Една година се изтърколи в необозримата, безмерна бездна на всевечното, всеядно време откакто български власти управляваха в Карлово, а на карловчани вече се чинеше,че петвековното турско иго е отдавнашен омразно-злъчен спомен, запокитен нейде в не-възвратимото минало, макар и развалините от опожарените
къщи, от изпепелената, срутена сграда на мъжкото класно училище и напълно разсипани-те, опустошени черковни хра-мове "Свети Никола" и "Света Богородица" скръбно-издайнически да сочеха печалните сетнини от яростта на турския аскер и башибозук. Само граде-ната през 1485 г. Куршум джамия от османския феодал Карлъ Али бей, основател на Карловската касаба,приеланеговотоиме,стърчеше
някак почти издавателски непокътнатата сред траурно чернеещите се руини.
Свиреп декемврийски мраз вледеняваше сгърчилата се зиморничаво между планинските ридове котловина и над зъзнещото селище, прислонено до южното подножие на Калоферския балкан. Към смръзналото безветрие висеше неподвижно
като зла поличба пепеляво-сивата, рехава пелена на пушека,бълван непрестанно от огнедишащите оджаци. Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка в горната махала изскочи забрадена с черна шамия възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал под
вековен бряст в края на калдъръмения сокак. Щом стигна до кладенеца жената спря за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот. Но отгоре неистово, равнодушно и слиха безотрадност се разстилаше безкрайната пустиня на
непрогледно тъмнеещите от безмълвно прииждащата нощ облаци и никакъв, дори най-невзрачен звезден зрак не мъждукаше в мрака. И все пак в нейното измъчено лице, изгризано от ненаситната гмеж на кахърите съзнание мълниеносно се
завъртя страдалческият калейдоскоп на дните и нощите,през които премина собственото ґ житие-битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайтанджията Иван Кунчев,разорил се поради охтичаво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочестата сиромашия при изучаването на петте деца; несретните вдовишки слугински години и неутешимата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чийто свършек на дните им ги застигна
като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдаръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните
житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени
ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия!
Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия – невръст-
ните отрочета на прословутия Берлински конгрес. В ледени буци бяха се превърнали
сърцата на карловчани – никой към никога капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах,
се сдушиха с новопръкналитесе богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края.
Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим,
стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор и празните стомаси
на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците ґ взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната,прихлупена одая, където край отдавна изстиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, да
измине докрай мъчителния път към своята Голгота. Ръцете на този окаяник, смирено протегнати сега за милостиня пред дюкяните в Карловската чаршия, навремето държаха сабя и пушка в христоботевата чета и в дружините на българските опълченци. През буреносните,размирни хъшовски години във
Влашко тия същите ръце държаха ками и пищови, разнасяха
из кръчми и кафенета бунтарските вестници "Свобода" и "Независимост". Ала ето, че в освободените от турско робство български земи тия святи ръце не ставаха за нищо друго,освен за несретна просия.Бившият хъш и национал-революционер се завърна в родното Карлово туберкулозно болнав, със силно увредено зрение и без един крак. Карловските стари и новоизлюпени чорбаджии го държаха под око с неприкрита неприязън и тъй като у тях беше и ножът, и сиренето, той остана без никакво
препитание, принуждавайки се да изкарва прехраната си, подлагайки ръка за милостиня от минувачите по улиците... Уви!Трябваше да изпие капка по капка, отровно-горчивата чаша на злощастната си орис, която не бе благосклонна към него и другите му двама братя, изгорели в пламъците на българската национално-освободителна борба...
...И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мълчаливо да преглъща нещастията,оскърбленията, униженията,неимоверната нищета, връхлитащи като разбеснели се вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И въз-
ропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. "Прости ме, Господи!" – изхлипа сподавено клетницата и почти в несвяст от глад, който раздрусваше тялото ґ в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.
На другия ден, след обед,трупът бе изваден от герана и погребан надве-натри, без
църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало встрани от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни, преди хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух. Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горна-
та махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал,се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледене-
ната от декемврийския студ глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
Подир ден-два той пак просеше из карловските сокаци и с мизерната "лепта", която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески,задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия
в родния си град Карлово.Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговият брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес ни-
кой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. Но както Васил Иванов
Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева, и Петър Кунчев, вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет и докато я има България са обречени на безсмъртие!


              Да си призная, изпитах дълбока покруса, научавайки истинските причини за смъртта
на майката и брата на Левски.Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски краевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история.Единият – проф. Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ "Климент Охридски", член на президиума на БАН, член кореспондент и зам. председател
на БАН и коскоджа-мити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска усмивчица.А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет в СУ "Климент Охридски", доктор на историческите науки, член-кореспон-
дент на БАН и лауреат на Хердеровата награда по история– припряно смотолеви: "Туй е напълно хазартна, непоносимолаическа трактовка и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално
да акцентираме върху подобни интерпретации и да се рович-каме в тях, търсейки на всяка цена скандални пикантерии!"

               Наистина – какво бетер странно, суперинтелектуално,свръхпикантерийно професор-
ско умозаключение! Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевидно-категорична!Родителите на Левски –
Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност
и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва
в бедствено материално положение.
Въпреки неизброимите несгоди, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си,слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест.
Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко,споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младия мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие през1870 г.
                    Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското нацио-
нално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския Балкан, попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по
някакъв начин да избяга в Русия.Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран е за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да
отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Санстефанския мирен договор,пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – управляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инва-
лид работа, за да се прехранва.Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен,проспериращ
гечинмек (бизнес) и бързо забогатяване. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение.Стигналият до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. Именно този кладенец се превръща в национален позор за нас, българите!През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленувана-
та от него свободна България!Такава е уви, за съжаление,мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски.И ако сме човеци нека я знаем и помним до края на дните си,защото
скотските, бездушностръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищ-
на сила бушуваха и бушуват и в днешна България и бездънният кладенец на националния ни позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо и в него не
се отразява звездното небе на българските добродетели, тъйкакто мракът там е непроницаемо-безкраен. •

Марин Караиванов

Бездънният кладенец на позора
съдбата на най-близките роднини на Васил Левски – гузно премълчаваният позор на ,,нова България"
февруари 2006, брой 2 СВОБОДНА МИСЪЛ 7

Гледам, отдолу пише "Свободна мисъл". Това същата тази "Свободна мисъл" ли е, издание на Федерация на анархистите в България?

Същия

п.п. За жалост го намерих там,а не някъде другаде  ;-)

А да ти идва на ума, че това "чудо" представя доста тенденциозно нещата?
Специално за Левски не знам, но са отпуснати пенсии на видните поборници, че и на някои вдовици. Семействата им са били на най-високо място в социалната стълбица. Роднините на Вазов, Ботев, Захари Стоянов, Панайот Хитов и Баба Тонка са били елитът на България.
Просто анархо-комунягите едно си знаят, едно си баят.

Говорим за Левски а не за тези които изреди.Знам че е тенденциозно,но по-тенденциозно е да си кривим душите и да казваме на бялото-черно и да се правим че не виждаме и не знаем за тези неща.Едва когато прогледнем както за добрите неща,така и за лошите,ще можем да се освободим от менталната робия в която сме и в момента и да се изградим като народ.

Ами, били са първите години след Освобождението, то де факто докъм 1881-82 държава още не е имало в пълния смисъл на думата, пък камо ли пенсии да се изплащат. Да не забравяме и че, те не живеят в България, а в Източна Румелия, а това не е българска държава по дефиниция. Българска я правят българите пак след 1881-82 г. Въобще малшанс. Може би, ако бяха доживели до по-късно, нещата нямаше да са така. Учуден съм и че никой от бившите съратници на Левски не проявява интерес към тях.

Eто защо нещо не фванах вяра на материала - издаден е от анархисти и според мене е пълен с лъжа. От къде пък знаят че майката на Левски се е самоубила ? Да не са били там а ? Документи имат, ама друг път - лъжат кучетата ненормални.

А да ти идва на ума, че това "чудо" представя доста тенденциозно нещата?
Специално за Левски не знам, но са отпуснати пенсии на видните поборници, че и на някои вдовици. Семействата им са били на най-високо място в социалната стълбица. Роднините на Вазов, Ботев, Захари Стоянов, Панайот Хитов и Баба Тонка са били елитът на България.
Просто анархо-комунягите едно си знаят, едно си баят.

Вземи прочети Записки по българските въстания на Захари Стоянов и ще рзбереш как са оставени на произвола точно тия, които най са се били за свободата на народа. А ония дето обесихаЛевски, точно те отиван на най-високите държавни службици. Например Иванчо Хаджипенчовеч, става даже депутат и гласува срещу това да се отпусне народна пенсия на вдовицата на Ботев.

Например Иванчо Хаджипенчовеч, става даже депутат и гласува срещу това да се отпусне народна пенсия на вдовицата на Ботев.

Не е добре да лъжеш и манипулираш по този антибългарски начин. Въпросният Иванчо се докопва до власта с помоща на Турция, а не на българите.

Иванчо Хаджипенчович е избран за депутат от Русенския избирателен окръг в Първото Велико народно събрание, недей да си толкова бос по история.

Доколкото знам Джендо Дженев заявява на Хаджипенчович след неговото гласуване срещу пенсиите, че ще го изведе лично в калта пред народното събрание и ще ги бие там до припадък докато не гласува.

"Васил Левски - Дякона с неговите родители, братя и сестра" - събрал и съставил Спас Попов фотограф:



https://www.facebook.com/photo.php?fbid=309795495711535&set=a.253204538037298.69326.100000432607877&type=1

[Палачът на Левски избран за депутат]

Палачът на Левски избран за депутат

Национален резил е вграден в темелите на българския парламентаризъм.
През 1879 г. Иванчо Хаджипенчович е избран за депутат в Учредителното събрание. Той сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и намества достолепната си снага в залата на събранието.

Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция.
Хаджи Иванчо Хаджипенчович е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера.

Валията на Дунавския вилает Мидхад паша възлага на Иванчо да се заеме с асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и Върховния съд. На гърдите му светва първото отличие. "Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас", съобщава вестник "Турция" през 1869 г.

С времето декорациите се множат и Ботев го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени
и храчки".

През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.

Заедно със Саиб паша и Шакир бей той е командирован в София. Тук към тричленката са прикачени още неколцина турци и българи. Само за "цвят", без право на глас. Съдебният състав е натоварен с тънката мисия тихомълком да се разправи с революционерите.

Европа, където се е образовал Иванчо, не бива да разбира какво се случва. Като ловък юрист, върху него пада тежестта на задачата. Саиб паша и Шакир бей си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепца присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в Софийския конак. Десетки бунтовници са изправени пред трибунала. До десницата на Иванчо стои един дивит - перодръжка и мастилница в специална кутия. Инкрустирано със златни нишки и смарагди, това съоръжение е дар лично от Мидхад паша.

Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо - без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки. На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо.

На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото.
След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст: "Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване."

Иванчо прибира дивита, пие едно кафе и се прибира в Стамбул. След Априлското въстание през 1876 г. нему е възложена друга важна мисия. Назначен е в комисия, която да разследва събитията. Иванчо посещава Батак и Перущица и заедно с Блек бей изготвя доклад за кланетата.

Легендата гласи, че той скрепя документа с една отрязана детска ръка.
Внушението на правника е, че човешкият живот не бива да се отнема без съд и присъда. Само буквата на закона, какъвто е случаят с Левски, може да прати някого на смъртна казън.
Изгрява свободата и Иванчо Хаджипенчович отново е на гребена на вълната. В началото на 1879 г. са насрочени избори за Учредително събрание.

Иванчо ефенди закономерно се кандидатира. Печели със смазващо болшинство в Русчушки окръг. Понеже огромната част от електората е неграмотна, изборът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира "за", царевицата - "против". Иванчо събира фасул за три казана чорба!

Хаджипенчович е от най-достойните депутати, защото е посочен от самия народ. Освен по избор в събранието участват още три вида представители: по звание, членове на учреждения и дружества и назначени от императорския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.

Събранието е открито на 10 февруари 1879 г. в Търново. Заседава в бившия турски конак, където Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Васил Левски. След залавянето му той е разпитан за първи път тъкмо в този конак.

Депутатът шмърка щипка енфие, за да си избистри главата и да бъде полезен ковач на конституцията. Хаджипенчович не е пустословец, по време на заседанията взема думата рядко. Само когато се наложи да вгради своята мъдрост в основния закон на княжеството. Иванчо се намесва само когато колегите му са кривнали в неправилна посока. Изказва се единствено по животрептящи, съдбоносни въпроси.

Такъв е въпросът за депутатския дълг. На 14 март става ясно, че Тодор Хаджистанчев е напуснал събранието в знак на протест срещу Берлинския договор. Пламва дебат около неговата постъпка. Повечето народни представители я осъждат, но се чуват и гласове за правото да си хвърлиш депутатската карта.

Иванчо Хаджипенчович пледира, че никой не може да дезертира, защото е избран с много народен боб! "Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си; те са длъжни да искат отпуск, а оставка да им се не дава", отсъжда той.

На 7 април Иванчо отново е на своя пост. Този ден се дискутират ордените, към които Иванчо ефенди има особен сантимент. Конституцията забранява носенето на ордени и медали от цивилни лица.

Въпросът обаче е за обратното действие на закона. "Аз мисля, че не можем да запретим да се носят приетите досега декорации", казва Димитър Моллов. "Секий може да има в къщата си цели сандъци, пълни с декорации, но да ги носи не може", контрира го Никола Михайловски. "Г. Пенчович се съгласява с г. Моллова, че законът не може да има обратно действие; той разбира решението на Събранието за бъдещите декорации", хроникира парламентарният секретар.

Същия ден се решава да има или да няма Държавен съвет. Невежи като Драган Цанков го наричат "съдилище" и са категорично против. Иванчо става и доказва, че не е "съдилище", а "съвет управителен" с изключително полезни функции. "Аз съм бил - аргументира се той - единадесет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши. Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре."

Съдбата на Държавния съвет е решена от Петко Славейков. Преди да гласуват депутатите го питат що за птица е това. "Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели?
Ето такава "дембелхана" искат да има и у нас", обяснява дядо Славейков. "Всички след това бяхме против", свидетелства един народен представител.

Иванчо Хаджипенчович уважава вишегласието. Макар и без ордени и Държавен съвет, той подписва Търновската конституция. Денят е 16 април 1879 г., часът - 2 подир пладне. Иванчо вади златокования дивит и завърта подписа си под основния закон.

Иванчо обаче е пророк. Оказва се, че България наистина не може без Държавен съвет. На 27 април 1881 г. Александър Батенберг извършва преврат. Князът суспендира конституцията и въвежда т. нар. режим на пълномощията. С Държавен съвет, в който влиза и неизбежният Иванчо Хаджипенчович.

По това време Иванчо е член и на Върховния съд. Точно както е било по време на игото! Но не само това... Той вдига къща на 150 м от мястото, където е обесен Васил Левски. Включва се в комитета, който събира средства за вдигане паметник на Апостола. "За Бог да прости!", отронва палачът и пуска няколко гроша в касата.

Иванчо готви и слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г., е осветен паметникът на Апостола на свободата. Без Хаджи Иванчо Хаджипенчович.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1982674

[Яна - сестрата на Васил Левски със свои роднини и близки]

Яна - сестрата на Васил Левски със свои роднини и близки


https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10207004699770097&set=a.10207004567766797.1073743422.1057631595&type=3&theater

Яна - по-голямата сестра на Васил - октомври 1895 г. - след прекаран инсулт присъства на откриването на паметника на своя брат в София


https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10207004700330111&set=a.10207004567766797.1073743422.1057631595&type=3&theater