Поетът, който отказа наградата

[Nordwave]

Решението на Борис Христов да не приеме държавен орден показа нагледно какво е ценностна система



"Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...",

написа Борис Христов в едно от емблематичните си стихотворения "Вечерен тромпет". И наскоро изпълни желанието на лирическия си герой по съвсем прост начин – отказа да приеме държавна награда, обезценила се заради много от нейните носители и заради начина, по който се раздава. Без да тръби, поетът се опита да ни събуди от апатията и чувството за даденост и ни показа, че може да се живее и извън познатата схема.
 
"Отказ, който му отива"

Така Пламен Дойнов, доктор по теория и история на литературата и преподавател в Нов български университет, описва решението на Борис Христов. Всъщност никой от хората, които познават писателя, чиито стихове през 80-те години на ХХ век промениха българската поезия, не е изненадан от случилото се. За тях това е естествено продължение на пътя на поета, който го държи далеч от публичността и не му пречи да отстоява ценностите си.
 
"Борис Христов е един от хората, които никак не държат на своята показност", разказва един от неговите приятели - писателят Георги Данаилов. Той никога не е търсил обществено признание и не е правил компромис със съвестта или поезията си. Или както каза за него в интервю за вестник "Култура" психиатърът и писател Любомир Канов: "Неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише."

По думите на Георги Данаилов дълбокото несъгласие на Христов с комунистическия режим и с факта, че хора от това време все още се намират на власт у нас, също са повлияли на решението му да откаже наградата. Всъщност Георги Данаилов още преди време в "Мемоарите на едно жълто паве" предрече, че ако Борис Христов бъде награден, "той кротко ще откаже отличията".
 
Това съвсем не е и първият път, когато Борис Христов не приема връзката с властта в България. Въпреки че участва активно в дисидентските движения, след 10 ноември отказва дори да намекне за това. А когато Желю Желев му предлага да го направи свой вицепрезидент, той не дава и дума да се спомене за подобна възможност, разказва неговият близък приятел Едвин Сугарев. "Перспективата един поет да заеме някакъв държавен пост беше извън неговите представи за чест и достойнство", казва Сугарев.
 
Тежката младост на Борис Христов и последвалото разочарование как се случва преходът към демокрация се отразяват болезнено на големия поет. Затова и избира живота в едно родопско село, далеч от шума на София. Не обича медийни изяви (сигурни сме, че не е щастлив от факта, че пишем за него) и предпочита да се посвети на своето изкуство, музиката, приятелите и семейството си в Лещен. Георги Данаилов пише за него, че е "като ковачевските порти - не се отваря лесно, първо трябва да им разбереш хитрината и тогава те гостоприемно ще те поканят".
 
След цялата тази предистория решението на Борис Христов звучи логично и недвусмислено. "Отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила  управлява страната", написа той в писмо до правителството.

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2010/06/04/911552_poetut_koito_otkaza_nagradata/

[nord1940]

ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ

Далечно село - животът малък...
                        Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
                        И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата -
                        свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
                        "Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трабва да знае
                        как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
                        децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
                        Лятото сърпа над теб върти -
до обед блъскаш голата нива,
                        следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
                        мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
                        човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
                        гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
                        из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
                        всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
                        а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
                        в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
                        наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
                        синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
                        гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
                        Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
                        тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
                        хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
                        той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва - дими ръката.
                        Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
                        настана болка... и тишина!

БОРИС ХРИСТОВ