Българската Бойна Слава

[Hatshepsut]

Генерал Данаил Николаев

На 30 декември 1852г. е роден генерал-лейтенант Данаил Николаев - български офицер, генерал от пехотата. Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Известен като „патриархът на българската войска“. Данаил Цонев Николаев е роден в Болград, Русия (днес в Украйна) в българско семейство, бежанци от Търново. През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия. Военна служба започва във Волноопределящата рота на 54-и Мински Пехотен полк. На 19 септември 1873 г. постъпва във Военно Пехотно училище в Одеса като юнкер. Завършва през 1875 г. и на 20 юли се завръща в полка си в Кишинев с военно звание портупей-юнкер. Узнавайки за приготовленията на Сърбия за война с Османската империя, на 14 юни (нов стил) 1876 г. подава молба да бъде уволнен от военна служба, за да се включи във войната. Молбата му е прегледана от началника на дивизията генерал-майор Михаил Драгомиров, но не е уволнен, а изпратен в отпуск. Участва като доброволец в Сръбско-турската война. Сражава се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. По време на Руско-турската война (1877–1878) е командир на рота от V-а Опълченска дружина в Българското опълчение. Отличава се в боевете Шипка и Шейново. На 8 юли 1877 г. е произведен в първо офицерско звание подпоручик от Руската армия, а на 10 август 1877 г. повишен в поручик. В началото на 1880 г. Данаил Николаев е назначен за командир на I-а Пловдивска дружина. На 1 март същата година е повишен в звание щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. Два месеца по-късно е назначен за командир на II-а Пловдивска дружина. Същата година Данаил Николаев е поканен да кумува на жандармерийския офицер в Чирпан и негов добър приятел Константин Паница. Там той се запознава с най-малката сестра на годеницата - Радка, за която по-късно същата година се жени. В деня на венчавката със специална заповед на княз Александър Батенберг, лично секретарят му Константин Стоилов връчва на капитан Николаев Орден „За храброст“ III ст., за участието му в Руско-турската война (1877-1878). На 15 ноември 1883 г. е повишен в майор от Източнорумелийската милиция. Като командващ голяма част от милицията по време на военни маневри, на 6 септември 1885 г. отстранява главния управител на Източна Румелия, с което осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На същия ден е издадена прокламация на БТЦРК за създаване на временно правителство на Източна Румелия. В него е включен и майор Николаев. Заема длъжността главнокомандващ Източнорумелийската милиция. Със заповед №4 от 9 септември 1885 г. майор Николаев е назначен за началник на Търново-Сейменския отряд. На 11 септември с.г. е повишен в звание подполковник. През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница (5-7 ноември 1885 г.) – Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. След края на войната е награден с Орден „За храброст“ II ст. и повишен в звание полковник. Така Данаил Николаев става първият полковник от българската армия. След детронирането на княз Александър I е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г. По негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена - изгорени. След избора на Фердинанд I за български княз, Данаил Николаев напуска поста военен министър и е назанчен за негов военен съветник (1887–1893). На 14 февруари 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. Участва в специалната делегация по време на бракосъчетанието между княз Фердинанд I и принцеса Мария Луиза. На самия прием, за да се задоволи нечие „суетно желание“, не е спазено висшестоянието на чиновете, поради което е накърнена честта на генерал Николаев. Напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897 е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895–1897). След връщането си в армията, княз Фердинанд I го назначава за генерал-адютант (1897–1907). На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант. От 1907 до 1911 г. генерал-лейтенант Николаев е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. През 1907 г. лично княз Фердинанд го награждава с Орден „Св. Александър“ I ст. с брилянти. Като министър на войната, на 22 септември 1908 г. генерал-лейтенант Данаил Николаев приподписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на Независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата (инфантерията). През 1911 г. напуска армията и минава в запаса. По време на Балканската война командва гарнизона на Ямбол. На 16 април 1925 г., при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син - подполковник Никола Николаев. На 6 май (Гергьовден) 1936 г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“. Като старши генерал в Българската армия, на 12 юли 1937 Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Генерал от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя. В негова чест булевард в София е наименуван „Генерал Данаил Николаев“ и село Калъчлий е преименувано в Генерал Николаево (от 1966 квартал на град Раковски).

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=3770279273409&set=a.1278901830530.31870.1769571807&type=1&theater

[Hatshepsut]

Борис Дрангов – геният на българския военен

На 15 март през 1872г., в българския град Скопие (днешна “република Македония”), е роден един от най гениалните български военни – Борис Стоянов Дрангов. Той отраства в семейството на заможни местни търговци, които му осигуряват много добро образование. Дрангов завършва училището в Скопие с отличие, но решава да не продължава със семейния занаят. Вече юноша, той е станал свидетел на големите промени в освободена България и решава да отиде в София. Там кандидатства и е приет във Военното училище и учи в продължение на 3 години. Той прекъсва обучението си в София, защото влиза в спор със свой висшестоящ и е наказан. Над военната му кариера надвисва заплаха, но едва няколко месеца по-късно наказанието е отменено и Дрангов отново се връща в юнкерските редици. Командването го произвежда в чин подпоручик и го изпраща в Пловдив, в 3-ти конен полк. Няколко години по-късно, през 1899-та се извършва нови рокади във войската и Дрангов е пратен в Ломския 2-ри конен полк, като за всеотдайната си работа е повишен в звание поручик. Там той среща и своята съпруга – Райна Попова, потомка на велики българи.

В началото на ХХ век, българите в Македония продължават да чакат с пламенни сърца свободата, останали под хомота на турския султан. Напрежението в региона се засилва и през 1903г. избухва организираното Илинденско-Преображенско въстание. Дрангов, който е родом от Скопие, изпитва силна привързаност към борещите се за свобода свои сънародници. Той напуска армията и се отправя, заедно с други висши военни, към Кратовска област. Събира чета от 120 души и се бори в името на обединена България. Както всички знаем обаче, Илинденско-Преображенското въстание е увенчано с неуспех. Дрангов напуска Македония и се връща в България, като отново заема заслуженото място в армията. Командирован е в Санкт-Петербург, където учи  елитната Генералщабна академия. Уменията придобити там по-късно ще се окажат важни за бъдещето на Дрангов. Той завършва с пълно отличие и бърза да се върне към родината, където е назначен на служба в артилерийски полк. За кратко преподава във военното училище в Княжево, а по-късно е пратен като командир на Шуменския 10-ти конен полк. Покрай работата му в действащата българска армия, Борис Дрангов започва да пише и периодични военни трудове, както и да преподава военна тактика. Познанията му са високо ценени от армията и скоро той е произведен в чин майор. През 1912г., дългът към Отечеството за пръв път зове Борис Дрангов на фронта. Започват войните за национално обединение и той е привикан като способен командир. През Балканската война е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия, като се сражава геройски и печели страховити сражения край Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Героизмът на Дрангов няма граници, той неслучайно е удостоен с орден “За Храброст” – 4-та степен.

Първата балканска война обаче не свършва благополучно. Цар Фердинанд се намесва твърде много в решенията на Генералния щаб и допуска редица тактически грешки. Османците овладяват атаката на българите край Чаталджа, а съюзните държави, подтиквани от някои определени велики сили, започват да гледат на българите като врагове. Примирието трае кратко и през 1913г. избухва нова война – Междусъюзническата. Дрангов взема дейно участие и там, като е пратен да се бие със сърбите. Стратегът обаче влиза в пререкания с върховнот командване, след като нееднократно критикува в свои статии военният министър Иван Фичев. Срещу Борис Дрангов са заведени няколко дела, на които той е оправдан. Престижът му сякаш остава оронен и той служи дълго време в провинцията си, докато най-накрая дочаква да бъде произведен в подполковник. Междувременно, Втората балканска война(Междусъюзническата), свършва зле за България. Страната е дала изключително много жертви и е постигнала огромни победи, само за да стане жертва на предателство. Времето за реванш обаче сякаш тепърва ще настъпи.

През 1915г., по решение на царя България влиза в най-големия конфликт, познат на човечеството до момента – Първата световна война. Цар Фердинанд застава на страната на Германия и Австроунгария, като по този начин смята да се разправи със съседните държави. Войната започва и подполковник Дрангов е изпратен отново на фронта, като командир на 5-и македонски полк. Важно е да се отбележи, че това подразделение е съставено предимно от дейци на ВМРО, които нямат почти никакъв военен опит. За кратко време обаче, тактическият гений на офицера успява да превърне от тях истински бойци, които се сражават геройски в боевете край Калиманци, Кочани и Щип. През 1916г., подполковникът се намира край Петрич и за кратко се откъсва от военните действия, за да построи чешма на загиналите бойци от 5-и македонски полк. В разгара на войната, в кървавите сражения по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри и именно затова извънредно е създадена школа за подпоручици в Скопие. Като уважаван тактик и педагог, Дрангов е отзован от фронта и изпратен да преподава в родния си град. В редиците на бъдещите военни тогава е строен и българският писател Чудомир. Той споделя впечатленията си от личността на подполковника:

“Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше без съмнение личният пример”

След няколко месеца, близо 900 души завършват школата на Дрангов и са изпратени да служат на Родината. Много от тях се сражават смело и постигат големи победи, благодарение на уменията, усвоени от великия подполковник. Самият Борис Дрангов отново е изпратен на бойното поле. Като началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия той се отправя към бойните полета на плодородна Добруджа, за да се бие с румънците. През март 1917г. на него му е възложено командването на 9-ти пехотен пловдивски полк. С него той защитава участъка край завоя на река Черна, на Южния фронт. Два месеца по-късно, на 26 май 1917г., при жесток артилерийски огън подполковникът е улучен от шрапнел и умира от раните си. Тленните му останки за пренесени в църквата “Св. Димитър”, в родния му град Скопие. По-късно обаче, сръбските окупатори, покрай терора и репресиите над местното население, решават да ги преместят в градските гробища. България се сбогува с още един от своите велики синове. Посмъртно Борис Дрангов е произведен в чин полковник. Днес неговото име носят три български села, а на мястото на старите пловдивски конни казарми е изграден паметник в негова чест. На гроба на великия Борис Дрангов в Скопие често се провеждат възпоменания, на които присъстват учудващо много българи.

Паметна плоча на Борис Дрангов в Скопие

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Генерал Никола Бакърджиев

На 21 март тази година се навършват 60 години от смъртта на един от най-ерудираните и интелектуални български офицери – генерал Никола Бакърджиев. Той е роден на 8 октомври 1881 г. във Велико Търново. Възпитаник на Военното училище в София.
Като първенец на 22-ри випуск е произведен в чин подпоручик и зачислен в Пети артилерийски полк в Шумен. От 1903 до 1907 г. учи в генералщабна академия в Торино, която завършва с отличие. Междувременно през 1904 г. е произведен в чин поручик.

Едва 27-годишен вече е с чин капитан. Заема отговорни длъжности, а по-късно става  командир на батарея в Пети артилерийски полк. В периода 1909-1910 г. е преподавател във Военното училище. След това е началник секция „Военни съобщения“ в щаба на армията и началник на строева секция при организационно-строевото отделение. Никола Бакърджиев участва в разработка на оперативен план за водене на евентуална война  със Сърбия и Гърция. В Балканската война е помощник-началник на оперативна секция при щаба на действащата  армия. През 1913 г. е включен в делегацията за определяне на сръбско-българската граница.

През 1914 г. е произведен майор и вече през Първата световна война е началник на оперативна секция в щаба. От март 1916 г. е командир на дружина в Първи пехотен софийски полк, с който участва във войната срещу Румъния и в превземането на Тутраканската крепост. Отличава се със смелост в атаките и затова е награден с бойно отличие. През 1917 г. е повишен в чин подполковник, а от декември 1917 г. е началник на оперативното отделение в  щаба на действащата армия.

През април 1918 г. е командирован  в Германия на Западния фронт. През 1919 г. е повишен в чин полковник и е назначен за преподавател във Военната академия и началник на военно-историческата секция при щаба. От 1920 г. е командир на Трети пехотен Бдински полк, след което последователно командва Седми пехотен Преславски полк и Девети пехотен Пловдивски полк.

От 11 август 1922 г. е председател на военно-историческата комисия при щаба на армията. От 4 юли 1923 до 26 май 1926 г. е началник  на Втора военна област в Пловдив. На 6 май 1926 г. е произведен в чин генерал-майор.

От 1926 до 1929 г. е началник на Генералния щаб. От 11 януари 1929 до 31 януари 1931 г. е министър на войната  във второто и третото правителство на Андрей Ляпчев, но по свои съображения подава оставка и отново поема поста началник на щаба на войската. Но на 6 май 1934 г., в навечерието на Деветнадесетомайския преврат, с типичния си независим и решителен характер подава оставка в знак на протест срещу назначаването на председателя на Военния съюз Атанас Ватев за военен министър.

На 16 май 1934 г. получава най-високото тогава звание генерал от пехотата и е уволнен от армията. В българската военна история генерали от пехотата са само 22. През 1943 г. е поканен за министър на войната, но отказва.

На многобройните си постове, които заема, Никола Бакърджиев подчинява възрожденската си душа на превръщането на войската във фактор за мир и спокойствие в страната. Той се отличава с ярък боен дух, родолюбие и желязна дисциплина. След войните ръководи изготвянето и реализирането на нов план за мирновременна организация на войската, с който се формират нови полкове и се възстановяват дивизионната организация и военно-инспекционните области.

Воинските отличия, които големият стратег получава, също говорят за един живот, отдаден на верността към България. Той е отличен с Орден за храброст, орден „Свети Александър“, Орден за военна заслуга и др. Турците също са респектирани от него и му връчват орден „Железен полумесец“.

Умира в София на 21 март 1954 г.
Животът на този волеви и оригинален български генерал с огромен творчески замах го поставя на видно място сред рицарите на безкористието с пагони.

http://www.desant.net/show-news/29682/

[Hatshepsut]

5 прояви на българския боен дух:

[Hatshepsut]

Генерал Иван Фичев – стратегът на Балканската война

Той е първороден внук на един от прочутите възрожденски строители в България. Роден е във Велико Търново на 15 април 1860 г. в семейството на най-големия син на Колю Фичето. Учи в прочутия „Робърт колеж“ в Цариград, но не успява да го завърши. Когато е на 17 години, умира баща му и достолепният му дядо прагматично отсича: „Иван да идва да гледа дюкяните на татко си, стига е учил този ингилизки.“ Четири месеца по-късно руската армия преминава Дунава и Иван се записва в Българското опълчение. Но командването забелязва, че владее отлично руски език, и го изтегля от фронта, за да бъде преводач. „Ако не е била тази война, със сигурност е щял да има друго професионално развитие, а не като военен“, смята неговият правнук проф. Михаил Неделчев, чиято баба е втората дъщеря на генерал Иван Фичев. Изтъква, че е имал писателски и филологически заложби. Владеел основните европейски и балкански езици. Дори на стари години в софийския му дом идвал ходжа, който му помагал да поддържа познанията си по турски език. Иван завършва Военното училище. През Сръбско-българската война (1885 г.) е сред защитниците на Видинската крепост като командир на рота от Пети Дунавски полк. Фичев е убеден стамболовист. При потушаването на русофилските бунтове в армията през 1887 г. е редом до своя именит съгражданин – регента Стефан Стамболов. Симеон Радев не крие, че е замесен и в издевателствата в софийския затвор „Черната джамия“.

През 1898 г. завършва военна академия в Торино (Италия). Развива се като талантлив преподавател и военен изследовател. Трудовете му донасят признание и през 1898 г. е избран за действителен член на БАН – подобна чест в цялата история на академията имат само неколцина военни. „Той е скромен човек със слабост към науката“ – пише за него американецът Уил Мънро в първата англоезична пътеписна книга за България (1914 г.).

Добрият пълководец се проявява не само на бойното поле. Тази максима Иван Фичев оправдава напълно. През 1903 г. като началник на отделение в Щаба на армията му възлагат да подготви оперативен проект за война с Турция. След месец подполковник Фичев докладва: „Причини от политическо естество изискват да се поведе настъпателна война, т.е. да се пренесат бойните действия на неприятелска територия.“ Още седем години обаче висшето командване ще упорства, че България трябва да бъде готова само за отбранително-позиционна война, в случай че турската армия нахлуе в наша територия.

Междувременно Фичев е произведен в полковник, а след това и в генерал-майор. През май 1910 г. става началник-щаб на армията и съставя нов оперативен план за война срещу Османската империя, както е предложил още през 1903 г. Скъсва с дотогавашната подчертано отбранителна доктрина и разработва настъление в турска територия на два фронта – Македонския и Тракийския. Той настоява, че „българската армия на всякА цена трябва да вземе инициативата в ръцете си и да нанесе решителния удар“. Фичев отчита разузнавателната информация, че османската армия е в период на реорганизация, и прогнозира, че ще бъде необходимо по-дълго време за цялостната й мобилизация, поради което още в началото на войната империята ще бъде принудена да се отбранява. Оказва се прав. За да осигури по-бързото нахлуване в турска територия, изнася максимално близо до границата зоните за съсредоточаване на българските части.

Генералът предвижда на македонския фронт да действа Първа българска армия, а за усилване на нейната численост „да се образуват доброволчески чети от македонски бежанци в България“, които трябва да разстройват тила на турската армия и да вдигнат на въстание местното население. Тоест има визия за военното обезпечаване на българската кауза в Македония. Правителството на Иван Гешов обаче я проваля с тоталното си безсилие пред Белград при сключването на Балканския съюз и създава предпоставка за бъдещото дебългаризиране на Повардарието. Ген. Фичев усеща задкулисието и подписва със забележка първото споразумение със сръбския генерален щаб, с което България се съгласява водещата сила на македонския фронт да бъде Сърбия: „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност.“ Но второто споразумение, което е фатално, му налагат да подпише без коментар – в Македония ще се изпрати само една българска дивизия?! Фичев става жертва на политическата конюнктура и обвинението, че е оставил Македония на сърбите, не е съвсем основателно – оперативният му план не съдържа подобно „предателство“. Бри-танският политик Ноел Бъкстон е респектиран от него: „Пламтящите очи на Фичев крият резерви, неразгадаеми дори за българин. Но има една тема, която го кара да говори – несправедливостите по отношение на един народ, заслужаващ свобода.“ На Тракийския фронт вещият стратег отчита, че турското командване е подготвено за българско настъпление директно срещу Одрин и не очаква стремително нахлуване през планинските масиви на Сакар и Странджа. Точно затова решава „да използва и местността на изток от Тунджа за действие на големи маси войски“. Залагайки на тази изненада, Фичев подготвя победоносния марш на Първа и Трета българска армия още в началото на Балканската война. Неговият план е в основата на блестящо изпълнените операции в Източна Тракия.

Той заповядва на ген. Радко Димитриев Трета армия да нанесе изненадващ удар върху десния фланг на турската войска и да овладее Лозенградската крепост (11-13 октомври 1912 г.). Настъплението завършва с истински триумф. Разпорежда Първа армия да атакува левия фланг на турските части при Люлебургас и така спомага за победоносния развой на Люлебургас-Бунархисарската операция (17-20 октомври 1912 г.). Така Българската армия успява да стегне железен обръч около Одрин и да прекъсне основния път за столицата Истанбул. Малко известен е приносът му за българската военна авиация.

Като началник-щаб формира по едно аеропланно отделение към трите български армии още в началото на Балканската война. Използвайки италианския почин от войната в Триполитания (Либия) през 1911 г., когато за първи път е използван самолет за разузнавателни цели, генералът предвижда, че наблюдението и атаката по въздуха имат безспорно предимство. През 1912-1913 г. българските авиатори първи в света използват самолетите не само за разузнаване, но и като бойно средство – за коригиране на артилерийския огън и за „бомбопускане“ върху противниковите позиции.

„Войната не може да се води с импровизация, а с предвидливост“ – пише Фичев в книгата си „Ляо-Ян“, с която анализира Руско-японската война от 1905 г. В голяма степен това, което предвижда и проиграва в оперативните планове, Българската армия успешно следва по бойните полета на Балканската война. Дори на стари години, разказва Михаил Неделчев, генералът обичал да разтваря бойните карти и да разиграва със своя внук Иван Карафилов оперативни ситуации от Балканската и от Първата световна война.

Фамилната чест над всичко

По време на Балканската война и двете дъщери на генерала са на фронта като милосърдни сестри. Наследниците му твърдят, че Фичев ги е подтикнал и цитират неговите думи: „Нямам син, който да се бие, но имам две дъщери – те ще помагат като доброволки.“ Предлагали му да ги разпределят в болница в тила, но той отказал. Не прави компромис дори когато лазаретът им е изпратен край Чаталджа, където се водят тежки сражения.

Подценяваният тактик

Предвидливостта на ген. Фичев за важни събития три пъти фатално е била подценявана от силните на деня, включително и от цар Фердинанд. В началото на ноември 1912 г. Фичев настоява да не се бърза с атаката на стратегическата Чаталджанска позиция, която държи подстъпите към Истанбул. Предлага да се даде отдих на войската и да се извърши обстойно разузнаване на противниковите сили. Ген. Савов, дясната ръка на Фердинанд, не приема Фичевите аргументи и издава прибързана заповед за атака. Тя се оказва пълен провал, нашата армия затъва при Чаталджа с цената на много жертви, а неуспехите ни дават кураж на Турция да бъде неотстъпчива по време на примирието. „Чаталджа не завладяхме, защото не умеехме поради липса на тактическа техника“, пише по-късно с покруса ген. Иван Фичев. След Балканската война той е част от елита, който настоява взривоопасните спорове с Гърция и Сърбия да не се решават с нова война, а чрез преговори. Пак не го чуват. През май 1913 г. подава оставка като началник-щаб на армията. Последвалата междусъюзническа драма вкарва България в първата национална катастрофа.

В началото на 1915 г. като военен министър генералът е срещу волята на Фердинанд страната да стане съюзник на Германия в Първата световна война. Когато премиерът Васил Радославов му показва проектодоговора, той го предупреждава: „За Бога, да не се излъжете да го подпишете, защото ще погубите България!“ Глас в пустиня. След месец голямата му дъщеря загива при атентата в Градското казино. Сломеният Фичев подава оставка и пре- минава в запаса – и без друго отдавна е омерзен от Фердинандовата политика. След войната Александър Стамболийски го изпраща пълномощен министър в Букурещ. Макар да представлява победена страна, румънският крал проявява подчертано уважение към прочутия генерал. При атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. е тежко ранен – когато го изваждат изпод отломките, близките му помислили, че е мъртъв, защото липсвала част от черепа му. Въпреки влошеното здраве до края на дните си не престава да пише. Умира през 1931 г.

https://nreporter.info/

[Hatshepsut]

Как ген. Иван Колев посрамва руската армия

На 6 септември се навършват 98 години от Тутраканската епопея

На 7 септември в Мемориален комплекс „Военна гробница – 1916 г.“ в Тутракан ще се проведе възпоменателна панихида, с която ще се почете паметта на загиналите в епичната битка за дунавския град на 5 и 6 септември 1916 г. Тази година се навършват 98 години от Тутраканската епопея.

По време на Междусъюзническата война Румъния напада България на 28 юни 1913 г. и добруджанската й армия окупира българските територии до линията Тутракан- Балчик.
Два румънски корпуса и 2 конни дивизии преминават Дунав при Бекет и достигат старопланинските проходи. Южна Добруджа е включена в пределите на Кралство Румъния. Румънската държава превръща Тутракан в една от най-сигурните крепости по Дунава.

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Тя иска да си върне загубените територии, на които пръв е стъпил хан Аспарух. Българите изправят 3-та българска армия в състав – 4-та преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, Дунавският българо-германски отряд и придадените им части под общото командване на началника на 4-та преславска дивизия генерал-майор Пантелей Киселов.

Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от турско робство.
Още с началото на бойните действия кавалеристите под командването на ген. Иван Колев имат важен принос – защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления.

Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.
Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България по онова време се чуват гласове, че сражение между българи и руси е невъзможно.

Някои руски командири дори очакват масово предаване на българските войници при вида на руската армия. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия – не само заради Освобождението, но и заради факта, че семейството му намира убежище в руска Бесарабия и избягва от турските погроми в България през XIX век.
Българските кавалеристи се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница и я побеждават на няколко пъти. Успяват да пленят руско военно знаме.

Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев.
Генерал Киселов дава начало на атаката на 5 септември сутринта. Той среща ожесточена съпротива от румънското командване, но до вечерта главната укрепена позиция пада.
На 6 септември настъплението продължава. Следобед румънският гарнизон се предава.

Вечерта ген. Пантелей Киселов влиза в освободения Тутракан. Българската армия пленява 450 офицери, 28000 войници и цялото въоръжение на противника. Победата при Тутракан поставя началото на освобождението на цяла Южна Добруджа. Битката е известна и като „Тутраканска епопея”.
В битката загиват 8000 души, от които 1800 българи. Сред загиналите от българска страна има значителна част офицери. Мястото на сражението днес е военно гробище и един от Стоте национални туристически обекта.

http://www.desant.net/show-news/31157/

[Hatshepsut]

Подвигът на подпоручик Стратия Мазгалов на Добро поле

На 15 септември 1918г. войските на Антантата на Македонския фронт предприемат настъпление в два участъка на фронта с цел да обкръжат и унищожат Българската армия. На десния фланг, при Дойран, шест английски и гръцки дивизии са „анихилирани”, по думите на самия генерал Джордж Милн, от храбрите български юнаци на генерал Владимир Вазов, командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия.
Съвсем другояче се развива вражеското настъпление на другия фланг, при Добро поле. Пет френски и сръбски дивизии настъпват срещу четири български полка: 10-ти Родопски и 30-ти Шейновски от 1-ва бригада на 2-ра Тракийска дивизия и 29-ти Ямболски и 32-ри Загорски на 2-ра бригада на 3-та Балканска дивизия. Превъзходството на противника огромно. Срещу 10 000 български бойци на фронт от 22 километра настъпват 45 000 французи и недоубити сърби, поддържани от над 600 оръдия и стотици картечници.
Българите се бият като лъвове, но загубите от огъня на оръдията и картечниците са огромни. Три дни нашите юнаци удържат позициите си, напразно очаквайки командването на 11-та германска армия, под чието командване са шест български дивизии, да изпрати помощ. Накрая оцелелите са принудени да отстъпят. Но колко са оцелелите? В Ямболският полк след отстъплението му на втората линия на отбраната, остават едва 230 души. Подобно е положението и в другите полкове. Над 70% от българските войни при Добро поле загиват на бойното поле със смъртта на храбрите, бранейки Отечеството от налитащия враг.
Много картечни гнезда, обкръжени от врага, не се предават в плен, а се сражават до последния човек. Едно от тези гнезда се командва от подпоручик Стратия Мазгалов от Шейновския полк. Разполага с 2 картечници и 13 бойци.
Позицията им е изкопана в Скалистата височина, в самата скала. Бойците са добре защитени от артилерийския огън на противника. Разполагат с достатъчно боеприпаси, храна и вода. Но са шепа хора срещу многохилядния враг. Въпреки това приемат боя. Не отстъпват. Не побягват. Не се предават, за да спасят живота си. Те изпълняват дълга си към народа и Отечеството. Изпълняват го докрай.
Картечниците запяват в хор бойната си песен, носеща смърт на настъпващия враг. Много падат, но враговете са безчет. Позицията е обкръжена, обръчът е затегнат. Бавно, с цената на големи усилия и много жертви, враговете се приближават до картечното гнездо. Най-накрая успяват да се приближат достатъчно, за да пуснат в действие едно страшно оръжие – огнехвъргачката. Храбрите български войни изгарят в огъня, пречистените им души отлитат в небесата при своя Създател.

В книгата си „Урокът от Добро поле” полковник Азманов пише: „Само двама души са се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои – светци. И дори противникът се възхищава от подвига им, като казва за тях: „... те предпочетоха да бъдат изгорени от огнепръскачки, но не се предадоха.”
За Стратия Мазгалов се знае само, че е роден в Симеоновград (по онова време носещ името Търново - Сеймен). Той е един от стотиците хиляди обикновени българи, тръгнали на война вдъхновени от Българския национален идеал за обединението на многострадалния български народ в едно свещенно Отечество. За тези герои, понесени на крилата на Българския дух, даден от самият Вишний Бог на неговия Български народ, смъртта е само кратък преход към безсмъртието. Вечна памет на героите!

[Hatshepsut]

Стефан Тошев - героят от Тутракан

Първородният син Стефан на Тошо и Анастасия Тошеви е роден на 18 декември 1859 г. в Стара Загора. Майка му Анастасия е сред първите български девойки, изпратени да учат в Одеса. След завръщането си през 1863 г. тя основава първото девическо училище в града. През 1877 г. при посрещането на руската армия в Стара Загора държи пламенно слово на руски пред генерал Гурко. Благодарение на руския език, който научава от майка си, Стефан Тошев бива назначен по свое желание за преводач в Българското опълчение на 19-годишна възраст, въпреки забраната на родителите си да се включва в предстоящата Освободителна война.

След Освобождението Стефан Тошев се записва като юнкер във Военното училище в Пловдив. На следващата година става подпоручик и е изпратен да служи в Шестата дружина на милицията в Стара Загора. Скоро след това се прехвърля във войската на Княжество България. Там през 1882 г. е произведен в чин поручик, а три години по-късно в чин капитан, като е назначен за командир на Трети бдински пехотен полк. През есента на 1885 г. капитан Тошев е командир на Трънския отряд, който има 3 дружини. Участва в боевете при Мека црев и Три уши, където е ранен в двата крака. За проявения героизъм в боевете е награден с военният орден „За храброст“- IV степен.

Така започва блестящата военна кариера на храбрия българин, който през 1885 г. е произведен в чин майор, през 1895 г. в чин полковник, през 1904 г. е повишен в чин генерал, а през 1908 г. е назначен за началник на Първа пехотна софийска дивизия. През Балканската война участва в Лозенградската и Чаталджанската операция с дивизията, която командва. За проявените от него качества получава званието генерал-лейтенант и като командващ Пета армия през Междусъюзническата война действа успешно в участъка Султантепе, Егрипаланка и Китка планина.

През Първата световна война Стефан Тошев извършва едни от най-големите си постижения като военен деец. Тогава ръководи Трета армия, която през 1916 г. води успешни боеве срещу Румъния и Русия. При щаба му като офицер за поръчки е аташиран княз Борис, тогава млад поручик. Оттогава и датира възхищението на бъдещия цар към генерал Тошев:

„Безспорно голям военачалник, генерал Тошев притежаваше способността да прецени обстановката, положението наше и на враговете зряло и проникновено. Прозорливост и бърза съобразителност лъха от всички негови разпореждания…“

Голяма заслуга за формирането на личността на Борис имат именно годините, прекарани на фронта, когато той се запознава с нравите, поведението и способните на българския войник.

За връх в бойната кариера на ген. Тошев се смята битката за Тутракан, който е превърнат от румънците в здрав бастион „с километрични телени мрежи, с безбройни вълчи ями, засеки и капани“. Командващият румънската армия генерал Аслан го нарича „моят Вердюн“. През Първата световна война там се водят кръвопролитни боеве, в който загиват и са ранени 550 000 французи и 434 000 германци. Усилията на германското командване да превземе Вердюн обаче пропадат. При подготовката за атаката на тази изключително здрава румънска крепост генерал Тошев влиза в остър конфликт с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и Добруджа германски фелдмаршал Август фон Макензен, който има свой план за атаката на Тутракан. В крайна сметка е приет плана на българския генерал. На 5 и 6 септември 1916 г. след устремната атака на Трета армия под командването на ген. Стефан Тошев, Тутраканската крепост е превзета, а  бранещите  я  40 000 румънски войници и 450 офицери са пленени. Един от най-големите подвизи на Българската армия е факт.

Въпреки огромния успех, неприятните чувства породени между фон Макензи и ген. Тошев довеждат до нови персонални конфликти. Българският командир не получава подкрепата на върховното командване и на 23 ноември 1916 г. е принуден да подаде оставка. Мястото му е заето от по-сговорчивия Стефан Нерезов, а ген. Стефан Тошев е определен за губернатор на Македония. На 25 март 1917 г. е произведен в чин генерал от пехота, най-високото звание в Българската армия. През 1918 г. му е поверено командването на Четвърта армия, а след края на войната през 1919 г. той преминава в запаса.

През периода 1923-1924 г. Стефан Тошев е председател на Съюза на запасните офицери, а през октомври 1923 г. е избран за председател на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагането на жертвите на „комунистическия метеж“ от септември същата година.

Генералът умира внезапно на 26 октомври 1924 г. в Пловдив, където е поканен да изнесе патриотична беседа. Тленните му останки са пренесени в София. Траурната процесия до Централните софийски гробища е предвождана от Цар Борис III.

Стефан Тошев е един от най-достойните и способни военни на Царство България. Под неговото командване десетки хиляди български войници извършват чудеса от храброст, бранейки честта и каузата на Родината си.

Част от ордените и отличията на генерал Стефан Тошев са:

Орден „За храброст“ III и IV ст.
Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове,
Орден „Св. Александър“ II ст. без мечове
Орден „За военна заслуга“ II ст.
Орден „Стара планина“ I степен с мечове
посмъртно Медал „За бойни заслуги“ / Турция /
Златен орден „Лиякат“ / Турция /
Сребърен орден „Имтияз“ / Турция /
Сребърен орден „Лиякат“ / Турция /

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Полковник Каварналиев, който спасява хиляди българи от клане: На грък гръб не давам

"Аз на грък гръб не давам“ заявява полковник Каварналиев малко преди да се отправи към безсмъртието. Един от най-великите и незаслужено забравени български офицери е роден през 1866 година в Шумен.

По време на Сръбско-Българската война ненавършилият 20 години юнкер участва в разгрома на сръбските агресори при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. Каварналиев се включва и в борбите за национално обединение, като нанася първите тежки удари на турските войски при Караагач и Селиолу.

Подлостта и коварството на враговете го отвеждат в Македония, където му е възложена изключително тежка задача. След като е успял да забави гръцките войски, за да може българското население от Кукуш да се спаси от клане, полк Каварналиев се окопава при Дойран. Целта му е да попречи на сръбските и гръцките войски да се съединят. Неравните битки преди това са го оставили с два непълни полка с обща численост 3000 войника. Гръцкото настъпление има в редиците си 42 000. Иначе казано съотношението на силите е 14 към 1 в полза на враговете. Въпреки героизма на нашите войници, силите им започват да привършват и те се огъват. Останал без всякакъв резерв Константин Каварналиев взема пушка, надява ѝ щика и лично повежда момчетата си в атака „на нож“ с думите „аз на грък гръб не давам“. В последвалата битка духът на гърците е сломен, а те самите са обърнати в бяг.

Довчерашните съюзници са загубили всякакви шансове да обединят силите си срещу България. В хода на битката, громейки лично враговете, полковник Каварналиев е ранен, но не обръша внимание на болката. Оказва се, че е засегнат голям кръвоносен съд и малко по-късно той умира от кръвозагуба.

Признателните поколения издигат паметник на самоотвержения пълководец край Дойран, Паметникът, наподобяващ този на Васил Левски е открит тържествено от друг велик български офицер – Борис Дрангов. През 1966 сърбоманската власт в Скопие извършва нечувано светотатство. В противоречие с всички норми на етика и човечност и в нарушение на Женевската конвенция от 1949 гробът му е взривен.

Но това брутално варварство не изличава геройството и жертвоготовността на Каварналиев, нито пък е в състояние да изтрие паметта за него. Низкият акт за пореден път показва слабостта на враговете на българския народ, които имат като аргументи само и единствено низост и безчовечност.

http://www.trafficnews.bg/news.php?id=23282

[Петкан]

На 2 юли е бойният празник на 32-ри Загорски пехотен полк.



32-ри пехотен Загорски полк е формиран е в Елена през 1900 г. в състав от 4 пехотни и 1 погранична рота, като 8-ми пехотен резервен полк. На основание Указ № 84/1903 г. се преименува в 32-ри пехотен Загорски полк.  От 1904 г. се установява на гарнизон в Нова Загора.


Зъботехнически кабинет към 32-ри пехотен Старозагорски полк, Прилеп, 1918 г.

Полкът участва в Първата балканска война (1912-1913 г.) при обсадата и овладяването на Одрин, Сапунджилар, Бегчели и фортовете Куручешме до Ташайолу, воюва при височините на с. Куруджикьой, при Чаталджанската позиция, при с. Еникьой.


Позиции и лагер на българската войска на стратегическа височина край Чаталджа, ноември 1912 г.

Във Втората балканска война (1913 г.) води боеве при р. Галик, при гр. Кукуш, Демир Хисар и Рупелското дефиле, връх Дабия.

Български войници в гръцкото Драготинско укрепление при Рупелското дефиле


Командир на 32-и пехотен загорски полк през 1912-1913 г. е полковник Петър Балевски.

В Първата световна война през 1915 г. полкът воюва при Гюешево, Руен планина и Редки Буки, при р. Морава, при Кукавица планина и долината на р. Ветреница,  превзема Гиляне и Призрен.


Каретата на сръбския крал Петър I, пленена от 29-ти пехотен Ямболски полк след боевете при Призрен, средата на ноември 1915 г.

 През 1916 г. води боеве при върховете Кукуруз, Ковил и Преслап, при Баховски рид, Димова поляна. От май 1917 г. воюва в участъка на Добро поле. През 1918 г. води боеве на Баховския рид, с. Ватош, гр. Щип.

Балкански театър на Първата световна война и разгрома на Сърбия и сръбската армия в края на 1915 г.


 Генерал-лейтенант Иван Бангеев

Кавалер на военния орден „За храброст” е командирът на 32-ри пехотен Загорски полк подполковник Иван Бангеев, впоследствие генерал-лейтенант - началник на Втора военноинспекционна област (1930 – 1932 г.).


Орден „За храброст
 


Изоставено сръбско оръдие пред гр. Призрен. Архивна фотография

На 31 юли 1919 г. се разформирова. На 19 февруари 1941 г. се формира отново в гр. Ямбол от състава на 29-ти Ямболски полк. През юли 1941 г. се съсредоточава на югоизточната граница, по-късно се разформирова. На 5 май 1944 г. в с. Козарево, Ямболско, се формира отново от състава на 29-ти Ямболски полк. Изнася се в района на с. Дибич, Шуменско. Полкът участва в заключителния етап на Втората световна война в състава на 12-та пехотна дивизия. Участва в боевете за Прищина, чифлика “Еланта”, Шомод Сент Миклош, Чаковец. На 1 август 1945 г. се разформирова отново, като чиновете му се превеждат към 29-ти Ямболски полк.

[Петкан]

Люлебургаско-Бунархисарска операция

Победоносната операция на 1-ва и 3-та Български армии на линията Бунархисар - Люлебургас -
15 - 19 октомври 1912г.
След успеха на Лозенградското срещно сражение, където само за шест бойни дни 3-та армия изминала с бой повече от 120 км., не се предприема по-нататъшно преследване. Това дава възможност на противника да изживее паниката и да се организира за отбрана на рубежа Бунархисар - Люлебургаз. Оттеглилите се турски войски били усилени със 126 000 души, 96 тежки картечници и 342 оръдия.


Българското командване без добре организирано войсково разузнаване погрешно смятало, че в досегашните боеве е разгромило само авангардите на първоешелонните турски дивизии. Едва към 13 октомври 1912 г., когато обстановката се изяснила, била дадена директива за настъпление.

Генерал Радко Димитриев и офицери от  неговия щаб
http://www.wikiwand.com/en/Third_Army_(Bulgaria)

В изпълнение на този замисъл на следващия ден І и 3-та армия с около 108 000 души, 116 тежки картечници и 360 оръдия подновяват настъплението.
В състава на 3-та армия влизат 5-та пехотна Дунавска дивизия с генерал Павел Христов, 4-та пехотна Преславска дивизия с генерал Климент Бояджиев и 6-та пехотна Бдинска дивизия на генерал Православ Тенев.

До 15 октомври 1912г. те заели изходно положение за настъпление и се подготвили да атакуват по височините западно от р. Карагачдере.
Рано сутринта на 16 октомври 1912г. българската артилерия открила огън по противника. Бойците от 18-и и 20-и пехотен полк тръгнали в атака с удар ''на нож”. Много успешно се развило настъплението и на 3-та пехотна дунавска бригада, която до вечерта излязла северно от чифлика Теке.

Същата сутрин минала в настъпление и 4-та пехотна Преславска дивизия, която попада под силния огън на турската артилерия. Командирът на дивизията заповядва цялата артилерия да открие огън за подаване на противниковата пехота и артилерия. С това се заражда централизирано използуване на артилерията в нашата армия. Започва тежък артилерийски двубой. Решителни бойни действия води през този ден и 6-та пехотна Бдинска дивизия. Към обяд противниковата съпротива се засилва и става особено ожесточена пред 36-ти пехотен полк, който бил принуден да спре. За облекчаване на положението е насочен 35-ти пехотен полк. Лично командирът на дивизията генерал Тенев, застава пред бойния ред, със сабя в ръка повел бойците в атака.

Дивизиите на 1-ва армия този ден настъпват твърде бавно. Вина за това имал командващият генерал лейтенант В. Кутинчев, който приема с неохота обединяването на армията му с 3-та армия, под общото ръководство на генерал-лейт. Радко Димитриев. По същество това са първи стъпки към създаването на висше оперативното обединение - фронта.
По това време главното командване е в Стара Загора, значително отдалечено от войските на повече от 120 км.


Абдулах паша-Командващият 1-ва турска армия (Източната армия)

Командващият обединените армии решили да пренесе усилията от десния на левия фланг, за да притисне противника към Странджа планина. Командващият 1-ва турска армия Абдулах паша, като че ли разгадава замисъла на ген. Радко Димитриев и засилил натиска си срещу 4-та и 5-та пехотна дивизия, като срещу тях се понесли плътни турски вериги. Срещу един български боец връхлитали по няколко турски. Въпреки мъжеството и героизма, нашите бойци били принудени да отстъпят. Недочакали заповедта за въвеждане в боя на второешелонната бригада, по инициатива на войниците и младшите офицери от нея бригадата преминала в настъпление.

В затруднение изпада при Бунархисар 5-та пехотна дивизия, която след контраатака на противника била принудена да се оттегли. Само 3-та й бригада с мъка задържала завзетите височини.
На предложението на командира на дивизията да се оттегли, бригадният командир отговорил: ''Нам и тук ни е добре!”

По-успешно се развива през деня настъплението на 6-та пехотна дивизия. Отбраняващата се пред нея турска дивизия ''Ушак” е принудена да отстъпи. Все пак ограниченият успех на нашите две дивизии смутил командващия 1-ва турска армия и на 18 октомври 1912г. той заповядва всеобщо оттегляне. Окуражени от това, на много места бойците и командирите от 5-та пехотна Дунавска дивизия сами минават в настъпление.

Много стремително настъпила и 3-та бригада към Пуралия, което разколебало противника.
От 19 октомври 1912г. започва общо отстъпление на цялата 1-ва турска армия към Чаталджа.
Много стремително настъпила и 6-та пехотна дивизия. И този път въпреки благоприятните условия, преследване не се провело.
Данните за силите и възможностите на противника били недостатъчни и неверни. Получил директива от главната квартира, командващият 3-та армия взел решение ''да спре двете армии, с цел да се устроят и попълнят запасите”.


Щабът на 3-та армия - от ляво на дясно, прави: полк. Георги Янков, полк. Петър Тантилов, командващият армията генерал-лейтенант Радко Димитриев, полк. Константин Жостов, седнали: подполковник Стефан Азманов (?), майор Н. Николов, 1912 г.

Отново била пропусната благоприятната възможност за разгром на турските войски в Източна Тракия и успешно завършване на войната. Независимо от това победата на българската армия при Люлебургаз - Бунархисар е значително достижение на българското военно изкуство. Не случайно кореспондентът на вестник ''Таймс” пише : ''…Истински герой на деня е българският пехотински войник… Търпелив, издръжлив, весел и засмян… в решителния момент той се явява в един нов, удивителен лик. На него всичко се дължи - сполуката и победата.”

Творчеството в боя, инициативата на малките командири, личният пример, мъжеството и героизмът, взаимодействието между пехотата и артилерията, решителността при настъплението и твърдостта при отбраната са фактори съдействали за победата на българската армия.
Това е най-кръвпролитната операция в цялата война. 20 162 са убитите и ранените български войници. Турските войски губят между 25 и 30 000 войници, 2800 са пленниците, 42 - завзетите оръдия.
...





http://www.levantineheritage.com/balkanwars.htm
...

http://1912.nauka.bg/en/images/h/11-11.jpg

[Hatshepsut]

Българската „Желязна дивизия“ всявала страх на Северния фронт

Сава Геров поваля 300 руснаци преди да бъде пронизан от вражеските щикове

Една от легендарните български дивизии в състава на армията на Царство България е Първа шопска, т.нар. „Желязна дивизия“. След като е смазала съпротивата на сърбите, през ноември 1916 тя е прехвърлена на северния фронт, срещу ударилите ни в гръб румънска и руска армия.

На 30 ноември 1916 ръководството на една от ротите от Желязната дивизия решава временно да отстъпи пред ураганния огън на настъпващите руснаци. Старши подофицер Сава Геров от село Богданлия е ранен, но отказва да отстъпи, въпреки че има възможност. Отклонявайки всички молби на своите бойни другари, той застава зад една от ротните картечници с думите „вие вървете, аз ще остана“.

Сава Геров натиска спусъка на картечницата и прикрива отстъплението на ротата. Тракането на картечницата продължава до края на деня.

На другия ден ротата се прегрупира, втурва се напред и си възвръща позицията, от която се е оттеглила предния ден. Железните шопи намират картечницата, която няма останал нито един патрон, а пред дулото ѝ намират над 300 убити руснаци. Сава Геров е до оръжието си, многократно наръган от вражеските щикове.а

Освен жертвоготовност подофицерът от Богданлия проявява и бойни умения. Докато има патрони, точният му мерник държи врагът надалеч, а опитите да се доберат до българските позиции коства стотици жертви.

Споменът за скромният, но велик българин достига до нас благодарение на спомените на поручик Георги Георгиев, „един от Първа дивизия“, както озаглавява великата си книга.

*В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Росен Димитров и адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.

https://trafficnews.bg/

[Siegfried]

Разгромът на руските войски в Македония от 33-ти пехотен Свищовски полк - октомври 1916г.

Тогава когато СВИЩОВЦИ бяха БЪЛГАРИ, а не русофили! Свищовци бият руски войски и пленяват руските войници, които ги атакуват яростно дори с бронирани автомобили!
'' Пред Кенали са пленени чернокожи - колониални френски войници, а пред Негочане - руснаци. Ура! Ура! Ура!
Тези освободители са били роби на собственото си отечество. Дано русите в бъдеще поне престанат да се занимават с чуждите свободи по стар калъп - да плачат на чужд гроб!... Русский! Наздраве! Наздраве! Желаем и други такива автомобили да ни пратите! ''

През есента на 1916г. руските части в състава на съглешанските войски атакуват Битоля. Настъпват към българските позиции в Битолското поле. Руското военно присъствие на фронта е използвано от френското командване за да разколебае българските защитници. Няма сила обаче, която да ги разколебае. За този случай в "Следъ Богинята на победите. Наборски из походите и боевете на 33. пехотен Свищовски полк.", София. 1918г. пише следното:
"Още не настъпил денят 7 октомври, оръдията пак засолютуваха; аероплан лети по продължението на позицията и пуща лисчета, които, като конфети падат по земята - това са позиви към българите. Френското командване съобщава, че насреща са руси - синове на тия, ще даваха живоата си за свободата на България и пита: ще се бият ли свободните българи срещу тия синове. Истина - трогателно! Но свободни ли бяха самите тия синове? Фактите показаха, че тези освободители са били роби на собственото си отечество. Дано русите в бъдеще поне престанат да се занимават с чуждите свободи по стар калъп - да плачат на чужд гроб!
Характерно беше, че когато в миналите позиви, пущани по същия начин по позициите обръщенията бяха обикновено - татари, гагаузи или най-много тракийци. Най-после французите бяха разбрали, че се бият с българи и обръщението им в последния позив с едър шрифт бяха отправили към българи…"
Руски войски участват в голямата пехотна атака на 14.10.1916г. Тогава има дневна руска пехотна атака в позиците на 33-ти пехотен полк, която е отблъсната. По това време полкът е в състава на 1-ва бригада от 6-та Бдинска дивизия.
През нощта срещу 15.10.1916г. атаката на противника е повторена, но отново е отразена с големи загуби за противника, който дава и пленници.
За боевете в позицията на 33-ти пехотен Свищовски полк се разказва от преки участници в същия източник следното " … 18 оръдия и 30 минохвъргачки бълват огън по едно протежение от 1000 метра в продължение на 8 дни. От окопите е останало само възпоменания от такива. Мнозина са живи заринати, а други загубили ума си, може би завинаги. Често общият пушек е примесен и с отровни газове. Околната земя е обърната: навсякъде се стъпва по чугун!
На 14 октомври, към 2 ч. сл. пладне, артилерията спря като по команда. Лекият вятър разнесе дима и рядка верига предпазливо запрестъпя да заеме позицията на Свищовци. Редки пушечни изстрели запропукаха и мнозина от настъпващите залегнаха, за да не станат никога, а други се върнаха обратно. Артилерийските снаряди наново нервно залитаха над главите. Ниско летящ, неприятелски аероплан дава знак на замръзналата от упоритостта на защитниците пехота да настъпи под прикритието на артилерията. Веригите скочиха и с бяг налитат към защитниците; но, след малко пак с бяг, останалите живи, се връщат по напуснатите си места, а снярадите все се сипят и сипят.
Слънцето залезе. Денят отстъпи мястото си на нощта! Артилерията замълча. Мнозина си въздъхната с облекчение, че поне тая нощ ще могат да починат, да склопят поне за миг очи. Всичко замря; даже пушечният гърмеж не нарушава мълчанието; само тук-там се виждат човешки силуети с прегърната в едната ръка пушка, наклякали до баки със студена чорба, апетитно сърбат с дървени лъжици.
- Вперьод! За Бога и Царя! "Ура! - наруши тишината един ясен глас и вихрено ура заля мъртвото до преди малко бойно поле."
Пушки и картечници мигновенно затракаха, сляха се в един общ хаотичен тътнеж. Бездимният барут помрачи околността. Светещи ракети феерично се носят нагоре, падата надолу и вълшебно осветяват непрогледната тъма. Оръдията и от двете страни заговориха. Подетото в начало ура се загуби - замря.
Тичам, пъна се из изкопаните от снарядите ями, за да проверя дали всички стрелци са по местата си. Мнозина са свели глава в земята и само пукат. Сърдя се, викам да се мерят, а да не стрелят за лудо, ала гласа ми замира - сам се не чувам. Приближавам се до един изправен; той е подпрял приклада в стомаха си и пуща кушрум след куршум. Едва долавям, че пее с висок глас:
"Нас ни Бог изпрати! "…Луд е помислих си, но все пак с началнчиеска сериозност извиках ппчти на…
Братушка не стреляй! - умолителен човешки глас се чуваиз съскащите куршуми.
Писклив свисток се чува в общия бой.
- Предпазител! - се едва чува команда и пушките замират.
Няколко смелчаци излизат напред и след малко се връщат с пленици - братушки от 4 специален полк. Последните са във възторг от бившите руски ученици и лек реверанс за почит свежда главите им. Телефоните нервно забръмчават; отвсякъде питат: какво е това? какво стана ?
Отговорът бе един - ура! Свищовци са победили в нощния бой!
Пред Кенали са пленени чернокожи - колониални френски войници, а пред Негочане - руснаци. Ура! Ура! Ура!
Тишината настъпи; тук-там се чува глухо хъркане на умиращи. Морно се склопяват очите - всичко заспива - само часовете бодърстват.
Слънцето на 15 октомври свари много трупове пред позицията на Свищовци. Противникът е отчаян пред необикновената съпротива. Той вероятно помисли, че тук няма работа с обикновени смъртни човеци, а с някакви неуловими сенки фантоми. Затова след този бой той вече прекрати оптите си да пробие тука фронта.
А Битоля предизвикателно се хилеше зад защитниците на немощните съперници! "

В тези боеве 33-ти пехотен Свищовски полк записва голяма победа. Той ВЗЕМА НЕ САМО РУСКИ ПЛЕНИНИЦИ, НО И БОЙНИ ТРОФЕИ. Сред тях е един руски брониран автомобил, с който не успешно руснаците са атакували позициите на свищовци.:
"… В една такава нощ необикновен шум се чува по шосето от към с. Негочане - за позицията. Тропот, глухо дрънкане на желязо и тракане на колелета - всичко се слива в едно и бързо лети насам.
- Брониран автомобил! - се чува шушукане почти от всички страни.
- По местата си! - дава се заповед и след малко пушките затракаха, насочени по посока на шума.
Последният (бронираният автомобил - б. м.) замря - спря се до телената мрежа, само пушките злобно клокотят, а всред това едва се долавя прахтенето на коне.
- Предпазител! - се подава команда след писъка на свисток. Пушките спират и няколко души с натъкнати ножове отиват предпазливо към шосето. След малко телената мрежа се прорязва и два хубави коня, впрегнати в походна кухня, се вкарват в нашия стан.
Хубав, топъл борш се разсипва от казаните в баките на бойците срещу бронирания автомобил. Един кон, тежко ранен, при изпълнение дълга си умря след тежки конвулсии.
- Русский! Наздраве! Наздраве! Желаем и други такива автомобили да ни пратите! - се развиква един шегобиец и останалите дружно се засмиват, започвайки отново работа.

ИЗТОЧНИК "Следъ Богинята на победите. Наборски из походите и боевете на 33. пехотен Свищовски полк.", София, 1918г.


Генералъ майоръ Нейковъ Т. К-ръ на 33. п. Свищовски полкъ. Източник - вестник "Народна отбрана" 18 септември 1926 г.
33-ти пехотен Свищовски полк е от 9-та Плевенска дивизия. Заедно с 34-ти Троянски полк образува нейната 2-ра бригада. Полкът участва в боевете на Дойранската позиция в Македония. Пристига на тази позиция през март 1917г. и я защитава успешно до 20 септември 1918г., т.е. близо 18 месеца!
33-ти пехотен полк участва в победоносната за България Дойранска епопея в септември 1918г. Полкът заема за отбрана най-важния за дивизията участък - т. нар. Дъбов гръбнак, "гордия и мраченъ Дъбъ, който отъ две години, споредъ кореспондента на в."Таймсъ", "се присмива на британската армия". Удържането на този участък е важно, защото загубата му би се отразила изключително тежко на отбраната на цялата дивизия и би открила пътя към втората главна позиция.
В септември 1918г. полкът разполага с три линии на отбраната: линия на заставите (Свищов, Солун, Междинна и Крестали), линия на предната позиция (Съединение, Цербер, Калето и Никопол) и линия на главната позиция (бастионите полковник Нейков, № 2 и № 1).
Срещу него настъпва цялата 22-ра британска дивизия, усилена с гръцки пехотен полк. След кръвопролитни боеве свищовлии отблъскват всички атаки на противника. В боевете от 16 до 19 септември 1918г. полкът понася следните загуби - 140 убити, 263 ранени, 17 изчезнали или общо 420 души.
Днес на 6 км. от село Цръничани, по стария български военен път към Калатепе, в местността "Трите чешми", се намира гробището на 33-ти пехотен Свищовски полк. Надгробните паметници са натрошени, а гробовете - разкопани. Паметникът на загиналите на 6 май 1917г. войници, подофицери и офицери от полка е взривен и унищожен от комунистите, след 09.09.44г. !!!

[Петкан]

На 3 септември 2017 г. се навършват 101 години от Битката при Карапелит - Кочмар през Първата световна война.

На 1-ви септември 1916 г. България обявява война на Румъния, която дни преди това се включва в Първата световна война на страната на Антантата. На границата е разположена Трета българска армия, под командването на генерал от пехотата Стефан Тошев, чиято цел е да настъпи в Южна Добруджа и да отблъсне противника на север. Още в първите дни, румънските гранични отряди са разбити, а Конната дивизия на генерал Иван Колев превзема Куртбунар (Тервел)
На 3 септември 1916 г. към 15:00 часа на 03.09.1916 г. в полосата  Карапелит - Кочмар - Гешаново, 4-та конна бригада в състав 400 кавалеристи от 6-ти конен полк от дивизията на ген. Колeв влиза в срещен бой унищожава авангарда и разгромява крупна румънска част, подкрепена с артилерия и руска казашка кавалерия, охраняващи подстъпите към превърнатия в крепост Тутракан и противниковото настъпление към току що освободения от румънска окупация Добрич. С устремна атака в започналата сеч противникът е напълно разбит и унищожен. В сражението участва и Лейбгвардейския конен полк, който дава 15 убити. Румънската бригада, атакувана от българските части при Кочмар, дава загуби от 650 убити и 730 пленени.




Докладът на генерал Иван Колев:

"И днес кавалеристите, артилеристите и придадените пехотни роти от 1-а конна дивизия се помъчиха да оправдаят надеждите, които Царят и главнокомандуващият възлагат на тях. След шестчасов бой в околността на Кочмар срещу колона, идеща от Кара Пелит, съставена от четири батальона с артилерия и конница, Дивизията успя не само да спре настъплението към Курт Бунар, но и да я отхвърли назад. С един смел обход, Дивизията откъсна авангарда от един и половина батальона от главните сили, като принуди последните да отстъпят бързо, под прикритието на артилерията си, а авагардът, изолиран напълно унищожи. Полето е осеяно с оръжие и ромънски трупове. Досега са известни около 700 пленени с 9 офицера, от които един майор, и около 600 изсечени, между които 4 офицера. Нашите загуби още не са известни, но, сравнително са малко.

След  днешния успех вярата в пълната победа над врага става още по-голяма у кавалеристите, и те са готови за още по-рисковани, по-сигурно бляскави действия. Дивизията нощува в Курт Бунар и околните села."


[youtube]V9Rls2MHrrI [/youtube]
Ген Иван Колев и действията на Конната дивизия в Добруджа в 1916г

[Hatshepsut]

Каймакчалан – име символ на българския героизъм

Автор: полковник от резерва д-р Петър Ненков, военен историк

Тази година се навършват 98 години от епичните боеве за връх Каймакчалан в Македония, състояли се между 12 и 30 септември 1916 г. по време на Първата световна война.

На 9 септември 1915  г. българската армия извършва обща мобилизация и на 1 октомври преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сръбската армия, която до този момент успешно задържа настъплението от северозапад на австроунгарските войски.

Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър-председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към адриатическото крайбрежие.

Там с френски параходи са превозени до остров Корфу. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски дава възможност на щаба на съглашенците да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления.

На 18 август 1916  г. Втора армия изтласква англо-френските части оттатък река Струма. 8-ма пехотна Тунджанска дивизия от Първа армия освобождава Лерин, Баница и Костур. Но с това настъпателните възможности на българската армия  се изчерпват.

Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916  г. настъпление срещу десния фланг на Първа армия в направление на Битоля.

На 12 септември 1916 г. започва артилерийската подготовка на противника. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън на противника.

Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата. Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка.       

Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан „свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли”. Той е скалист и гол, покрит само с алпийска трева и отвсякъде е изложен на артилерийски обстрел.

Отбранява се от 5 дружини и 4 батареи от 11 пехотен Сливенски полк, изтощени вече от боевете. Срещу него настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. 46 дни продължават боевете за неговата защита. 46 дни върхът е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите.

Ден и нощ върху него се изсипва огън и метал. Пръстта вече не личи под пласта от шрапнели. Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв.

Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема.

Окопите на защитниците – преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън. Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове.       
   
И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни. Всеки ден отминава кървав и жесток.

Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка. Трябва да се поправят от разрушенията отбранителните съоръжения.

Войниците са смъртно уморени. Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение. Едва днес, седнали в меките си столове и топли стаи, можем да си представим ада, през който са минали тези смели синове на България.

И друг враг връхлита храбрите защитници на върха – студът. Страданията им се увеличават от рано настъпилото захлаждане. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд и го обгръщат пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората.

Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11-и пехотен полк да забравят за смъртта и да се сражават като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.     

Седем противникови батареи всеки ден  засипват върха с хиляди снаряди. Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите, барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. Но върхът остава български!

След студа и артилерийската канонада врагът, повече от всякога е сигурен  в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват  в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, а с тях и тежките картечници. Но са останали ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.

Нашите сили се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления и се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-и артилерийски полк, разположена на самия Каймакчалан. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата.

Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени. Те стрелят с картеч. Командирът на батареята капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията.

Тогава измъчени и изнемощели, пехотинците се втурват с вик „ура” към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват с бягство.   

С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Нейните окопи са изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места.

Забравените герои: Генерал Алекси Попов, когото властта лиши от орден „За храброст”

Войсковото формирование се топи бързо. Пада убит ротният командир, взводните командири и подофицерите. Накрая остават живи само 15 войника от ротата. От вражеския артилерийски огън вече не личи къде са били окопите. 15-те храбреци заемат позиция на канарите над позицията и оттам с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака.

В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи, които противникът е успял да овладее.

Командирът на 11-и пехотен Сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага.

Малко Търново поправя историческа неправда, свързана с името на генерал-майор Алекси Попов

„Напред. На нож!“ - ечи команда. Командирът на 10-а пехотна рота също подава същата команда и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и изкомандвайки: „Мъртвите в атака!“, тръгва към противника – сам, горд и величав, презрял смъртта.

Сливенци и другарите им от другите полкове, притекли им се на помощ, се втурват напред. Блясват неприятелските ракети. С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока.

Смелият командир на дружина майор Куртев поваля трима сръбски войника, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци: „Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!“

И отново се чува адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Оцелелите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага.

Закривайки с гърдите си ротния му командир, предпазвайки го от насочения към него вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка – Стефан Китайков, показал изумителна храброст в боевете.     

На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-и пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат.

Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат окопите. В тях на вечна стража са останали само мъртвите герои. Тук-там из барутния дим като призраци се мяркат само отделни войници. Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък - някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си.

Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят. За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!

След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава като еманация на българския дух и мъжество. Пред паметта на воините от 11-и пехотен Сливенски полк можем само да свалим шапки и мълком да се поклоним.

http://www.desant.net/show-news/31350