Автор Тема: Дойран отвъд забравата  (Прочетена 5529 пъти)  Share 

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8882
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 11.60 Opera 11.60
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Дойран отвъд забравата
« -: Декември 15, 2011, 05:56:43 »
Дойран отвъд забравата


Ако трябва да се даде определение за Дойран, най-точно би било – град на кръстопът. Кръстопът на древни пътища и настоящи граници.
 
 Кръстопът на антични цивилизации и възрожденски възторг, кръстопът на историята и настоящето, кръстопът на религии и идеологии.

Преди век в Дойран, един от най-големите градове на южните Балкани, живеят близо 14 000 поданици на падишаха. Половината от тях са турци, другата половина – българи християни.

Застанал на важни исторически пътища още от времето, античният Тауриан преминава през древна Македония на Филип и Александър, през величието на Римската империя вече като Полин, за да се пренесе през вековете на Средновековието и достигне сериозен разцвет през Възраждането, вече като Дойран.
Космополитен по своя характер, градът става силен търговски и културен център.

Една от първите печатни книги е написана от полинеца Христофор Жефарович, изобразил първообраза на съвременния български герб. Под силно гръцко влияние българите в Полин получават добро за времето си образование и развиват умения в търговията и занаятите.


Герб на България от „Стематография“
http://bg.wikipedia.org/wiki/Христофор_Жефарович

Гъркомани в началото, образовани и замогнали се обаче, те осъзнават своя национален идентитет и активно се включват в борбите за църковна и национална независимост. През 1848 г. българският дух побеждава в духовната крепост на Дойран – православната катедрала „Свети Илия”, която вече принадлежи на българската църковна община.

Блестящото бъдеще на този модерен и богат град е прекършено от алчността на бедни духом, но богати на агресия и злоба съседи – гърци и сърби. Фаталните и финални дни на Дойран започват в знойното лято на 1913 г. – 20 юни.

Четири тежко въоръжени гръцки дивизии напредват от току-що превзетия Кукуш с мечти да влезнат в София. Срещу тях са изправени двата полка на 3 бригада от 3 пехотна Балканска дивизия, водена от блестящия и перфектно подготвен бригаден командир полковник Коста Каварналиев.


Полковник Константин Каварналиев

Завършилият български и западни военни академии пълководец, герой от Балканската война, знае, че най-прекият път към столицата на родината минава през центъра на град Дойран, за да бъде заобиколена Беласица и през Струмица – направо в гръб на сражаващите се български дивизии при Криволак, Калиманци, Берово, Пехчево, Царево село, Брегалница. Каварналиев е решен да не допусне провала при Кукуш и ще брани Дойран до смърт.

Смъртта го настига от вражески снаряд на 23 юни 1913 г. заедно с повече от половината момчета от двата полка на балканци. Бригадата на Каварналиев обаче успява да удържи вероломния враг, докато другите части организирано се изтеглят и заемат своите нови позиции, без да бъдат разгромени и без да допуснат пъкленият гръцки план да се осъществи.

Жертва на кръвожадния завоевател обаче става Дойран, който е превзет и опустошен. Отмъщението на гърците е брутално. Почти цялото българско население на Дойран, което не е успяло да избяга, е изклано, а труповете се търкалят зловонно по улиците и сред руините на разграбените български къщи месеци наред.
Едва 4 000 оцелели дойрански жители заварва освободителната българска войска през късната есен на 1915 г., когато над старата часовникова кула отново се развява родният трибагреник.

Поучили се от опита на своите предци, бойците и командирите от 2 пехотна Тракийска дивизия и 9 пехотна Плевенска дивизия изграждат прочутото дойранско отбранително съоръжение, което остава ненадминато по своето инженерно съвършенство за времето на Първата световна война.

Този път срещу българите се изправя далеч по могъщ и подготвен противник – войските на световните империи Франция и Великобритания. Надменно пренебрежителни, френските пейзани и псевдоаристократи и английските докери, облечени в униформи, смятат, че лесно ще се справят с балканските „диваци”.

Тази надменност и височайша предопределеност коства живота на над 30 000 французи, англичани и гърци в следващите 3 години. Белокаменните кръстове на 3 000 български герои от Пловдив, Пазарджик, Плевен, Свищов, Ловеч, Троян, Пещера преграждат като стена стремежите на близки и далечни завоеватели.

Някак си символично над всички тях се извисява на малко хълмче гранитният паметник на полковник Каварналиев, построен от 9-а дивизия за спомен и прослава, но и за пример на подражание.     


Непобедимите дойрански защитници

Един от многото герои на Дойранската епопея
е Михо Панов Миховски, от село Блъсничево, днес Румянцево, загинал през 1917 г. за обединението и величието на България. Думи, нищо не значещи днес, но животоопределящи тогава. С овехтяла снимка на белокаменен кръст и чертана на ръка карта, неговата правнучка Весела Манолова от София е твърдо решена да открие гроба на семейния и национален герой. Със смесени мисли и чувства, някак си символично, на 6 септември Весела пристига със своите близки край Дойранско езеро.

Историческият град Дойран не съществува повече от 95 години. На негово място, на границата на три държави, днес са разположени 3 селища – Стар Дойран (около 300 постоянни жители), Нов Дойран (около 1500 жители) в границите на БЮРМакедония и Неа Дойрани – незначително населено място в Гърция. Над тях доминира непристъпната Беласица, огледала се в спокойното кръгло огледало на Дойранското езеро.

На пръв поглед нищо не подсказва, че тук, сред това приглушено спокойствие, преди век са се разиграли драматични и кървави събития, белязани от омраза и мъст, но и от слава и героизъм. Тотален сблъсък между политическата враждебност и съседска алчност и стремежа към свобода и независимост.

През зимата, в края на 1916 г. 9 пехотна Плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов, започва поетапно да сменя 2 Тракийска дивизия. В мразовитите дни, за пръв път в живота си Михо Панов Миховски  вижда спокойните води на Дойранското езеро и прочутия героичен Дойран. Михо е един от 35-те хиляди българи от 7-те полка на 9 дивизия, които ще запишат имената си със златни букви в българската и световна бойна история пред следващите 2 години.

Мисията на командирите, войниците и офицерите от 9 дивизия е да удържат всички атаки на вероломния враг от мъгливия Албион, който подобно на онези гърци от 1913 г. мечтае да марширува по жълтите павета на София. Михо Миховски също има своята задача като телеграфист в щаба на дивизията.

Атаките на многохилядните и отлично въоръжени войници на Антантата са особено стремителни през пролетта на 1917 г. В едно затишие, докато събира писмата на другарите си преди да замине в отпуска, Михо пада убит от английски снаряд. Другарите му го пренасят до последния му дом край Трите чешми, във военното гробище на 17 пехотен Доростолски полк, на няколко километра от село Чернище.

В Лондон вечно ще се помни датата 18 септември 1918 г., когато непобедените до тогава елитни лондонски и уелски дивизии – общо 4 на брой, заедно с 2 гръцки и френска тежка артилерия претърпяват едно от най-големите поражения на Британската корона през Първата световна война.

По ирония, в края на септември се прибира реколтата... българските оръдия и картечници косят като на жътва гъстите колони. От една английска бригада – 2 полка, в базата се връщат едва 19 тежко ранени. Погромът е катастрофален. Само пред окопите на един от българските полкове са преброени над 3000 трупа, а общо 11 680 англичани  оставят костите си по дойранските камъняци.

От другата страна на езерото двете гръцки дивизии – Критската и Серската, нападат срещу Беласица, където ги чакат картечниците и оръдията на 11 пехотна Македонска дивизия. Малцина се връщат живи, за да погребат месеци след това овъглените останки на хиляди убити гърци.

След този срамен погром остатъците от разбитата колониална армия и техните съюзници бързат да събират багажа, а параходите в солунското пристанище вече загряват котлите, докато загубилите едва 500 другари български юнаци и техният славен командир генерал-майор Владимир Вазов очакват заповед за настъпление и освобождаване на Солун.

Вместо това, на 20 септември вечерта се получава заповед за... отстъпление. След първоначалния шок следва отрезвяването – като черен грозен гарван долита вестта за пробива при Добро поле. Краят на войната и мечтите е близо. Пътят към родните места е тежък, но не от физически несгоди, а от тежкото чувство за загубените мечти на победените победители.

Малка група рибари още през далечната 1924 г. плахо се връщат по родните си места и основават край брега на езерото бедното рибарско село, наречено Нов Дойран, на няколко километра от стария съсипан град – призрак. От стария Дойран са оцелели едва няколко сгради, и то в руини – черквата „Свети Илия”, преполовената Часовникова кула и турската баня – Хамам, както и старото училище.


Останките от часовниковата кула са едни от малкото оцелели от стария Дойран


Историческата църква "Свети Илия"

Стари Дойран пък се превръща в оживен курорт за бедни югославски работници. Сръбски колонисти от вътрешността са заселени край близката граница. На югоизток от селото се намират следите от две български военни гробища от Първата световна война. В едното от тях е погребан Михо Панов Миховски от с. Румянцево.

Днес те представляват непроходима джунгла от тръни и храсталаци. Долна мародерска ръка е изпотрошила кръстовете и осквернила гробовете. „Диви копачи” (иманяри) наричат местните тези диваци с кирки, дръзнали да нарушат вечното спокойствие на героите.

Усърдието, с което е трошено и ровено, показва една пределна мотивация не само за пари, но и за погром над спомена за някогашното величие на Българската армия, разгромила армиите на световните империи и съседните завоеватели в защита на българския народ и българската земя.

Весела така и не намира гроба на своя прадядо Михо, но се докосва до местата, където той и неговите другари прославиха родината завинаги. Един ден гробовете ще бъдат почистени, гъсталаците изсечени и героите почетени. Ще бъде намерен и гробът на Михо Панов Миховски. Един ден, когато България е отново в състояние да пази и тачи спомена за своето величие и да се изправи срещу големите в отстояване на своите интереси.

http://www.desant.net/show-news/23493/
« Последна редакция: Април 25, 2017, 22:06:38 от Hatshepsut »

Неактивен gotiniq7

  • Respected user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 81
  • Country: 00
  • Карма: +7/-2
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 27.0 Firefox 27.0
    • Електронна видеотека
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Дойран отвъд забравата
« Отговор #1 -: Март 14, 2014, 10:01:31 »


"Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротния командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци. (За да успокоят френските войници от генералният щаб им казали, че срещу тях българите са много малко, а повечето са германци.) Какви ти германци- това бяха българи- брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар и от далеч, целите покрити с косми, с пъклени очи. Тъкмо навлизахме в окопите им и всякаш от под земята изскочиха чудовища, нададоха дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право към нас- с ножове, бомби, ятагани. Ние хукнахме назад, а ония страшилища, надали адски викове, тичат по дирите ни, гърмят, хвърлят бомби, колят, когото сварят. Бил съм се и в други боеве и при Сома и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал. Боже, Боже, Францио, къде ни изпрати?"

Жер Оливие

Никой не е по-безнадеждно поробен от оня, който грешно вярва че е свободен

Свободата Санчо, е онова малко нещо което се намира на върха на копието

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8882
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 50.0.2661.94 Chrome 50.0.2661.94
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Дойран отвъд забравата
« Отговор #2 -: Април 30, 2016, 09:29:45 »
Дойран привлича българите с красивото си езеро и славна история


Дойранското езеро се превръща в любима дестинация за българските туристи

Дойранското езеро се намира на около 50 км. от българската граница - от граничния пункт Златарево, край Петрич. Красивото езеро се посещава от все повече българи, но не достатъчно, смятат местните хора, предаде специалният пратеник на БГНЕС. Дойранското езеро привлича туристите по няколко причини - лековитата си кал и цъфтежа на богатите на йод водорасли алги, които превръщат водата в лечебна за редица заболявания, уникалният вкус на дойранския крап /шаран/ и биологично чистите маслини, които дори хората от съседна Гърция идват да пазаруват. Край езерото има няколко населени места - Нов Дойран, Стар Дойран... местните с особена гордост разказват за произхода на наименованието - преди векове тук е живяла красивата мома Дойрана, която всяка вечер пълнила гюмовете с вода на огромните извори, но една вечер бързайки да се прибере преди смрачаване е забравила да затвори чешмата и така на сутринта се образувал огромен гьол. Така местните дали името на градчето си Дойран.

През 14 век, когато османските турци завладяват града, легендата разказва, че те минали по Дойранското езеро, когато то било замръзнало без да знаят въобще, откъде минават. Когато предводителят им научил това, се уплашил и благодарил на Бог, че го запазил жив – него и войните му. Тук е роден и един хората, които е повлиял най-много на Паисий Хилендарски - зографът, гравьор, писател и поет Христофор Жефарович, чиято „Стематография“ съдържаща хералдически изображения и състояща се от 54 непагинирани листа с гравюри и текстове, поясняващи изображенията има огромно значение за славяните и по-специално за българите. Жефарович умира в московски манастир през 1753 г.


Христофор Жефарович, авторът на "Стематография"

По време на Междусъюзническата война през 1913 г. гръцката армия превзема града и извършва геноцид над местното население. Кореспондентът на френския вестник „La Paix“ тогава описва случилото се по следния начин: „В Дойран не може да останеш повече от половин час. Миризмата от избитите те унищожава!“. На един от хълмовете в Стар Дойран се намира храма "Свети Илия", който е построен от известни българи в средата на 19-ти век. Както храмът, така и целият град през Първата световна война /1914-1918/ е напълно разрушен. Цялото население бяга в свободна България и в столицата ни създават кварталите "Света Троица" и "Илинден".

Край паметника на Дойрана, зад кметството 60-годишният Ангел продава маслини. Той не пропуска да обясни технологията за подготовка на маслините. Ферментацията продължава минимум 8 месеца. Всичко останало е измама и химия. Тук идват и гърци да пазаруват маслини, които си признават, че при тях всичко е химия. Крап, лечебна кал, маслини, огромна крайбрежна пътека за разходки, нарове, история и голямо сърце - така изглежда днес градът на Дойрана.

http://www.bgnes.com/laifstail/pyteshestviia/4372043/
« Последна редакция: Септември 23, 2016, 20:17:01 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8882
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 53.0.2785.116 Chrome 53.0.2785.116
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Дойран отвъд забравата
« Отговор #3 -: Септември 23, 2016, 20:18:44 »
Дойран 1918г. Нанасяме най-страшното поражение на английската армия в цялата ѝ история


През есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в „чувал“ и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция – всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър. Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата ѝ история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
«Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!»
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран – най-голямата в цялата ни 14-вековна история – се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии – напълно унищожени от една.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=76107

Неактивен Петкан

  • Registered user
  • Veteran
  • *****
  • Публикации: 8617
  • Country: bg
  • Карма: +1291/-105
  • Пол: Мъж
  • България преди всичко!
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 53.0.2785.116 Chrome 53.0.2785.116
    • http://www.spletnik.ru/avatar/2000/1831.jpg?908
Re: Дойран отвъд забравата
« Отговор #4 -: Септември 23, 2016, 20:56:47 »

Генерал-майор Владимир Вазов, командващ 9-та пехотна дивизия, и командващият Първа армия генерал-лейтенант Димитър Гешов правят преглед на 33-ти пехотен Свищовски полк, Дойран, 1917 г.


Войници и офицери от 34-ти пехотен Троянски полк, с богати трофеи от пленено британско въоръжение - пушки, картечници, каски. Дойран, лятото на 1917 г.
http://www.lostbulgaria.com/index.php?cat=3&paged=2
http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%94%D0%BE%D0%B9%D1%80%D0%B0%D0%BD


3 януарий 1918 г. – Чалаклий, Дойранско, артистът от полевия театър Иван Станев (клекнал) играе ръченица с войници


Артилерийски снаряди, предназначени за Дойран, с надпис: “Гергьовски подарък от град Солун на 26 май 1918г.”
http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%94%D0%BE%D0%B9%D1%80%D0%B0%D0%BD


Български офицер с екипажа на свален английски самолет в околностите на Дойран, 1917г.
http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%94%D0%BE%D0%B9%D1%80%D0%B0%D0%BD



Н.В.Княз Борис на брега на Дойранското езеро, облечен в автомобилен сюртук в качеството си на свръзка между щабовете. С него са ген. Рачо Петров (ляво) и подполк. Никола Куртоклиев - адютант на Престолонаследника, 1917 г.
http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%94%D0%BE%D0%B9%D1%80%D0%B0%D0%BD


Южния фронт, Дойранското езеро, 10 септември 1917 г. - войници пред полевата къпалня на 61-ви пехотен полк, над входа е написано “Обединена България - къпалня здраве”
http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%94%D0%BE%D0%B9%D1%80%D0%B0%D0%BD

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8882
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 58.0.3029.81 Chrome 58.0.3029.81
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Дойран отвъд забравата
« Отговор #5 -: Април 25, 2017, 22:08:46 »
Дойран - забравената памет


Някои сравняват Дойран с Шипка. Да, може да се намери много общо между двете твърдини.

Шипка спаси една освободителна война, която създаде България, Дойран спаси България от унижение. Шипка прослави българския дух и воля за свобода, Дойран прослави България на духа и волята за свобода. Но днес нищо в Дойран не напомня за българската победа над две велики световни империи.

В миналото Дойран е бил любим курорт за сърбоюгославски летовници от бедни работнически семейства. Соцарт хотелът „Галеб”, десетки одморалища и еднотипни почивни станции на разни бивши югославски заводи напомнят за шумното, но не толкова славно социалистическо благополучие на това малко селище в дъното на бивша Югославия, далеч от луксозните курорти на Адриатика и Белград. Иначе приятно място с хубава храна и прясна риба, днес Дойран си остава провинциално селище без нищо особено и забележително.

На пръв поглед нищо не си струва, за да пропътуваш стотиците километри от най-близката балканска столица или да се лишиш от златните халкидически плажове. Дори местният музей възпява подвига на чапли, корморани и шарани и техните умели ловци с харпуни и някакви екзотични прътове, с които са оставили своя исторически принос към световния риболов. Нищо за Дойранската епопея, нищо за Владимир Вазов, Джордж Милн, Сарай, Каварналиев, нищо за слава и величие, битки и победи, съдби и преломи, толкова много и толкова забравени по тези места.

В последните години обаче, за всеобщо местно учудване, в историческия Дойран започнаха последователно да пристигат британци, гърци, българи, дори и немци. Вместо да посетят музея на рибите и езерните птици и да се потопят в мътните води на Гьольот (така местните наричат Дойранското езеро), да хапнат и да пийнат в някоя кафана, тия заблудени люде се катерят по баирите над Дойран, където видимо има само змии и пърнаре (храсталаци). „Злато бъркат (търсят)”, убедени са местните.

Друг смисъл в тези чуждестранни набези по шубраците те не виждат. Големите очи на невежеството съзират във всеки български и английски исторически турист „златотърсач”, в чиито ръце им се привиждат „антички мапи (карти)” на митични (несъществуващи) съкровища и тайно заровени военни сандъци със злато или войнишки гробове с погребани в тях златни наполеони. Местните не могат да повярват каква е истинската причина за появата на тези екзотични „туристи”. Невидимата за тях бойна слава не се яде и не се пие, следователно не съществува.

Първи през 2000 г. в Македония пристига един отряд от Албиона с последователи на лондонските и уелски полкове, „въоръжен” със стари военни карти от началото на века, с легенди за велики битки и смесени чувства, породени от огромното поражение през есента на 1918 г. от българите. Отправната им точка е Стената на славата в Дома на ветераните в кв. Челси в Лондон, където има почетна табела за Дойранската битка през Първата световна война.

Многократно групи от Острова са посещавали грамадния мемориал на загиналите британци, който се намира на хълм, близо до гръцко-македонската граница на гръцка територия. Никога обаче не са прекрачвали на македонска територия, където са били позициите на дойранските защитници – българите. Цели 80 години.

Първите „изследователи” от Албиона остават шокирани от това, което виждат сред храсталаците над Стария Дойран – напълно запазени бункери, окопи, галерии. За първи път посетих Дойран през късната есен на 2002 г. Година преди мен по тези места беше минал проф. Божидар Димитров с екип на ТВ СКАТ. Докоснал се до невидимата слава, професорът беше заснел 2 български военни гробища, останките на старата църква…

За пръв път от 60 години български крак стъпваше по историческите места на бойната ни слава. Когато придружен от български дипломати от посолството ни в Скопие пристигнах край спокойните води на Дойранското езеро, изобщо не си давах сметка къде се намирам и какво има около мен.

Първото ми докосване до невидимата бойна слава беше масивен каменен кръст, запокитен в разкопания гроб на редник Михал Василев Бучински, войник от 14 пехотен Македонски полк, убит през ноември 1915 г. Неговият гроб е част от едно малко българско военно гробище край пътя за Дойран, жестоко осквернено. Буйни храсталаци закриваха разкопаните гробове.

В близкото село Фурка, където някога е бил щабът на генерал Вазов, с помощта на нашия местен приятел Живко се гмурнахме в едно море от храсталаци и драки, кал и треволяк, цял километър и половина, докато стигнем до място, на което се търкаляха 10-15 каменни и циментови кръстове, повечето повалени.

Разчиствайки листата, прочетох имената на героя Мачев, Тачо Гетов от Плевен, войници и офицери от 9 пехотна Плевенска дивизия. По-късно научих, че това е може би най-голямото българско военно гробище в района, в което са погребани 243 български войници и офицери, загинали за обединението и величието на Родината през Първата световна война. Над гробовете на героите тегнеше десетилетна разруха и разорение, но много повече тегнеше забравата.

На малък хълм до шосето Валандово-Дойран, през 1917 г. личният и команден състав на 9 пехотна Плевенска дивизия, под ръководството на славния генерал Владимир Вазов, издига скромен гранитен паметник на един велик българин – полковник Константин Каварналиев, загинал геройски по тези места, отбранявайки Дойран от настъпващите гръцки войски през 1913 г.

Срещата ми с геройския гроб беше истински шок както за мен, така и за колегите. Безпощадна мародерска сърбоманска антибългарска ръка в среднощен час беше взривила на парчета паметника и беше изровила костите на знаменития герой от гроба му. Гняв се надигна в душата ми. Гняв към отродниците, дръзнали да ровят геройските кости. Много по-голям обаче беше гневът ми към самите нас, българите, забравили онези, които загинаха, за да има България, за да „не обидим съседите”.

В следващите месеци и години един след друг пред нас се разкриваха бункерите, окопите, чешмите, пътищата, гробищата, позициите на Великата Дойранска епопея на българския народ. Постепенно невидимата дойранска бойна слава започна да докосва все повече български патриотични души. Създаде се Троянският комитет за издирване паметниците и гробовете на героите от 34 пехотен Троянски полк.

Полкът, записал името на своите бойци и командири със златни букви в българската и световна военна история точно тук, край Дойран. Заедно с троянци открихме в една непроходима джунгла гробището на 170 български герои край село Църничани, покорихме славния връх Кала Тепе, защитаван от гордите балканци от Троянско и Ловешко и надникнахме в Окото на дявола – главният бункер на позицията, стряскал съня на поколения лондонски и уелски нашественици.

Местните жители с огромно любопитство и учудване следяха нашите все по-чести експедиции. Някои дори започнаха да се интересуват от историята на своето родно място, други събираха и съучастнически ни показваха намерените от тях парчета бомби, гранати, снаряди и патрони по чукарите. Най-любопитни обаче бяха най-простите.

Те бяха убедени, че единствената причина българи да се завират по шубраците е закопано в миналото злато. Тутакси беше пуснат слух, че българските войници, които лежат в дойранските военни гробища, са погребвани със златни наполеони в джобовете. Тълпи от среднощни мародери в рамките на няколко години превърнаха 6-те ни военни гробища в района в лунен пейзаж от разкопани гробове, осквернени кости и натрошени надгробни паметници.

Постепенно вълната на мародерство отмина и местните плахо започнаха да свикват със ставащото около тях. Нямаше как планината да разкрие тайните си без тяхната помощ. Така открихме и част от непокътнатата бойна позиция на полковете на 9 пехотна Плевенска дивизия, които са разположени в няколко успоредни линии и десетки фортове в района от езерото до върховете Кала Тепе и Дуб.

Заедно с Окото на дявола намерихме уникалния бункер, наречен „балона”, както и още десетки скривалища и галерии с причудливи форми. Открихме и живелищата на дойранските защитници в северния склон на Кала Тепе и легендарната чешма-паметник „Цар Фердинанд” в памет на героите от 34 Троянски полк.

http://www.desant.net/show-news/23988


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf