По дирите на българските адреси във вечния град

[Nordwave]

Всеки българин, посетил Рим, може дълго да разказва за града на цезарите и папите, на Рафаело и Микеланджело; за Пантеона и Колизея; за базиликата „Сан Пиетро” и Ватиканските музеи; за живописните площади с прелестни чуруликащи фонтани … Но малцина знаят, че във вечния град има български адреси – места, свързани с българската история и достойни българи.

 

Летището на Рим носи името на титана на Ренесанса - Леонардо да Винчи. Могъща статуя на гения посреща и изпраща пътниците. И именно тук е първата ни среща с България. Внушителната фигура е изваяна от българин – скулптура Асен Пейков (1908 - 1973 г.) – човек с интересна и творческа съдба. Започва кариерата си в родината, за да я напусне през 1937 г. Неспокойният му дух го води в Париж, Мадрид, отвъд океана в Америка. Накрая пуска корени в Рим. Българският ваятел дръзва да мери сили с италианските майстори на длетото и отваря работилница на прочутата с художествените си галерии и ателиета Виа Маргута №54, само на крачка от небезизвестния площад „Испания”. Асен Пейков е по-известен и популярен по света, отколкото в отечеството си. Световни музеи и галерии се гордеят, че притежават негови творби. В Рим нисичкият топчест маестро пленява сърцето на стройната, богата аристократка Емилия Сантанджело, която произхожда от прочутата генуезка фамилия Боканегра. Дама с известни артистични наклонности, писателка и журналистка, певица и литературна критичка. Тя изоставя своя маркиз заради талантливия и колоритен българин и често „препуска” из града в коша на стария му мотоциклет. Неукротимият бохем и гастроном Асен Пейков се слави като неуморим ваятел. Работи с мрамор, гранит, бронз, дърво, стомана, порцелан, восък и злато. Негови модели са световноизвестни личности от политиката и културния живот, филмови звезди, обикновени хора. Тясна дружба го свързва с великия бас на XX столетие - Борис Христов. Днес синът му Рудолфо Пейков се бори да превърне ателието му в музей на именития си баща. Признателна Италия, в знак на почит, е нарекла на името на големия творец едно красиво малко ларго в стария град, от което се открива възхитителна гледка към Колизея и арката на император Константин Велики. Трудно ще се намери българин, попаднал в италианската столица, който не е свел глава пред гроба на Св. Кирил Философ в базиликата „Сан Клементе” – най-таченото българско място тук. Църквата се намира в центъра на града, на Виа Сан Джовани ин Латерано, която започва от Колизея и стига до Латерана, сякаш свързвайки символично Античността със Средновековието. В левия кораб на долната по-стара църква е сивият мраморен саркофаг на славянския първоучител Св. Кирил Философ, който на 14 февруари 869 г. намира вечен покой във Вечния град. Тук отдават почит не само българите, но и всички други народи, орисани да се докоснат до словото и мъдростта на Солунските братя, дали ни писменост и така написали А, Бе, Ве-то на Ренесанса. На стената над самия гроб през 1929 г. е поставена керамична икона на първоучителя с паметен надпис на български и италиански език. Мълви се, че мощите на светеца-защитник на славянското слово отдавна са изчезнали, а саркофагът многократно е заравян и изравян. Но тук постоянно има поклонници, запалени свещи и свежи цветя… Българската следа ни отвежда в църквата „Сан Андрея дела Фрате”, която се извисява недалеч от споменатия вече площад „Испания”. В криптата й е погребан и един българин. Тленните останки на Петър Парчевич са положени в гробницата на знатната римска фамилия Велтери. Петър Парчевич е доктор по каноническо право и теология. Подчинява целия си съзнателен живот на една-единствена заветна цел, която преследва всеотдайно – освобождаването на България от турско иго с помощта на католическа Европа. Вещ дипломат, ползващ се с изключителен авторитет, пренебрегвайки задълженията си на Марцианополски архиепископ, той обикаля от държава в държава, среща се с папи, императори, крале, висши църковни и светски сановници, за да ги привлече на страната на своята родолюбива кауза. Но XVII столетие явно не е времето за осъществяване на такова съдбовно начинание. Смъртта го застига в Рим през 1674 г. Отправяме се към друг район на Рим. На ъгъла на Виа Банкомпани и Виа Апулия, близо до прочутата хайлайфна Виа Бенедето, се издига масивна сграда в тъмноохрено – днес хотел „Оксфорд”. Тук прекарва последната зима от живота си изгнаникът Пенчо Славейков с вярната си спътница, Мара Белчева. Двойката е приета от папата. Мара Белчева изпада в малко конфузна ситуация, когато вместо да целуне пръстена на Светия отец (както изисква официалният протокол на Ватикана), му целува почтително, по нашенски обичай, ръка. Папата деликатно се справя с неловкото положение. От Рим двамата поемат към езерото Комо, където в живописно кацналия на стръмния бряг хотел „Белависта” поетът издъхва в ръцете на любимата жена на 10 юни 1912 г. Още един български адрес във Вечния град. Виа Рубенс 21 – в самото сърце на аристократичния Монте Париоли. Това е седалището на българската дипломация в италианската столица. Кокетният дворец, разположен в обширен сенчест парк с копия на антични статуи, езерце и фонтани, някога е принадлежал на знатно семейство и има бурна история, обвеяна с романтика, тайнственост и скандална слава. Фоайетата, салоните, спалните и баните са украсени с мрамор и полускъпоценни камъни. В края на 1972 г. палацото е закупено от българското правителство и днес е една от най-представителните и изискани наши легации. По българската нишка се озоваваме в тих квартал, отдалечен от днешния препускащ многоезичен римски свят, където на Виа Мадона ди Кампилио № 6 се намира една вила, която по силата на завета на световния оперен гранд Борис Христов принадлежи на отечеството му. Това е неговият последен римски дом. През 1976 г. певецът, който „никога не е напускал България трайно, поне в чувствата си” го подарява на родината си „с цел да подпомогне младите таланти и да съдейства за развитието на изкуството и културата”.

Изкачваме се на хълма Джаниколо. От панорамната площадка пред монументалния паметник на Джузепе Гарибалди се любуваме на вечния град. Изгледът е великолепен. Поемаме надолу към ефирната конна статуя на Аните Гарибалди по алеята с бюстовете на гарибалдийците, смелите войни на генерала. Взираме се в надписите. Разчитаме италиански, френски, австрийски, английски, ирландски, холандски имена и ето едно на garibaldino bulgaro – капитан Петко войвода. Бюстът е дело на скулптура проф. Валентин Старчев. Паметникът е открит на 2 декември 2004 г. По исторически данни повече от стотина българи са се били храбро под знамената на Гарибалди и са отстоявали честта и славата на своя поробен народ. Още в средата на размирния ХІХ век те са се изявили по дух и идеи като истински европейци. Изконно право е да видим тук каменните ликове на сливненеца художник Димитър Добрович (1816-1905 г.), дошъл в Рим да следва, но в името на идеалите на Римската република през 1848-49 г. се включва в битката, заради което след победата получава римско гражданство. Той е художникът, увековечил разнообразните униформи на гарибалдейците. Днес блокът със скиците му се пази като светиня и е изложен в Музео дел Ризорждименто, Неапол. Не бива да забравяме и банатския българин д-р Стефан Дуньов (1815-1889 г.), съратник на Лайош Кошут, достигнал до чин полковник, кавалер на ордени за храброст.

Да се завърнем отново в сърцето на старинния град. На площада срещу прочутия „Фонтана ди Треви” се извисява барокова църква от ХVІІ век - „Сан Виченцо и сан Анастазио” В този католически храм вече се служи на български език. По време на официалното си посещение в София на 24 май 2002 г. папа Йоан Павел ІІ го предостави официално на българската общност в Рим и цяла Италия за православно богослужение. Избрано е църковно настоятелство. Пред олтара „бдят” големи икони – дар от България.

Нека на излизане от църквата, както повелява поверието, да хвърлим монета във водите на „Фонтана ди Треви”, за да се върнем отново тук по дирите на други български места във вечния град …..

Рим – София

РАДОСТ РАЧЕВА