Политическите убийства в Средновековна България

[Hatshepsut]

Политическите убийства в Средновековна България


Три саркофага в базиликата „Св. Ахил” в Преспа.
Предполага се, че те са на царете Самуил, Гаврил-Радомир и Иван-Владислав

В повечето случаи тогавашните държавни преврати били извършвани с цел промяна на политиката на страната ни спрямо Византия

Първото документирано политическо убийство в средновековната ни държава се извършва в средата на VІІІ в. Тогава се е сменила властващата българска династия и великия Кубратов род – Дуло, слиза от политическата сцена. На негово място на власт идва родът Вокил и неговият пръв представител – кан Кормисош. Всъщност, ако се съди по факта, че в историята няма документиран нито един представител на Дуло след тези събития, не е лишено от логика предположението, че новият владетел не просто е изместил стария род от политическата сцена, ами е избил и всички негови представители.

 Вторият български владетел от рода Вокил бил кан Винех. Точно по това време – от средата на VІІІ в., започва и една серия от войни между България и Византия, която продължила повече от половин век. През 760 г. българите претърпели голямо поражение в битката при Маркели (край дн. Карнобат), следствие от което била загубена областта Загора и на България бил наложен унизителен мир. Това провокирало обособяването на две партии в българското общество, в частност в българския елит. Едната била за приемане на мира и следване на миролюбива политика, докато втората била настроена за продължаване на твърдите и безкомпромисни действия срещу Византия. Тази втора групировка взела връх и през 762 г. династията отново се сменила.

 Дошъл на власт родът Угаин, чийто пръв представител – кан Телец, елиминирал членовете на старата династия Вокил. Новият владетел бил едва 30-годишен, но се отличавал със своите лични воински умения, смелост и решителност, както и с непримиримостта си към Византия. Още през 763 г. той подновил войната с империята и то дотолкова успешно, че император Константин V (741-775) организирал огромен поход срещу България по суша и по море.
 Битката се състояла при Анхиало – дн. Поморие. Само конете, превозвани с византийските кораби, наброявали близо 10 000 – тоест, толкова била и конницата, като не се брои кавалерията, която се добрала по суша до Анхиало. Българите мобилизирали, освен цялата войска, и една армия от 20 000 славяни. Изходът от това сражение е описан по различен начин.

 Според един от хронистите българите претърпели страшно поражение, а според друг – византийската армия била тотално разгромена. По всичко изглежда, че победата била пирова, независимо от това кой е победителят, с много човешки жертви и от двете страни. Това провокирало пореден преврат в България – кан Телец и всички подкрепящи го аристократи били избити, а за владетел бил издигнат зетят на стария кан Кормисош – Сивин.

 Той побързал да започне преговори с Византия, което отново нагнетило напрежение. Затова бил свикан събор, на който новият владетел бил обвинен от антивизантийската партия с думите: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите”. Уплашен от развитието на събитията, кан Сивин емигрирал с роднините си в Константинопол.

 Новият владетел Умор бил отново от рода Вокил. Той обаче управлявал едва 40 дни, след което бил убит и властта преминала в ръцете на Паган. Започвал процес на провеждане на по-мека политика с Византия. През 764 г. обаче в България настанали страшна суша и глад. Вероятно това отново изострило вътрешната обстановка и се стигнало до ново политическо убийство – Паган бил убит във Варна. Новият кан Токту започнал преследване на привържениците на предишния владетел, но в едно сражение с тях самият той загинал.

 При следващите български владетели – Телериг (768-777) и Кардам (777-803), вътрешнополитическата криза затихнала и до убийства на владетели не се стигнало, въпреки че отново се регистрира смяна на династии. Окончателно положението се заздравило при страшния кан Крум, който, както никой до този момент, обединил българското общество и следствие на това неговите наследници сами се назовавали „владетели на многото българи”.
 Династията на великия Крум (803-814) е най-дълго управлявалата династия в средновековна България. Последният й представител – цар Роман (977-997), починал през 997 г.

 С голяма семейна трагедия, включваща и убийства на български царе, е белязан краят на Първата Българска държава. През 971 г. Преслав е превзет и цар Борис ІІ (969-971) е пленен и отведен в Константинопол, но западните български земи не се признават за победени. Там под водачеството на Давид, Мойсей, Арон и Самуил – синове на цар Петровия управител и военачалник комит Никола, византийската власт е отхвърлена. В хода на събитията двамата по-възрастни братя загинали. След битката при Трянови врата Арон и Самуил достигналивърха на славата си.

 Но точно тогава изглежда се проявили стремежите на Арон за примирение с Византия. Те били провокирани изглежда от самата византийска дипломация, като има сведения и за готвен брак между Арон и византийска принцеса. Самуил не се поколебал и убил брат си и целия му род. Оставил жив само сина му Иван Владислав, и то след много молби от страна на Гаврил Радомир – собствения първороден син на българския владетел. Това била само първото действие на семейната драма.

 След смъртта на цар Самуил (997-1014) през 1014 г. за владетел бил коронован Гаврил Радомир (1014-1015). Той обаче царувал само до 1015 г. Тогава, по време на лов, той бил убит от братовчед си Иван Владислав (1015-1018) – същия, когото спасил през 986 г. при изтребването на рода на Арон.
 Така за периода на Първото българско царство можем да обобщим, че, с изключение на един единствен случай, всички държавни преврати, свързани и с политически убийства, са извършени с цел промяна на политиката на Българската държава спрямо Византия.

 Всички владетели, които без достатъчно опора в обществото са провеждали примиренческа политика спрямо великата тогава Византийска империя, са били приемани като предатели.
 През Второто българско царство също сме свидетели на доста преврати, но като че ли самите убийства на владетели са много по-малко. За съжаление, следствие на интриги, инспирирани от Византия, загиват първите трима велики български царе Асен (1187-1196), Петър (1196-1197) и Калоян (1197-1207).

Цар Калоян

 Въпреки че те полагат основите на възстановената държава, византийската дипломация намира начин чрез свои поддръжници в българския царски двор да елиминира тримата братя. Но изграденото от тях е толкова устойчиво, че смъртта им по никакъв начин не накърнява мощта на страната ни  — напротив, при цар Иван Асен ІІ (1218-1241) България става първа сила не само на Балканите, но и отвъд тях.

 През ХІІІ в. особено важен се оказва въпросът за династията. Всички претенденти за български царе търсели легитимация именно с рода на Асеневци. Но преките му наследници имали тежка участ. От 1241 до смъртта си през 1246 г. царувал малолетният син на Иван Асен ІІ от брака му с унгарската принцеса Ана-Мария – Калиман. Според Г. Акрополит той починал от естествена смърт, но веднага споменава и за слухове, че младият цар бил отровен.

Цар Михаил ІІ Асен. Стенопис от църквата в Костур

 Следващият владетел – Михаил ІІ Асен (1246-1256), бил син от брака с Ирина Комнина. За него със сигурност се знае, че е убит през 1256 г. от братовчед си Калиман ІІ – син на севастократор Александър, брат на Иван Асен ІІ. Самият Калиман ІІ обаче от своя страна е бил убит след няколко месеца – той успял да вземе властта, но позициите му били толкова слаби, че не можал да я задържи.

 По същество политическата криза, свързана и с политически убийства в средата на ХІІІ в. в България, е вътрешнодинастична. Основни роли в нея имат представителите на самият род на Асеневци, които спорели за върховната власт помежду си. Твърде важно е наблюдението на проф. И. Божилов, че това довело до настроения в българското общество срещу самата фамилия. Факт е, че следващият български цар – Константин Тих Асен (1257-1277), не е от фамилията Асеневци.

Цар Константин Тих Асен. Стенопис от Боянската църква

 За сметка на това обаче първата му стъпка била да приеме фамилното име Асен, а втората – да се ожени незабавно за една от внучките на цар Иван Асен ІІ. Тези ходове показват изключителния респект към Асеневата династия от страна на всички българи и стремежа на всички наши владетели да легитимират властта си именно с бракове с представителите на тази действително велика фамилия.
 Самият цар Константин Тих Асен също бил убит, но не следствие на вътрешен аристократичен заговор. Той загинал през 1277 г., посечен лично от легендарния селски вожд и впоследствие – български цар, Ивайло (1277-1279).

 Това е последното вътрешнополитическо убийство на владетел в средновековната ни история. Царската династия на Асеневци се сменила с династията Тертер през 1280 г., вътрешното положение се укрепило, благодарение енергията и далновидността на цар Тодор-Светослав Тертер (царувал през 1300-1322 г.), а при цар Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330) страната ни се превърнала в един от най-значимите политически фактори на Балканите.

http://www.desant.net/show-news/26495/

[Hatshepsut]

Загадъчната смърт на българските владетели

Как и защо намират смъртта си велики български владетели? Отрова, битка или тъмни черодейства?

На 23 август 1943 г. българският цар Борис III е връхлетян от силни болки, придружени от повръщане. Първоначалната диагноза на дворцовите лекари – жлъчна криза – не е потвърдена. Същата вечер Борис колабира. Принц Кирил извиква спешно в двореца български, немски и австрийски светила на тогавашната медицина. Сред тях е и токсикологът проф. д-р Ханс Епингер, участвал в аутопсията на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас (който умира през 1941 г., само няколко дни след тържествен обяд, даден от англичаните в негова чест).

Официалната версия за смъртта на Метаксас е отравяне на кръвта. Лекарският екип в София стига до заключение, че българският владетел е поразен от инфаркт на миокарда вследствие на тромбоза на коронарен съд. На 28 август 1943 г., в 16,22 часа, след няколкодневна агония Борис III умира. Веднага плъзват слухове и предположения, свързващи смъртта му с неотдавнашната му среща с Адолф Хитлер в прочутата „Вълча бърлога“ на фюрера, с намесата на английските тайни служби, с руски агенти... Самият Хитлер изказва становище, че Борис III е отровен от италианската принцеса Мафалда Савойска. Извиканите от Кирил Преславски лекари също подозират отравяне. Тогавашният пълномощен министър на Германия в София Бекерле пише, че медиците „... са вътрешно убедени за насилствената смърт. Казаха, че с оглед на професионалната тайна правят това показание само пред мен... Подкрепих тяхното схващане и дори окачествих опазването на тайната като държавно задължение.“

И до днес внезапната смърт на последния български цар в разгара на съдбоносни за Европа и света събития е обект на множество догадки и хипотези. Тази зловеща мистерия обаче не е прецедент в нашата история. Не по-малко странни са обстоятелствата около кончината на редица предшественици на Борис III през вековете. Загинали славно или безславно в битка, плен, заточение или усамотение в манастир, в родината си или далеч от нея, станали жертва на заговори, интриги и дворцови преврати, посечени, прободени, удушени, отровени, ослепени или погубени чрез „тъмни чародейства“, владетелите от Първата и Втората българска държава предизвикват интерес не само с великите си дела приживе.

Историческите извори осветяват въпроса за смъртта на малка част от българските ханове и царе, при това съвсем не еднозначно и категорично, оставяйки поле за множество догадки, хипотези, спекулации и легенди. Дори гибелта на знакови фигури като хан Аспарух (680–700 г.) и последния средновековен цар Иван Шишман (1371–1395 г.) се е превърнала в повод за фолклорни предания.

Апокрифното „Сказание на пророк Исайя“ от XI в. е единственото свидетелство за смъртта на основоположника на българската държава: то разкрива, че Аспарух бил погубен от „измаилтяните на Дунава“ (вероятно в похода му срещу хазарите през 700 г.).

Според едни източници последният търновски цар загинал в турски плен, а според други бил екзекутиран при крепостта Никопол през 1395 г. по заповед на султан Баязид. Но народният юнашки епос отнася смъртта на Иван Шишман към редица легендарни места и твърдини из Софийското поле, Стара планина, Средна гора и Родопите.

Не по-малко смътни, но поне по-обстоятелствени са сведенията за гибелта на други прочути български владетели. Средновековните източници показват, че византийците схващали войната срещу „демонизирани“ врагове (за каквито често били смятани и българите дори след покръстването им) като свещена. Освен обичайните действия, прилагани във въоръжени конфликти, арсеналът от тактики в тази психомахия (духовна борба) се простирал от отслужване на християнски религиозни ритуали до прилагане на древни магически действия.

Според свидетелството на ромейския историк Псевдо-Симеон Магистър, император Роман I Лакапин прибягнал именно до магия, за да елиминира своя отколешен враг, българския цар Симеон (893–927 г.). На 27 май 927 г. при василевса се явил астроном на име Йоан и разкрил, че на един от константинополските хълмове се издига статуя на българския цар. Йоан посъветвал императора: „Ако й отсечеш главата, в тоз час ще умре и Симеон“. Императорът веднага изпратил хора да го сторят – „в същия час умрял Симеон в България“.

С малки промени тази история откриваме и в хрониката на продължителя на Тео­фан, където е добавено, че цар Симеон умрял начаса, „обхванат от безумие и сърдечна болест“. От съчиненията на Скилица-Кедрин и Йоан Зонара става ясно, че василевсът направил внимателно проучване, „като разпитвал подробно за времето на неговата смърт“ и установил, че Симеон умрял в мига, в който била отрязана главата на статуята. В хрониката на Михаил Глика е добавено, че статуята „била свързана“ по тайнствен начин с българския цар. Смятало се, че разрушаването на дадено изображение може да причини духовната и физическа смърт на съответния враг, с чия­то личност то се асоциира.

Тези представи и действия са познати в етнологията и културната антропология като „имитативна магия“. Съвременната историческа наука приема, че 63-годишният цар Симеон починал от сърдечен удар. Прави впечатление обаче, че още в кореспонденцията си с константинополския патриарх Николай Мистик българският владетел пряко обвинява ромейския първосвещеник, че заради неговите „гибелни молитви“ едва не загинал в сражението при Ахелой през 917 г., където конят му бил убит от насочен към царя ромейски меч.

В този контекст разказът за смъртта на хан Крум (803–814 г.) от Scriptor Incertus (Анонимен ватикански разказ) добива нов смисъл. През пролетта на 814 г. българ­ският владетел повел огромна армия срещу Константинопол, но по време на приготовленията за завладяването му мистериозно починал: „... на Велики четвъртък преди Възкресение първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата, завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв“. Интересно допълнение на този разказ има в хрониката на Псевдо-Симеон – в същия час небесен глас, чут от мнозина, известил Крумовата смърт.

Според някои изследователи детайлите от свидетелствата насочват към версията, че смъртта на хана била причинена от разрив на сърцето в сюблимния момент на подготовката за превземането на византийската столица. Професор Йордан Андреев свързва смърт­та на хан Крум с древната практика на „сакралното цареубийство“, според коя­то при дискредитиране на владетеля, той бил ритуал­но умъртвяван, за да може свещената му сила да бъде предадена непокътната на наследника му. Тази хипотеза се опира на късното сведение от славянския превод на „Менология“ на император Василий I, според което българският владетел ослепял заради извършените жестокости срещу ромеите и другите си грехове, „та поради недъга си бил намразен от своите“, които го удушили.

Според константинополския „Синаксар“ обаче това била съдбата на хан Дицевг, който заел престола след краткото управление на Крумовия наследник Дукум. Дицевг не успял да продължи бляскавите победи на Крум над византийците – той не само претърпял поражение от тях, но загубил и зрението си, заради което в крайна сметка бил удушен с въже от приближените си.

Византийските легенди за смъртта на Крум и Симеон съответстват на описанията на свръхестествената смърт на други български владетели, които също воювали с ромеите и застрашавали империята им. Тези разкази се вписват в жанра на хрис­тиянското чудо, извършено от светец отмъстител. В „Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър“ Йоан Ставракий разказва как светецът воин Димитър „поразил смъртоносно“ по време на лов българския цар Гаврил Радомир (1014– 1015 г.). Владетелят „имал свирепа душа“ и обичал да се развлича с лов на зверове. Той често заставял хората от Мъгленска област да гонят дивеча из най-опасни места, докато в отчаянието си те се обърнали с молба към своя покровител св. Димитър да ги избави от тиранина. Когато царят повел свитата си на поредното ловно приключение, великомъченикът се явил изневиделица, „бързо и устремено нападнал и убил с копието си“ Гаврил Радомир и веднага след това „станал невидим, а онзи тутакси издъхнал и костите му се разпилели в ада“.

Свидетелствата на Йоан Скилица, Яхия Антиохийски и Дуклянския презвитер разкриват далеч по-обикновена – и по-вероятна – версия за тази гибел. Според нея, подтикнат и подкупен от византийския император Василий II Българоубиец, царският братовчед и съперник за престола Иван Владислав погубил владетеля по време на лов в Мъгленско в средата на август 1015 г., като „вървейки с него на кон, неочаквано го ударил и го погубил“. Всъщност той дължал живота си на Гаврил Радомир заради неговото застъпничество в братоубийствения конфликт между бащите им Самуил и Аарон, довел до изтребването на Аароновия род. Въпреки това Иван Владислав не пожалил дори семейството на братовчед си, като убил Гаврил-Радомировата жена и ослепил първородния му син и престолонаследник.

Убиецът се възкачил на българският престол през 1015 г., но три години по-късно смъртта застигнала и него. „Дуклянският летопис“ представя гибелта му като свръхестествена – докато седял на трапезата си по време на обсадата на град Драч (дн. Дуръс в Албания) от българските войски, на царя се явил въоръжен ангелски воин в образа на св. Йоан Владимир (канонизирания след смъртта си княз на Зета, също погубен от Иван Владислав). Скован от смъртен страх пред видението, той извикал: „Тичайте, мои войници, да ме защитите, защото Владимир иска да ме убие“, ала мигновено бил поразен от ангела отмъстител и „погинал телесно и душевно“.

Според византийския хронист Йоан Скилица обаче узурпаторът загинал в сражение при обсадата на Драч, докато според Яхия Антиохийски бил убит от един от своите подчинени. Четвърта версия за смъртта на Иван Владислав дава епископ Михаил Деволски – според нея българският владетел влязъл в конно единоборство със стратега на Драч Никита Пигонит, който го свалил с копието си на земята; там двама притекли се пехотинци довършили царя.

Възкресителите на българската държава – първите монарси от Асеневата династия братята Петър IV (1185–1197 г.), Иван Асен I (1190–1196 г.) и Калоян (1197–1207 г.) – също станали жертва на заговори и предателства. Мистериозната смърт на последния от тях дори родила легенда, свързваща я с едно от чудесата на св. Димитър. В края на септември 1207 г. цар Калоян повел огромна армия към Солун, столица на едноименното кралство на латинските рицари. Според свидетелството на Йоан Ставракий енергичният владетел обсадил града в началото на октомври, но бил застигнат от ненадейна свръхестествена смърт. В нощта преди решителния щурм в пазената от стража царска шатра влетял на бял кон покровителят на Солун св. Димитър и пронизал Калоян с копието си. Лагерът бил огласен от стенанията и клетвите на умиращия цар, който обвинявал своя воевода, куманина Ма­настър, за нанесения му удар. На следващата вечер владетелят издъхнал в агония от „невидима рана в сърцето“. Българските военачалници свалили обсадата на града и отнесли тялото на своя цар в родината.

Убийството на Калоян от солунския воин светец е засвидетелствано също у Никита Хо­ниат, Георги Акрополит, Алберих и Робер дьо Клари, както и в някои паметници на византийската и балканската средновековна иконография от ХІІІ и XIV в.

Интересът към темата за свръхестествената кончина на някои български владетели явно продължил в Константинопол и след завладяването му от кръстоносците по времето на Латинската империя. В хрониката на монаха Алберих попадаме на предсказание за смъртта на българския цар Иван Асен ІІ (1218–1241 г.). Според него посветен в окултните науки константинополски мъдрец се свързал със силите на мрака и след разговор със самия дявол възвестил предстоящата смърт на враговете на империята – василевса на Никея и българския монарх, който починал наскоро след това.

Гибелта на редица български царе – в това число и на Борис III през XX в. – се стоварвала в критични военнополитически ситуации. Поставен в характерния за Средновековието свръхестествен контекст, не­очакваният край на Крум, Симеон, Ка­лоян и други непримирими врагове на Византийската и Латинската империя осигурявал чудодейно избавление на неприятеля. Това натрупване на аналогии и съвпадения трудно може да бъде отдадено единствено на случайността или на легендарния характер на сведенията – зад мистериозните декори обикновено стояли опитни убийци или алчни предатели, а понякога и незнайни болести или нещастни случаи.

Тайнствената гибел на някои владетели оставила дълбока следа не само в ромейската и латинска историография и в народната памет, но и накарала българската средновековна държава и църква да вземат специални мерки за опазване неприкосновеността на личността, здравето и живота на монарха. В §101 [78] от Синодика на цар Борил четем: „На онзи, който чрез каквато и да била хитрина или билки, или чародеяния, или обайване, или вражески влъхувания, или отрова се опита да увреди царя, помазаника Господен – нему анатема трижди“.

Не така мистериозно, но също по драматичен начин напуснали този свят и други средновековни български владетели. Княз Владимир (889–893 г.), който след покръстването на българите за кратко реабилитирал езичеството, бил детрониран от баща си княз Борис-Михаил (852–889 г.) и завършил дните си ослепен и в тъмница. Цар Борис II (970–971 г.) бил убит със стрела от български граничари, които не разпознали владетеля при бягството му от Константинопол, където бил пленник. При страшната гледка на 14 000 ослепени от византийците български войници цар Самуил (991–1014 г.) загубил свяст и малко след това починал от сърдечен удар. Животът на детето цар Коломан I Асен (1241–1246 г.) бил покосен „от отровно биле“. Цар Константин Тих Асен (1257–1277 г.) бил пленен в сражение срещу въстаника Ивайло, който лично го убил „като жертвено животно“ на бойното поле. Самият Ивайло (1278–1280 г.) по-късно бил заклан по заповед на татарския хан Ногай по време на пир в неговия стан. Младият цар Михаил Асен, син и съвладетел на Иван Александър (1331–1371 г.), загинал в сражение с турците в Софийското поле в средата на XIV в.

Превратностите на съдбата изградили философско отношение спрямо прехода към отвъдното у някои владетели. Неслучайно на първата страница от Томичовия псалтир – една от настолните книги на Иван Александър – е изобразена именно Смъртта. С гордост, ужас или смирение пред нейното лице българските самодръжци осъзнавали както преходността на човешката природа, така и мисията си на творци на историята. Това ясно личи в надписа на хан Омуртаг (814–831 г.), отекващ като завет през вековете: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият след него, като гледа тези (писмена), си спомни за оногова, който ги е направил“.

https://www.nationalgeographic.bg/?cid=126&article=289