров и на обещанията за бързо разрешаване на този въпрос.

- Коя е песента, която Ви трогна най-много?

- Всъщност всички песни ме трогват, въздействат ми, радват ме. Моята специалност е етномузикология и особено когато става дума за съхранен песенен репертоар от по-стари времеви и културни пластове, какъвто е случаят в Голо Бърдо, всеки намерен и записан песенен образец е ценност. Сред обредните гергьовденски и сватбени песни, изпълнявани в селата Стеблево и Кленье, все още, макар и само като спомен, могат да се открият уникални образци, свързани с конкретни моменти от ритуала, които илюстрират едно по-старо музикално мислене. От песните, необвързани с обредност, особено въздействащи за мен са баладите, които ми изпълни Мирветка Агуши от с. Стеблево – „Митровата”, „Сустанал бе ми Сюлейман”, „Майка Дзулялю думаше”, „Ори Митро, моя мисльо” и др. - Какви са празниците и вярванията им?

- Религиите, които изповядват българите от Голо Бърдо, са християнство и ислям, като по-голям процент са мюсюлманите. Според някои изследователи, процесът на ислямизация започва доста късно – след ХVІ в., а според турски документи, частично приемане исляма се датира дори през втората половина на ХVІІІ, началото на ХІХ в. Вероятно това е причина за празнуването на голяма част от християнския календар и от мюсюлманите – като съвместен живот на двете религиозни групи на всекидневно и празнично равнище. Откритата религиозна дейност на християнските и мюсюлманските институции, както и религиозните практики, продължават до 1967 г. – от тогава датира официалната държавна забрана на религиите в Р Албания. Религиозните храмове – и църкви, и джамии, се разрушават по особено агресивен начин. Забраната на религиите като държавна политика неизбежно рефлектира във функционирането както на християнските, така и на мюсюлманските обредни и обичайни практики. Освен че силно редуцира празничната система, забраната провокира тайното реализиране на празниците и спазване на правилата на традиционната култура, резултат от което е тяхната съхраненост до днес. Обобщено може да се каже, че календарната и семейната обредност на българите в Голо Бърдо по своите основни параметри структурно и съдържателно е единна с българската традиционна – голобърдските обреди, обичаи и празници маркират познатите на българската етническа територия модели.

- Ще устоят ли да останат българи и тепърва?

- Трудно е да се правят прогнози, тъй като и в момента сред по-младите се наблюдава разколебаване в етническото самоопределяне, моята цел е документирането и съхраняването на традиционната култура на тази българска общност, тъй като именно традициите биха могли да се превърнат в опора за идентичност. Селата в Голо Бърдо с малки изключения (с. Големо Острени, с. Требища и др.) са значително обезлюдени поради миграция. В градовете Тирана, Елбасан, Дуръс, Фиер и др. се формират общини с висока концентрация на българи от Голо Бърдо – в столицата това са кварталите „Кодра е прифтит”, „Догана”, „Али Деми”, „Алияс”, „Киностудио” и др. Животът на голобърдци в градовете практически илюстрира единството на общността – освен, че населяват цели квартали, те поддържат връзки помежду си и тази общностна колективност се изразява на различни нива: от функциониране на съхранени елементи от традиционната обредност в градски условия (например ритуалното правене на сватбена погача, което имахме възможност да наблюдаваме), до обединяването около организации с различна идейна насоченост и юридически статут. Въпреки това обаче, при този начин на живот смесените бракове не са рядкост, а това в голяма степен крие опасност от изгубване на българския език и идентичност, до асимилиране на общността в албанската среда. http://frognews.bg

[Nordwave]

Македонците в Албания били българи, твърди наш академик Българската академия на науките (БАН) излезе с нова теза, че македонците са българи, предаде македонската телевизия Канал 5.

Този път на прицел било македонското малцинство в Албания, твърди телевизията, цитирана от "Фокус".

Българският академик Веселка Тончева в книгата си „Българите от Голо Бърдо” твърди, че македонците, които живеят в тази област в Албания, всъщност са българи. Според Тончева България е изгубила връзката със своето малцинство след катастрофалната за нея Втора световна война и установяването на тоталитарния режим на Енвер Ходжа в Албания. Контактът с тях отново бил установен след демократичните промени през ’90-те години.

Преди само два месеца БАН твърдеше, че Охридската архиепископия е създадена от българския двор и че Македонската православна църква я е присвоила и е откраднала историята и културата на българския народ и църква, посочва Канал 5.

http://dnes.dir.bg/2010/01/22/news5739276.html

[Nordwave]

Веселка Тончева в невестинска носия от с. Стеблево

 На 16 декември 2009 г благодарение на изключителната финансова помощ на Държавната агенция за българите в чужбина, излезе от печат книгата на Веселка Тончева „Българите от Голо Бърдо-Албания” – 1 част. Книгата съдържа фолклорни материали записани в областта Голо Бърдо в Република Албания по време на спелеоложко-етноложките експедиции в района проведени в периода 2006-2008 г. Представена е традиционната култура на общността – песенност, обредност, светоглед, спомени, местни истории. Научният текст към материалите засяга важни аспекти от историята, религията, обредността, музиката, идентичността и въобще битието на местните българи. В книгата чийто обем е 328 стр. съдържа и цветни илюстрации по темата. Изданието бе подготвено за печат от Издателско- импресарската къща „РОД”.

https://albania-bulgaria.blogspot.com

[Nordwave]

"Голо бърдо непознатите българи" 1/3


"Голо бърдо непознатите българи" 2/3


"Голо бърдо непознатите българи" 3/3

[omerzen]

Темата е обширна и сериозна . Какво може да се направи ? Според мен едно от важните неща които могат да се направят е че колкото си може повече от момичетата и момчетата потомци на българите в Албания да получават стипендии и всички възможни улеснения да получат образованието си в България . По този начи ще успеем да създадем Българска национална интелигенция сред българите в Албания . Иначе нашите сънародници там ще ги изоставим да бъдат претопени от други небългарски маси .

[Nordwave]

Таня Мангалакова и Студентската организация на ВМРО – НИЕ в гр. Пловдив представиха книга за гораните На 30 март 2010г. в Осма аудитория на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” бе представена книгата за гораните „Нашенци в Косово и Албания”. Цялата организация на събитието бе дело на Студентската организация на ВМРО - НИЕ в град Пловдив.  Лично авторът Таня Мангалакова разказа за написаното пред пълната с хора аудитория. Тя е журналист и е живяла сред гораните в Шар планина и разказа увлекателно за видяното и преживяното. Бяха показана автентични снимки с интересни носии. Звучаха песни и бе пуснат клип с празника Джурджевден или Гергъовден. Виждаше се как хората играят  хоро. Авторът сподели, че гораните говорят на стар български диалект и се определят като нашенци. За тях България е нещо прекрасно. Таня Мангалакова познава много добре традициите, обичаите и нравите на тези хора, които са й станали приятели. Силно впечатление й е направило тяхното гостоприемство. Тя не се измори повече от два часа да разказва за гораните и да отговаря на многобройните въпроси, задавани от публиката.

Таня е журналист, родом е от Стара Загора, но живее и работи в София http://www.vmro.eu


Редактирано от модератор: Премахване на невалиден линк.

[Nordwave]

Нашенци в Косово са изчезващо малцинство



Таня МАНГАЛАКОВА, писател и журналист; Интервю на Георги ЛИНКОВ

Гораните виждат бъдещето си у нас, но "майка България" е глуха за техния стон; БГ паспорт на черно струва около 6 хил. евро

Таня Мангалакова е журналист. Тя представи в Пловдив авторската си книга за гораните "Нашенци в Косово и Албания" по покана на ВМРО-НИЕ. На 29 април тя ще представи новата си книга "Нашенци в Македония. Сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания". Промоцията ще бъде в София, Национален музей "Земята и хората" от 18 часа.

-  Г-жо Мангалакова, какво ви накара да напишете книга за нашенците от Косово и Албания?

- През последните две десетилетия станахме свидетели на разпадането на Югославия, което предизвика моя интерес към темата за Македония и албанците на Балканите. Като репортер преди години във в. "Македония" аз живо се интересувах от история. За да се разберат сегашните събития на Балканите, човек трябва да чете книгите на стари етнографи, пътешественици, изследователи, дипломати. Имам доста пътувания из целите Балкани. Мой компас стана монументалният труд "Македония - етнография и статистика" на Васил Кънчов, който преди повече от век е обходил и описал географската област Македония. Там намерих описание и на гораните в Косово и Албания. За Кънчов те са българи мохамедани. Питах се какво е станало с гораните след 100 години. Намерих информация в сръбски и македонски източници, според някои български историци гораните са 150 хил. души. През 2004 г. за първи път се качих в Шар планина от Косово и започнах да се интересувам от гораните. Имам доста пътувания в Косово и Албания, Македония, в които отразявах събития, свързани с албанците на Балканите. Започнах съвсем съзнателно да проучвам и гораните. В Призренска Гора и Жупа (Косово) имам 5 пътувания, имам много лични приятелства. През юли 2006 г. живях в село Брод, Косово, живях в къщата на фамилията Бойда - горани, които се преместиха да живеят в Петрич и направиха сладкарница. Тези приятели ми дадоха ключа от къщата си в Брод, за да имам къде да живея. Това беше невероятен шанс, защото в селото ме приеха и успях да събера много истории. Книгата ми е изцяло документална, основава се на автентични истории, съдържа информация от първа ръка. След Призренска Гора пресякох граница с Албания и се озовах в Кукъска Гора, където има 9 горански села. Там мой гид беше бай Назиф Докле. Живях няколко дни в къщата на сестра му в село Борйе. След обявяване на независимо Косово пак отидох при гораните, за да видя какво се случва с тях. Книгата ми следва маршрутите на Васил Кънчов. Невероятно е, че в тези високопланински села, заобиколени отвсякъде с албанци, звучи стар български диалект. Гораните са съхранили векове наред езика, традициите, празнуват мюсюлмански празници, а също и християнски - Гергьовден (Джурджевден, на 6 май), Божик (Коледа), Митровден...

-  Кои са нашенците - горани, торбеши, бошняци, албанци или българи?

- Гораните са регионално малцинство, те живеят в географската област Гора и затова се наричат така. Те имат криза на идентичността, особено в Косово. Те са малко етнокултурно малцинство, изцяло периферно и маргинализирано. В Косово част от тях се самоопределят като горанци, горани, други - като македонци с ислямско вероизповедание. Ново явление е в Косово част от гораните да се определят като бошняци покрай регистрираните партии на бошняци - това явление идва от Босна, през Санджак, където тамошните мюсюлмани също се определиха за нов етнос - босненски мюсюлмани, бошняци. Гораните бошняци в Косово са новокомпонирани, в Албания, в Кукъска Гора няма бошняци сред гораните. През последните години в Косово горани започнаха да търсят връзки с България. Онези, които се самоопределиха като българи, регистрираха и няколко неправителствени организации. Значи имаме и горани българи и тези хора виждат своето бъдеще като български граждани. Аз наричам гораните помаците на Шар планина. Гораните се отличават от албанците и няма горанин, който да се определя като албанец. Понякога от един и същи горански род в Косово хората се определят като горани, българи, бошняци, македонци. Но всички те помежду си се наричат нашенци, а езика - нашенски. Затова аз ги наричам с обединяващото име нашенци. Торбеши е термин за мюсюлманите славяни в Република Македония - край планините на Дебър, Струга, в Скопска Торбешия... Гораните и торбешите са като помаците в България. Те самите са ми го казвали. Смятат се за потомци на богомили, приели исляма по време на Османската империя.

-  Каква е съдбата на нашенците досега и какви хора са те?

- През вековете гораните оцеляват икономически изключително с гурбета, "печалбата", както казват те. Те са имали големи стада, били са чобани, но когато албанците почнали да грабят овцете, да оплячкосват техните стада, гораните се насочили към занаятите - затова те са най-добрите сладкари на Балканите, като видите бюрекчийница в Македония, Босна, Сърбия или в Турция, 100% тя е горанска. В Жупа, Косово, пък са добри строители, които ходят на гурбет из целите Балкани. В Кукъска Гора, Албания, също са майстори, строители. Невероятно трудолюбиви, пестеливи, привързани към родното си място са нашенци. Женят се "по севда", по любов, сватбите им са като спектакъл, приличат на сватбите на помаците в Родопите - със зурни и тъпани, с богато украсени носии, ръчна изработка, с горанско хоро. Сред гораните няма престъпност, няма случай на убийство или свада в Косово. Затова в Призренска Гора аз се чувствах в безопасност. Хем съм в размирно Косово, хем съм защитена сред нашенци, или "страната на кане", както наричам този регион. "Кане" в нашенския говор означава "да", потвърдителна форма от "като да не", което го има в България. Аз съм от Стара Загора, в околните села на Тракия се казва "Къне".

-  Как една жена се решава да пътува из тези размирни райони, в които белезите от войната още са пресни?

- Страстта и любопитството на пътешественика. Човек не бива да тръгва на път, ако не е подготвен. Аз чета много литература, преса, стари автори, като Кънчов и Йордан Иванов, ровя в интернет. Имам колекция от карти. В Косово пътувам с няколко карти - сръбската карта е със сръбски названия, които вече отстъпват на албанските. Косово поле в новата държава Република Косово, съответно и в албанската карта, се казва "Фуш Косова". Досега не съм имала проблеми, защото на всяко място имам добри приятели и онова, което в журналистиката се казва insider, вътрешен човек, който ми помага със съвети, информация. При албанците например много ми помогна и "Кануна на Лек Дукагини" - албански код на поведение, който регламентира взаимоотношенията, включително брачните отношения, отмъщението при убийство. Оттам разбрах, че гостът има специален защитен статут при албанците от Албания, Косово, Македония. Думата "беса" на албански означава дадена дума, обещание, което е като закон. Когато албанец ти даде беса, спазва обещанието си. При нашенци се чувствах като в България - много гостоприемни, мили, трудолюбиви хора, които пазят патриархалните ценности.

-  Сърбите не успяха да удържат на албанизацията, как нашенците успяват да отстояват териториите си? Какви страхове имат те?

- В книгата съм описала автентични истории не само на горани от Косово, но и на хора, които са мигрирали от Косово, продали са бизнеса си на албанци - след войната през 1999 г. поради заплахи и натиск, после заради липсата на перспектива и прехрана. За съжаление нашенци в Косово са едно изчезващо малцинство. Те нямат перспектива в Косово, което вече става тясно дори и за тамошните албанци. Нашите хора си дават сметка за логиката на албанската експанзия, за това, че те са твърде малко като демографски фактор (около 25 хил. души в Призренска Гора) и това, че не са фактор, който да тежи. Толкова години международната общност в Косово се интересува предимно за интересите на сърбите в Косово. За да оцелеят в Косово, гораните трябва да се обвържат или с Прищина (албанския политически елит) или с Белград - сръбския политически елит. Мнозина от тях имат македонски паспорти, живеят и работят в съседна Македония. Там те намират защита от младата македонска държава - която също има криза на идентичността. Гораните, които се самоопределят като българи, досега не са получили адекватно отношение от официалната българска държава. Да, когато през 2008 година темата Косово беше модерна, много се говореше, че в Косово има и българи, но институциите нищо не направиха, за да помогнат на тези хора да получат българско гражданство по ускорена процедура. Мои приятели горани от село Брод чакаха по 5 години за български паспорт. През март тази година бяха арестувани високопоставени български чиновници от МВР, самият шеф на отдел "Миграция", както и главният секретар на Държавната агенция за българите в чужбина с обвинения за трафик на паспорти. В България чиновниците гледат с недоверие към гораните заради ислямската им религия, има предразсъдъци. Гораните панически напускат Косово, защото техните малцинствени права са само на хартия, те виждат своята перспектива в Македония, Сърбия, България. Слизайки от високата планина в ниското, когато спрат да празнуват Джурджевден в Косово със своите старовремски носии, гораните вече губят и идентичността си.

-  Каква връзка имат гораните още с България - или е останал само споменът за изкусните майстори на боза, бюреци, баклави и халва?

- Още Васил Кънчов е описал, че в България гораните имат дюкяни, в които малки деца работят и помагат. В София например се смята, че е имало албанци, арнаути, които правели хубава боза. Всъщност това са горани, но понеже родните им места са в Косово и Албания - все места, където преобладаващо живеят албанци, народната памет смята, че това са били албанци. Записах много истории на горани, които са имали дюкяни, сладкарници в много български градове. България присъства в народната памет в Косово сред гораните. Когато отидох в село Млике и се запознах с нашенци на площада, те веднага ме запознаха с Рушид Веапи, който е имал бозаджийница. "Ела бе, Бозаджийо", възкликнаха те и ме запознаха с този 84-годишен нашенец, който е имал бозаджийница в Пловдив. Характерно е, че горанската боза не е като турската, тя се вари. Веапи, както и мнозина горани от Пловдив, са затворили дюкяните си и са напуснали България през Втората световна война или след 1944 година.

-  Какво правят Културно-просветното дружество "Български мохамедани" и Младежкият съюз Гора за българите в Косово и Албания? Как стои въпросът за получаване на БГ паспорти и търговията на черно?

- Става ми мъчно, като се сетя за ентусиазма, с който нашенци от село Доно Любине, Жупа, Косово регистрираха неправителствена организация за културни връзки с България. Те се определиха като българи, искаха да организират кръгла маса, да поканят историци, да правят проекти с България, но за съжаление нашата държава не им помогна. Тези хора не искат нищо даром от България, те са готови да дойдат тук и да работят, да дойдат със своите занаяти, трудолюбието си, парите си. Те са свикнали да оцеляват от столетия и ще оцелеят благодарение на родовата солидарност. Нашенци от Долно Любине мигрираха в Швейцария. Понякога си чатя в интернет с Фикрет Карадолами от Културно-просветното дружество "Български мохамедани" - аз от София, той - от Швейцария. Тъжно ми е, че дори не получи български паспорт и нямам какво да му кажа. Както и на хората от Младежкия съюз Гора. Моя приятелка създаде неправителствена организация и има проблеми в Прищина. Изгониха я от офиса, предоставен от общината, защото в регистрацията на неправителствената организация присъстваше думата българи редом с думата горани. Мурвета имаше проект за фестивал на горанската песен, за семинар на сладкари и бюрекчии, но никоя институция на го подкрепи. На свои разноски тя и други нашенци от Косово дойдоха в София, проведоха няколко срещи в Министерството на външните работи, минаха две години, но фестивал не се организира. Сега си чатим. Аз - в София, тя - в Прищина.

Парламентът ще гласува на второ четене промени в закона, с които срокът за получаване на гражданство за етнически българи ще се фиксира на една година, премахват се посредниците. Но не те са проблема. Уж заради неясни понятия като "национална сигурност" висши служители на МВР, тайните служби, създадоха нови правила и спечелиха милиони на гърба на етническите българи. Български паспорт на черно в Косово струва около 6 хил. евро. Трафикът с български паспорти е трафик не на посредниците, има и такива, разбира се, а трафик на тайните служби. Ще разкажа конкретна история. Мой приятел от село Рестелица, Косово, трябва да си вади нов паспорт. Изтича му сръбският. Подал си е документите за български паспорт, но едва ли ще получи гражданство до края на тази година. Човекът има фирма във Варна, има син, но не си е регулирал този проблем с българското гражданство. Написа молба за ускоряване на процедурата до Министерството на правосъдието, но през октомври миналата година получи отказ. Трябвало да чака още година, разбрах аз, като се поинтересувах. Болно ми е, че го посъветвах да си извади сръбски паспорт.

http://www.marica.bg/

[Nordwave]

Зденка Тодорова: Гергьовден при гораните е магическо преживяване

Този е най-големият празник за тях – нашите сънародници, населяващи около 45 села, разположени на териториите на три държави – Албания, Косово и Македония.

Говорят архаичен български език и макар да имат мюсюлмански имена, продължават да пазят спомена за българските си фамилии. Приели са ислямската религия доста късно и може би заради това продължават да празнуват всички християнски празници, но най-вече Гергьовден. За пръв път са изследвани научно в началото на 20 век от етнографите Васил Кънчов и Йордан Иванов.

Историците в балканските страни спорят за техния произход. Според албанската теза това са славянизирани илири, сръбската теза е, че това са ислямизирани сърби, българската теза - ислямизирани българи, най-вероятно потомци на богомили, а македонската теза претендира, че това са македонци с ислямско вероизповедание.

Гораните от Шар планина все още имат българско самосъзнание. Факт е обаче, че са подложени на усилена асимилация. Съседни държави като Македония и Босна се оказват по-ласкави и грижовни от България.

Г-жо Тодорова, защо 6 май се празнува толкова тържествено от гораните?

Гергьовден е най-таченият празник за всички българи. За гораните е интересно да се отбележи, че макар да са мюсюлмани, те тачат и християнските празници. Но най-популярният, най-обичаният празник е Гергьовден, наричан Джурен или Джурджевден. Тогава гораните, които са известни гурбетчии, се връщат в Гора и от 4 до 10 май стават прочутите гергьовденски събори. Тогава се срещат, сгодяват, насрочват сватби. Традицията се е запазила и тя продължава да се спазва. Ако ги попитате – откога се празнува, всеки ще отговори – не знам, открай време е така. Съборите на планина Влашка продължават да сбират хиляди горани, които се връщат от гурбет, за да бъдат заедно със своите на Гергьовден.

Има ли по-особени ритуали на този ден? Предполагам, ядат агнешко.

Да, агнешко… Ние, българите – тук и в Западните покрайнини, така празнуваме традиционно – бира, скара, агнешко, пиене – на маса и това е. Но гораните са изкусни сладкари. Покрай агнешкото, което е задължително, разбира се, пълнено вътре с т.нар. “подробица”, изнасят на планината и много разнообразни баклави. Те са създатели на най-хубавата баклава на Балканите, ако не и в Европа.

Албанците от тях са се научили на този занаят. Гораните са потиснати хора, не се изтъкват, но все пак съзнават, че са научили албанците на занаят. Най-хубавите бози и баклави, предлагани в сладкарниците на Балканите, са дело на гораните. Имат над 40 баклави – най-различни като форми и аромати, се изнасят в големи тави тогава.

Казахте, че тогава се сгодяват.

Да, сгодените на предишния Гергьовден, докато чакат сватбения си ден, вече са ушили носиите си. И утре – на празника, ще е венчавката им. В продължение на една година те везат одеждите си и утре ще бъдат облечени в своите горански носии. Вече омъжените ходят с по-тъмни дрехи, момичета – с по-светли, казват им “ношни”.

Наскоро омъжените – това означава от предишната година, носят сукман, наричан “терлик”. Терликът на сгодената “вереница” (годеница) е по-различен – тя е в бяло, с много бродерия и с гердан от много жълтици. Той се предава от майка на дъщеря, от бабите – по женска линия, и това се запазва в семейството, заедно с носията.

Тук се обличат в носии само участниците в танцови състави, които се качват на сцената, за да забавляват публиката, облечени в модерни дрехи.

А, не. Утре всички ще са в носии и не е организирано, а просто задължително. Носията е символ на запазената с векове традиция.

А мъжете?

Те не толкова. Само младоженецът ще е в носия, кумът също. Жените обаче са облечени в традиционни дрехи. Носят и голям красив шал, казват му “башрама”. Той е бродиран, шиенето му почва още от зимата. След това идва ред на бродирането, слагат се мъниста, сърма, разни фигурки. Всичко при горанката е ръкоделие, те не харесват индустриалната изработка. Докато мъжете са на гурбет, жените шият и с тези дрехи на Гергьовден посрещат целия род. Утре планина Влашка ще е нещо като ревю на запазените традиции.

Колко са гораните сега?

Малко са, останали са към 7 хиляди, живеят в бедни села. Но утре ще бъдат 17 хиляди, когато се върнат гурбетчиите. На гурбет ходят основно в бившите югорепублики – най-много са в Македония, в Хърватия, в Словения, в Сърбия, Босна и Херцеговина. В България не са чак толкова много. Аз търсих горани и открих в Ямбол, на морето, в няколко баничарници в София. По-старите знаят, че корените им са в България, но от обявяването на косовската независимост България не направи нищо, за да насърчи приобщаването им.

Гораните са от една страна, много нещастни – все заради това гурбетчийство. Те са си запазили обичаите, хубаво. Но от друга страна, не успяха да излязат в своя защита и да бъдат признати със статут на национално малцинство и от тази тяхна потиснатост и затвореност се възползваха няколко държави, предлагайки им някакви привилегии с цел да ги приобщят.

Има и един такъв феномен – те се обърнаха към Босна. Разбирам ги. Първо, в Босна открай време ислямът е по-мек и там намериха връзка. От друга страна, Босна финансира радиостанции, вестници и по тази линия поддържат духовна връзка.

Първото, което ще ви кажат гораните, е, че са богомили. После, че са български богомили. И след като започнат да пеят песните си, ще видите, че във всяка втора има някаква носталгия по Черно море. Много тъжни са техните песни. Между другото напомнят босненските “севдалинки” – елегични песни, възпяващи носталгията по миналото. На тях им липсва Черно море, което напуснали заради пустия гурбет.

http://www.bolgari.org/zdenka_todorova:__gergyovden_pri_goranite_e_magichesko_prezhiviavane-o2-196.html

[Nordwave]

За българите в Албания, Агенция “Фокус” разговаря с проф. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при БАН, автор на книгата „Българите в Албания. 1913 – 1939 г.”.

Фокус: Г-н Елдъров, преди десет години излезе книгата Ви „Българите в Албания 1913 – 1939. Изследвания и документи”. Многократно са очертавани проблемите, трудностите, възможностите пред българската общност в Албания. Според Вас – като изследовател – какво да направи държавата с българите в Албания?
Светлозар Елдъров: Последната глава от книгата за българите в Албания е озаглавена „Пленници на политическата конюнктура”. В нея съм описал бездействието на българската държава спрямо нашите сънародници в Албания в навечерието на Втората световна война. Вижда се, че това бездействие и тази немара към нашите сънародници имат здрави исторически корени и все още продължават. Трудно ми е и винаги съм се въздържал да давам съвети на политиците как да действат, защото като историк винаги съм отказвал да следвам съвети на политици – как да пиша история. Но от моите исторически изследвания съм установил, че България, българската държава и всички институции са в дълг на българите в Албания. Наистина трябва да се помисли по-сериозно, по-трезво по какъв начин може да се помогне. За мен това е стратегически въпрос. Не е свързан само със съдбата на българите в Албания понастоящем или в близко бъдеще, с оглед на европейската перспектива пред Албания. За България много по-важна понастоящем, според мен, е съдбата на българите в Македония, с оглед и на европейската перспектива пред Македония. Ако ние не решим въпроса за българското историческо наследство и неговото ограбване – ежедневно, ежечасно и ежеминутно, което се извършва в Македония – с нищо няма да помогнем и на българите в Албания. Защото, ако Македония успее да влезе в Европейския съюз с настоящата позиция, която отрича българските корени, отрича българската история и по-скоро – присвоява всичко българско и го преиначава, мисля, че на тази основа по-късно тя ще прояви претенции към България. Било за реституция, било за зачитане на някакви несъществуващи права на македонска националност, или пък - България и българските историци да се съобразяват с измислиците на историците в Скопие. Мисля, че това е по-важният въпрос, върху който политиците трябва да се замислят.
Фокус: Защо няма масово преселение на българи от Албания към България след Втората световна война, а и преди това?
Светлозар Елдъров: Въпросът не е много труден. България след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е най-пострадалата страна в цяла Европа. Тя не е привлекателна. Самите българи в България масово емигрират тогава, търсейки препитание главно в Америка. Албанските българи по икономически съображения главно, също отиват на икономически гурбет в Америка. Но те не емигрират масово в България както македонските българи, защото в Албания режимът е по-толерантен спрямо българите. Няма такава открита политика на денационализация, както има в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, по-късно – Югославското кралство. Там още в годините на Междусъюзническата война и след това – след Ньойския договор са прокудени българските учители, българските свещеници, интелигенцията, а след интелигенцията поема и поток от бежанци. Такава репресия в Албания никога не е правена и това трябва да се знае добре. Става въпрос за две коренно различни отношения, коренно различни режима и коренно различни политики по отношение на българите в Албания и българите във Вардарска Македония.
Пропуснат е голям шанс. В годините между двете световни войни българската държава действително е пропуснала голям шанс, за да постави на едни здрави основи културно-националното дело на българите в Албания. Можеше да им осигури църковна йерархия, имаше планове за създаване на една Българска Епархия, изпращане на български епископ в Албания. Имаше планове за български училища... Дори до навечерието на Втората световна война има такъв шанс. През 1935 г. Обществото на народите повдига тогава въпроса за малцинствата в Албания и албанското правителство склонява. Отворени са училища за гръцкото малцинство. Третира се въпросът и за отваряне на училище за българите. Но самото българско правителство се отказва, при това - със съображения – за да не се навреди на отношенията с Югославия. Като че ли – това е приоритет на българската политика, да бъде в крак с политическата конюнктура, а не – в крак с националните интереси.
Много е пропуснато, и в периода между двете световни войни, още повече беше пропуснато в периода след Втората световна война, особено в годините на сталинизма, когато изцяло бяха забравени българите извън националните граници, а се отричаха националните корени дори на македонските българи в границите на българската държава. Ако сега трябва да се прави нещо, трябва да се започне почти от начало. Да се върнем към историческите традиции, трезво да се помисли и от хората на дипломацията, и от хората на политиката, но все пак – и да се съветват с хората на науката, които знаят какво е било, какви грешки са направени, какви възможности са пропуснати. Каквото и да се прави трябва да бъде с оглед – европейската перспектива.
Фокус: Как са устроени тези земи в църковно отношение?
Светлозар Елдъров: Там не е имало създадена Българска Епархия. В църковно отношение българите в Албания са спадали в диоцеза на Дебърската българска епархия или митрополия, както тогава се нарича, и в Охридската. Имало е планове, особено след Първата световна война, българите в Албания да се обособят в един самостоятелен диоцез и да имат свой владика. Първоначално се е мислило този владика да резидира в Цариград – един вид да продължи и връзката между Екзархията и най-западните части на българските земи. Имало е планове този владика да резидира и в самата Албания, но за съжаление никога не са осъществявани. С болка съм чел и публикувах протоколите от заседанията на Светия Синод, където пак поради чисто конюнктурни съображения (било заради политическия момент, било заради финансова криза) тази решителна стъпка не се прави. Ако тогава беше създадена една епархия, ако училищното дело беше поставено на по-здрави основи, сега нашата политика щеше да бъде много улеснена. Затова пак повтарям – много е пропуснато, но това не означава, че трябва да се бездейства. Защото бездействието днес в бъдеще ще попречи да се предприемат други решения.
Фокус: Откъде тръгва тази голяма разлика в цифрите, която се сочи като българско малцинство в Албания? Сочат се 12 000 – 13 000 души, 40 000 – 50 000 души, сто хиляди души – над сто хиляди души... Колко са те?
Светлозар Елдъров: Точен отговор не мога да дам, но такова разминаване в цифрите забелязвам и в периода, за който се отнася и моята книга – периода между 1913 – 1939 г. Първоначалните оценки за българите в Албания тогава са около 45 000 души. Това е, защото границите на Албания не са установени нито след 1913 г., нито след Първата световна война. Чак `20-те години окончателно се прокарват границите между Югославия, Гърция и Албания. Затова някои села, за които се е смятало, че попадат в Албания, всъщност се оказва, че остават в границите на Югославия или пък – в Гърция. Но главното разминаване в цифрите идва от това, че българските статистики тогава обявяват за българи само тези, които са били във ведомството на Българската Екзархия. т.е. източноправославни българи, които са припознавали църковната юрисдикция на Българската Екзархия. Но има българи, които са били под юрисдикция на Цариградската патриаршия, т.нар. гъркомани, както ние понякога ги наричаме. Има българи, които изповядват исляма. Те рядко попадат в статистиките и в онези години българската дипломация има само смътна и приблизителна представа за техния брой. Затова тези числа така варират: от 15 000 души до към 30 000 души.
Как стои въпросът понастоящем – също не бих могъл да се ангажирам конкретно. Понякога има изказвания и за 150 000 души. Едва ли българите са толкова, но аз смятам, че дори и едно преброяване няма да покаже техния брой. Антибългарската македонска пропаганда там е много силна и използват близостта с това население, използват различни политически, икономически или други средства и имат възможност да влияят. А сега, вероятно с една целенасочена държавна политика, сигурно ще се опитат да повлияят и на резултатите от преброяването. Така че – и то няма да отговори точно на този въпрос – колко са българите в Албания. Но колкото и да са, щом там има българи, България трябва да се грижи за тях.
Денка КАЦАРСКА http://www.focus-news.net/?id=f15184