Васил Левски - Апостолът на свободата

[Мишок]

Проф. Димитър Пърличев

Годината е 1873, февруари месец. Левски е заловен, осъден от турския съд, обесен и заровен в гробището на престъпниците, край София. Всред общия страх сковал българите, намират се трима, които през нощта изравят мъртвеца, опяват го и го погребват в олтара на църквицата "Св. Петка Самарджийска", впоследствие оказала се в центъра на днешна София. С подвига си, те спасяват името на Апостола на българската свобода от опозоряване и защитават националната ни чест.

Годината е 1956, май месец. Учени от Археологическия институт с музей при Българската академия на науките, правят разкопки в църквата "Св. Петка Самарджийска". И са навреме предупредени, че в олтара, отляво на престола, е погребан Левски. Да внимават.

Неочаквано обаче, "отгоре" идват ясни и категорични указания, гробът, ако се окаже в църквата, да бъде незабавно и безшумно ликвидиран - управляващите комунисти съобразили, че гробът на Левски ще привлича българите много по-силно от проектирания на 50 - 60 м от него паметник на Ленин, ще повдига националния дух и престижа на църквата и ще пречи на плана за включване на България в СССР. От което на археолозите им става ясно, че от това какво ще открият, ще зависи кариерата им.

И те внимават. В нарушение на Инструкцията за разкопките, дават кирки в ръцете на двама вулгарни типа и ги оставят без контрол. Единият разбива и унищожава напълно лицевите кости на Левски. Другият прави на парчета главата на Бенковски (вождът на Априлското въстание), оказала се също погребана тук. Тук е погребано и обезглавеното тяло на владайския герой Гьоре Николов. Три плочи-кръстове на пода маркират трите необичайни погребения. Но че цялостният скелет е бил на Левски, няма съмнение - открит е отляво на престола и е с дължина 172 см - ръстът на Апостола.

След което, пак в нарушение на Инструкцията, разкопките са прекратени, поисканата комисия отказана, експертизите отменени, дневникът фалшифициран, а всички кости, събрани в циментов чувал, изчезват завинаги, захвърлени Бог знае на кое софийско сметище. Така, учени от БАН изпълниха единственото и последно желание на Левски пред смъртта - гробът му да е в България и всеки да го знае.

Всички тези събития щяха да потънат под пепелта на забравата, ако по ирония на съдбата със случая не се бе заел писателят Николай Хайтов. По запазените и издирени от него факти, документи и свидетелства в 6 книги ("Последните мигове и гробът на Васил Левски", 1985 г., "Гробът на Васил Левски", 1987 г., "Исторически документи и свидетелства за гроба на Васил Левски", 1992 г., "Аферата с гроба на Васил Левски", 1997 г., "Гробът на Васил Левски" - сборник с документи и свидетелства, 2002 г., "Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски", 2004 г.), този родолюбец сътвори невероятната епопея на борбата срещу удушвачите на истината в БАН. Но не остави и сянка от съмнение в истината за препогребването на Левски - призната от БАН, с решение на ръководството му от 24.04.1986 г. за поставяне паметна плоча пред църквата и потвърдена с решение на президиума и научния секретариат от 26.06.1987 г.

Оттогава БАН мълчи. Истината е установена. Науката е казала думата си. Въпросът е приключен. Какво повече?!

ВЪПРОСЪТ ОБАЧЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧЕН

Защото става дума за истина, но не каква да е, а истината за престъпление без прецедент не само в българската, но и в световната история. Което, вече 54 години, безчести незаслужено името на България, вместо името на извършителката му - БАН.

Защото, като оскверни и унищожи, в угода на управляващите комунисти, този уникален пантеон на българската слава в центъра на София, БАН го превърна в най-страшния за една нация паметник - паметникът на националния позор. Чрез който, обаче, разкри без да иска и собствената си аморална, псевдонаучна и антибългарска същност.

Защото, вместо да се ужаси от чудовищната си гавра с националната чест на България и да заклейми и даде под съд виновниците, БАН се погрижи единствено за ... израстването им в кариерата. С което потвърди етичните си атрибути: морална тъпота, интелектуален цинизъм, пълна липса на самосъзнание за национален дълг и отговорност и арогантно незачитане на чувствата и достойнството на българското общество. Качества, които подпомагат БАН в "научното обслужване" на това общество.

Защото и след 1956 г., та и до днес, произволите, беззаконията и партийната кадрова политика в БАН я превърнаха в партийно-държавна мафия от авторитарен тип, а някои от институтите - в бази за грабежи и безчинства на алчни, корумпирани директори и антуража им от безделници, некадърници, шарлатани и бандити. Паразитиращи под егидата на БАН върху ограбената и разорена икономика на страната.

И защото с мълчанието си и с отстраняването на паметната плоча от църквата, БАН тихомълком е заличила гроба на Апостола. За да заличи следите на неизмеримия си позор.

[Индивидуалист]

Отдавна не бях чел по-силни думи относно Левски

...нямаме чиста и свята република...ние живи се провалихме,а ти закачен за въжето успя да запазиш и да ни завещаеш България...
Н.Марков

Бих добавил: Имал е много силен Дух,не е имал пари.
И го помнят поколения.
Парите и тогава са осигурявали добър живот. Не са му били цел - това към съвременните публични личности с претенции. Тема за размисъл.
Не е имал фейсбук,нито интернет,нито радиостанции или телевизии по които да прави изявления всеки ден. Не се е придвижвал със самолети или лимузини с охрана. Нямал е gsm. Не е написал и книга,освен записки в тефтерче,писма.
И го помним.
---
Въпрос към нас днес: Чист ли е днес домът ни? Домът на душата ни. Домът на съвестта ни. Чист ли е днес домът ни? Както искаше Апостола. И най-вече както иска Бог!

[Мишок]

Васил Левски: Предателите се наказват със смърт!

НАКАЗАТЕЛЕН ЗАКОН

§1) АКО НЯКОЙ, БИЛ ВОЙВОДА, БИЛ ЧЛЕН НА КОМИТЕТА, БИЛ ВЪНКАШЕН, БИЛ КОЙ БИЛ, ДРЪЗНЕ ДА ИЗДАДЕ НЕЩО НА НЕПРИЯТЕЛЯТ НИ, ЩЕ СЕ НАКАЖЕ СЪС СМЪРТ.

§2) АКО НЯКОЙ ОТ ВЛИЯТЕЛНИТЕ БЪЛГАРИ ИЛИ ВОЙВОДА, ПОДКУПЕН ОТ ЧУЖДО ПРАВИТЕЛСТВО ИЛИ ОТ ДРУГО ЧАСТНО ЛИЦЕ, ПОИСКА ДА НИ ПРЕЧИ В РАБОТИТЕ ПОД КАКЪВТО НАЧИН И ДА БИЛО, ТАКЪВ ЩЕ СЕ СЧИТА ЗА НЕПРИЯТЕЛ И ЩЕ СЕ НАКАЗВА СЪС СМЪРТ.

§3) АКО НЯКОЙ ПРЕЗРЕ И ОТХВЪРЛИ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА ДЪРЖАВНА СИСТЕМА “ДЕМОКРАТСКА РЕПУБЛИКА” И СЪСТАВИ ПАРТИИ ЗА ДЕСПОТСКО-ТИРАНСКА ИЛИ КОНСТИТУЦИОННА СИСТЕМА, ТО И ТАКВИЗИ ЩЕ СЕ СЧИТАТ ЗА НЕПРИЯТЕЛИ НА ОТЕЧЕСТВОТО НИ И ЩЕ СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ.

§4) АКО НЯКОЙ НЕ ПРИПОЗНАЙ ЦЕНТРАЛНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН БЪЛГАРСКИ КОМИТЕТ И ПОИСКА ДА СЕ ОПИТА ПО СВОЯ ГЛАВА ДА ПОДИГНЕ БУНТ, ТО ЗА ПРЪВ ПЪТ ЩЕ МУ СЕ КАЖЕ, НО АКО И ТО НЕ ПОМОГНЕ, ЩЕ СЕ НАКАЖЕ СЪС СМЪРТ.

ИЗ "ВАСИЛ ЛЕВСКИ: “НАРЕДА НА РАБОТНИЦИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД”"

 

Подбуда и цел

Подбуда: тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканският полуостров.

Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничери, и в което владей правото на силата, да се повдигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.

За извършованието на таквази революция са: 1) уреждание; 2) пари; 3) хора; 4) оръжие и други бойни потреби.

За да се приготвят всичките тези и да се извърши самата революция, наредиха се хора, избрани по съгласието на по-голямата част от българския народ, и съставиха Централен български революционен комитет.

Централният български революционен комитет
Пребиванието на Ц. Б. Р. Комитет е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае – навсякъде и нийде.
БЦР Комитет се състои от един председател и един подпредседател, един писар и един помощник, един касиер и йоще седем члена, между които е и един поп.
Председателят, писарят и техните помощници и касиеринът се избират от членовете на комитетът; в нужда щат се пременяват от същите и ще бъдат под надзора им.

Длъжността на председателят
1) Да отваря и затваря заседанията.
2) В нужно време да свиква извънредни събрания.
3) Да варди и удържа ред на разискванията и гласоподаванията в заседанията.
4) Да въвежда в работа решенията на заседанията.
5) Да води надзор над подпредседателят, писарите им.
6) В гласоподаванията ще дава само един глас; в случай, когато и на двете страни гласоподаванията са равни, може да даде йоще един.

Длъжността на подпредседателят
1) Ще помага на председателят в извършването на длъжностите му.
2) Във време на отсъствието председателево ще го заменява в службата му.
Длъжността на касиера
1) Ще приима пари от частните български революционни комитети и от други места, насрещу които ще дава разписки под номера, ще ги записва в касиерската книга, ще явява за тях и на комитета, за да се запишат и в главната комитетска книга.
2) Ще издирва пари по решението на комитета навсякъде и за всичко.

За събранията въобще
Всичките членове на комитета са в събранията равноправни.
Събранията ще стават редовно в неделята два пъти; в нужда и по-често. Решенията в събранията ще стават по вишегласие, което председателят подир нужните разисквания обявява. Решенията ще носят комитетският печат; без него не са припознати.
Писмо до Централния комитет, както и от него до вънкашните частни комитети ще се приемат и изпровождат само чрез едно лице, което Ц. комитет ще назначи.
Никой от частните комитети няма да знай де е Ц. комитет и кои лица го съставляват.

Устройство
За да може комитетът по-лесно да нареди работите и приготви революцията, състави в градищата с околните им села частни революционни български комитети.
За да може по-добре да нагледва работите на частните комитети и да извършва наказанията на престъпниците на закона, нареди тайна полиция.
А за да можат да бъдат и съобщенията между него и частните комитети по-сигурни, нареди революционерна тайна поща.

Пари
С пари ще се снабдява ЦБРК – сам или чрез частните комитети на начин, когото той, със съгласието на частният комитет за най-добре намери.

Хора
С хора било за войводи, пощари, полициени, или пък задействующи на първи позив войници, ще се снабдява ЦРБК или направо, или чрез другите частни комитети но наредбата, която той ще им даде.

Оръжие и други бойни потреби
С оръжие ще се снабдява ЦРБК сам, като проводи по-напред хора учени, които разумяват от оръжие да го прегледат.

Частните български революционерни комитети
Всякой град с околните си села съставлява частен б.р. комитет, който се управлява тъй също, както и Централният.
В случай частен б.р. комитет се допитва и отправя писмата си до Централния комитет, под когото направо и зависи.
Всички писма и решенията до частният б.р. комитет до Централният ще се отправят пак чрез едно тайно лице, което частният комитет ще си назначи.
Както членовете на Ц. комитет не са никому известни, тъй също и членовете на частният комитет са тайни.
Само по едно лице от частните комитети е известно на Ц. комитет за в случай ако лицето, назначено от частният комитет, чрез което стават сношенията на комитетите, падне в неприятелски ръце.

Длъжността на частните български революционни комитети
Частните б. р. комитети са длъжни да съобщават на Ц. комитет:
1) От колко села се състои околността им.
2) В кое село колко хора има и от каква са народност и по колко от всяка народност.
3) Колко има български юнаци, способни да носят оръжие, и колко са готови за първи позив.
4) Колко оръжие имат и какво е.
5) Дали имат в околността си способни хора за войводи и де се намират.
6) Колко може да се събере в нужно време жито, овес, ечемик, сено, слама и други потреби за храна на животните.
7) Колко може да има волове, крави, коне, овце и др.
8) Колко яхъра има и по за колко животни и др. подобни, които ще им се назначават от Ц. комитет.

Тайната полиция
Тайната полиция зависи и е под заповедта само на Ц. комитет. Никой от частните комитети няма да знай от кои лица тя се състои. Броят на членовете е неизвестен; Ц. комитет го определява според потребите.
Членовете на тайната полиция са разпръснати по всичките градища.
Всякой от членовете на тайната полиция познава революционерните работници в града, в когото той е определен чрез един знак, който му е съобщен от Ц. комитет.

Длъжността на тайната полиция
1) Да нагледва тайно делата на революционерните работници в града си и да ги съобщава на Ц. комитет.
2) Да опитва и да се уверява в точността и верността на тайната поща.
3) Да шпионира турските шпиони и да придирва стъпка в стъпка делата на турската тайна полиция и да ги съобщава направо на Ц. комитет.
4) Да е извършителна власт на Ц. комитет, т.е. да наказва престъпниците на закона според заповедта на Ц. комитет.
Споразуменията на полицията с Ц. комитет ще стават само чрез един човек, когото ЦК е назначил и който е в същото време управител на другите членове на полицията в града.
Членовете на полицията трябва да са хора избрани, юнаци, решителни, верни и постоянни.
Наказанията ще извършват онези членове на тайната полиция, на които падне жребие и които се намират в града, дето ще се извърши наказанието.

За всекиго въобще
Всякой от членовете на революционерните работници, бил кой бил, трябва да знай сам и да държи в сърцето си това, щото му е поверено.
Не трябва да казва, нито да загатва на таквиз работи на любовница, на жена и пр. Само на най-искреният си приятел може да позагатва нещо, та кога се увери, че и той желае заедно с него да дели щастие и нещастие на бойното поле, може да го приемне, като извести предварително частният комитет, под когото зависи.
Ако някой от революционерите падне в някоя нужда, всякой от другарите му (разумява се всичките другари революционери) е длъжен на показаният му знак да му помогне.
Ако се появи някой непознат човек, та поиска в името на ЦК да буни народът или други подобни, макар той имал и нужният знак (може би откраднат или със силата на оръжието изпитан), в такъв случай трябва да се яви на ЦК и да се преследва па ако може и да се улови от тайната полиция.
Ако се случи, че лозинката падне в неприятелски ръце, трябва по-скоро да се яви на ЦК да я промени.
Ако някой тайно или на други начин се научи, че неприятелите кроят нещо тайно, трябва изведнъж да яви на ЦК, па ако може и на другите частни комитети.

Наказателен закон
§1) Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятелят ни, ще се накаже със смърт.
§2) Ако някой от влиятелните българи или войвода, подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт.
§3) Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система “демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.
§4) Ако някой не припознай Централният революционен български комитет и поиска да се опита по своя глава да подигне бунт, то за пръв път ще му се каже, но ако и то не помогне, ще се накаже със смърт.
§5) Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши по заповедта на комитета някое си наказание, ще се накаже със смърт.
§6) Ако някой в пиянство изкаже нещо от тайната, за пръв път ще му се наповни, повтором – ще се отстрани от работата ни.
§7) Ако някой от служащите, като председателят и др., поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще се лиши от служба; повтором ще се извади съвсем, като се по-напред накара да подпише грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни – ще се накаже със смърт.
§8)Ако някой от членовете на тайната поща или други някой дръзне да отвори или унищожи някое писмо, ще се накаже със смърт.
§9) Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на комитета или дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари ще се накаже със смърт.

Нужно проглашение
Централният български революционерен комитет в името на всичките онези, които са го избрали, упълномощили, основан на своята тайна полиция и със силата на нейното оръжие проглашава:
I. Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява българският народ пред другите народности и да прави с тях сам уговорки без знанието на Ц. комитет.
II. Никой няма право да съставлява други революционерни комитети без знанието на Ц. комитет.
III. Никой няма право да издава революционерни прокламации и да буни народа без знанието на Ц. комитет.

Забележка
Тоя закон ще трае до захващанието на революцията. Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото войводите със съгласието на Ц. комитет нареждат.
Преди септември 1871 г.

https://bnoshipka.org/index.php?special=novini&cat=1&id=103

[Hatshepsut]

Щрихи от духовно-моралния профил на Васил Левски

"Не щях да съм турски и никакъв роб" Васил Левски
Всеки народ има личности, с които иска да се отъждествява, личности емблеми за духовния му ръст. С тях народът иска да го оприличават, те са неговият своеобразен паспорт за пред света. Такива личности за България са Левски и Ботев.

Тук ще се спра на единия от тях – Левски.

Той се превръща в легенда с романтично–героичен ореол още приживе. Изключителната епоха роди своята изключителна личност. Но откъде идва особеното сияние на тази харизматична личност сред плеядата от революционери, будители, духовници, творили историята на своето време?

Като че ли всеки е усещал, че не може да държи равенство с този „нечут характер“. Без съмнение неговата личност поразява с нещо внушително и силно.

Действително Апостола издига най-висок глас за българската свобода и национална и държавна независимост. Новата идейна висота, до която той достига е: „Да се работи вътре.“ С чети отвън България няма да извоюва свободата си – необходимо е да се организира самият народ за въстание. Поставя ясната цел:

„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско–тиранска система и да се замени с демократска република. На същото това място (…), в което днес безчеловечно беснеят турски кесаджии и еничери, в което владей правото на силата, да са постигни храм на истината и правата свобода, и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности.“



Апостолът е правел впечатление с голямата си убедителна сила, която умеела да прави от мечтаните надежди за бъдещето една близка възможност. Хората, които са попадали под магнетизма на неговата личност, твърдели, че пламенната му вяра се е преливала от душата му в душите на неговите слушатели. Националната гордост и самодостойнството у него викат до възбог. Пословична е била неговата нетърпимост към „всекидневните мъки и гнусоти“ - естествен душевен бунт против всякакъв гнет. „Не щях да съм турски и никакъв роб.“ Дори физическият му портрет на човек с гордо чело, остър поглед, стиснати уста е говорел за душа със смели пориви и решителност, непримирима с униженията на робството. У сънародниците си търсел българското чувство, като е завладявал въображението и е пленявал умовете. Съвременниците му свидетелстват, че Дякон Левски още при пръв допир е можел да вдъхне доверие. В неговата природа е царувал инстинктът за действие, който хвърлял назад всичко друго. „Той бе неподатлив на отчаяние“ Сам Ботев пише за това в писмо до Киро Тулешков:

“ ..Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов”, но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изминявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!...’’ Хр. Ботйов [Букурещ, ноември-декември 1868 г.]
По дух е бил жизнерадостен и оптимист, песнопоец с хубав глас. Панайот Хитов, чийто знаменосец е бил Левски, си спомня за него:

„Той не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. От веселия живот знаеше само смеха , хумора и песните за юначество. В боя бе пъргав и решителен като лъв.“
А Симеон Радев в своите „Строителите на съвременна България. Неиздаван ръкопис“ пише:

„Самохвалство в него нямаше – той бе съвършено чист от тая слабост у войводите, но едно голямo самочувствие, решителност, енергия, горд дух.“



Раздорите между дейците будят у него силно възмущение: „Стига, стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите.“

В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: „Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!“ В дописка до в. „Свобода“ от 28.01.1871 г. четем: “Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака.“ И пак, и пак: „От едно място трябва да се свири.“ Сравнявал е работата с раздори между „братята съдейственици“ с „жаба през угар“.

Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: „ Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките.“

Има една черта, която различава Левски от другите водачи и го възвишава. Другите не само не търпят съперничество, но мъчно търпят и спор. Дякон Левски сам търси чуждото мнение: "За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!"
Раздорите между дейците будят у него силно възмущение: „Стига, стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите.“

В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: „Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!“ В дописка до в. „Свобода“ от 28.01.1871 г. четем: “Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака.“ И пак, и пак: „От едно място трябва да се свири.“ Сравнявал е работата с раздори между „братята съдейственици“ с „жаба през угар“.

Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: „ Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките.“

Силното му чувство за отговорност не допуска под прикритието на вишегласието личната отговорност да се губи в общата.

„Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.“

Тези велики думи говорят толкова красноречиво за своя автор. Човек на свръхвисоките цели, граничещи с чудеса, човек на огромния риск, след който нищо няма да остане от статуквото, човек, даващ всичко, и очакващ в пълна мяра. Излизащ извън руслото на общоприетото, в крайност превземащ позиции, пленяващ с мащабите на личността си, завладяващ въображението. „Нечут характер“.

При това без разминаване между думи и дела! Тази щастлива, изключителна комбинация между двете – изреченото и изживяното - неминуемо превърна носителя си във факла, в икона. Неслучайно още приживе името му става легенда, славата за неговата неуловимост се носи от уста на уста.

Хладнокръвие, дързост, съобразителност са изумително съчетани в многобройните му преобразявания пред лицето на опасността. Повече от двадесет пъти той сменя името си, променя явки и тайни къщи, предрешава се – днес турчин, утре поп, селянин, еснафлия, търговец, учител. Безброй въплъщения, като че ли една гавра със суетната турска бдителност. Преследван от шпиони и потери, от предателства и засади, той се прехвърля от Тракия в Северна България, тайно влиза в Ловеч и взема укрития комитетски архив. На път за Румъния е предаден и заловен в Къкринското ханче.

Апостолът особено е настоявал българите да не разчитат на външна развръзка, на външни сили. Проницателно е предупреждавал: “Който ни освободи, той ще да ни и пороби.“

„И ний, българите, от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. (…) На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишници. Наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на Бога и надеяме се на своята собствена мишница. ( …) И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. ( …) И така нека ни помага Господ и да укрепи десницата ни! Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам.“



Човек на действието, Левски е бил недоверчив към лицемерната европейска дипломация, включително и към славянските съюзи и споразумения за сътрудничество срещу общия противник. „Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.“ В двете легии на Раковски той научава много за настроенията в международната политика. Макар и „малокнижен“ през своите младини, неговият ум го влече към интелигенцията, въпреки че по образование той не принадлежи към нея. За него това е една душевна неудовлетвореност, която гледа по всеки начин да попълни. Противно на това, което се забелязва у някои войводи – нискообразовани и амбициозни – Апостола обича да общува с образованите хора и да се просвещава от тях. Интересен е фактът например, че той е странял от средата на хъшовете. Но характерът му е бил общителен. Подбирал е хората за обща работа по следните критерии: „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.“ Тук несъмнено е обрисуван и един самопортрет. До Троянския революционен комитет той пише: „Никой да не се подвежда сляпо в работата.“

„Трябва изпит всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре – магаре.“

В своята агитационно – организационна дейност Левски е показал тънко психологическо чувство – говорел на българите за техните страдания, но се облягал и на тяхното самочувствие. Учел ги е и на житейски мъдрости от революционния си опит: „Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал.“

У доволните и ситите под сянката на султанската власт е провокирал българското чувство: „Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш.“ А до едно чорбаджийско семейство в Карлово писал:

„Сто и петдесет лири ли са ви по–мили, или вечен живот?“

Склонните към мърморене увещавал с думите: „Трябва да се жертва всичко, па и себе си.“ Сиромасите предупреждавал:

„Не се полъгвайте, че тези, които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си.“
А на всички е напомнял:

„И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“
Така Дякон Левски е внушавал на сънародниците си мащабите на своето мислене. Всеки е сътворец на собствените си съдбини, както и на народните. Философските му прозрения са давали този широк духовен хоризонт на покорните раи, наплашени и свити в черупката на битовото живуркане. Робските навици и робската психика са породили чувство за фатализъм в българската народопсихология. Дякона като манталитет, характер, социално–политически възгледи и цялостна духовна нагласа е бил вътрешно свободен от тези робски инстинкти. “И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни и с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония.“ (…) Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили.“ Левски не доживява да види крайния резултат на своята борба, но Захари Стоянов дава оценка на неговите трудове, виждайки действителния им резултат.

“Апостолите не срещаха големи затруднения в пропагандата, защото тоя знаменит агитатор (Левски) беше отворил навсякъде път в по-големите градове и села. И ние вървяхме из неговите пътеки.“
Като се говори за Дякона не може да не се засегне и въпросът за неговата пословична честност и отговорно до всеки грош отношение към комитетските пари. „Отговорност към обществените средства.“ „Всекиму ще се държи сметка за делата.“ „Строга и редовна отчетност.“ Обществено достояние са и личните му разходи, записани така:

Мои разноски:

Кърски обувки с подкови: 31
За дрехи:234
Фес:21
Чорапи:6



Чак до иглите и копчетата за ризи… Левски натоварва думата „жертва“ с по–възвишени и многопластови значения. Знае се, че е обикалял навред до края на живота си с една незатворена кървяща коремна рана, получена още от времето на Втората българска легия.

В тефтерчето му има народни церове за лекуване на незатворена коремна рана. Тя му е създавала непрестанен дискомфорт до последния му ден. Няма сред българските революционери и поборници толкова извисена личност, лишена от суета, гордост, самохвалство; такова смирение, съчетано с желязна воля и вулканичен характер. В предсмъртната си изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор:

“Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: дякон Игнатий!“

Дякона е от онези хора, които историята нарича „локомотиви на епохата“. Българското възраждане се случи не от аристократи, нито буржоа, нито висши духовници. Така, както се е случило при други европейски народи, от графове и барони, от хора с шест – седем нули след първата цифра. Българските великани на духа са великани, задето имат завидна пожертвователност, необикновено увлечение, нов пламък и нова страст, неприспособимост към неправдите, предоставят себе си на нещо по-голямо от тях, което ги надживява. Ще завърша с едни думи, действителни или легендарни, но станали част от образа на Левски, който всеки българин носи в себе си още от дете.

Ето какво казва Миралай Тефик бей, след като Левски е осъден на смърт.

„Хитър и прозорлив е … Умен човек , има честни очи, които дълбоко в мене гледат… Ако не бях турчин и не бях миралай , щях да тръгна след този човек! - Ти си луд, Тефик бей! – възкликва Орхан бей. – Неговите дири свършват до бесилото. – Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!…“

http://rodovzavet.com/levski.html

[Hatshepsut]

За името "Левски"

Въпросът за появата на името „Левски“ винаги е будел интерес – още от времето, когато Васил Иванов Кунчев / дякон Игнатий се превръща в революционер. В свидетелства на съвременници, както и в по-късни спомени,  съществуват различни версии: че му е дадено в Първата българска легия през 1862 г., както и че това е станало по време на учителстването му в с. Еникьой в Северна Добруджа през 1867-а или пък във Втората българска легия през 1868 г. Съществуват и „нестандартни“ версии, вкл. че е получил това име в Карлово още в детските си години.
Иван Унджиев, най-добрият биограф на Апостола, отбелязва: „Левски получава историческото си име през Първата легия в Белград и негов кръстник ще е по всяка вероятност Раковски. До такова заключение идваме, имайки предвид първото, най-ранно писмо на Левски, което той пише през 1866 г. и в което се подписва Д. И. Левъскьй. Самият факт, че той се подписва с това име още през 1866 г. оборва твърдението, че името му е дадено през 1867 г. /…/ Колкото се отнася до това, кой пръв му дава това име, то със сигурност можем да заключим, че Раковски ще да е бил виновникът за прозвището на Левски, за да си позволява последният да се подпише в писмото си с него. Ако то беше име, изникнало от интимния кръг на другарската среда, той едва ли би се подписал с него в споменатото писмо до своя учител, когото уважава и пред когото благоговее. Очевидно той е горд с новото си име и го изтъква пред своя учител, за да му припомни по-сигурно за себе си, като загатва с това и за един общ спомен от недалечното минало. От самия пък подпис личи, че за Левски новото му име не е улегнало още, та то се отличава в своята ортография от оня подпис, който намираме в цялата по-сетнешна негова кореспонденция – Львскiй. При това прозвището следва инициалите на неговото духовно име Д./якон/ И./гнатий/. Едва по-късно, след 1867 г., когато той става известен на емиграцията, това име се наложи и доби гражданственост.“
Според Христо Иванов – Големия, един от най-близките съратници на Левски, неговият приятел получава прозвището при смелата атака на Байраклъ джамия в Белград, когато заедно със Стефан Караджата първи влезли в джамията – „…тогава ги нарекоха левове нашите хора…“  Още нещо, по същото време Левски носел елек, на който сам си бил извезал „… левове, със сърма, на двете страни…“ Най-популярно обаче е мнението, че името се „ражда“ като прозвище по време на военно упражнение. Цитираме отново Ив. Унджиев: „Един ден легионерите излизат на упражнения пред едно старо турско укрепление. Доброволците имат за задача да прескочат широкия окоп на изоставената позиция. При това насипът е висок и задачата става още по-трудна. Момчетата се изпотрепват. Идва ред и на Левски. Той се отдръпва малко назад, засилва се и изведнъж прескача широкия окоп. Раковски е възхитен. „Това е левски скок!“ – извикал удивен той и поздравил бъдещия апостол за тази му ловкост. Не по-малко са удивени и неговите другари. Казаните от Раковски думи се подемат от легионерите и името Левски става прозвище на младия дякон.“
Интересни мисли за прозвището „Левски“ през 1940 г. изказва Иван Стойчев, който задава въпроса: „Как този скромен човек е взел псевдонима „Левски“? Няма ли противоречие в самата същина на неговия духовен образ?“ Доверявайки се на казаното от Хр. Иванов – Големия за извезаните лъвове, Стойчев допуска, че „… ако Левски е извезал образа на лъв на своя елек в 1862 г., това е, защото е смятал, че си създава свещена българска одежда…“ А когато поради тази особеност на дрехата неговите другари от Легията започват да го наричат „Левски“, „… това ще го е накарало да се замисли да усвои ли този псевдоним (в онази епоха прекръщаванията и условните имена бяха чест и дори необходими сред революционерите) /…/ Като се вникне дълбоко в духа, който ръководеше Левски, той е понесъл това прозвище далеч от всяко чувство на самовеличие, а като израз на неговата всеотдайност на България, чийто символ, както се знае, беше лъвското изображение…“ Основателно Ив. Стойчев прави паралел с приемането на ново име от монасите, още повече че Левски е бил именно монах. Възприемайки името, с което ще остане в историята,  „… той е постъпил като революционен монах, обречен на жертва на България. Той не е могъл да приеме и носи прозвището „Левски“, освен като едно алегорично подчертаване, че той е вече „Васил Български“, т.е. принадлежащ само на България, което се е прикривало, по тактически съображения, зад името на българския символ – лъва.“
            Не трябва да пропускаме и казаното от познавача на Възраждането, вкл. на делото на Левски, Стефан Каракостов - Левски „… сам се е нарекъл така /…/, като взел думата „Левски“ от поезията на Добри Чинтулов и по-специално от стихотворението „Българи юнаци“, където се срещат следните стихове:
О, лев! Събуди се
от дълбоки сън,
силно провикни се
от Балкана вън.
 
Левски глас вика нас,
турски глас бяга от нас…“
           
Разбира се, когато става дума за поезията на Чинтулов, в съзнанието на всеки българин напират стиховете:
 
Да стане левът наш балкански,
от него вятър да повей,
та полумесец отомански
под тъмен облак  затъмней…
(„Стани, стани, юнак балкански“ , 1846 – 1849 г.)
           
Стиховете на Чинтулов са били разпространявани най-често като ръкописни текстове, приспособявани са към популярни мелодии, нерядко са били възприемани като народни песни. Атанас Илиев, учител на Левски в Стара Загора през 1855 – 1856 г., е сред почитателите на Чинтуловата поезия. Найден Геров, съученик на Чинтулов от Одеса, прочувствено разказва как е чел неговите стихове на хълма Трапезица в Търново, вкл. „Възпоменание“ - стихотворението, преписано в известното тефтерче на Левски.
Тъй като появата на името „Левски“ става във времето на Първата българска легия, не бива да пропускаме образа на лъва в „Горски пътник“ на Раковски – революционната „библия“ на поколението на Левски. Само един пример, в който „народният войвода“ описва българското хайдушко знаме, наречено в неговия познат маниер „хоръгва“/хоругва:
 
Златна, зелена, светла хоръгва
с една страна: „Свобода или смърт!!!“
страшни вид лъвов изобразява,
с друга страна „Бог с нами напред!!!“
             
Без да сме в състояние да дадем стопроцентов отговор на въпроса за появата на името „Левски“, ще обърнем внимание на някои обстоятелства. Въпреки че е най-разпространено, мнението за „левския скок“ е наивно. Вероятно то е по-късна интерпретация, подета в литературата, публицистиката и т.н., възприета като исторически факт. Разбира се, нищо не пречи Раковски да е оценил въпросния скок като „лъвски“. Казаното обаче може да се тълкува и по друг начин – не като акт на „кръщаване“, а като одобрение за името, което младият карловец вече е носел.
Трябва да се признае, че мнението на Ст. Каракостов съвсем не е лишено от правдоподобност. Наистина, защо да не е възможно Левски сам да е избрал своето ново име? И то без ни най-малко да оспорваме присъщата на Апостола скромност, отказ от тщеславие, суета и самолюбие. Става дума за нещо друго - за достойнство, както и за чувство за мисия. Не някой друг, а самият той ще напише няколко години по-късно:
 
Аз Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род ...
           
Васил Иванов Кунчев расте в среда, в която чувството за християнска нравственост, чест и достойнство са основополагащи. Такива са нравите и разбиранията в неговото семейство, примерът на родители и близки хора, на възрожденски „даскали“ и ерудити като Райно Попович, Ботьо Петков и други авторитетни личности в родния му град и в тогавашното българско общество. Още от дете Левски е държал на своето достойнство, както и на онова на другите. Неслучайно е реагирал на различни случаи на несправедливост, негодувал е срещу някои прояви от поведението на своя вуйчо архимандрит Василий, въставал е срещу грубите нрави, насилието, и т.н. През 1858 г. не е избрано случайно и монашеското му име „Игнатий“. Прав е Хр. Темелски, че съзнателно младият Васил се е спрял на името на българския новомъченик св. Игнатий Старозагорски, убит от фанатизирани мюсюлмани на 8 октомври 1814 г. в Цариград. Като избира името „Левски“ или пък възприема това прозвище, дадено му от негови другари в Легията, той наистина  постъпва така не от гордост – напротив, Дякона е приел новото име с чувство за дълг пред своя народ, пред България. Поради това е избрал нейния възможно най-горд символ - лъва, изобразяван в тогавашните книги и школски учебници, като се започне още със „Стематографията“ на Христофор Жефарович, песните на Добри Чинтулов и „Горски пътник“ на Раковски.
Още нещо, ако при името „Левски“ става дума за обичаен прякор, даден от други, бихме имали формата „Лъва“/“Лева“ или „Лъвът“/, „Левът“. Така е при Стефан Караджата, Петър Стоянов Царят, Иван Тодоров Капитана, Никола Барбата, Стефан Грошът, Гани Краят и др., вкл. приятеля на Левски от Карлово Иван Тюрюмето. В случая обаче имаме форма от рода на родовите и фамилните имена, която е на „-ски“. Ако се обърнем към именната практика, възприета от съвременници на Левски, вкл. участници в Легията или свързани с Раковски личности, имаме примерите със Стоил Балкански, Йордан Планински, Герго Капитански, Бранислав Велешки и т.н., естествено, и онова на самия Георги Раковски. Впрочем, най-логично е Левски да е възприел такъв вариант на име, следвайки именно онова на своя учител в революцията Раковски. Това е още един, макар и косвен аргумент, че Васил Иванов Кунчев / дякон Игнатий сам е избрал новото си име – израз на обричането му „… на Отечеството в лето 61-во...“, „… да му служа до смърт и да работя по народната воля…“   

Проф.Пламен Павлов

https://www.fakel.bg/

[Мишок]

Името " Левски" си го измисля и слага сам. Може да ви изглежда нескромно, но е така. За да се утвърди това му название , явно е имало причина и се е доказал на дело.