Могъщество на Българската държава при цар Йоан Асен ІІ (1218–1241)

[Hatshepsut]

Възстановяване на Българската патриаршия - 1235 г.


Патриаршеският храм "Св.Възнесение" на Царевец, Велико Търново

Обозначенията „древност", „средновековие", и „ново време" характеризират строго определени епохи в историческото развитие на европейските народи. Всяка от тези исторически епохи има свои особености, които историкът дири да долови и уточни. Без това той би стоял сякаш извън времето или най-често върху основата на съвременността — безсилен да се „вживее" в духа на миналото. Така, за нас ще останат напълно неразбираеми и чужди много събития и прояви на средновековната ни история, ако забравим една от основните отлики на тази историческа епоха — господството на религията в живота на тогавашното общество.

През средновековието езикът и вярата са съставлявали едни от главните спояващи звена в политическия живот на държавите. Мястото на църквата в общото управление на държавата се е обуславяло от степента на влиянието на религията в живота на даден народ. Религиозната и църковна политика е била неразделно свързана с общата държавна политика. Поради това държавната независимост е трябвало да бъде съпътствана от църковна независимост. За народите от кръга на византийската култура е свойствен в това отношение твърде силно подчертан така да го наречем „национален" дух.

Най-често политическите граници на държавите съвпадали напълно с църковните граници и независимата държавна власт — имала или се стремяла да има — независима църковна власт. Това се налагало не толкова от желанието да се придава по-голямо величие на държавната, светската власт, колкото от стремежа да се избегне вмешателството на чужда държава в религиозния, а оттам и в политическия живот. В такъв смисъл трябва да бъдат тълкувани продължителните преговори на княз Борис-Михаил непосредствено след покръстването в 865 година с римската и цариградската Църква, както и преговорите на цар Калоян (1197 —1207) в началото на XIII век с папската Курия.

Църковната независимост на българската държава била осъществена с провъзгласяването на българската патриаршия и с нейното официално признание от страна на цариградската Църква през есента на 927 година. Когато около половин столетие по-късно за българската държава настъпили съдбоносни изпитания, върховните предстоятели на българската църква споделили изцяло съдбините на своя народ. Тъкмо византийското завоевание на североизточните български земи в 971 година ни разкрива връзката между държавна и църковна власт. Защото когато покорил източните български земи и отвел българския цар Борис II и останалите членове на царското семейство със себе си в Цариград, император Йоан Цимисхи (969—976) побързал също да низложи и българския патриарх. Тук се откроява ясно идеята за неразривната връзка между държавна и църковна власт: патриаршия е можела да съществува само там, гдето имало независима държава.

Борбата за самостойна българска църква била подета едновременно с усилията за освобождение на българските земи от византийско владичество и възстановяването на българската държава през 1185 година. Краят на XII в. и първите десетилетия на XIII в. са изпълнени с преговори и почини за възвръщане на някогашната църковна независимост. Големите политически промени, които настанали по това време в Балканския Югоизток, намерили отражение и в църковния живот на българите. След разгромяването на Византийската империя от участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година останките от някогашна Византия се съвземали твърде бавно от нанесения удар. През 1230 година настъпили нови промени. Българският цар Иван Асен II влязъл във война с все повече засилващия се епиро-солунски деспот Теодор Комнин.

Победата на българите при Клокотница през месец март 1230 била едно от тия значителни събития в историята на балканските народи през тази епоха, което променило напълно хода на историческото развитие. Чрез тази победа въжделенията на гръцкото население от балканските области да възстанови Византийската империя били осуетени завинаги. Отстранявайки този враг, обаче, българският владетел отварял пътя на Никейската византийска империя и й давал възможност да изстъпи като единствена сериозна притезателка за възстановяването на империята. При разместване на силите сега било постигнато известно споразумение между българската държава и Никейската византийска империя. Споразумението на политическа основа водело след себе си разглеждане и на църковния въпрос. Постигнато било подобрение на църковните отношения.

През 1232 година като наместник на цариградския патриарх и екзарх на европейските части на бившата византийска империя бил изпратен в Солун анкирският митрополит Христофор. На следната година митрополитът изпратил до българския владетел писмо, което ни дава твърде ценни сведения за църковния живот на България през онова време. Митрополит Христофор възхвалява Иван Асен II за това, че бил „обединил добре онова, което по-рано било зле разделено" и извършил „най-православното дело", което никой преди него не бил сторил. Митрополитът намеквал за направените от българския владетел опити за сближение между търновската и цариградската църква, чийто предстоятел временно — докато Цариград бил в ръцете на латините — бил приютен в Никея (Мала Азия). По това време предстоятелят на българската Църква - старият архиепископ — примас Василий, поставен начело на църковния живот още през време на въстанието на Асеневци, се оттеглил очевидно поради старост в някой от светогорските манастири. Въпреки увещанията на митрополит Христофор, той не се съгласил да се завърне в българската столица. Именно във връзка с това митрополит Христофор дал някои напътствия на българския владетел.

Търновската църква — писал той — е овдовяла, без пастир. Всячески е наложително да се постави друг архиерей. „Ако си готов — писал той на цар Иван Асен II — да изпратиш на Изток (в Никея) онзи, който трябва да бъде ръкоположен и оттам той да получи ръкоположението, благодарност към Бога и към благочестивото разположение на твоята власт. Ако ли пък възникнат някакви светски препятствия и пречат на подобно начинание, нека твоята власт избере когото желае и архиереите, подчинени на престола на търновската църква, чрез гласоподаване го потвърдят. Избраният по този начин нека бъде изпратен при мене, за да получи от нас ръкоположение както подобава и според каноните, като от патриаршеска и божия ръка, и да бъде ръкоположен канонически и безукоризнено" ...

От текста на това писмо на митрополит Христофор е ясно, че още през 1233 година било постигнато споразумение за възстановяване на българската независима църква, като при това на българите се предоставяла пълна свобода на избора на нейния глава, а никейската цариградска патриаршия си запазвала формалното право за утвърждение на избраника. Действително, за предстоятел на българската църква бил избран Йоаким, който през 1235 година е споменат като „преждеосвещен архиепископ".

Скъсването на отношенията с Римската църква, сближението на България с Никейската византийска империя и голямото засилване на българската държава давали основание да се повдигне особено настойчиво въпросът за признанието на българската патриаршия. В Синодика на българската църква — който трябва да се смята като един от най-важните официални паметници на църковните власти в България през XII—XIV в. — е посочено изрично, че въпросът за признанието на българската патриаршия бил поставен от страна на българите, като българският владетел поискал това „с многымъ желаниемъ".

Искането било отправено до никейския византийски император Йоан III Ватаци (1222—1254), който от своя страна се застъпил пред цариградския патриарх Герман II (1222—1240). Никейският император изтъкнал пред патриарха голямото желание на българите да бъде възстановена българската патриаршия. Патриарх Герман обаче не се съгласил да реши самостойно въпроса, но се обърнал към другите патриарси на източните църкви, за да иска тяхното съгласие. Разбира се, това е било повече формално допитване, но тъкмо спазването на тази формалност придавала по-голяма законност на признанието, което българската църква най-сетне получила. Източните патриарси Атанасий Иерусалимски, Симеон Антиохийски и Николай Александрийски, разбира се, дали съгласието си за възстановяването на българското патриаршеско достойнство и предоставяли изпълнението на това решение на цариградско-никейския патриарх Герман II. След получаването на тези послания на източните патриарси, бил свикан през 1235 година съвместен църковен събор на византийското и българското духовенство.

„Когато гръцкият цар получи това заедно с патриарха, той събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите, епископите, всечестните иноци, архимандритите и игумените, както стори това и христолюбивият цар на българите Иван Асен, като събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите и всечестните монаси от Света гора ..." Съборът бил свикан в Галиполи, почти на границата между никейските и българските владения. На този събор бил провъзгласен за пръв предстоятел на възстановената българска патриаршия „преждеосвещения" архиепископ Йоаким. Според думите на нашия исторически извор, това провъзгласяване било извършено не само „на думи, но и с писание на патриарх Герман, скрепено с подписите на другите източни патриарси".

Предаден на българските представители, този важен документ за съжаление по-късно бил загубен (или унищожен) и ние можем само предположително да възстановим неговото съдържание. За станалия църковен събор в Галиполи притежаваме вести от някои византийски писатели, близки съвременници на събитията. Така например, съвременният византийски историк Георги Акрополит съобщава, че предстоятелят на търновската църква, до това време само формално подчинен на цариградския патриарх, бил удостоен на събора с „автономност" и получил патриаршеско достойнство.

Възстановената през 1235 година българска патриаршия просъществувала до края на Второто българско царство. Не би било безинтересно да се припомни, че след завоюването на българските земи от турците в края на XIV в. като една от първите последици от загубването на политическата независимост на страната било посягането върху българската църковна независимост: българската патриаршия била премахната, а за предстоятел на българската Църква бил поставен един член на византийското духовенство.

Съществуването на българската патриаршия през течение на XIII и XIV век оставило трайни дири в историческия живот. Наистина, ние днес не познаваме в подробности историята на българската патриаршия през това време, тъй като историческите извори са твърде оскъдни. От някои данни обаче трябва да се съди, че през почти цялото време отношенията между светската и духовната власт са били напълно нормални и добри. Запазени са вести само за остър конфликт по времето на Георги I Тертер (1280—1292) и на Теодор Светослав (1300—1322). За голямо съжаление, поради недостатъчните изворни податки ние не можем да установим дори имената на всички български патриарси от XIII—XIV век, реда на тяхното управление и годините, през които са заемали патриаршеския престол. Достатъчно е обаче онова, що знаем поне за последния патриарх на средновековната българска държава — Евтимий Търновски (1375 —1394) —за да преценим ролята и важността на средновековната българска патриаршия. Несъмнено е, че патриарх Евтимий Търновски е най-видната личност от последните десетилетия на XIV век. Плодовит книжовник, той е същевременно бележит обществен деец.

Легендата разказва за героизма на един представител на църквата, който се изправил пред „божия бич" Атила, за да го възпре при неговия поход към Запад и да запази християнското население от ужасите на хунското опустошение и изтребление. Със същото величие на духа търновският патриарх Евтимий се възправил като защитник и представител на населението на българската столица и нейната покрайнина, когато през злополучната 1393 година пълчищата на Баязид I нахлули през стените на Царевец и Трапезица. Когато в изоставената от светската власт българска столица Евтимий станал „всичко за всички" заплашени от жестокостта на азиатските завоеватели, средновековната българска патриаршия дала на своя народ най-голямата жертва в историческата си мисия и оправдала пълното морално право на своето съществувание.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/vzstanovjavane-na-blgarskata-patriarshija---1235-g-359.php

[Hatshepsut]

9 март 1230г. Битката при Клокотница

Най-щастливата битка в средновековната българска история, разиграла се на 9 март 1230г. край село Клокотница, Хасковско. Тук се изправят едни срещу други българските войски, командвани от цар Иван Асен и войските на гръцката държава Епир, в която има и западни наемници , водени от императора Теодор Комнин.
Сражението завършва с голяма победа за България, последица от която е голямото й териториално разширение до три морета и пълната българска военно - политическа хегемония на Балканите.От 1230 до смъртта си през 1241г. цар Иван Асен е най-силният владетел в европейския Югоизток - статукво, пряк резултат от Клокотница. В чест на победата си българският владетел нарежда да се издигне триумфалния надпис в търновската църква ,, Св. 40 мъченици''. Битката при Клокотница има широк отзвук, а в паметта на българите остава дълготрайни следи цели векове по- късно.




Битката при Клокотница и Търновският надпис

[Hatshepsut]

Иван Асен II – Последният могъщ български владетел

При Иван Асен II (1218-1241 г.) българската държава се разширява, за последен път в историята, до бреговете на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Предишните най-големи граници на България са при царете Симеон (893-927 г.) и Самуил (997-1014 г.) от времето на Първото българско царство. Иван Асен II е справедливо възвеличаван владетел, защото на фона на постоянните несполуки в политическо отношение от времето на Второто българско царство, той успява в тези изключително смутни времена не само да укрепи властта си, но да издигне престижа на българския владетел до непостигнати, никога вече след него в историята, висоти. Ако потърсим най-характерното нещо за него, с което той следва да бъде запомнен, разбира се, това е умелата му дипломатическа политика, и по-конкретно „сватбите на Йоан Асен” (по заглавието на едноименния филм на Вили Цанков, с Апостол Карамитев и Коста Цонев в главните роли).

Когато четем историята на Иван/Йоан Асен II, за разлика от историята на десетките други средновековни български владетели, ние много по-отчетливо можем да доловим в нея пулса на личността, можем да усетим какъв човек се крие зад сухите факти и безбройните имена и събития. Цар Иван Асен II е човек на честта, на дадената дума.

Голяма е разликата между него и другите двама велики владетели, завоювали големи територии за българската държава – Симеон и Самуил. Плановете и действията на Симеон и Самуил вървят под знака на честолюбието. Водени от накърнената си чест, двамата може да се каже, че действат прекалено емоционално, дори хазартно, излагайки на опасност българската кауза в широк времеви план. Затова не е учудващо, че след „Златния век” на Симеон, който във външнополитически аспект е изпълнен с военни действия, българската държава е до краен предел изтощена. А наследникът му цар Петър (927-969) е принуден да сключи дългогодишен мирен договор с Византия, което е признание за несъразмерността между желания и възможности от времето на Симеон Велики. Да си припомним, че голямата мечта на Симеон е да седне на трона на византийските императори. На тази нереализирана мечта са посветени и военните кампании срещу Византия.

При Самуил нещата са още по-трагични, защото с края на неговата власт настъпва кризата, довела до падането под византийско владичество на българските земи. Паметна е битката при село Ключ през 1014 г., при която пленените Самуилови войници са ослепени по заповед на византийския император Василий II Българоубиец, като на всеки стотина слепци е оставен по един едноок да ги води. Видът на завърналите се от битката българи дотолкова поразява цар Самуил, че той скоро след това умира.

В този ред на мисли можем да отбележим и управлението на цар Калоян, чиято огромна ненавист към ромеите е симптоматична. Жестокото му отношение към пленените след една битка византийци (погребани живи) му спечелва прозвището Ромеоубиец. По-късно гръцката лукавост в преговорите между двете страни подпомага за решението му да се откаже от православието за сметка на католицизма (унията с папата от 1204 г.).

При Иван Асен II я няма тази ескалация в страстите: няма го самодоволството в отмъстителността (Калоян), нито болезнената амбиция (Симеон), нито братоубийството/братоубийствата в името на властта (Самуил). Политиката на Иван Асен II не може да бъде видяна и разчетена единствено през призмата на византийско – българското противопоставяне. В този смисъл тя е много по-непредвидима за противниците, защото е лишена от коварство. И защото при Иван Асен II отсъства пословичният за българското средновековие „византийски комплекс”.
Както отбелязва византийският историк Георги Акрополит, на този български цар „всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова е обичан не само от българите, но и от ромеите и другите народи.” Освен това този владетел „прославил и просветил българската църква повече от всички български царе, които бяха преди него.” Наистина, цар Иван Асен II, лишен от „византийски комплекс”, не се свени да върне българската църква в лоното на православието, освобождавайки я от задушаващото влияние на властолюбивите римски папи. Нещо повече, по пътя на дипломацията Иван Асен II успява да издейства издигането на търновския митрополит Йоаким в патриаршески сан, с което наново се възстановява Българската патриаршия – духовната институция на всички българи и в наши дни.

Какво постига Иван Асен II за поддържането на българската родова памет през вековете?

За да увековечи победата си в битката при Клокотница (9-ти март 1230 г.), царят нарежда да се издълбае надпис върху една от колоните на съградения от него храм „Св. Четиридесет мъченици” в Търновград, част от който гласи: „…излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките негови боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях…” От този надпис наследниците научават за голямото териториално разширение, придобило българското царство. По-интересното в случая, което всъщност откроява споменатата вече черта от характера на българския цар е, че, според свидетелствата, непосредствено преди сражението между българи и византийци, Иван Асен II нарежда на войниците си „да окачат на знамето писмената клетва”, погазена от гръцкия владетел. Така Иван Асен II се заявява като човек на честта, стоящ над интригите и държащ на личните договорености. И когато тези договорености биват подмолно нарушени, българският цар се принуждава да действа със сила, за да възтържествува правдата.

По-късно, изправен пред съблазънта да стане настойник на малолетния латински император в Цариград, Иван Асен II се подмамва и сам изменя на клетвените си отношения, в които бил по онова време с гърците, за да застане на страната на латинците. Получил знак от провидението, загубвайки след епидемия съпругата си и едно от децата си, българският цар бързо се връща на прогръцките си позиции, въпреки че те не му носели към този момент политически дивиденти. Така за пореден път Иван Асен се заявява против облагите, издействани по нечестен път.

До края на живота си Иван Асен II остава човек на честната дума, за отстъпките, мира и компромисите. Той от позицията на мъдростта прозира, че пряката конфронтация, „филиите” и „фобиите” във външнополитическо отношения не могат и няма как да донесат на народа му нищо добро. Вместо това владетелят залага на разумната вътрешна политика. Поощренията на търговията чрез сключване на договор с дубровнишките търговци, познат ни от Дубровнишката грамота, сеченето на златни монети (прочутите „златици” на Иван Асен), покровителството над църквите и книжовността – „църкви и манастири украсил богато със злато, бисери и скъпоценни камъни”.

С това, Иван Асен II си извоюва мястото на последния истински велик цар на българите.

http://bulgarkamagazine.com/

[Мишок]

Пламен Пасков сподели своя публикация.
8 мин. ·
На днешния ден, през 1230 година, когато България имаше държавник (каквито сега няма), и когато България е имала извоюван със силата на оръжието суверенитет (какъвто сега също няма), когато е имала монетарен суверенитет (какъвто сега също няма) и когато е била най-голямата и най-силна държава на Балканите (каквато сега не е), се е състояла победната битка покрай Клокотница, в моята Малка Родина.
Редно е да се поучим от историята.
Да я познаваме, да я разберем, и да извлечем полезните знания и изводи.
Иначе...
Четете: това е на колоната в църквата "Св 40 мъченици", издигната покрай Янтра в Търновград, в чест на тази битка, спечелена със силата на българското оръжие.
Повтарям - на БЪЛГАРСКОТО оръжие! yе на евросубсидии, евро-директиви, и евро-помощи.
Битката сме я спечелили без одобрението на Брюксел, можете ли да си го представите?
И даже без разрешението на "Америка за България", на (анти)БХК, и на други подобни содомо-гомориански антибългарски чужди организации.
Да му се не начуди човек на този Иван Асен II...как си го е позволил!
___
В лето 6738 [1230], индикт 3, аз, Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин
___
И аз да кажа: АМИН!