Краеведски проучвания

[Lada]

Здравейте!  :)
Краезнанието е много интересно нещо - поне за мен. Сигурна съм, че тук има и други хора, които ги вълнува това или поне им е интересно да четат. Събирам всякакви краеведски проучвания, а от сравнително скоро започнах и да се ровя повече из нета за разни сайтчета или книги за села и градове, които някой ентусиаст е сканирал. Така реших да споделя тук какво съм си събрала от нета (не е много засега), на който му интересно да чете...
Много хубаво би било и вие, ако знаете, да споделите...
Здраве.

http://www.promacedonia.org/kalojan/mechka/index.html с. Мечка, общ. Иваново, обл. Русе

http://www.promacedonia.org/giliev/bk/index.html с. Башклисе, Димотишка околия

http://obnova-bg.net/historyfull.html с. Обнова, общ. Левски, обл. Плевен

http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/index.html с. Зарово, обл. Централна Македония

http://bardarskigeran.eu/ с. Бърдарски геран, общ. Бяла Слатина, обл. Враца

http://veracooper.blogspot.com/2009/02/blog-post_17.html с. Гецово, общ. Разград, обл. Разград


Редактирано от администратор: Премахване на невалиден линк.

[Мишок]

Старите имена на българските градове

http://insiderguide.me/blog/2016/07/30/city-first-things-en/

 Родината ни има дълга история и градовете ни са носили много названия през годините. В тази статия можете да научите старото име на своя и други български градове.

София

През 7 век пр.Хр. възниква Тракийският град Сердика - това е първото име на днешна София.
 По времето на хан Крум(началото 9 век) Сердика става част от българската територия и получава името Средец. Градът е бил наричан и Триадица.
 Последното име - София, идва от храма "Света София".

Пловдив

През вековете този град е носил много имена - Кендрисос, Евмолпиас, Филипополис, Пулпудева, Тримонциум, Улпия, Флавия, Юлия, Пълдин, Филибе и други.
 Най-известното може би е Филипополис, дадено му от Филип Македонски, бащата на Александър Македонски.

Варна

Старото име на Варна е Одесос, на едноименната крепост, разположена на Варненския залив. След разрушаването й градът започва да бъде наричан Варна. Между 20 декември 1949 г. и 20 октомври 1956 г. градът е носил името Сталин.

Бургас

Днешното име на Бургас произлиза от Бургос (от латински - кула). През 19в. градът е бил наричан Ахело Бургас.

Русе

Този град е наричан по най-различни начини, все подобни на днешното име - Руси, Русико, Руши, Русчук, Русиг... Едно от най-популярните стари имена е Русчук. Така е бил наричан градът по време на османското робство. Друго име на града, което е било носено от римска крепост, е Сексагинта приста("пристанище на 60 кораба").

Стара Загора

Старите имена на града са седем - Берое (по времето на траките), Августа Траяна (на името на римския император Траян), Боруй (видоизменено от Берое), Иринополис (дадено от императрица Ирина), Верея (по време на византийското робство), Ески Зара (по време на османското робство), Железник(1854-1870). От 1870 се нарича Стара Загора.

Велико Търново

Първото име на града е Търновград, по-късно Търново. През 12-14 век е било популярно и името Царев град.

Добрич

Градът е носил името Хаджиоглу Пазарджик. То му е дадено от турски Търговец Хаджиоглу по време на османското робство. Носи това име до 1882 година. По време на Втората световна война и Комунизма градът се е наричал и Толбухин, на името съветския маршал Фьодор Толбухин. От 1990 насам си връща името Добрич.

Сливен

И този град е наричан по многo начини - Савулен, Суида, Туйда, Ислимие, Истилифинус, Селимно, Свилне, Сливно, Сливне.

Ямбол

През вековете и този град е носил много други имена - Диосполис, Дамполис, Дианполис, Хиамполис, Динибули, Дъбилин, Янболу, Янболи и други...

Габрово

Преди градът се е наричал Габрува (от 1477г. до 17в.).

Видин

Старите имена на този град са Бонония, Бдин (идва от глагола бдя).

Асеновград

Старото име на града е Станимака, произлизащо от гръцкото Стенимахос.

Търговище

От 1573 до 1934 година градът се е наричал Ески Джумая (от турски "ески" - стар, "джумая" - петъчен пазар).

Суворово

Първото име на града е било Козлуджа, по-късно (през 1934) е преименуван на Новградец. Днешното име е в чест на Александър Суворов, руски пълководец, спечелил на това място през 1774г. една от битките от Руско-Турската война.

Лом

Градът е носил много имена - траките го основават с името Антарес, римляните го наричат Алмус. Лом е носил и имената Ломград, Поломие, Лом паланка и Булмия.

Плевен

В началото на новата ера на мястото на сегашен Плевен е имало римска крепост с името Сторгозия.

Монтана

Градът е носил много имена: Монтанезиум (дадено от римляните), Кутловица (от славяните), Фердинанд (след като приема това име през 1891, княз Фердинанд I променя статута на селището и то става град), Михайловград (на името на комунистическия активист Христо Михайлов). През 1993 г. приема сегашното си име.

Благоевград

Най-известното старо име на града е Горна Джумая, носено до 1950 г. Градът се е наричал още Скаптопара (на името на древно тракийско селище), Джума Базари, Джума, Баня, Орта Джума, Джумая.

Дупница

Старите имена на този град са Дубница, Тобиница, Дупеница, Дупнеца, Дупла (от старобългарски дуб - дъб). През 1948 градът приема името Станке Димитров, което носи до 1990 г.

Пазарджик

Първото име на града е Татар Пазарджик. То произлиза от първите постоянни жители на селището - татарите, които са търгували (пазарували) там. "Джик" е умалителна наставка, която показва, че пазарът е бил малък.

Ботевград

До 1886 се е наричал Самунджиево, по-късно е преименуван на Орхание, а след 1934 носи името на българският революционер и поет Христо Ботев.

Смолян

Градът датира от дълбока древност и е носил имената Аетос (в превод "орел" - на името на стара крепост над града), Езерово, Пашмакли, Ахъ Челеби (последните две по време на османското робство), а днешното име произлиза от племето смоляни, населявало този край.

Созопол

От създаването си до днес градът е носил множество имена - Антеа, Аполония (на древногръцкия ног Аполон), Созополис (означава "град на спасението"), Сизеболу (по време на османското робство).

Несебър

Древното наименование на града е Месамбрия, по-късно е наричан Месемврия. Днешното име му е дадено от славяните.

Поморие

Старото име на града е Анхиало. По-малко известно е прабългарското име Тутхон.
 
http://www.pension-bg.org/gradove_imena.html

[HighVoltage]

Не знам от къде имам този файл, но може да е  интересен за някого. Като цяло би било хубаво да има такава тема, която описва историята на различни български села. Нямам време внимателно да прочета целия текст и да го форматирам, това което е важно тук, е че това е история написана от обикновен човек,а не от историк като целта е да я остави на внуците си.

Д Ъ Л Г О П О Л


КРАТКА ИСТОРИЯ

                     с.Ново село

По предание нашето село три пъти е горено.
Първо се е намирало при Жеравите крушки, до Дядовичовото дере, там където сега е завод „Метал”. В много ранен период от съществуването му, селото по неизвестни причини е изгорено.
През XVI век селото се е намирало на левия бряг на Маслека дере, край извора  Маньолката. Полски хронист, който пътувал през 1636г. по международния път  за Истанбул, минал през това село. Той пише, че това е най – хубавото и почти най – голямото село по пътя за Ченге /Аспарухово/.
В края на XVI век (1590г.) дубровнишкият търговец Павел Джорджич, който живял в Провадия, го нарича Нова село и казва, че е чисто християнско село. Църквата на селото се е намирала там, където сега е двора на гайдарджи Санди. По някакви исторически догадки е съборена от турците към 1639г., заедно с две черкви в Провадия по повод някои прояви на неподчинение на българското население. Полякът Войцек Мясковски пише в 1640г., че Ново село е градец между Провадия и Ченге.
Турският географ Евлия Челеби, минал по тези места през 1651г., също пише за градеца Ново село със своите 600 къщи и двадесет дюкяна. Това село по неустановени и досега причини е разрушено и опожарено от турците.
По – късно, намираме селото възобновено, пак със същото си име, на мястото на сега „съществуващото училище „Ив. Вазов”. От езика на това българско население са останали някои названия на местности около селото – Косара от „Косогор” /Стръмен бряг”/, Клуновец /Разклонен дол/, „Дубравата” /с „у” вместо Дъбравата/ и др.
През XVII век в Европа върлува болестта Чумата. Около 1660г. тя върлува в Англия и се разпространява из Европа. Най – лесно и бързо това става по международните пътища. Тази болест – Чумата /Големият бозгун/ не убягва и Ново село. Няма данни точно през коя година, но около 1665 – 1670г. селото е изгорено, заедно с болните хора и животни, съгласно тогава действащите закони за борба против чумата. По преданието това е третото изгаряне на селото ни.
Оцелелите и здравите хора заедно с добитъка се заселват в долния край на местността, сега наричана Дервенито, там където се сливат двете дерета, далеч от пощенския път. Но, към края на седемнадесети век, пощенският път /който свързва Провадия с Айтос и другия клон, които свързва Провадия с Несебър, Поморие и Бургас е минавал през Рояк и „Топаловата воденица”/ е преместен  и от пътните могили на „Ханчето” слиза надолу, на юг и върви покрай левия бряг на източното дере. Като стигне равнината, пътят върви почти по сегашния път който свързва Провадия и Дългопол. При долната чешма /при сегашните гробища/, пътят минава в подножието на склона покрай блатото, излиза на сегашната главна улица на Дългопол и от долния магазин при Аджильовови, върви по сегашната улица за гарата! Като стигне до дърводелския цех на РПУС, пътят завива на юг и се включва в стария пощенски път. Пресича река Камчия по дървен мост /единствен мост, построен на р.Камчия от извора до устието й/ който се е намирал на „Мъжкия гечит” там където се къпеха мъжете преди корекцията на реката, южно от сегашния навес на „Булгарплод”. Преди корекцията на реката, шиповете на моста все още стърчаха от двете страни на реката. Сега те останаха под предпазната дига на реката.
Полският дипломат Осисцим, споменава, че пътя за Ченге /Аспарухово/ минава по дървен мост на река Тича /Голяма Камчия/. След моста пътя стига до „Бабината Радина чешма” и там се разклонява. На изток е пътят, който минава покрай село Сава /показател „Савенската могила”/ и през с. Сандакчи /с.Цонево/, с. Кюпрюкьой /с.Гроздево/, и с. Голица за Бургас. Другият разклон от „Бабината Рдина чешма” завива на запад. Следа от този път е високият синор, който се е образувал при измиването на пътя от дъждовете, през дългогодишното му ползване. Като стигне местността Чилиня пътят завива на юг и изкачва баира, където също се е образувал висок синор, близо до превала. Пътят минава през Чукаря, Хамбарите и покрай Усоито влиза в с. Ченге /Аспарухово/. По нататък пътя върви покрай сегашният път за Айтос, пресича р. Луда Камчия гечитно, който е в близост до Каменния мост и се прехвърля на десния й бряг. През гечит до Чудните скали се прехвърля на левия бряг, завива на юг – югозапад и отново през гечит се прехвърля на десния бряг на реката, минава под скалите и по стръмното се изкачва на сегашния път след мостовете.
След преместването на пощенският път и поради честите нападения и обири на пътниците по него, местната турска власт, определя жителите на това село, заселено в Дервенето за дервениши /пазачи на пътя – на пощенския път/. Жителите на такива села се ползвали с привилегии. В такива села не се разрешавало да се заселват турски семейства. Възможно е населението на такива селища да не е плащало данъци, или ако е плащало, то да е във възможно намален размер.
Мъжкото население в такива селища, определени за пазачи носи задължително дрехи в сур цвят, за да се отличава от останалите. Заради това, че са носели дрехи със сур цвят са им казвали Сурковци. Пазачите на проходи, като селата Голица, Ченге, Въбрица и други задължително са носели дрехи с черен цвят.
Селото в Дервенето е нямало име. За жителите от това село казвали дервенишите – от дерето.
При многократното назоваване през годините е стигнало до дервендеренци и селото е получило името Дервендере.
От името на селото произлиза и наименованието на местността Дервендере.
За краткост местността сега я наричаме „Дервенето”.
За обхождане на определения участък от пътя от Провадия до Ченге, селяните са отглеждали коне / на свободно пасищно отглеждане/ в местността Кончовец, откъдето остава наименованието на местността и до днес.
Основен поминък на населението е отглеждането на овце. Край селото е имало мандра за преработка на млякото от където е останало и наименованието на местността Мандралъка. Населението е отглеждало и лозя в местността Ески бал /Старите лозя/.
Къщите на дервендеренци са били строени от дървета /за греди и паянти/, пръти и кал, смесвана със накълцан сух папур. Къщите са ниски на две стъпала от земята и покрити с папур. До наши дни на са останали никакви следи от къщите освен парчета от счупени грънци!
Всяко селище оставя следи след себе си – това са гробищата. Костите на починалите Дервендеренци лежат в баира на левия бряг на дерето в местността Дългополи, близо до пощенския път.
През 1829 – 1830г. при масовото изселване на българи в Бесарабия, населението от Дервендере се изселва напълно. В Бесарабия са регистрирани 94 семейства с 570 човека от село Дервендере. Няколко семейства се изселват в с.Лопушна, други се заселват в други села и из Добружда. Две семейства – дели Жеко и узун Жеко, се „скриват” в местността „дългополи”. Те не тръгват заедно с другите за Бесарабия. Като причина за оставането им  се предполага  силно напредналата бременност на съпругите им. В Дългополи им се раждат синове – на дели Жеко – сина му Жеко, а на узун /дълъг/ Жеко – сина му Добри. За другите им деца се предполага, че са тръгнали заедно с другите от селото за Бесарабия.
Зареждат се няколко сушави години. Деретата в Дългополи пресъхват. Няма къде да поят добитъка си. Около 1835 – 1836г. се преместват край Маслекадере /дерето, където минава по средата на Дългопол/, което не пресъхвало в сушавите години. Фамилията на дели Жеко се установява и заселва на десния бряг на Маслека дере, близо до баира и построява къща там, където сега е къщата на Павел Вълчев. Фамилията на узун Жеко се установява и заселва на левия бряг на Маслека дере и построява къщата си. Там където сега е улицата и къщите на Неделчо Йорданов Тодоров и Илия Тодоров Илиев. За строежа на къщите си дървения материал те набавят от вековната гора. Разчистват терени и установяват дворове.
Част от Европа, включително Молдова и Бесарабия са обхванати от суша. Сушата и неурожаят стават причина част от изгонените българи да се завърнат в България. От Бесарабия се завръщат фамилията на Рачо Кесьов и фамилията на Тоню Милев. По – късно след 1840г. от с. Лопушна се завръща фамилията на Кръстьо Димитров Кръстев – Каракачана. През годините 1840-1850 и по-късно се преселват по няколко семейства от Върбица от Голица, от Ченге, от сърта – провадийските села и от много други села и образуват новото-старо с. Ново село.
След изселването на Дервендеренци през 1829-1830г. пощенският път от Провадия до Ченге остава неохраняем и са ставали обири при пренасяне на хазната, на търговци и на други пътуващи по пътя. Около 1850 – 1855г., турската власт заселва 25-30 турски семейства за пазачи на пътя. Къщите на турските семейства са били построени от двете страни на пощенския път по улицата, която сега води за гарата от Аджильовови на запад до гарата с което се формира турската махала. За мюсюлманите построяват джамия с минаре. Джамията е била построена по средата на турската махала, до самия пощенски път /където сега е дворът на РПУС, а минарето е било построено пред сегашния банци ,където се струпват трупите за бичене. Заедно със строежа на джамията е построена сграда за конак /където сега е построена детската градина/. Конакът е с много стаи и остъклен дълъг пруст /коридор/. За времето си сградата на конака е била много представителна, в интересен ориенталски стил. Освен сградата за конака се построяват и обори /конюшни/ за отглеждане на коне, необходими за обхождане на пътя. Разчистен е много голям двор, изкопан е кладенец близо до конюшните. Сега това място се намира в двора на Атанас и Тодор Добреви. Конюшните са били построени на мястото, където сега е къщата на Рачо Стоянов Тодоров.
Със заселването на турските семейства и построяването на джамия и конак, селото е преименувано от Ново село, на Еникьой.
За няколко години селото бързо се разраства. Заселват се много семейства от различни краища и се е почувствала нуждата от образование. През 1854г. се открива първото килийно жилище в къща. Първи учители са Христо Чолака и Цонко П. Гаврилов, и двамата от Габрово /1854-1856г./, които получавали по 900 гроша годишна плата и храна от селото.
През месеците Януари и Април 1857г. еникьойчени са предизвикани от духовния устрем на ченгени, които строят черква. Там е отседнал зографът Йванчо, художник Василевич – Габровала и те не закъсняват да му възложат поръчки – икони на Св. Богородица, Св. Неделя, Св. Атанас, Св. Стилиян и Св. Параскева. Пръв инициатор и платец е Недялко, дядо Вълков. За църква са ползвали стая от някоя къща.
След кратко учителстване в Ченге /1859-1860г./ в Еникьой се установява Лазар поп Георгиев от с. Смядово. По занаят е кожухар, учил в килийно училище в с.Риш, Преславско, учителствал в Смядово и Ченге.
От 1862г. селото вече било център на нахия /околия/ от Провадийската кааза /окръг/, която се подчинявала на силистренския валия /областен управител/. В Дългополския музей се намира мюхнюра /печата/ на еникьойския мухтар евен /централен кмет/.
С разрастването на селото расте и нуждата от духовна култура. Стаята която се ползва за църква, вече не може да задоволи нуждите.    Населението на Еникьой решава да си постои църква. Място за църквата отстъпва родолюбеца Велико Караславов.
Строежът на църквата започва през 1863г. и завършва през 1864г. наречена е Св. Троица. Патронен празник и общоселски събор е в понеделник, Св. Петдесетница. Пръв свещеник в Еникьой е бившия учител Лазар Попгеоргиев от с. Смядово. Той е участвал в борбите за българска църква, просвета и граждански права. Като представител на Еникьой свещеник Лазар Попгеоргиев е одобрил привременния правилник за управлението на самостоятелните български църкви приет на събора във Варна през 1866г.
До 1871 – 1872г. обучението в килийното училище било по ланкастърската взаимоучителна методика /по-големия ученик обучава по-малките/. През 1872 – 1873г. се поставя началото на черковно училище.
Първоначално се помещавало в къщите на Желез Вълев Колев и Делчо Вълев, а по-късно в ковачницата, в църковния двор под големия явор. За кратко време от 1873г. до 1876г. в това училище е учител Христо Рашков Блъсков от Шумен, брат на Андрей, Владимир, Димитър, Стефан и Илия Блъсков. Първоначално учителствал в класно училище в Дивдядово, Шуменско и в Ченге.
През 1873г. с.Еникьой е посетено от Варненския и Преславски митрополит Симеон – бележит деец за свободна народностна църква. Той настоял да се построи нова училищна сграда. Двор за построяването на новото училище дарил Велико Караславов /стария църковен двор/, за което е имал неприятности с турските власти. Сградата е била на два етажа с три учебни и една учителска стая. Пръв учител в новопостроеното училище е Христо Р. Блъсков. Той разделил учениците на отделения, доставил чинове и учебници.
Учил учениците: на революционни и патриотични песни. Други учители от това време са Матей Мирчев, Лазар Добрев роден в с.Аврен, учителствал до 1876г. Станю Добрев, роден в с.Ново село /1871 – 1873/, Кирияк /Киряк/ Николов, роден в с.Черковна, Провадийско, първоначално учителствал в родното си село, после в Дивдядово, а в Еникьой – след 1873г.
Училищната сграда временно е била изоставена през 1896г., но отново се ползва от 1908г. до 1914г. съборена е през 1934г.
През 1874 – 1875г. в Еникьой се получават вестници и списания: „Знание”, „Източно време” , „Ступан”, „Училище”.
През 1874г. Христо Р. Блъсков приема свещенически сан в Еникьой. През 1876г. учителства Стоян Чолаков, роден в с.Аврен от 1876г. до 1882г. в училището учителства Ангел Златев от с.Косовча – сега с.Косово, Шуменско.
На 3.03.1878г. България е освободена от турско робство. Но Еникьой продължава да е под турска власт. Войната е приключила, подписан е Санстефанският мирен договор, но Варна е все още под турска власт. За освобождението на Варна руските войски минават през прохода /през Ченге и Еникьой/ за Провадия и от там за Варна. През месец юни 1878г. руските войски при преминаването си, освобождават Еникьой. Но и след това кмета на селото продължава да е /Емин Чауш/ мюсюлманин от Египет. След освобождението Еникьой се преименува на Ново село.
1882 – 1883г. е Първа учебна година на първи /I/ прогимназиален клас. За целта била наета една стая в къщата на Енчо Ив. Демирев. Учебната година започнала след гроздобер и траяла до Гергьовден.

[HighVoltage]

След учителстване от 1885 до 1888г. свещенически сан поема Георги Николов Тузсузов, роден в с.Равна,Провадийско.
След освобождението на България сградата на конака продължава да се ползва за управление на общината. След построяването на сграда за общинско управление, конака заедно с големия двор е обявен на търг и продаден на Руси Балтата /брадаря/. В наши дни в сградата на конака живяха Борис и Ангел Балтаджиеви.
На 25 юли 1889г. е поставено началото на пощенското дело в с. Ново село. Първи началник на пощата е Д. Тодоров от Балчик със заплата 165 лева и раздавач Мирчо Лазаров от Провадия със заплата 50 лева.
Хронология на събитията в с.Ново село към края на деветнадесети век:
-1889г. – свещеник става поп Кръстьо;
-1892г. – свещеник е поп Бойко от с. Черковна, Провадийско;
-1893г. – като търговци се посочват: Янко Керемидчиев, Илия Велев, Добри Колев, Яким Видов, Христо Видов и Димитър Стоев.
-1893г. – по статистически данни 92% от населението е неграмотно;
-1896 – 1898г. – свещеник е Вълю /Васил/ Златанов от с.Катуница, Пловдивско починал 1905 година.
В края на XIX век свещеници са били поп Иван Стоянов от с.Драгоево, Преславско, както и икон. Констанин Дъновски, баща на Петър Дъновски /Дънов/  – бъдещият патриарх на българското дъновистко учение.
-1896г. – построена е прогимназия с четири големи и две малки учебни стаи и две стаи за учители. Покрай и пред училището минава средното дере и се влива в блатото /старо корито на реката от преди хиляди години/.
-1898г. – прокопано е дерето в права линия от училището на юг към реката – то съществува и днес.
С пръст е заринато старото корито и е оформен двор на училището, който се залесява с черничеви дръвчета.
Новоселската околия съществувала и след Освобождението до 1898г., когато по решение на Народното събрание е била присъединена към Провадийска околия.
В ежегодния Алманах „България” за 1899г. е отбелязано, че в с.Ново село все още няма читалище.
 -1900г. – основано е читалище „Селска пробуда’, без собствена сграда, но пък единствено в Провадийската околия и едно от осемте във Варненски окръг.
-От 1900г. – в с.Ново село има мирово съдилище и земеделска каса, една от всичките четири в бившия Варненски окръг, превърната след 1900г. в клон на Българската земеделска банка.
-1907г. – 1908г. е първата учебна година за трети прогимназиален клас. За сграда се ползва църковното училище, построено през 1874г.;
-10.11.1910г. положен е основния камък на сградата на читалище „Селска пробуда” основано през 1900г.
-24.05.1911г. – открита е новопостроената читалищна сграда. /същата е съборена през 1964г./.
Населението на с. Ново село през 1911г. е било 2502 души. В Новоселската община тогава влизали още 8 села: Айджидере /с. Сладка вода/, с 352 жители;
Чамурна /с. Боряна/ с 917 жители;
Коярдана /с. Камен дял/ - 223 жители;
Казанлък /с. Красимир/ с 189 жители;
Мухали /с. Китен/  с 476 жители;
Куштепе /с. Рояк/ с 768 жители;
Чайлек /с. Чайка/ с 669 жители
Сава с 653 жители;
Земеделието и животновъдството са били в голяма зависимост от разливите на р. Камчия. Най – катастрофалното наводнение е станало на 14 юли 1914г. Наводнението събаря джамията, но минарето остава.
Камъни от съборената джамия са вложени в строежа на мелницата през 1916г. други големи наводнение са станали през 1918г. – на 19 февруари, 6 март, 12 и 25 декември и на 14 Ноември 1919г.
През 1920г. е основана кооперация „Напредък’ – с.Ново село. В управителния съвет, според Протоколната книга №1 от 13 юли 1920г. влизат: Жечо Блъсков, Стефан Попов, Яни Калов и Димитър Баланов. Потребителна кооперация „Камчийска долина” е продължение на Потребителна кооперация „Напредък”.
При преброяването на населението през 1920г. с.Ново село има 400 къщи и 2829 жители.
През 1924г. в с.Ново село са настанени 20 семейства бежанци от Ениджевардарско. За тях държавата е построила еднотипни къщи от стая, кухня и помещение за добитък. Оземлени са с по 30 декара земя от лонгоза, когато е започнало изкореняването му.
Поминъкът на новоселци рязко се променя след изкореняването на Лонгоза през 1926г. едрото свинарство и коневъдство е ликвидирано. Неизчерпаемата паша създава условия за развъждане на едър и дребен добитък.
През двайсете години на миналия век с.Ново село бързо се разраства. Жителите се увеличават, паралелно се увеличават и децата. Построено е ново квартално училище в източната част на селото и е наименувано „Иван Вазов”. Селото продължава да се разраства. Учениците се увеличават.
През 1931г. е построено второ квартално училище в западната част на селото – училище „Св. Кирил и Методий”. През двора на училището е минавало дерето. Наложило се е да се прокопае ново дере, направо на юг. Построен е бетонен мост. През 1931г. и трите училища – „Св. Св. Кирил и Методий”, прогимназията и „Иван Вазов” са оградени с каменни огради.
При преброяването на населението на 31 Декември 1934г. в с.Ново село е имало 669 къщи и 3795 жители.
През 1934г. в България се преименуват градовете и селата. Селото се преименува от Ново село на Дълго поле. Тъй като двете семейства – дели Жеко и узун Жеко, живели 5-6 години в местността „Дълго поле” те предали на своите деца и внуци, че от там са дошли на сегашното място.
През 1936г. по предложение на местната интелигенция и особено на учителите селото се преименува на с. Дългопол. Тогава учителят Добри Константинов, казва че ако един ден селото стане град, ще бъде по-благозвучно „ град Дългопол”, отколкото „Град Дълго поле”.
През есента на 1934г. започва изкопаването на основите за построяването на нова църква в центъра на с. Дълго поле.
През 1935г. е съборено минарето на вече несъществуващата джамия.
Камъните от събореното минаре са вложени при строежа на моста над средното дере при Потакови. Същата година започва подготовка и шосирането на три улици – при Стоян Тодоров, при Жечо Блъсков и при Станю Добрев. Използван е Закона за трудовата повинност. Кмет на селото тогава е бил адвокат Добрев от Провадия.
Бетонният мост в центъра на селото е построен през 1936г.
През 1937г. – есента – е завършена сградата на новата църква. През пролетта на 1938г. се освещава новия църковен храм „Св. Йоан”. На освещаването присъства и владиката от гр. Варна.
Хронология на събитията в с. Дългопол в средата на миналия век.
1937г. – положени са основите за собствена сграда на Българската земеделска и кооперативна банка. Завършена е през 1938г.
1937г. – Кооперация „Напред” гр.Провадия открива клон – магазин в един от дюкяните в сградата, собственост на Добри Дълъг Жеков. За магазинер е назначен Тани  Добрев Жеков.
1938г. – Започва  строителството на ж.п. линията Синдел – Мурна /Комунари/. Ж.п. линията е завършена и първият пътнически влак е пуснат през есента на 1943г.
1945/1946г. – е открита непълна смесена гимназия в сградата на училище „Св. Св. Кирил и Методий” с първи директор Добри Тодоров, учител – пенсионер от гр.Провадия, бивш директор на гимназията в същия град.
1946г. – през лятото са построени шест класни стаи към средното училище – прогимназията строена през 1896г. в началото на Октомври
1946г. ученическа делегация от пет ученика, начело с народния представител Жеко Кръстев и втория директор на непълната гимназия Тотю Георгиев посещават Министерството на Просвещението с искане за откриване на Пълна смесена гимназия. Учениците в делегацията са: Андрей Янчев Панев от с.Цонево, Владимир Стоянов Божилов от с. Партизани, Димитър Александров Христов от с. Гроздево, Жеко Добрев Жеков от с. Дългопол и Стефан Савов Бояджиев.
Една седмица след посещението, министър Костурков подписва заповед за откриване на Пълна смесена гимназия в Дългопол. През учебната 1946/1947г. завършва първия випуск на гимназията.
На 5 май 1945г. е основано физкултурно дружество „Никола Тодоров” с председател Недко Георгиев, секретар Атанас Костов и касиер – учителя Иван Маринов.
1948г. – слага се началото на музейна сбирка от Народния учител Димитър Иванов Златарски. През 1952г. в една къща са подредени първите музейни експонати.
1960 – утвърден е единствения в страната селски музей. През 1965г. музейните експонати са подредени в новопостроената читалищна сграда. Уредник на музея е Димитър Златарски. През 1969г. селото е посетено от Георги Трайков и Антон Югов, с които е воден разговор за музея. След разговора се отпускат средства за построяването на сграда за Дългополският археологически музей. Сега музейните експонати, наброяващи над четири хиляди и петстотин са подредени и се съхраняват в собствена сграда.
1950г. основано е Трудово кооперативно земеделско стопанство от 50 члена с председател Тодор Иванов Стоянов и е наименувано ТКЗС „Мичурин”
1956г. – извършва се масовизация на земеделското стопанство.
1958г. – земеделското стопанство е напълно кооперирано.
1959г. – от 1 Януари ТКЗС – тата в Дългополския район се обединяват в едно ТКЗС „Георги Дамянов’ в което влизат селата: Аспарухово, Комунари, Камен дял, Сладка вода, Боряна, Красимир, Дългопол, Сава и Рояк. Седалище на обединеното ТКЗС става с. Дългопол, а председател Иван Вълчев. За канцеларии на обединеното ТКЗС се ползва сградата на закритата БЗК банка.
Сградата ползвана за Община на селото, строена след Освобождението от турско робство е съборена през 1963г. На нейно място е построена сграда за канцелариите на обединеното ТКЗС, която е завършена през есента на 1964г.
1959г. – 1 Януари е направена първа копка на Нова читалищна сграда, която е завършена през 1962г.
28 Август 1969г. с. Дългопол е обявено за град Дългопол.

                      За написването на хронологията за създаването и развитието на с. Ново село, сега град Дългопол са ползвани предания, разговори със стари хора от селото, материали публикувани във вестник „Кооперативна трибуна” от 8 Октомври 1964 година на Димитър Златарски – учител и народен деятел бил също така уредник на Археологическия музей на с. Дългопол. Ползвани са също материали публикувани във вестник „Камчийска трибуна”, който е продължение на вестник „Кооперативна трибуна” – гр.Дългопол.
Книга съставена по материали на четирима професори от историческия институт на гр.Кишинев, за преселването на българите в Бесарабия през 1828 – 1829 година. Книгата на И. Мещерюк „Преселение болгар в южную Бесарабию” 1828 – 1834 г. изд. в Кишинев – 1965г. и лични наблюдения и участия.












Издирих, събрах и написах аз потомък:
Жеко Добрев узун (дълъг) Жеков.

[HighVoltage]

 Храм "Св. Атанасий" в село Червенци, най - старата църква в община Вълчи дол.


В СЕЛО ЧЕРВЕНЦИ, ОБЩИНА ВЪЛЧИ ДОЛ, СЕ ПРОВЕДЕ ТРЕТИЯТ ФОЛКЛОРЕН СЪБОР „ПИСНАЛА ГАЙДА ПИСАНА"


Втори фолклорен събор с.Червенци 2013г. "Писнала гайда писана". Видео 1 Хоро пред читалището

            Село Червенци (Къзълджилар) е едно от най – старите села на Варненския край. Новото си име носи от 1934г. Разположено е на около 70км. от Варна в една равнинна местност до източната част на Делиормана (Лудогорието), то граничи на запад със селата Радан Войвода и Ген. Колево, на север – със с.Бенковски, на югоизток – със с.Караманите и на югозапад – със с. Ст. Караджа. През селото протича малка рекичка, която събира водите си от петте селски чешми и коритото й е насочено по направление от запад към изток и североизток. Низината, по която рекичката протича започва от с. Ст. Карджа и се нарича „Аслана’. Водосборният й район е голям и понякога причинява наводнения, като през 1964г. през селото преминава воден стълб с ширина около 80-100м и с дълбочина 2-3 метра и нанася много разрушения.
Землището на селото обхваща няколко местности има и тракийски могили. Местностите са със турски имена и образуват три концентрични кръга, като най – външния са горите и мерите, средния кръг – нивите, след които следват поляните, заобикалящи селото във вид на кръг.
Селото носи името си по всяка вероятност от хубавото едро и червено жито като дренки /било едно време/, което се е произвеждало от далечни времена.
             Единствените най – стари документи, в които се споменава селото са от преди 400 години, те се намират в ориенталския отдел на националната библиотека в София. В тях е отразено, че тогава селото се е наричало „Пойряз”
Предполага се, че селото най – напред се състояло от три махали – две турски и една в западната страна на селото, в местността „Аслана’ на християните – гагаузи.
Християните макар и да са говорили турски език, чувствително се отличавали от османците не само по религията си, но и по своя бит. Мъжете бръснели главата си и оставяли върху нея кичур коса. Жените носели шалвари само през зимата, но отгоре обличали фуста. Храната и обичаите им били български, такива са истинските нашенски гагаузи. Те са коренното население на този край, наследници на старите българи.
Прииждащите по време на робството били главно бедни селяни, за да намерят препитание за своята челяд или да се спасят от войните /м/у РИ и ОИ/ и насилията на османците.
Трудно е да се установи редът на заселваните родове в селото. Но един от най – старите е родът на Велико Бобадалията и неговите братя узун Паруш, Тодорчо и кьосе Колю – заселели се като младежи от Северна Добруджа. Големи са родовете на Коджа Андон, на дядо Трифон и дошлите от южна България Топаловите, Карагочевите, Каишевите и др., чийто език бил български. От Преслав е рода на дядо Дяко, от Търновско са Сараловите, от Габровско са братята Начко и Пею и т.н.
До последния ден на робството, се провеждала политика на претопяване на местното население с цел да  да се влее в османските народи. По този начин хиляди българи от Шуменския и Силистренския край насилствено приемат исляма, усвояват езика, а някои и културата на османците.
            НО в село Червенци има само един единствен човек приел исляма. Това бил Михаил /няма да пиша от кой род/, приемайки мохамеданската религия се прекръстил на Мехмед. Цялото село, дори рода му се отчуждили от него, заради подигравките се изселил в днешен Каспичан, където умира. Този случай се предава от поколение на поколение и се знае с доста подробности. Да, тези гагаузи са дали само езика си, без да забравят българския, за да може да продължат живота си. И днес се разказва сред местните как в дома си говорили на български, а сред село на турски.
Характерна особеност на червенчени е голямото им гостоприемство.
 Въпреки говоренето на турски език хората от селото не могат да общуват с лица с мохамеданска религия. Нещо повече, ненавиждат ги, заради жестокия феодален гнет и непоносимата дискриминация упражнявана от османската власт.
След Освобождението в селото са останали само 3 семейства небългари, били са татари, но и те са били принудени да напуснат.
Много от преселниците в селото пристигали като джелеп кешани, т.е. овцевъди, но основният поминък на населението било зърнопроизводството. Всяко домакинство си произвеждало всичко, от което се нуждаело – от храната до дрехите и жилището. За разлика от османлийските къщи българските били по – просторни, с повече стаи, постлани с шарени черги, с повече битов инвентар – медни, керамични и дървени съдове, с цветни градини отпред.
Храната била основно хляб, чорби, плодове и зеленчуци според сезона. Месото било основно празнична храна, въпреки че селото било скотовъдско.
Българското население изхранвало себе си и османците, отделно развивало търговска и занаятчийска дейност.
          Духовният живот на българите най – напред бил организиран около църквата. След Кримската война, когато се засилил притока на българи към с.Червенци, и те станали мнозинство, започнали да търсят нови форми на духовно общуване. Най – напред започнали борба за построяване на истински църковен храм, успоредно с което се основало училище, като грижа за децата им и съдбата на народа.
          Освобождението заварва с. Червенци с 3125 жители от общо 533 семейства. Към тях се присъединяват 40 нови семейства от Южна България.
Факт е, че след освобождението старите жители макар и гонещи турците, продължавали да говорят на турски до към 1920г. Те казвали „ние сме българи, наричат ни гагаузи, само защото сме говорили турски". Носията на мъжете била българска – тесни потури, пачалии, червен пояс с антерия от вълнено тъкан плат с ич, калпак с хоризонтално дъно.
По време на войните от 1912-1913г. селото дава 65 жертви.
До Балканската война и по-късно в селото имало само „Кметско наместничество”. Доста години кметски наместник бил Добри Димов /Дерменджи Добри/, както и Желю Карагочев, запомнен от населението като строг и справедлив.
По време на Народния блок за общински кмет е избран члена на БЗНС Ганчо Илиев Ганчев, който кметувал до 19 май 1934г. След тази дата кмет е бил известния адвокат от Провадия Иван Георгиев. През 1939г. кмет е запасния офицер Димитър П. Димиев, който в 1943г. е изпратен в присъединена Македония, а на негово място е назначен запасния офицер от Севлиево Христо Стоянов. 


Откъси от  „Из историята на с. Червенци”, Път през три епохи
Автори: д-р Владимир Железов, Георги Пеев, Генчо добрев, Димитър Тишев, Йордан Демирев, Кирил Радев, Петко Тишев, Пею Пеев, Стойко Добрев и Янчо Кишев.
Редактор: проф. к. ист. н. Петко Близнаков