Волжска България - щит за Европа от татарското нашествие

[Nordwave]

Около средата на VІІІ в. в Средното Поволжие проникват българските племена. Сред тях са известни баранджари, българи, берсула, суаз и други, дошли от районите на североизточното Предкавказие в резултат на арабо-хазарските войни от 732-735 г.

Към Х в. идва втора вълна на българско преселение към Средна Волга и в Прикамието от южните степи. През това време нееднократно се е осъществявал приток на урало-прикамско и южноуралско население, в това число угорски племена (маджари). През VІІІ -Х в. в резултат на българските и финоугорските племена се поставя основата на културата на волжките българи. През Х в. в Средна Волга се създава Волжка България.

В периода на своето създаване България се намирала в васална зависимост от Хазарския каганат и заемала неголяма територия в района на сливането на Кама с Волга. Още през това време съществували няколко градове - Сувар, Болга, Биляр, Ошел и др. Сувар и Болгар почнали да секат своя монета.

Една от главните опори на държавата бил исляма, официално приет от българите в началото на Х в. Към ХІ в. - нач. на ХІІІ в. Волжка България била в своя разцвет. Територията започнала да се разширява.  Археолозите днес отчитат на територията на България повече от 1500 български паметници от предмонголско време.Основа на икономиката на Волжка България било развитото селско стопанство с плугово земеделие и животновъдството.

напрясло с рунической надписью Важно значение имало занаятчийството - металургично, ковашко, бижутерийно, строителство, грънчарство, стъклопроизводство, косторезство, кожарско, тъкачество и други. Трети важен отрасъл на българската икономика била търговията.

Разцветът на българската търговия като цяло била обусловена от разположение то на държавата на най-важният трансконтинентален търговски път - Волго-Балтийския път, а също и високото равнище на развитие на занаятите и селското стопанство.

През  1223-1240 г. България отчаяно се съпротивлявала на монголските орди, стремящи се да завладеят страната. Неравната битка завършила с завладяването на България, разгрома на икономиката, културата, унищожаването на градовете.

Разорена Волжка България влязла в състава на Златната Орда.                                                Родово Наследство www.bgrod.org

[Nordwave]

През 60-те години на VII век кан Котраг - вторият син на кан Кубрат, заедно с част от българите напуска територията на бащината си държава и се заселва в района на Средна Волга. Там той поставя основите на Волжка България със столица Велики Болгар, която за кратко време се превръща в могъща и просперираща държава. Строят се множество градове и крепости. Летописците наричат Волжка България "страна на градовете". Археологическите проучвания показват, че там са съществували около 1600 селища с 38 силно укрепени градове, сред които са Велики Болгар, Биляр, Сувар, Казан и др. Процъфтява традиционното българско земеделие и занаятчийско производство. На българските пазари идват търговци от Хорезм, Иран, Китай, Армения, Грузия, Русия, Византия. Арабският писател Ал Мукадиси описва големи български кервани, които пътуват из цяла Евразия със зърно, кожи, платове, восък, мед, дървесина... Българите на Волга са първият източноевропейски народ, който въвежда в своите земи собствено монетосечене (950). С търговски и военнополитически интереси се обяснява фактът, че през Х век волжките българи се обръщат към Багдад, откъдето приемат исляма за официална държавна религия, като се запазва веротърпимостта. Освен с развито стопанство Волжка България се отличава със стройна държавна уредба, изградена на принципа на свободата и справедливостта, с ниски данъци (по една животинска кожа, делвичка мед или сребърна монета от гражданин годишно) и сьс строг правов ред, което прави силно впечатление на многобройните чужди пътешественици. В държавата на волжките българи не съществува робството. Затова арабските автори говорят с нескрито удивление и подчертан респект за народа на "бурджаните" (българите). Дипломатическият пратеник на багдадския халиф - Ибн Фадлан, посетил Велики Болгар през 922 г., описва високия морал и строгата правораздавателна система, съществуващи в държавата.

"Името "българин" означава "мъдър, знаещ човек", отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид ал Алдалуси (Абу Абдаллах ал Гарнати), посетил на два пъти Велики Болгар, в 1135-1136 и в 1150г.
Прославяна и възпявана е красотата на българката. Насири Хусрау в един стих казва: "О, Боже благий. Ти не трябваше да сътвориш в такова съвършенство устните и зъбите на тия чаровни българки, които са блестящи като луната". Друг персийски поет, Адалолод-дин Мохаммад Балхи от XII в., пък възкликва: "На оня свят, в рая, красотата на жените надминава дори красотата на българката."

Арабските пътешественици са респектирани от военната мощ на Волжка България. "Царството на бурджаните е голямо и просторно. Те са огромен, могъщ и войнствен народ, който воюва с византийците, славяните, хазарите и тюрките"- отбелязва Ал-Масуди в своята книга "Вести за времената" (Х век). Благодарение на силната си и боеспособна армия през 1223 г. волжките българи застават на пътя на татаро-монголите и временно спират устрема им към Европа. Според арабския автор Ибн ал Хасир (XIII век) в битка край Жигулевските възвишения българският кан Челебир нанася съкрушително поражение на смятаната за непобедима татаро-монголска армия. Пленените 4 хиляди войници не са продадени в робство, каквато е традиционната практика по онова време, а са разменени с Чингиз хан срещу 4 хиляди овни. В народната памет това събитие остава под името "Овчата битка". По този повод известният историк и археолог от Казан проф. А. Халиков пише: "Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение."

Приносът на нашите волжки предци в политическата, икономическата и културната история на Русия е многостранен. От руски летописи е известно, че съществуват тесни търговски връзки между волжките българи и русите, чийто израз е сключеният през 1006 г. търговски договор между двете държави. Българите изнасят големи количества зърнени храни и неведнъж спасяват своите съседи от глад. През 1229 г. княз Юрий получава като дар от владетеля на Волжка България 30 кораба пшеница за изхранването на гладуващия си народ. И до днес в Русия е популярно наименованието на средноазиатското просо - Болгарское пшено, както и особеният сорт пшеница - Болгарка. Тези имена са свързани с влиянието на волжките зърнопроизводители и износители. На руските пазари изключително търсени са кожите от белка, златка и невестулка, внасяни от български търговци. По археологически път е установено, че чрез български занаятчии от Поволжието сред русите прониква грънчарското колело. Има сведения, че волжки българи работят в Русия като майстори-зидари. Българи строят християнските храмове в Суздалския край. Строителният стил на московския Кремъл наподобява архитектурата от последната столица на Волжка България - гр. Казан.

Съществуват свидетелства за родството между волжките българи и русите. Княгиня Олга, съпруга на княз Игор и майка на известния Светослав Киевски, е от български произход. В "Тверската летопис" е отбелязано, че жената на княз Андрей Боголюбски също е българка. Според проф. А. Халиков, в резултат на войните с татарските нашественици, множество българи се преселват на територията на Русия, давайки началото на известни в историята фамилии. Сред тях Халиков посочва Годунови, чийто най-изявен представител е руският цар Борис Годунов; Корсакови, от които произхожда известният композитор Римски-Корсаков; Рахманинови, дали на света друг прочут композитор - Сергей Рахманинов; Бухарини, Гогол, Суворови, Тургеневи, Кутузови, Чаадаеви, Горчакови, Жданови, Тухачевски, Хрушчови, Елчин-Елцини и много други.
Сериозен принос в развитието на руската народност и нейното цивилизационно идентифициране има и Дунавска България. Официално Русия приема християнството през 988 г. Покръстването на русите е подготвено от стотиците български книжовници и мисионери, пръснали се из Русия от Мурманск на Северния ледовит океан до устието на Днепър на Черно море. Така християнството и българо-славянската култура проникват сред славяни и неславяни в необятните територии между Москва и Владивосток, между Арктика и Китай.

Приносът на Дунавските българи не свършва дотук. Благодарение на българския духовник Киприан, избран за митрополит на цяла Русия, през XIII век руската църква постига своето единство, а Киприан е канонизиран за светец. Българин е и литовският митрополит от XV в. Григорий Цамблак, ученик на последния български патриарх Евтимий. На българите русите дължат и писаните си правни паметници - според руския изследовател М. Тихомиров "Руската правда" е заимствана от българския "Закон за съдене на людете".

И след завладяването на Дунавска България от османците през XIV век, българо-руските контакти се запазват. Странстващи монаси носят книжнина в българските църкви и манастири и подпомагат да не угасне пламъчето на християнското слово. Израз на подкрепата на руския народ за българската освободителна кауза е Руско-турската война от 1877-1878 г., върнала на Дунавските българи свободата и държавната независимост. Българските опълченци, участващи в тази война, се сражават под известното Самарско знаме - извезано и осветено в гр. Самара, където все още живеят духът и традициите на волжките им събратя.

След завладяването на Волжка България от татаро-монголите през XIII век, освен в Русия, известна част от населението й се преселва в Дунавска България, друга се насочва към Скандинавия и към Маджарското кралство, трета е избита. Български етнически масив остава в териториите на старите си местоживелища - част от днешните казанци, чуваши и марийци исторически и духовно са потомци на някогашните волжки българи.

През 1552 г. град Казан, последната столица на Волжка България, е превзет от русите. По този повод владетелят им Иван Грозни се титулува "цар на руси и българи".
През XVI, XVII и дори през XVIII век Волжка България все още присъства на географските карти. Този факт показва, че макар и политически покорена, тази българска държава продължава да живее като слава и авторитет, независимо от бурите на времето и предизвикателствата на историята. Днес ние търсим с нея общия си корен. Волжка България остава духовен и цивилизационен фундамент в традициите на PAX BULGARICA.

Георги Владимиров, магистър по културология

ВОЛЖКО-КАМСКА БЪЛГАРИЯ през 20-те години на XIII век, благодарение на мощните си фортификационни съоръжения и умела военна стратегия, възпира настъплението на татаро-монголите към Централна Европа. В битката при Жигулевските възвишения през 1221 г. българите на кан Челебир нанасят съкрушителен удар на 30-хилядна татаро-монголска армия. Така Волжка България става първата европейска държава, нанесла поражение на новите нашественици в зенита на тяхното могъщество по пътя им към Европа.

Доц. д-р Динко Динков, Университет за национално и световно стопанство, София

ВРЕМЕИЗМЕРВАНЕТО ВЪВ ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ

Първата държава на европейския Североизток е Волжка България. Между VIII и XIV век тя е политическа, икономическа, военна и културна доминанта в граничната зона между Азия и Европа. Това е страната, в която през ХIII в. се разбиват първите вълни на монголското нашествие срещу Европа. Нейната културна характеристика е отчетливо древноиндоиранска, а не тюркска или друга. И едно от най-силните доказателства за това е календарната система, която ползват българите и на Волга.
Заедно с проникването на исляма сред българите се разпространява и мюсюлманският лунен календар ­ лунна хиджра. Той е атрибутит на новата религия. Ще отбележим, че това времеизмерване, което е основано на движението на луната и почти не се практикува в стопанския живот на българите, чиято основа е земеделието с устойчив природо-слънчев цикъл. Лунният календар служи за определяне на мюсюлманските религиозни празници, в официални документи, за канцеларски нужди и при монетосеченето.

По материали на проф. Селешников

[Теодор]

Историкът Георги Владимиров: Българският компонент е онзи, който създава държавността в Дунавска и във Волжка България

06 ноември 2011 | 16:24 | Агенция "Фокус'

Историкът Георги Владимиров в интервю за Агенция „Фокус”. Георги Владимиров беше отличен от Съюза на учените с грамота за високи научни постижения и за научно-приложен принос за монографията „Другата България на Волга: изгубената цивилизация” и за съвместното изследване с доц. Пламен Павлов - „Златната орда и българите”.

Фокус:  Г-н Владимиров, с какви чувства приемате наградата на Съюза на учените?
Георги Владимиров: Приемам наградата като едно достойно признание от страна на българската научна общност за усилията на нас, младите изследователи, че вървим в някаква правилна посока и българските учени оценяват това. Разчитам на факта, че работя по тази тема немалко години. Това не е първата награда, която получавам от Съюза на учените. Преди две години получих награда също за високи научни постижения за други мои монографии. Най-важното във всичко е, че темата за Волжска България и волжските българи започва да намира своето адекватно място в академичните среди. И в крайна сметка тя няма да остане само и единствено в сферата на това, което аз наричам алтернативна историография или тази историография, която се прави от неспециалисти в България. В този смисъл изпитвам удовлетворение от получената награда. Става дума за грамота за научно-приложен принос, защото моите две изследвания са ориентирани главно към широката читателска аудитория и целят формирането на критерии за истинност по една проблематика, която е изключително любопитна за хората и същевременно твърде малко се знае за нея. Това често се използва и по темата пишат хора-непрофесионалисти. Те пишат неща, които са достойни за холивудски сценарий, но са далеч от критериите за стойностно научно дирене.
Фокус: Каква е връзката на Волжка България с Дунавска България в средновековието и днес? Какви са паралелите?
Георги Владимиров: В средновековието за съжаление нямаме доказателства, че двете държави са контактували помежду си, те са само в сферата на научните интуиции. Двете държави се формират обаче от разпадането на Старата Велика България на владетеля кан Кубрат. След неговата смърт, както знаем от източниците, единият му син – Аспарух – тръгва към долни Дунав. Една група българи остават в старите си местоживелища и в по-късен етап проникват на север към земите на средна Волга, където в края на IX, началото на X век формират една могъща държава, наречена Волжска България. Горе-долу по същото време държавата приема исляма и се утвърждава като една от водещите държави в средновековния мюсюлмански изток – с много силна търговия и армия. Това е държавата, която спира нашествието на монголите в началото на XIII век и която до голяма степен спомага за това монголската инвазия към Европа да бъде притъпена и ограничена. Иначе може би днес Европа щеше да бъде едно монголско владение.
 Връзката между двете държави е общият корен. И едната, и другата държава тръгват от Старата Велика България. И в двете държави българският компонент е онзи, който създава държавността и е държавно дворният компонент. По силата на историческите обстоятелства обаче двете държави се разделят. Едната поема по пътя на християнството, другата по пътя на исляма. Едната държава се слива със славяните и обединява заварените етноси на Балканите. В Средна Волга волжските българи заварват финогорски остатъци от народност. Дунавска България има щастието да бъде близо до такава голяма държава като Византия, благодарение на която, ние имаме сведения за Дунавска България. Докато Волжска България за дълъг период от време остава извън полезрението на изворите и едва по-късно от арабски и персийски пътешественици научаваме нейната съдба. Волжските българи за съжаление не са оставили след себе си свое литературно наследство. Имали са такова, но то не е достигнало до нас и голяма част от детайлите за тяхната история, остават в сферата на хипотезите. Днес земите на Волжска България всъщност попадат в териториите на съвременен Татарстан и на Република Чувашия. Колегите от тамошните институции проявяват особен интерес към възможностите за сътрудничество с техните дунавски колеги в сферата на археологията и историята за обмен на специалисти, студенти и литература. Това е една перспективна ниша, която тепърва следва да се обмисли и разработва.
Фокус:  Вашата книга се казва „Другата България на Волга – изгубената цивилизация”. Каква е тази изгубена цивилизация и защо, според вас, в България не се знае толкова много за Волжка България?
Георги Владимиров:  Можем да подразделим причините на обективни и субективни. Обективните причини, поради които не се знае толкова много, е липсата на достатъчно литература, която да присъства в нашите библиотеки по въпроси, свързани с Волжска България. Изследванията на колегите от Татарстан и Чувашия за дълъг период от време не са пристигали у нас, няма ги в библиотеките и не разполагаме с достатъчно литература. Субективните причини са свързани с поместването на България в социалистическия блок. Като че ли за дълъг период от време нашата наука е делегирала изследването на Волжска България повече на съветската наука и не се е интересувала толкова от възможните контакти и взаимодействия в тази насока.
Фокус:  Защо България на Волга е изгубена цивилизация?
Георги Владимиров:  Защото всъщност културният модел, който волжските българи създават, далеч надхвърля реалното политическо съществуване на държавата им. Волжка България пада под ударите на монголите в началото на XIII век. В нейните земи се създава държавата Златната орда, като част от градовете на Волжска България запазват един полуавтономен статут. Впоследствие в тези земи се създава Казанското ханство, което се смята за културен и икономически приемник на традициите на волжските българи. То е унищожено през 1552 година от воините на русите начело с Иван Грозни. Практически тогава културният модел в региона е променен, той става религиозно различен - онази цивилизация, създадена от волжските българи, която е просъществувала с видоизменения чак до епохата на Казанското ханство, е унищожена. Голяма част от културните паметници погиват в пожарищата при превземането на Казан и на Казанското ханство. По тази причина днес главно на базата на археология ние възстановяваме бита, порядките и голяма част от историческите събития и обстоятелства от онази епоха.
Фокус:  Кои са най-интересните характеристики на волжските българи и на техния бит, които личат от археологическите свидетелства? Интересни ли са те от изследователска гледна точка?
Георги Владимиров:  Безспорно. Онова, което би ни заинтересовало, е този особен толерантен модел, който те са изградили, въпреки че са мюсюлмани в една епоха като средновековието, когато ислямът все пак е една, да кажем, войнстваща религия, особено в късното средновековие с появата на Османската империя. Волжските българи утвърждават един толерантен тип ислям, който допуска различието и другостта. Тоест в рамките на техните градове спокойно и свободно са живеели както християни, така и мюсюлмани. Освен това, тяхната цивилизация, според някои косвени данни, е дала на тогавашния средновековен свят бележити лечители, фармаколози, учени в различни аспекти на тогавашната средновековна наука – хора, които без съмнение са влияели върху мисловните нагласи на средновековния изток. Не случайно Волжка България се смята за северната Мека по израза на някои учени, най-северната крепост на мюсюлманската цивилизация.
Фокус: Докъде се е разпростирало влиянието на Волжка България в средновековието и защо се търсят следи от нея чак в Молдова?
Георги Владимиров:  Според мен, е силно казано да се търсят следи в Молдова. Ако такива следи се търсят или се откриват в Молдова, това вероятно е от една по-късна епоха, когато Молдова попада в рамките на Златната орда. Тоест регионът попада в духовната орбита на Златната орда, като вече татарската култура, която през този период доминира от Молдова чак до Средното Поволжие. Тази култура принципно е по-различна от онази, която волжските българи оставят.
 Разбира се, материални следи от Волжка България могат да бъдат открити в различни точки на Европа по простата причина, че Волжска България е държавата на търговията. Занаятчийските продукти, които те създават с големите кервани, за които персийски и арабски пътешественици говорят, се изнасят в различни точки на Евразия и днес биха могли да бъдат открити там. Това не означава обаче, че някакво политическо или друг тип влияние би могло да бъде търсено. Духовното влияние на Волжка България е главно в сферата на мюсюлманския изток, макар че имаме свидетелства, че волжските българи във взаимодействията им с русите са предложили на русите приемането на мюсюлманската религия, но русите отказват, тъй като не са харесали някои от каноните на исляма и през 988 година се покръстват, както е известно.
Фокус:  Какви предизвикателства има в изследването на волжските българи?
Георги Владимиров:  Предизвикателствата са от една страна археологически, тоест разкриването в пълна степен на бита, порядките и ежедневието на тези българи. Две глави в моята книга са посветени точно на този тип антропологична история бита, порядките, ежедневието, празниците и делниците на тези хора дотолкова, доколкото източниците ни позволяват да реконструираме достоверно тези детайли в историята им. Ние много дълго време писахме историята в порядъка на политическата история, но твърде малко е известно за ежедневието на обикновения човек. Това е една модерна европейска тенденция – да се прави история на ежедневния живот, тъй че археологията тепърва би могла да ни помогне в тази насока. Що се отнася до писмените извори, аз съм оптимист, че в източните библиотеки все още вероятно биха могли да бъдат открити някои от ръкописите на книжовното наследство на волжските българи. Такъв беше открит през 90-те години в библиотеката на сената на Република Иран. Това е един трактат от XIII век, посветен на волжско-българската фармакология, който бе приет в столицата на Република Татарстан - Казан с огромен интерес и еуфория, че все пак частици от разпръснатото, доскоро смятано за напълно изгубено, наследство на волжските българи, би могло да бъде открито, преведено и показано на обществеността и съответно учените да се произнесат върху неговата автентичност. Смятам, че това е поредната перспективна насока и пред европейската и в частност пред българската наука.
Фокус:  Над какво работите в момента?
Георги Владимиров:  В момента очаквам да бъде публикувана следващата ми книга, която е посветена на фолклорното богатство на волжските българи – това са легенди, митове, предания, които са съхранили частици от народната памет и историческото наследство на волжксите българи. Надявам се българският читател да открие в тях много от отговорите, които го вълнуват, тъй като темата е любопитна и предизвикателна. Ще продължа да работя, за да може темата за Волжка България не просто да бъде академично говорена и утвърдена, но по някакъв начин тя да влезе и в академичните аудитории и да започне да се преподава на българските студенти. Както изучаваме история на Византия, историята на балканските народи, история на Русия, които са утвърдени дисциплини в нашите академични курсове, защо да не се изучава дисциплината - история на другите българи, за да видим как са действали наши сънародници, поставени в други земи и в други исторически обстоятелства.

[Hatshepsut]

Овчата битка през 1223 - или как българите побеждават монголската империя

На снимката - снаряжение на волжко-български воин. Тамошните българи са първите в света, който нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингиз Хан. Години по Късно, Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на Цар Ивайло. По ирония на съдбата, днес народът на Волжка България, е именован по името на поробителя си... татари(оригинално значение - паплач, пълчище), а в училищата там се учи за "героичното" завоевание на Волжка България от монголците. За съпротивата на предците им, не е отделен нито един урок. Затова и днес, всеки знае за Битката при Калка, в която монголците победили, но никой не е чувал за Битката при Самарската Луга, където погинал цвета на монголската мощ...
 
....И тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи
Ибн Ал Хасир
 
Когато човек отгърне книгата "история на ТАССР(Татарска Съветска република), от 1973, той прочита следното "Поздней осенью 1223г. булгары вышли навстречу монголам, устроили в нескольких местах засады, и когда монголы прошли засады, булгары окружили их со всех сторон и почти всех перебили. Лишь немногие, спасшись бегством………дошли до ставки Чингис хана..." - В превод, "Есента на 1223, булгарите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили".

Тази книга е била писана много преди откриването на Джагфар Тарихи, покрай който битката стана известна. Но ако Джагфар Тарихи, съдържа само устните предания на местните българи за битката, записани по твърде легендарен но и донякъде акорантен начин, то освен него, има поне 2 китайски източника и един монголски, за съответната битка. Те и до днес не са качени никъде в интернет, разбира се, но показателно е че една битка е била описана като "пресичане на пътища", и няколко малки засадки. Но какво всъщност се е случило?
 
 През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара вегаът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано - самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.
 
Според визатииският стратег - Лъв Философ живял през 9ти век, написал съчинение за военната тактика на древните българи: "те(българите) предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и (привидно) разпръстнатия строй" От това личи че военната тактика на Българите тук и тези в региона на реките Волга и Кама е бил идентичен.
 
Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 война, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници - нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни. Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно свойте воини. През 1223 битката "разстърсила вселената", и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив.

Гробницата-Мавзолей на Кан Габдула Челбир, единственият владетел побеждавал и унизил Чингис Хан се намира в днешният археологически комплекс на град Болгар по поречието на Волга. Този велик Български хан е останал незаслужено в страни от учебниците и историята, а малко хора знаят че в ранните си години той разширява Волжка България до Азовско море, и води рецица успешни битки. По времето на Челбир, Волжка България преживява Златен век, който за жалост твърде скоро угасва под ботуша на поробителите.

След грандиозният провал на монголите, те не посмели да нападнат отново поне докато Чингиз Хан бил жив. След неговата смърт последвали три последователни неуспешни за тях похода - през 1229, 1232 и 1235. Едва в 1236 монголците успели да пробият защитата на нашите братя у поволжието. Според Казанският историк А.Халилов: "Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение"

http://samoistina.com/2/ovchabitka.htm

[Петкан]

 Правители Волжской Болгарии:
Дата: 07.10.2013:
Габдулла Джилки, син на Урус-Айдар /865 - 882/ Бат-Угор Мумин, син на Джилки /882 - 895/ Алмъш Джафар, син на Джилки /895 - 925/ Хасан Газан Мумин, син на Алмъш /925- 930/ Микаил Ялкау Балтавар, син на Алмъш /930 - 943/ Мохаммед, син на Ялкау /943 - 976/ Талиб Мумин, син на Хасан /976 - 981/ Тимар Мумин Баджанак, син на Мохаммед /981 -1004/ Масгут, син на Мохаммед /1004 -1006/ Ибрахим, син на Мохаммед /1006 - 1025/ Азгар, син на Масгут /1025 - 1028, 1061/ Ашраф - кан Балук, син на Тимар /1025,1028 - 1061/ Ахад Мосха, син на Азгар /1061 - 1076/ Адам, син на Балук /1076 - 1118/ Шамгун Шам-Саин, син на Адам /1118- 1135/ Хисам Анбал, внук на Ахад, син на Колън /1135 - 1164/ Улуг-Мохаммед Отяк Джанги, син на Шамгун /1164 - 1178/ Габдулла Челбир, син на Отяк /1178 - 1225/ Мир-Гази, син на Отяк /1225 - 1229/ Джелал-ед-Дин Алтьнбек Алан, син на Отяк /1229,1230 - 1236/ Гази-Барадж Бурундай, правнук на Шамгун, внук на Арбат, син на Азан /1229 -1230, 1236 - 1242/ Хисам, син на Гази-Барадж /1242 - 1262/ Тухчи-Исмаил, внук на Челбир, син на Иляс Ялдау /1262 - 1267/ Галимбек, син на Гази-Барадж /1267 - 1293/ Мохаммед-Алам, син на Тухчи-Исмаил /1293 - 1307/ Касим Булак, син на Галимбек /1307 - 1323/ Булуюм-Орду Мугаллим, внук на Мохаммед-Алам, син на Исмаил-Галим /1323-1340/ Мир-Махмуд, син на Булак /1340 - 1359/ Азан Хасан, син на Мир-Махмуд /1359 - 1380/ Бий-Омар, син на Азан Хасан /1380 - 1422/ Галибей, син на Бий-Омар /1422 - 1437/ Ябък-Мохаммед, правнук на Булгом-Орду, внук на Чаллъ-Мохаммед, син на Хусаин Ашраф /1437 - 1469/ Габдел-Мумин, син на Ябък-Мохаммед /1469 - 1480/ Бураш-Барадж, син на Габдел-Мумин /1480 - 1502/ Ал-Мохаммед Саин-Юсуф Балин-хужа, син на Габдел-Мумин /1502 -1521/ Мансур, син на Бураш-Барадж /1521 - 1524/ Ядкар Артан Кул-Ашраф, син на Ал-Мохаммед /1524- 1531, 1535 - 1546, 1546 - 1551, 1551 - 1552/ Мамед, син на Мансур /1531 - 1535, 1546,1551/ Хусаин Байрам Гази, син на Кул-Ашраф /1552 - 1569/ Шейх-Гали Каргалъ, син на Хусаин /1569 - 1584/ Как видно 922 год это официальное принятие ислама , но 800 -860 год уже в Волжской Болгарии существовал ислам .
 

http://bulgar-portal.ru/gbook/?p=13&page=263
...

Болгарский государственный историко-архитектурный музей-заповедник

Болгарский государственный историко-архитектурный музей-заповедник. Вид сверху
Телефон: (84347) 3-03-32, 3-01-32, 3-94-14

Адрес: 422840, Республика Татарстан, г. Болгар, ул. Назаровых, 67       (скрыть карту)

Проезд: См. здесь

Режим работы:* Ежедневно с 8.00 до 17.00
 

http://www.museum.ru/M1307
...

http://www.bolgar.info/
...

В 2014 году Болгарский историко-архитектурный комплекс стал 1002 объектом Всемирного культурного  наследия ЮНЕСКО.

http://великий-болгар.рф/en/

[Hatshepsut]

Волжка България


Знаме на Волжка България

България на река Волга е основана през 660 г. от кан Котраг, син на кан Кубрат. Преди заселването на котраговите българи по средното течение на река Волга, реката се е наричата Идел (Етел, Ител), а в по-стари времена – Ра. Името на реката се променило на Болга (Волга) по името на българите, които се заселили там в средата на VІІ век. Волжка България заемала територия от р. Енисей до р. Дон и до трийсетте години на ХIII век била най-могъщата и богата държава в региона.
 Българите построили около 250 града, по-известни от които са Булгар, Биляр, Сувар, Ошел, Жукотин, Челмат, Сабакула, Тухчин, Арнаг, Исбол, Казан, Колън, Чебоксар, Алабуга, Яр-Чамъ, Уфа, Саръчен, Самар, Хазар. Археологическите проучвания показват голямо сходство между тези градове и градовете в Дунавска България, което се дължи на строителната традиция на българите и най-вече на типичния за тях квадров строеж – подреждане с точно определено застъпване на масивни дялани каменни блокове (квадри) с вдълбани различни символи, руни и знаци на Тангра. Характерна особеност при строителството българските градове още от онова време е изграждането на водопровод, канализация и обществени бани.

Град Болгар

Столица на Волжка България бил град Булгар. Поразителна е приликата в строителството на столиците на Дунавска и Волжка България, въпреки че Плиска се намира на повече от 2000 км от Велики Булгар. Крепостните стени и на двата града са строени с големи каменни блокове по сходен четвъртит план с високи кръгли кули по ъглите. Велики Булгар често бил сравняван от хронистите по своята красота и значимост с Константинопол.

Подобно е и строителството на гр. Биляр, което започнало през 922 г., след приемането на исляма. Постепенно Биляр се превърнал в най-големия град в държавата. Вътрешният град заедно с центъра е заемал площ от 20 кв.км. Освен с крепостна стена, той бил укрепен и с троен земен вал. Укрепителните валове били високи до 4 м и широки до 10 м. Открити са останки от над три хиляди къщи, голяма част от които са с общи отоплителни канали. В града е имало дворец, държавни сгради и обществени бани с подово отопление.
Благосъстоянието на държавата се дължало на изгодното географско положение – Волжка България се намирала на кръстопътя на водни и сухоземни търговски пътища. Благодарение на плодородните черноземни почви държавата станала център на производство и износ на пшеница, кожи, риба, мед, орехи, сол и занаятчийски изделия.

Карта на Волжка България

Заселвайки равнините край реките Волга и Кама, българите донесли със себе си непознати за региона земеделски сечива. Масово било въведено орното земеделие, отглеждали ябълки, грозде, сливи, сеели пшеница, ръж, ечемик, просо, сорго и др. Отглежданите сортове били селекционирани от векове и давали високи добиви. Районът предоставял отлични възможности и за развитие на животновъдството. Българите отглеждали големи стада от овце, коне и говеда, като продължили традицията на подвижното животновъдство. С отглеждането на стадата се занимавала специална прослойка от обществото. Животновъдите често се преселвали в рамките на държавата, за да осигурят нови пасища за животните. Към Х век в пределите на Волжка България живеели няколко етноса – българи, есегели, берсили, сабири и някои угро-фински племена.
Във Волжка България били добре развити занаятите. Масово се отливали съдове и изделия от чугун, което било рядко явление за Европа по това време. В страната се изработвали златарски изделия, наречени “муза-и-булгар” (български филигран), произвеждало се рибно лепило, сол и восък. В занаятчийските работилници изработвали мечове, ризници, стрели, метални и стъклени украшения за конска сбруя, фино обработени кожи, шапки, ботуши, музикални инструменти и медникарски изделия.
Преди да приемат исляма, българите си служели с т. нар. руническо писмо, а хронистът Ибн ан-Надим подчертава, че познавали и „писмеността на Мани”, тоест азбуката на народите, живеещи в Уйгурския каганат в Централна Азия.

Карта от 13 век

Благодарение на изключително благоприятното географско положение волжките българи водели оживена и доходна търговия върху огромна територия. Търгували с Византия, Арабския халифат, Китай, със славянските племена, достигали дори до Скандинавския полуостров. Имали няколко постоянни пазарища, най-голямото от които, с ширина 2 километра, било разположено край Велики Булгар. Държавата вземала 10% вносно мито.
Първоначално Волжка България нямала собствени монети. Разплащанията ставали или в ценни кожи (хермелин, самур), или се ползвали монети от други страни, но в началото на Х век започнали да секат свои монети, наричани „дирхем”.
Историята на Волжка България се дели на три периода – Великобългарски (IХ – ХIII в.), Златноордински (ХIII – ХV в.) и Казански (ХV – ХVI в.).
През първите два века от основаването си Волжка България трябвало непрекъснато да отблъсква войските на Хазарския хаганат, затова в началото на Х в. българският кан Алмас (Алмуш) се обърнал за помощ към Арабския халифат. Арабският халиф поставил условие волжките българи да приемат исляма като държавна религия. През 922 г. в България пристигнали посланици от Багдад и започнали преговори, в резултат на които българите приели исляма. Приемането на новата вяра приобщило България към културата на мюсюлманския свят. Българското руническо писмо било заменено с арабско, открити били първите начални училища и медресета. Грамотността широко се разпространила сред населението. Започнал разцвет на литературата. Били създадени поемата “Сказание за Юсуф” от Кул-Гали, “История на България” от Якуб ибн-Ногман, книги по риторика и фармация от Бурхан ибн-Булгари и др.
Богатствата на Волжка България и стремежът да контролира търговията с Изтока довели до постоянни войни със съседните народи. Това наложило строеж на крепости, укрепления, отбранителни ровове и валове. Особено опасни за целостта на държавата били нападенията на руските княжества откъм северозапад. Постоянната военна заплаха принудила българите през ХII в. да преместят столицата във вътрешността на страната в град Биляр. Не били малко и тези, които се преселили при сънародниците си в Дунавска България.

Воини от Волжка България и от Дунавска България

През ХIII в. на територията на Европейския континент нахлули монголите, предвождани от Чингис хан. Те станали сериозна заплаха за всички държави в Европа, защото били многобройни, с бърза конница и добри бойни умения. Армията на Чингис хан изглеждала непобедима. През 1223 г. българският владетел Габдула Челбир победил монголите, предвождани от пълководците Субатий и Джебе, в битка край днешното село Самарска Лука. По време на битката бил пленен Уран (синът на Субатий). Субатий предложил мир на българския владетел, който приел и поискал за всеки пленник по един овен, а за Уран десет овена (по този повод битката била наречена “Овнешка”). Въпреки тази победа, монголите продължили нападенията си начело със сина на Чингис хан – Джучи, а после и с внука му Батий (Бату). През 1240 г. монголите завладели Волжка България. Малко след това – през 1243 година, хан Батий (1243 –1255) основал в границите на Монголската империя своя държава, която се наричала Златната орда (Алтън Урза). В състава на Златната орда влизали териториите на запад до долното течение на река Дунав и Финския залив, на изток до басейна на река Иртиш и долното течение на река Об, на юг до Черно, Каспийско и Аралско море и езерото Балхаш, на север до Новгородските земи. Територията на Златната орда била разделена на улуси (области). България станала една от нейните провинции. Столица на Златната орда бил град Сарай Бату (близо до днешния Астрахан), а през първата половина на ХIV в. столицата била преместена в Сарай Берке (близо до дн. Волгоград). Властта на хана била неограничена. Обкръжението му се състояло от членовете на семейството (синове, братя и племенници) и от представителите на аристокрацията – бегове. Държавните дела се водели от бекляре-бек (княз над князете), а отделните отрасли – от везири. В градовете и областите били изпращани даруги, чиято главна задача била да събират данъци. Наред с даругите се назначавали и военачалници – баскаки. Държавното устройство имало полувоенен характер. Най-важните длъжности били заемани от членове на управляващата династия и престолонаследниците (оглани), които владеели областите в Златната орда и стоели начело на войската. Измежду беговете и тарханите се излъчвали основните командири на войската – офицери и бакаули (чиновници, които разпределят продоволствието и плячката). Монголите не представлявали мнозинство в Златната орда. Въпреки че загубили своята самостоятелност, българите се ползвали от известна автономия.
След завладяването на Волжка България от монголите, много български родове започнали да се изселват в Русия. Новгородският княз Александър Ярославич (по-късно канонизиран като светец с името Александър Невски) приел в своите земи някои от знатните български родове. По-известни от тях са Гавриил Ратша – родоначалник на Пушкини и Гланда Камбъла – родоначалник на Романови и Шереметеви. Потомци на волжки българи са Суворов, Кутузов, Гогол, Булгаков, Глинка, Римски-Корсаков, Рахманинов. Чрез заселването на български семейства и родове в Русия в руския език проникват множество български названия на животни, птици, етноними, военна терминология и др.

През ХIV в. започнало разпадането на Златната орда, в резултат на което се образували няколко нови държави. България се откъснала от Златната орда, но се разделила на две ханства – Българско с център град Казан и Жукотинско с център град Жукотин. Продължител на религиозните, културните и търговско-икономическите традиции на Волжка България било Казанското ханство. Двете държави непрекъснато воювали с Русия. След серия от войни през 1552 г. руският цар Иван Грозни превзел гр. Казан, а след три години и Астрахан. Така Волжка България била окончателно завоювана.
По време на своето съществуване Волжка България ограничавала разширяването на Русия на изток и била буферна зона между Европа и Азия. След завладяването на Волжка България пред Русия се открила възможност за разширяване към Сибир и Централна Азия.
Днес Волжка България съществува под името Татарстан, като автономна република в руската федерация. Все повече хора в днешен Татарстан се самоопределят като българи. Според резултатите от преброяването през 1897 г. българите на руска земя са 1,3 млн. души, а през 1926 г. - 1,5 млн. души. През 2002 г. правото да се наричат българи са придобили 701 души.

http://viharboril.blogspot.bg/2017/02/660.html

[Петкан]

Волжская Булгария: несостоявшийся центр Европы

"Великая Волжская Булгария была не просто развитым, она была могучим государством и, порой, даже опасным соседом Киевской Руси. Площадь одного из крупнейших городов Волжской Булгарии – Биляра, была больше средневековых Киева, Владимира и даже Парижа... "

http://russian7.ru/post/volzhskaya-bulgariya-nesostoyavshijjsya-ce/

[Hatshepsut]

Волжка България – средновековната врата между Изтока и Запада

След разпада на Стара Велика България  на Кубрат, неговият втори син Котраг поема на север начело на прабългарското  племе котраги. Установява се по поречието на Средна Волга и към 660 г. основава  Волжка България. Следи от нейната история днес грижливо се пазят и изучават в  Българския историко-архитектурен музей-резерват в Татарстан.

Смята се, че Котраг (или Кодраг) е  легендарна фигура. За него се споменава косвено във византийските хроники, но  засега достоверни писмени източници за съществуването му не са открити</i>,  разказва заместник-директорът по науката на музея Андрей Фасхутдинов. Мястото,  което избират българите, е много комуникативно, благодарение на големите реки и  търговските пътища, преминаващи оттук. Появяват се големи икономически,  културни и политически центрове и се формира своеобразна врата между Изтока и  Запада. За разлика от Дунавска България, която през 864 г. приема  християнството, във Волжка България през 922 г. при хан Алмуш за официална  религия е обявен ислямът.

Главната джамия, ХІІІ в

Част от населението обаче продължава да изповядва древните езически религии, а има и християни. За приемането на исляма голяма роля изиграват активните икономически и културни връзки с вече мюсюлманизираната Средна Азия. Предполага се, че първите българи, приели исляма, са търговци и пътешественици.

Малкото минаре и Черната палата

После постепенно ислямът се разпространява сред различните племена. Това оказва влияние и върху писмеността, използвана от волжките българи, разказва Андрей Фасхутдинов:

Бялата джамия

Преди приемането на исляма те използвали руническа писменост. В музея ни се пазят предмети с руни, най-често отделни знаци. Докъм XII-XIII в. те са използвани като знаци на занаятчийските гилдии, например на грънчарите (поставяни на дъното на керамичните съдове) или като родови знаци. След приемането на исляма се разпространява писменост на базата на арабската азбука, която се ползва тук до 20-те години на ХХ век, т.е. до идването на власт на болшевиките.

Волжките българи са единственият народ, дал решителен отпор на монголците при прочутата „овнешка битка“ през 1223 г., обяснява Фасхутдинов:

„Волжките българи излизат на Волга” – художник Ю.Б. Висогорски

Тази битка между българите и монголската армия се развива в района на Самарска Лука по течението на Волга. Научавайки за планираното нападение на монголците, при идването им българите имитират отстъпление, като вкарват врага в предварително подготвен капан. Чрез тази военна хитрост българите нанасят съкрушителен удар на монголците, които се спасяват с бягство. Но мнозина от тях попадат в плен. След края на битката българите разменят пленените монголци за овни, което за монголската армия е огромен позор. Това сражение остава в историята като „овнешка битка“.

Бойна брадва и върхове на стрели, ХІІІ-ХІV в.

Най-голям разцвет Волжка България бележи през XII в. и първата третина на XIII в. до 1236 г., когато е покорена от монголската армия:

Волжките българи били изкусни търговци. Те търгували с много страни, стигайки до Китай. Развивали дейност в целия Сибир, откъдето носели ценни кожи, добивали вкаменели кости и бивни на мамути, а после ги продавали по пазарите на Болгар, в Европа и Азия. Стигали и до Бяло море на Северния ледовит океан, откъдето докарвали кожи и бивни на моржове. Развивали и високотехнологично занаятчийско производство за вътрешна консумация и износ. През XIV в. тук се развивало производството на чугун, докато в Източна Европа такова се разпространява едва през XVI в. Археолозите са открили чугунолеярни работилници с пещи за топене, развивали температури 1000 и повече градуса.

Българите правели изящни ювелирни изделия. Техните древни технологии и днес се ползват от татарите. Било е развито стъкларството. И, разбира се, българите били славни воини. Имали мощна армия, в основата на която била конницата, а тежковъоръжената пехота играела спомагателна роля.

Волжките българи достигат и до високо ниво на духовна култура, наука и образование, посочва Андрей Фасхутдинов:

Във Волжка България писмеността е била много широко разпространена, за което е способствала системата на обучение. И момчетата, и момичетата от малки се учели да четат и пишат в училища към джамиите. Значителен процент от населението било грамотно. Ислямът задължавал да се изучава арабски език. Но хората с по-високо образование учели и други източни езици. Смятало се, че образованият човек в Болгар трябвало да знае няколко езика.

http://bnr.bg/post/100946419

[Hatshepsut]

Волжка България и съдбоносното решение за приемането на исляма

рез Средновековието религиозната принадлежност на дадена страна и нейният народ има изключително важно значение. Споделената религия означава приобщаване към определена цивилизация, представлява самия етикет цивилизация, улеснява търговията, играе ролята на важна предпоставка за уважаването и спазването на международните договори, изразява светогледа и принципите на една значителна маса от хора.

Това е времето на засилване на монотеистичните религии и в различни точки на Стария свят започва борба за тяхното налагане над традиционните езически вярвания, а наред с това се забелязва и борба между самите религии. В смятаната за прародина на арабите Йемен византийският император Юстиниан I подтиква владетеля на Аксум (държава, съществувала на територията на днешна Етиопия) да нахлуе и наложи православието за сметка на съществуващия юдеизъм. В Кавказието и Централна Азия хазарите също опитват да разпространят юдеизма наравно с политическата си власт.

Рим и Константинопол ще започнат да разпространяват своите разбирания за християнство и самите те ще влезнат в битка за приобщаването на различни народи, христоматиен пример за което са славянските племена в периода VII-IX век. Възникването на исляма, третата голяма монотеистична религия, ще изпрати арабо-мюсюлманите из различни краища на Стария свят в разпространението на новата вяра и политическо влияние. Една от държавите, която ще приеме тази религия е Волжка България

Преди да разгледаме причините, поради които Волжка България избира исляма, е необходимо да проследим начина на неговото утвърждаване. Изследователите посочват, че това става при владетеля Алмуш, син на Шилки (единственият познат владетел на Волжка България от епохата, докато за името на Алмуш съществуват догадки и различни версии). Непосредствено след приемането на исляма към столицата Болгар заминава пратеничество на абасидския халиф Джаафар Ал Муктадир по молба на българския владетел.

Алмуш се нуждае от високопоставен абасидски представител, който да му разясни въпросите на ислямската вяра и правна система. Пратеничеството има и чисто прагматична цели. Историците сочат, че волжкият владетел търси средства за построяването на крепост, която да  възпира хазарите и за строежа на голяма джамия в столицата.

Начело на арабската мисия е дипломатът и пътешественик Ахмад ибн Фадлан, на когото дължим най-пълните сведения за Волжка България, намиращи се в неговия труд „Рисала“ („Записки“ или „Трактат“). Пратеничеството заминава от Багдад на 21 юни 921 година и пристига в Булгар през май 922 година.

След пристигането на ибн Фадлан е свикан Народен събор (по подобие на съборите в Дунавска България), на който присъства владетелското семейство и висшата аристокрация. Това събитие бележи официалното утвърждаване на ислямската религия във Волжка България, а нейният владетел Алмуш приема името Джаафар ибн Абдулла, в чест на своя покровител абасидския халиф. Волжкият владетел приема и титлата „емир“, като така в съответствие с ислямската традиция признава духовното върховенство на халифа.

Какви са причините, продиктували приемането на исляма от страна на Волжка България? Безспорно водещо значение има необходимостта от противопоставяне на хазарската заплаха. През този период започва и същинският досег с руските държавни формирования, което ще редува периоди на сътрудничество и съперничество. От друга страна Абасидският халифат не разполага с необходимите ресурси, за да представлява последваща заплаха за независимостта на Болгар.

Други причини са цивилизационни и регионални. Волжка България e силно повлияна от процесите в Средна Азия, където въздействието на исляма вече е проникнало и където културните и стопански центрове са тясно свързани с тази религия. Също така е известно, че синът на Алмуш извършва поклонение до Мека. Приобщаването на Волжка България към исляма събужда интереса на арабския свят към тази държава и именно на този интерес дължим част от изворите за нейната история. Столицата постепренно се превръща в културно и научно средище, познато сред арабите като „Бурджан“.

Дори от този кратък текст може да откроим съществените различия между Дунавска България и Волжка България. Сред тях важно място заема географското положение. Аспаруховата държава се установява в близост до сърцето на православния свят Константинопол и приемането на християнството от разстоянието на времето изглежда като логична последица.

Обратно, Волжка България се намира в геополитическа зона, в която ислямът започва да играе все по-съществена роля. Това е изключително динамичен регион, с постоянни движения на различни групи и  с възникване на множество конфликти, в който държавите и държавоподобните образования могат да оцелеят само чрез съчетаването на силна политическа власт и по-широка културна и религиозна принадлежност с основните играчи в региона. Този политически прагматизъм се забелязва и в съдбоносното решение на волжкобългарските държавници.

https://bulgarianhistory.org/voljka-bulgaria-islam/