Автор Тема: Българските земи под византийска власт (1018-1185)  (Прочетена 1074 пъти)  Share 

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8876
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Българските земи под византийска власт (1018-1185)


Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел.

Упадъкът, който последвал в развитието на българското царство след първата четвърт на X в., увеличава твърде много възможността на Византия да реализира своята отдавнашна цел. Въпреки продължителната борба на българския народ срещу византийската експанзия през втората половина на X и началото на XI в. и усилията на цар Самуил да стабилизира положението на страната, България загубва своята независимост. Нейните земи отново стават гранична територия на Византия.

Цената на победата, която Византия печеля в двубоя с България, най-точно е определена може би от самия завоевател на българското царство император Василий II Българоубиец. В своята първа грамота за правата на Охридската архиепископия, издадена през 1019 г., той казва: „Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е присъединението на българската държава към ромейската под един ярем".

Сведения за промените, които настъпват в положението на българския народ, се съдържат в различни по вид и съдържание извори. Сред тях по-важни са: надписи върху оловни печати на управители и служители на темите Подунавие, Тракия и България, Дарствените грамоти на император Василий II до Охридската архиепископия, Писмата на Теофилахт Охридски до видни византийски сановници, Йоан Скилица (византийски хронист от XI в.), български летописни съчинения от XI в., и др.

След покоряването на българското царство в неговите територии се въвежда византийската административна система на управление. Те били разделени на области, означавани с византийското наименование „теми" — катепанати. Всяка една от тях се ръководи от управител, който е средоточавал в себе си гражданската и военната власт. В зависимост от значението на отделните области управителите носят длъжностните имена дукове или катепани, а общо се наричат стратези.

Най-напред се създава тема Паристрион (Подунавие), която обхваща териториите между Дунав, Стара планина и Черно море. Тя възниква най-вероятно в началото на XI в. след успешния поход на Василий II, който завършва с превземането на Плиска, Преслав и други градове в тази област. За неин център е определен Доростол (Дръстър, дн. Силистра), където е и седалището на местния управител (дук). След 1018 г. се образува тема-катепанат България. Тя включва почти цялата територия на Самуилова България. Нейното ядро са югозападните и западните български земи, а неин център става град Скопие. Третата тема обхваща част от северозападните български краища. В изворите тя се означава като „тема на придунавските градове" или още Сирмиум по името на нейния център Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Останалите български покрайнини са включени в съществуващите по-рано византийски теми: териториите от р. Места до Черноморското крайбрежие се присъединяват към обширната тема Македония. Областта между долното течение на Места и долното течение на р. Марица се приобщават към тема Волерон, а югозападните български земи заедно с днешна Южна Албания в Навпатската тема.

След премахването на политическата независимост на българското царство се прави промяна и в статута на българската църква. Сега духовният глава на българската църква вместо патриаршеска титла приема отново архиепископски сан. Въпреки тази съществена промяна Василий II запазва отделното съществуване и самостойността на българската църква. Той запазва и нейното предишно седалище — град Охрид. За пръв охридски архиепископ е назначен дебърският монах Йоан — българин по произход. В диоцеза на Българската Охридска архиепископия са включени всички български епископства от времето на българските царе Петър и Самуил с изключение градовете около Солун, Сяр, както и южнотракийските земи и Родопската област. Социално-правният статут на българската църква най-добре е отразен в споменатите вече грамоти на Василий II до Охридската архиепископия. С тях той запазва териториалната цялост на българската църква и нейните привилегии на едър поземлен собственик от времето на свободната българска държава. Без промяна остава и изплащането на църковния данък каноникон. Ог грамотите се вижда също така, че независимо от промяната на политическите условия българското висше духовенство и българските манастири получават значителна вътрешна самостоятелност в своята църковна дейност. Органите на нововъведената византийска администрация се задължават да оказват почит и послушание на българския архиепископ и да не пречат нито нему, нито на подведомствените му епископи в извършването на църковните и манастирски работи.

Тази лоялност на император Василий II спрямо българската църква, свидетелство за мъдростта му като държавник, цели да осигури укрепването на византийската власт в покорената с много усилия българска страна. Запазвайки самостойността на българската църква и на привилегиите на висшия духовен клир той получава всъщност най-надеждната опора на своята политика. Чрез влиянието на църквата върху съзнанието на българския народ императорът се надява да примири българите с чуждото господство.

Щедростта на Василий II спрямо българския висш клир е продиктувано не само от нуждата да закрепи за дълго властта си над българите и техните земи, но и от съдействието, което той получава от някои църковни служители при превземането на стратегически важните български крепости. Основание за подобен коментар дават сведенията в самите императорски грамоти.

След смъртта на Йоан Дебърски управлението на Охридската архиепископия се поема от представители на византийското духовенство. Българско остава само низшето духовенство. Тази съществена промяна, макар че не довежда до формални изменения на статута на българската църква като независима от цариградския патриарх, изиграва отрицателна роля в нейното утвърждаване като национална българска институция в годините на византийското владичество. Нейните византийски архиереи и по дух, и по език остават завинаги чужди на духовните потребности на българите. Никой от тях не намира за необходимо да научи езика на паството си, а още по-малко да се грижи за подготовката на низшето духовенство. Поради тази причина българските епископски центрове се превръщат в средища на византийската култура, на гръцкия език и книжовност. Изтласкана от официалните църковни центрове българската книжнина оцелява в редките български манастири, а богослужебният български език се използва предимно в църквите на по-малките селища.

Административните и църковни промени в покорените български територии са съпроводени и от демографски промени, които също целят по-здравото укрепване на византийската власт. Първоначално се предприема масово изселване на български войници вън от пределите на страната, за да се намали съпротивителната сила на населението. От някои арменски извори се вижда, че главното ядро на изселената българска войска е отправено в далечната арменска област Васпуракан.

От пределите на страната е изселена и болярската аристокрация, преди всичко родствениците на последния български цар Иван Владислав. Част от знатните българи остават в Цариград, но мнозинството от тях са изпратени в далечните византийски провинции Армения и Грузия. Там те получават земи и служби и се сродяват с видни византийски семейства. Сведения за приобщаването на бившите водачи на българския народ към византийската аристокрация дава арабският писател Ахия Антиохийски, който е един от най-добре осведомените автори за настъпилите промени в българските земи след завладяването им.

След падането на България в по-големите центрове на страната и в граничните области са изпратени ромейски войски. Военно-административното управление се поема също от представители на византийската ръководна прослойка, чиято основна задача ще бъде да укрепва византийската власт над покорените територии. По изключение Василий II оставя на предишните военно-административни длъжности онези български боляри, които доброволно се поставили в служба на византийския император с предаването на поверените им крепости по време на покоряването на страната. Така пресметливият завоевател на българите намира още една важна опора за властта си над тях.

Император Василий II проявява предвидливост и при устройството на гражданското управление в новозавзетите български земи. В една от споменатите грамоти той изрично отбелязва, че макар и да станал господар на България, той запазва „непокътнати нейните права". Византийският хронист Йоан Скилица споменава също, че императорът не пожелал да промени нищо във вътрешния живот на българите, а ги оставил да живеят, тъй както някога при Самуил, „под свои управители и по свой обичай". Посочените данни дават основание да се приеме, че по-голямата част от обикновените служби в провинциалната администрация са поверени на българи. Те са били посредници между българското население и византийската власт. Василий II запазва непокътната и данъчната система. Всеки земеделец, който е притежавал впряг волове, изплащал на държавата „една крина жито, също толкова просо и една стомна вино". Очевидно запазването на старата данъчна система от византийския император е другото ефективно средство, с което той желае да смекча чувството на населението, че се намира под чужда власт и да го лиши от възможността да организира своята борба за премахването й.

След смъртта на Василий II през 1025 г. положението на българското население започва постепенно да се утежнява. Преди всичко се променя цялата дотогава съществуваща данъчна система. Постоянно нарастващата нужда от парични постъпления в държавната хазна довежда до замяна на част от натуралните данъци с парични. В данъчно отношение българите вече се изравняват с населението от останалите византийски провинции. Въвеждат се и нови данъци върху населението. Липсата на монетно обръщение в Първото българско царство естествено довежда до затруднения в изплащането на паричния данък от страна на селячеството. За да изпълни новите си задължения, то е принудено да изнася своята продукция на пазара и да я продава на безценица поради липсата на покритие между предлаганата и търсената стока. Така с налагането на паричния данък се стига до почти пълно разорение на населението. Икономическото състояние на българите се утежнило още повече, когато византийската администрация въвежда и системата, наречена синона. Според нея държавата снабдява с хранителни припаси войската, като изкупува от селяните храни на определени от нея цени. Те са били значително по-ниски от пазарните и от действителната стойност на купуваните продукти. При режима на злоупотреби и финансово разхищение в държавата тази система се превръща в средство за безогледна експлоатация както на непроизводителното население, така и на самото земеделско стопанство.

Българското население е натоварено, както вече бе отбелязано, и с редица други данъчни задължения и повинности, които по-рано не познавало. То било длъжно да осигурява безплатно храна и подслон за императорските чиновници и войски. Произволите и притесненията, които започва да изпитва върху гърба си българинът, се увеличават и от злоупотребите и своеволието на данъчните чиновници, която в условията на упадъка и финансовата разруха на империята купували службите cи и чрез тях тактически се стремели да увеличат своите приходи. Най-пълна представа за разрухата, която обхваща българското население през XI — началото на XII в., дава охридският архиепископ Теофилакт. В своите писма до видни византийски сановници той нарича държавните чиновници хищници, които гледат на божествените закони и на царските разпоредби като на паяжини, в които се ловят само слабите мухи. Според него те плячкосват беззащитния народ, като дори продават децата му в робство и освен че събличат дрехите на данъкоплатците, но свличат и месата от костите им.

Към XI в. поради затрудненото финансово състояние на Византия императорите започват да раздават земи на своите служители, вместо да им се плащат заплати от държавната хазна. Така през отбелязания период в империята се появява една нова форма на земевладение, наречена прония. Това понятие в превод на български означава изобщо „промисъл", „попечение", „грижа", но в дадения случай е използване в смисъл на земя, дарявана от императора на своите чиновници, за да се издържат от приходите й. Всички, които получават пронии, се наричат прониари. Обикновено това са държавни сановници, граждански и военни, заслужени хора на императора или пък близки на императорското семейство. Прониарите са владеели земите доживотно, след което те се предават на други лица. Следователно прониарското владение е само пожизнено, а не наследствено. Даването на цели селища заедно със землищата им в прония е още една тегоба, която също е водела до ограбването на българското население.

Наред със светското земавладение сега все повече започва да се утвърждава и едрото църковно земевладение. Това проличава както от дарствените грамоти на Василий II, така и от по-нататъшните привилегии, които получава Охридската архиепископия и които са разширявали нейните земи.

Положението на българите се утежнява още повече и от опустошителните набези, които периодично се извършват от различни номадски народи — печенези, узи и кумани. Техните опустошителни походи зачестяват особено в периода след 1040 г. Първи започват своите набези печенегите. Те извършват нападения още през 1032 и 1034 г. В по-късните си набези те вече започват да се заселват в различни територии — около Ниш, Скопие, Средец и в Добруджа.

През този период, около 1064 г., сродните на печенегите узи преминават също р. Дунав и се пръскат из българските земи. Някои техни отряди стигат далеч на юг, до Солун. Първоначално пограничните войски не успяват да разбият узите. Това става след избухването на епидемия сред тях.

Куманите започват да опустошават българските територии към края на XI През 1091 г. те нахлуват в Тракия. Но обект на техни нападения са предимно източните балкански територии. Особено опасни станали те в края на XI и началото на XII в. През XII в. северозападните български области са подложени пък на набезите на маджарите.

Очевидно византийската държава не е била в състояние да защити своите дунавски граници от нашествията и опустошенията на споменатите народи. Българското население в много случаи е оставено само да организира своята защита. При това положение недоволството от византийското владичество постоянно нараствало.

Докато северните и североизточните български земи през XI—XII в. се разоряват от нападенията на печенези, узи и кумани, по същото време югозападните български покрайнини изпитват нееднократно ужаса на норманските нашествия. Норманите, които са някогашни византийски наемници в борбите е арабите в Южна Италия, сами се настаняват в тези области. Там те създават своя държава и в 80-те годили на XI в. през Адриатическо море нахлуват на Балканите, като стават господари на значителни територии — Албания, Епир, част от Македония, част от Тесалия. В техни ръце попадат много български градове и крепости: Скопие, Охрид, Верея, Сервия, Мъглон и др. Норманите ограбват българите и византийците в продължение на четири години от 1081 до 1085 г. Норманската флота е унищожена от съединените сили на венецианци и византийци. Земите и островите, завзети от норманите, отново минават към империята.

Норманското нашествие се отразява крайно неблагоприятно върху състоянието на българския народ. Особено са засегнати от опустошенията и грабежите териториите, където се водят военните действия. Наред с това населението се задължава да осигурява храна за ромейските войски. Набират се и много войници сред българското население за попълнение на византийските сили.

През 1096 г. през българските територии преминават кръстоносците от Първия поход (1096—1097). През Македония от Драч към Солун минават три техни армии. Тъй като византийската власт им създава затруднения и пречи на продоволствието им, те си отмъщават, грабейки населението и отвличайки добитъка му. Особено необуздани в опустошенията са първите кръстоносни вълни начело с Валтер Голтака, а след него е Петър Амиенски, които минават по пътя от Белград към Средец. Минавайки през балканските области на Византия, те срещат не само организираната съпротива на имперските войски, но там, където те не достигали, населението, включително и българите, само нападало грабителите и им нанася сериозни поражения.

Бързото влошаване на условията на живот на българите в резултат на данъчните промени, които налага империята върху тях, засилват бързо и недоволството срещу византийската власт. Липсата на законна закрила от различните злоупотреби затвърждава убеждението у българите, че те сами е трябвало да организират своето освобождение.

Първата масова проява на народа за възстановяване на държавната си независимост е от 1040 г. Неговото недоволство пламва след разпоредбата на византийския висш сановник Йоан Орфанотроф, брат на император Михаил IV Пафлагон (1034—1041), според която вместо с жито, просо и вино българските селяни трябвало да плащат данъците със златни монети (номизми).

Начело на освободителното движение застава Самуиловият внук и син на Гаврил Радомир Петър Делян. Той избягва от Цариград, където е държан като пленник. Той се ражда в Унгария, откъдето е първата съпруга на Гаврил Радомир.

След напускането на византийската столица Делян достига до Белград, един от важните градове на тема „България", където недоволството от византийската данъчна политика е било най-силно. За кратко време около него се събира голямо множество въоръжени българи. Така през 1040 г. избухва първото и най-голямо всенародно въстание против византийската власт. Петър Делян е провъзгласен за цар, след което войската се насочва на юг, достигайки до Скопие, главния град на темата „България" и седалище на прекия императорски наместник (дук).



Едновременно с въстанието в Белград народното недоволство се разпалва и в Драчката област. Бунтовниците провъзгласили за свой водач известния по храброст и хубост свой сънародник на име Тихомир. От Драч бунтът се разпространява на запад и при Скопие двете войски се срещат. Те започват преговори за водене на съвместна борба за освобождение, но не се постига единомислие по въпроса за по-нататъшния ръководител на движението. Все пак надделява убеждението, че Петър Делян поради царското си потекло трябва да запази водачеството си. Тихомир е убит и начело на освободителното движение от тук насетне като „цар на българите" застава Петър Делян. За кратко време цяла Македония е освободена. Тя все още се явява средищна земя за българите и ядро на бъдещата държава. Поради това било необходимо от Византия да се освободят и съседните на нея покрайнини, които са населени с българи. Византийските войски не били в състояние да спрат успешния ход на въстаническите действия. Една част от войската на Петър Делян се насочва към Драч, а друга към Тесалия. Към въстаналите земи се присъединява и Навпактската тема, включваща в пределите си цяла Южна Албания, Епир и Югозападна Македония. Към въстаническата армия се включва и недоволното ромейско население.

Широкият обхват на въстанието предизвиква основателно тревогата на цариградското правителство. Възниква реална опасност за византийската власт в целия Балкански полуостров. Успехите на българите стават известни и на представителите на бившата българска царска династия, които живеели в далечните византийски провинции в Мала Азия. Сред тях се оказва и един от синовете на цар Иван Владислав — Алусиан. По това време той е притежател на големи поземлени владения в съседната на Армения Харсианска тема. Изпаднал в немилост пред византийските василевси, нему е забранено да посещава столицата. В своето раздразнение Алусиан решава да се присъедини към въстаналите си сънародници с надеждата, че ако въстанието завърши с успех, той ще получи по право царската корона като пряк потомък на последния български цар. Той се добрал до лагера на Петър Делян, разположен край Острово (дн. Арниса в Северна Гърция). Петър Делян, който не желае разцеплението на силите, приема беглеца, като го назначава за главнокомандващ на една 40-хилядна войска със задачата да превземе Солун. Но след претърпения пълен разгром пред стените на солунската крепост Алусиан отново се озовава в лагера на Петър Делян. Една вечер по време на едно угощение, послужвайки си с измама, той ослепява Петър Делян и избягва при византийците. Като награда Алусиан получава високата титла магистър и бива изпратен в Цариград, където отново постъпва на византийска служба. В историята на Първото българско царство остава като извършител на най-голямото предателство.

Последиците от това престъпление не закъсняват. Императорските войски бързо достигнали до Острово, където останалите без водач въстаници не били в състояние да дадат организирана съпротива. Още в първото сражение те са разбити, а Петър Делян пленен и отведен в Солун. Неговата по-нататъшна съдба остава неизвестна. След тази победа византийските войски започват постепенното възстановяване на императорската власт от юг на север. Първоначално е възвърната Тесалия, след това — Албания, и накрая и цялата тема България. При потушаването на въстанието активно участие взема и една наемна нормандска дружина, водена от прочутия по това време Харалд Хардрад. Заради това в една исландска сага той е наречен „разорител на Бългаоия". Неговата активност и жестокост намират отражение и в българските апокрифни летописи, създадени от неизвестни български книжовници през втората половина на XI в. и отразяващи доста подробно както въстанието на Петър Делян, така и нападенията на печенези, узи и кумани в българските земи. Това са „Българска апокрифна летопис", „Видение" и „Тълкование Даниилово", „Сказание Исаево". Последното въстаническо огнище, дало отпор на императорските войски, е крепостта Бояна при Средец. Тя пада през 1041 г., след което и Средецката област е превзета от армията на Михаил IV Пафлагон.

Макар и потушено жестоко, въстанието на Петър Делян показва възможностите на българския народ за успешното възвръщане на своята политическа независимост. Разрухата, която започва все повече да се разраства във Византия, улеснява твърде много българите в техните бъдещи освободителни прояви през втората половина на XI в.

Твърде критична ситуация за империята се създава след поражението, което войската на император Роман IV Диоген претърпява от селджукските турци при арменския град Манцикерт през 1071 г. Почти цялата византийска част на Мала Азия е превзета от селджуките. По същото време балканските провинции на империята се ограбват от нормани, печенеги и др. Нестабилното положение на Византия е използвано от българите, които през 1072 г. организират своето второ освободително въстание начело с Георги Войтех. Той е принадлежал към българските първенци в Скопие и по произход е бил от „кавхански род". Българите се обръщат за помощ към княза на Зета Михаил, който им изпраща подкрепление от 300 души начело с Констандин Бодин. Той е провъзгласен за български цар под името Петър в Призрен, където се намирали въстаниците. Начело c Константин—Петър въстаническите войски се насочват към Ниш, но по призива на Георги Войтех потеглят към Скопие. Тук са посрещнати от ромеите и разбити в голямо сражение в южната част на Косово поле. В сравнение с въстанието на Петър Делян, организираното от Георги Войтех било значително по-ограничено по своя териториален обхват. Но с помощта, която получава отвън, то се превръща в реална заплаха за византийската власт в българските земи.

Неуспехът и на това въстание не довежда до отчаяние българите в борбата за възстановяване на своята държавна независимост. Те продължават да използват всяка подходяща ситуация, която им се е предоставяла от конкретни поводи. До края на XI в. избухват още няколко бунта срещу византийската власт. Според изварите това са: бунтът на Нестор в тема Паристрион от 1074 г., на Добромир и Лека в Средец и Месемврия през 1079 г.

Стабилизирането на Византия в края на XI ч XII в. по време на управлението на династията на Комнините стеснява възможностите на българите за продължение на своята борба. Заетостта им в самоотбраната от нападенията на номадските народи, нахлуващи в българските предели през р. Дунав, също е отвличала донякъде вниманието им от политическата борба срещу империята. Нова благоприятна обстановка за тях се очертава в края на XII в., когато византийската държава изживява една от най-големите кризи в развитието си. Като център на освободителното движение сега се издигат териториите между Дунав и Стара планина. То се ръководи от представителите на местната аристокрация — братята Асен и Петър. Неговият успешен развой довежда до окончателното възобновяване на българската държавна независимост.

Неуспешният развой на българските въстания и бунтове срещу Византия през XI в., нападенията на чуждите нашественици имат за последица новото засилване на богомилството. Сега богомилската проповед намира още по-голяма почва сред населението. Пропагандата на богомилите вече е насочена към чуждата власт. Успехът в разпространението на богомилството бил толкова голям, че през началното десетилетие на XII в. ереста прониква вече и във Византия, и то в средите на византийската аристокрация в Цариград. Стреснат от размаха на богомилството, император Алексий I Комнин организира преследване на богомилите. През 1111 г. техният водач Василий и други богомили са заловени и изгорени на Хиподрума в Цариград.

Същите причини, които предизвикват разширението на богомилството през епохата на византийското владичество, дават тласък за развитие на православното отшелничество. Най- видни негови представители от това време са Прохор Пчински, Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски. Всички те живеят през втората половина на XI — началото на XII в. Своята иноческа дейност те развиват в югозападните български покрайнини, където стават основатели на манастирски обители.



С падането на България под византийска власт културният живот в нейните столични и по-големи средища постепенно замира. Сега възникват условия за прякото разпространение на византийското културно влияние в българските земи. В областта на материалната сфера се забелязва засилване на крепостното строителство. Най-много данни за крепости от XI—XII в. са запазени за Южна България и за височините на Стара планина.

Продължава и строителството на църкви. Най-внушителният архитектурен и художествен паметник от тази епоха е Бачковският манастир, основан от висшия византийски военачалник, севаст и велик доместик Григорий Бакуриани през 1083 г. Най-забележителната сграда от манастирския комплекс е една гробнична църква, наричана още Костница. Особена ценност в нея е не само архитектурното й оформление, но и вътрешната стенописна украса. По-голяма част от фреските носят белезите на Комниновата живопис. Този художествен стил се отличава с тържественост, а линията е основно средство за изграждане на образите. Лицата са строги, одухотворени и вглъбени в себе си.

От времето на византийското владичество водят началото си и фреските в църквата „Св. Георги" в София. Нейните стенописи следват стари български културни традиции, тясно свързани с Охридската живописна школа. Друг интересен паметник е църквата в манастира при с. Нерези край Скопие. В нейните стенописи се среща както типичният за епохата стил на Комниновата живопис. Но заедно с него в паметници личи и влиянието предимно на Охридската живописна школа, чиято сила се усеща в реализма на изобразените сцени.

През XI—XII в. се забелязва определен спад в развитието на някои отделни сфери на българската духовна култура. Това важи особено за развитието на българската просвета. Някогашните културно-просветни школи в Охрид и Преслав напълно западат. Гръцкият език имал приоритет в богослужението. Нараства и обемът на гръцката богослужебна и религиозна книжнина. Забележителна в това отношение е книжовната дейност на Теофилакт Охридски.

Сега средища на духовния живот на българското население стават манастирите. Най-голяма роля на книжовно и просветно средище през XI—XII в. има Рилският манастир. Значителна роля на просветен център има и Бачковският манастир, в който по волята на своя ктитор Григорий Бакуриани се изгражда училище за деца от най-ранна възраст.

Старобългарската литература от този период е предимно с религиозно съдържание. Нейни създатели са духовни лица, които са получавали образованието си в манастирските училища. От този период са известните „Асеманиево глаголическо евангелие", „Савиното евангелие", „Супрасълският сборник", „Битолският триод" и др. Житийната литература също има определено място в литературния живот. Сега възниква Народното житие на св. Иван Рилски, съставено вероятно в XII в. в Средец или в Рилския манастир. Друг широко разпространяван жанр са апокрифите. По своето съдържание те са легендарно-религиозни съчинения със сюжети главно из областта на Стария или Новия Завет. Те са силно повлияни от византийската апокрифна литература. Това са апокрифните летописи: „Български апокрифен летопис", „Тълкование" и „Видение Даниилово", „Сказание Исаево". Те се отличават със силно изразени патриотични елементи, породени от борбата на българите за запазване на своето народностно единство. Изградени в духа на християнската историческа концепция, те разкриват ролята и мястото на българската земя и на българския народ сред останалите християнски народи.

Така очертаните промени в положението на българския народ и на българските земи през епохата на византийското господство над тях пораждат естествено въпроса за отражението на чуждото владичество върху по-нататъшното развитие на българското общество. Въпросът има своите две основни страни. Първата е свързана с последиците върху социално-икономическото състояние на населението. С утвърждаването на византийската власт в България постепенно се разпространява византийската данъчна система. Най-важната крачка по този път е комутацията (превръщането) на натуралните данъци в парични, извършена през управлението на император Михаил IV Пафлагон и съпроводена с общото усилване на данъчния гнет. Тази тенденция се дължи не само на това, че през XI—XII в. данъците и повинностите стават основна форма за реализация на държавната собственост върху земята, но и на придобитите жестоки форми на данъчния гнет, който българският народ поема върху себе си в сравнение с населението от изконните византийски райони на империята. Те се дължат и на обстоятелството, че през XI—XII в. България става арена на непрекъснати войни и местното население се е задължавало да осигурява необходимите материални средства. Нужно е да се отбележи, че прилаганата по време на византийското владичество данъчна система заедно с нейната терминология след възстановяването на българската държава в края на XII в. се усвоява в значителна степен и от българската държавна администрация. Това важи и за военно-административното устройство на възобновеното българско царство.

Втората страна на въпроса е свързана със съдбата на българската народност и на българската култура през годините на чуждата власт. Бе отбелязано, че император Василий II предава всички по-важни длъжности в ръцете на византийски сановници и пълководци и подчинява църквата непосредствено на своята власт. С това на практика той, а и императорите след него засилват стъпка по стъпка връзката на българите и на техните територии с центъра на империята. Но това не довежда до системната и съзнателна асимилация на българите от Византия. Внимателното проучване на изворите върху характера и развитието на културния живот не дава основание за подобно твърдение. По-скоро през отбелязаната епоха се забелязва един процес на спад и известно потискане на развитието на старобългарската култура, обусловено от натрапваното на чуждата култура. Това е ставало чрез: политическите цели за утвърждаването на византийската власт, византийските норми на живот, византийските закони, гръцкия език като официален, разпространението на елитарната византийска култура в областните центрове и т. н. От гледна точка на завоевателите потискането на местната култура и обичаи винаги е било най-рационална политика и Византия също не е правила изключение в това отношение. Но въпреки това българското население продължава да създава своите културни ценности, възприема и някои положителни страни от византийската култура. Това преплитане или по- скоро съчетаване на местната българска културна традиция с византийската навлиза и се развива в различните сфери на културата на Второто българско царство.

 
Литература

Мутафчиев, Π. История на българския народ (681 — 1323). С., 1986.
История на България. Т. III, С., 1982.
Тъпкова—Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад. Към историята на северните и североизточните български земи (края на Χ—XII в.) С. 1976.
Литаврин, Γ, Г. България — Византия (XI—XII в.) С., 1987.

http://istorianasveta.eu/
« Последна редакция: Септември 20, 2016, 22:56:54 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8876
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Въстанията на Петър Делян и Георги Войтех
« Отговор #1 -: Август 31, 2015, 20:58:48 »
Въстанията на Петър Делян и Георги Войтех

Непосредствено след падането на България под византийска власт през 1018 г., българите правят опити да възобновят българската държава. След неуспешния заговор на Елемаг (български болярин по времето на Самуил) и Гавра (друг Самуилов войвода) през 1019 г. следват 20 години на затишие. Причините за това са действията на Василий II през последните години на войната и веднага след приключването ѝ, а именно: Депортацията на българи и приобщаване на български велможи към византийската аристокрация, от което следват демографски и социални изменения. Обособяването на българите по национален признак чрез църковната автономия и неизменянето на данъчната система по своята същност пък водят до безразличие и донякъде примирение у българите.


Обявяването на Петър Делян за цар на българите

Картината се променя рязко в края на 30-те и началото на 40-те години на XI в. Освен промяната на финансовата обстановка в империята, от което са засегнати българските провинции, начело на Българската архиепископия застава византиец. Този акт припомня на българите, че са обикновени поданици на василевса и това ражда първото голямо движение за възстановяване на българската държава. Води го Петър Делян.

За произхода му различните извори дават различна информация. Според Йоан Скилица той е „роб на мъж от Византион” на име Петър, наричан още Делян и е син на Роман – синът на Самуил. Михаил Деволски обаче поправя византийския летописец като посочва Радомир за негов баща и добавя, че Петър Делян е роден от брака на Радомир с дъщерята на унгарския крал. Други византийски хронисти пък наблягат на „лъжливото” родословие на Делян, позовавайки се на факта, че в Средновековието това е обичайно явление и е част от политическата идеология. Сведенията, които имаме за брака на Гаврил Радомир с дъщерята на унгарския княз Геза, дават сериозно основание да приемем твърдението на Йоан Скилица.

През 1040 г. Петър Делян, син на Гаврил Радомир, внук на Самуил и роб на някакъв византиец, избягва от Константинопол и се насочва към Белград. Причината да избере далечния северозапад е, че там най-късно е установена имперската провинциална и военна администрация. Йоан Скилица пък отбелязва, че Белград е на брега на Дунав, а отсреща са земите на краля на Унгария. И така, политическата проповед на Петър Делян пред тамошните българи, съчетана с недоволството им от замяната на натуралното задължение към империята с парично такова, наложено от Йоан Орфанотроф, довежда до отхвърляне на ромейската власт и провъзгласяване на Петър Делян за български цар.


Петър Делян и Тихомир, миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Той има само една посока на действие, а именно на юг. Когато преминават през Ниш и Скопие, в следствие на някои обстоятелства настъпва промяна в българския лагер. Противно на очакванията срещу водените от Петър Делян българи не се изправя управителят на България, а стратегът Драч Василий. Той е обвинен от един от подстратезите си, Михаил Дермокаит, че замисля тирания и бива заловен и хвърлен в затвор. Наследилият го Дермокаит пък бързо се проваля и избягва с войската си. Изоставените войници обявяват „апостасия”, т.е тирания и провъзгласяват за цар на България Тихомир. Той се отличава от останалите с остър ум и храброст. Така се образуват два въстанически лагера. Единият признаващ Делян, а другият – Тихомир. Това положение не може да продължава дълго, затова Делян и Тихомир се срещат по инициатива на Делян. От Скилица знаем позицията на последния: „Ако вярват, че е потомък на Самуил и са склонни да царува над тях, то да отстранят Тихомир, обратно, ако не желаят подобно решение, да премахнат него и да ги управлява Тихомир”. В крайна сметка българите решават, че предпочитат Делян и убиват Тихомир.

Оттук нататък Петър Делян започва военни действия за разширение на освободените територии. Първата стъпка е срещу василевса Михаил IV, който се намира в Солун. Йоан Скилица отбелязва, че императорът изоставя целия си обоз, скъпи тъкани и сребро и потегля към Константинопол съмнително бързо. Една част от българската войска завзема Драч, друга навлиза в Тесалия и превзема Димитриада, трета пък достига до Елада и край Тива побеждава ромеите. Към българите се присъединява и Никополската тема без Навпакт.


Карта на въстанието

След тези успешни действия в българския лагер пристига Алусиан – вторият син на Иван Владислав, който е изпаднал в немилост. Нему бива поверено ръководството на настъплението срещу Солун. Тази военна кампания се оказва неуспешна и в следствие се обтягат отношенията между Алусиан и Петър Делян. Единият не може да скрие срама от поражението, а другият – съмнението в измяна. В крайна сметка в желанието си да се реабилитира на организиран обяд Алусиан ослепява Делян, но не се възползва от шанса си да оглави българите, а потърсва убежище при ромеите.

Бягството на Алусиан бележи началото на края на българската независимост. Следват военни поражения, слепият Делян бива отведен в Константинопол, а българите отново стават поданици на василевса.

Борбата за независимост продължава повече от една година, през която византийците са изтласкани от голяма част от българската етническа територия. Кекавмен казва „Като покорил българите, царят се завърнал”. Крайното поражение нанася тежък удар върху стремежа на българите да възстановят царството си, но не слага неговия край.

Три десетилетия по-късно Македония отново става център на борбата срещу византийците. През 1072 г. Георги Войтех, потомък на стар аристократичен род, вдига ново въстание. Сведения за него получаваме от Скилица, Зонара, Никифор Вриений и Дуклянския презвитер.

Годината не е избрана случайно, тъй като Византия по това време търпи поражения във външната си политика. През 1071 г. империята претърпява катастрофална загуба в битката със селджуските турци, а в същото време норманите превземат последната византийска крепост в Южна Италия.

Въстаническите действия започват от Скопие като в помощ на българите се притичва сръбският жупан Михаил, който изпраща в лагера на бунтовниците сина си Константин Бодин и отряд от 300 души, предвождани от пълководеца Петрила. Срещу българите тръгва Никифор Карантин, управител на тема България, преминавайки през Призрен. Там пристига и заместникът му Дамян Даласин.


Константин Бодин

В сражение срещу сърби и българи византийците претърпяват поражение, като много от тях са пленени. След тази битка  Константин Бодин е провъзгласен за български цар, приемайки по традиция името Петър.

За продължаване на военните действия българската войска е разделена на три отряда – първият остава в Скопие с водач Георги Войтех, вторият се насочва към Ниш с Константин Бодин и третият, начело с Петрила, тръгва на Юг.

Българите, водени от Петрила, завземат Охрид и гр. Девол и се насочват към гр. Костур, където бива съсредоточена най-много византийска войска. Първоначално въстаниците водят успешни действия, но в последствие са разбити. Византийците, водени от Михаил Саронит, тръгват към Скопие и там водят преговори с Георги Войтех. Скоро след това обаче на помощ на Войтех се притичва Константин Бодин и в решително сражение край Косово поле българи и сърби претърпяват погром.

Така с неуспех завършва въстанието на Георги Войтех. Той и Константин Бодин са пленени. Според Скилица Войтех е измъчван до смърт. Бодин пък е заточен в Антихония, но по-късно е откупен и предаден на баща си, от когото наследява дуклинския сръбски престол. Неговата съдба повече никога не се свързва с България.

Според Михаил Псел „Те (българите) му връчили властта, след като го вдигнали на щит”. Това е византийски обичай, характерен за ранна и късна Византия, непознат на Средновековна България и позабравен през 11 в. във Византия.

 

Използвана литература:

„Том I История на Средновековна България VII – XIV в.” – Иван Божилов, Васил Гюзелев

„Българско Средновековие” – Петър Ангелов

„Извори за въстанието на Георги Войтех” – П. Петров

http://www.bulgarianhistory.org/
« Последна редакция: Септември 20, 2016, 22:56:08 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8876
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 53.0.2785.116 Chrome 53.0.2785.116
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Въстанията на Петър Делян и Георги Войтех
« Отговор #2 -: Септември 20, 2016, 22:53:24 »
Проф. Пламен Павлов: Въстанието на Петър Делян е върхово събитие в българската история

http://images.focus-news.net/508bdbc7809e1495e839754b6b19032b.jpg
Българските земи под византийска власт (1018-1185)

Проф. Пламен Павлов, преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” в интервю за Агенция „Фокус” във връзка с въстанието на Петър Делян, причините за избухването му, изводите от него мащабността му.

Фокус: Какви са причините за въстанието на Петър Делян?
Пламен Павлов: Въстанието на Петър Делян е едно събитие, което незаслужено е в периферията на българската историческа памет. То е най-голямото въстание в цялата българска история. Причините за него са много. Поводът за въстанието е трансформацията на данъците от натурални в парични. Когато Василий II завладява България, запазва съществуващата данъчна система, която е била в натурални плащания. Към 1040 година и българските земи преминават към традиционната за цялата империя парична система. Археологическите проучвания показват, че нещата са били дори по-сложни. Данъците са били изчислявани в пари, а може би са събирани отново в натура. Това е давало възможност за една двойна корупция и още по-големи злоупотреби. Факт е, че византийската власт гледа на българските земи като на покварена чужда територия. България е била разделена на няколко интегрални провинции в състава на империята и би трябвало системата за събиране на данъци да не е по-различна. Нерядко гръцките византолози ни упрекват, че показваме нещата в България като по-драматични, но тук злоупотребите, корупцията и негативните практики са били много по-широко разпространени, отколкото навсякъде другаде. Много по-важна е причината, както пише Йоан Скилица, че българите не са свикнали да търпят чужд ярем. Все още е жив споменът за погиналата преди десетилетия Българска държава. В крайна сметка голяма част от участниците във въстанието на Петър Делян са помнели времето на Самуил и неговите наследници. Сред тях има и участници в последните битки срещу Византия. Тези, които през 1018 г. са били 20-годишни, през 1040 г. са били 40-годишни. Идеята за самостоятелна и независима българска държава е продължавала да бъде изключително популярна. Българите са гледали на своята държава като на нещо много по-добро, отколкото на чуждата власт. То избухва някъде около 1 септември, тъй като по принцип данъчната година и въобще новата година тогава е започвала през септември.

Фокус:Какво е било въстанието по своите мащаби?
Пламен Павлов:Това е изключително масово въстание. Петър Делян го вдига в Белград, днешната сръбска столица. Тя в през почти цялото Средновековие е български град, населен с българско население. Това, че днес Белград е столица на Сърбия и че е населен със сърби е продукт на много по-късни промени. През Средновековието става въпрос за един голям български град в западната част на тогавашните български земи. Самият Петър Делян е малко неясна фигура. Според съвремениците той е самозванец. В българската историография се отбягва този въпрос, но за съвременните византийски автори като Михаил Псел, той не е бил истинският човек, за когото се представя. Самият Петър Делян е твърдял, че е син на Гаврил Радомир и съответно внук на Самуил и дете на тази унгарска принцеса, за която е бил женен Гаврил Радомир. Ако той е бил самозванец, тъй като има такова твърдение,това не само, че не намалява неговото значение, но го издига още повече. Става дума за един изключително смел човек, за един много голям средновековен български патриот, който е бил склонен на греха да се представя за някой друг, но да поведе своя народ към освобождение. След като е издигнат превзема Скопие, който е столицата на византийската провинция България. Вдига се обаче още едно въстание заедно с Деляновото в Драч. Отново се разбунтуват местните войници и издигат за цар войника Тихомир. Двете армии се срещат в Скопие. Там се прилага една практика, характерна за Първото царство. Свиква се народен събор. Там се стига до спор кой е легитимният владетел. Явно, че хората на Тихомир са твърдели, че не са вярвали в това, което е говорил Делян. Той обаче с изключително силно красноречие и с патетика успява да убеди въстаниците, че е законен цар. Тогава за съжаление Тихомир е убит с камъни от тълпата.

Фокус:С какви думи Петър Делян е успял да спечели българския народ и е успял да се пребори с Тихомир?
Пламен Павлов:Той е спечелил своите привърженици с факта, че възстановява Българската държава. Всъщност още в самото начало на въстанието той възстановява традиционните български институции. Имаме кавхан, ичургу боил и комити. Той връща данъчната система и това кара малко по-късно някой небългарски провинции също да се присъединят към него. Специално в спора с Тихомир той казва, че не може един храст да храни две червеношийки, т.е. че трябва да има единство. Не може в едно въстание да има двама предводители. Поне така ни го предават византийските хронисти. Нямам отношение дали е бил самозванец или не. Той е една много ярка фигура от Българското средновековие - един човек с изключителни харизматични качества.

Фокус:Как се развива въстанието?
Пламен Павлов:Въстанието по-нататък придобива необратим ход. Византийските сили навсякъде са разбивани. Самият император Михаил IV бяга от бойното поле близо до Солун. В част от византийската армия има много български войници и е предвождана от Мануил Ивац. Той е син на Ивац, който е един от най-верните боляри на Самуил. Мануил Ивац напуска византийската армия и се присъединява към Делян. Въстанието на Петър Делян за няколко месеца успява да възстанови България от времето на цар Самуил.

Фокус:Как е потушено въстанието и каква е ролята на Алусиан?
Пламен Павлов:Това е следващата му особеност. В конфронтацията си с Византия отначало въстаниците имат успехи и то очевидно много големи. Български части навлизат в района на Драч, в района на Тесалия. Въстанието дори излиза извън пределите на България. Ние не можем да приемем, че то обхваща само северозападните земи. То със сигурност е имало своите проекции на изток. В източните земи поради заплахата от печенегите, ситуацията е била много по-сложна и трудна. Появата на Алусиан обаче е основната драма във въстанието. Алусиан е вторият син на Иван Владислав. Към 1040 г. той е престолонаследник. По-големият му брат Пресиян II е ослепен в резултат на един заговор през 1030 г., в който той се опитва да превземе империята отвътре и да освободи България. Това е една малко известна „византийска афера”, но тя говори какво съзнание има българският елит. Доктрината на Симеон, че българите имат право върху византийската корона е споделяна от един представител на династията, даже и когато държавата я няма. През 1040 г. Пресиян вече е извън играта. Фактически вторият син на Иван Владислав е Алусиан. Той е бил управител и военачалник в арменските земи на Византия. Бил е женен за много богата арменка и е бил един от най-богатите хора във Византия. Упрекват го в корупция. Бил е поставен под домашен арест. Част от именията му са конфискувани. В този момент избухва въстанието и той си спомня за своя произход. Очевидно Алусиан се е вписвал добре във византийската система обаче този път, когато е в ситуация на преследване, решава да предяви своите претенции към короната. Той успява да избяга тайно, дегизира се като обикновен войник, тъй като тайните служби на Византия го търсят. След няколко месеца, когато бдителността на полицията е спаднала се появява при Острово, където е бил и лагерът на Петър Делян. Това селище е било за кратко българска столица. Лагерът на Делян е бил там, защото основният удар е бил насочен към Солун от една страна. От друга страна в този район преди 23 години е бил убит Гаврил Радомир, т.е. дори и с присъствието си на Островското езеро показва връзката си с Гаврил Радомир. Алусиан се появява в лагера на въстаниците, но отначало е инкогнито. Постепенно намира хора, които са недостатъчно удовлетворени от собственото си положение и започва да подпитва какво биха направили българите, ако се появи истински царски син. Явно е имало все пак съмнение в армията, тъй като те отговорили, че ще се присъединят към него. Алусиан показал белезите си от 1018 година. Всички започнали да целуват ръцете и нозете му и всъщност извършили тих преврат. Делян този път не успява да овладее ситуацията и се съгласява на двуевластие. Само преди месец се е говорило, че не може да има двама предводители, но сега той е принуден да се съгласи. Постепенно Алусиан го измества от първото място. Алусиан извършва атака срещу Солун, която се проваля. Причините за поражението не са изяснени напълно. Не мисля,че Алусиан съзнателно е загубил битката, просто до този момент той е командвал професионални войски. Той се опитва да изненада Солунския гарнизон с внезапна атака, но пък преуморява българските войници. Това е първото голямо поражение на българите. Въстанието продължава въпреки това, но самият Алусиан вижда, че нещата за него не са добри. Той с измама ослепява Делян и му отрязва носа. Постъпката му е много подла и долнопробна. Малко след това Алусиан бяга в лагера на императора, където всичко му е простено, възстановен е на високи постове и са му върнати именията. Въстанието продължава още няколко месеца с голяма степен на екзалтация и упоритост. Силите обаче са неравни. Византия хвърля срещу въстаниците и своите нормански наемници. Там е и прочутият Харалд Хардрад бъдещ норвежки крал, наричан бичът на българите. Макар че донякъде ролята му е преувеличена, но все пак срещу българите са хвърлени елитни военни части. В сагите се казва, че българите са командвани от своя сляп цар. В крайна сметка въстанието е потушено, Петър Делян е пленен и завършва живота си в затвора. Има още един елемент на съпротива при град Прилеп. Там Мануил Ивац прави дървено-землена преграда. Същата, каквато Самуил е правил в Ключ. Виждаме повторение на прабългарски технологични съоръжения. Другото, което знаем, че в една от битките за Средец край Бояна, воеводата Ботко е оказал голяма съпротива, но е бил победен. Въстанието е потушено, но то има изключително силен ефект.

Фокус:Защо Петър Делян носи името Петър?
Пламен Павлов: Петър Делян вероятно не се е казвал Петър, а само Делян. Той носи името Петър в чест на самия цар Петър. Цар Петър, синът на Симеон е първият законно признат от света цар, василевс, император. Той се превръща в олицетворение на българската държава. Затова Делян приема името Петър. Константин Бодин в следващото въстание пак е Петър. Най-накрая виждаме по-големият брат на Асен – Теодор, да приема името Петър. Цар Петър, за когото обикновено оценките не са много ласкави, е бил много популярен. Към него е имало много силен култ. Негово царство се е смятало за едно благословено време на добър живот и ниски данъци. Това още веднъж показва, че всички сръбски и македонски глупости на тема Петър Делян са дълбоко неверни. Въстанието си е част от българската история. Навсякъде в хрониките се говори само за българи.

Фокус:Какви са изводите от въстанието на Петър Делян?
Пламен Павлов:Независимо от византийското завоевание, българският народ продължава да предпочита да има собствена държава. Той не се примирява с чуждото владичество. Вторият извод е голямата популярност на старата българска държава – на нейната данъчна система, на нейния модел на държавно управление и нейните владетели. Другото разбира се, което можем да кажем, че разделението в аристокрацията особено във владетелския дом има много лоши последици. На практика основната слабост на въстанието е разделението, което настъпва с появата на Алусиан. Като цяло въстанието говори за съхранената сила на българския народ, за неговото етнокултурно пространство. Виждаме, че то се простира от Белград до Бяло море и планините на Албания. Виждаме това, което виждаме и днес – да граничим със себе си, така да се каже. Има големи български общности, които са останали още от онези времена. Не можем да приемем спекулациите, че това въстание не е българско. Не само в македонските, но и в сръбските учебници се правят едни или други машинации свързани с това въстание, тъй като то избухва на територията на днешна Сърбия и продължава на територията на днешна Македония, макар че има своите проекции на територията на днешна България. Много често в учебници и в други книги малко или много се манипулира, за да не се знае истината. Истината е,че то е едно върхово събитие в българската история.

http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=34379
« Последна редакция: Септември 20, 2016, 22:56:30 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8876
  • Country: bg
  • Карма: +516/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 65.0.3325.181 Chrome 65.0.3325.181
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българските земи под византийска власт (1018-1185)
« Отговор #3 -: Април 15, 2018, 21:47:23 »
Травъл и въстанието на павликяните в България

Павликянинът Травъл, водачът на масовото въстание на българските еретици в Пловдивска Тракия през 1084-1086 г., блестящ военачалник, ловък стратег и дипломат, остава сред най-слабо познатите „големи имена“ на нашето средновековие. Нещо повече, павликянското въстание най-често само бегло се споменава в трудовете по българска история, а действията на Травъл и сподвижниците му остават обект на най-обикновен преразказ. В изследванията на гръцки и други чуждестранни византолози подходът е практически същият („анализът“ най-често опира до посочването на еретическата природа на въстаниците), като обаче, по един или друг начин, се отрича или игнорира връзката на това интересно социално и политическо движение с историята на средновековна България.

Травъл бил роден в средновековния Филипопол (бълг. Пълдин, Пловдин, Филиповград) към средата на XI в. и, подобно на други представители на видните павликянски семейства, поел пътя на военната служба във византийската армия. Както разказва византийската историчка Анна Комнина, през 1084 г. (началото на въстанието) Травъл бил вече шеста година личен и доверен „слуга“ (т.е. един от близките адютанти или оръженосци!) на нейния баща, прославеният пълководец и император Алексий I Комнин (1081-1118). Като пресметнем времето на тази служба, то пловдивският павликянин очевидно бил сред най-верните хора на Алексий I Комнин още от 1078-1079 г. и е преживял заедно със своя „патрон“ редица победи и триумфи, както и немалко тежки изпитания. Същевременно Травъл натрупал сериозен военен опит при войните с многото и най-разнородни врагове на тогавашната Византийска империя – печенези, италиански нормани, селджукски турци и др. Че Травъл наистина е бил особено приближен до императора личи и от факта, че лично Алексий I Комнин му дал за съпруга една от най-приближените дворцови дами на императрицата Ирина Комнина. Така че голяма част от фактите около бунтовника Травъл любознателната принцеса Анна е научила не от „втора ръка“, а от своите родители, особено от майка си Ирина.


Анна Комнина

Разбира се, още когато постъпил на служба при Алексий I Комнин, „манихеят“ (павликянинът) Травъл трябвало да бъде „удостоен със светото кръщение“ под личната опека на своя господар. Това означава, че българският еретик поне привидно се е бил отрекъл от „богомерзката ерес“ и официално преминал в лоното на православната църква. Години наред Травъл придружавал военачалника, а после и императора Алексий I Комнин при неговите военни походи и станал свидетел на някои събития и действия, които го накарали да изостави бляскавия и сигурен живот в императорския двор. Така приближеният на могъщия византийски император поел рискования път на бунтовник и открит неприятел на византийската власт.

Пловдивските павликяни, от чиято среда произлизал Травъл, били една религиозна общност с интересна, дълга и недостатъчно изследвана история. Първите еретици били заселвани тук, в Северна Тракия и Филипопол, от далечните райони на Армения, Сирия и Мала Азия на няколко „вълни“ още от VII до края на X в., като най-познати са тези при императорите Константин V Копроним (в средата на VIII в.) и Йоан I Цимисхи (през седемдесетте години на X в.). Целта на тези принудителни преселения била да се отслабят позициите на „ереста“ в първата й родина, както и да се усили отбраната по границата с България. Павликянските войници били „…хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание…“ – думи, които в духа на средновековната епоха са най-красноречивата оценка за техните военни умения. Тази „надеждна стража“ по българската граница била формирана векове наред, като същевременно групи от български славяни били депортирани оттук и заселвани по местата, откъдето били довеждани еретиците. Тази политика на „разместване на населения“ била практикувана от Византия векове наред и поне на първо време давала положителни резултати.

Павликянската общност в Пловдивска Тракия и нейната роля остават слабо познати и недооценени от българската историческа наука. Това не е естествено, тъй като павликянството е имало силни позиции в средновековна България, и то не само край Пловдив, но и в днешните Македония и Северна България, вкл. на територията на Видинското царство през XIV в. Потомци на павликяните са основната част от днешните българи, принадлежащи към римо-католическата църква, а техният диалект е определен от езикознанието като „павликянски български говор“. От друга страна, именно павликянството предоставило теоретичната основа на сходното, но оригинално по същина българско богомилство, чийто основоположник „поп Богомил“ най-вероятно се е подвизавал отново в Пловдивска Тракия. Павликяните обаче съвсем не се „разтворили“ сред богомилите, а запазили вярата си и я разпространявали независимо от богомилството и другите средновековни „ереси“. Вярно е, че павликянският дуализъм е бил по-„краен“ в теоретичен план, но социалната практика на тази „ерес“ имала по-„умерен“ и „човешки“ облик – павликяните не били толкова непримирими към частната собственост, личния живот и т.н. Те не изразявали позицията против продължаването на човешкия род (най-неприемливата за обикновените хора богомилска теза!), като същевременно не само не отричали носенето на оръжие и войната, но дори, както стана дума, се славели като отлични, извънредно храбри войници.

Разбира се, като затворена религиозна общност пловдивските павликяни едва ли през XI в. притежавали ясно българско етническо самосъзнание, но те вече положително не са имали такова и на „арменци“ (характерно за етническите арменци с „монофизитско“ християнско изповедание), още по-малко пък на „ромеи“, както нерядко твърдят пристрастните към средновековния „елинизъм“ в Пловдив съвременни гръцки историци. Първоначалните корени на тази общност наистина били малоазийски, но в новата си среда павликяните сравнително бързо се българизирали в етническия и народопсихологическия смисъл на думата. Едва ли е случайно, че през 1205 г. пловдивските павликяни заедно с останалите българи извикали цар Калоян (1197 – 1207) против латинците и опиталите се да овладеят властта в града византийски аристократи начело с Алексий Аспиет. С други думи, през XI-XII в. в етнически план павликянската общност в сериозна степен е била „превзета“ от доминиращата по течението на Марица и далече на юг, в Родопите и Беломорието, българска народностна среда. От гледна точка на средновековната религиозност обаче тези българи имали най-вече себеусещането за „истински християни“, те виждали в свое лице най-верните последователи на Иисус Христос и апостол Павел. Ако направихме тези обширни пояснения, то е защото без тях няма да бъдем в състояние да проумеем действията на Травъл и неговите сподвижници.

През 1081 г. император Алексий I Комнин повел тежка война с нахлулите в днешна Албания и югозападните български земи (съвременна Македония) италиански нормани, ръководени от техния граф, авантюристът от средиземноморски мащаб Робер Гискар („Коварния“, „Лисицата“). Включеният в императорската армия отряд от 2800 пловдивски павликяни (косвено указание, че еретическата общност около Пловдив е брояла няколко десетки хиляди души!) участвал в сраженията с нашествениците, като може би дал около 300 жертви в боевете край Драч. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали театъра на войната и се завърнали по родните си места. Озлобен от неуспехите си край Драч, които отдавал, тенденциозно или не, на павликянското неподчинение, Алексий I Комнин изработил свой план за подчинение на непокорните „еретици“. Връщайки се в своята столица през Беломорието, той извикал за преговори павликянските лидери Ксант и Кулеон. Доверявайки се на клетвите на василевса, те пристигнали в лагера на ромеите край дн. Комотини (Гюмюрджина), но веднага били арестувани и отведени в тъмница в Цариград. Пловдивската павликянска общност била подложена на репресии и притеснения, вкл. заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н.


Алексий I Комнин

При тези тревожни вести Травъл „възнегодувал силно“ и, изпреварвайки доноса на своята „благоверна“ съпруга, избягал от Цариград заедно с най-близките си съмишленици. С други думи, явно Травъл, чиито сестри също пострадали от репресиите в Пловдив (може би те били съпруги на Ксант и Кулеон?), вече бил подозиран в съпричастност към бунтовните насторения на неговите съграждани. Че императорският адютант е имал авторитет сред пловдивските павликяни личи и от обстоятелството, че когато се появил в Тракия, той веднага бил последван от мнозина бунтовници. Травъл и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово (или Велятово), отъждествявана напоследък с „Калето“ край с. Розовец, Пловдивско, или пък поставяна най-общо в района на Карлово и Казанлък. Подобно на своя съгражданин Лека, оглавил едно българско антивизантийско движение с център Сердика (Средец, дн. София) само пет години по-рано, и Травъл потърсил връзки с печенежките и българските първенци от Добруджа. Негови съюзници станали Татуш от Дръстър (Силистра), Сача от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта), а вероятно и други „династи“ (боляри) от размирното Подунавие. Този съюз бил скрепен чрез брака между Травъл и дъщерята на един неизвестен по име „печенежки главатар“.

Очевидно познавайки военачалническите и организаторски способности на своя доскорошен „слуга“, император Алексий I Комнин се опитвал да го склони към подчинение „…с писма и обещания“. Както разказва Анна Комнина, на Травъл били гарантирани „…безнаказаност и пълна свобода, но ракът не се научил да върви напред.“ Укрепявайки се в Белятово, Травъл създал своеобразна „свободна територия“ (тук от само себе си се налага паралелът, макар и в далеч по-малки мащаби, с импровизираната павликянска „държава“ с център Тефрика в Мала Азия през IX в.!), откъдето почти всекидневно извършвал дръзки набези към Пловдив. Самият град обаче явно оставал под византийски контрол, а павликяните явно не разчитали, че ще могат да се закрепят успешно в равнината срещу далече по-силния византийски противник. В своите нападения Травъл използвал и печенежка помощ, което създавало още по-сериозна опасност за и без това дестабилизираните византийски позиции в един немалък ареал от покорените български земи именно по същото време – осемдесетте години на XI в. Неслучайно против Травъл била изпратена своевременно силна войска, ръководена от великия доместик (командващият сухопътните сили) Григорий Бакуриани, създателят на Бачковския манастир, личен приятел на Алексий I Комнин. Последната подробност свидетелства, че Бакуриани несъмнено е познавал и самия Травъл, което навярно е предопределило изпращането му против метежника. В завързалата се битка силите на Травъл не само не отстъпили, но, използвайки грешките на византийското командване, преди всичко на помощника на Бакуриани, Врана, постигнали решителна победа над ромеите. В хода на сражението загинал самият Григорий Бакуриани (той се блъснал с коня си в един дъб и издъхнал на място), а императорът горчиво оплакал своя близък приятел. Загинал и Врана, върху когото Анна Комнина хвърля вината за поражението на ромеите. Обстоятелствата около гибелта на Бакуриани още веднъж ни показват Травъл като находчив военачалник. Той умело използвал природните дадености на Средногорието, за да затрудни действията на византийската конница.

Цели две години Алексий I Комнин не могъл да се справи с Травъл, който се опитвал да разшири обсега на своите действия. През 1086 г. срещу него потеглила нова силна армия, в чиито редове имало и френски рицари на византийска служба. Тя била командвана от верния императорски пълководец Татикий, по произход покръстен „сарацин“ (арабин или селджук), навярно също стар познайник на Травъл. Двете войски се срещнали нейде на север от Пловдив и три дни стояли една срещу друга, без да встъпят в сражение. Най-накрая печенезите, на някои от които може би е било платено за колебанието, започнали да се оттеглят на север. Травъл не бил в състояние да удържа повече положението и се изтеглил също на север от Балкана.

Византийската армия не посмяла да рискува с преследване и необезпокоявано влязла в Пловдив. Усмиряването на павликяните около Пловдив продължило десетилетия наред, без да даде трайни резултати. Веднага през 1086 г. павликяните, които не последвали Травъл в Северна България, станали обект на специални грижи. Те получавали земи и привилегии при условие, че приемат православието. През 1114-1115 г., три десетилетия след въстанието на Травъл, Алексий I Комнин посетил лично Пловдив (той бил придружаван и от своята дъщеря, бъдещата историчка Анна), където разгорещено спорил по въпросите на „правата вяра“ и оборвал местните „ересиарси“ Ксант, Кулеон и Фол. Отново склонните да приемат православието павликяни били обдарени, докато водачите и непримиримите – подложени на репресии, заточения и затвор.

Какво е станало с Травъл и хората му след 1086 г.? Както вече бе казано, те се оттеглили на север от Стара планина, но какво е станало с тях и водача им е неизвестно. Поне до 1091 г. Византия нямала пряката възможност да закрепи властта си в големи райони от Подунавието, тъй че павликянската „държавица“ или „община“ е продължила да съществува, макар и в по-миниатюрен мащаб, някъде северно от Балкана. Примамливо е да свържем тази миграция с немалкото павликянски имена в Търновско, Свищовско и Никополско (те се известни най-вече от османо-турските данъчни регистри няколко столетия по-късно), особено с името на днешния град Павликени – въобще с онези севернобългарски земи, където през следващите столетия трайно съществуват селища на покатоличени вече български павликяни. Дали първоначалният „тласък“ за формирането на това българско население е даден от хората на Травъл, е трудно да се отговори, тъй като липсват достатъчно данни, визиращи именно XI-XII в.

Защо голямото въстание на Травъл някак си „загасва“, при все че бунтовниците остават на практика непобедени от империята? Нашата историография не само не дава някакъв приемлив отговор, но дори и не задава този въпрос… Естествено, за крайния неуспех на въстанието са действали различни фактори (византийското надмощие като цяло, несравнимо по-малката численост и въоръжение на въстаналите павликяни, конкретната политическа обстановка в Тракия и българските земи въобще, непостоянството на „печенежкия фактор“ и т.н.), но най-важният от които все пак си остава религиозно-психологическото различие между „еретиците“-павликяни и пазещият в мнозинството си своята „праотческа“ православна вяра български народ. Не е било възможно и някакво тясно взаимодействие с водещата социална сила на българското общество – болярството, независимо от съюза на Травъл с отделни влиятелни български и печенежки първенци. Стремежът към създаването на някаква утопична в основата си павликянска „държавица“, „община“, „църква“ и т.н. (както стана дума, такава съществувала за известен период в Мала Азия през IX в.) бил лишен от перспектива в българските условия и влизал в кардинално противоречие с желанието на останалите българи да възкресят погиналото българско царство и независимата българска православна патриаршия.

Така или иначе, Травъл остава една от големите и недооценени фигури на българското средновековие. Неговите качества на военачалник и организатор, верността му към собствената „еретическа“ павликянска среда, евентуалният му опит да създаде „алтернативна“ държавна формация за „истинските християни“, павликяните, още веднъж показват многообразието в духовния и политическия живот на средновековните българи.

https://bulgarianhistory.org/pavlikiani-vustanie-travyl/


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf