Българката и нейното място в историята на България

[Севар Вананд]

Българката е красива, горда и уважавана жена. Тя е и силна и смела, превъзхожда всички други жени по света. За съжаление това положение не е ясно изразено в момента и Българката губи тези свой традиционни качества, които са се изразявали през вековете. Това се дължи на целенасоченото унищожаване на Българския народ. Сега 75% от Българките слушат чалга. Това е достатъчно за да обрисуваме деградацията.

Това е една много стара политика на всички, които са се сблъсквали с България и Българите през хилядолетията. Винаги сме им били трън в очите и са искали да ни унищожат. Тази политика е достигнала свойте най-големи размери и е систематично прилагана от освобождението насам. Защо мислите великите сили са по-склонни да раздадат земите ни на нашите съседи отколкото да ни позволят да се обединим? Защо ни се налага сами да провъзгласяваме независимостта си, докато нашите съседи я получават по силата на международни договори? Защо нито една велика сила не се застъпва за нас, както се застъпват за съседите? И въпреки че в историята няма "ако", ще кажа. При една цяла освободена България през 1878 година, на която не й се налага да води множество войни за национално обединение, сега Земята щеше да е едно различно място.

[Балкани]

И жените ни са красиви, и народът ни е умен и трудолюбив, и имаме най- красивата природа, ето затова ни завиждат всички, най- вече съседите ни!

За съжаление в момента българите не оценяват качествата и потенциала , който имат. Не само Българските жени. Не оценяваме и природата си. Всъщност Иван Вазов го е казал най-правилно

    Отечество любезно, как хубаво си ти!

        Отечество любезно, как хубаво си ти!
        Как чудно се синее небето ти безкрайно!
        Как твоите картини меняват се омайно!
        При всеки поглед нови, по-нови красоти:
        тук весели долини, там планини гиганти,
        земята пълна с цвете, небето със брилянти...
        Отечество любезно, как хубаво си ти!

        II

        Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
        Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
        хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
        на Изтокът светлика, на Югът аромата;
        горите ти са пълни с хармония и хлад,
        долините с трендафил, гърдите с благодат.
        Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

        III

        Отечество, не си ли достойно за любов?
        Кой странник без въздишка може да те остави?
        Кой има сила твоите картини да забрави?
        Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
        в случбй, че бог би искал Едемът да премести
        и своя рай прекрасен при Емус да намести?
        Отечество, не си ли достойно за любов?

        IV

        Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
        Не те познават даже децата ти сами
        и твойто име свято не рядко ги срами!
        Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
        Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
        по твоите долини, поля и висоти?
        Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

        V

        Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
        и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
        Рогачът в планините по-много те обича,
        по-харно те познават крилатите певци,
        но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
        доволно е, че даваш покривката и хляба,
        и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

        Хисар, 1882

[Hypathia]

Българките, наследнички на амазонки?

Били са героични девойки, които сразяват враговете и лекуват тежки болести и рани

Инж. Галя Маджарова

„Поставете жената на онова стъпало, на което се е намирала първоначално, и светът ще се оправи за 25 г.“ Това послание е на Петър Дънов. Новите пророчества за стабилизиране на България също говорят за издигане на жена за лидер на държавата ни (бр. 1, интервю с Наталия Носачова). Но кое е това „стъпало“?

Отговорът как да се оправи светът е – жената да събуди „амазонката“ в себе си. Жените, които трябва да родят, отгледат и възпитат децата на новото време, не може да бъдат потиснати и пренебрегнати. Нито пък да бъдат придатък на мъжкото общество. Този момент на осъзнаване е формулиран от лечителката Дениз Лин: „В себе си вие носите една жена воин... Тя ме приканва да казвам истината и да живея смело и изящно.“ Когато тази трансформация се случи и едно поколение деца (25 г.) израснат достойни, силни, човечни и любящи, светът ще се промени. Имало ли е някога амазонки?

„Следи от амазонки има навсякъде, където са живели българите“, сподели през 2000 г. акад. Мишши Юхма в Чувашия. В неговите изследвания той разказва за амазонката Тамарислу, която в 530 г.пр.Хр. посякла персийския цар Кир, защото посегнал на царството є и погубил подло сина й. Разказва и за победата на амазонките над татаро-монголите (1223 г.). Монголският пълководец Субедей, след като се спасил с бягство, чрез подкуп узнал кога амазонките провеждат любовни игри, след които забременяват. На 9-ия месец от бременността ги нападнал. Така били унищожени последните общности на амазонки край Волга.

Писмена информация за жените воини край Волга е запазена и в арабските анали. Писателят Ал Бакри например е описал амазонките от Волга, че „препускат на коне и влизат в бой, притежават смелост, храброст.” В географска карта от 1459 г. на Ара-Мауро

територията на Волго-Камска България е отбелязана като „Амазония“

Каразин (1885г.) записал чувашка приказка за женско царство: „Тогава, когато земята, небето, хората, обичаите и всичко е било различно от сега, имало голямо ханство. Там ханът бил жена и жените всичко правили сами: управлявали, съдили, воювали, ловували.“

Но имало ли е амазонки тук, край Дунав? Писмените свидетелства са малко, но има обилен материал в легендите, обредите и песните на народа ни. В митовете за богините на траките е запазен спомен за помощта, оказана от амазонките на местните жители в чисто женските дейности (предене, тъкане), в култивирането на растения и във военното изкуство.

В легендите за музите се пази структурата в амазонските школи. Жените се обучавали на групи от по 9 и Хестия над тях. Музите били почитани като богини на науката и вдъхновителки на всички дейности. Древните смятали, че те внушават мисли и идеи. И Омир почтително се обръща към тях: „Вие знаете всичко, докато ние нищо не сме видели!“

В епоса „Веда Словена“ народната памет нарича амазонките юди – героични девойки, пазителки на българския род след Атлантида. В епоса е указано 9-годишното им обучение във всички науки на „Небето при Слънцето“. Подчертава се, че те носят петокнижието на 70-те крале; лекуват тежки болести и рани, помагат на жените и родилките; сразяват ламята и враговете на българите.

В песните и приказките за самодивите също е оцеляла информацията за техните възможности като чародейки, лечителки, побратими и защитници на българските юнаци. Те се движели в групи по десет.

В тракийските храмове, чрез скулптурните групи на кариатидите, са запазени мистерийните танци на жриците, посветени в тайните на живота.

В Свещари кариатидите са 10

И в историческите хроники са останали сведения за амазонския произход на българката. Амазонката Тедис (Божествената) е живяла в гр. Салмидесос – царска резиденция на траките в Странджа. „Омир, Софокъл и Херодот датират този град от VІІІ-VІ в.пр.н.е. Те са впечатлени, че мъжете му имали специална прическа – с превързани на главите Изглеждали ли са нашите прабаби така? перчеми – свидетелство за аристократичен произход. Покровител на града бил Арес – бог на войната и баща на амазонките. Споменават, че тук живеят тракийски амазонки – войнствени девойки, предани на своя владетел, но безпощадни към чужденците.“

Документи доказват, че в VІІ в. амазонките, са били в земите на Дунавска България. Аспарух ги използвал при превземането на Варна. „Когато решил да премине за пръв път с войските си Дунав, Аспарух оставил в укрепения лагер (Онгъла) най-вече жени като стража…“

Историкът Вълчо Вълчев разказва легенда, запазена в с. Безмер (Амс(з)ория): Синовете на великия канас ювиги Кубрат – Кубер, Алцек и Аспарух – били съуправители на Балканите (680 г.) и имали договор да пазят източните граници на Византия, затова често ги обхождали. Около лятното слънцестоене, 22 юни (Спасовден), Аспарух обикалял със свитата си и замръкнал до извор в местността Домуз дере (на 2 км от днешното с. Безмер). Воините били изненадани, когато от нощната тъма към тях се приближили около 200 амазонки. От другия край на поляната се появили още толкова напети левенти. Всъщност те попаднали на ежегодната среща между местните амазонки и момците, които те канели от околните села. По Спасовден младите се събирали около извора, гощавали се, пеели и танцували - така било от незапомнени времена. А в полунощ, след падане на росата,

боси само по ризи се разхождали, къпели се в росата... и зачевали

В анонимен ватикански разказ за похода на Никифор I в България, за разгрома му от Крум на 26 юли 811 г. е отбелязано: „Българите въоръжили по мъжки жените...“, а те „връхлетели върху императорския отряд и започнали да ги избиват.“

Ивайло Аянски, нестинар от с. Стаматово, разказа за своята баба нестинарка. Тя му доверила, че тайната за нестинарските танци в рода им е наследство от прапрабаба им – смела амазонка, защитавала българите при нахлуването на турците в Родопите.

Пиша тези редове заради празника на жената, за да може всяка от нас да осъзнае каква градивна сила притежава и да стане проводник на новото. http://www.ossem.eu/article.aspx?pg=arl109

[Hatshepsut]

Донка Ставрева Ушлинова
(21 декември 1880 г. - 27 юни 1937 г.)

Наричаната Донка Комитката, е българска революционерка и военна деятелка, терорист и четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

 Донка Ушлинова е родена през 1885 година в западномакедонското българско село Смилево, родното място на Даме Груев. Омъжва се на 15 годишна възраст за Ставри Христов от село Лера, Битолско. Докато мъжът и е на гурбет, започва да я задиря чифлик-сайбията на село Лера Реджо бей, когото тя убива с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол през август 1902 година и го заравя в гробището. След това тримата бягат в гората, където намират четата на ресенския войвода Славейко Арсов, който ги облича в четнически униформи. Така Ушлинова се включва в борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония. Осъдена е задочно от османските власти, а къщата ѝ е разрушена.

 През Илинденско-Преображенското въстание участва в близо 20 сражения в Битолския революционен окръг край селата Лева река, Смилево, Златари.
 Христо Настев си спомня за нея:
 "Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей… Сега вече мога да умра спокойно — винаги прибавяше в края на разговора си Донка."

 След въстанието се прехвърля в България през Сърбия, като се установява във Варна и започва да следва там. Също там пак се събира със съпруга си. През Балканските войни Донка Ушлинова, заедно с мъжа си, Ставре Ушлинов, е доброволка във Втора рота на Осма костурска дружина на Македоно-одринското опълчение. Участва в много боеве, като се отличава в Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Явер паша, Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст“ — четвърта и трета степен.

 През Първата световна война Ушлинова постъпва доброволка във Втори пехотен македонски полк (преименуван на 60-и пехотен полк) на Единадесета дивизия. Участва в боевете при Яребична, Дойран, Круша планина и други. Наградена е с орден за храброст II, а по-късно през 1917 година е произведена в чин подофицер и е наградена с орден „За храброст“ първа степен лично от главнокомандващия на действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков. Същата награда получава и съпругът ѝ. Донка Ушлинова е предложена за офицерски чин, но краят на войната осуетява повишението.

 След края на войната Донка Ушлинова, заедно със съпруга си, се връща във Варна. Получава еднократна помощ от 10 000 лева, с които построяват малка къща. През 1924 г. им се ражда син — Александър. До смъртта си на 27 юни 1937 г. Донка Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери „Другарски съюз“. След смъртта й Македонският женски съюз издава некролог:
 "Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали…"

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

10 силни жени в българската история:

[Hatshepsut]

Воеводи с нежна гръд и българско юнашко сърце


Донка Ушлинова с мъжа си в редиците на Българската армия

Има една народна песен за българка, която убила и скрила трупа на насилника поробител. Пред съда тя не се оправдава, напротив, самопохвалва се: “ербап съм била, че съм го убила, хитра съм била, че съм го скрила”. Тази песен е като че ли за всички онези знайни и незнайни български девойки и хубавици невести, които, заплашвани с поругаване на честта и потурчване, нерядко хващали пищова и ножа…

Между тях е македонката Сирма войводка, за която пише в сборника си “Български народни песни” Димитър Миладинов - той имал щастието да се запознае с нея, когато тя е била вече осемдесетгодишна. Ако не е това писмено свидетелство, бихме си помислили, че тя е литературен образ, фолклорна героиня. Песента за Сирма войвода, записана от Димитър Миладинов, започва така: Дека се чуло, видело/ мома войвода да бъде/ на седемдесет сеймени,/на тези гори зелени,/ на тия води студени?…

По-нататък песента разказва как

Сирма успяла, преоблечена в мъжки дрехи, да стане войвода на 70 четници,

като предлага на мъжете да направят състезание и така им доказва, че е по-сръчна, по-силна, по-точна. Отначало стрелят в пръстен, вързан за буково дърво. Тя единствено улучва пръстена, но това не й е достатъчно и отново предлага да се “надхвърлят” с камъни, нейното постижение е четири пъти по-добро. Историята мълчи колко време е воеводствала Сирма, но се знае – и то пак от Димитър-Миладиновото допълнение в сборника му: “момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (скъсаха) петлиците от гръдите…”. Какъв кинематографичен детайл: напиращата женска гръд предявила правата си! Това е в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато жестоките набези на кърджалиите опустошават българските градове и села, отвличат и избиват беззащитното население. Сирма е от село Тресонче, близо до град Дебър в Западна Македония. Димитър Миладинов с възхищение говори и за други нейни качества – тя можела за един ден да иде от Крушево до Прилеп и обратно, т.е.

на еден ден истърча растоянье от осумнадесет часа

Защо и как, уморена или разочарована от живота си, Сирма се връща в родния си край, съблича мъжките дрехи и се отдава на женската си участ, като се омъжва за един българин от Крушево. Когато Миладинов я посещава, тя, вече възрастна жена, му показва, че все още държи под възглавницата си “кобурите пълни”, а сабите й висят на стената над леглото й.

Донка Войвода, храбрата македонска дъщеря, е родена през 1885 г. в село Смилево, Битолско. Майка й умира рано и бащата омъжва 17-годишната девойка за Ставри Ушлинов от село Лера, също Битолско. Женитбата обаче не й носи радост и спокойствие, защото мъжът й се губи месеци наред по гурбет, а около къщата се навърта и прави похотливи предложения Реджеп ага, селски управител изедник. Една вечер

хубавата Донка поканва бея на гости вкъщи и заедно с етърва си Сребра го убиват с брадва

Още същата нощ двете жени успяват дори да заровят трупа, заедно с оръжието, в предварително изкопан трап в гробищата. Властите претърсват и двора, и къщата, но не откриват нищо подозрително. Донка обаче вече не може да трае и влиза в четата на Славчо Арсов. Вместо красивата битолска носия тя се облича в четнически дрехи. Вместо да държат хурката или люшкат бебешката люлка, ръцете й се научават да стрелят с пушка и револвер. В Илинденското въстание тя се сражава със завидно умение и хладнокръвие, без да се щади и оплаква, това й спечелва уважението на коравите мъже.

Участва във всички схватки на четата с османлиите,

на 2 юли при Ресен, на 6 юли - при село Круши, на 10 юли в село Леорека, в боевете край Смилево, край Златаре… Въстанието е потушено и четата постепенно отстъпва, но не без сражения - в Демирхисарско, в Прилеп, край Велес… Оцелелите се присъединяват към четите на Георги Попов и Андон Кьосето, преминават Вардара и през Куманово стигат сръбската граница. От Сърбия се прехвърлят в Княжество България.

Донка отново се събира с мъжа си и слага сукмана и кърпата на главата. Заживяват във Варна. Девет години изкарват прехраната
 си с труден и не женски занаят: приготвят дървени въглища, които после продават на пазара. Всъщност голяма част от тези години те изкарват в една колиба в гората, като повечето въглищари. Донка и тук е една сред мъжете, работлива и неуморна. Когато почва Балканската война, у семейство Ушлинови отново се заражда надеждата за освобождението на родния край. Възрожденският лозунг “Свобода или смърт” за тях е все още жив. И те двамата се включват незабавно в Македоно-Одринското опълчение, в Осма Костурска дружина, изоставяйки всичко придобито в онази горска колиба.

Донка отново слага униформа и наравно с мъжете се сражава при Балкан тереси и Гюмюрджина

Пленяването на Явер паша при Мерхамлъ й доставя голяма радост, та нали именно за този паша е превивала гръб с години като дете в родното си село. Опитната в боя македонка с фуражка над буйната коса респектира всички край себе си. Тя се отличава и при отбиването на турския десант при Шаркьой, като решително се отказва от привилегията да бъде на безопасно място. Донка Богданова има щастието да измине невредима целия боен път на Осма Костурска дружина до края на Балканската война. За проявена воинска самоотверженост получава званието “ефрейтор” и орден “За храброст” - ІV и ІІІ степен.

Войната свършва, двамата съпрузи се връщат отново във Варна, във въглищарската колиба. Първата световна война отново подклажда бляновете им за освобождението на Македония. Семейството незабавно стяга войнишките раници и пътува до Плевен, където и двамата се записват доброволци. Зачислени са във Втори Македонски полк, който по-късно става 60-и пехотен полк.

“Сутрин ставахме много рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това - хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка, пише Богданова за периода на подготовката в спомените си. - Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам, доста тежко ми беше бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах на мъжете”. Спомените не казват как се е чувствал съпругът й до тази известна жена, която има повече воински отличия от него. Тя става толкова известна, че

армията издава патриотични картички с нейни снимки

Старите фотографии показват едно нежно женско лице, на което няма и сянка на усмивка - устните са плътно затворени, очите гледат напрегнато и дори враждебно, косите видимо са оставени да растат на воля. На фронта тъмнооката българка с остри очи и точна ръка получава звание “младши офицер” и третия си орден “За храброст” – І степен. Когато се връща за втори път във Варна, семейната двойка успява, с големи лишения и труд, да си направи собствена къща в Добруджанския квартал. Явно никой от двамата вече не се надява да се върне в родните македонски планини, при своите. Може би затова се решават най-после да имат дете. Едва през 1924 г., почти 40-годишна, Донка става майка. Не успява дълго да се радва на спокоен семеен живот, на рожбата си - умира 51-годишна, през 1937 г.

http://www.blitz.bg/article/36075

[Hatshepsut]

Христина Хранова

Христина Хранова - първата практикуваща дипломирана акушерка в България и първата жена воден спасител в България. Една смела и горда българка, днес обаче забравена!

Будната и родолюбива българка, родена към 1851-1852 г. вероятно в село Клисура (Самоковско), участва във всички въстания и войни за освобождението и обединението на България - в комитетите на Васил Левски, в Априлското въстание, в Руско-турската война, в Сръбско-българската война и в Балканските войни.
В семейството на Храно Ценков и Кръстина тя е най-малкото от 18 деца. Имала е 5 сестри и дванадесет братя. Шестима от братята й загиват в Руско-турската война, а други 4-ма са загинали в Сръбско-българската война през 1885г.
След освобождението Хр. Хранова завършва ''Повивалния институт” при Имперския университет ''Свети Владимир” в Киев през 1881г. и се завръща в България. Работи като акушерка в Лом, Силистра, София, Варна. През цялата си практика акушира на повече от 3462 деца!
Отлична плувкиня, Хр. Хранова използва своите умения, за да спасява давещи се в Черно море. Тя е първата жена воден спасител в България, спасила 48 души!

През 1885 г. когато започва Сръбско-българската война Христина Хранова е на бойната линия. Наравно с мъжете се сражава при Драгоман. Гургулят и Сливница. Помага на болните и ранените, които с любов я наричат ''майка на героите”.
По време на ''Съюзническата война - както пише самата Хранова, съвестта на старата революционерка пак заговори в мен и аз отново наденах войнишкия шинел...”. Сражава се при Куманово, Егри-Паланка (Крива Паланка) и Джумая (вероятно Горна Джумая), но силите на вече 60 годишната жена изневеряват и тя е принудена да се върне.
За участията си във войните на България и за всеотдайния й труд тя е наградена с военни и граждански отличия.
Тази снимка е от Музея по история на медицината и на нея тази достойна българка е с окичена с цели 6 ордени и медали. Те са трудно различими върху старата черно-бяла снимка, но отчитайки начина по който са подредени, вида на формата и лентите им отличията са:
1. Войнишки знак на Ордена за храброст IV степен с мечове;
2. Орден за гражданска заслуга VI степен сребърен без корона;
3. Възпоменателен кръст за независимостта;
4. Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) сребърен. Той е бил връчван на лица, взели пряко участие в военните действия.
5. Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) бронзов. Освен на военни е бил връчван на служители на Червения кръст - лекари, милосърдни сестри и граждански лица с заслуги към армията.
6. Почетен знак „Червен кръст” с лента, начална емисия, който според „Свидетелство от БДЧК” й се дава за войната от 1885 г. и за заслуги към болни и ранени.

Кога точно е била награждавана с тези отличия също е трудно да се каже, но на снимките до 1906 г. тя е само с две от тях - Възпоменателния медал за Сръбско-българската война 1885 г. и Почетния знак „Червен кръст” с лента. Според повечето автори през 1907 г. е наградена с „Орден за граждански заслуги”- сребърен, за големите й заслуги към България, а вероятно и във връзка с навършване на кръгла (55) годишнина. Възпоменателният кръст за независимостта е учреден през 1909 г., връчван на бивши поборници, опълченци и доброволци във войните за Освобождение и Обединение на България. Тогава с него е удостоена и Хр. Хранова. Тя присъства в списъка на наградените под номер 11477 като доброволец - участник в Сръбско-българската война (1885 г.) от София.
Въпреки многото й заслуги, през 1910 г. й е отказана народна пенсия. Едва след 8 години, и след много прошения и молби, които отправя към Народното събрание, й е дадена минимална пенсия от 60 лв. Христина Хранова умира в мизерия на 14 ноември 1922 г.

[Hatshepsut]

Турски съд дал 101 г. затвор на дръзка родопчанка

Йордана Беличева помагала на родопските комити в борбата за освобождение от вековното иго

Наричали я Дели (Луда) Дана - най-смелият ятак в родопското село Полковник Серафимово, тогава Аламидере. Йордана Беличева, както е истинското й име, била родена на 9 септември 1889 г. и предано помагала на родопските комити в борбата за освобождение от вековното иго. Турските власти я надушили и арестували 18-годишната девойка заедно с двайсетина войводи и помагачи. Останалите ги осъдили на 2,5 до 15 години, а Дана получила рекордните 101 г. затвор заради дързостта си. Хората от Полковник Серафимово й посветили песен, а Николай Хайтов в „Родопските комити разказват“ я описва като изключително безстрашна и решителна. Сега на мегдана в селото до мемориала на освободителя на Родопите полк. Владимир Серафимов стои и нейната паметна плоча.

Борбена и смела е била баба Дана, чак до лудост. Затова я наричали и Дели Дана. Никой от рода ни не е наследил нейната непоколебимост, нито нейното самочувствие“, започва разказа за своята баба внучката й Йорданка Василева от смолянското село Полковник Серафимово. Баща й Илия е разказвал за героизма на майка си, която станала емблема на непреклонността в региона. Било през 1907 г. След неуспешна акция на комитите за вземане на пари от тютюнев търговец родопските хайдути заловили сина му и го довели в къщата на младата Дана. Момичето било от комитски род и загубило рано своя баща. Живеела на края на селото със старата си майка. Нито една от двете

не се страхувала да
приема революционери

в къщата си. Когато заптиетата дебнели наоколо, Дана слагала бяла кърпа на прозореца и хайдутите знаели, че е опасно да влизат в дома й.

Турците обаче се усъмнили, че девойката приютява „душмани“, и изпратили група от 200 войници, които обсадили къщата й. През нощта се завързала престрелка. Дана носела в пояса си бомба, оставена от четниците. Запалила фитила на огъня и я хвърлила през прозореца към войниците. Взривът обаче се бил овлажнил от потта й и бомбата не гръмнала, но в създалата се суматоха комитите успели да избягат. В престрелката ранили тежко един войвода, когото

другарите му
го доубили

за да не го изтезават турците, пише в книгата „Из миналото на село Полковник Серафимово“. Комитите успели да преминат старата граница на Рожен, но на другия ден заедно с Дана били арестувани всички други ятаци и помагачи. Въз основа на веществени доказателства, намерени у убития комита, и след разпити, проведени при страшни мъчения, задържаните били закарани в Пашмакли (Смолян). Тялото на убития революционер било изложено за страх и назидание. След това арестуваните били подкарани за Одрин. Когато минавали покрай село Аламидере, местните излезли да ги изпратят. „Баба Дана най-отпред вървяла. Искала да се сбогува с всички и започнала да им кима с глава, но един от войниците я бутнал с пушката си, за да върви по-бързо. Въпреки че ръцете й били вързани, тя се навела към земята с думите: „Ако зомам (взема) един камень, ша та залепя в храста“, разказа Михаил Василев, правнук на дръзката родопчанка. Следствието в съда в Одрин продължило шест месеца. Дели Дана не се признала за виновна.

„Сама вършех всичко, подтикната от вашето присъствие на моята родна земя. Милост не искам. Лъжете се, кадъ ефенди, че по тоя начин ще научите нещо за нашите комити. Те са много и са страшно силни“, казала пред съда Беличева. Заради острия език и пренебрежителното отношение, което вцепенявало аги и бейове, единствено тя била осъдена на 101 години затвор.

Годеникът й Вълчо Аврамов бил освободен и връщайки се в селото, се сгодил за друга девойка. През 1908 г. Дана излиза от затвора заради амнистия. „Тогава никой не казал на затворниците, че са помилвани. Заявили им: „Отваряме портите на зандана, който успее да излезе за десетина минути, е свободен, останалите остават в затвора.“ Затворниците щурмували вратата, за да се спасят, с такава сила, че имало дори смачкани и убити хора. Понеже баба Дана нямала пари да се прибере от Одрин до Полковник Серафимово, отишла в Турския полумесец и само срещу разписка й дали пари, които после върнала на Червения кръст. Била е

толкова горда жена

че на път за селото в местността Страня помолила непознат за нея човек, когото случайно срещнала, да й даде белия си кон и кичено халище, което постлала върху седлото му. Яхнала го и така влязла в селото, където хората я посрещнали подобаващо“, твърди правнукът й Василев. Първата работа, след като Луда Дана се върнала, била да намери годеника си Вълчо. Само две приказки насаме му казала и на следващия ден разтурили стария годеж и обявили сватбата. Двамата отгледали четирима синове. Йордана Беличева умира през 1940 г.

https://www.smolyandnes.com/yordana-belicheva-deli-dana

[Крум Страшний]

Великата българка Мара Бунева, убила сръбски тиранин Велимир Прелич. На въпроса защо го е направила, тя отговаря „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“

Да живее България!

[Hatshepsut]

Александрина Иванова

Александрина Иванова е българска революционерка, деятелка на Върховния македоно-одрински комитет. Родена е в град Неврокоп, тогава в Османската империя. В Балканските войни получава орден „За храброст“. Установява се и живее във Видин. Участва в българската тайна полиция и поддържа контакт с лица от Кралство Югославия.





https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Знаменитите жени в българската история
Жени-пионери в науката, авиацията, дипломацията

Когато говорим за знаменити българки, в представите ни изплуват най-често онези смели и героични жени от Възраждането, освободителните борби, дамите от хайлайфа и културата на следосвобожденска България. Имена като Баба Тонка Обретенова, Анастасия Димитрова, войводки и хайдутки като Сирма, Румена, Райна Попгеоргиева, Лора Каравелова, Евгения Марс, Мара Белчева. Това са жени, посветени на народа, на обществото, на благотворителни каузи.

Но в нашата история има и други знаменити жени. Онези първи жени на науката, на авиацията, на голямата игра на дипломацията - територии, достъпни преди тях само за мъжете. Жени, които са проправили път и са вдъхновили към учение и кариера хиляди момичета - да изкарват хляба си с работа и знание. Истински смели жени-пионери.


Тота Венкова Чехларова (неизв. дата, 1855 г. - 23 декември 1921 г.) - Сн. 1 - е първата българка – дипломирана лекарка. През 1871 г. започва да учи в главното девическо училище в Габрово като стипендиантка на женското благотворително дружество „Майчина грижа“, при условие да стане учителка, където бъде разпределена. През 1873 г. Тота Венкова завършва с отличие и Училищното настоятелство я назначава в 5-класното девическо училище, където тя учителства до 1878 г. По време на Руско – Турската Освободителна война Тота Венкова е самарянка във военния лазарет (Априловска гимназия). Там забелязват интереса й към медицината и тя заминава отново със стипендия в Санкт Петербург. Венкова има няколко специализации и работи в няколко български града. В предсмъртната си воля тя дарява цялото си имущество за благотворителност.


Надежда Станчова (неизв. дата, 1894 г. - 15 април 1957) - Сн. 2 - е първата жена в света, професионален дипломат. Тя произхожда от богат и прочут род - дъщеря е на българския политик и дипломат Димитър Станчов и френската графиня Ана дьо Грено, която е в България в ролята си на придворна дама на княгиня Мария-Луиза и царица Елеонора. Тъй като знаела 8 езика и е имала нужната класа и контакти, Александър Стамболийски я взима за свой преводачка, секретарка, но влиянието й е било огромно. Тя е секретар-преводач на българската делегация за подписването на печалния Ньойския договор. След като смъртта на Стамболийски Надежда Станчова подава оставка като първи секретар на българската легация във Вашингтон и според сведения на близките й, Надежда е работила като журналист и продуцент в Би Би Си. През 1924 г. тя се омъжва за шотландския лорд Александър Мюър. Лейди Надежда Мюър урежда известното посещение на цар Борис III и царица Йоанна в британското кралско имение Балморал в Шотландия през 1938 г. По време на Втората световна война лейди Мюър превърнала родовото имение Блеър Дръмънд в болница за възстановяващи се британски войници.


Анка Василева Ламбрева (22 февруари 1895 – 18 февруари 1976) - Сн. 3 - е пътешественичка, медицинска сестра, писателка. Тя е първата жена, прелетяла със самолет над Ламанша (не като пилот, а като пътник), както и първата българска, обиколила света. Анка е направила две околосветски пътешествия, като по пътя си не спира да говори с любов за България. Легендарни са нейните сказки в нова Зеландия, с които популяризира българската история и култура, дори основава безплатен кръжок по бродиране, в който англичанки, американски се учат на български шевици. Анка Ламберва яздела кон, камила, карала мотоциклет.

[youtube]Nkx-L-8l7po[/youtube]
Анна Ламбрева Кралицата на Южните Морета


Мария Георгиева Атана̀сова (26 декември 1926 — 11 април 2000 г.) - Сн. 4 - е български летец-пилот, първата жена командир на тежък тип самолет в света, първата българка граждански пилот. Родена е в Калековец, област Пловдив на 26 декември 1926 г. През 1950 г. завършва в първата група жени пилоти на Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. До 1952 г. работи като инструктор в училището. Тогава завършва школата за пилоти изтребители. Между 1953 и 1974 г. лети като пилот и командир на самолетите „Ли-2“, „Ил-14“, „Ил-18“, и „Ту-134“ по маршрутите на „БГА Балкан“. Общият ѝ полет наброява 13 999 часа. През 1965 г. става първата жена, приземила пътнически самолет на лондонското летище „Хийтроу“, което става при екстремни условия.


Люба Огненова (17 юни 1922 г. - 18 ноември 2012 г.) - Сн. 5 - е първата жена-подводен археолог и вероятно изобщо първата жена-археолог в България, нейна специалност е Антична и тракийска археология. Тя завършва история и класическа филология с профил археология в СЪ "Св. Климент Охридски". Монорафията й за античната бронзова пластика, издадена на френски, е водещо изследване в света по темата. Заедно с проф. Велизар Велков Огненова работи по разкопките в Несебър, като тя се гмурка наравно с опитните водолази. Огненова организира и провежда редица подводни археологически изследвания край брега на Несебър, заради което е обявена за почетен гражданин на града.


Елисавета Карамихайлова (септември 1897 г. - 24 април 1968) - Сн. 6 - произлиза от семейството на Иван Карамихайлов и англичанката Мери Слейд. Баща й е виден хирург. През 1917 г. Елисавета Карамихайлова завършва Първа софийска девическа гимназия, а през 1922 г. - физика и математика с докторска степен във Виенския университет. Още през 1921 г. тя започва да работи в специалността радиология в Института за радиеви изследвания във Виена под ръководството на Карл Пшибрам. През 1938-1939 г. Карамихайлова прави два неуспешни опита да стане доцент по физика в Института по физика на Софийския университет. В крайна сметка, през декември 1939 г. тя започва да чете лекции по експериментална атомна физика и радиоактивност, ставайки първата жена хабилитиран преподавател в университета в специалност ядрена физика и радиология. Последните години на кариерата си прекарва в БАН. След кончината си (умира от рак) Елисавета Карамихайлова завещава цялото си имущество, включително и бащината си къща, на БАН.

http://www.moreto.net/novini.php?n=370353&c=9&p=5