Шандор Петьофи

[Хелиос]

И тъй като живеем в един съвсем объркан свят, ще предложа творчеството на Петьофи в превод на Иван Вазов , едно от любимите ми негови произведения.

Лудият

    Тсс... Мирно!... Тихо!...
    Махнете се!
    Аз бързам... твърде съм занят:
    от ярки слънчеви лъчи
    аз бич ще оплета ­
    да бия тоя свят
    и на плачът му с смях ще отговоря,
    и той на мене смейше се така...
    Ха-ха-ха-ха!

    Плачът, смехът ­ на туй стои светът,
    а дойде смърт ­ и всичко стихва тоз час.
    Аз също бях умрял...
    Поднесоха ми яд
    в същата оная чаша,
    с която чукаха се с мене!
    И що, убийци? Що? Решихте
    да скрийте дирите?... И дека?
    В земята с мойто тяло... И без срам,
    лъжци, плакахте ми над гроба!
    Насмалко що се не дигнах
    за носовете да докопча вас.
    Но се оставих...
    Хай, нека им се радват, рекох,
    в калта да имат със какво да ровят,
    да мислят, че аз гния в черната земя...
    Ха-ха-ха-ха!

    А де е гробът? В Африка далечна!...
    Но пак имал съм чест:
    хиена ме из ямата изрови.
    О, тоя звяр е моят първи благодетел;
    но аз безбожно го излъгах:
    ръката ми той искаше да лапне,
    а аз сърцето си подставих...
    Горкият, в миг отровен там умря.
    Ха-ха-ха-ха!

    Така се хората разплащат:
    за всякое добро със зло!
    А хората какво са? Казват,
    че уж биле творение чудесно
    на оня, що царува в светлото небе...
    А ази казвам, че са чада
    на злото във кромешний ад.
    Туй казваше и философ един.
    Той също като мене бе глупец,
    защото нямаше трохица хляб.
    Глупец, глупец! Не би той гладувал,
    да знайше да краде и да убива, да!
    Ха-ха-ха-ха!

    Чудете ми се, че се смея,
    а то отдавна трябваше да плача...
    Омразен свят, облян в сълзи!...
    И Господ сам под облаците плаче:
    ядосва се, че тоя свят създал.
    Но полза има ли от тез свети сълзи?
    Нечистата земя ще ги приеме,
    а грешниците ще ги тъпчат с крак,
    дордето станат кал и те сега!...
    Ха-ха-ха-ха!

    Ей, млад войниче, Давор-Небо,
    теб слънцето ти служи за медал,
    а облаците ­ твойте дрипави са дрехи...
    Ех, славен изглед на героите в оставка.
    Да, после раните и тежките лишенья,
    нали? Награда превъзходна:
    на другите медал... Затуй пък лъска тя.
    Ха-ха-ха-ха!

    А разумяхте ли що значи,
    кога запее препилецът?... Тихо...
    Той пей, заклина...
    жените да напуснем,
    жените ­ стръв опасна.
    На техний зов ний тичаме, като луди...
    Така едно море потоците събира
    и ги изяда, и назад не пуща...
    Жени, жени! Лукавички създанья,
    прекрасни, смъртоносни дяволици!
    Отрова най-ужасна в нашия живот
    в най-драгоценний вложена съсъд...
    Любов, любов!
    Как жадно, страстно се упивах с теб!
    В едничка твоя капка
    реки от мед изпивах,
    едничка твоя капка
    бе океан отрова.
    А виждали ли сте вие
    бурно море как бесней, лудува?
    Как талазите реват,
    как ужасна гибел носят?
    А виждали ли сте буря,
    тоя ужас, бич световен,
    нейната игра във мрака?
    Гръмове, трескавици
    тътняли ли са над вас?
    Вам познат ли е страха?
    Ха-ха-ха-ха!

    Едвам узрей плодът,
    и гледаш – пада...
    И ти, и ти, земя, узря,
    хай падай, сгърмоли се!
    Не мога да те чакам повече...
    До утре давам срок...
    Не дойде ли пък края на света,
    то нищо няма да пожаля:
    земята аз ще провъртя
    до огнената ґ среда,
    барут ще сипя
    и ще запаля:
    тогава нека фръкне на възбог!...
    И аз ще да бъда отмъстен така!
    Ха-ха-ха-ха!

[Хелиос]

...и по-осъвременения превод, с извинение ако ви досаждам, но страхотно ме впечатли с правдивостта си преди много години, в изпълнение на един пловдивски рецитатор Жоро Велев:

Защо, вий, хора ме безпокоите?!

Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !

Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!

Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !

Ха-ха-ха-ха…

В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.

Но идва смърт и казва кротко “млък” !

И аз умрях веднъж. То бе отдавна.

Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.

Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.

Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!

Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,

Ta да миришат - когато гния да се задушават !

Ха-ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.

Но една хиена ме подуши и изрови.

Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,

но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.

Ха-ха-ха-ха…

Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…

А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,

разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !

Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…

Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !

Да бе обрал света !

Ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?

Тя означава “бягай от жени “ !

Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.

И ясно е защо ! Да ги погълнат !

А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,

която в чаша златна устните ни мами.

Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка

от пълното с отровна жад море.

А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее

и сее в него като семе смърт.

А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?

Ха-ха-ха-ха…

Узрее ли плодът и пада от дървото.

И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !

Не паднеш ли – до утре ще те чакам !

Тогава сам ще те пробия до средата

и сам ще те натъпча със барут

и сам ще те подпаля -

да се пръснеш на прах във тези небеса !

Ха-ха-ха-ха…

[Hatshepsut]

Обичам те, мила



Обичам те, мила,                         
 
обичам те,
обичам снагата ти - тънката,
обичам косите ти - черните,
обичам челото ти - бялото,
обичам очите ти - тъмните.
Обичам лицето ти пламнало
и устните сладко разтворени,
ръцете ти тръпно отпуснати
и тяхното нежно докосване.
Обичам душата ти, литнала
с високия порив на чувствата,
които вълнуват сърцето ти.
Обичам те пролетно-весела
и есенно-тъжна, обичам те,
тъй както обичам сълзите ти,
обичам и твоята усмивка.
Обичам доброто сияние
на твоите постъпки и помисли,
и слънчевите затъмнения
на твоите грешки обичам.
 
Обичам те, мила
обичам те,
обичам те както единствено
и само човекът обича.
Без теб всичко тук би помръкнало
за мен, ако не и за другите.
Чрез теб, в мойте мисли изправена,
аз вече се взирам наоколо.
За мен ти си чувство от чувството,
изпълнило сън и безсъница,
ти влизаш задъхано в пулса ми
и в моите стихотворения.
Аз бих се отказал от славата
единствено заради тебе,
защото за мен е желание,
каквото си ти пожелала;
мечта е за мен и старание,
каквото си ти помечтала.
Повярвай, нищожни са жертвите,
и малките, пък и големите,
когато на теб са обречени,
когато за теб са направени.
Ценя в теб дори и прищевките,
повярвай, любима,усетя ли,
че нещо ти липсва-нищожното
за мен се превръща в значително.
 
Обичам те, мила,
обичам те,
обичам те - никъде, никога
и никой не е тъй обичал!
Така те обичам, че вярвай ми-
за мен тази страст ще е гибелна:
превзет съм, изпълнен съм целият
единствено с теб. А и в бъдеще
аз теб ще обичам - обичам ли,
за теб ще живея - живея ли.
Мъж, син и баща ще ти бъда аз,
ще бъда твой брат и избраник твой,
а ти - сбрала всичко у себе си,
за мен ще си всичко - любимата,
сестрата, съпругата, майката...
 
Обичам те, мила,
обичам те,
душата ми - твоя е - цялата,
сърцето ми - твое е - цялото,
очите ми - твои са - целите,
обичам те с луда любов!
И ако похвала за чувствата
е някога нужна за някого,
то тази похвала единствено
и само от теб е заслужена,
защото без теб, мила, никога
от никого, мила, и никъде
не бих се научил, че има
такава голяма любов!

http://www.lifebites.bg/shandor-petiofi-obichamte/