Зайчарската чета

[Death angel]

ЗАЙЧАРСКАТА ЧЕТА  1867 Г.

През 1867-1868 г. разработената от войводата Георги Раковски четническа тактика за освобождение достига своите кулминационни изяви. Тогава в българските земи нахлуват подготвените от емиграцията многобройни чети. Колко са те? Трудно е да се даде точен отговор на този въпрос, още повече че не всички, които са подготвени, нахлуват. Обикновено в българската историография акцентът в описанието на четническите действия през тези години пада върху три чети: на Филип Тотю и Панайот Хитов през пролетта на 1867 г. и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г.

Съпоставят се техните действия. Сравнява се дори числеността на четите и се стига до погрешния извод, че Хаджи Димитър и Стефан Караджа са водили най-голямата от четите. Казваме погрешен извод, защото има друга чета, която по същото време следва трагичната съдба на горепосочените - Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов. За нея обаче почти нищо не се пише или ако се споменава, това става мимоходом. Описанието в българските учебници по историята е или много сухо, или пък въобще липсва. Сякаш подготовката и нахлуването й в България са някаква случайност или изключение от действията на останалите чети.
Основната причина за укриването на Зайчарската чета е,че тя е унищожена не от турците, а от „братята сърби”. Нейната гибел разкрива всъщност истинския лик на сръбската агресивна и репресивна политика спрямо нашето освободително движение.

През 1867 г. обстановката на Балканите рязко се променя. Избухналото предната година гръцко въстание на остров Крит продължава с неотслабваща сила, а Сърбия демонстративно започва да се подготвя за война против Турция. На фона на активизацията на Великите сили настъпва раздвижване сред българската емиграция. Това е годината, когато Добродетелната дружина, известна още като „комитет на старите”, изготвя програма на южнославянска държава - панславистки руски проект за обединение на Сърбия и България под сръбска доминация, а Тайният български централен комитет изпраща прословутия си мемоар до султана за създаване на българо-турска дуалистична държава по подобие на току-що възникналата Австро-Унгария. Има и други инициативи, свързани с българския въпрос. Важни за темата ни са действията на Любен Каравелов. В условия на изострена революционна обстановка настъпва радикализация на неговите възгледи. През февруари 1867 г. той прекратява 10-годишния си престой в Русия и заминава за Белград. Надявайки се, че в най-скоро време между Сърбия и Турция ще избухне война, през пролетта на 1867 г. Любен Каравелов създава Българския революционен комитет (БРК). Той се състои от 12 души и целта му е да подготви въстание в българските земи. Сред членовете на БРК са войводи с опит в революционните борби като Иван Клин, дядо Илю и Цеко Петков и млади патриоти като Найден Пешов Попанинов, Еремия Българов. Любен Каравелов предвижда издаване на революционен вестник, изграждане на тайни канали през сръбско-турската граница, изпращане на въстанически чети. Той създава устав на БРК, наречен „Закон и наредба”, състоящ се от 17 точки. От устава прозира идеята на Г. Раковски, който по същото време е в Румъния за централизирано ръководство на четническото движение, и по-конкретно неговият „Привременен закон”. Предполага се, че БРК поддържа връзки с някои революционни дейци от Ломско и Видинско, както и с Върховното началство на самия Г. Раковски. „Българският комитет” на Л. Каравелов в Белград става политически орган на проектираната от българската емиграция в Сърбия четническа войска.
Комитетът на Л. Каравелов предприема и революционни действия. На 1 юни 1867 г. Л. Каравелов издава специална „Прокламация” към българския народ, която завършва с лозунга „Свобода или смърт”. В нея българите са призовани да въстанат срещу турския поробител. Комитетът започва подготовка за създаване на чета, която да нахлуе в България. Тъкмо това е Зайчарската чета, която е най-значимата революционна инициатива на емиграцията след четите, приготвени в Румъния. Да видим кои и колко са участници в нея и какви са целите на тази чета?
Четата е набрана от българи, доброволци от емиграцията в Сърбия и от местното българско население, което е мнозинство сред жителите на пограничните между Сърбия и Турция райони. Само в Белград се записват като доброволци в четата 370 българи. После идват и българи от Княжевацко, Неготинско и Зайчарско - окупирани от Сърбия български земи през 1833 г. Лично Л. Каравелов обикаля пограничните райони, за да убеждава българите да се запишат в проектираната от неговия комитет чета. В края юни 1867 г. числеността на четата достига внушителното число от 600 души. Това е близо 5 пъти по-многобройна чета от тази на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. И до днес обаче погрешно в българската историография се счита, че Хаджи Димитър и Ст. Караджа са водили най-голямата българска чета.
Четниците се въоръжават и се съсредоточават по-близо до България в Зайчарско. Лагерът на четата се установява в зайчарското село Вотина. Затова четата остава в историята на революционното движение под името „Зайчарска”. Главните ръководители на четата произхождат от състава на „Българския комитет” на Л. Каравелов. Предводители са Иван Кулин, Еремия Петров Българов и Найден Пешов Попанинов - последните двама - с военно образование.


Иван Кулин

Главният войвода е Иван Кулин. Иван Ангелов Кулин е голям български войвода и виден деец на националноосвободителното ни движение през XIX век. Роден е през 1803 г. в село Медковец, днешна област Монтана, Северозападна България. Като юноша е хайдутин, а по-късно става войвода на чета. В периода 1834-1837 г. той участва в Берковско-Пиротските въстания. След това е избран за кнез на родното си село. През 1848-1850 г. е баш кнез на Ломската каза. Иван Кулин има доста богат революционен опит. Той е един от водачите на въстанието в Северозападна България през 1850 г. Целта му е извоюване на автономия на българите в този район и премахване на едрото турско земевладение. Във въстанието участват около 16 000 души българи от Ломско, Видинско и Белоградчишко. При липса на военен опит и слабо въоръжение въстаналите българи са разбити. Една от причините за неуспеха на това въстание е коварната политика на западната ни съседка Сърбия. Българите в граничния район, въставайки против турския поробител, са разчитали на помощта на „братята сърби”. Такава помощ обаче не идва. Нещо повече, сръбското правителство репресира оцелелите от въстанието българи, които търсят убежище на сръбска територия. Част от водачите на въстанието от 1850 г. са арестувани, а някои - пратени по-късно на заточение. Иван Кулин е заловен и хвърлен в затвор, но успява да избяга и емигрира във Влашко. През май 1856 г. той участва в подготовката на т.нар. Димитракиева буна. През май 1856 г. под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович населението в района на Раковица и Белоградчик се вдига на въстание, което обаче бързо е потушено. Иван Кулин е участник и в Първата легия на Г. Раковски през 1862 г. При разделянето на силите на легията, плод на сръбските агитации и раздори сред участниците в легията, четниците на Иван Кулин се установяват в Крагуевац.


Редактирано от модератор: Коригирах заглавието на темата, защото беше изписано само с главни букви.

[Death angel]

Иван Кулин се ползва с високо доверие сред легионерите и лично пред Г. Раковски. Това личи от факта, че носи знамето на легията. В допълненията към записките си Христо Македонски пише за знамето на легията на Г. Раковски от 1862 г. следното: „Знамето на Раковски, под което устроената в Белград Първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи на Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме.” (Македонски: Записки на Христо Македонски, 1852-1877. С., 1983, с. 212). Този пасаж от спомените на Хр. Македонски подлежи на уточнение и дори корекция. „Дядо Иван” не е Русия, а е тъкмо войводата Иван Кулин. По време на сраженията в Белград той не се намирал там, а е в Крагуевац. С него са и доброволците, чакащи да тръгнат за България. В Крагуевац Ильо Марков и Иван Кулин се събират заедно. Не е известно дали с тях е било и знамето на легията, или дядо Иван го е получил по-късно лично от Г. Раковски. Освен това посочената от Хр. Македонски година, 1876-а, е правописна грешка. Точната година е 1867-а. За войната от 1876 г. Хр. Македонски бърка Иван Кулин с дядо Иван Петков Въртопчанина от село Въртоп, Видинско.
Но да се върнем на съдбата на тази част от легията, която се установява в Крагуевац, където, както посочихме, е и бъдещият войвода на Зайчарската чета Иван Кулин.
В Крагуевац сръбските номера спрямо българите продължават. Оръжието на легионерите (пушки и саби) остава в Белград. Българите наивно повярвали на уверенията на сръбското правителство, че ще им даде оръжие. Такова обаче не идва. Едва след многократни настоявания пред сръбското правителство за оръжие българите получават стари пушки „от времето на Кара Георги”, т. е. от преди 1817 г. Все пак ги почистили и даже направили няколко упражнения с тях. Сърбия обаче не пуска легионерите да тръгнат за България. Затова осем момчета един ден избират най-добрите белгийски пушки и с тях успяват да избягат. След три дена са заловени на сръбската граница. Сръбските власти ги връщат обратно в Крагуевац и им хвърлят по един бой. След нови три дена започнало вълнение сред доброволците - искали или да ги пуснат през границата, или да идат в Белград. На другия ден българите отиват в Белград. Нареждат се на пътя пред конака на кнеза и го молят да им разреши заминаването през границата. Той обаче им отказва. Тогава българите връщат пушките и се пръскат кой накъдето види. Понеже нямат пари, разпродават дрехите си и напуснали Сърбия голи и боси. 
Подобна злополучна съдба има и другата част от легията, която остава в Белград. Българските доброволци героично се сражават с турската войска и за срам на сърбите освободили Белград. За благодарност сръбските власти ги обезоръжават и изпращат да работят в селското стопанство, за да си заплатят храната. Легионерът Иван Кършовски, който е и секретар на Панайот Хитов и Г. Раковски, свидетелства за сръбските репресии. Според него всеки български легионер, който не одобрявал сръбската политика, получавал бой и затвор (Тихомир Павлов „Сърбизмът и българщината на Балканите”, 1933 г., изд. Глобус 91, София, 1996, стр. 13-16). Така Иван Кулин, подобно на Г. Раковски, остава излъган в своите надежди, че Сърбия ще води война с Турция и ще помага на българите. След споразумението с Турция от август 1862 г. въз основа на решението на Великите сили Първата българска легията е разпусната.
Още на 6 август 1862 г. Г. Вълкович пише от Париж на Г. Раковски, че се чували слухове за сръбска неискреност спрямо българите. Налице е едно писмо от 9 юли 1862 г. на министър-председателя на Сърбия Илия Гарашанин до сръбския представител в Румъния д-р Пацек, в което първият информира, че сръбският княз Михаил „не споделя мнението за едно българско правителство” (Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971, с. 183).
Следователно сръбските управляващи среди начело с монарха не приемат идеята за една свободна България. Поробена от турците България ще бъде по-лесен обект на грабеж за алчните за български земи сръбски управници.
Политиката на Русия също оказва влияние за разтурянето на легията. За това разполагаме и с документи. В едно свое писмо от 30 юли 1862 г. до сръбския дипломатически представител в Цариград Йован Ристич министър-председателят и министър на външните работи на Сърбия Илия Гарашанин споделя убеждението си, че Русия не била съгласна в него момент Сърбия да влезе във война с Турция (Кузманов: Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971, с. 170).
През 1867г. Иван Кулин приема с ентусиазъм плановете на Л. Каравелов и се включва в ръководството на създадения БРК. Става главен войвода на сформираната от комитета Зайчарската чета.


Еремия Българов

Другият водач на Зайчарската чета от 1867 г. е Еремия Българов (1836-1868). Еремия Петров Българов е роден през 1836 или 1837 г. в семейството на Петър и Станка Ангелови от с. Медковец, Ломско. Животът му е едно голямо приключение, изпълнено с много битки и храброст в името на България. Той е един от професионалните ни революционери, за които днес се знае изключително малко. Българов не е негово родно име. Той сам се е нарекъл така от любов към Родината. Не животът му е едно голямо приключение, изпълнено с много битки и храброст. Българов е потомствено свързан с революционните борби на своя народ. Неговият баща Петър е юначен българин, който притежавал огромна физическа сила. Той е близък другар и съратник на легендарния войвода дядо Иван Кулин. Бил е знаменосец на хайдушката му чета. Майката на Еремия - Станка, е сестра на Иван Кулин, който се явява вуйчо на Еремия Петров.
Еремия Петров учи в Лом при Кръстю Пишурката и след завършване на класното училище, около 1854 г., е изпратен заедно с Никола Първанов да продължи образованието си в Белград. Твърде несигурни и противоречиви са данните за живота му до 1867 г. Вероятно е участвал в Първата българска легия, а след това е бил в продължение на четири и половина години подофицер в Сръбската армия (до 14 юни 1867 г.). В размирната 1867 г. той участва в сформирания от Л. Каравелов революционен комитет в Белград. В Зайчарската чета войвода е Иван Кулин, а военен командир е неговият племенник Еремия Българов. Младият революционер извършва трескава дейност по набиране на доброволци, пари и оръжие.
Не всички участници в голямата Зайчарска чета са известни. Петър Чолов, който е автор на най-пълното изследване за всички български въоръжени чети и отряди през XIX век успява да събере сведения само за 14 души. Извън ръководителите Иван Кулин и Еремия Българов, останалите имена са: Герго Цветков Капитански - от с. Раковица, Кулско, определен за помощник-войвода, Цеко Спасов от с. Старопатица, Кулско, който е знаменосец на четата, Найден Атанасков (Пешов) Папанинов (1840-1876) от Лом , Христо Кулин - син на войводата и ръководител на обоза на четата, после участник във Втората легия, Илия Петков - тръбач на четата, поп Петко Велков Добринов - свещеник на четата, Никола Гергов - от с. Медковец, но жител на Зайчар, коларо-железар по професия и член на щаба на четата, Гено Миков - жител на Зайчар, Илия Владич - от с. Шарбановци, Стоян Пешов - жител на с. Вратарница, неговият съселянин Стоян Хайдутина и Петър - емигрант, пандурин в гр. Болевац.
Зайчарската чета от 1867 г. си има и знаме. Всъщност става дума за няколко знамена.
Общо четата има 3 знамена, като главното от тях е знамето на Първата българска легия на Г. Раковски от 1862 г. Дотогава знамето на легията е съхранявано от ученическото дружество в Белград в квартирата на българската патриотка Магдалена Станкова. Било й е дадено от Иван Кулин. После от М. Станкова знамето попада у Еремия Българов, който го занася в Зайчар. Там българската светиня, възприемана като символ на свобода и държавна самостоятелност, става притегателен център за емиграцията в Сърбия и съседните страни.
На 20 юли 1867 г. Иван Кулин извежда четата от село Вотина, Зайчарско, и я отвежда до самата граница, към Връшка чука, в местността Затворена поляна. Тук Еремия Българов разделя четниците в 4 роти. Определени са и началниците - сотниците на ротите.
На 20 юли 1867 г. на сборното място в подножието на Шашка планина от приготвените български знамена са донесени три: две трицветни и светинята на българите - знамето на Първа българска легия. Пред строените доброволци от сформираната чета дядо Иван Кулин поверява знамето на Цеко Спасов от с. Старопатица с пожелание да го носи с чест. С просълзени от радост очи Ц. Спасов приема светинята и като дава тържествен обет, я целува. Възторжено „ура” се разнесло над Шашка планина. Пред четниците застава поп Петко Добринов. С кръст в ръка и с пушка до нозе той заклева цялата чета. Един по един въстаниците целували кръста и знамето и с вдигнато нагоре оръжие извиквали: Свобода или смърт!

[Death angel]

Раковишки манастир

Раковишкият манастир, докъдето достига Зайчарската чета през 1867 г.

Сигурни в дружелюбното отношение на сръбските власти, четниците преминават на 21 юли 1867 г. границата при прохода Връшка чука. От там се насочват към Раковския манастир „Св.Троица”. Планът на Зайчарската чета е да достигне Стара планина и да се свърже с другите български чети, начело с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю.
За 3-4 дена четата достига района на село Раковица и едноименния манастир, намиращ се в Кулска околия. Раковишкият манастир е старо бунтовно гнездо, опожарен от турците по време на Видинското въстание от 1850 г. Насочването на Зайчарската чета към манастира не е случайно. Изглежда, щабът й е разчитал на подкрепа сред монасите, нейни сподвижници и съратници в борбата за освобождение.
Замисляното общонародно българско въстание, тласък на което трябва да даде появата на Зайчарската чета, не се осъществява. Основна „заслуга” за това има Сърбия. По нареждане на сръбското правителство окръжният управител на Княжевац Йоцо Наумович предупреждава турския управител на Видин Азис паша. Така турската власт въобще не е изненадана от нахлуването на четата. Зайчарската чета е посрещната от изпратената от Видин голяма турска войска в състав 1000 пехотинци и 100 конници. Започва кърваво сражение. Въпреки превъзходството на турците Зайчарската чета приема боя. И го води успешно дотогава, докато на помощ на турската войска идват… сърбите?! Това е голям удар за българските четници. В решителния момент на боя им с турците те са атакувани изненадващо в гръб от сръбската милиция на Княжевацкия окръг, начело със самия окръжен управител Й. Наумович. Това се казва истинска сръбска „братска” помощ, само че в полза на турците за сметка за българската чета.
Напълно обградени от турци и от сърби, българите се сражават цял ден в района на Връшка чука. Боят е много кръвопролитен. Накрая Зайчарската чета е разпръсната и фактически разгромена. Загиват 40 български четници. Много други са ранени. Останалите пък са пленени от сръбската милиция.
Заловените четници са откарани под конвой на сръбска територия. Сръбската власт арестува и тези четници, които след жестокия бой успяват да се промъкнат през границата на сръбска земя. Всички български четници са хвърлени в полицейските затвори, за да бъдат съдени. По пътя сръбските шовинисти, начело с Йоцо Наумович, плюят и псуват срещу българите и се гаврят със знамената им.
Сърбите оскверняват българските знамена. Тези наши национални светини са подложени на публично обругаване от „братята сърби” и имат интересна съдба.
В един сръбски служебен доклад от това време е записано: „Той (Йоцо Наумович) публично наричал това свещено знаме „кучешки парцал”, защото имало на него българския герб, лъвът, който уж бил приличал на куче.” (Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971, с. 242).
В сръбските архиви е запазен и още един документ - доклад до министъра на вътрешните работи за разпита на арестуваните българи, в който е описан напълно видът на знамето на Г. Раковски. В доклада относно знамената на Зайчарската чета е записано: „Еремия [Българов] нарежда двете трицветни знамена да се развяват, а третото било някаква българска светиня. То било малък формат като някаква икона, боядисана с блажна зелена боя и представлява поле, а на полето малък лъв, изправен на задните си крака, с корона на главата, и както е изправен, стъпил на полумесеца и турското знаме. На това знаме е написано: „СВОБОДА или СМЪРТ”.” На другата страна на знамето имало същото изображение, било отбелязано в доклада.
Като се има предвид обаче, че знамето е било боядисано, то най-вероятно на другата страна е прозирал образът от предната. Така е на показаното по-горе знаме на българските доброволци: гербът и лавровите клонки личат зад кръста.
При разпита Еремия Българов скрива откъде са взети знамената. За предаденото от Г. Раковски на Иван Кулин знаме той казва, че го е получил преди една година от Габрово. Йоцо Наумович пък се измъква и оправдава вероломството си спрямо българите също със знамената. Постъпил така, казал той, защото със себе си четниците носели три български знамена, на които пишело „Свобода или смърт”, и се плашел да не ги захвърлят и попаднат в турците, които можело да ги помислят за сръбски (Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971, с. 232 ).
За знамето на Г. Раковски и на Зайчарската чета става дума и по време на дейността на Втората българска легия.
През 1867 г., когато в Белград тя възниква, сръбските управници се опитват да принудят българите да положат клетва за вярност към сръбското знаме. Легионерите заявяват, че уважават сръбското знаме, но то все пак им е чуждо. Клетва за вярност можели да положат само пред знамето на Г. Раковски (Петър Кузманов, Княз Иван Кулин, С., 1971, с. 293).
Знамето на Зайчарската чета остава в окръжното управление на Зайчар чак до 1894 г. Тогава е унищожено от сръбските шовинисти.
Сръбските репресии засягат не само водачите на Зайчарската чета, а и политическото ръководство на българите в Сърбия. Решено е непослушният за сръбското правителство „Български комитет” да бъде обезглавен. По заповед на правителството сръбската полиция налага ограничения върху дейността на Л. Каравелов. Заради участието си в организирането на Зайчарската чета и връзките си със сръбската „Омладина” Л. Каравелов е екстерниран от Сърбия. През февруари 1868 г. той се установява в Нови Сад, Австро-Унгария.
С процеса срещу заловените зайчарски четници и екстернирането на Л. Каравелов „Българският комитет” прекратява съществуването си. И в този случай Сърбия не изменя на антибългаризма си. Тя не допуска на нейна територия създаване и дейност на самостоятелна извън контрола на Белград българска политическа емигрантска организация. Това е принцип в нейната политика , който тя следва последователно

[Death angel]

Илия Гарашанин

Главният виновник за разправата с българите е сръбският министър-председател Илия Гарашанин.

Този чистокръвен шумадиец, родом от село Гараши, Шумадия, остава в историята като автор на т.нар. „Начертанието” от 1844 г. - първата сръбска държавна доктрина, маркирала модела и етапите на създаването на „Велика Сърбия” за сметка на българския народ и върху развалините на разлагаща се Османска Турция. Илия Гарашанин е апостол на сърбошовинизма и отявлен българофоб. Като министър-председател и външен министър на Сърбия от 1861 до 1867 г. е замесен в серия противобългарски прояви. Разгромът на Зайчарската чета е поръчан от него акт. Гонейки и унищожавайки Зайчарската чета, окръжният управител Й. Наумович не действа самоволно и на своя глава, а изпълнява заповед на Белград и лично на сръбския министър-председател. Разгромът на българската Зайчарска чета е поръчана от И. Гарашанин репресия над голяма група български патриоти, тръгнали да освобождават Родината си.
През 1868 г., след излежаване на присъдата си, бившите водачи на Зайчарска чета са освободени от сръбските власти. Съдбата им е различна.
Еремия Българов се прехвърля в Румъния. Там влиза в голямата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Той е вторият човек в нея след Иван Попхристов с военно образование. Затова е включен в щаба на четата. Със своите занимания и сериозен боен опит Еремия Българов спомага много за умелото водене на боевете срещу турците през юли 1868 г. Еремия Българов е десетник и без страх, проявявайки невероятна храброст, се сражава на всички позиции и във всички боеве, които четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа води чак до гибелта си. Според Филип Симидов Еремия Българов загива в сражението при Вишовград, а според други автори - в последния бой на Бузлуджа. Съдбата на Еремия Българов е жестока, защото тялото му е нарязано на парчета от турците. А след Освобождението името на този храбър българин потъва в забрава.
Иван Кулин го надживява и умира на 12 юли 1870 г. Найден Попанинов участва във Втората българска легия и загива в бой с турците по време на Сръбско-българската война през 1876 г.
Следите на останалите известни четници в Зайчарската чета се губят. Съдбата на повечето от тях остава неизвестна.
Днес за съдбата, и особено трагичната гибел на голямата българска Зайчарска чета от 1867 г. почти не се пише. Тя сякаш остава „осъдена на смърт’’ на забвение. Дори паметниците на нейните предводители се рушат и унищожават. Такъв е случаят с паметника на нейния войвода Иван Кулин в родното му село Медковец, който е задигнат от неизвестни лица. Този факт се приема с нехайство и безразличие от местната власт в Медковец, където повечето хора въобще не са чували за своя голям съселянин и неговите подвизи в борбата за освобождение на България. Друго е положението с паметника на „червения” поп Андрей. Неговите паметници, издигнати от комунистическата власт, си стоят. Тях никой не смее да пипа и осквернява - печален резултат от дългогодишната политика на национален нихилизъм.

Янко Гочев, историк

СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО

[Петкан]

Наследниците на поп Андрей и до днес управляват България като мутанти-демократи, и не мислят за нищо друго освен за правене на пари.
За разследването на изчезналия паметник на Иван Кулин носят отговорност РПУ на МВР и прокуратурата в Монтана.
Манталитетът на всички съседи на България е цигански и заради това самите българи са приели от тях и добре усвоили с течение на времето техните порочни навици-мързел, ибрикчийство, предателство и клеветничество.
Сърбите са долни и гадни копелета, но като националисти са много по-добре от нас, защото умеят да се обединяват около всяка тяхна национална кауза.

[Death angel]

...
За разследването на изчезналия паметник на Иван Кулин носят отговорност РПУ на МВР и прокуратурата в Монтана. ...
Сърбите са долни и гадни копелета, ... .

Ти драги, спомняш ли си в училище да си учил нещо за войводата Иван Кулин и Зайчарската чета?
За това, че е изтрит от историята РПУ-то на МВР-то и прокуратурата в Монтана ли са виновни ?
А някой от вас ходил ли е в село Медковец ?
В Медковец, група родолюбиви българи вдигнали паметник на войводата, а някои са се постарали да го унищожат.
На кого пречи този паметник ?
На сърбите ли или на тези дето са фалшифицирали българската история ?

Нека поразсъждаваме малко върху това на кого и с какво пречи този паметник  ?

[Петкан]

Ти драги, спомняш ли си в училище да си учил нещо за войводата Иван Кулин и Зайчарската чета?
За това, че е изтрит от историята РПУ-то на МВР-то и прокуратурата в Монтана ли са виновни ?
А някой от вас ходил ли е в село Медковец ?
В Медковец, група родолюбиви българи вдигнали паметник на войводата, а някои са се постарали да го унищожат.
На кого пречи този паметник ?
На сърбите ли или на тези дето са фалшифицирали българската история ?

Нека поразсъждаваме малко върху това на кого и с какво пречи този паметник  ?

В училище нищо не е имало в учебниците по история за войводата Иван Кулин и Зайчарската чета. Това се отнася не само за този човек и събитията свързани със Зайчарската чета, а и за други забранени личности от комунистическия режим?
Генерал-лейтенант Иван Колев, който е един достоен българин и храбър воин, не беше признат от комунистите, защото е разбил както румънски, така и руски войски.
В наши дни се прави същото, скромно написано за Велика България и потулвайки турското робство.
Тези които се опитват да променят или исторически събития са жалки същества.
Пътувал съм много пъти през Петрохан,Вършец и Враца за Видин, но не си спомням за Медковец.