Египетската религия в Древна Тракия

[Hatshepsut]

Египетската религия в Древна Тракия

Автор: Стефан Симеонов

Източник: http://d3bep.blog.bg/history/2011/10/20/

Македонските египетски култове

 
Първият източник е студията: "Египетските култове в древна Македония през елинистическата и римската епоха" на  Георги Митрев.
Авторът е отделил особено внимание на проблема с Египетските култове. За него, а и не само, сераписовият култ е македонска модификация на озирисово–дионисиевия. Основно впечатление на него му прави, че след завладяването от Рим, египетският култ към Серапис се обогатява. Добавя се и името Озирис, като знак, че римляните искат да въведат разграничение между македонско – птолемеевият Серапис и Озирис. Буквално зад македонския египетски култ кристализира и чист египетски култ в добавка по времето на Рим. Отгоре на това, имената на посветителите в култа са македонски и тракийски, няма римски, няма и египетски – авторът превежда като доказателство ’Αλέξανδρος, Δημήτριος, Νίκαια и Γουρα, като в групата виждате и ранен образец на Димитър (или Деметрии). На този фон авторът твърди, все пак, че култът е римски, имайки основанието на голям брой римски имена. Те обаче не са на посветители, а са на дарители, или длъжностни лица.
 Интересен факт: съхранен е надпис за посветените в тайнството на Озирис в Серапеума в Тесалоника. Наричат се „Озирисови Мисти” (Едсон, 1972, № 107). Едснон превежда и един от надписите в Тесалоника като „сдружение на трескевтите и сикобатите на Херманубис” (№ 220), а друг надпис за жреци на египетските богове, като sεραφόροι – хиерафори (№ 58). Това, като че ли води към едни странни тракийски имена на обреди и свещенослужители.

Македонците са изобразили тази статуя на Изида на своите банкноти от 10 денара, емисия от 1996 г.:

http://mk.wikipedia.org/wiki/Македонски_денар

В Тесалоника е имало огромен храм на Серапис, Озирис и Изида, по съвместителство и с култ на Анубис, който е играел изглежда и ролята на център на града. Даже е имал обор за свещените бикове. Според надписа на Флавия Фила в Серапеума са се съхранявали статуите на цезарите, т.е. играел е ролята на безспорен център на града, в Римския свят правото да се съхраняват статуи на консулите или императорите било особено право, което изобщо не било давано на всеки град. Е, Солун го е имал, и то не къде да е, а в Серапеума.

Епиграфиката и археологията свидетелстват за специална връзка, която Филипи, популярният покрай така наречения апостол Павел и римските граждански войни град, имал с Изида. Съхранено е свидетелство на Луций Титоний Суавис, който упоменава, че със собствени средства е изградил маса и базата й за храма на „Изида царица”.

По нашите земи по поречието на Струма са съществували храмове, по–специално общ на Изида и Серапис, както свидетелства епиграфията и посветителските плочи, и отделен, в близост – на Хор Харпократ, който в района често се е отъждествявал например с Асклепий. Има изолирано свидетелство и за храм на египетските богове в Берое – засега без археологически следи. Храмове на Изида/Серапис е имало също така около Битоля и Прилеп и на редица други места, които не попадат пряко в нашите днешни земи.
Изобщо почитането на египетските божества в района не само че не е било спорадично, но даже е стигало до неочаквани подробности. Паметниците – надписи, стели и прочие са благодарствени, в някои случаи посветени на бога заради сън – често срещана египетска практика, дори Сфинкса стиска в краката си „стела на съня”, има оброчни подаръци и дори такива, според предсказание. Даже божества, които в Египет се смятат за второстепенни, се срещат в надписите от района, например Тот в Амфиполис.  „Сакралната същност на съня била олицетворявана от египетския Тот, който в един надпис от Амфиполис е почетен от негов жрец като “бог-демон на съня Тот” /Пердризе, 1898, стр.350-353/.”

Египетските култове в Мизия и Тракия

А ако това е интересно, още по–интересна е покойната професор Маргарита Тачева, с нейната книга "История на източните култове в долна Мизия и Тракия, V в. Пр. н.е. – IV в. от н.е.". Книгата е антикварна рядкост, но е великолепна с това, че е 500+ страници и близо 1/3 се отделя на египетските култове, като изобщо се почва с тях. Важното в нея е това, че тя изобщо не фантазира. Всъщност тя очевидно не е египтолог и дори не показва някакво възхищение пред Египет. Дава реални паметници, включително и непубликувани, местоположение, инвентарни номера, чете, превежда, анализира и твърде често поставя под съмнение.

В книгата й страниците са много, но фактите също са много. Там са описани 58 (ПЕТДЕСЕТ И ОСЕМ) египетски паметника по нашите земи от гръкоримската епоха. Повечето са епиграфски, тоест надписи върху камък и изобщо не будят съмнение. От анализираните, авторката е поставила 7 под съмнение, предимно считайки че предишният преводач неправилно е разчел име на египетско божество и е предложила неегипетски превод. Остават 51 неоспорими паметника, като книгата е с данни, може би по–възрастни от мен, т.е. неактуална, с непълен списък на откритията и при това в ограничен отрязък от време.
 Интересното е, че много от тях са непубликувани - вероятно някои и до днес, а има и няколко официално обявени за загубени. Как се губи паметник в музей, не смея да питам.


Изключителен интерес за мен представлява това, че авторката абсолютно и неоспоримо е отъждествила добре познатата тракийска практика с отпечатъци на крака с култа към Серапис/Озирис, и дори еднозначно ги класифицира като крака на Серапис, обвързвайки ги с надписани образци от Средиземноморието. "Отпечатъците" от стъпала са буквално характерни за множество тракийски погребения от епохата. Според авторката това е средиземноморска практика в чест на Серапис.
На практика тя буквално разбива представите ни за древната  религия, представяйки в допълнение към предходната теза неоспорими доказателства за храмове на Изида и Серапис в Томи и Месемврия, като и на двете места за храма на Серапис в надписите се говори като за място за съхранение на архива на града или на място за извършване на важни обществени прояви с колегия жреци, т.е. имаме не просто храм, а буквално неформален център на града. Надписите, на които тя дава над 90% вероятност да има храмове на египетските богове са тези от Дионисопол(Балчик), Беломорската Маронея – градът на Марон и Перинт. Пак според епиграфиката тя допуска, вече не толкова категорично, египетски храмове в Улпия Ескус (Гиген) и Сердика.
Интересното е, че Гиген и Дионисопол бяха мощно подковани от египетски находки в територията си. Центрове само на находки няма да споменаваме, днес ще говорим само за храмове. Но когато в писмено твърдение за египетски храм се натъкнеш при разкопки на мястото на очевидни египетски находки, нещичко прещраква, нали?

И говорейки си за храмове, ще пропусна да вкарам подробно в играта и нумизматиката, защото ще стане страшно с монетите например на Серапис с храм от Деултум, Анхиало, последното подкрепено с плоча с краката на Озирис при погребение в съседство, в самия храм - изобразен на снимката - посветителен олтар на вселенската майка Изида и Серапис и плоча с дарение към храма, храмът от Аполония, подозиран в епиграфията, с намерена голяма статуя на богината и прочие… Или да се запитаме, къде ли е била положена голямата, созополска статуя на Изида... И прочие, неоспорими неща. Ще се придържаме предимно към текстовете.

После авторката е отделила специално внимание на синкретизма. Археологически авторката открива по нашите земи синкретизъм на Изида с Деметра (който е неоспорим, Деметра не съществува извън контекста на Изида), особено Артемида, като специално споменава Артемида Фосфорос – която всички добре познавате от епиграфиката на... Кабиле. Оказва се, че другите познати епиграфики на тоя тип Артемида правят преки връзка с Изида. Обединява култа на Изида  дори със Селена и споменава и други имена, като се подкрепя с надписи и синкретични статуи. Серапис в синкретизма на епиграфията се среща обединен със Сол - да, със Сол Инвиктус, дори и в статуи, а също Зевс и Хелиос. В нумизматиката той е обединил и още Хадес и Великия бог на Одесос и Истрия.
Хор – Харпократ е в синкретизъм с Аполон в надписите от Томи и Маронея, а както видяхме в предната студия, също и с Асклепий.
И изобщо, положението е доста страшно. Оказва се, че си говорим за нещо като масов египетски култ, особено по крайбрежията и по поречията, а също и в големите градове…
Ако в сметките добавим и Страбон, описал трицифрен брой храмове на египетските богове на Балканите и в Мала Азия… Положението ни от страшно отива на страшно глупаво, че изобщо допускаме полемики по въпроса.
 Въобще с какво спорим? Египетски култ изобщо не може изобщо да се обсъжда дали е имало. Да не се окажем пред заплахата да не можем в крайна сметка да докажем така добре другите култове, за които претендираме?

Интересно обаче е да се разбере, че Маргарита Тачева изглежда не харесва много египетския култ. Тя го счита за чужд, привнесен. Според мен, именно тук тя вкарва малко „духа на времето” си, прибавяйки към обективното изследване малко необективни разсъждения и спекулативни заключения. Изобщо и двамата автори проявяват завидна любов към това да покажат полупълен списък римски императори, твърдейки, че изобщо египетските култове по нашите земи били привнесен римски култ - като доказателство за това са изповядващите египетска религия императори на Рим. Тя любовта на римските императори към Египет - личното им владение, ясна, НО… Че Георги Митрев изпада в противоречие със себе си с такова твърдение, вече видяхме, макар че той повече има основания да намесва римляните в играта. Но Тачева изпада в още по–тежко вътрешно противоречие, незримо на пръв поглед. Тя заявява в прав текст, че това по нашите земи било напълно римски култ и траките към него били особено «предпазливи». Да кажем, че датировката не подлежи на съмнение, макар че като основно средство се оказва, че се явява това, дали е написано името на бога «Серапи» или «Сераписи» - характерно за различни епохи. Но нека разсъдим с вас:
Ако това е римски култ, проповядван от окупатора, то каква цел би имал Рим:

а) всички траки да станат египтяни;
б) да обърне всички картагенци в галски друиди;
или
в) да подчини цялата империя на единна култура?

Ако сте отговорили с отговора, който на мен ми се вижда правилен, за да се слага като флагман «римската идея», то съм длъжен да ви покажа очевидната за мен грешка. И тя не е просто в разсъжденията, макар че веднага мога да вкарам разсъждения от типа, как тогава този култ се е оказал по–официален в Тракия, отколкото в Рим, след като Рим го е пробутвал…
Главният проблем на това разсъждение е собственият анализ на надписите на професор Тачева…
Тя е анализирала на практика 30 или малко повече надписа от 51-то свидетелства.

Въз основа на тях е пръснала десетина храма по нашата хубава, а и по румънската земя.
Проблемът й е, че САМО ТРИ ОТ НАДПИСИТЕ СА НА ЛАТИНСКИ.
Отгоре на това и трите са от едно и също място: силно романизираното Томи, Румъния. 
И пак отгоре на туй даже и там срещаме гръцки надписи.
Освен това авторката в много от надписите е «скочила» в доста интересна полемика.
Тя оспорва кой и кога е писал надписа, или дори мястото на намирането му, въз основа на това, че диалектът на надписа "не отговаря" на познатия гръцки диалект от района.
Точна идентификация на диалектите обаче така и не се получава.
Внос на надписани стели… Едва ли? Приходящи чуждоговорящи… Може би, но какви такива странни?
Следва да си зададем въпроса.
Е кои са тея гръкопишещи през римско време от нашите земи, че и на диалект…?
Римляните?????
Айде де... Пък и идеята, че римляните налагат култ, и то чужд за тях самите, е меко казано абсурдна на римската религиозна политика...

Финализация

 
Идеята за "римския египетски култ" има очевиден привкус на идеите на епохата. Тогава беше време, в което всичко, що е назад от християнството и Византия, се приемаше за робовладелска епоха. По подразбиране.
 И, ако очевидно гръцките култове са стигнали в Тракия посредством елинизация, както наричаме налагането им с чук по главите на невъзприемчивите, то очевидно, за да не се злепостави тая теория, имаше спешна нужда египетските култове също да са по такъв начин налагани.
 Тук обаче изскочи съществен проблем. Даже и вие да не сте го забелязали, лансиращите тази теория със сигурност са. В годините, за които си говорим, Египет е официално мъртъв, а векове назад е мъртъв... неофициално. Отгоре на това нямаме египетски следи, значи... Не можем да говорим за "египтиянизация".
 Значи нямаме кой да държи чука? Оня, за невъзприемчивите. Респективно на помощ ни идват владетелите на Египет. Така се появи и доста хлабавата "римска теория" за египетския култ.
 Но самата идея, че римляните - невероятно прагматичните римляни и то чрез техните политици разпространяват чужд култ и чужд език в чужда провинция, за която новият култ също е чужд, е малко.... Абе аз съм чел доста и за римляните. За нацията, която затваря храма на Марс след война... Не мисля, че можем да вменим масова безсмислена политика и то по отношение на религията. На тях религията им е инструмент да управляват. Те няма да вдигнат верига чуждоземни храмове, които ще трябва да бранят с меч.
 Или пък да вдигнат стотици египетски храмове само за себе си, макар че населението не го интересуват тея богове.
 А защо трябва ли? Ами защото политическата част от историографията не е привикнала да приема, че по нашите земи е възможно чужд култ да се разпространи и с добро, а не просто с огън и меч. Противоречи на изградената представа. Много лошо звучи за елините, ако те е трябвало да елинизират простите траки, а последните бързо и безболезнено са се "самоегиптизирали" с един доста по-завършен и дълбок култ, превъзхождащ по познание и мистика гръцките със светлинни години.
 И тъй вменихме на римляните ролята на ментор и единствен посетител на неизброимите храмове.
 Междувременно обаче се случи чудо и някои намерени у нас египетски артефакти все пак получиха предатировка. Макар и да бяха впримчени във вечния тракийски "капан" от V-IV век преди Христа, все пак по тоя начин те отпаднаха и от Рим, и от Македонизма... И сега накъде? Разбира се пак към Гърция. Но може ли търговските общества на Гърция и Рим, на които египетската духовност е чужда, реално да са разпространителите на този култ?
 Очевидното положение обаче е доста просто. Египетски култ и то както си трябва. Масов сред населението. Изобщо, ако съединим двата надписа от нашите земи с няколкото от Македония за почти неизвестният извън Египет Анубис, ще стане ясно, че даже той може да мине за по–официален култ от някой "прабългарски" Тангра или Митра сред траките.

Очевидният факт е много прост.
Римляните не са наложили култ с огън и меч.
Напротив, за да има мир, са съдействали на развитието на култ, който е добре приет по нашите земи.
Древен и красив култ на вечния живот.

И ако някой пак пита, а имало ли ги е тея божества тука...
 Трябва да му се отговаря:
 - Имало ги е. Малко. Предимо във формите Изида, Озирис/Серапис и Хор. Горе долу техни доказани храмове е имало на територията на Солун, Охрид, Битоля, Кавала, Беломорието, Истанбул, София, Ямбол, Стара Загора, Варна - масово; Бургас - масово, Благоевград - масово, Плевен, Прилеп, Констанца (масово)... Доказаните де. В само някои от тях въпросните храмове са били със статут, малко по-висок от кметство - пазели градски архиви, статуи на Цезари... И от сметката сме извадили тея, дето сме ги виждали само на монети или само в списъците на Страбон... Темата тук е за археологически подкрепените храмове.
 Както виждате, тоя култ ще да е дело на 2-3 преселници от Египет (каквито нямаме засвидетелствани), 3-4 пияни траки и някой зъл римски претор, който планира задкулисно да насади траките на "египтиянчи яйца"....

Или в другия вариант:
 Просто сме слепи или ослепени за това, което ще ни извади очите.
 Всеки читател с глава може сам да я използва, за да помисли.
 Да помисли например - случайно ли една такава връзка, засвидетелствана от покойната авторка преди 30 и повече години, и до днес се прескача?

[Hatshepsut]

Древна Тракия като част от Египет

Автор: Стефан Симеонов

Източник: http://d3bep.blog.bg/history/2011/11/03/

Знаете ли, струва ми се че в България общо взето малко се знае за един иначе известен през „елинистическата епоха” момент.
Да, баш посред най–елинистическата епоха Тракия е била… част от Египет, а не от Елада. И то е посрещала изненадващо добре „участта си”.

К’ъв беше тоя елинизъм, дето траките повечето време и то от самото му начало били самостоятелно царство или в царство Египет? Имаме повече траки в Египет, отколкото в елинистическия свят изобщо? Цяла Тракия бъка от храмове на ранни и късни египетски божества? Въпрос – закачка. Или за по–лесно решение, обявяваме целия свят за елини, и така елинизма ни е… добре подкован?

Тракийската връзка на Птолемеите започва отрано. Още покрай войните със Селевк около края на IV в. преди новата ера Птолемей I Сотер (305-282 г.пр.Хр.) напредва по малоазийското крайбрежие, и се жени за „македонска благородничка” с недоизяснен произход и звучното име Евридика, което преправяме до Евридика Египетска. Птолемей обаче разлюбил Евридика и вземал за жена нейната близка кръвна роднина по същата неизяснена линия – Береника. После активно започва да се меси в „европейските неща”. До смъртта си.
Колко активно, бързо ще разберем. Женен за въпросната Евридика, Птолемей имал син, Птолемей Керавън, който напуснал Египет и след смъртта на Селевк временно станал цар на Македония и Тракия (281-279 г.пр.Хр.), като бил победен от нахлулите келти на Болгии. Птолемей също не спрял и сестрата на Керавън, дъщеря на Птолемей Сотер, се оказала курдисана съпруга на Лизимах, със звучното прозвище „Тракийска”. Птолемей от своя страна сключил съюз със Селевк и започнал преговори с келтите. Самият той стопанисвал тракийските острови на юг от Лизимах. Ако кажем, че Лизимах е бил яко настъпен, от всички посоки, и намеренията на Птолемей били твърде ясни още приживе и на двамата герои, и работата за после била ясна - никак няма да сбъркаме.

Кратко просъществувалото посталександрово царство „Тракия” на Лизимах стига до очакван край: влиза във война с известната селевкидска империя и бива прегазено. Но Арсиное – царица на Тракия (и сестра на Птолемей) – бяга в Египет да търси помощ (280-279 г.пр.н.е.). Смята се, че тя е предизвикала селевкидската война, за да гарантира мощта на Птолемеите. Решават въпроса по един необичаен за македонците начин (но обичаен за египетски фараон) – Арсиное се омъжва за брат си, като по този начин става детронирана кралица на Тракия и действаща на Египет, след което Птолемей влиза във война със Селевк I Никатор (305-281 г.пр.Хр.) и го разбива в първата сирийска война.

Трудно е да се определят точните географски граници на получената от Птолемеите Тракия. Дали е цялата Тракия на Лизимах, или части от нея - трудно може да се каже в постоянните войни с Македония, Селевкия и нахлуващите племена от север, както и местните войни на Египетската монархия. Но е факт: Египет е имал голямата част от Тракия, включваща беломорско и черноморско крайбрежие, и сърцето на Тракия: популярният тракийски Херсонес (днешният Галиполски полуостров).

Това е времето на нахлуването на келтите, и колкото и да е странно, в тея години владенията на Птолемеите са относително спокойни, което успяват да постигнат не на последно място и с подкупи, наемане на келти в армията и прочие. Но докато келтското нашествие за останалата част от балканският полуостров е същински бич божи, след гибелта на Птолемей Керавън в битка с келтите за запазването на Тракия и Македония Птолемеите успяват да се наложат. И докато други загиват под ударите на келтите, в Тракия царува относителен мир.
 Птолемей Втори (284-246 г.пр.Хр.) управлява сравнително мирно голмата държава, като и двамата му братя се сменят на македонския престол.
Следващият цар на Египет, Птолемей III Евергет (246-222 г.пр.Хр.), разширява още границите и превръща Египет от средиземноморска в световна империя. Той се оженил за някоя си Береника, македонка, родена в Тракия.  Той побеждава Селевкидите и взема дори стопанисваните от тях малко на брой тракийски (предимно малоазийски) градове, за да стане неоспорван цар на Тракия, както свидетелстват надписите:
 "Великият цар Птолемей, син на цар Птолемей и кралица Арсиное, брат и сестра боговете, деца на цар Птолемей и кралица Береника…. Но като стана господар на цялата страна, от тази страна на Ефрат, включително на Киликия и Памфилия и Йония и Хелеспонт и Тракия, и на всички военни сили в тези страни…” (каменен надпис от Адулис, унищожен, но оцелял в копие до нас от монах Козма, от VIII век).
Армията му ще проникне дори в Индия, по–специално Бактрия и Хиндукуш, един факт, неглижиран от доста учени поради знайни или незнайни причини. Така де, III-II век преди Христа е времето, когато изведнъж цивилизацията на Индия... избухва. Без да говорим, че някои „чудеса на света” приписвани на „гръцката цивилизация” се появяват именно тогава… Египет е почти възстановил границите на Александър, но с нов център.
За съжаление наследникът на Евергет е всичко друго, но не и качествен управник. Пияница, гуляйджия, човек със странни идеи в управлението, който дори се оказва, че сам въоръжава въстание против себе си… Общо взето враговете на Египет едва ли биха могли да си пожелаят по–добър фараон. Големи провинции напускат Египет след кървави въстания. Империята остава просто голяма държава.
И все пак дори при това ужасяващо управление нямаме свидетелства Тракия да се е бунтувала, а и с почти пълна увереност можем да заявим, че не е.. Защото ако се беше бунтувала, щеше да се отдели.
Има дори свидетелство за голям флот – египетски или тракийски кораби, но водени от тракийският капитан Дионисий, който идва за да попълни армията на Птолемей с траки от Тракия.
Птолемей запазва и други отдалечени провинции на тракийското царство, вкл. Антиохия, която ще да е била от голям интерес за съседите му, особено за съседът със съвпадащото име - Антиох. Въпреки това имаме свидетелство как през 219 година пр.Хр. градът все още със сигурност е бил Птолемеев. Авторитет, нежелание за действие, лоша информираност на враговете… Може би, но е доста вероятно да се счете че и собствената сила на Тракия е била достатъчно голяма, за да не счетат завоевателите за възможно бързото й превземане и организиране на отбраната срещу евентуалната помощ от Египет.
Но всичко хубаво свършва.

Смъртта на пияницата – Птолемей IV (222-204 г.пр.Хр.), вече подготвил Средиземноморието за атака срещу Египет и свил границите му оптимално много, се оказва, освен всичко друго и нежелано раншна. Той оставя властта на едно петгодишно момче – Птолемей V (204-180 г.пр.Хр.), който бива блокиран от серия драпащи към властта регенти, които освен всичко друго изработват ненавистта на някои провинции и започват въстания. В Тракия все още няма въстание, но има друго: Антиох III Велики (223-187 г.пр.Хр.) (на чието име се паднала Птолемеевата Антиохия) и Филип V Македонски (221-179 г.пр.Хр.) – цар на Македония, са седнали на маса и са сключили таен договор за подялба на европейските владения и изобщо всичко Птолемеево извън Египет, включително и особено Тракия – бъдещата им сухопътна граница. Филип започва провокацията с тракийски острови, които завзема, после в битка принуждава Птолемей да отстъпи дори Палестина. Съюзникът му, Селевк, получил обещания дял, хитро се подковава, свързвайки дома си с тоя на Птолемеите и подписвайки нетраен мир. Изглежда обаче че в тези години, краят на III до началото на II век Египет губи Тракия след около век съвместно съществуване в една държава, или запазва проформа твърде малки части от нея. Макар че разривът с обречените Селевк и Филип (врагове на оттърсващия се от картагенския бой Рим в тея години) се оказва плюс за това страната да продължи съществуването си необезпокоявано. Но Тракия е вече загубена, а Египет от първостепенен фактор става държава, която се съобразява със силните на деня.
 
И сега „изведнъж” „се оказва”, че Тракия била част от Египет около век или малко повече. Като определено не е била част от Гърция… И даже не се е радвала на бурната радост, с която траките посрещали Рим – въстание подир въстание… Даже Тракия се оказва остров на мира за Египет и в тежките му години, а Египет – сигурност за Тракия, когато за другите няма надежда. А поради что първите няколко египетски царе взимат за булки само Арсиноета, Береникета и Евридики, след като траките са едни диви селяни? Да им се чуди човек на тея, немаше ли некоя кръшна мома, за пред хората… Въпрос за размисъл.
 И какво излиза?

Баш у най бурния Елинизъм между Елада и Тракия и дори в Тракия и нерядко в Македония седяла една държава, наречена Египет, която малко препречвала пътя на елините да идат до Тракия за да я култивират.
 В случай че припишем на Аристотел изобретяването на телескопа, и допуснем, че гръцките философи са го използвали не само по предназначение, а тайничко са го извръщали към Тракия, следва да допуснем че те все пак са виждали елинистически траки, но идеята да са им предали култура, става малко по-трудоемка... Коя култура? Тази на Птолемеите? Дето се женят за сестрите си? Елински обичай, та до ушите чак.
Вярвам сега си обяснихте странностите, ако досега не бяхте. Стана ви ясно, как се е получила имиграцията в Египет (на африканска територия). Ами по директен път, даже може да се нарече един вид трудова/поклонническа или прочие миграция в собствената им държава, а не имиграция. Стана ви ясно колко абсурдна, до на квадрат, седи идеята, че тука дошли някакви римляни и набили у главата на траките някакъв си чужд за тях, Египетски култ… Носителите на култура и цивилизация Рим дошли… Да, тея  сме ги чували.
Ами напротив. Рим не че е донесъл разума по нашите земи, ами просто пак е отворил границите между Тракия и Египет, сливайки ги в една империя. И останалите в Египет траки са можели да идат до земята на дедите си, останалите в Тракия са можели да посетят земята на легендите от миналото. Неслучайно, както казахме, сред посветителите в гръцки култове по нашите земи нямаме запазени римски имена.
Много империи са свързали Тракия с Египет. Първо Персия, после Александровата, после Рим, Византия… Поне до времето на арабското нашествие, а и след това… Макар че след това Египет изчезва като културна столица на света. Без да броим херодотовото свидетелство за фараона Сезострис (Сенусерт I) (1971-1928 г.пр.Хр.) – войнстващият фараон от раншното средно царство, който според гръка е бил в Тракия и дори е вдигал паметници там.
Но никоя империя не създава впечатлението да е била толкова спокойно приета от „завоюваните тракийски народи”, колкото Египет. В никоя държава, стопанисвала и по–големи парцели от Тракия, за повече години, не може да се похвали с такава тракийска имиграция. Никога Египет не е бил тъй ласкав към брониран завоевател, дошъл да го мачка срещу пари. На какво се дължи това особено отношение?
Не изпускаме ли нещичко?
Може би, предистория?
 
И най–вече, докога ще я караме на странно-съмнителният гръцки монопол върху тракийската култура?
Не е ли очевидно, че амфората му е безвъзвратно счупена?
Слагаме за образец култура, копировач на чужди култури, при условие че имаме доста по–ясен образец, и неоспорима връзка, за която обаче сме направили и невъзможното да я натирим във десета глуха, и да се правим, все едно че никога не е бивала?

[Hatshepsut]

Дионис - тракийският вариант на Озирис

Автор: Стефан Симеонов

Източник: http://d3bep.blog.bg/history/2010/11/02/

Далеч назад, във времето на Тракия и Египет културите са били по–малко. И още по–сродни, отколкото са днес. И няма такова нещо, като „подчинение на култа”. Древните култури са си като огледало. Никой никого не притиска да приема култове, никой не ги налага със сила. Всички, от Вавилон та до нас имат сходно разбиране, сходна духовност, различават се малко във времето, във формулировката и терминологията. Но водят към едно и също нещо! Към един източник, както казах!

Затова Египет е толкова ценен, защото там тези „загубени” времена са възстановими. И можем да съдим по тях за нас, а не да се присламчим или да ги присламчваме.

Озирис vs Дионис

Трудно и бавно откъсвахме Дионис от гърците. На части сглобявахме мита и вярванията за него. Обаче сякаш… нещо пропуснахме, остана недоизкусурено. Кой е той? Остана ни едно мистично, полуненормално, получовешко същество, коза ли е, човек ли е, трудно разбираемо, но наше си…

Всички анализатори го сочат настрани. Грък е, казват, древен от незнам си къде. Идва от Вавилон.

А истината е току пред очите ни.

Няма съществена разлика между Дионис – какъвто го познаваме и Озирис – пак какъвто го познаваме.

В долната сравнителна таблица митът за Озирис е по „текстове от пирамидите” и трактата „За Озирис и Изида” – Плутарх.

За Дионис са използвани съставните сведения на Павсаний, Прокъл, Диодор Сицилийски и други.

Сравненията в изкуството и в почитането са популярни и доказуеми.

Да видим какво имаме:

Озирис	Дионис
Роден от нелегална, забранена връзка и изневяра. Майка му е небесна богиня съпруга на Ра, баща му е земен бог.	Роден от забранена връзка и изневяра, баща му е небесен бог, майка му е земна жена от божествен род.
Озирис става лидер, почва да проповядва, има собствено посвещение и мистерии.	Дионис основава собствен орден и мистерии.
Озирис е от Египет, като започва да установява контакти с другите народи.	Омир определя дионисиевата планина като далечна за Гърция, близка за Египет. Дионис първо отива в Египет.
Озирис е богът, който кара растенията да растат.	Дионис е богът, който кара лозите да растат. Има прозвище „dendrites” – за дърветата.
Озирис дава на хората пътя към безсмъртие.	Дионис дава на хората пътя към безсмъртие.
Озирис е тачен и като слънчев бог, наричат го „роден от девица(слънцето)”.	Дионис е слънчев бог.
Сет, брат на Озирис, му завижда.	Титаните, братя на бащата на Дионис му завиждат.
Брат му се добира до него с измама.	Титаните мамят малкия Дионис.
Инструмент на измамата е виното, братът напива брат си и го прилъгва да приеме капан, който го отвежда до смъртта му.	Виното води късният Дионис до лудост.
Брат му го убива, а когато решава че не е достатъчно, го разкъсва на 14 части – половин лунен цикъл.	Титаните го убиват и разкъсват на седем части – четвърт лунен цикъл, и после го изяждат. Озирис приживе се е борил основно срещу човекоядството.
Инструмент му е огледалото. В египетската традиция то се рисува като Анкх и се изговаря анкх. Огледалото е дава вечен живот.	Всички в дионисиевата традиция се погребват с огледало; според мита с огледало излъгали малкия Дионис.
Ако Озирис съхрани сърцето на мъртвия, то мъртвият ще живее вечен живот. Ако го погълне чудовище, мъртвият е безвъзвратно загубен. Сърцето носи паметта и личността.	Дионис е съживен със сърцето му, което титаните не погълнали. Нехарактерна за Гърция трактовка.
„Частите” му са сглобени от Изида.	Частите му са сглобени от Деметра/Персефона –елинизирана Изида.
Озирис възкръсва и гарантира възкресението на хората.	Дионис възкръсва и гарантира възкресението на хората.
Сет е наказан, тронът му е отнет, а той – в подземното царство на вечна служба.	Титаните са жестоко наказани, изпепелени.
Озирис е бог, който е ориентиран към простолюдието, към душата на обикновения човек.	Дионис е ориентиран към обикновените хора.
Свещени животни на Озирис: Лъв, дракон, змия и бик, като бикът му е принасян в жертва.	Същите, бикът му се принася в жертва, с едно допълнение: кон.
Не в озирисова, но в египетска традиция кравите уши са символ на красота, както и кравешките рога, често носители на слънчев диск.	Ако не той, то придружителите му често имат рога и кравешки уши.
Свещени инструменти – систрум, менат, с които се свири в негова чест.	Свещени инструменти, макар и други.
Върховният посветен в мистериите на Озирис, или дори самият той при свещенодействия се изобразява в леопардова кожа или придружен от леопард.	Изобразява се в леопардова кожа, придружен или яздещ леопард или в колесница с леопарди. Леопардите са видим „вносен” елемент.
Озирис е спасен първоначално в Гебал, Финикия.	Дионис е изцелен във Фригия , където приема и фригийско облекло. Споменавам, защото това географски сближава много местата на случките, и ги отдалечава от „родните им места”.
След възкресението, Озирис е „безполов”. Не води съпружески живот. Обаче Хор е негов син.	Дионис е определен след възкресението като двуполов. Носител на двете черти. Но няма съпруга. Но също има син в някои варианти.
Символ на Озирис е бика, в негова чест се принасят в жертва бикове, най–често бели.	Символ на Дионис е бика, в негова чест се принасят в жертва бикове, най-често бели.
Озирис има два вида жезли, като късният му жезъл е прав, с шишарка и две увити змии.	Тирсът на Дионис е прав прът, с шишарка и две увити лози.
Змията е хтоничен символ на Озирис.	Змията е хтоничен символ на Дионис.
Има голям набор химни на Озирис.	Има дионисиеви химни.
Късният Озирис не се явява в съвета на боговете, макар че е един от тях.	Дионис избягва Олимп, макар и да се води олимпийски бог.

   

Имат късно обединение - Серапис, сума от Озирис, Дионис и Апис, който носи черти и от двамата. Серапис e чудесно възприет от траките – македонци. Това, което може би се досещате обаче, е че името на бога си е изцяло египетско и гърците са го предали неправилно. Точното име би било „Усирапис” – обединение между... Озирис [египетското име на Озирис е Усир/Усире] и свещения бик – Апис. Принасян в жертва на Озирис. Този бог е бил по–стар, просто е разширен с подобния му Дионис. На главата си носи кошница с плодове – Калатос, символ на плодовете от дървото на живота и плодородието. В погребалното изкуство се изобразява със змии и... лози.


Определено „хич” не си приличат, нали?

И това само по стигналата до нас традиция.

Още доста може да се пише. Например за безкрайните празници на Озирис, за театрите, измислени в негова чест. А Дионис и празниците са известни, той е и бог на театъра! Схоодствата в принципа са.. твърде очевадни. Има разлика в украсата и преразказа на двата мита, но гърците си ги бива в това, нали? Нормално е и два култа, разделени от хиляди километри и култури да придобият по–индивидуален характер.

Едва ли има съмнение. Дионис/Сабазий е на практика вариант на Озирисовия култ. Който е очевидно световен, над границите на Египет. Просто там го имаме ясно обрисуван и оцелял.

[Ратникъ]

Явно имаме доста общо с културата на древен Египет, но от тези материали не ми става ясно точно колко. Явно от онези земи идваме наистина - на древна Персия и Египет !

[Hatshepsut]

Уникално изображение на слънчева ладия, открито на територията на Древна Тракия



...и приликата с древноегипетските слънчеви ладии:



 Плоча, Разлог
 Материал: камък
 Датировка: 15-13 в. пр. Хр.
 Национален исторически музей - София

 Плочата е част от група изолирани до момента паметници. Открити случайно, те иконографски стоят много близо до микенските надгробни плочи, но на практика нямат паралели в Тракия.

 Върху плочата в нисък релеф е изобразена несиметрично спрямо центъра итифалическа мъжка фигура, слънчева ладия с две змийски глави и спирален орнамент. Тази изключително сцена напомня сведението на Херодот за почитания от траките итифалически Хермес, в когото царете се клели и от когото изкарвали своя произход. [Her. V 7] В иконографията от Разлог може би се крие обяснението за Хермес, който съчетава връзката с Отвъдното и Слънчевата представа, която дарява безсмъртие и благославя царската власт.

 Плочата е открита вторично вградена в постройка, датирана към Желязната епоха (XII-I в.пр.Хр.), заедно с други плочи с релефни орнаменти, които са видени от част от изследователите като стилизирани женски вулви. 20 години по-късно в същия район е открита друга група релефни плочи, върху една от които е изобразена ладия със 7 човешки фигури - гребци(?).

 Дискусията около датировката и предназначението, както и около интерпретациите на орнаменталната система и сцени на плочите продължава. Като се вземат предвид безспорните аналогии с микенските надгробни стели, би могло границите на тяхното датиране да бъдат поставени между 15 в. пр. Хр. и 13 в. пр. Хр.

 Плочите са принадлежали, най-вероятно, на ранно мегалитно тракийско светилище-гробница (като се съди по иконографската концепция). Тази хипотеза се подкрепя и от наличието на могилен некропол в района на находките. Това са едни от най-ранните собственотракийски паметници, свързани с култа към итифалическия бог, култа към Великата богиня - женското начало и нейния Син-Слънце.

 Изработени под влияние на Егейската орнаментална система и художествени концепции от епохата на шахтовите гробници от кръг А, те са безспорно доказателство за континуитета в рамките на Егейския етнокултурен кръг. Открити са в стратегическа местност - долината на р. Места (др. Нестос), едно от най-високите проходими места в тази част на Древна Тракия. Това е зоната на триречието Струма (др. Стримон) - Места - Вардар (др. Тонзос), т. е. най-важните пътни артерии на Балканите, които свързват р. Дунав (др. Истрос) със Средиземноморието, те маркират посоките на движение на идеите, което никога не е еднопосочно, в тази зона на контакти.

 Тончева Г. 1984. Монументални скулптурни паметници от къснобронзовата и ранножелязната епоха в България. In: Thracia VI: 71-85

 Фол В. 1993. Скалата, конят, огънят. София: 66-68

 Гергова Д. 1996. Обредът на обезсмъртяване в древна Тракия. София: 83-84

 Бонев А. 2003. Ранна Тракия: формиране на тракийската култура - краят на второто-началото на първото хилядолетие пр. Хр. (= Разкопки и проучвания, ХХХІ). София: 78

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.220049364815134.1073741944.179249492228455&type=3