Автор Тема: Български светци  (Прочетена 6961 пъти)  Share 

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Преспанец

  • Registered user
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 617
  • Country: 00
  • Карма: +128/-50
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 3.6.16 Firefox 3.6.16
Български светци
« -: Март 25, 2011, 16:19:31 »
Българските светци според църковния календар - http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/Vsi_bg_svetci.htm
В горния линк са изброени повечето български светци. Който иска може да чете. Обаче ще има и постнато за всеки от тях в темата. Постовете следват реда от горния линк, тоест постове за светци се пускат според реда на празнуването им, описан в линка.  Темата е предназначена за четене и не са препоръчителни коментари по нея.


Св. преподобномъченик Онуфрий Габровски

1786 - 1818

Чества се на 4 януари, заедно с преп. Теокист. Събор на седемдесетте апостоли


Житие и страдание на свети преподобномъченик Онуфрий Габровски

Божественият Онуфрий е роден в село Габрово на Великотърновска епархия в 1786 година от християнски родители. Баща му се именуваше Дечо, после в монашеска ангелска схима Даниил, а майка му - Анна. Бяха богати и бележити в селото. Родиха си този син и го нарекоха в светото Кръщение Матей. Когато стигна във възраст за наука, го заведоха в училище и се учеше на българско писмо. На седемнадесет или осемнадесет години се случи, че родителите му го биха и той, оскърбен, каза дума пред присъстващи турци, че ще се потурчи. Родителите му не искаха турците да го грабнат по насилствен начин и той си остана и по-нататък християнин, както и по-рано: не направи открито изповядане на мохамеданската вяра и не получи обрезание.

Но когато стигна в съвършената си възраст и разсъди върху светските дела, напусна родния си край, дойде в Света Гора и остана в манастира Хилендар, където прекара доста години и където го намериха достоен и го ръкоположиха за иеродякон. Дали изповяда, че е направил такова признание на мохамеданската вяра, но духовникът не намерил това като препятствие за ръкоположение, понеже не получил обрязване, а само с празна дума заявил, че ще стане турчин? От Матей в монашеството го преименуваха Манасий. И понеже според божествените отци, колкото човек преуспява в добродетелта, толкова повече се смирява и най-малките си прегрешения ги смята за големи и се кае за тях, така и блаженият Манасий, преуспявайки в добродетелта и изследвайки деянията от началото на своя живот, считаше това за голямо свое падение, макар и да се беше отрекъл само словом; а и постоянно имаше на ум мъченичеството на добропобедния мъченик Варлаам, който държал разпалена жар, положена с тамян от мъчителя на неговата длан, докато изгоряла дланта му, за да не захвърли тамяна върху жертвеника и да не се помисли, че прекадил тамян на идолите - това си мислеше, и най-вече думите на Господа Спасителя Христа: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен". Поради всичко това имаше непрестанен и всегдашен страх, че никога няма да принесе достатъчни плодове на покаяние поради онова момчешко отричане и че Христос ще се отрече от него пред лицето на небесния Отец.

Затова се подвизаваше, за да умилостиви Бога и да му прости греха на отричането, но мислите му никога не се успокоиха. Което в началото беше страх, после се превърна в любов и голямо желание да изповяда Христа пред човеците и да получи мъченическа смърт - любов, която растеше все повече и повече. Но понеже се боеше от човешката немощ, молеше се на Спасителя, ако е Негова воля блага, угодна и съвършен, да утвърди в него тази мисъл и да укрепи желанието му със Своята божествена благодат и да му даде сила да Го изповяда като съвършен Бог, Творец на всичко видимо и невидимо пред враговете на Неговата вяра! Блаженият той всякога това желаеше и това си представяше. Но понеже според Соломон „нетвърди са помислите на смъртните, погрешни са нашите помисли", затова откри своето намерение и потърси духовен съвет, какъвто и получи. Според този съвет той трябваше добре да помисли и да не се впуска на такъв страшен подвиг безразсъдно. Божият човек послуша този съвет и се подвизаваше в постнически подвизи. Но когато преподобномъченик Игнатий Старозагорски завърши своето мъченичество, още повече пламна сърцето му и възрасна любовта му, както и мъченичеството на преподобномъченик Евтимий Пелопонески преди това го възпламени. Но това, което още повече разпали в него светлия пламък на любовта към Христа и към мъченическата смърт за Него, беше третото мъченичество - на преподобномъченик Акакий Сярски - и повече не можеше да търпи.

Но този благословен мъж проявяваше голяма мъдрост. Без да разгласява на другите своето намерение, отиде в свещения скит "Свети Иоан Предтеча" при многоуважавания духовник и най-опитен в този род неща и му откри всичкото своето желание. Защото той беше наставникът, който подготви и другите трима преподобномъченици ­ Евтимий, Игнатий и Акакий. Именно този духовник Никифор той моли горещо да го приеме в своето манастирче, за да го подготви, както другите трима. Духовникът му каза: "Приемам те, обаче първо ­ никой друг от външните да не знае; и второ ­ ние трябва да направим такъв опит и подготовка, че преди мъченичеството да се подвизаваш така, като че ли си вече всред мъченическите страдания. Ако си съгласен, тогава приемам те". Блаженият с радост отговори: "Съгласен. съм!" И така отиде в килията си, мъдро разпредели вещите си, колкото пари имаше раздаде милостиня, даде достатъчно пари и на манастира, в който беше плътският му баща монах Даниил, за неговото препитание. Направи така, като че ли заминава на поклонение по светите места на Иерусалим, и си взе прошка от всички и от самия си баща, и отиде при поменатия духовник според уговореното. А той го прие и го постави в отделен дом, като му даде заповеди как да прекарва времето си, как да се подвизава и как самичък да се моли на Бога. Определи и един брат, който да има грижата за него. И му заповяда да не разговаря и да не се среща с никого.

 

И така блаженият се заключи в онова поприще и започна духовните си подвизи. В началото пости четиридесет дни, кога през три дни веднъж, кога през два, и ядеше хляб до петдесет грама, пиеше малко вода и нищо друго. Варена храна за всичкото време на своята подготовка не вкуси, освен в събота и неделя. Правеше поклони с коленичене четири хиляди в денонощието или не по-малко от три хиляди и петстотин, а поклони до пояс - безброй. Молитвата беше непрестанно на устата му и в ума му. Очите му бяха два непресъхващи извора на сълзи. Бденията му бяха всегдашни. Голямото му ядене и утешение бяха сухоежбината и малояденето. За всичките четири месеца изяде две оки сушено грозде. Както казахме, четиридесет дни прекара в тридневен и двудневен пост. Затова и тялото му се изнури и в него вече не остана сила за телесни трудове. Духовното разсъждение на стареца измерваше многодневния му пост, той във всичко му беше послушен.

Така, в продължение на четири месеца, той биде изкусен в подвизи като злато в огън, и тогава се разпали в него пламъкът на Христовата любов и желанието за мъченичество. Затова прие великия ангелски образ, стана великосхимен монах и бе преименуван от Манасий на Онуфрий - това е неговото последно име. След това по съвета, желанието и благословението на стареца му, духовника Никифор, и братята на оная света дружина - бе решено да излезе на мъченическо поприще. И понеже според Писанието по-добре двама вместо един, разсъдителният духовен старец му даде за спътник, сътрудник и помощник един от своите подчинени - Григорий, именуван Пелопонесец.

Получиха и представителни писма от честния предстоятел на Света Гора и снабдени с всичко за път, те тръгнаха и пристигнаха на остров Хиос и останаха в оня край, където представяха и писмата. Там намериха всичко, както желаеха, и много прославиха Господа и величаеха Божествения Му промисъл.

Прекараха там седем дни в безмълвие, молитва, пост и сълзи и се наслаждаваха на причащение със светите Тайни. Беше събота, когато пристигнаха, и чакаха идващия петък като ден на спасителното Христово страдание, за да дръзне да изповяда своята добра изповед в съдилището на нечестивите и да стане участник в страданията на Господа.

Да не ми бъде да прибавя от себе си нещо вън от подобаващото, което ни съобщиха истинно ония мъчениколюбци, които го приеха в Хиос и го снабдяваха с всичко преди страданието: "Пристигна ­ казваха те ­ на 25 декември, събота, заедно с уважаемия старец Григорий, който ни предаде писмата и устно ни разправи за причината на идването им. А Онуфрий мълчеше и не вдигна глава да погледне някого в лицето, а непрестанно му течаха сълзите и само молеше всички да му помагат с молитвите и молбите си към Бога, като казваше, че е грешен повече от всички човеци и е недостоен да се нарича християнин".

През ония седем дни и нощи, които прекараха там, пребъдваха заключени отделно в една къща в обичайните си непрестанни молитви, коленопреклонения и поклони с броеница. Когато се изморяваше от подвизи, почивка му беше да чете за страданията на новите мъченици. Ядяха веднъж само вечер по малко. Зехтин не употребяваха, нито някаква друга прибавка към храната, а вино и ракия никак и не вкусиха.
 

 

Една нощ, когато блаженият много се измори, седна да почине, но го грабна лек сън и му се яви свещеници и владици и друга група войници, застанаха пред него и му рекоха: "Върви, защото Царят те търси!" А той трепна и рече: "Защо Царя? Моля ви, простете ме!" Но те му казаха: "Не, нужно е да се явиш, само да не закъснееш!" Прочее, отиде в съпровода на ония две свещени групи и дойде на някакво широко светло място, и видя Царя на престола Му, и падна, та Му се поклони. А Царят се обърна към присъстващите и рече: "Мястото му е готово!" И му показа някакво друго място още по-светло. Като видя това, събуди се и радостен благодареше на Царя Христа, Който го викаше. И се молеше на великия Василий, понеже оная нощ беше неговата годишна памет, да ходатайства пред Господа за него и се готвеше да се причасти на литургията с пречистите Тайни. Беше явно, че блаженият Онуфрий усещаше божественото действие и духовна топлота в сърцето си. Но идущата нощ тази топлота го изостави за някой час и той целият изплашен и трепетен поради отстъпвапето от него на божествената благодат, рече на Григорий: "Отче, огънят угасна и не гори вече в сърцето ми. О, какво пострадах, аз бедният!" Тогава Григорий му отговори: "Питаш, какво си пострадал? Възгордя се, и за това те остави Божията благодат, и сега ще бъдеш играчка на демоните, скръб за светите ангели и срам за човеците! Смили се над мене, нещастния! Горко за моите трудове и добрите надежди на братята, които вместо да те чуят нов мъченик, ще чуят че втори път си се отрекъл от Христа! Но ще дойдеш ли на себе си, нещастнико?"

Тук нека всеки да помисли какво разположение на душата си получи мъченикът от тези думи и в каква бездна на смирението се потопи! Прочее падна пред нозете на стареца и плака безутешно. После започна да се моли със сълзи и не престана, докато не усети обичайната топлота. Но и старецът не престана от молитвата си, докато мъченикът не му рече със своя смирен глас: "Отче, благословен е Бог, добре съм сега!" Но старецът беше винаги нащрек, понеже знаеше козните на врага. Затова сутринта му зааповяда да прави поклони на присъствуващите, да целува нозете им и да проси техните молитви със смирение.

По-горе казахме, че Григорий беше много опитен и вече наставник на четирима преподобномъченици. И сега употреби строгост и взискателност, за да го запази дори от мисълта за тщеславие и гордост и да го извлече до висотата на смиреномъдрието. Църквата в онази част на града имаше множество свети икони и най-вече на новите мъченици. В нея се заключи мъченикът оня ден и правеше поклони с броеницата пред всяка икона. А от голямата духовна разпаленост и сърдечно съкрушение издаваше понякога жални стонове. Григорий чуваше това, но не му пречеше защото знаеше, че целият беше възторжен и богоприятен. Нопосле с първата си строгост и му рече: "Послушай Господа, Който казва: "Лявата ти ръка да не знае какво прави дясната!" Защо ти, тщеславен и горделив човек, въпиеш по време на своята молитва? Разбира се, не за друго, а да за те похвалят, че си умилен! Ето как си погубил отново своя труд, тщеславни човече! Мами те духът на гордостта". А този истински подражател на смирения и кротък Христос застана с поглед в земята и със сълзи и смирен глас каза: "Съгреших, отче! Прости ми и моли Бога да ме избави от примките на дявола!" С такива подвизи и при такова водачество на стареца той успя да унищожи всички козни на дявола и преди мъченическия подвиг той стигна в мярата на светостта.

 

Господ извърши Тайната вечеря в четвъртък и завеща на Своите ученици светото Си Тяло и честната Си Кръв за храна и питие на вечния живот, а след това предаде Себе Си на доброволно страдание. Така и този подражател на Неговото страдание, вечерта в четвъртък се подготвяше, и цяла нощ се моли да бъде предаден на смърт заради Христа и да принесе на Него в жертва душата и тялото си. Най-напред старецът Григорий острига брадата и косата му. После взе светено масло от всички кандила на светите икони в оная църква и помаза кръстообразно всичките членове на неговото тяло, където е бил помазан със свето миро при кръщението, и цялата онази нощ прекараха в молитва.

След утринното последование той се поклони и целуна мощите на много светци, всред които имаше и мощи на новите мъченици. Той помоли, и чредният свещеник го прекръсти с всички тези мощи. После се поклони и целуна светите икони, причасти се със светите Тайни, облече предварително приготвените агарянски дрехи, излезе още по тъмно с водач ­ понеже друг път не беше идвал в Хиос ­ до един път, и така с изгрева на слънцето синът на светлината Онуфрий се яви шествуваш към града без никой да знае кой е той. По пътя, наречен "Вунаки", видя пекарница и понеже беше измръзнал, влезе да се постопли и там откри на пекаря християнин своето намерение. Християнинът му показа мястото, където трябваше да върви, и му купи червени обуща.

Обущарят агарянин, като видя Онуфрий със зелена чалма на главата, разговаряше с него дружески, като да беше го срещал и друг път. Той взе обущата и излезе оттам. Друг агарянин рече на обущаря: "Този човек ми се вижда да не е наш". А обущарят ревностно му рече: "Млъкни! Бог да те изгори! Не виждаш ли зелената чалма?" А мъченикът дойде отново в пекарницата. Оня добър християнин ходеше с него по града под предлог, че продава уж топъл хляб и го въведе в църквата "Света Матрона Хиоска" да се поклони. И по целия път раздаваше милостиня. После поиска позволение от предстоятеля на църквата да отиде в болницата и, като получи позволение, отиде и раздаде милостиня на болните.

Излязъл от там, видя на пътя си храм, наречен "Богородица Благодатна", влезе в него и заплати да му отслужат молебен параклис. Той се поклони, целуна светите икони, излезе и веднага отиде в съдилището и търсеше съдията. Но писарят го попита, какво иска. Мъченикът отговори: "Имам съд за нещо си". Писарят пак го попита дали има писмено прошение ­ защото най-напред трябваше да подаде такова и после да се заведе дело. Всичко това стана по Божие усмотрение, за да стане изповедта на мъченика явна пред лицето на много нечестиви. Поради това Бог благоволи да се отложи първото дръзновение на мъченика. Като не успя в своето намерение, дойде пак в пекарницата, взе в ръка кръста, който имаше със себе си, докосна го до челото си и дълго време плака. Плачеше с него и оня християнин от състрадание и го посъветва да отиде пак в съдилището, обаче да не говори на другите нищо, а веднага да приповдигне завесата и да застане пред самия съдия.

 

Той отиде и направи, както беше научен. Влезе и дръзна смело. А попадна и на оня час, когато всички агарянски първенци бяха събрани. И започна да говори така: "Преди петнадесет години получих рана на това място и от онова време дори досега обикалях много, но раната си не можах да излекувам. Затова дойдох пак тука, за да я излекувам". Съдията го попита, каква е била неговата рана и какво иска от тях? Мъченикът отговори:

"Раната ми е тази.. . Когато бях малко момче, по незнание се отрекох от християнската вяра и изповядах вашата вяра, но никога не й служих, а всякога съм живял по християнски, понеже се намирах в християнски места. Но когато дойдох на възраст, познах злото, което съм извършил, като съм се отрекъл от моята свята вяра. И понеже гледах на него като на рана върху моята душа, обиколих много места, за да я излекувам с покаяние, като молех моя Бог Христа, моя Творец и Създател да ми прости това съгрешение. Обаче моите помисли никога не млъкнаха когато си мислих за размера на съгрешението, което извърших, като се отрекох от истинската моя вяра и изповядах вашата лъжлива вяра. Впрочее, сега изповядвам с дръзновение пред всички вас, че съм си християнин, и се отричам и проклинам вашата вяра!"

И едновременно с това сне зелената чалма, която носеше на главаса си, и я хвърли пред тях. Те, като видяха тази негова дързост, стояха безгласни. Но един от тях, честолюбив ревнител на своята вяра, преди някой друг да каже нещо, рече на мъченика: "Какво правиш, човече! Вземи и положи на главата си тази свещена вещ!"

А мъченикът като чу, че я нарича свещена, взе повод за това и я поруга, и я унижи, и много нещо каза против Мохамеда, които нито уста може да изговори, нито ухо да слуша, както отпосле съдията разказвал на един свой близък християнин.

Затова всички завикаха: "Тоя човек не подобава да живее повече!" И веднага заповядаха да го хвърлят в тъмница и краката му да стегнат в клада до второ нареждане. Така го изгониха навън, и го биеха, и обиждаха, докато дойде градоначалникът с четирима войници, които го поеха и го отведоха в тъмницата Муселима. Там блаженият седеше и се кланяше. Тогава един агарянин му говореше някакви обиди. А друго някакво наказание не му наложиха в тъмницата.

Едни християни го разпитваха за името и родното му място, но той отговори, че е от Велико Търново и че се именува Матей. Не каза своето име Онуфрий, за да не създаде съмнение, че е монах и да разследват от кой манастир е, и къде е бил преди да пристигне на остров Хиос.

 

Като излязоха първенците от джамията и пак обмениха мисли, възприеха мнението на един заточен там паша, и всички в един глас го осъдиха на смърт. Заповядаха веднага да го доведат от тъмницата и накратко го разпитаха. Понеже неговата мисъл си оставаше неизменна, заповядаха да бъде обезглавен и тялото му да бъде хвърлено в морето. Заповядаха да бъде хвърлена в морето даже и пръстта, на която би капнала мъченическа кръв. Никой християнин да не смее да вземе нещо от тялото на мъченика.

След такова постановление го изхвърлиха от съдилището. Понеже мъченикът мислеше, че там близо ще го обезглавят, искаше да коленичи. Но палачите го отведоха по-далеч на един хвърлей камък и му казаха да коленичи. Но той отиде по-долу, където преди беше обезглавен и свети мъченик Марко, ­ предварително пита и намери онова място ­ и коленичи там. Магерът (готвач) на затвора Муселима веднага го посече с меч, който влезе в шията му до три или четири пръста. Мъченикът наклони глава и падна на земята без да потрепери с нито един член на тялото си. А друг един, който стоеше по-настрани, му нанеседруги две рани и го довърши. Всичко това стана в продължение на пет часа. Беше се стекло голямо множество християни ­ мъже, жени и деца, и гледаха посичането на мъченика, макар и да не беше разгласено по целия град. Преподобномъченик Онуфрий завърши свещения подвиг на своето мъченичество на 4 януари 1818 година, петък, деветия час на възраст 32 години. Всички се почудиха на неговата мъдрост и мъжество. Разправят, че лицето му, което преди било изнурено от подвизи, след мъченичеството получило израз на някаква небесна радост и благодат.

Зрителите християни много се радваха заради него, благодаряха и благославяха Бога заради бляскавата победа на Онуфрий. Всички имаха намерението всеки да си вземе някаква частица от мъченическите ценности: или кръв, или коса, или дреха, както си бяха взели от предишните мъченици Марко и Ангел. Но тогава видяха, че още преди да изтече кръвта му в земята, неверниците вдигнаха светите му мощи, за да ги хвърлят в морето. Всички изпитаха голяма скръб, понеже според решението на мъчителите веднага ги сложиха в кош и, за да не капне кръвта му на земята, сложиха коша в каца. При това изкопаха и окървавената пръст, където падна мъченическото тяло, и всякъде, където е капнала мъченическа кръв, и по този начин напълниха още два коша, и всичко това заедно качиха на кораба, като наредиха и това, християни да не вдигат светите мощи, ами турци ги вдигнаха. А учител на мохамеданската заблуда викаше с ревност и негодувание: "Внимавайте, внимавайте, да не се случи някой да вземе нещо от него, защото този искаше да умре християнин, след като отстъпи от Аллаха!" И така добре изпълниха окаяните неговото запрещение, че не само християните не можаха да вземат нещо от него, но турците измиха и кораба, в който бяха светите мощи и от който ги хвърлиха в морето, за да не ги целуват християните.

Тук свършва повестта за мъченичеството на добропобедния преподобномъченик Онуфрий. Какво е станало с неговите свети мощи и къде изплуваха, нищо не можем положително да кажем. Само славим светия Бог, Който е славен в Своите свети мъченици, почитаме Неговия приятел мъченика Онуфрий, и го имаме пред Бога за наш непосрамен молитвеник, който винаги се моли за нас. Амин.

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том първи. Синодално издателство, София, 1974 година
http://www.pravoslavieto.com/life/01.04_sv_Onufrij_Gabrovski.htm

« Последна редакция: Март 25, 2011, 16:30:28 от Преспанец »

Неактивен Преспанец

  • Registered user
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 617
  • Country: 00
  • Карма: +128/-50
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 3.6.16 Firefox 3.6.16
Re:Български светци
« Отговор #1 -: Март 25, 2011, 16:21:22 »
Св. преподобни Прохор Пшински (Прокор Пчински)

† 1067 година

Чества се на 15 януари заедно с преподобни Павел Тивейски, преподобни Йоан Колибар и преподобни Гавриил Лесновски


Житие на св. Прохор Пшински

Преподобният Прохор Пшински по произход бил българин от благочестиви родители из областта Овче поле в Северна Македония. Той бил подарен от Бога на бездетните родители заради техните молитви и всмукал заедно с млякото на майка си и нейното високо благочестие.

Когато възмъжал, родителите му настоявали да го оженят. Но той чул веднъж в храма думите на Спасителя: "Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене", (Мат. 10:37) оставил всичко и тайно се уединил в пустинната планина над река Пчиня, близо до сегашния град Враня в Югославия. В една пещера, в която извирала вода, той преживял 32 години.

Веднъж уплашена сърна прибягала при него, подгонена от някакъв ловец, който скоро се появил. Преподобният при първа среща нарекъл ловеца по име и му предсказал, че скоро ще стане византийски император.

В онова време България се намирала под византийско робство (1018 – 1186 г.). И действително, подир някое време този човек се възцарил под името Роман Диоген (1067-1071 г.). Удивен от изпълнението на това предсказание, той открил нетленните мощи на вече покойния Прохор Пшински и на мястото на неговото подвижничество построил голям храм на името на светеца. Там били положени неговите свети мощи и се събрало монашеско братство. Този манастир съществува и досега.

Преподобният Прохор Пшински починал на 14 септември, но поради великия празник Въздвижение на светия кръст празнуването на паметта му е пренесено на 15 януари. В неговия манастир празнуват паметта му на 19 септември.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
http://www.pravoslavieto.com/life/01.15_sv_Prohor_Pshinski.htm
« Последна редакция: Март 25, 2011, 16:25:21 от Преспанец »

Неактивен Преспанец

  • Registered user
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 617
  • Country: 00
  • Карма: +128/-50
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 3.6.16 Firefox 3.6.16
Re:Български светци
« Отговор #2 -: Март 25, 2011, 16:22:52 »
Св. преподобни Гавриил Лесновски

ХІ – ХІІ век

Чества се на 15 януари заедно със преподобните Павел Тивейски, Йоан Колибар и Прохор Пшински


Житие на св. преподобни Гавриил Лесновски

Преподобният Гавриил Лесновски е един от тримата велики последователи на рилския пустинножител свети Иоан, заедно с преподобните Прохор Пшински и Иоаким Осоговски. Той живял през XI­XII век. Родил се в село Осиче, Паланешко (Македония). Произлизал от семейство на богати и благородни родители, които първоначално били бездетни, та той се явил като Божие благоволение към тях след много молитви и сълзи. Като пораснал, дали го да се учи на книга и с Божията помощ много бързо преуспял: за малко време изучил "всичките писания" и то не само на един, а на много езици. Евангелската книга нито за час не изпускал от ръцете си.

Св. Гаврил ЛесновскиКато станал на възраст, родителите му го сгодили за девица от добър род. Но той никак не желаел това и молел Бога ден и нощ да запази девството му. Тази силна молитва му помогнала да победи разните страсти. По Божие благоволение умряла и годеницата му. Тогава той получил от родителите си голямо богатство, отишъл в манастир и станал монах. После навлязъл в Лесновската планина (Северна Македония), близо до сегашния град Кратово, построил манастир и църква в името на свети архангел Михаил, събрал монаси, поставил им игумен и там оставил цялото си имущество. А самият той се уединил в планината на пустинножителство и безмълвие, като се подвизавал там в безсънни бдения и денонощни молитви, и като изпитал жестоките изкушения на демоните. А Бог в отговор на неговата вяра, любов и подвиг още тогава го удостоил с дара на чудотворната благодат...

Веднъж при него в неговото уединение попаднал случайно един козар, който го заварил на молитва. Той паднал пред нозете му и го молил за следното... Козите му боледували и умирали от някаква огнена болест, та светецът да се помоли за тяхното здраве. Преподобният благословил вода и му поръчал с нея да поръси стадото си. Пастирът изпълнил поръчението, стадото му оздравяло и той дошъл да благодари на преподобния. Така преживял той на това място 30 години. После се завърнал в манастира и там починал на 15 януари.

 

Св. Гаврил ЛесновскиТялото му прекарало в земята други 30 години. След това той се явил три пъти на един руски монах Иосиф, който живеел в Средец (София) и който бил човек смирен и въздържан от всякакви светски неща, бодър в молитва и пост, и въобще богоугоден. След първото видение монахът си помислил да не би да е някаква дяволска измама. Но като се повторило и потретило, той се видял принуден да открие това видение на Софийския митрополит. Намерили, че е божествено откровение и отишли в Лесновския манастир, отслужили бдение, намерили гроба на светеца, извадили нетленните му мощи и ги поставили в църквата, за да бъдат почитани и целувани от монаси и миряни.

Много чудеса са ставали от прикосновението до тях: слепи проглеждали, хроми се изправяли, бесновти се излекували... Имало в Кратово един много богат арменец, който нямал други деца освен една дъщеря, чиято дясна ръка била суха. Довели я в манастира, поклонила се на светите мощи и в същия миг оздравяла ръката й. Също така при мощите се изцерило от нечист дух детето на един болярин. "Изцеления течаха от светите мощи като река. И много години беше тишина."

Но когато турците нахлули в Балканския полуостров и започнали да го завоюват, Българският патриарх от Търново пренесъл мощите на свети Гавриил Лесновски в столицата на тогавашна България и ги положил в църквата "Свети Апостоли" на Трапезица. Според проложното житие на преподобния от 1330 г. "там те лежат дори до днес и раздават изцеления". Но след турското нашествие в България и падането на Търново в турска власт (1393 г.) следите им се губят. Основаният от свети Гавриил манастир по-късно бил наречен на негово име и станал важно книжовно средище.

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том втoри. Синодално издателство, София, 1974 година

http://www.pravoslavieto.com/life/01.15_sv_Gavriil_Lesnovski.htm
« Последна редакция: Март 25, 2011, 16:24:52 от Преспанец »

Неактивен Преспанец

  • Registered user
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 617
  • Country: 00
  • Карма: +128/-50
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 3.6.16 Firefox 3.6.16
Re:Български светци
« Отговор #3 -: Март 25, 2011, 16:24:18 »
Св. преподобни Ромил Видински
(св. Ромил Бдински)

† 1375 година

Чества се на 16 януари заедно с Честните вериги на св. ап. Петър и свмчк. Дамаскин Габровски

 


Житие на св. преподобни Ромил Бдински

Родно място на преподобни Ромил е бил град Бдин (Видин). Майка му била българка, а баща му – грък. При св. Кръщение бил наречен Руско. Заможността на родителите и неговата даровитост му дали възможност да получи добро образование, с което възхищавал всички около себе си.

Когато пораснал, родителите му поискали да го задомят, но той избягал тайно от тях в столицата Търново и в манастира "Св. Богородица Пътеводителка" бил постриган за монах с името Роман. Неговото безпрекословно послушание и благоговението му пред Бога, неговото мъдро смирение и любов към всички и най-вече към болните били известни на всички братя в търновската "Света Гора" и в местността "Устие", обитавани от множество монаси, та всички започнали да го наричат "Калороман" по гръцки или "Добрият Роман" по български.

Той чул, че великият подвижник на благодатното безмълвие (исихазъм) и богосъзерцание св. Григорий Синаит  преминал да живее на българска земя в местността "Парория" ("пригранична" – на границата между България и Византия). Роман оставил всичко и дошъл тук, където бил приет добре и обучаван във високите добродетели на истинския духовен живот: получил дара на постоянната молитва, на постоянното вдъхновение, на постоянните покайни сълзи, на боговдъхновеното поучение.

Турските нашествия, разбойническите нападения, смъртта на св. Григорий Синаит го заставили да се завърне във вътрешността на България, но жаждата за парорийното усамотение и безмълвие го върнали отново в Парория, гдето приел велика монашеска схима с името Ромил. После той заминал с ученика си Григорий (който написва житието му) за Атонска св. Гора, гдето в местността Мелания се подвизавал много време и събрал монашеско братство.

След злополучната за християните битка с турците при река Марица на 26 септември 1371 г. св. Ромил – като мнозина други – бил принуден да напусне Атон, да се пресели с учениците си в Авлона (близо до Драч), а оттам – в Раваница (Сърбия), в манастира "Св. Възнесение", гдето скоро и починал на 16 януари 1375 година.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

http://www.pravoslavieto.com/life/01.16_Romil_Bdinski.htm

Неактивен Преспанец

  • Registered user
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 617
  • Country: 00
  • Карма: +128/-50
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 3.6.16 Firefox 3.6.16
Re:Български светци
« Отговор #4 -: Март 25, 2011, 16:27:07 »
Св. свещеномъченик Дамаскин Габровски

Пострадал заради Христа през 1771 година

Чества се на 16 януари заедно с Честните вериги на св.ап. Петър и преп. Ромил Видински
Разрешава се вино и елей

 


Житие на свещеномъченик Дамаскин Габровски

Свещеномъченик Дамаскин се родил в град Габрово, Великотърновска епархия. Той приел монашество в Атонския Хилендарски манастир, гдето и бил произведен йеродякон, йеромонах и дори игумен на светата обител.

Веднъж се отправил по манастирски работи в град Свищов, гдето имало хилендарско подворие, и опитал да поиска от някои турци да изплатят дълга си към манастира. Но вместо да се издължат, турците го ограбили и се сговорили тайно да въведат в метоха една туркиня с лошо поведение, а после като нападнали метоха и като я намерили там, вързали невинния Дамаскин и го предали на съда.

Само по един начин той би могъл да се избави от смърт - да се отрече от Христа и да приеме мохамеданство. Но св. Дамаскин отговорил на това тяхно предложение:

    "Аз съм се родил християнин, християнин и ще умра! Да се отрека от Христа, това за мене значи да се откажа от вечния живот: без Него няма спасение!"

Тогава турците го завели на лобното място. Докато те готвели бесилото, св. Дамаскин поискал разрешение да се помоли Богу. Като се обърнал към изток, той се прекръстил, помолил се и заявил на убийците, че той вече е готов. Те го обесили, като с това му доставили мъченически венец.

Свещеномъченик Дамаскин Габровски загинал на 16 януари 1771 година. Житието му било написано от монаси в Атон.

След неговата смърт, убийците му, плувайки по Дунвава, се удавили и по този начин получили заслужено наказание за невинно убития християнин.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).


http://www.pravoslavieto.com/life/01.16_sv_Damaskin_Gabrovski.htm

Неактивен Анонимен

  • Registered user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 220
  • Карма: +44/-31
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Linux Linux
  • Browser:
  • Firefox 4.0.1 Firefox 4.0.1
Re:Български светци
« Отговор #5 -: Юни 03, 2011, 08:39:29 »
Св. преподобномъченик Яков Костурски и двамата му ученици дякон Яков и монах Дионисий

† 1 ноември 1520 година

Чества се на 1 октомври

Житие на св. преподобномъченик Яков Костурски и двамата му ученици дякон Яков и монах Дионисий

Преподобномъченик Яков бил роден в някое от селата на Костурския край в Македония. Той бил опитен скотовъдец и чрез упорит труд доста забогатял, но родният му брат от завист го наклеветил пред турските власти, че уж намерил скрито имане. Затова Яков продал овцете си, напуснал родния край и отишъл в Цариград, където още повече забогатял. Веднъж чул един турчин да хвали християнството и да разказва, как жена му се изцерила от лудост по молитвите на св. патриарх Нифонт. Яков много се заинтересувал от това и отишъл при патриарха.

Разговорът, който водили, така трогнал душата му, че той раздал всичкото си богатство и се оттеглил в Светата Атонска гора. Там възобновил запустелия Иверски скит "Св. Йоан Предтеча" и заживял под ръководството на някой си старец Игнатий. Яков се подвизавал така усърдно и достигнал такова високо духовно съвършенство, че бил удостоен с небесни откровения: били му показани райските обители и адовите тъмници, започнал да прониква в тайните чувства и мисли на своите посетители. Господ го удостоил и с дара на чудотворството: по молитвата му във възобновения скит потекла изворна вода, която оттогава и досега се нарича "агиазмата на св. Яков"; на два пъти съсъдът за масло се самонапълнил по неговите молитви; с молитвата си изцерил един ватопедски послушник, обхванат от бяс; веднъж низвел дъжд от небето във време на суша; друг път напоил жадни пътници с потеклата но неговите молитви изворна вола.

В желанието си да се отдаде на пълно уединение, той с шестима свои ученици се оттеглил във вътрешната част на Атон, където прекарвал дни и нощи в пълно мълчание с изключение само на събота н неделя.

Накрая пожелал да отиде в света, за да проповядва благочестие. Последвали го и учениците му. Навсякъде народът се стичал да получи от него благословение и да слуша проповедта му. С молитвите си вършел и много чудеса: лекувал бесновати, предал на сатаната един неразкаян християнин-магесник за омаломощаване на плътта (1Кор. 5:5).

Но местният владика Акакий от завист направил донос пред турските власти, че тоя стар чужденец събира около себе си много народ и може да предизвика някой бунт. Преподобният предвидил надигащата се опасност и цялата нощ прекарал в молитва и спокойно чакал да свърши божествената литургия. Рано сутринта 18 турски войници обкръжили църквата и заловили стареца Яков с двама негови ученици - дякон Яков и монах Дионисий. Турският бей разследвал дълго преподобния ту с увещания, ту със заплахи, ту с изтезания, но като не измерил в него никаква вина, хвърлил го в тъмница за 40 дни, докато съобщи за него на Високата порта и получи оттам разпореждане. След известно време дошла от султан Селим заповед да представят светеца с неговите ученици в Одрин, за да ги съди сам той.

Султанът строго ги разследвал. Преподобни Яков спокойно говорил само истината. Султанът заповядал да бият него и учениците му с бичове. От преподобния не се чули ни дума, ни стон. После стягали главите им с винтове. От това мъчение светецът никак не пострадал, но на дякон Яков изскочило едното око. Междувременно султанът узнал, че старият мъченик пророчески предсказва бъдещето и на шега попитал св. Якова: "Аз още колко години ще живея?" Преподобният отговорил: "Девет месеца!"

Пророчеството му се сбъднало. За да намери достатъчна причина да убие невинните, озлобеният султан изпратил при тях в затвора един свой паша да им задава въпроси за Христа и за Мохамеда. Преподобни Яков дръзновено изповядал, че само Иисус Христос е истински Бог, което вбесило султана и послужило като повод за нови жестоки мъчения: разкъсвали телата на мъчениците, разбили челюстите им, рязали ремъци от кожите им и след това поливали раните им с оцет и сол, били ги жестоко с бичове, горили с огън бедрата им. По този начин ги мъчили 17 дни. Най-после султанът ги осъдил на обесване.

Преди да бъде изпълнена присъдата преподобни Яков застанал между учениците си и ги поканил да се помолят за света и за Църквата като благодарят на Господа, че ги удостоил да наследят небесното царство. И тримата паднали на земята и се поклонили на Бога. После преподобни Яков извадил три скрити частици от животворящите Христови Тайни и с тях причастил себе си и учениците си. Тогава вдигнал ръце .и очи към небето и със силен глас извикал: "Господи, в Твоите ръце предавам духа си!" И веднага, за почуда на всички, тихо починал.

Това станало на 1 ноември 1520 г. Някои християни откупили честните им мощи и ги погребали с почести. Над техните гробници в неделните и празнични дни се явявала светлина и ставали чудеса. По-късно честните им мощи били пренесени на Атон, а оттам в местността Галатиста близо до Солун, където в манастира "Сп. Анастасия Узорушителница" се поселили останалите ученици на преподобния. За преподобномъченик Яков и неговите ученици има специална служба, която се служи в деня на тяхната памет в Иверския скит "Св. Йоан Предтеча" на Атон и в манастира "Св. Анастасия".

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

http://www.pravoslavieto.com/life/11.01_sv_Jakov_Kosturski.htm

Неактивен Анонимен

  • Registered user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 220
  • Карма: +44/-31
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Linux Linux
  • Browser:
  • Firefox 4.0.1 Firefox 4.0.1
Re:Български светци
« Отговор #6 -: Юни 08, 2011, 23:31:15 »
Свети Йоаким І Търновски патриарх

† 1246 година


Житие на св. Йоаким І, патриарх Търновски

Св. Йоаким бил българин по произход, роден от знатни родители. Когато пораснал, той заминал за Света Гора Атонска и там приел монашество. Подвизавал се усърдно в послушание и смирение, в пост и молитва, затова получил от Бога дара на умилението и на благодатните сълзи. Прекарва там много време и след като вижда примерите на много свети старци, прибира се в България, изкопава си пещера при Красен (Червен) и църква "Свето Преображение" и продължава да се подвизава там заедно с тримата си ученици Диомид, Атанасий и Теодосий.

Като чул за него в началото на своето царуване (1218 г.), Иван Асен ІІ го посетил, получил неговото благословение и му подарил средства, с които той наел работници и изсякъл в скалите голям манастир, който нарекъл с името на св. архангел Михаил, и събрал множество монаси под своето игуменско ръководство. Когато около 1227 г. умрял (или се оттеглил) патриарх–примасът Василий, тогава по предложение на царя епископският събор избрал за патриарх именно тоя дългогодишен и знаменит подвижник.

 

След като цар Иван Асен издигнал България до степен да бъде най-голямата и най-силната държава на Балканския полуостров, след победата при Клокотница в 1230 г. и след като стеснил Латинската империя на Балканите, той сключил с Никейския император Йоан Ватаци мирен договор. В договора между другото се предвиждало и признаване патриаршеското достойнство на търновския патриарх от византийска страна. За тази цел бил свикан в гр. Лампсак (на Мраморно море) голям събор от византийски и български митрополити, архиепископи, епископи, архимандрити, игумени и монаси начело с цариградския патриарх Герман ІІ и антиохийския патриарх Симеон (александрийският и йерусалимският патриарси писмено дали съгласието си), който събор провъзгласил за патриарх "благоговейния и свят мъж, преждеосвещения архиепископ Йоаким, който бил възсиял с делата си и с постическия си живот".

Така била възстановена отново българската патриаршия, призната от Цариград за първи път през 927 г. и закрита своеволно пак от Цариград през 971 година. Като се завърнали в Царевград–Търново царят и патриархът, станала тържествена интронизация на Йоаким І от събора на всички архиереи.

 

Търновският патриарх св. Йоаким І според данните на житието му се отличавал със своя аскетизъм и изключително милосърдие. И като патриарх той продължавал да живее по правилата на монашеството, присъща му била постоянната молитва, но изпълнявал усърдно и своя архипастирски дълг, като управлявал църковния кораб през бурното житейско море. Бил милостив към сираците, помагал на бедните, посещавал затворниците, избавил мнозина осъдени на смърт, а други спасил от гнева на царя. Така той бил добър пастир на повереното му духовно стадо и като добър кормчия сам пристигнал благополучно в тихото пристанище, а довел и ония, които го слушали и следвали.

Като предузнал прозорливо своята смърт, той отслужил последна литургия, като благословил всички и ги поучил да се придържат към православието. После повикал своите ученици и свещенослужители, благословил ги, поучил ги добре и предал душата си в ръцете на Бога, Когото толкова бил възлюбил.

Според житието му той светителствал 19 години и починал на 18 януари 1246 година. Житието му завършва с пожеланието по неговите молитви Господ Бог да утвърди българската държава навеки.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
http://www.pravoslavieto.com/life/01.18_sv_Joakim_I_Turnovski.htm


Неактивен Анонимен

  • Registered user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 220
  • Карма: +44/-31
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Linux Linux
  • Browser:
  • Firefox 4.0.1 Firefox 4.0.1
Re:Български светци
« Отговор #7 -: Юни 08, 2011, 23:42:01 »







Св. патриарх Евтимий Търновски

...
Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски
Писано от Киевския митрополит Григорий Цамблак, родом от Търново и роднина на Св. Евтимий, а ние го предаваме с някои съкращения (бел. преводача).


Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, Патриарх Търновски, посветеният в тайнствата, до които човешкият ум не стига, участникът в апостолската слава, свещеннкът на великата жертва и учителят на истината, в която желаят да проникнат ангелите (1Петр. 1:12) и която той чисто запази и непорочно преподаде, а на края принесе самия себе си свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с малките наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.

Свети Евтимий се роди в столицата Търново от благочестиви и благородни родители, които бяха почитани боляри на българския цар. Обаче остави и пренебрегна всичко красиво в този свят в ранната си младост, последва Господа, като възлюби бедността, и стана монах заради обещаните небесни блага. Духовен отец и наставник му стана чудният Теодосий, който устрои манастир в Кефаларската горска пустиня близо до град Търново и събра братство. Към своя духорен отец той съблюдаваше несмутимо послушание, а коварствата и козните на лукавия изпита на своето тяло, както някой ковач калява желязото с огън и вода. Цяла нощ стоеше на молитва като каменен стълб и не седем пъти на ден хвалеше Господа, както казва псаломът (Пс. 118:12), а самото му дишане беше пение на Господа, отпращано из глъбината на душата му. Никога не легна на ребрата си даже на гола земя, а само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си. Корема, който много иска, той укроти философски както никой друг. А кой от светолюбивите така е обикнал градските тържища и крясъци, както той спокойната пустиня?

Затова неговият разсъдителен отец, преподобният Теодосий, като виждаше неговото преуспяване в подвига и философията, го постави за свой помощник, като му предаде всичките материални и духовни грижи за братята като на изкусен водач, а самият той се отлъчи на неголямо разстояние в дълбоката горска пустиня за пълно безмълвие. Както свети Теодосий наследи правилния начин на духовен живот от своя учител, Григорий Синаит, който се подвизаваше в планината Парория (Преведено на българско "пригранична" - на границата междъ България и Византия, бел.прев.), така пък преподобният Евтимий стана приемник на Теодосий в живота и съзерцанието. Веднъж той отиде при своя отец в уговорената вечер и отдалеч даде знак за своето пристигане, но не чу да го повика. И много пъти удари клепалото, но не получи отговор. Тогава бързо дойде при килията на стареца, надникна през прозорчето и видя Теодосий целия от главата до нозете като огнен да стои прав с вдигнати нагоре преподобни ръце и без никакво движение в стоенето. Обхванат от страх и ужас, веднага се върна и с клепало събра братята на утринно правило. Като дойде следващата нощ, намери великия си отец да седи пред вратата на килията и да ридае. Той падна при нозете му и също с ридание го питаше за причината на сълзитему. Преподобният Теодосий отговори, че агаряните ще превземат в робство нашата страна и тази превъжделена горска пустиня ще изпадне в пълно запустение. И рече му: "А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!" И всичко това устрои Бог по Своята мъдрост, та блаженият да прояви своята святост не само с добродетелите си, но и с пророческия си дар; а свещеният Евтимий предузна волята Господня да не бяга от призванието си, което отпосле щеше го изпрати като втори Моисей за предстоятел на неговия народ.

Мина едно малко време и предсказанието започна да се сбъдва. Варварите пленяваха всичко наоколо. Тогава преподобният Теодосий, заедно с Евтимий, остави своята възлюбена пустиня и дойде във великия Цариград, където скоро отиде при Господа. След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи, пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За неговите трудове и подвизи там свидетелстват монаснте на Студийската обител.

За да избегне човешката прослава той се отстрани на Атонската Света Гора в Лаврата на преподобни Атанасий и се затвори в кулата, наречена Селина. И нищо не правеше за показ, а напротив ­ таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите є. Тъй просия сред такъв сонм от богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите. Но врагът на човешкото спасение, дяволът, се разяри и намисли да го подложи на следното изкушение. Византийският император Иоан V Палеолог беше повече златолюбив, отколкото христолюбив. Донесъл му някой, който само по дрехата си изглеждал монах, а всъщност бил оръдие на дявола, че Евтимий крие голямо количество царско имане и съкровища в кулата, поради което се затворил там уж за безмълвие, а всъщност да не узнаят другите скритото. Царят повярва на клеветата и не с писмо, нито чрез пратеник, а сам се залови да разследва тая работа. Стигна до пристанището на Лаврата и представи себе си на преподобния без унижение. Но като го изследва със заплахи, изобличи само своя сребролюбив недъг и обяви на всички скритото Евтимиево нелюбостяжание, който нямаше нищо,подобно на птица небесна, която не се грижи за утрешния ден. Макар царят да се посрами изобличен, обаче заточи Божия човек на остров Лимнос, който отстои на шестдесет поприща от Лаврата. Но след някое време яви му се някакво божествено видение, което гневно го заплашваше, ако не върне скоро достойната свобода на преподобния. И така принуден от страх повече, отколкото от произволение, смири своята царска гордост, като му се кланяше, молеше и просеше прошка. И стана наистина така, както ако някой иска да угаси горяща жарава и я покрива с много слама ­ огънят сеусилва и вдига голям пламък нагоре: блаженият Евтимий, след като беше известен първом само на немнозина с добродетелта си, чрез това царско разследване възсия за мнозина или даже за всички.

После остави Атонската Света Гора и дойде пак в Цариград. Но като си даде сметка, че доста време прекара в чужбина ­ макар мнозина даже и велможи да го задържаха там и да го молеха да остане с тях ­ върна се в отечеството си като някой търговец, носещ различно богатство на премъдрост и разум от далечни страни. Защото отечеството му трябваше да го има за свое украшение и по време на голямата нужда ­ закрепител с богатите дарования на Духа и да го придобие за свой духовен питател, след като го е отхранило с мляко. Избра си за жилище една пещера на десет поприща от град Търново и неговия шум и създаде там църква на името на живоначалната Троица, Чийто поборник се явяваше всякога. Скоро се събра достатъчна група почтени ученици, достойни за такъв отец, търсещи лицето на Бога Яковов. Понеже не искаше да замени своята духовна философия за нищожеството на този свят и на дело изпълняваше казаното от апостола "за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце.", той превеждаше божествените книги от гръцки език на български. Българските книги бяха с много години по-стари, от самото начало на българското народно кръщение, но отпосле се повредиха, или защото книжниците не владееха достатъчно добре гръцкия език, или поради грубостта на своя език са допуснали в тях много повреди и противоречия с на истинските догмати, от което произлязоха много ереси. Заради това този нов законодател изостави всичко древно и слизайки от висотите на духовната планина, носеше в ръцете си наистина небесно съкрсвище и го предаде на Църквата ­ всичко ново, всичко скъпоценно, съгласно с Евангелието, непоклатно с крепкостта на догматите, като жива вода за благочестивите души, като двустранно остър сърп за плевелите на еретиците, викайки заедно с Павел: "Древното премина, ето всичко стана ново!"

В този момент се престави в Господа пастирят на словесното стадо, Търновският патриарх Теодосий. Тогава всички ­ епископи и народ ­ имаха една уста да молят свети Евтимий да приеме патриаршеския престол. Светият Дух събра епископите, а те избраха него и той седна против волята си на първосветителския престол, върху който надмина и Моисей: този последният изведе народа си от Египет в Обетованата земя, а този ­ от земята към небето! Започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толко повече че освен със слово, го поучаваше и с примера си учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Кой беше толкова смирен, кой така кротък и размесил кротостта си с премъдрост, за да няма нужда от никакви оръжия на яростта за изправление на паството? Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на Духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастиря, щото и дивите овци укротяваше и ги правешеда се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепераха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото. Някой си Пирон, поборник на Несториевата, Акиндио-Варлаамовата и иконоборната ереси, дойде от Цариград в Търново, вълк облечен в овча кожа. Намери някой си лъжемонах Теодосий, по прякор Фудуля, във всичко подобен на него, и започна да сее зли семена, да разлага църковното тяло и да развращава множество народ, та даже велможите при царя и началниците на властите. Тогава този небесен човек издигна глас подобно на свещеническите тръби, от които паднаха някога Иерихонските стени: през деня събираше народа, наставляваше го и го утвърждаваше в православието, а през нощите се молеше и със сълзи просеше от Бога свише помощ. И така прогони вълците далеч от църковните предели.

А кой беше и така милостив като него, който се обливаше със сълзи само като видеше бедните и целия град обърна в странноприемница, като казваше: "Откъде знаем, чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?" Но и лекар беше, който премъдро лекуваше духовната треска и от основа изкусно изрязваше греховните борби... Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм "Пресвета Богородица", където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата, и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова.премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души.

Веднъж имаше голямо бездъждие, така щото нито от роса, нито от влага се намираше следа на земята, която, напукана от сушата, заплашваше с глад. Нивите бяха подобни на градските пътища и никой нямаше надежда да почисти гумното си или да наточи сърпа си. Тогава дойдоха жителите на града при своя отец и плачеха. Най-напред той ги поучи да се уповават на Господа, Който с волята Си превърнал морето в суша и твърдия камък във воден извор, а после заповяда сутринта да го последват заедно с жените и децата си. Самият той цялата нощ употреби за молитва и когато изгря слънцето, излезе на полето заедно с олтарните служители. Доста място обходи и се умори, но със собствени очи видя страшната опасност. Когато дяконът рече: "Да преклоним главите си пред Господа", той веднага преклони колене, вдигна свещените си ръце и се помоли. Народът не чуваше гласа му, понеже не се молеше с уста, а със сърце. Обаче силата на неговите прошения влезе в уште на Господа Саваота. И веднага привлече милостта и дъждовните белези се показаха на небето: вятър завя от северните склонове, докара облаци като пълни мехове, и когато светецът влизаше в града, изля се тих и растителен дъжд, който не престанада напоява земята, докато произведе голямо изобилие плодове.

Оттук благочестието получаваше голяма сила, защото навсякъде се говореше за станалото и растеше любовта към пастиря. Народът го канеше в своите домове, движен от желанието да се насити на неговите думи и, на неговото лице. А той скланяше на молбите им и отиваше, но заедно с влизането си насаждаше в душите им всякакви добродетели, като правеше плътските духовни, а земните небесни. И не само българите, които си бяха негови по апостолски жребий, но неговата добродетел привличаше отдалеч и всички северни народи до океана и западни до Илирика. И ако само го видеха, считаха го за голяма придобивка, ако ли пък се удостояваха да чуят словото му, то това го смятаха за явно спасение. Като узна това усърдие, Христовият светител ги канеше при себе си и ги поеше до насита с пивото на благочестието, по който начин той ставаше на тях, а те на своите отечества учители на благочестието. Но и с боговдъхновените си писма миозина посети, като например Киевския митрополит Киприян, Угро-Влахийския мигрополит Антим. Тисменския (в Молдавия) иеромонах Никодим и други, като решаваше някои техни недоумения и им даваше своите съвети. И много светци прослави с похвални слова: преподобния наш отец Иван Рилски Чудотворец, свети Иларион Мъгленски, свети Иоан Поливотски, равноапостолните царе Константин и Елена, преподобната майка Петка, преподобната Филотея, света великомъченица Неделя, свети мъченик Михаил Воин от Потука. Състави служба на света царица Теофина, преведе на български литургията на апостол Яков, брат Господен, изясни красивия чин на божествените служби и прочее. Кой език, близък на българския говор, не прие неговите писания, неговите поучения, неговите трудове и пот, чрез които извличаше спасяемите из глъбината на невежеството? Но понеже апостолски проповядваше и приведе съвършени люде при Бога, трябваше да понесе и апостолски гонения и скърби и ежедневни смърти, та като им бъде подобен във всичко, да бъде и увенчан с тяхната крайна слава. Най-вече Бог и го уподоби на великия и от майчина утроба осветен пророк Иеремия чрез вкусване на тежки беди и чрез плача за всенародните изпитания.

Варварският турски цар се превъзнесе от победите и завоеванието на много народи, та този ненавистник на доброто пожела да разори и царския град Търново, защото беше чул, че е голям и има крепостна стена, а и положението на самото място е толкова трудно за превземане, щото и без стените му стига естествената укрепеност, ­ а освен това и красота и много богатство, и голямо множество народ, и голяма църковна и царска слава. Прочее, като събра всичката си източна и западна войска и надмина не само цар Дарий Персийски, но и цар Александър Македонски, нападна града и го обсади наоколо. И яростно заплашваше с огън да гори благочестивите, на късове да ги сече и на други насилствени смъртни наказания да ги предава, ако продължават да не му се подчиняват. После не поради неговата сила, а понеже Божиите съдби допуснаха, градът падна в ръцете на нечестивците на 17 юли 1393 година. И веднага блаженият Евтимий бе изгонен от църквата, и я завзеха вършителите на срама: кивотът на завета падна в ръцете на другоплеменниците2, или по-скоро ­ светинята беше захвърлена на псетата1. Каквопо-достойно за страданието на светеца, като гледаше със собствени очи събитията, които и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид ­ цар, а не свещеник, страдаше и казваше: "Ревността на Твоя дом ме яде и хулите на Твоите хулители паднаха върху мене"2, колко повече Божият архиерей, който гледаше да тъпчат неговите трудове и пот? Обаче изпадна ли в печал повече, отколкото му приличаше? Или стана малодушен от страх? Или забягна, като виждаше разграбвано своето стадо? Или изрече някоя дума недостойна за неговата философия? Съвсем не! А застана пред царя, успокои убийствената му стръв и превърна грозния му вид в благоволение, както някога Даниил лъвовете в ямата и светите трима момци ­ пламъка на пещта. Като го видя отдалеч да иде към него с обичайната си чинност и любомъдро настроение, царят веднага стана и му отдаде чест, удостои го да седне близко до него и изслуша молбата му за народа, макар и да не изпълни докрай обещаното. Изгонен от църквата, изпроси си друга, която беше посветена на светите първовърховни Апостоли, които като получи за съратници, отдаде се на още повече подвизи, като гледаше, как да запази народа си от варварското злочестие. Впрочем, вторите борби бяха по-тежки от първите, когато управляваше Църквата в тишина.

Но вдигна се и друга буря, по-голяма и по-жестока от първата, от преразказа на която човешкият език немее и косите ги обхваща трепет. Турския управител, когото турският цар назначи да управлява града, повика при себе си в църквата Божиите люде, които по име и добродетел превъзхождаха другите, уж за да се съветват за общополезни неща. И те отидоха в своето неведение като агнета на заколение подир палачите. Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта! Труповете им мъчителят остави за храна на небесните птици, обаче Господ причисли техните духове към надмирните ангели! О свето опълчение, одушевени жертви, словесни всесъжения, които заедно застанахте пред мъчителя за клане, а заедно застанахте и пред Христа за увенчание! След това войници грабнаха свети Евтимий и го представиха на мъчителя, нито уплашен в душата си, нито изменен от страх, а спокойствието на лицето издаваше живеещия в него Свети Дух. И говореше на нечестивия: "3ащо така неоснователно си унизил величието на моето достойнство, о неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирят трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си! Трудещият се земеделец трябваше пръв да вкуси от този сладък плод!" Съблякоха му одеждата и го покачиха на градската стена, за да му отсекат главата. А той подканяше палача, прекланяше глава и усърдно притягаше шията си. Но Бог превърна убийствената десница в недвижима и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп. Това хвърли в ужас гордия мъчител и цялото измаилско общество. Затова пак върнаха одеянията на блажения и му разрешиха свободно да ходи, където си ще. И понеже човек не може много пъти да умре, той с произволението си изпълни това: "И безаклан и се прослави като мъченик без кръв!" Толкова голяма беше победата, щото и враговете познаха Христовата сила. Защото видяха мъжеството му, презрението му към смъртта, вярата му в Бога, грижата му за духовните чеда, а после ­ преславното чудо с ръката на палача като доказателство за християнската истина. Нечестивите уплашени оставиха Евтимий и се разбягаха от онова място, да не би да пострадат от Божия гняв, задето измъчват праведника..

Подир това чудо варварският цар реши да пресели народа на изток, а Божият човек да изпрати на заточение в Македония. И той излизаше заедно с народа като втор Иеремия, при което и самите камъни на оня град плачеха със сълзи. Деца се разлъчваха от бащите си и сродници от своя род. Но пък и не всички отвеждаха на едно и също място, та поне като се виждат един друг да имат някаква утеха, ами едни се вземаха, които се отличаваха по произход, богатство и красота на лицето, а други оставаха. И ония дни бяха дни на плач! Каква по-голяма горчивина от преселението и разлъката от роднините, при което всеки спомен за родния край и за рода винаги пробожда сърцето като някакво жило? Прочее, един друг се прегръщаха, целуваха, прощаваха, огласяваха мястото със своите ридания, а посред тях великият Евтимий пешешестваше, подпирайки се с жезъла си, и се обливаше със сълзи, не че сам страдаше от недъга на старостта, а го нараняваше страданието на народа и особено безпомощната възраст на децата. И понеже дойдоха до мястото, където против желанието си пастирят щеше да се разлъчи от тях ­ о, кой може без сълзи да си спомни това! ­ те падаха в нозете му, мокреха ги със сълзите си, залепяха устните и лицата си към тях, като го зовяха пастир и учител и чадолюбив баща! Жените хвърляха пред него децата си, други, които бяха близо, се сподобиха да целунат ръцете и одеждата му, като ги оросяваха с топлите си сълзи. Други пък с вяра скубеха тревата, върху която бяха стояли нозете му. А други, притискани от народа и нямащи възможност да се приближат, с вопъла на горчиви сълзи отдалеч призоваваха неговото последно благословение, понеже имаха в душата си предчувствието, че вече няма да го видят жив! А той и ги утешаваше, и ги наставляваше да държат Господните заповеди и да пазят вярата непорочна, по който начин не само се проявява любовта към Бога, но и слава ще сполети съхранилите я дори на самото място на преселението. И така доста ги поучи от Писанието, като ги наставляваше да благодарят на Бога за сполетелите ги беди и обещаваше от това да очакват неизречени блага, и така със своето сладко слово ги настройваше леко да понасят жестоките обстоятелства. Това като каза, преклони колене и се помоли заедно с тях, после стана от молитвата и им предаде последното си благословение. Но някой от народа с ридание му извика: "Кому ни предаваш, добри пастирю?" А той рече: "На Светата Троица ви предавам ­ и сега, и во веки!"

Като стигна на мястото, където го водеха, и като видя безмълвната пустиня, неговата пустинолюбна душа се просълзи, загря се в него сърцето му от прозорливото действие на Светия Дух и той рече: "Ето, моят покой, където ще прекарам малкото живот в тяло и благодаря на Бога, Който ме наставлява, докато ме развърже и от връзките на тялото!"

Но и в заточение Евтимиевата работа беше не риболов, а присъщият на апостолите човешки лов всеки ден и нощ, и всеки час. Защото излизаха при него всички населници на оная планина както някога при Кръстителя ­ Юдейската страна и Иерусалим, и едни се освобождаваха от различни ереси като от язви, други отбягваха тъмата на сарацинското нечестие, други пък отхвърляха от себе си греховния живот като омърсена дреха. Блаженият насаждаше в тях всякакви видове добродетел и ги учеше да знаят Господа. И не само се събираше народът на онова място, за да види Евтимий, ами по всички градове и села, пътища и тържища, домове и църкви можеше да се чуе името му, като носещо освещение. И както добре се е изразил пророкът, "по цялата земя се носи неговата вест и до краищата на вселената неговите думи".

Понеже в родния му край и в неговия град той просия и толкова се разнесе почти по цялата вселена слухът за неговото любомъдрие, та някои го мислят за неверно; затова Бог благоволи и в чужбина да го покаже такьв, та самите жители на онова място, които много пъти са носили на ръце при него своите чеда, болни от различни недъзи, и ги виждаха изцелени от недъзите като от тежки окови по неговите молитви и чрез възлагане на неговите ръце да станат велегласни проповедници на заточения окованик и отрудения странник. Затова много жени на славни началници по онези места идваха при него и той ги привеждаше към благочестието, а те пък по неговите молитви спечелваха своите мъже и ги довеждаха при него, а той ­ при Христа. И много злато му носеха и го молеха да приеме за нуждите на своето удобство, а той ги учеше да го раздават на бедните със свои ръце. Веднъж някои му каза: "Владико, кой е по-беден от тебе и по-нуждаещ да приеме милостиня, потиснат от такова страдание, такъв недъг и такива мъки от беззаконниците?" А той кротко погледна и тихо отговори с усмихнато лице: "Чедо, моето богатство е скрито тук ­ показа Евангелието ­ и то ще се прояви, когато седне да потърси печалбата от него Оня, Който ни го е предал. И не само мое, но и на всички, които обичат Господа!" О блажен глас, о отговор на благородна душа!

По-нататък нека замълчат нашите похвали, защото Владиката Христос го похвалява, като казва: "Добрият пастир полага душата си за овците!" Но и апостол Павел му е изплел венец, когато говори: "Такъв първосвещеник ни трябваше!" А моето слово за него тук нека получи своя край, където и той получи край на живота си, или по-добре казано ­ край на страданията и начало на вечния живот в Христа! Умря неизвестно къде и гробът му остана неизвестен, както на великия Божий пророк Моисей някога, докато този великан сред отците, а най-вече Сам Бог, Който прославя Своите светци, благоволи поне накраяк да ни го открие! Амин.

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том първи. Синодално издателство, София, 1974 година
http://www.pravoslavieto.com/life/01.20_sv_Patriarh_Evtimij.htm


Неактивен Сосипатор

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 833
  • Country: bg
  • Карма: +2/-6
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7 Windows 7
  • Browser:
  • Chrome 12.0.742.91 Chrome 12.0.742.91
  • Зодия: Aquarius Aquarius
Re:Български светци
« Отговор #8 -: Юни 09, 2011, 00:37:51 »
Не е лошо ако може да се намери житието на св. Никита Ремесиански.

Той е от първите български светци.
Сосипатор Пиров.

Неактивен Анонимен

  • Registered user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 220
  • Карма: +44/-31
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Linux Linux
  • Browser:
  • Firefox 4.0.1 Firefox 4.0.1
Re:Български светци
« Отговор #9 -: Юни 09, 2011, 01:21:41 »
Св. Никита Ремесиански
(Св. Никита Ремизиянски)



Житие на св. Никита Ремесиански

Св. Никита бил славянин от гр. Ремесиана (някои предполагат, че това е в гр. Пирот, където по-късно заемал епископска катедра).

Никита получил обширно образование, за което свидетелства неговият приятел св. Павлин Нолански, като го нарича "най-учен епископ, който дошъл от Дакия и справедливо представял предмет за учудване на римляните". Той проповядвал Евангелието между славяните в Нишко-Пиротската област. Каква промяна направил св. Никита всред славяните, най-ярко се вижда от поемата, която св. епископ Павлин написал за него.

    "Каква промяна! - пише св. Павлин. - И колко е радостна тя! Непроходимите и кървави дотогава планини, които криеха разбойници, сега станаха жилище на монаси - труженици на Христовия мир. Където имаше зверски нрави, сега живеят люде, кротки като ангели. В пещерата, където се е криел разбойник, сега се подвизава праведник".

За по-нататъшната дейност на св. Никита не са запазени точни данни. Няма сведения и за неговата смърт, която - по предположение - се отнася към 420 година.

© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

 

 
Св. Никита Ремесиански и мисията му сред бесите

Текстът е част от статията "Войната на археолозите или медиен PR за сметка на науката", чийто пълен текст можете да прочетете тук.

... Сведенията за св. Никита Ремесиански и мисията му сред бесите са доста оскъдни. Два са изворите, от които черпим информация за делата на светеца. Евсевий Йероним в едно свое писмо съобщава, че св. Никита направил така, щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора, заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христос.

Епископът на Нола Павлин ни съобщава косвено, че това е станало около 396 година. Вдъхновен от подвига на своя приятел, еп. Павлин неколкократно го споменава в своите писма и дори му посвещава една поема, в която се казва:

    "Нали бесите, ако и земята, и душата им да са сурови,... са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се струпват в кошарата на мира!... Нали златото, заради което претърсваха с ръце земята, сега го получават с душата си от небето. Непристъпните и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя сега е земя на живота... Там, гдето някога е имало животински нрави, сега властва ангелски дух и в пещерите се подслонява като праведник този, който е живял в тях като разбойник... Хвала на тебе, Никита, добри рабе на Христос!"

Св. Никита е роден в Ремесиана (дн. Бела Паланка, Сърбия). Годините на раждането и смъртта му са доста спорни, но с малки уговорки можем да приемем датите (335-414 г.).

Св. Никита е автор на няколко книги, които в миналото по погрешка са били приписвани на Ориген, еп. Никита от Аквилея, св. Амвросий Медиолански и Никита от Трир. Благодарение на изследванията на Dom Morin, Burn и други учени тази грешка се коригира и авторството на св. Никита Ремесиански се доказа. При проповедническата си дейност се е ползвал от латинския превод на Библията – Итала, направен преди Йеронимовата Вулгата. Няма изворова подкрепа на хипотезата, че той е направил превода Библия бесика. Близкият му приятел еп. Павлин едва ли би пропуснал да съобщи такава важна подробност. Хубаво е все пак да се има предвид, че въпросният превод е направен преди началото на V в., тъй като св. Йоан Златоуст в една своя проповед, произнесена през 399 г. в Константинопол, го споменава. (Въпреки че не е без основание  въпросът доколко правилно се интерпретира казаното от св. Йоан Златоуст, понеже в тази проповед се говори по-скоро за проповядване на Евангелието сред бесите, отколкото за някакъв превод).

Както се вижда, сведенията за епископа на Ремесиана или както е влязъл в историографията епископът на Дакия са крайно недостатъчни, за да можем да пресъздадем дори и една частична картина за дейността му сред бесите.

Описаните от еп. Павлин събития несъмнено се отнасят за региона на Родопите, които са били родината на бесите, но тук възниква въпросът: обхващала ли е мисията на св. Никита целите Родопи или само (забележете!) северозападната й част, която е била в близост до Дакия? За да избегнат трудностите, които създава този въпрос, някои автори необосновано посочват св. Никита като митрополит на Траянопол. Траянопол е митрополитският център на епархия Родопи и като такъв част от планината е попадала в неговата юрисдикция, както следователно и грижите за християнизацията на родопското население. Вероятно поради този факт, а и за да избегнат объркването, произтичащо от древното правило, че епископ от една епархия не може да развива дейност в епархията на друг епископ, някои допускат, че св. Никита е бил митрополит на Траянопол - твърдение, което няма изворова подкрепа, както няма изворова подкрепа и самото твърдение, че е бил митрополит. Можем да предположим, че Родопите са били обект на проповед и на други мисионери, но техните имена са останали неизвестни.

За св. Никита се знае, че е проповядвал и сред даки и скити, което косвено потвърждава нашата хипотеза, че обект на проповедта му са били само прилежащите до Дакия родопски области. Въпреки безспорно големия проповеднически талант на светеца, струва ни се, че физически е било невъзможно пълноценното обгрижване на такъв голям регион, обхващащ част от Дакия и почти целите Родопи.

Непосредствено след Миланския едикт (313 г.) Римската империя започва да предприема строги мерки срещу езичеството. През 319 г. император Константин I (св. Константин Велики), като отрежда мястото на езичеството като официален култ в империята, забранява на гадателите и езическите жреци да посещават и извършват обреди по частни домове. Друг едикт от 341 г. изисквал затварянето на езическите храмове. В 346 г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г. - едикт, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове. През 391 г. е издаден едикт срещу всички прояви на езичеството като престъпление срещу императора. Тези мерки ни дават повод да мислим, че родопското население е станало обект на една по-голяма и добре организирана мисия, в която едно от главните действащи лица е бил св. Никита, епископ на Ремесиана.

Бесите са били известни с грабителските си набези над съседните области, така че държавната власт е била пряко заинтересувана от тяхната христианизация. Още едно потвърждение, че бесите са били обект на една грижливо подготвена мисия, е фактът, че само няколко години след проповедта на св. Никита православието пуска толкова дълбоки корени сред тях, че са готови да го защитават дори с живота си. Когато през 514 г. император Анастасий поискал да наложи ерестта на Евтихий в империята, именно бесите се проявяват като най-ревностни защитници на православието и го отстояват дори с оръжие в ръка. Това свидетелство пък опровергава твърденията на много наши историци и археолози, които на базата на некрополни проучвания от по-късен период със запазени езически елементи правят извода, че тракийското население само формално е приело вярата в Христос. Наличието на такива елементи би трябвало да се свързва най-вече с етническите промени на Балканите и в частност в Родопите в периода след VІ в., както и на съхранени по-стари погребални практики, в които често е вложено ново съдържание и които по никакъв начин не влияят на чистотата на вярата.

Венцислав Каравълчев 
http://www.pravoslavieto.com/life/06.24_sv_Nikita_Remesianski.htm


Неактивен Анонимен

  • Registered user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 220
  • Карма: +44/-31
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Linux Linux
  • Browser:
  • Firefox 4.0.1 Firefox 4.0.1
Re:Български светци
« Отговор #10 -: Юни 09, 2011, 01:24:14 »
Кой е Никита Ремесиански?


Свети Никита Ремесиански е римски църковен деец, живял през 4-5в. сл.р.Хр (366-414). В църковната йерархия достига чин епископ на Ремесиана (античен град между Пирот и Ниш близо до днешния Бела паланка).

Известен с това, че създал азбука на траките и превел библията на тракийски език. Счита се, че "Библия бесика" била написана за покръстването на бесите или в Ремесияна или в "планински манастир в земята на бесите". За разлика от Библията на Вулфила с госката азбука и Ватиканският пергамент - най-ранния кирилски ръкопис, засега няма открити оцелели образци от азбуката и библията на траките.

Предполага се че показаното на св. Константин-Кирил Философ и на св. Методий в Херсонес по време на хазарската им мисия преведено на нов език свето писание написано с както са наречени в изворите "рожки" букви е било именно един тъкъв екземпляр или от подобния труд на епископ Вулфила извършен за старогерманските племена на готите.

Провежда активната си мисионерска дейност в Родопите от 409 г., където проповядвал и покръстил много траки от племето беси. Макар и формално да се водело, че те са приели християнството, повечето си останали езичници, а дори и малкото, които помнели нещо от него до такава степен го извращали, че се наложило всички да бъдат покръствани отново, това продължило през целия V в.

В житието му Павлин Нолански пише: "...Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд: нали златото, заради което претърсваха земята с ръце (т.е. копаят в рудници - б.а.), Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира."

Късноантичната базилика с амвон за проповеди и купел открита на Перперикон се счита, че е свързана с покръстването на бесите и с манастира[1] .

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0_%D0%A0%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8

Неактивен Amenhotep

  • Pharaoh
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 3642
  • Country: bg
  • Карма: +856/-21
  • Пол: Мъж
  • Доброму, добро да прави, злому с ножа по главата!
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 5.0 Firefox 5.0
    • Профилът ми във VBOX7
  • Зодия: Gemini Gemini
Re: Български светци
« Отговор #11 -: Август 01, 2011, 20:34:07 »
Свети Киприян Българин - Светителят

http://vbox7.com/play:77a14f83c3

Неактивен Горянин

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 271
  • Country: bg
  • Карма: +25/-19
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 5.0 Firefox 5.0
Re: Български светци
« Отговор #12 -: Ноември 17, 2011, 13:30:04 »
Името на свети Тривелий Теоктист - цар Български е записано в „Списък на българските православни светци”. Там се казва, че светецът се почита от Българската Православна Църква на 4 януари и 3 септември.



Свети Тривелий Теокстит е владетелят княз Тервел от рода Дуло, син на Аспарух и внук на Кубрат. Възкачва се на българския престол и управлява Първата Българска държава в периода 695-722 г. През 705 г. в Константинопол княз Тервел получава титлата кесар на Източната Римска империя и цар на България. В тази връзка Патриарх Никифор пише в своята „Кратка история”, че през есента на същата година император Юстиниан Носоотрязания излязъл извън портите на Константинопол, придружаван от голям отряд войска и пълководците им, и дошъл в лагера на българите лично да почете Тервел. В държавната йерархия на Римската империя титлата кесар е била най-високата, с която са били удостоявани средновековните европейски владетели. Кесарят всъщност е и съимператор. Титлата е получавана само и единствено от християнски владетели, а цар Тервел явно е бил приел християнството заедно със своето семейство. Няма друг случай в 12-вековната история на Източната Римска империя за кесар да е провъзгласяван чужд владетел.

Популярността на кръстителя Княз Тервел сред хронистите на християнска Европа е много голяма. Още в края на XV век за него пише един от най-важните представители на италианската историография - Марк Антонио Сабелико: „Както се говорело, първият български крал кръстител е Требелиус...” Европейските автори отделят на Тервел достойно внимание, наричат го „спасител на Европа”, защото е спрял арабската инвазия на Стария континент и спасява Източната Римска империя от ислямизация. Исторически и художествени произведения в Европа до 17-и век пресъздават с признателност делото на българския княз, канонизиран от християнската църква като Свети крал Тривелий. За най-големия подвиг на цар Тервел, станал причина да бъде канонизиран за християнски светец и споменаван с признателност като Спасител на Европа, средновековните хронисти също пишат подробно.

По това време не е минал век, откак е започнал да се проповядва ислямът и арабите - мюсюлмани превземат цяла Мала Азия, нахлуват в Персия и Армения, превземат и Северна Африка. През 711 година се прехвърлят на европейския континент - маврите превземат Испания, през 716 година превземат Лисабон и се отправят на изток към Франция. По същото време арабите нахлуват в Тракия със силна войска и опустошават напълно цялата провинция. След това се насочват към Константинопол и като се укрепяват близо до градските стени, започват пълна обсада на града откъм сушата. Три хиляди кораба навлизат в Босфора и обсаждат Константинопол и откъм морето. Целта е двете ислямски армии - от запад, откъм Испания, и от изток, откъм Константинопол - да нападнат едновременно от двете страни Европа и да я превземат. Обсадата на града продължава три години. В крепостта няма храна, нито вода, защото арабите прекъсват акведукта. Градът тъне в мръсотии, пламват болести, хората са отчаяни. Гладът така притиска дори и арабите, че те изяждали труповете на мъртвите, взаимно се изтребвали, за да се нахранят или търсели дребни камъни и ги изяждали, за да утолят глада си, както пише Михаил Сирийски. В ранната утрин на 15 август 718 г. над арабските войски се изсипва вихрушка от стрели, а след тях връхлита българската конница. Тервел напада арабите изневиделица в гръб и докато съмне, според пестеливите думи на Теофан Изповедник: „българите …избили 22 хиляди араби”. Погромът е ужасен, арабите побягват в паника, някои се хвърлят от отчаяние в Босфора, а корабите им вдигат платна и отплават.

Българският цар Тервел според сведенията на хронистите е дребен на ръст и миролюбив човек. Разбирал е много добре, че опасността, която се задава откъм Изток, е по-страшна от коварствата на византийските императори. Затова решава да им помогне срещу атаката на арабите и тръгва на бой с цялата си войска срещу напредващия ислям. На 15 август 718 година „трижди великият” владетел на българите, кесарят цар Тервел спасява Константинопол, Източната Римска империя и християнска Европа, на която оттогава се смята за съпокровител. Християнският свят с дълбока признателност увековечава святото дело на българския цар, а църквата го канонизира за светец. Има три български извора, които говорят за живота и делата на княз Тервел – История славянобългарска на свети Паисий Хилендарски, История на йеромонах Спиридон и т. нар. Зографска българска история. Като нарича княз Тервел един от най-великите българи и най-достоен след цар Борис I, Паисий Хилендарски пише: „Светият крал Тривелия (Тервел) и светият цар Йоан-Михаил (Борис I) били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие. …И други девет царе били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от голямо угнетение и пленение на други народи и царства…” Княз Тервел изгражда манастир край град Охрид при „чичовците си”, в който се оттегля от светския живот и се замонашва под името Теоктист. И в трите извора повествованията са идентични, но най-пълен е разказът на Спиридон Габровски. По негово време мощите на княз Тервел са се намирали в същия манастир. Съдейки от писанията на съвременниците, Цар Борис I е легитимирал християнството като официална религия в България, но то е възникнало и прието от основната част от българите много по-рано. По времето на княз Тервел българите са били в голямата си част християни. От йезуитски книги също става ясно, че княз Тервел е бил канонизиран от християнската църква под името Свети крал Тривелий. В „История на халифите”, писана от арменски монах, в книгата от началото на XVII век „Царството на славяните” на абата хърватин от Дубровник Мавро Орбини, озаглавена още „Книга историография”, също се откриват данни за християнската принадлежност на Тервел.

В намерени досега изображения княз Тервел е представен като кесар и цар с християнски символи. На негов печат, открит през 1972 година, е гравиран надпис: „Богородице, пази кесаря Тервел”. През XVIII и XIX век известни български зографи от прочутата Самоковска художествена школа са изобразили лика на Свети Тривелий Теоктист цар Български в множество български църкви и манастири на Балканите. На много от стенописите князът е изобразен с монашеското одеяние на Теоктист, като например в Зографския манастир,Рилския манастир, Троянския манастир, Преображенския манастир, Бельова църква в Самоков, църквата "Въведение Богородично" в Панагюрище, манастира "Свети Спас", край с. Лозен, църквата в Старо село, църквата в село Дрен и др.

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8658
  • Country: bg
  • Карма: +508/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.16 Opera 12.16
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български светци
« Отговор #13 -: Август 21, 2013, 18:26:05 »
Св.Симеон Самоковски


На 21 август Българската православна църква почита паметта на свети Симеон Самоковски – Самоковски митрополит, заел достойно място в историята ни. Светското име на владиката е Симеон Попович.
 Няма данни за датата и мястото на неговото раждане. Но се знае, че той става Самоковски митрополит през август 1734 г.  През това време в Самоков се служи единствено в малката Бельова църква – по това време не е имало голям храм в града. Затова фактическото седалище на митрополит Симеон е в Дупница.

 Историческата обстановка по това време се характеризира с масирано турско насилие над българското население и особено над българското духовенство. Османската империя воюва на два фронта – с Руската и Австрийската империи. Подкрепян от висши духовници, включително и от сръбско-българския Ипекски патриарх Арсений ІV, митрополит Симеон става предводител и главен инициатор на заговор срещу османската власт, известен като Въстание на архиереите в Софийско и Самоковско.

 Център на заверата е долнолозенският манастир „Свети Спас”, скътан дълбоко в Лозенската планина. Узнавайки за съзаклятието, по заповед на Али паша Кюпрюглюоглу (командващ турските войски на австрийския фронт) в София са обесени около 350 свещеници, монаси и софийски граждани.

 През юли 1737 г. митрополитският дом е разбит и ограбен, а свети Симеон – окован и хвърлен в тъмница, където е измъчван 23 дни. Около 18 август, окован във вериги и с железни гюлета на краката, с оскубана брада и коса, целият в кръв и рани, той е отведен в София. Затворен е в турските казарми и е измъчван да се потурчи в продължение на още три дни. След показана от него твърдост и неотстъпчивост, владиката е съден като главен организатор и водач на заверата срещу султана. По заповед на Али паша е обесен на 21 август 1737 г. зад църквата „Света София”.

 Когато го окачили на бесилото – дървото се скършило. Втория път се скъсало въжето. Едва след третия опит той издъхнал. Тялото му останало да виси три дни, след което въжето отново се скъсало. Али паша забранил Симеон да бъде погребан в София и тялото му било пренесено в Самоков.

 Мощите на светеца са намерени при разкопки в Бельовата църква през 1994 г.. Археологът Веселин Хаджиангелов открил тленните му останки в гробната яма заедно с евангелие, митрополитски жезъл и златоткани архиерейски одежди. Легенди разказват, че този храм е издигнат по време на Второто българско царство от местния болярин Бельо и затова носи неговото име.


Бельовската църква

 След 2000 г. става ясно, че митрополит Симеон Самоковски е канонизиран като мъченик за вярата. Няколко години по-късно мощите на светеца са поставени на видно място в Бельовата църква, а денят на неговата смърт – 21 август, е обявен за празник на град Самоков.

http://www.desant.net/show-news/28126/
« Последна редакция: Май 02, 2017, 06:35:27 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8658
  • Country: bg
  • Карма: +508/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български светци
« Отговор #14 -: Ноември 04, 2014, 06:54:30 »
Преподобни Пимен – вдъхновител 200 години преди Паисий


Икона на св. Пимен Зографски в едноименния храм в бургаския квартал Крайморие
                  
Преподобни Пимен е книжовник, просветител и зограф, голям родолюбец и народен будител.
Неговото апостолско дело и свята личност изпъкват на междата на XVI и началото на XVII век. Данните се съдържат в оцелели до днес негови книжовни трудове – един октоих (осмогласник - богослужебна книга, използвана в православната църковна практика) и един миней от 1618 г. за месец ноември (богослужебна книга, съдържаща песнопения и четива за неподвижни празници). Освен това преписал и съставил още много книги. Свидетелство за дейността му са и редица църкви, изградени или възстановени от него, почти с еднакви надписи и в един стил стенописи.

В своята „История славянобългарска“ Паисий Хилендарски го нарежда като светец в отдела „Просияли български светци“ и отделя немалко място на личността и дейността му. „Свети Пимен преподобни приел в „Изограф“ („Зограф“) монашество, пише Пийсий. „Тоя св. Пимен се грижел, трудел и направил много черкви и обновил манастирите в Софийска епархия, оттам бил родом. След това обновил Черепишкия манастир край река Искър. Тук и починал. След много години намерили неговите свети мощи в гроба цели и нетленни и били пренесени във Видинска епархия в Суходолския манастир.“

През 1938 г. е открито в късен препис едно по-пълно житие на Пимен, писано от неговия ученик Памфилий. Данните от Паисиевата история напълно съвпадат с тези от него. Несъмнено Паисий е използвал някой негов по-стар препис.
Пимен, чието светско име е Павел, е роден около 1560 г. в София. Учил е 6 години при Тома Иконописец в църквата „Свети Георги“ в София. След това заминал за Атон, обходил всички тамошни български манастири и се установил в Зографския. Будният и любознателен младеж проучил много български писмени паметници като хрисовули и др. Приел монашество и се отдал на просвета, строителство и зография.

При него идвали и монаси от другите манастири. За всички той бил „младият авва“ – младият отец и учител. Било му поверено цялото манастирско строителство. Но тъй като постоянно мислел за отечеството си, се завърнал в него, придружен от свои ученици и помощници.

Когато се завърнал, Пимен Зограф заварил убийствена среда на агарянското робство, когато данъците даджия и берий ставали все по-непосилни. За крехък баланс поробителите разрешили на българите да строят повече църкви и манастири. Точно това гениално използвал Пимен като съзидател на угасващото национално самосъзнание и неуморно започнал да възстановява стари храмове и да строи нови. Така съградил по села и градове 300 църкви и 15 манастира. Завръщането му в България било трайно упование за сънародниците му.
В житието се казва: “Името на Пимен се разпространи навсякъде...Отвсякъде се стичал народ при него“.

В календара на Българската православна църква преп. Пимен се чества на 3 ноември. С чертите на възстановител, книжовник, просветител и отличен зограф този голям народен пастир, будител и родолюбец – предтеча на Паисий Хилендарски с около 200 години –влиза в Пантеона на поредицата бележити българи.

http://www.desant.net/show-news/31621/
« Последна редакция: Май 02, 2017, 06:36:06 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf