Никой не защити българите в Южна Македония С дружните усилия на българските правителства само за век бяха обезсмислени 14 столетия борби за етническо надмощие в областта и бе загубено едно от етнообразуващите ядра на българската народност
Иван Петрински
През миналата седмица БЮРМ реши да предприеме отчаяна атака в епичната битка за името си, за НАТО и за ЕС. Министър-председателят Н. Груевски с писмо до К. Караманлис обвини Гърция, че не се зачитат правата на "македонското малцинство" в Северна Гърция. Последва светкавична контраатака - "В Гърция няма македонско малцинство и никога не е имало", с което, разбира се, няма как да не се съгласим - там от 15 века има само българи. В Скопие, където се пази значителен по размерите си османски архив, заявиха, че знаят как да докажат наличието на "македонско малцинство" - чрез османските документи. Как изведнъж решиха, че именно тези архиви съдържат необходимите им доказателства, след като 60 години не откриха нищо подобно - дори едно-единствено споменаване, не е ясно (няма нищо такова и в последните издания на тези извори - Ал. Стояновски, "Македония под турската власт", Скопие, 2006, напр.). Естествено, че доказателства в тези документи не могат да се намерят, освен ако съставителите им, обикновени дребни османски чиновници, не са били със свръхестествени способности, та да провидят създаването на новия етнос с политическо решение в началото на 40-те години на ХХ в.
Какво привлича славянските племена на юг от плодородните полета на днешна Южна Македония, ще си остане една от многото исторически загадки. Няма как обаче да се отрече, че сухата, камениста и неплодородна почва в Пелопонес приютява славянските племена мелинги и езерци. На север от тях са велегезитите и ваюнитите. В днешна Южна Македония се разполагат сагудатите, драговитите, ринхините, част от берзитите, смоляните и струмците. Писмените извори и ограниченият археологически материал рисуват безспорна картина - през VI и VII в. именно днешните области Пелопонес, Тесалия и Южна Македония са сякаш най-плътно заселените от славянски племена земи на юг от Дунав. Около средата на VIII в. Пелопонес е вече "славянска и варварска страна", по думите на император Константин VII Багрянородния.
За начало на регрецизацията на днешна Южна Гърция се смята потушаването на славянското въстание от 805 г. Въпреки това мелингите и езерците в Пелопонес запазват етническото си самосъзнание чак до ХVIII в.
Славянските племена в Южна Македония развиват етническото си самосъзнание и през следващите 1100 години заедно с всички българи. През VII и VIII в. тези земи се обитават и от Куберовите прабългари. Техните следи се срещат особено интензивно в областта между Битоля, Прилеп и Мариово, северно и западно от Солун и източно от Сяр. Като се прибавят малобройните остатъци от местно тракийско население в средата на IХ в. в Южна Македония, е налице етническа картина, която поразително наподобява етническата картина в днешна Североизточна България по същото време. Точно за това Югозападна Македония се определя като второто етнообразуващо ядро на българската народност.
В следващите векове Южна Македония има съдбата на останалите български земи. В средата на ХIV в. преживява с лекота и краткотрайната сръбска експанзия. Бързият разпад на Душанова Сърбия оставя няколко държавици с чисто български етнически облик, но под скиптъра на военачалниците и съратниците на Стефан Душан. В Сяр управлява една от най-амбициозните жени на Балканите за всички времена - вдовицата на Стефан Душан и сестра на цар Иван Александър (1331-1371) царица Елена. Поставени в изцяло българска среда, владетелите на държавиците тук се българизират, изглежда, доста бързо. Особено след като стават практически независими. Със сигурност пишат изцяло, а вероятно и говорят предимно на български. Половинвековната хегемония на сръбската държава в Южна Македония не оказва никакво влияние върху етническата история на района.
Без гранични бразди в рамките на огромната Османска империя и при възможност за сравнително свободно придвижване следващите четири века създават по-пъстрата етническа картина от втората половина на ХIХ и началото на ХХ в. Дори до това време българите остават преобладаващият етнос. Преброяването на мъжкото население в Османската империя в навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. показва преобладаване на българите - от абсолютно мнозинство в Демирхисарска (80%), Воденска (74%), Костурска (66%) и Леринска (63%) каза до мнозинство в Сярска (46%) и Зъхненска (45%) каза (по Г. Даскалов, "Българите в Егейска Македония", С., 1996).
Двайсетина години по-късно В. Кънчов прави нова статистика на населението, като средно за цяла Южна Македония българите са 35 % от цялото населени на областта. Густав Вайганд, професор в Лайпцигския университет, дава висока оценка на статистиката на Кънчов.
По статистиката на Й. Иванов, правена през 1912 г., т. е. след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, българите са вече 30 % от цялото население на Южна Македония. Най-компактно е населението в северозападната част на областта, където е съхранено абсолютното мнозинство. Най-малко българи живеят в трите най-южни кази на областта - Анаселишка, Гребенска и Касандрийска. В началото на ХХ в. в Южна Македония живеят повече от 300 000 българи. На по-голяма част от тях предстоят страданията при изселването, загубата на имущество, трудното устройване в България, гладът, мизерията и болестите.
Тези, които остават по родните си места, защото не вярват, че България ще ги изостави дълго да страдат под чужд ярем, ще изпитат с пълна сила жестокостта на гръцките войски.
Гръцката експанзия в Южна Македония е плод на целенасочена, добре планирана държавна политика още от средата на ХIХ в. Нищо не се оставя на случайността. За все още младата гръцка държава етническото овладяване на Южна Македония е въпрос на исторически престиж, но и на неотложна стопанска необходимост - на север към плодородните полета на Македония. Пред френски журналист екзарх Йосиф казва: "Гръцката държава, или по-добре да кажа Патриаршията, бе поискала да елинизира всички жители на Македония, като ги задължаваше да посещават гръцките училища и да слушат църковните служби на гръцки език. Гръцките свещеници бяха задължени да не допускат събуждането на националното съзнание сред нашите сънародници, които въпреки вековете на робство бяха и са запазили българския език."
На тази гръцка политика българската държава през всичките 130 години след 1878 г. не успя да намери верен отговор.
Под дъгата
На 08.09.1995 г. в Лерин БЮРМ успя да създаде свой аванпост в Северна Гърция - организацията "Виножито" (една от думите за "дъга" в южномакедонските български говори - вж. К. Шапкарев, "Градиво за български речник", С., 2001). Макар да струва много пари на правителството в Скопие, организацията се отплаща достойно, много по-добре от аналогичната ОМО "Илинден" и разклоненията й по Средна Струма.
Задължително трябва да се подчертае дебело, че поне част от членовете на "Виножито" са с ясно изразено българско самосъзнание. За тях "македонец" винаги е било равнозначно на "българин". Да се посочват имена обаче е още твърде рано. Споменът за преследването на всичко българско в днешна Северна Гърция е още много пресен.
Макар и на крехка възраст, съм бил пряк свидетел на последната фаза на тези преследвания от началото на 70-те години на миналия век насетне (за предходния период - вж. А. Каракасиду, "Житни поля, кървави хълмове", С., 2008). Наистина сме жилави, щом можем да опазим българското си национално самосъзнание в Южна Македония живо след убийствата, затворите, побоищата и заплахите в полицията, изселванията сред камънака на Централен Пелопонес и масирания тормоз на децата от всички възрасти в училищата с ежедневните разпити: "Говорят ли родителите ти български пред теб?".
Трепетно чакахме цялата минала седмица Министерството на външните работи да защити историческата истина и националното ни достойнство, да защити българщината, като поне намекне за българите в Южна Македония. Не дочакахме... Имам натрапчивото усещане, че от българите в Гърция, Албания, Македония и Сърбия се интересуват само историци, журналисти, телевизионни режисьори и писатели. Политиците предпочитат далечни безопасни направления като Украйна, Молдова и Казахстан, където признават български малцинства с удоволствие.
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3036§ionid=5&id=0001401