Създаване на Дунавска България (681 г.)

[Hatshepsut]

1330 години от създаването на Дунавска България

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Стара Велика България

През 2011 г. се навършват 1330 г. от признаването на държавата България в земите на Долния Дунав.
 
 Първоначално тя е заемала земите на днешните североизточна и Северна България, Добруджа и земите Североизточно от долното течение на Дунав. Създаването и признаването на новата държава имало широк отзвук през VІІ в.

Дори през ІХ в. патриарх Никифор и Теофан изповедник, които са основните извори за събитията от 680-681 г., с голяма скръб и болка пишат за срамните поражения на Византия от българите. Това не е никак случайно – кан Аспарух принудил император Константин ІV не само да признае България, но и да й плаща ежегоден данък; като тази данъчна зависимост на империята се запазила до 966 г.

Как се стигнало до единствения случай в Европа в земите на една жива империя – в случая Източната Римска империя или както е позната на всички, Византия, да се създаде самостоятелна държава, която да устои на превратностите на времето и да просъществува до ден днешен?

През V и VІ в. българите са вече добре известни на византийските хронисти. Отначало те били подвластни на хуните, с които първо заедно, а впоследствие – самостоятелно, нападали земите на Византия. Тогава българските племена са обитавали част от степите на Северното и Източното Черноморие, земите северно от Кавказ и степите край Азовско море.

В средата на VІ в. в долното течение на р. Дон се появили аварите, чийто племенен съюз в земите на дн. Монголия бил разбит от тюрките. В движението си на изток те се установили в Панония, като увлекли със себе си и част от българските племена.

От изток обаче настъпили тюрките. Българите и хазарите се съпротивлявали, но в крайна сметка приели тяхната върховна власт, като запазили своята вътрешна автономия. – това вероятно станало около 570 г. Така българските племена се оказали в периферията на едно огромно държавно обединение, простиращо се от Китай до Европа.

Вероятно тогава е възприет и 12-годишният календар, тюркската военно-административна система и титулатура, както и подреждането на войската с център, ляво и дясно крило. В крайна сметка каганатът се разделил на Източен и Западен, като през 630-631 г. в западния тюркски каганат избухнала остра династична криза.

Тя се водела между племената Дулу и Нушиби. Първото племе е в пряка връзка с първите владетели на България, които били от рода Дуло. Поддръжници на Дулу станали българите,  а на Нушиби – хазарите. От това време датира и враждата между двата народа. Използвайки кризата, владетелят на българите-уногондури – Кубрат, се провъзгласил за самостоятелен владетел.

Златен колан на кан Кубрат


Златни пръстени с монограми на кан Кубрат

Това станало около 631-633 г. Неговата държава е известна в изворите като Стара Велика България и обхващала земите край Азовско море и Северното причерноморие в района на Днепър.  Това е първата държава, известна като България. Тя е назована именно по този начин във византийските хроники.

Кан Кубрат починал към 650–655 г. Той имал 5 синове, които фактически управлявали като полунезависими различни части на държавата и имали под своя власт различни български племена. След смъртта на кана вероятно избухнала династична криза, вследствие на което всеки от синовете взел самостоятелно решение за своите поданици. Най-големият – Баян, останал в Стара Велика България.

Вторият син, Котраг, преминал Дон заедно с българското племе кутригури и се заселил срещу земите на брат си. Четвъртият и петият син – Кубер и Алцек, се насочили на запад и се заселили при аварите. Алцек твърде скоро се отделил от тях и се заселил първо в Северна, а впоследствие в Южна Италия.

Именно затова в тази държава има много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери. Подобна стъпка направил и Кубер; около 683-685 г. той се отделил от аварите и създал втората България на Балканския полуостров, в земите на днешната „държава” Македония.

Третият син – Аспарух, бил начело на племето, директно наречено в изворите „българи”, както и на част от уногондурите – племето, което владеел великият му баща кан Кубрат. Той пресякъл Дон, Днепър и Днестър и се установил ок. 665-670 г. северно от Дунавската делта, като център на държавата станало мястото, известно като „Онгъл”.

Има различни обяснения за етимологията на думата. Тя е в пряка връзка със славянското „ъгъл”, близка е до думата „аул”, както и с монголското „онголо”, което означава „завой при река”. И трите етимологии насочват към територията, заключена между Черно море от изток, завоя на Дунав преди вливането на реката в морето от юг и теченията на реките Прут и Серет от запад.

В този район има многобройни землени съоръжения – валове, както и землени лагери, които изглежда са дело на българите на кан Аспарух. Твърде скоро българският владетел присъединил към територията на държавата и част от Северна Добруджа, като същевременно започнал и нападения много по на юг. И тогава дошъл сблъсъкът с Византия.

Част от територията, заета от българите, попадала в територията на византийската провинция Скития. Въпреки че градовете и селищата тук били отдавна напуснати от своите обитатели поради многобройните аварски и славянски нашествия, това били земи на Източната Римска империя.

Именно това провокирало големия поход на император Константин ІV (668-685) срещу българите през 680 г. Има още един твърде важен факт, който отдавна е известен, но не и сред масовия читател. През 674-678 г. столицата на империята Константинопол била обсадена от арабите. Това било много тежко изпитание за Византия, с което тя се справила блестящо.

През 678 г. византийските войски нанесли съкрушително поражение на арабите в Ликия, а арабският флот претърпял голямо корабокрушение при нос Силея, край бреговете на Памфилия. Арабският халиф Моавия (661-680), поставен буквално на колене от тези събития, се принудил да сключи унизителен мир с Византия, като се задължил да плаща ежегоден данък на империята.

Това направило изключително силно впечатление в Европа. Не само независимите славянски племена, но и дори великият аварски каган (тази титла означава „кан на кановете”, „върховен кан”) се респектирали дотолкова от мощта на Византия, че започнали да плащат данък подобно на арабите.

Именно в този момент, през 678 - 680 г., когато империята била в зенита на своята мощ, българите се настанили в нейните земи. Това бил голям удар върху престижа и ореола на непобедимост на Византия, който тя с право си извоювала във войната с арабите.


Именно затова и реакцията на Константин ІV била толкова остра – начело на цялата византийска армия и флот той се отправил към устието на Дунав. Главното българско укрепление било обсадено и в течение на няколко дни не се водели военни действия.

Тогава Константин ІV получил силен пристъп на подагра, поради което дал напътствия на генералите си и с кораб се върнал в Месамбрия. Това разстроило византийската армия и се понесъл слух, според който императорът бягал. Затова и войската се дезорганизирала и започнала да се оттегля.

Използвайки този момент, българите нападнали и нанесли пълно поражение на императорската армия. В преследването й кан Аспарух преминал Дунав и спрял „при Варна, близо до Одесос”. Тази битка се състояла през лятото на 680 г. През пролетта на следващата 681 г. българските отряди нападнали Тракия.

Император Константин ІV не продължил войната – изглежда, че поражението от предишната година било действително катастрофално за армията му. Затова той сключил мир, според който се задължил да плаща данък на българите – същия данък, който в продължение на повече от сто години Византия плащала на Аварския каганат.

Златна монета на император Константин ІV

Трябва да се знае, че Константин ІV в никакъв случай не бил страхливец. През 678 г. той лично ръководил отбраната на Константинопол от арабите. Така че е по-вероятно той да се е уповавал на огромната си армия и вярвал безусловно в победата си, затова е решил да се оттегли, за да се лекува.

Годината на сключването на мира между Византия и България се знае с точност благодарение на един от протоколите на Шестия вселенски събор, който се провел през 680-681 г. На 9 август 681 г. думата взел сирийският презвитер Константин Апамейски.

Ето какво казва той в началото на словото си: „Дойдох при вашия свети събор да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България”. Така че мирът с българите бил сключен през периода май-юли 681 г. Показателно е, че презвитер Константин нарича директно новата държава „България”.

България при кан Аспарух и кан Тервел (680-721)

Тоест, византийците са считали новите си съседи за носители на държавна традиция. Това е съвсем нормално, понеже много години преди 681 г. в хрониките изрично се говори за държавата България. Това става винаги, когато хронистите пишат за кан Кубрат и Стара Велика България. Така че през 681 г. Източната Римска империя признала съществуването на старата, Кубратова България, но вече на територията на Византия.

Такова е било началото на Дунавска България – наследникът на Старата Велика България на кан Кубрат. Това е най-старата държава в Европа, която е запазила без промяна своето име от създаването си до ден днешен.

http://www.desant.net/show-news/22712/

[Hatshepsut]

Битката при Онгъл – победата, която положи основите на Дунавска България


Преселение на българите от Стара Велика България

Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от хан/ кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт, която настъпва около 660 година. Една част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост до тях. Пътят, изминат от българите, както и мястото, в което се установяват, са описани най-точно от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същ източник “Велик хронограф”, поради което в повествованията им не съществуват значителни отлики). По-конкретният от двамата пише: “Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките…„

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до оформянето на множество предположения и хипотези, локализиращи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи, почерпени от древните хроникьори, някои от тези твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат безкритично като истинни. Макар целта на тази статия  да е описването на една битка, изиграла решаваща роля за съдбата на България, в нея няма как да не представим основните теории за местоположението на областта. За улеснение те ще бъдат разграничени като теория 1, теория 2 и теория 3.

Теория 1 – Според групата изследователи, които я издигат, въпросният Онгъл се намира в територията, заключена между реките Серет, Прут и Дунав или по-точно в намиращия се там Галицки укрепен лагер. За да подкрепят това свое твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията, получена от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района, с които доказват, че той е бил населяван от българи.

Теория 2 – Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това, анализирайки ги, те достигат до различни заключения. Според тях Онгъл е тъждествен на “голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда (във вид на кръг) голямо пространство около селото Никулицел”. Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер. Освен информацията от наративните източници, в подкрепа на това твърдение са приведени данните, получени от археологическите проучвания в района, извършени от Карел Шкорпил.

Теория 3 – Тя бива издигната от Васил Златарски и също като теория 2 свързва Онгъл с района на село Никулицел. Между двете теории, въпреки това, има значително разминаване. То се дължи на факта, че за разлика от останалите, в теория 3 се използва допълнителен наративен източник – Арменската география. В тази част от нея, която ни интересува, се казва: “В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.” Използвайки тези сведения, В. Златарски издига становището, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, но днес не съществува, поради изчезването на най- южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъл. Вероятно областта, тъй здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския хан/ кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално Аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези по посока на ромейските владения, намиращи се на юг от река Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констанс II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, в замяна на което му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория звучи правдоподобно, но бива отхвърлена под напора на обективните факти. На първо място Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни “варварски” племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината те да не се втурват моментално за плячка към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните години от своето съществуване. Арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден от тях по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират Аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там не е единствено плячка. Както ще се види в последвалите години, желанието им е да се заселят в тези земи.

Аспарух и конницата на българите в устието на Дунав, А.А. Хофарт

Създалото се съотношение на силите рязко се променя през 678 година, когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мира с империята. Изведнъж Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: “И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад.”

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че тя може да погледне смело към северната си граница, където господари са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав единствено за да плячкосват, опасността от тях изглежда се възприема за значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да настъпи срещу тях по следния начин: “А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.”

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса, а именно да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща значителна по размер армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне до Дунавската делта. Пехотата на свой ред се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – Истрия – Дунавска делта.

Паметник на хан/ кан Аспарух – гр. Стрелча

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо успява да се установи в близост до нея, но с това неговата активност се изчерпва. В разстояние на 3-4 дена той не предприема каквото и да е, а след изтичането им най-изненадващо заедно с 5 кораба и най-приближените си напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези “…да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.”

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани той трябва да ограничи своите болежки и вероятно да се завърне при своята армия. Според голяма част от българските историци това обяснение не отговаря абсолютно на истината. Някои от тях виждат повод за заминаването на Константин IV в необходимостта му от участие в заседанията от VI Вселенски събор в Константинопол, други смятат, че става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка, която и от причините да е истинна, то резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и наивни сведения. Вторият от тях пише: “Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили.”

Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника сред своите подчинени, която да доведе до безредно бягство. Много вероятно е сражение да е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от река Дунав, достигайки до град Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъл е с изключително значение за развитието на българската държава. След като в резултат на нея Аспарух преминава трайно река Дунав, той не спира с атаките към Византия. Империята, която само преди няколко години бе подчинила всички свои съседи с един “господарски” мир, сега вижда трудност с отбиването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да прибегне до едно унизително действие, а именно да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. “Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север, и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”

Хан/ Кан Аспарух маслени бои, платно Васил Горанов

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: “Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия.”

https://www.bulgarianhistory.org/

[HighVoltage]

Да, символично приемаме, че българската държава започва своето съществуване през 681г., но всъщност това е годината, в която чисто и просто България официално е записана или спомената във важен исторически документи.
------------
На 16-то заседание на Шестия Вселенски събор, което се е провело на 9 август 681 г., в Константинопол, презвитер Константин за първи път споменава името на българската държава.
Шестият вселенски събор бил свикан в Константинопол (както Втория и Петия) през 681 г. по повод ереста на монофизитите при Константинополския патриарх Георгий, папа Агатон и император Константин IV Погонат (668-685). В него участвали 170 отци.



След като Константин от Апамея (Сирия) бил поканен да се изкаже пред Светия събор на неговото 16-то заседание, той излиза и изрича следните паметни думи:

“Константин ме наричат и съм презвитер на светата Божия църква в Апамея от втора провинция Сирия, ръкоположен от Авраам, епископ на Артеуса. Дойдох на вашият свят Събор за да ви съобщя, че ако аз бях изслушан, то ние нямаше да претърпим това, което претърпяхме през тази година, т.е. това, което претърпяхме във войната с България.

Още отначало исках да вляза на събора и да моля да бъде сключен мир, да бъде предложено някакво примирително решение, и да не се порицават нито тези, нито другите, т.е. нито проповядващите една воля, нито проповядващите две воли."
https://dariknews.bg/regioni/pleven/na-dneshniia-den-prez-681-va-godina-za-pryv-pyt-se-spomenava-imeto-na-bylgariia-2113802

[генерал Жеков]

Това т.нар създаване е един военен поход,целящ да избегне по-страшната заплаха,която тогава е съществувала пред старата България.По този начин една част от тази държава се спасява със сравнително малко жертви,по сходен начин са заличени и всички други държави,имащи общ корен с днешната България.Без да проявяваме излишен шовинизъм,трябва да заключим,че картата,показана от теб трябва да бъде днешната Българска територия,защото тя ни принадлежи по родовото право на предците ни

[HighVoltage]

Да, картата я копирах директно от сайта, където е новината но хич не е коректна спрямо годината, сега я смених.

пп Съгласна съм, че на три морета щеше да е най - добре

[генерал Жеков]

Това трябва да е по-коректната карта за 681г.,виждат се и нашите територии по пътя насам.