За Паисий Хилендарски и неговата История

[Hatshepsut]

Две исторически грешки за Паисий Хилендарски


Съгласно популярните твърдения Хилендарският монах е починал на 18 юни 1773 г. в Амбелино (днес част от Асеновград)
и е погребан в тамошния параклис „Всях Светих”

                  
Привържениците на банската теза за родно място на Паисий Хилендарски – от първата публикация на Иван Т. Петканчин във в. „Мир”, 22 май 1912 г. до днес, изтъкват като най-силен аргумент спомена на „патриарха на българските писатели и педагози” Неофит Рилски, както заслужено го е нарекъл Константин Иречек, че „отец Паисий е роден в неговото село – Банско”.
Към тази теза като доказателство проф. Й. Иванов прибавя „приписката” от  Хилендарската кондика, донесена му от М. Ковачев и публикувана във в. „Зора”, бр.5591 от 15 февруари 1938 г. под заглавие „Родното място на Отца Паисия се установява (Край на един продължителен спор)”.

В претендиращото за родно място на Паисий Банско е направено точно копие
на килията му в Хилендарския манастир


През 2008 г. в Банско на мястото, където е била предполагаемата родна къща на възрожденеца,
е изграден Духовно-исторически център „Св. Паисий Хилендарски”


Кулата в югоизточния ъгъл на Хилендарския манастир, където се е намирала Паисиевата „келия”

След появата на факсимилното издание на Хилендарската кондика, откъдето е видно, че такава приписка няма, вече отпада въпросът защо Лаврентий (братът Паисиев) сам „е обрекал на ста Бца своята отцова кукя во Банско за Хилендарски метох”, както и измисленото „братство” между ктитора от Банско хаджи Вълчо и автора на „История славянобългарска”. За да бъде убедителен в своята теза, проф. Й. Иванов съчинява в „донесената” приписка, че хаджи Вълчо от Банско е „обрекал” (дарил) бащината си „кукя” за метох на Хилендар.

Той не се е съобразил с труда на Г. Трайчев „Манастирите в  Македония” от 1933 г., където авторът след многогодишни проучвания, базирайки се само на документи, пише: „До освобождението на България Хилендар притежавал метоси в следните селища: Елена, Сливен, Панагюрище, Жеравна, Копривщица, Чирпан, Пирдоп, Стара Загора, Казанлък, Враца, къща във Враца, дюкян във Враца, София, Пазарджик, къща в Разград, Севлиево, Карнобат, Клисура, Плевен, Бобошево, Самоков, Станимака, Трявна”.

Това, че проф. Й. Иванов е „прибавил” към селищата, в които е имало метоси на Хилендар, и с. Банско, е било със същата цел – да му се повярва, защото мнозина от съвременните нему учени добре са познавали епохалния му труд „Български старини из Македония.”
Трябва ли да се съмняваме в онова, което е казал за отец Паисий Неофит Рилски?! Според задълбочените проучвания, които ни е оставил проф. Иван Д. Шишманов върху книжовното наследство на Неофит Рилски в „Нови студии из областта на Българското възраждане”, издадени през 1926 г., Неофит е бил „стриктен и лаконичен”.

В дневника си – воден от 1835 г. до 1874, той е отбелязвал с какво се е хранел „копривы первы пут набрали” или „Въ сей си дошелъ Панталеймон от Самоков”, „отишли горе на келиите и дочакували  самоковския поклонники” и още десетки изрази, в които ще открием дори „педантичния” Неофит Рилски.

Ето как проф. Иван Д. Шишманов описва срещата му с Константин Иречек: „Иречек посетил Рилския манастир в 1880 г. с един руски капитан от българската армия и бил честит да види Неофита и да говори с него не само веднъж и накратко, а няколко пъти и обширно. Иречек направил визитата на Неофита на другия ден след пристигането си. След като описва „келията” и се възхищава от разкошната гледка към гората и планината, Иречек се спира и на вънкашността на стареца: малък ръст, вече почти 90-годишен, до негде прегърбен, с приветлив израз на очите и лицето и къса бяла брада.

Облечен бил в черна манастирска одежда с лисичи кожи и калугерска калимявка. Неофит седял на ниска възглавница между отворени книги и пишел, наместо на масата – на малко дървено сандъче.
Посрещнал ги с голяма радост, почерпил ги с ракия, сладко и кафе и най-напред попитал Иречека, защо казва в историята си, че е самоук. „Неофит (жива летопис на Българското възраждане) имал още редка памет.”

Ако трябва да направим някакво тълкуване за  характера, знанията, самочувствието, както и за „редката памет” на Неофит Рилски, то е било категоричното му несъгласие Иречек да го нарече (напише в” История на българите”), че е „самоук”. Не говори ли това, че Неофит Рилски се е противопоставял на всяка изопачена истина, че е бил непримирим към лъжата, към произволното и нелогично тълкуване на събитията!
И изводът-въпрос, който можем да поставим е: „Защо Неофит Рилски, след като задълбочено е чел написаното от Иречек, а в труда си Иречек пише, че „Паисий е роден в околностите на Самоков”, не го е упрекнал  и поправил!

Отговорът на този въпрос го дават писмата на Неофит Рилски. „Първата биографска скица, която се появи още в годината на Неофитовата смърт във в. „Зорница”, г.VІ,1881 г., бр.41-13 окт. – пише в труда си проф. Иван Д. Шишманов, – се дължи на П(аисий), ученик и другар на покойния до смъртта му. До тоя най-прям ученик и послушник на Неофита, после диякон и йеродякон са адресувани едни от най-интересните писма на Неофита, особено от епохата на професорството му в Халки.

Паисий не стана учител, а игра една доста видна роля като представител на Рилския манастир, таксидиот и духовник в разни краища на България (Хасково, Видин и др.) Докато отсъствуваше Неофит в Халки, Паисий бе пазител на келията, покъщината, библиотеката и имотите му в манастира. По едно време той избегва и отива да се учи в некое светогорско училище. Скоро обаче требва да е бил върнат. Неофит ще се е сдобил после с него, защото преписката помежду им след 1851 има сърдечен тон. На тоя Паисий ние дължим първата биография на Неофита.”

А в едно писмо от Халки  Неофит Рилски  пише: „Паисий също да стане мукает, да хване неколко шопи да насекат дърва за идущата зима. Нека дървата бъдат готови: те не искат ни хлеб, ни сол.”(28 септември 1851 г.). На 21 декември същата година игуменът на Рилския манастир Игнатий и епитропите Антим и Еремия пишат писмо-отговор до Неофит в Халки, защото той ги е помолил да прегледат вещите в стаите му „дали неговият ученик и беглец Паисий не бил задигнал нещо”…

Ето този е роденият в Банско отец Паисий, когото по-късно банскалии и нашите историографи уподобяват с автора на „История славянобългарска”. Това е Паисий от рода Баханови, за когото пишат Ив. Т. Петканчин, Ал. Чучулаин и др. А между двамата общото са само монашеските имена.
Истинският Паисий, авторът на „История славянобългарска”, е роден в самоковското село Доспей и само потомците на „неразумни(те) и юроде(те) ще продължават да твърдят друго. Но неговата „История славянобългарска” ги опровергава.

Втората грешка е за годината и мястото на смъртта на Паисий Хилендарски. Още в уводните думи на факсимилното издание на Хилендарската кондика – дело на НБ „Св. св. Кирил и Методий” – София и Народната библиотека в Сърбия – 1998 г., проф. Божидар Райков споделя, че заедно с проф. Матея Матеич откриват неизвестни данни за живота и смъртта на Паисий Хилендарски.

„В кондиката са включени сведения за негови пътувания като хилендарски таксидиот през 1755, 1760, 1766, 1770 и 1772 г. Тук е записана и годината на смъртта на Паисий – 1773, както и мястото, където го е застигнала – Ампелино, кв. на Станимака (дн. Асеновград).”
Изнесеното от проф. Божидар Райков се наложи на българската общественост и навсякъде – в учебници, енциклопедии, публикации, както и върху банкнотата от два лева, беше вписана 1773 за последна година на първия наш възрожденец.

Беше отречена приписката, която ни е оставил дяк Марко: „Да се знае какво се яви у манастиро дяк Марко, та си стори абер от Самоков какво се представи хаджи Паисий йеромонах Хилендарски и не се поврати вече на Света гора, а са го копале во гробе отца поп Никола на харно место. Бог да го прости три пати рекоа тука.”

В кондиката името Паисий се споменава (отбелязано е) шест пъти:– „От Самоковска епархия се връща брат проигумен кир Паисий (Хилендарски)...” (Л.60б, 1760 г., 25 януари),  „След смъртта на проигумен Паисий от Ампелино се връща отец Антим и...” (Л.74а – 1773 г.), „От Ески Загора се връща отец Николай заедно с поп Паисий...” (Л.74б- 1762 г.), „От Сливен се връща проигумен Паисий и донася...” (Л.75б, 1766 година), „От Куч се връща отец проигумен кир Паисий и предава на тримата скевофилакси...” (Л.82б, 1770 г.) и „От Солун се връща отец проигумен кир Паисий и предава...” (Л.85б – 1772 г.).

Както е видно, името Паисий като поп е споменато веднъж. В останалите записки в кондиката – той е проигумен Паисий. Представката „про” идва от лат. „pro” и означава „преди”, „за”, „в полза на”. В случая проигумен на съвременен книжовен език е със значение „бивш игумен”.

Бил ли е някога Паисий игумен?
Сам той   в „История славянобългарска” е отбелязал за себе си, че е йеромонах и че неговият по-голям с 20 години рожден брат с монашеското име Лаврентий е игумен.
Завинаги ще остане необяснимо защо проф. Божидар Райков е избрал точно този Паисий (проигумен), починал в Ампелино, и го е отъждествил с автора на „История славянобългарска”?! Може би, за да бъде откривател. Или по някакъв начин да омаловажи доминиращото гръцко присъствие в Станимака…

А дали всичко не е едно „историческо  съвпадение” с времето и мисълта на Джордж Оруел: „Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо и не съществуваше начин да се докаже, че е направена фалшификация”.

http://www.desant.net/show-news/29567/

[Hatshepsut]

Паисий Хилендарски: Първата искра в народната свяст

Изглежда невероятно за една забележителна личност от българската история, но както за родното място, така и за мястото на смъртта и съответно за гроба на Паисий все още се водят ожесточени спорове.

От самия хилендарски монах сведения за неговото семейство и родно място не са останали, а и разни исторически обстоятелства не са пропуснали до нас несъмнено достоверни данни. Казват, в античността седем гръцки града са си оспорвали честта да са откърмили Омир. Така и при нас кандидатите са много - Банско, Самоков, с. Доспей, с. Кралев дол и др.

Историческата наука приема въз основа на малкото данни, че е роден

в Самоковска епархия

през 1722 г., че е син на Михаил Хадживълчев и е брат на игумена на Хилендар Лаврентий* и крупния търговец в Банско хаджи Вълчо.

/* Бел. ред. - За този брат има съхранено свидетелство и на самия Паисий. За работата по историята той пише: „И я събрах в манастира „Хилендар“ при игумена Лаврентий, мой роден брат от една майка и по-стар от мене. Той беше тогава на шестдесет години, а аз - на четиридесет“./

Самоковски краеведи обаче контрират с разказвана към края на ХIХ век легенда, че Паисий е син на жена от рилското село Доспей. Легендата е била записана малко повече от 100 години след смъртта на Паисий, така че е съвсем вероятно за фактите и обстоятелствата още да са оставали спомени.

Но да не би само местен патриотизъм да е натежал в полза на Самоковско? Краеведите отхвърлят такава възможност, изключват легендата да е плод на емоции и пристрастия. Ако случаят беше такъв - подчертават те, - дом на забележителна личност би бил посочен едва ли не в центъра на града, а не в планинско село, макар и в сравнително близката околност. За мястото, където е починал Паисий, също имаше съмнения. Проблемът идваше от това, че по времето, когато е починал Паисий, има данни за смъртта на

поне трима монаси със същото име

Официалната историческа наука (друга при комунизма нямаше) избра асеновградския квартал Амбелино, където през 1773 г. е настъпил последният час на светогорски монах със същото име. Горе-долу тогава в Самоков почива друг светогорец със същото име. Намерените в него събрани помощи (718 гроша) са изпратени на Зограф.

Хилендарският манастир в Света гора, където Паисий пише по-голямата част от своята „История славеноболгарская“

В стар самоковски род през 1997 г. беше открита белова на Паисиевата история (днес съхранявана в Националния исторически музей). Находката хвърли допълнителна светлина и подкрепи някои предположения и за раждането, и за смъртта на Паисий.

Известно е, че Паисий е бил и таксидиот (пътуващ монах проповедник, събирал доброволни помощи за манастира, към чието братство принадлежи).

В обиколките си той е носил в своята торба историята, за да я преписват. И е логично да се заключи, че в торбата освен 718 гроша самоковчани са открили и беловата на историята, която са задържали за себе си.

Портрет на хаджи Вълчо от Банско, ктитор на манастирите „Хилендар“ и „Зограф“ в Света гора,
стенопис в параклиса „Св. Иван Рилски“ в Хилендарския манастир (1757). Предполага се, че той е бил брат на Пайсий Хилендарски

Още по-логично изглежда починалият в Самоков да е „нашият“ Паисий, а не онзи в Амбелино. Паисий Хилендарски мрази гърците. Защо когато се е почувствал тежко болен, ще ходи в изцяло гръцкия тогава град Станимака? Нормално е да се мисли, че ще се устреми към

място, където има роднини

Друга си е грижата за болен човек при близки хора.

Така откриването на беловата в Самоков поразсея мъглата около загадката. Бащата на Паисий наистина е от Банско - от знатен и богат род. Но майката на Паисий наистина е от Самоков или от Самоковско, вероятно и тя от род на заможни хора. Нищо чудно няма в подобно сродяване. В онази епоха, а и до днес в малки градчета и села житейският опит е поощрявал браковете с „другоселец“ („другоселка”).

Така че Банско и Самоков няма защо да се карат. И двата града имат своя дял в раждането на Паисий. Единият е дал бащата, а другият - майката. А той вече не принадлежи само на тях, а на цяла България.

„История славяноболгарская“ (Зографска чернова от 1762 г.). Именно върху този ръкопис  (на снимката вляво) Паисий лично е отбелязал:

История славеноболгарская за народа и царете, и светците български, и за всички български дела и събития. Събрана и наредена от йеромонаха  Паисия, който дойде от Света гора Атонска, от епархия Самоковска в лето 1745 и събра тази история в лето 1762 в полза на българския род.

От първо лице
Разяждаше ме жалост по своя български род

Аз, Паисий йеромонах и проигумен хилендарски събрах и написах*. От прости руски речи преведох на български и славянски прости речи. Постепенно ме разяждаше ревност и жалост по своя български род, че няма събрана наедно история от началните времена за преславните дела на нашия народ, за светците и царете.

Така и много пъти ни укоряваха сърби и гърци, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много известия за българите. Заради това възприех много труд за две години да събирам по малко от много истории. И в немската земя** повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата*** история за сърбите и българите: накратко за царете, а за светците никак не писал.

Така аз презрях своето главоболие, от което страдах дълго време, също и от стомах боледувах много - и това презрях от голямото желание, което имах. И едва събрах наедно погребаното и забравеното от много време - речи и слова написах. Не съм учил нито граматика, нито политика, но за простите българи просто и написах.

... В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжняла двадесет и седем хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята, затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и отидох в Зограф. И там намерих още много известия и писания за българите.

И събрах и завърших казаното в тази историйца в полза на нашия български род, в слава и похвала на нашия Господ Исус Христос, на когото подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия и благ животворящ негов Дух сега, винаги и во веки веков. Амин.

* От авторовия послеслов към „История славеноболгарская...“ - по достоверен препис от XIX век.

** Става дума за пътуването на Паисий до гр. Сремски Карловци (във Войводина), тогава в Австрийската империя.

*** На далматинския историк Мавро Орбини.


Кражбата на „Историята“


Оригиналът на „История славяноболгарская“ се съхранява в българския Зографски манастир в Света гора.

В неизвестен момент от 80-те години на XX век той е бил откраднат оттам и пренесен в България, където по-късно се „появи“ по загадъчен начин. Това - според съвременни публикации - е било операция на Държавна сигурност.

През 90-те години у нас се разгоря бурна полемика - дали мястото на „Историята“ е в Атон, или тя би трябвало да остане в България. С личната намеса на президента Петър Стоянов надделя първото решение и на 12 януари 1998 г. ценният ръкопис бе върнат на монасите в Зограф, където остава и сега.

Преди това той бе изложен няколко седмици в Националния исторически музей (тогава в Съдебната палата в София), където стана обект на същинско поклонение.


Вечен будител

Писано ни е дълго да воюваме с част от самите себе си
Проф. Илия ТОДЕВ

Паисий Хилендарски написва едно-единствено произведение - „История славянобългарска“, но докато съществува България, тя ще изпитва потребност от него. Каква е тайната на неговото безсмъртие? Основната му цел е да събуди националното чувство на българите и да внесе народностно съзнание у тях.

Това най-добре може да се почувства във второто, собствено Паисиево, предисловие на книгата, където се възхваляват патриотите и се бичуват сурово онези, които се отричат от своя народ и език и се обръщат към чуждото, най-вече гръцкото. Именно към тях Паисий насочва най-силните думи от своето огнено слово:

„О, неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език?“

Ти искаш да се откажеш от самоличността си и да се превърнеш в грък - обръща се Паисий към българина. Но щом ще подражаваш на гърците - то поучи се най-напред от техния патриотизъм, обичай родината си по същия начин, по който гъркът обича своята!

Тъкмо това е най-силната тенденция, прокарана от Паисий: опазване и развитие на българския етнос чрез противопоставяне на очертаващия се тогава най-опасен денационализатор - гръцкия език и култура, носени от Цариградската патриаршия. Но Паисий води читателя си и към друго заключение - че разделението и враждата между българи и гърци е главната причина за съсипването на техните държави и падането им под властта на турците.

Заради своя ярък патриотизъм „История славянобългарска“ е една вечна книга за българите - колкото и примитивна днес може тя да ни се стори откъм съдържание, стил, език и композиция. Просто защото Паисий пръв в цялата българска история е разбрал много важни механизми от най-съкровената ни същност. Става дума най-вече за заложения в българския дух самоубийствен нихилизъм, за самоотричането, самооплюването, рабското чуждопоклонство. И българинът трябва да се бори не само с външния свят. Трябва да воюва и с някаква част - силна и неизкоренима - от самия себе си.

Именно така трябва да обясним честите и жлъчни нападки на Паисий към българите отцеругатели. Защото в средата на XVIII в. гъркоманията е все още незначителна. Опасни мащаби тя ще развие едва век по-късно. Но Паисий, извънредно проницателен дух, трябва да е усещал тенденциите на идващата епоха, сигурно е чувствал, че отцеругател дреме у всеки българин, може би и у самия него. И оттук трябва да е идвал неговият до болезненост страстен патриотизъм. Българино, остани верен на себе си, каквото и да става! - това е заветът на Паисий.

http://pressadaily.bg/publication/58971

[Siegfried]

История славянобългарска или славнобългарска.
 
"История славянобългарска"
или
"История славънобългарска"

https://sites.google.com/site/runiistoriaii/istoria-slavanoblgarska-ili-slavnoblgarska



Защо и до ДНЕС официална българска КОМУНИСТИЧЕСКА историческа наука премълчава и "не забелязва", че Историята за БългАРИЯ на  францисканския монах Блазиус Клайнер издадена година по-рано от Паисиевата -  в 1761 г. е озаглавена  История на БългАрия и  в нея("много интересно") липсват тези “славянски” залитания и акценти?
В тази книга за славяни се споменава мимоходом точно 11 пъти и то като за  съпътстваща и незначителна роля, на хора увлечени от събитията, в които водеща роля имат БългАРИте.

Също така първото печатно издание на историята  на Христаки Павлович,която всъщност е преработка и допълнение на Паисиевата  е издадена през 1844 г. и е озаглавена -   ЦАРСТВЕНИК или ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ (но НЕ и славяно-болгарская) !

[Цар Борис три]

История СЛАВНО БЪЛГАРСКА няма славяно СЛАВЯНИ И СЛАВЯНСТВО НИКОГА НЕ Е СЪЩЕСТВУВАЛО И НЕ СЪЩЕСТВУВА ТО Е БИЛО ИЗМИСЛЕНО от екатерина велика - русиа С ЦЕЛ ЗАТРИВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ КОЛОНИЙ

[Родобранъ]

"Цар Борис III"  ... Русия не се пише "русиа".

[Siegfried]

https://sites.google.com/site/runiistoriaii/istoria-slavanoblgarska-ili-slavnoblgarska

"История славянобългарска"
или
"История славънобългарска"

 
„ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, ЦАРЕ И СВЕТИИ И ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ДЕЯНИЯ И СЪБИТИЯ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД”.
Йорд. Иванов, София, 1914
Това е свободния превод на проф. Иванов, който тактично избягва както виждате да дава трактовки на съмнителни изписи и просто прескача първата съставка „славе/славъ”.
Нека разгледаме калиграфията на първите две думи от този текст: https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxydW5peWlzdG9yaWFib3ptYW58Z3g6YjdmMjhkN2UyYjEwZWFi&pli=1
  В България се шири повсеместно „научната” формулировка, че „това”  се чете на новобългарски, като „история славянобългарска”. Току  всеки проходил и прописал „учен” или просто първокурсник, първата му работа е да види какво казва и пише шефа и започне да папагалничи след него, една много удобна стратегия за издигане в „научната” йерархия и за вземане на изпити, но абсолютно противопоказна, като лична умствена дедукция. Ние смятаме, че пише друго и ще изложим основанията си по няколко пункта от надписа.
 
1.       В първата дума „история” се наблюдават следните разминавания от старобългарските калиграфии на буквите:
 1.1.             Първата „И” не е старобългарско „и”, а староруско. Старобългарската графема е „Н”, каквато очевидно не е наличната в изписа.
1.2.            Третата графема е „Т”. Тя нито е староруска (ето един лист със староруската азбука  http://otvet.mail.ru/question/15696362/  ),  нито старобългарска. Прилича на ръкописно m от латинския  алфавит.
1.3.            Последната графема, която трябва да е „Я” , по изпис прилича комбинация на старобългарското „йен” и „я”.
 2.      От наличните 7 графеми в разглежданата дума „история”, само 3  (с, о, р) имат старобългарски изпис.  Останалите са или русизми или Паисиеви „разработки” на графемите. Това не може да не се има пред вид, когато се разглежда този паметник, защото ако изхождаме само от калиграфията, то това е староруски паметник,  съждение което противоречи на целият подтекст на „Паисиевата история” (ИС).
 3.      Втората дума е спорната съставка „славе/славъ”от сложната дума „славе(ъ)ноболгарская”. Да се извежда някаква „славянобългарска” народност, от текст, който със всички средства се старае да утвърди именно „болгарското/българското” име и народност е меко казано недоразумение.
4.      Как се постига тази цел, да се вмени „славян-ското/ството” в Паисиевата история ?. Това става по няколко начина.
 
4.1.            Първият е примитивният – представя се без никакви съображения, че Паисий бил написал „славянобългарска” и това се отпечатва във всички издания на сателитната държава, която не трябва да забравя „славянството” си, което се изразява най-вече с теманета към Империята „Освободителка”.
 
4.2.           Вторият е разбирането на пета графема от изписа на „славе/ъноболгарская”, като „етъ”, т.е. като новобългарското ударено „Е” преди реформата.
 5.      Ето и нашите съображения, че тази  графема, не може да бъде „етъ”, а е голям „йеръ” (Ъ), тъй като този изпис не може да бъде отнесен към нито една азбука.
5.1.             Рисунката която съм приложил е възстановена калиграфия в уголемен вид на въпросната Паисиева графема.
  Тя съдържа:
5.1.1.       С червено е така наречената „паерчица”. Това е извънредно важен омекчителен знак за старобългарската фонетика. Тя означава омекчено (палатизирано) учленение на гласната над която стои или край която стои. В нашият случай имаме паерчица край „В” но в по голямата си част, провиснала към Ъ. Тази паерчица указва изчезваща ерова гласна Ъ. В нашият случай указва изчезване на еровата след В – славъно стрб. славно новобългарски, дъва, стрб., два, новб. и т.н. Разбира се, това изчезване по-точно касае среднобългарския, но такива разчленителни класификации на езика в момента не променят въпроса.
5.1.2.      Със синьо е мястото, където са се докоснали двата изписа на Ъ и на „паерчицата”, и с течение на времето са се разляли и са се слели.
5.1.3.      Посоката на изписване на паерчицата е от ляво-надясно, отгоре-надолу и съвсем ясно се вижда, че траекторията и няма нищо общо нито с хоризонталната черта на Ъ, нито с вертикала надолу към „коремчето”, като го подминава.
5.1.4.      Очевидно Паисий е мислил като пише и се е затруднил при палатизираното Ъ, т.е. той е пишел собствените си разсъждения и освен това не е бил обучаван  в „четмо и писмо” по собствените му думи. Ето защо е изписал първо паерчицата и след това поради липса на място е слязъл под линията на изречението при изписа на Ъ. По нататък в текста обаче повече не се занимава с „паерчици” и „предихания” и си пише Ъ без никакви украшения за фонетично правдоподобие..
 
6.      Лингвинистични съображения.
6.1.Съставната „славъно” (славънъ, славъна) не може да бъде думата „славено” по най-простата причина – такава дума НЯМА в старобългарския език.
6.2. Съществува думата словенинъ м.р., словене мн.м., но това очевидно не е изписаната дума, поради ясно изписаното А, от „славъно”.
 
7.      Историографски съображения.
 
7.1.             Паисиевата история е залегнала в основите на българщината не поради блестящата си грамотност и изискана реч, не поради неповторима калиграфия и блестящи метафори, не поради праводоподобно и доказано излагане на историята. Тя не притежава нито едно качество от гореизброените. Тя полага основите на новата българска реалност САМО  ЧРЕЗ  своето патриотично съдържание, акцентуващо върху болгарската народност и нейните права сред останалите народи,  вече утвърдени народности в Европа.
7.2.            Ето поради тази текстологична и смислова насоченост на Паисиевата история, вменяването и прикачването на паразитни и разсейващи основната линия на повествованието „славеянски” измислици  е не само неразбиране на същността на Паисиевата история (за калиграфията вече говорих), то е фундаментално неразбиране на пътя на българската история и пътя на българската народност през вековете.
 
Попгладичов препис на История славянобългарска от 1809 г., Държавен архив – Велико Търново
 
    Дори горните разсъждения да са погрешни и "Поп Гладичовият" препис да е точно предаване на Паисиево ѣ , чрез  €, то припознаването на € с Я си остава фриволност или пресметната манипулация. Тази политическа по същество маневра не може да се оправдае нито с "ятовата граница", нито със смислова аналогичност.  От тук нататък започва папагалниченето и никой даже и не поглежда какво и как е писал Паисий, а  всеки следващ  новоизлюпен учен в люпилнята на сателитната държава перефразира научният корифей, който си е избрал  без да погледне Зографската история. Така на Отеца Паисий се преписват неща, които ТОЙ НИКОГА НЕ Е ПИСАЛ.
 

[Петкан]

Черковнославянската писмена норма не е отделен,
обособен език, а е руски вариант на старобългарския
език.
Приемствеността между старобългарския и
новобългарския книжовен език е директна- когато се
осъществява чрез запазените книжовни огнища из
българските земи- и косвена- когато се
осъществява чрез черковнославянски.
Като структурно-нормативен вариант
на старобългарски език черковно-
славянски играе роля на съединително
звено между старобългарски и ново-
български и е част от историята на
българския език
Черковнославянски допринася за възстановяване в
новобългарския език на развитата лексикална и
граматична система на старобългарския език,
обогатена и на руска почва, и по този начин улеснява
функционално-стилистичното развитие на
новобългарския език.
Черковнославянското влияние характеризира
езиковата практика (макар и в неравномерна степен)
на всички български книжовници и писатели по време
на Възраждането – както най-ранните, така и по-
късните: Паисий, Софроний Врачански, Й. Кърчовски,
К. Пейчинович, Н. Рилски, Н. Бозвели, В. Друмев, Р.Жинзифов, П. Р. Славейков и др.

[Hatshepsut]

Черковнославянската писмена норма не е отделен,
обособен език, а е руски вариант на старобългарския
език.
Приемствеността между старобългарския и
новобългарския книжовен език е директна- когато се
осъществява чрез запазените книжовни огнища из
българските земи- и косвена- когато се
осъществява чрез черковнославянски.
Като структурно-нормативен вариант
на старобългарски език черковно-
славянски играе роля на съединително
звено между старобългарски и ново-
български и е част от историята на
българския език
Черковнославянски допринася за възстановяване в
новобългарския език на развитата лексикална и
граматична система на старобългарския език,
обогатена и на руска почва, и по този начин улеснява
функционално-стилистичното развитие на
новобългарския език.
Черковнославянското влияние характеризира
езиковата практика (макар и в неравномерна степен)
на всички български книжовници и писатели по време
на Възраждането – както най-ранните, така и по-
късните: Паисий, Софроний Врачански, Й. Кърчовски,
К. Пейчинович, Н. Рилски, Н. Бозвели, В. Друмев, Р.Жинзифов, П. Р. Славейков и др.

Честно казано, не съм очаквал да прочета подобна апология на "църковно-славянския" език...
За мен това е един измислен език, който отдавна би изчезнал в небитието, ако не се поддържаше на изкуствено дишане от поповете 
Никак не споделям мнението на автора на цитирания от мен текст, защото според него излиза, че ние българите сме непълноценен народ и е било необходимо да се намесят руснаците, за да еволюира нашият език от старобългарски към новобългарски... Убеден съм, че и без "църковно-славянския" език нашият език щеше да се развие точно по същия начин и в това направление - към аналитична структура и изчистена фонетика, без носови звуци, а по отношение на правописа - към премахване на специфичните гръцки букви от нашата азбука.
Междувпрочем, още през ХII-ХIII век е започнало отпадането на някои от падежите в старобългарския език и това е станало  очевидно без намесата на руснаците   

[Hatshepsut]

За Нуждата От Паисий

За да добием представа за мащаба на Паисиевото дело, е необходимо правилно да го разположим във времето и да видим в каква среда то е осъществено. Трябва да имаме предвид, че през 1762 г., когато е написана „История славянобългарска”, модерния просветен национализъм е все още непопулярно за Европа и света явление. Великата френска буржоазна революция от 1789 г. е историческото събитие с най-радикален характер, чийто юридически последици са замяната на легитимното право на монарха с правото на народа. С “Декларацията за правата на човека и гражданина” от август 1789 г. във Франция суверенитетът преминава от личността на владетеля към народа като правен субект. В същото време се поставя изискването всички членове на нацията да имат равни права, които да са не само граждански, но и човешки (от лозунга „Свобода, равенства, братство”), а не както е в републиките от древността – политически права да имат само „гражданите”, т. е. свободните хора, но не и робите. От 4-ти юли 1776 г. пък е “Декларацията за независимостта”, подписана от 13 щата, с която се провъзгласява държавно-творческата воля в Новия свят. И двете коментирани събития следват хронологически с по няколко години написването на „История славянобългарска”. С тези две по-късни от „История славянобългарска” събития се слага началото на легитимацията на национализма, на появата на националната държава в международното право с всички произтичащи от този факт последици – кодификацията на националните езици, създаването на национална история, националното образование, националното здравеопазване, националните паметници и символи и пр.

Да видим какви са властовите тенденции в Стария свят от онова време!

В Европа на мода е абсолютизма. Политическата карта е поделена основно между няколко империи, в които властта почива на божественото право на нейните владетели. Не съществува юридическо разделение на властите, т.е. правомощията на владетеля са законово ограничени. Именно такова е положението в българските земи, които са под османска власт. Така е в Руската и в Свещената римска (Австрия/Австро-Унгария) империя. Германия и Италия все още на са станали независими държави.
Колко бавно се е развивало националното чувство сред хората в Европа, можем да отсъдим от следната случка, датираща от почти век след написването на Паисиевата история. През 1861 г., след обединението на Италия и провъзгласяването на Италианското кралство, италианският крал Виктор Емануил II се обръща към прочутия революционер Джузепе Гарибалди с думите: „Направихме Италия, сега да направим и италианците.”

Тези бързи щрихи служат за ориентир в смутното време на Европа, когато все още народът/нацията в отделните политически единици (държави/империи) няма своята категорична идеологическа обусловеност. Народът, независимо дали е български, гръцки, германски, италиански и пр., няма своето демократично представителство и своите институции такива, каквито ги има днес. Общо приемливо за онова време е историята на света да се твори от монарсите по даденото им от Бога право. Европа е в епохата на феодализма. Историята се пише и разказва не от гледна точка на отделните народи, а от гледна точка на библейските представи за случващото се от Сътворението на света насетне.

Могъщите владетели в Европа през XVIII в., времето, в което живее и твори Паисий Хилендарски, често имат назадничави представи за бъдещото развитие на света, нямали далновидността да усетят близката поява на нациите и националните държави, като често игнорирали патриотичните тежнения сред поданиците си. Ето един красноречив пример:

В писмо от 10-ти септември 1782 г. (21 г. след написването на Паисиевата история) руската императрица Екатерина Велика предлагала на императора на Свещената римска империя Йозеф II едно прекрояване на картата на Европейския югоизток (поделяне на османското наследство), наречено с името „Гръцки проект”. Предвиждало се на територията на България, Северна Гърция и части от Сърбия да бъде възстановена Византийската империя, начело с император Константин Павлович, внук на императрицата. На територията на Влашко, Молдова и Бесарабия пък трябвало да възникне кралство Дакия и пр.
Вижда се, че няма никакво значение за имперските интереси на Великите сили какви са желанията на малките народи. Неосъщественият “гръцки” проект е красноречив пример за това, как Великите сили можели да не взимат под внимание народностното самоопределение, когато уговарят своите стратегически планове. За да се дава отпор на подобни идеи, за да могат народите сами да бъдат господари на съдбите си, е трябвало, на първо място и преди всичко друго, всеки един народ да има в редиците си книжовници патриоти като Паисий Хилендарски. Така че нека сме наясно – Паисий Хилендарски със своя патриотичен дух и своето дело е изпреварил с няколко десетилетие времето си
Берлинския конгрес (1878 г.) си схожда донякъде с „Гръцкия проект” на Екатерина Велика. През 1878 г. концертът на Великите сили постановява да няма единна политическа територия за българската нация, въпреки числеността на жертвите на българи и руси в Руско-турската освободителна война, а се дава началото на една абсолютна изкуствена от гледна точка на историческата функционалност единица, каквато е Източна Румелия.
Отново да се подчертае; за да няма подобия на „Гръцкия проект” на Екатерина Велика, за да няма проекти като Източна Румелия, целящи политическо разкъсване на българската нация, са били необходими хора като Паисий. Но Паисий е първият от дългата поредица такива личности, така че трябва да му се отдава честта на Първи.

Паисий е човек със скромни претенции, чието дело говори за личността му много повече, отколкото социалното му потекло. Ето как непринудено изразява себе си в “История славянобългарска”: „Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно — написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.”

Какви са мотивите му за написването на произведението на живота му, научаваме отново в текста: “Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език. А за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики.”

„Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос.”

И още: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история.”

Патриотичното чувство при Паисий достига ненадминати до тогава в българската литература и българската историография величини:

„От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история.”

Паисий е особено полемичен с всеки, осмелил се да хули или да се присмива на българския род, като е непримирим най-вече към родоотстъпниците и отцеругателите:

„Или се срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии? Аз ще ти отговоря накратко за това. От Адама до Давида и праведния Йоаким, Йосиф годеник (на Света Богородица), колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай.”

Критиката може да оценява Паисиевото дело от различни ъгли (фактологическа правдивост, стилистика, езикови особености и пр.), но за голямата част от българите важното в неговата „История..” е това, че е първото произведение от новата българска литература, което възпитава в патриотизъм: „Не от гледището на историческата наука трябва да ценим „Славянобългарската история”, не в истинността на историческите данни трябва да дирим значението й, а в измислиците, които съдържа – главно нейните патриотически тенденции. Ако Паисий беше написал една научна история, тя не би имала за нашето Възраждане онова значение, което имат неговите измислици и преиначавания на историческите факти.”

Нуждата от Паисий за българския народ е прозряна още от Боян Пенев преди около 100 г. Може само да си припомним някои от критическите оценки. “Пряката задача на Паисия е да пробуди у българския народ съзнание за свой език, своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби. Нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Това са основните елементи на онова съзнание, що е пробуждал у еднородците си Паисий. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото.”

„В историята на нашето Възраждане Паисий е първата крупна личност, която се явява с ясно определено съзнание за народността, към която принадлежи, за духовното съзнание, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди.”

Нека да приключим с обобщението: “От безличния и бездушен роб, той е искал да създаде българин, домогвал се е да начертае в съзнанието на поколенията пътищата на бъдещето. Тук именно е най-големият му подвиг, който изглежда някак странен, необикновен, дори невероятен за онова тъмно робско време”.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Чуйте "Историята" на Паисий Хилендарски в този сайт:

http://istoriata.bg/home.html

В прастари времена, преди да се появят буквите, всичкото познание за света се е пазило само в паметта на хората и се е предавало единствено на глас, от човек на човека. По-сетне те изобретили писмената и започнали да улавят и запечатват словото първом върху камъни, после върху кожи и папируси, а най-сетне – върху книга. И малко по малко превърнали книгата в съкровище, където събирали най-ценното от себе си. Но като имали книгите, хората не престанали да си разказват истории един на друг. Те започнали да си говорят и за това, дето било писано в книгите, и дори се събирали да си четат книги на глас. Така и тази историйца е преписвана и четена пред мнозина на свещ, в манастирски килии и по къщи. И 250 години е опазена, та не се е погубила. Така и ние решихме, подир всичките знайни и назнайни преписи на тая книжица, да наредим и нашия – с глас и писано слово. И да го предоставим, любезни читателю и слушателю, пред твоя съд и за твоя полза. Ако ти хареса, кажи и на други! Ако ли не, прости ни!