Възстановяване на Хърватската държава и Хърватска война за независимост

[Инжинер Донев]

Когато се говори и пише за разпада на Югославия се дават всевъзможни обяснения на този факт. Едни изследователи търсят причината в смъртта на Тито като спояващ фактор, други в рухването на комунистическия свят, от там на “комунистическия проект” и края на Студената война, икономическите проблеми на Югословия, а други прехвърлят вината преди всичко върху националистите(най-вече от Сърбия и Хърватия) които разпалили неестесвена омраза и братоубийствена война. Макар всички тези предположения да съдържат доза истина, смятам за най-сериозно основанието, че Югославия е създадена като изкуствена държава и през целия си период на съществуване остава такава. По-скоро могат да се търсят причините за твърде дългото и съществуване, отколкото за нейния разпад. Това е държава, която практически през целия период от 1919 до 1991г.(ако приемем тези години за нейни хронологични граници и естесвено изключим времето от 1941-45г.) се е основавала на подтискане на народностите живеещи на нейната територия. В определени моменти основание за това е бил т.нар ”великосърбизъм”, а в други “югославизмът”(според някои, като Ванчо Михайлов – последният апостол на ВМРО и българдската национална идея - това са идентични понятия), но и двата са били еднакво застрашителни за националната идентичност и са отричали правото на самоуправление на народите в Югославия(естествено без сръбския, макар сръбските националисти-монархисти също да са подложени на удари след края на Втората световна война). От тази гл.т. не е странно, че в момента, в който властта в Белград се оказва слаба, следва логичната стъпка на повечето от югославските народи да поискат увеличение на свободата, която имат и дори своята независимост.

В повечето материали излезли в България и посветени на войната в Югославия, се обръща внимание или на сръбската позиция, или на събитията в Босна и Херцеговина(предимно етническите прочиствания и дадените от мирното население жертви), или на поведението и действията на “международната общност”(с цялата условност на това понятие). В същото време сравнително малко внимание се обръща на действията на конкретните държави-участнички. А като изхождам от изложеното в горния абзац, смятам че то има основно значение. От тази гл.т. разглеждам възстановяването на Хърватската държава и участието и във войната като един основните елементи в нея и въобще в разпада на Югославия. В крайна сметка Словения, въпреки активната и роля е прекалено малка и периферна, за да твърдим, че на нея се дължят по-късно случилите се събития. Македония и БиХ се включват в “движението” за отделяне сравнително късно. Освен това от самото начало последната осъзнава в какво трудно положение се намира и е по-склонна към запазване на федерацията. Бошняците(използването на това име е по-уместно от “мюсюлманска нация”, а и то се е утвърждавало през дълъг период от време) макар да имат собствена идентичност още от времето преди ВСВ, не са имали масови стремежи към установяване на собствена държава, а най-много на самостоятелност, която да гарантира преди всичко религиозната им идентичност. Именно сблъсъкът между сърби и хървати(като най-големи народи) е предопределял съдбата на Югославия и е бил основната заплаха за нейното съществуване. При това, като се има предвид, че югославизмът облагодетелства най-вече Сърбия и в политически смисъл е нейно творение, Хърватия може да се смята за държавата имаща най-голяма заслугаза разпада на федерацията.

1.Хърватите и Югославия/1919-1941г./

Югославия(първоначално под името Кралство на сърби, хървати и словенци) е създадена с Версайската система от мирни договори/1919г/. До тогава хърватите и башняците са част от Австро-Унгария. Доктрината на т.нар. Югославска държава е изградена на две фикции – първо, че хърватите и сърбите са един народ и втора – че хърватите желаят тази държава. Макар първоначално да са нейни привърженици, те скоро откриват, че желанието им за конфедерация или федерация няма да се сбъдне. През 1921г. е приета “Видовданската конституция”, която прокарва принципа за “държавно и народно единство”. Това естествено поражда недоволство. Хърватските депутати в Скупщината се противопоставят, като най-активни са Анте Павелич, начело на “правашите”(Хърватска партия на правото-ХПП) и Степан Радич( Хърватска селска партия - ХСП – най-влиятелната в Хърватско). ХСП не е принципен противник на югославизма, но застъпва позицията за конфедерация.

Настроенията на хърватите по-масово започват да клонят към “правашите”(т.е. към отцепване) след убийството на Ст. Радич в парламента от сръбски депутат на 28 юни 1928г. Започва радикализиране на обстановката. Анте Павелич създава “Хърватски домобран”, който от 1932г. ще се казва “Усташа”(Въстаник). На 6 януари 1929г. е обявен едноличен режим на Александър І Караджеорджевич, който въвежда още по-денационализаторска политика, насочена основно в посока на налагането на “югославянин” като национална принадлежност. Така се търси премахването на наименованията на хървати, словенци и бошняци. Единственото изключение е Македония, където е издигнат лозунга “кроз србство у югословенство”.

Краят на едноличния режим идва като плод на подписаното през 1929г. споразумение за съвместни действия между ВМРО(Ванчо Михайлов) и Усташа. На 9 октомври 1934г. в Марсилия югославският крал и френският премиер са убити от Владо Черноземски, след съвместна българо-хърватска акция. След настъпилата известна либерализация, през 1935г. в Хърватия са произведени избори, спечелени от ХСП, чийто лидер Мачек е привърженик на федерална Югославия. Той подписва споразумение с югославсия премиер Цветкович, според което от обединението на няколко се създава една “Хърватска” бана(област), която има значително повече свобода от останалите и не е просто административна единица. Въпреки допълнителните права, които получават, хърватите като цяло са недоволни и започват да оттеглят подкрепата си за ХСП. Самата партия не е единна. Има крило, което подкрепя Мачек, друго, което не е доволно от споразумението, но все пак го приема, а дясното крило на партията започва да клони към усташите. Последните остро критикуват Мачек и искат скъсване с Югославия. Възгледите им стават все по-популярни.

Така се достига до 1941г. Германия се готви за война със СССР и желае да подсигури южния си фланг. Опасенията у висшето ръководство на Райха от създването на нов “Солунски фронт”, под давлениято на Великобритания, са сериозни. Югословия се поддава на натиска и влиза в Тристранния пакт. След два дни (27март1941г.) в Белград висши военни с подкрепата на британски шпиони извършват преврат. Германия се подготвя за военна операция. Следвайки своята политика, в потенциално приятелски настроени страни тя се обръща към законното правителство или водещата политическа сила. В случая с Хърватско това е Вл.Мачек. Допълнително въздействие оказва това, че Павелич, след като напуска Югославия през 1929г. установява усташките бази в Унгария и най-вече в Италия. По тази причина тай е смятан за твърде зависим от Мусолини. Като потвърждение идва срещата между двамата на 29 март. Но Мачек е противник на идеята за независимо Хърватско. В крайна сметка се стига до споразумение между дясното крило на ХСП и Германия.

На 6 април германските войски навлизат в Югославия. Последвани са от италианските. Практически само сръбските части оказват съпротива. Най-многобройните след тях – хърватските и българските масово се предават и саботират сръбската отбрана. Избухват и локални въстания. Силите на Оста повсеместно се приветстват като освободители(естествено изключение правят сърбите и черногорците). На 10април, ден преди германските войски да влязат в Загреб, Славко Кватерник провъзгласява създаването на Независимата Хърватска Държава(НХД), от името на Поглавника Анте Павелич.

2.Независимата хърватска държава/1941-1945г./



Създаването на НХД от една страна е важен момент от историята на хърватите, а от друга има силен политически ефект, който ще оказва влияние, било реално, било от пропагандна гледна точка, върху тях през целия период на СФРЮ, а и после - по време на войната от 1991-1995г, та дори и по-късно. Както по-долу ще стане дума, винаги, когато хърватите са желаели национална идентификация и самостоятелност, те са били обвинявани, че искат да възкресят НХД и Усташа, с най-лошите им черти. Изглежда, че тези предположения имат основание по отношение на определена част от хърватите, но разбира се, не и за мнозинството от тях.

Макар да се развива в тясна зависимост от Италия особено от Германия и да се превръща в европейската територия с най-малко наличие на ред и законност(без тази на СССР) НХД успява да изгради своя държавност. Често се споделя идеята, че макар да са националисти, усташите всъщност превръщат страната си в итало-германски или германски протекторат, като същевременно отстъпват едни от етнически най-чистите хърватски земи(по-голямат част от Далмация – на Италия и Междумурието – на Унгария). Макар да има основания за размишления в тази посока, едва ли горното твърдение може да бъде прието. От една страна хърватите съобразно своите възможности защитават интересите на своята държава при отошенията в рамките на Оста, а от друга трябва да се вземе предвит принципния характер на взаиимоотношенията в последната. По-точно става въпрос за доминацията на Германия и отношенията и с другите държави. Не може да се оспори съществуването на идеи сред националсоциалистическите водачи, според които Райхът трябва да доминира в Евразия, а останалите народи да са му подчинени. Последното често се представя под формата на това, че низшите раси трябва да са тор за висшата. Първо – да се приписват на цялото германско управление и дори на цялата национал-социалистическа партия идеите на ограничен кръг хора е неправилно. Второ – идеите са едно, но реалната външна политика е нещо съвършено друго. Като цяло не може да се приеме, че отношенията в рамките на Оста са били особено различни от обичайните при асиметрично взаимодействие. А ако бъде сравнено например влиянието на Германия върху малките и съюзници, с това на СССР спрямо неговите, ще се открие много по-малка степен на зависимост и диктат. От тази гледна точка, Германия се е съобразявала с това, че не може да налага решения на своите т.нар. “сателити”, ако те са решени да не ги приемат. Нека не забравяме, че без огромното число войски на съюзни армии(Италианската, Българската, Унгарската, Румънската, Финландската, Хърватската, Словашката), или други чуждестранни подразделения(френски, валонски, фламандски, холандски, датски, норвежки, албански, прибалтийски, ункраински, руски, казашки, кавказки, татарски, калмикски, туркменски и т.н.), Германия най-малкото не би могла да осигурява относителен ред в огромната територия от Атлантика до Кавказ, още повече в по-късната фаза на войната. Във връзка с това присъствието на германски войски в НДХ нееднократно е било отбелязвано от германците като ненужна тежест, която трябва да бъде поета от самите хървати. Значението на НДХ за последвалите събития в Югославия(след края на ВСВ) се определя не от самото съществуване на държавата, а от политиката, водена от нея във вътрешен план. Определяща важност има крайно националистическото отношение на усташите по въпроса за изграждането на хърватска държава, която трябва да бъде “чиста”. Последното при положение, че около 1/3 от населението на НДХ(обхващаща днешна Хърватия и БиХ, без част от Далмация и Междумурието) е от друг произход. Основен прицел на атаките стават сърбите и в по-малка степен евреите и циганите(бошняците са обявени за “най-чисти хървати”, които изповядват исляма – подобно на нашите българо-мохамедани). В общи линии политиката на НХД се състои в това да изсели огромното мнозинство от сърбите, да асимилира тези от тях, които може и да ликвидира най-активните представители на сръбското малцинство. Този стремеж, продиктуван от яростния антисърбизъм(в известна степен оправдан), практически води до разгарянето на партизанска война с небивали размери, която е прекратена чак през 1945г. Като резултат от усташката политика на прочистване десетки хиляди сърби и др. са убити в лагери(Цифрата вероятное около 80 хиляди. Сръбските твърдения за стотици хиляди до милион жертви са силно преувеличени.). Още повече са убити при прочиствания на място. В страната се установява терор, който е трудно да бъде овладян. Като бъдат изключени германските и италиански войски, в НДХ има поне три сили. От една страна са усташите. От друга са партизаните-комунисти на Тито. По своя етнически сътав те първоначално са доминирани от сърби и евреи, но по-късно приемат и значително количество хървати и бошняци. От трета страна са сръбските четници-националисти на Дража Михайлович. Битката е всеки срещу всеки. Първоначално комунистите нямат външна подкрепа, но скоро съюзниците се ориентират към тях. Дража Михайлович се ползва с подкрепата на Англия и САЩ, но поради голямото си усърдие в борбата с комунистическите партизани я губи – Западът преценява, че Тито нанася много повече вреди на Оста, отколкото Михайлович. Четниците се ползват и с подкрепата на Италия. Това бързо става известно на ръководството на НДХ, което е охладило отношението си към последната след окупацията на Далмация. Оправданието на италианците е, че четниците се борят против комунистите, а освен това с повсеместното си насилие срещу сърбите, усташите са ги накарали да избират между смъртта и въоръжената съпротива. Италианското твърдение, въпреки условностите не е лишено от смисъл и достоверност. Германски представители също нееднократно заявяват, че политиката на усташите е основният виновник за масовия терор и безредие. В потвърждение на това може да се добави, че от целите Балкани, на територията на НДХ войната е най-ожесточена. Например българската армия - Ікорпус в Сърбия(с център Ниш) и ІІкорпус в Беломорието също е носител на национализъм и действат във враждебна среда (стига се дори до въстания като Драмското-1941г.) и също е принудена да показва жестокост и безкомпромисност, но насилието и анархията са в ограничени и контролирани размери. Като че ли съществува мнението, че усташите и четниците, бидейки националисти са виновни за най-големите престъпления по време на тази война. Но всъщност терорът е масов и идва от всички посоки. Комунистите, макар да не извършват етнически прочиствания, причиняват не по-малко жертви. Това се изявява особено в края на ВСВ и след него. Около 100хил. усташи и др.хървати отстъпват кам Австрия през 1945г. При Блайбург те са спрени от английските войски и обкръжени от югославските партизани. В последвалата саморазправа отколо 40-50хил. са убити. След края на войната още десетки хиляди загиват. Резултатът от ВСВ е стотици хиляди убити и огромна пропаст между сърби и хървати. В бъдеще, винаги когато се заговори за хърватска независимост и дори самостоятелност, призракът на насилието ще изплува и всяка една от двете групи ще се чувства застрашена. Комунистите, вземайки властта в страната и опирайки се на своята интернационална и дори антинационална идеология издигат лозунга за “братство между народите”. Това “братство” обаче, независимо дали толерира сърбите или е в посока на налагането на “югославска” идинтичност, винаги ще се стреми да подтисне националното чувство на хърватите и ще съзира у него най-големия си враг. Именно от това е продиктуван факта, че преди да започнат да градят Югославия комунистите ще се разправят жестоко и окончотелно(поне според намерението им) с хърватския национализъм.

3.Хърватите и Съюзната федерална република Югославия/1945-1989г./

Т.нар. “Втора Югославия” се опитва да подтисне проявите на национализъм у отделните народи. От една страна това се търси чрез създаването на федерални републики и автономни област(Косово и Войводина в рамките на Сърбия). От друга страна властта се поема и осъществява от комунистите, които са противници на всякакъв, дори на сръбския национализъм. От трета страна се полагат сериозни усилия за изграждането на национално югославско самосъзнание. Това е правено и по време на “Първата Югославия”, но тогава начело е сръбският крал, което не позволява дори идея за равноправие на народностите. А начело на СФРЮ е хърватинът Йосиф Броз Тито, който във всичките си действия се представя по-скоро като югославски и комунистически ръководител, отколкото като представител на своя народ.

“Братството между народите” – основния лозунг на партизаните, при създаването на новата държавна уредба, въпреки че е прокламирано, изостава на по-заден план. Още в самото начало(т.е. след отстъплението на германците и усташите) народите сътрудничели на “окупаторите” са силно тероризирани. Практически всички германци в Югославия(т.нар. фолксдойч) са изселени. Унгарците, българите, много албанци, хървати и бошняци също пострадват. По-късно при определянето на границите на федералните републики, превес вземат интересите на най-големите привърженици на югославската идея – Сърбия и Черна гора. Междумурието се присъединява към Сърбия, а част от югозападния край от Далмация е предаден от Хърватска на Черна гора(за да получи по-удобно пристанище), а после и на БиХ(по същата причина). Паралелно с това върви вменяването на вина у народите, “предали” Югославия и особено на хърватите. В чисто практически аспект, Югославия се изгражда като централизирана държава, въпреки федералния принцип. Това поражда естесвено национално противопоставяне, тъй като сърбите и черногорците са негови поддръжници, а останалите – по-скоро противници. При това Хърватска и Словения, имащи самочувствието(що се отнася до икономическото развитие - оправдано) че са по-напреднали републики, смятат за несправедливо централното преразпределение на югославския бюджет. Стига се до там, че повече от 60% от хърватските приходи се изпращат в Белград. При това общите средства се използват за благоустройство предимно на Сърбия, докато Хърватска разчита на собствените си сили. Заедно с това тече процес на преследване на демонстрацията на хърватско национално съзнание и поощряването на създаване на такова у бошняците. Принципа на равноправието не се спазва и това е особено видимо в структурите на ЮНА/Югославската Народна Армия/ и съюзната администрация, където има твърде малко хърватско участие.

В края на 60-те и началото на 70-те се стига до т.нар. “Хърватска пролет”. Това представлява движение на интелектуалци, които искат по-ясна идентификация и в известен смисъл възраждане на самостоятелната хърватска култура. Отново се подема идеята за хърватски, а не сърбо-хърватски език. Паралелно с течащите в културната сфера процеси се развиват и подобни в политическата. ХКп/Хърватската Комунистическа Партия/ с декларация осъжда унитаризма и иска по-голяма политическа и финансова децентрализация. Движението става масово. Предприети са конституционни реформи, които са стъпка към истинско федериране, но твърде малка, спрямо исканията на хърватите. Тогава Тито и югославското ръководство предприемат мерки за потушаване на недоволството. Ръководството на ХКП е сменено, а много интелектуалци (сред които и Франьо Туджман) са уволнени. Следват арести и присъди. Централното федерално ръководство се справя с “националистическата контрареволюция”.

За поддържането на относително единство на Югославия през периода до смъртта на Тито(4 май 1980г.) има няколко основни причини. Първата безспорно е неговата личност и способността му да удържа властта си. Втората е, че Югославия ако не тоталитарна, е най-малкото комунистическа авторитарна държава, която не допуска появата на опозиция. От друга страна не трябва да се пропуска, че антиюгославските настроения на хърватите са подети и представени от интелектуалци и комунисти, а не от националисти. В този смисъл те наистина са искания за по-голяма самостоятелност, а не за независимост и не носят взривоопасен заряд.

Историческият преглед показва, че практически от самото създаване на СХСК и после на Югославия, хърватите са били недоволни и винаги са поддържали движения за по-голяма или по-малка самостоятелност(федерация или конфедерация) или отцепване. Съхраняването на Югославия до 1990г. се дължи преди всичко на авторитарното и управление(и през “двете” Югославии) и международното покровителство. Въпреки многото спорове и дори опасности от конфликти и СССР, и западните страни(Франция, Великобритания и САЩ) подкрепят тази държава. Краят на СФРЮ практически се дължи на първо място на разклащането на комунистическия режим и единството сред СКЮ, както и появата на възможност за свободни избори и национално самоопределение. Вярно е, че голямо значение за събитията имат международните промени, но да се твърди, че Зпадът е основният виновник за разпада на Югославия не може да се приеме за основателно. Смъртта на Тито бележи началото на края на Югославия. От една страна се губи фигурата, която има достатъчен авторитет да поддържа относително стабилна федерална власт. Заедно с неговата смърт се пречупва и крехкото равновесие между национализмите в отделните страни. Това е преди всичко свързано с постепенната загуба на авторитет на югославските органи и СКЮ, което пък води до превес на структурите на отделните републики.

Извън този аспек има и друг – икономически, който макар да не е основен, значително задълбочава разделението между отделните народи в СФРЮ. През 80-те се наблюдава икономическа криза, която към техния край придобива заплашителни размери. При това положение, исканията за финансова децентрализация, които съществуват още от 70-те, значително се засилват. Те идват преди всичко от Словения и Хърватска, които бидейки икономиечски по-развити и имайки икономика, ориентирана към централна и Западна Европа, смятат че “носят на гърба си” югославската икономика.

Исканията за икономическа и политическа самостоятелност от една страна водят до анти-югославски настроения в републиките, а от друга страна карат сърбите да се чувстват застрашени. Това води до засилване на техния национализъм и до идеята, че ако не може да се спаси Югославия, то трябва да се разшири Сърбия, която да обхване поне преимуществено заселените със сърби райони от останалите федерални републики. В този смисъл поведението на сръбските политици често пъти спомага за разрушаването, а не за запазването на Югославия. В този процес основно и забележително място играе Свободан Милошевич.

Междувременно засилващите се национални противоречия и разпадането на комунистическата система в Централна и Източна Европа предвещават и края на Югославия, поне в познатия и до момента вид.

4.Към война за независимост/1989-1991г./

През 1989г. в Хърватия се създават първите партии – Хърватска социал-либерална партия(ХСЛП) и Хърватски демократичен съюз. Първата е ляво-центристка по своята платформа и твърди, че националният въпрос ще се реши само чрез въвеждането на граждански свободи в Югославия и създаването на истинска федерация на равноправни държави. Тя е израз на настроенията на част от хърватското общество, което иска либерализация и демократизация, но без да се достига до конфронтация. Втората е дясна и има основна заслуга за последвалата по-късно Хърватска независимост. Нейното ръководство и привърженици не могат еднозначно да бъдат определени като националисти, но са антикомунисти и носител на идеята, че Хърватия трябва да върви към независимост, включително и чрез едностранно решително скъсване с Югославия. Оглавена е от Франьо Туджман. Той е участник в партизанската съпротива през ВСВ. По-късно продължава военната си кариера и едва на 38години става генерал. После се оттегля и се занимава с изследователска дейност в областта на историята. Става известен най-вече с ревизионистическите си твърдения за силно преувеличения брой на усташките жертви. През “Хърватската пролет” активно се включва в движението за самостоятелна хърватска култура, за което по-късно е уволнен. Макар често да е обвиняван в краен национализъм, това едва ли е вярно. Не бива всички по-късни неприемливи действия на хърватите да му се приписват. Това, че допуска проявата на краен национализъм и си сътрудничи с бивши усташи или проусташки групи, не може да бъде определящо в оценките за него. Не трябва да се забравя, че тези връзки се осъществяват в условията на очаквана или водеща се война. А в крайна сметка проусташките групи бързо преминават на военна нога и особено в началото имат съществен принос за защитата на хърватската независимост. Самият Туджман е по-скоро радетел за хърватска самостоятелност. Това, че е противник на “югославизма” се основава на разбирането му за последния като за “великосърбизъм”. Той е част от многото хървати, които оправдават искането си за самостоятелност с фаворизирането на сърбите в Югославия.

Третата партия е Социалдемократическата партия(СДП), която е наследник на комунистическата.

През 1990г. са обявени първите свободни избори в Хърватска. Те се провеждат в условията на все по-засилваща се сръбска прапаганда срещу хърватите и обвинения, че “Усташкият дух се надига”. От всички явили се на изборите, единствено Франьо Туджман и ХДС са разпознати като силите, които могат да дадат отпор на Милошевич и комунизма. За това спомага ясната им позиция за независимост и националистическите изказвания на Туджман(от рода на: “Всички хора в Хърватия са равни, но трябва да е ясно кой е домакинът и кой е гостът.” или “Някои казват, че съпругата ми е сръбкиня или еврейка – аз съм щастлив да кажа, че тя не е нито сръбкиня, нито еврейка.”). На мажоритарните избори в два тура ХДС печели 42% от гласовете и 57,6% от местата в парламента, което и осигурява възможност за еднопартийно управление. В горната камара на Сабора, мнозинството и е от 2/3.

[Инжинер Донев]

Повечето водачи на ХСД са бивши комунисти, изгонени от партията след “Хърватската пролет”. Скоро след победата към тях се присъединяват много завърнали се изгнаници с усташки или проусташки възгледи. Някои от тях влизат и в правителството. Туджман обявава политика на “помирение на всички хървати”, което до голяма степен реабилитира по-крайните националистически и усташки идеи, символи и привърженици.

Падането на комунизма и победата на националистически настроена партия е посрещнато с ентусиазъм. Организират се масови митинги и шествия. Много паметници на комунистически партизани са разрушени и започва налагане на хърватски символи. Хърватите дават израз на подтисканото им през твърде дълъг период национално самосъзнание.

По това време в Хърватса живеят над половин милион сърби. Те псрещат с недоверие събитията в страна. Чувствайки края на Югославия и падането на комунизма(неща които са приемали за свои закрилници) те започват да се опасяват от повторение на събитията от ВСВ и започват да се самооргонизират и снабдяват с оръжие, с помощта на ЮНА. През 1990г. е създадена и Сръбска демократическа партия(СДП) в Книн. На изборите тя номинира кандидати само в сръбските райони, където печели убедително. На многохилядни митинги край партизански мемориали, нейниде лидери се обявяват против всякакви опити Югославия да се разедини и разруши.

Победата на ХДС още повече тревожи сърбите. За това спомага хърватската национална еуфория и премахването на комунистическите символи и заместването им с национални. Много държавни служители и полицаи, които са от сръбски произход, напускат или са уволнени. На тяхно място се назначават хървати. Пресата започва да зясага теми, които преди това са били табу. Прави се преоценка на НХД и усташите. Някои членове на правителството и фигури от крайната десница(често наскоро завърнали се от изгнание) дори се стремят да подклаждат сръбското недоверие и недоволство, като смятат, че така ще проправят пътя към окончателно скъсване с Югославия. Лидерът на СДП Йован Рашкович заявява: “ На всеки опит на правителството на Туджман да се отдели от Югославия ние ще отговорим със стъпки за отделянето ни от Хърватия”. Междувременно положението се нагнетява от множество сблъсъци на национална основа. През май сърбите обявяват, че срещу Йован Рашкович е извършен атентат и той повече не стъпва ва Сабора.

На 25май1990г. Хърватският Сабор приема промени в конституцията – премахва “социалистическа” от името на страната, утвърждава нов държавен герб и флаг, въвежда поста президент на Хърватия(вместо президент на президентство) и министри(вместо републикански секретари).

Същият ден в село Сръб на границата с БиХ(мястото на първата партизанска операция през 1941г.) е основан Сръбски национален съвет. Приета е “Декларация за суверенитет и автономия на сърбите в Хърватия”. За 17август е насрочен референдум, който да потвърди отделянето. Преди това се организират кражби на оръжие от полицейски складове. В деня на референдума няколко десетки хърватски полицаи се опитват с хеликоптери да се спуснат в Книн. ЮНА предотвратява десанта като заплашва да ги свали. Хърватия изпуска от контрол положението в сръбските райони. Кметът на Книн, макар да няма правомощията, обявява военно положение. Основните пътища и ЖП-линии са блокирани с барикади. ЮНА предоставя леко стрелково оръжие на сърбите. След референдума Сръбския национален съвет обявява автономия на сръбските общини. Когато на 22декември 1990г. е провъзгласена новата конституция на Хърватия, СНК обявява автономност на област Крайна. Настороенията на сърбите непрекъснато се подклаждат от местни и белградски политици и сръбски медии, които говорят за завръщане на усташите. В атмосфера на взаимен страх, има пълна липса на доверие към думите на другата страна. Времето на Югославия изтича. В началото на 1991г. делегация начело с Туджман се опитва да намали напрежението като иска сърбите да предадат оръжието си. От своя страна ЮНА и хърватските сърби твърдят, че не признават хърватската полиция и искат тя да се разоръжи, понеже е партийна армия на ХДС. По сръбските медии текат репортажи за вноса на оръжие в Хърватска и подготовката и за война. В интерес на истината и двете твърдения(че полицията се състои от членове на ХДС и че хърватите внасят оръжие) са в голяма степен вярни. Последното е убословено от това, че за разлика от Словения, Хърватска не успява да сложи ръка върху всички складове за оръжия на СТО(Сили за териториална отбрана – войски създадени по времето на Югославия, набирани от преминалите военна служба местни жители, които са по-леко въоръжени от редовната армия. Това са предимно сили за самоотбрана на местно равнище, подобни на опълчение.) и се налага да въоръжава бъдещата си армия с много вносни оръжия.

През февруари Словения и Хърватска правят сериозна стъпка към отделяне от Югославия. Те приемат, че никой федерален закон, който ограничава суверенитета им няма да действа на тяхна територия. От своя страна сърбите в Крайна и Славония решават, че на техните територии ще действат само местни и югославски закони.

Междувременно хърватската полиция се опитва да установи контрол над размирните области. Всичките и опити са преустановени от намесата на ЮНА, която играе ролята на “буфер”, като практически отцепва тези територии от Хърватска. Най-сериозният инцидент е в края на април 1991г. в Източна Славония. Там, край Вуковар, в района на Борово село, има непрекъснато напрежение. Пристигат и полувоенни сръбски части. Хърватската полиция се намесва, като в престрелка са убити 12 и ранени 20полицаи. После пристигат съединенията на ЮНА, които отцепват района.

5.Независимост и война/1991/

Формалното скъсване на Хърватия с Югославия става през май 1991г. Тогава, според югославската конституция, хърватския представител Стипе Месич е трябвало да стане президент на СФРЮ. Сръбските и черногорски делегати блокират избирането му. Само след няколко дни, на 19май1991г. в Хърватия се провежда референдум за това дали да се обяви независимост на държавата. При 83,6% участие, 93,2% гласуват с “да”. На 25юни Саборът гласува решение за суверенитет и независимост на Хърватия. Обявява се, че на нейна територия важат само закони, гласувани от законодателното и тяло. По същото време в Крайна се провежда друг референдум, на който 99% отговарят, че искат да се обединят със Сърбия и да останат в Югославия. Практически от този момент нататък възможностите за връщане към предишното положение са прекъснати, даколкото след края на 1990г. въобще е имало такива. През този период, ЮНА играе съществена роля. Нейният офицерски и войнишки състав, въпреки че е непропорционално и основно сръбски, не споделя до край стремежите за промяна на републиканските граници и обединяването на всички сърби в една сръбска държава. Той по-скоро възприема себе си като “югославски” и заема позиция за запазване целостта на Югославия, като в същото време е крайно враждебен към хърватския национализъм. Именно това е основната причина, във времето преди избухването на войната ЮНА да подпомага и въоражава сърбите и да се противопоставя на хърватите. Може да се каже, че Югославската армия се превръща в сръбска, едва след първоначалните военни неуспехи и невъзможността със сила да предотврати разпада на федерацията. Когато този разпад вече е факт, ЮНА окончателно и безрезервно се ориентира към идеята за промяна на републиканските граници и създаването на сръбска държава, включваща части от Босна и Хърватска.

Междувременно, хърватите, въпреки че поемат по пътя към окончателно и пълно скъсване с Югославия сравнително късно, още от лятото на 1990г. се готвят за война. Тъй като техните СТО практически са разоръжени от ЮНА още през 1989г.(за разлика от словенските), хърватите трябва да разчитат на други сили. Първоначално това е полицията и доброволни отряд, съставени предимно от членове на ХДС. Заедно с тях действат и автономните(до октомври 1991г. когато стават част от Хърватската армия) части на Хърватските отбранителни сили(ХОС), като например “Черната легия”, които са образувани от привърженици на Хърватската партия на правото(явяваща се наследник на същата, създадена 1861г, в която е членувал и Анте Павелич) и са носител на извънредно силен националистически заряд и повсеместно използват усташки символи. Това е причината за тяхната изключителна ефективност и крайна самопожертвователност в боевете, но също така и за незачитането на живота на пленници и цивилни. През 1991г. започва и образуването на първите бригади на “Хърватски народен защитник”(ХНЗ), които заедно със специалните полицейски сили са ядрото на бъдещата хърватска армия. През май в Загреб е проведен и първия парад на тези войски, което повишава самочувствието и увереността на хърватите, но е прието като заплаха от сърбите и като предизвикателство от ЮНА. След като Хърватия и Словения обявяват своята независимост, ЮНА вече има оправдание да установи единството на югославската телитория. Първо е проведена операцията в Словения. Тя продължава само 5дни и е пълен неуспех. Словенците са запазили въоръжението и организацията на тяхните СТО и с лекота отблъскват малочислените югославски сили, чиито несръбски войници дезертират масово. Сключено е примирие, и силите на ЮНА постепенно се оттеглят. Войната в Словения е ясен знак за хърватското правителство, че ще последва подобно нападение и над неговата страна. Въпреки предложения, Туджман не заповядва да бъдат нападнати базите на ЮНА на хърватска територия. От една страна това се прави поради неподготвеността на Хърватия за война, а от друга за да не се показва държавата като агресор. Въпреки това, не се губи време и през цялото лято и есен на 1991г. усилено се формират военни подразделения, основно на доброволен принцип. През юли от август в района около Книн и Източна Славония практически се води война между хърватската полиция и частите на ХОС и ХНЗ от една страна и сръбски местни отряди и полувоенни единици от Сърбия, като тези водени от Аркан, Шешел и “Капитан Драган”. Все по-често прицел на атаките стават цивилни граждани. Започва опожоряването на хърватски села. От началото на септември, хърватите започват да отвръщат на сърбите, като изселват сръбските села и извършват убийства, като това край Госпич(Далмация), където са убити около 100сърби.

Към месец септември ЮНА все още се придържа към локални действия(предимно в Източна Славония), макар вече да е показала враждебните си намерения спрямо хърватите. Повод за започването на мащабно настъпление е решението на хърватското правителство от 14септември да бъдат обкръжени поделенията на ЮНА на тяхна територия и да бъдат принудени да предадат въоръжението си. Хърватския замисъл е почти напълно осъществен, като резултатът е 200 танка, 150 бронетранспортьора, над 400 оръдия с калибър по-голям от 100мм и голямо количество леко и стрелково оръжие. Хърватската война за независимост започва. Настъплението на ЮНА започва по четири основни направления: от БиХ през Крайна(Книн) към Далматинското крайбрежие; от БиХ през Крайна(Петрина и Сисак) към Словения и Загреб; от БиХ през Западна Славония(Пакрач) към унгарската граница и от Сърбия(Войводина) през Източна Славония(Вуковар и Осиек) към Загреб. Превъзходството на пръв поглед е пълно, в полза на сърбите. Те имат изградена, организирана и въоръжена армия. Но все пак не успяват да постигнат целите си. Въпреки че поставят Хърватия в трудно положение и окупират близо ? от територията и, нямат сериозен напредък. Поглед върху фронтовата линия показва, че ЮНА практически напредва малко отвъд границите на населените със сърби райони. Ударът към Словения е спрян при Карловац, а към Загреб при Сисак - на 30км от града. Настъплението към Далмация е спряно през Госпич и Задар, като ЮНА временно прекъсва пътя по протежение на Далматинското крайбрежие, но после отстъпва, като продължава да го държи под наблюдение и обстрел. Дубровник е обсаден по суша, но остава в хърватско владение. В Западна Славония се развива определен успех, като се образува дълбока, на тясна вдлъбнатина в хърватския фронт. В крайна сметка пробивът не достига до унгарската граница.

Най-много сръбски сили настъпват от Войводина към Вуковар и Осиек – това са два корпуса с 2 танкови, 6 механизирани, 5 моторизирани, 1 артилерийска бригада и 2 арт. полка. ЮНА обкръжава Вуковар, заобикаля Винковци и спира пред Осиек. Преди да продължи настъплението си, тя трябва да завземе Вуковар, където са се окопали около 1800 войника от състава на ХНЗ(една бригада) и части на ХОС, въоръжени със стрелково оръжие, малък брой противотанково, но получили непосредствено преди битката голямо количество германски противотанкови мини. Битката продължава от 25август до 18ноември 1991г. Сръбските сили, ангажирани в операцията са 3мех. и 2мот.бр – изцяло и 2тбр – частично, както и сили дошли по-късно. Общата им численост е ок 50 хил.души, 600танка и бронирани машини и 1000оръдия. Подкрепени са от 100самолета. След многобройни атаки, които са отбити, артилерийски обстрел, който разрушава града, в средата на ноември югославските сили успяват да проникнат в града. След ужесточено градско сражение, разделените на две изолирани групи хървати се предават. Равносметката е 600 убити хърватски войници и 800 пленени, 1 100 убити и 4000ранени цивилни и 500 безследно изчезнали хърватски войници и цивилни. Сръбските загуби са между 5 и 8хил.убити, двойно повече ранени, 400 унищожени танка и бронирани машини, 20 свалени самолета. Битката при Вуковар, макар от военна гледна точка да не е особено значителна, има голямо въздействие. От една страна, тя показва наличието на твърде много слабости у ЮНА. Командния и състав не е на добро равнище, преди последния щурм атаките не са концентрирани и координирани, войниците не са добре обучени и имат слаб дух, а несръбските части дезертират масово. При това според военния план, настъплението трябва да продължи към Осиек, който е отбраняван от значително по-големи хърватски сили, по-голям е от Вуковар, много по-добре укрепен е и има много по-добри снабдителни линии . А хърватите доказват, че имат висок дух и се сражават упорито в практически безиизходни ситуации(една от причините за падането на Вуковар е свършването на запаса от муниции). Очертава се още по-жестока битка. При това, още през декември 1991г. хърватите предприемат първите си контраатаки, като отблъскват сърбите край Загреб и почти ликвидират дълбокото им вклиняване в Западна Славония. За ЮНА и Сърбия става ясно, че от “вариант Югославия”, трябва да се премине на “вариант Велика Сърбия”. А положението като цяло е благоприятно за тях, защото под контрол са почти всички населени със сърби райони в Хърватия, където се установява Република Сръбска Крайна.

6.Затягане на войната. Хърватите в Босна.

При това международното положение се променя. В началото на конфликта всички велики сили, с изключение основно на Германия, са за запазване цялостта на Югославия. През юни Европейската общност налага три-месечен мораториум върху обяваване на независимост от Хърватия и Словения, като условие да бъдат признати. След изтичане на срока, на 8октомври Саборът обявява независимостта на Република Хърватска. Европейската общност приема, че Югославия се е разпаднала и поставяйки някои условия на 15януари 1992. признава новите държави. Последват признания и от САЩ, Русия и Китай. Хърватия е приета за член на ООН. Междувременно, след предложение на ЮНА и под натиск отвън, на 3януари 1992г. е подписано примирие. През следващите три години то многократно ще бъде нарушавано, на фронтовата линия ще остане почти същата чак до 1995г. От този момент нататък, ЮНА официално се изтегля от Хърватска. Въпреки това, тя оставя голяма част от въоръжението си, вкл. тежко, в ръцете на двете провъзгласени от сърбите нови републики – Сръбска Крайна(в Хърватска) и Сръбска(в БиХ). До края на войната сръбската подкрепа под формата на оръжие и хора ще се осъществява неофициално. Относително продължителното примирие, ще се използва от страните за прочистване на заетите от тях територии, което ще доведе до стотици хиляди бежанци от двете страни. Войната в БиХ става основния фокус на внимание за Хърватска, през 1992-1995г. това е продиктувано от значителния брой хървати, населяващи тези земи. Поведението на босненските хървати, от една страна се определя от желанието им за разпад на Югославия, а от друга от стремежът им да се отцепят от Босна и да се присъединят към Хърватия. Поведението на последната се определя от същите мотиви, което предопределя и двойнствения му характер. Хърватите в БиХ се въоръжават интензивно и се подготвят за война още от 1991г. Те създават две структури – Хърватски съвет за отбрана(ХСО) и ХОС. Когато войната започва официално с нападението над Сараево, това са единствените сили, които се противопоставят на сърбите. Въпреки това, през 1992-93г. последните са заели близо 70% от босненската територия. Така, въпреки че не съществува взаимно доверие, през юли 1992г. Фр.Туджман и Алия Изедбегович са принудени да подпишат споразумение за взаимопомощ. Благодарение на каналите минаващи през Хърватия, се създава и въоръжава босненска армия. Това сътрудничество обаче се крепи изцяло на сръбската опасност, а не на искрено сътрудничество. Още в края на 1991г. е създадена хърватска общност “Херцег-Босна” с център град Мостар. Постепенно ескалацията се увеличава, за да се стигне през 1993г. до истинска война между бошняци и хървати. В средата на април се стига до първото масово убийство – сили на ХСО, убиват 117бошняци, подпалват 140къщи и разрушават две джамии в Ахмици – Централна Босна. На пръв поглед може да изглежда странно, но частите на ХОС, които са крайни националисти и афишират връзката си с усташите, поддържат доста добри отношения с бошняците и искрено си сътрудничат с тях. Обяснение за това може би е факта, че за разлика от останалите хървати те не приемат “мюсюлманин” за национална принадлежност и желаят единна хърватско-бошняшка държава. Факт е, че за разлика от бошняците в ХСО, тези от ХОС не я напускат и не се присъединяват към босненската армия. Така или иначе, след като водачът на ХОС в Босна е убит при засада на ХСО, отрядите на първата са разформировани или се разпадат.

След първоначални успехи силите на ХСО и хърватите от централна Босна са принудени да отстъпят на юг. През август те създават държава “Херцег-Босна” със столица Мостар. Самият град е разделен на хърватска и бошняшка част, като последната е систематично обстрелвана и разрушавана. Стига се до там, че Мате Бобан, водач на ХДС, на Херцег-Босна и ХСО, се среща с Караджич, за разговори по въпроса за разделяне на Босна на сръбска и хърватска част. Конфликтът е прекратен едва през 1994г. когато Бобан се оттегля и във Вашингтон е подписано споразумение за сътрудничество между хървати и бошняци. Споразумението от началото на 1992г. слага край на активните военни действия. Въреки това, през 1992г. хърватската армия провежда няколко локални операции, с които сваля обсадата на Дубровник. През 1993г. усилията продължават да бъдат насочени към Адриатика, като чрез поредица от местни нападения се разширава територията около Задар и се освобождава практически целия път по Далматинското крайбрежие. Освен подобряване на тактическите позиции и комуникации, тези операции нямат решаващ ефект. А при това имат и негативни последици, главно заради намаляващия международен престиж на страната. За това голямо значение има и хърватската подкрепа за Херцег-Босна. По тази причина, от средата на 1993г. Хърватия поема курс към дипломатически преговори и търсене на международна подкрепа.

След като през 1994г. в Босна се създава Хърватско-мюсюлманската федерация и след икономическото изтощение на Сърбия, причинено от международните санкции, положението на босненските и хърватските сърби се влошава. Практически те постепенно губят изгледи за успех. Това обаче не ги прави по-сговорчиви. В същото време Хърватия изгражда силна армия и се подготвя за финалния удар. Поводът е даден от самите сърби. През 1994г. Германия ,САЩ, Великобритания и Русия предлагат план “Z-4”, според който сърбите в Крайна получават широка автономия, включително собствена валута. Те отказват дори да обсъждат текста, който Хърватия е приела с големи резерви. Така хърватите имат зелена светлина.

7.Победата

Между 1 и 3май 1995г. Хърватската армия и полиция, с обща численост около 7хил.души провежда операция “Мълния” в Западна Славония. С цената на 55убити и 162 ранени те ликвидират зоната с център Окучани, която се намира под сръбски контрол. Сърбите се съпротивляват слабо и 18 хиляди цивилни(от общо 20хил.) бягат в Република Сръбска отвъд Сава. Загубите на сърбите са 250 убити и 2000пленени(основно войници, но и цивилни). По същото време ХСО се активизира като превзема важни точки във фланг и тил на град Книн, като прави отбраната му много трудна. На 2август хърватски и сръбски представители се срещат в Женева. Хърватското предложение фактически представлява капитулация на Сръбска Крайна. Въпреки това сърбите са склонни на разговори. Така или иначе, хърватското предложение е само проформа, защото вече се подготвя финалната военна операция. Управниците на РСК са пропуснали момента за преговори. От тук нататък основната им надежда е свързана с благоприятно развитие на военните действия в близко бъдеще.

Към лятото на 1995г. Република Сръбска Крайна е в незавидно военно положение. Тя разполата с 55хил.войника, 16хил. от които в Източна Славония. Т.е. 39хил.войника трябва да защитават фронт от 600км. плюс 100км в техния тил- около Бихачкия човал. При това срещу тях са обединените сили на хървати и бошняци, които се ползват с подкрепата на САЩ и Германия и получават оръжие от тях. В тази обстановка хърватското командване планира операция “Буря”. То съсредоточава 150 хил.войника, 350танка, 800оръдия, 50 ракетни установки и 30 самолета и хеликоптера. Срещу тях са 39хил.сърби с 200танка, 350оръдия, 25 ракетни установки и 20самолета и хеликоптера. Така хърватите получават числено преимущество, като на своя страна имат и предимството на атакуващия(да съсредоточи силите си на направленията на удара) и преимущество от гладна точка на неудобния за отбрана сръбски фронт(при Книн той представлява издатина, която е най-тясна в основата си, а при Петрина и Глина има в своя тил Бихач, контролиран от бошняци и хървати).

Настъплението започва на 4 август в 5часа сутринта. Ударите са нанесени по най-уязвимите части на сръбския фронт. С насрещни удари в основата на издатината, Книнските сръбски войски са отрязани и обкръжени. На север сръбският фронт е пробит на няколко места, като хърватските войски се срещат с бошняшките и разделят сръбската отбрана на няколко изолирани сектора. Организирана отбрана престава да съществува. Сръбските войски или панически бягат, или се предават масово. На 5 август хърватските войски издигат своя флаг на Книнската крепост – столицата на средновековна Хърватия. До 8 август Република Сръбска Крайна престава да съществува. Жертвите са 174 убити и 1430 ранени хървати и бошняци и 560 убити сърби. Настъплението на Хърватската армия е съпътствано от убийството на най-малко 360 цивилни сърби(за което е обвинен генерал Анте Готовина). Това е само потвърждение на страховете сред последните, че с тях ще бъде извършена саморазправа. Непосредствено след края на военните действия 100 хил. сърби напускат Сръбска Крайна, което заедно с предишните доброволни напускания практически слага край на сръбското етническо присъствие в Хърватия. Военните действия продължават, но края на войната вече се вижда. Той идва на през декември 1995г. с подписването на Дейтънското споразумение. С изключение на Източна Славония, която временно остава под сръбски конрол, Хърватия се установява в републиканските си граници от времето на СФРЮ. Босненските хървати остават в да живеят в БиХ, в рамките на Хърватско-Мюсюлманската федерация.

Извоюването и отстояването на Хърватската независимост и струва около 15 хиляди убити и безследно изчезнали и 37 хил. ранени, плюс още около 30 хил. убити хървати в Босна и стотици хилади бежанци. Така или иначе, след 70 годишни опити, по време на които хърватите никога не изоставят идеята за самостоятелна или независима хърватска държава, те най-после успяват да я получат.

Г. Цвятков

ИЗТОЧНИЦИ(по азбучен ред):

БЪЛГАРИЯ И БЕЛОМОРИЕТО( октомври 1940 - 9 септември 1944г.), 1993г., Йончев, Димитър
БЪЛГАРИЯ И НЕЗАВИСИМАТА ХЪРВАТСКА ДЪРЖАВА(1941-1944г.), 2001г., Кочанков, Николай
БАЛКАНСКАТА ТРАГЕДИЯ,2002г., Удуърд, Сузан
ИСТОРИЧЕСКАТА СЪДБА НА НАРОДИТЕ, 1997г., Туджман, Франьо
ИСТОРИЯ НА ХЪРВАТИЯ, 1998г., Божилова, Румяна
ИСТОРИЯ НА ХЪРВАТИЯ, 2003г., Голдщайн, Иво
НАЦИОНАЛИЗЪМ И НАЦИОНАЛНА ПОЛИТИКА НА НЕЗАВИСИМАТА ХЪРВАТСКА ДЪРЖАВА(1941-1945г.), 2001г. Огнянова, Ирина Любомирова

[Nordwave]

Начало Европейски съюз Хърватия се сдоби с първата антиевропейска политическа организация
Хърватия се сдоби с първата антиевропейска политическа организация
от

Над десетина хърватски партии се обединиха в първата в Хърватия антиевропейска политическа организация, пише днес хърватският в. "Ютарни лист", цитиран от БТА.
         
"Само Хърватия" обединява 14 малки формации, които се противопоставят на стремежите на Хърватия да стане член на Европейския съюз.
         
"Не искаме Европа да ни казва колко маслини и лозя можем да засадим", каза вчера на събрание на партиите председателят на "Само Хърватия" Милован Шибъл.
         
"Не искаме чуждестранни, командири на НАТО да командват нашата армия", добави той.
         
Шибъл посочи, че новата формация обединява 11 партии и 14 сдружения, чиято цел ще бъде да сменят властта, която "е разпродала държавата и я е дала да бъде управлявана от чуждестранни чиновници".
     
"Искаме да запазим суверенитета на Хърватия", каза лидерът на крайнодесния "Блок за Хърватия", който планира да се присъедини към "Само Хърватия" през април.
           
Генерал Желко Гласнович предупреди, че "варварите" са "пред вратите на Хърватия".
         
"Те искат от нас да бракуваме свещената хърватска армия, трябва да се преборим с това", каза Гласнович.
           
Антиевропейските лидери нарекоха премиера Иво Санадер и президента Степан Месич "предатели".
           
Лидерите на новата формация разчитат на скептиците в Хърватия - в проучванията на общественото мнение половината от анкетираните редовно казват, че са недоволни от мерките, които Загреб трябва да предприеме по пътя към членството в ЕС. http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=307822

[Бай Иван]

Хубаво - хората се обединили, ние чакаме и се дърлим. :(

[Иван Иванов]

Щото не можем да се разберем кой е по-българин от другия.  ;)

[Инжинер Донев]

Клипа е удивителен. Забележете също и в края глаголицата - неподправеното българо-хърватско писмо.

ето това е разликата между нас... и хърватите



 :o

евала им правя

[Metoman_88]

Какво казва в началото?Нещо за фашисти и нацисти,но не го разбрах  ::)

[Инжинер Донев]

Какво казва в началото?Нещо за фашисти и нацисти,но не го разбрах  ::)

казва към публиката

Нас ни обвиняват че сме фашисти и нацисти - това не е вярно - ние сме домолюби.

[Metoman_88]

Е то остава и да си признаят,че са НС-та,веднага ще ги заплюят чифутските унтерменши!

[Инжинер Донев]

Е то остава и да си признаят,че са НС-та,веднага ще ги заплюят чифутските унтерменши!

да... то не пречи по време на концерта всички присъстваши да поздравяват Марко с нациския поздрав
 

[Инжинер Донев]

"Mene danas napadaju da smo fašisti, nacisti, a tako i sve vas koji ste ovdje, no mi to nismo. Mi smo hrvatski domoljubi. Poručujemo svima da postoje snovi kojih se nikada nećemo odreći jer ova je zemlja stvorena krvlju i znojem" , istaknuo je Thompson uz veliko odobravanje publike koja je odgovorila:
“U, boj, u boj, za narod svoj!

[Metoman_88]

Ти имаш хърватска жилка?

[Инжинер Донев]

нямам... Нещо повече - хърватите имат българска жилка

[Metoman_88]

И тогава защо толкова ни мразят  :-\

[МИГ]

 :o :o :o Това , че футболни хулигани провокират братята си е друга работа! :kill:Не ни мразят , дори имаме много обща история с тях!