Домът на някогашните българи

[Hatshepsut]

Седянка

Седянката е традиционен ритуал, който обединява цели махали и села. Младите хора се събират около седенкарския огън, където се редуват песен, танц, музика, обред, приказки, предания, легенди, гатанки, закачки, задявания, суеверия. Въпреки, че се възприема като празник, в основата на седянката е трудът. Момците се грижат за забавата, а момите се надпреварват да покажат уменията си в преденето, шиенето и другите “ръкоделни” работи. Трудолюбието е много ценно качество, затова тук присъстват и възрастни жени, които искат да подберат снахи за синовете си.
Домакинството се поема винаги от момите, те определят кога и къде да се съберат - момата наклажда седянката. Периода на седенките е през неактивното трудово време, а конкретното начало е зависимо от деня на Света Богородица – покровителка на семейството и дома. По стара традиция преди започването на седенкарския период се прави обредно заклаждане на седянка. Това е обичай с голяма магическа натовареност и от това как ще бъде направен той, зависят останалите седянки през годината. На заклаждането присъстват само момите, които са организатори и основни участници в него.
Първата седянка в по-голямата част от страната се прави в деня на Голяма Богородица (15 август), която се приема за покровителка на семейството, домашното огнище, раждаемостта и майчинството. Момите се приготвят няколко дни преди заклаждането, като се стремят всяка една от тях да вземе кол от оградата и помета от пещта на момъка, който люби. Донася се и власина от тиква, която влачат след себе си, за да се влачат и ергените след тях.
Вечерта на празника, след залез слънце, всички моми тайно се събират в края на селото на някой кръстопът и заклаждат седенкарския огън. Със запалването му девойките започват един по един да изгарят донесените предмети и да наричат, като се вярва, че така момците ще се довлекат на седянката и всяка ще бъде залюбена от нейния избраник.

Според патриархалните норми момата няма официално право да обяви своя любим. Събирането на първата седянка за годината има обреден характер. На нея присъстват само моми, които правят магически наричания за любов и символични движения около огъня, използвайки донесени предмети от дома на любимия, растения и определени битови предмети. В края на обреда се приготвя дар за избраника и момите запяват, за да привлекат ергените.
На прага на къщата, къде се провежда седянката, ергените гърмят, свирят и се провикват, а стопанката веднага отваря портите. В по-ранно време младите са разделени на мъжка и женска половина, а впоследствие се размесват и сядат “либе до либе”. Щом момъка седне до любимата демонстрира пред всички отношението си към нея и чувствата си. “Вземането на китка” е най-срещаният любовен знак, тя също носи магическа сила. Момъкът краде китката, а момата може да му я даде сама след хорото само, ако са си открили предварително чувствата, тогава се припява за мома и ерген и им се честити. Мома, която се завърне вкъщи без китка е “белязана” и всеки знае, че си има любим. Когато момъкът се сдобие с китката на любимата, я носи на видно място. Ергенът дава ябълка при дълбоки любовни взаимоотношения и тя е най-желаният знак от момата. Любовният знак е подаван от момците и приеман от момите. Ако мома не приеме знак, се смята за обида и той си отмъщава.
Когато родителите не позволяват на двама млади да се вземат, момъкът краде любимата си или тя му пристава, което почти винаги се случва на седянката.
Седенкарската веселба продължава до ранни зори, и след като пропеят петлите се разтурва. Първи си отиват ергените, а след тях момите като мома и ерген вървят заедно само, ако са роднини. Последното седенкарско събиране се нарича “закукване на седянката” и има обреден характер.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.660619377301755.1073741856.185781174785580&type=1

[Hatshepsut]

Традиции при сватба

Българските сватбени обреди и обичаи се отличават по своята празничност и разгърнатост сред всички семейни обичаи. В тях е характерно наличието на драматичен елемент, образно отражение на отминалата действителност, което ги прави и част от народното предтеатрално творчество. Сватбените обичаи имат регулативна функция – определят отношенията в семейството, домакинството, към което се включва младата брачна двойка, между двете родствени групи, свъзващи се със сватовство и т.н.

Целта на семейните обичаи и обреди е преди всичко да регламентират брака, да му осигурят обществено признание със всички произтичащи от това последици. Неизменно, някои обичаи имат аграрни елементи и те имат здравословен аспект, осигурявщ родитба, здраве и благоденствие.

Браковете обикновено се сключвали в зависимост от народния стопански календар, и от църковния календар. Сватби не се правели в период на усилена селскостопанска работа и по време на пости.

Два са основните етапи на обичаите, свързани с брака – единият има повече правен характер и е свързан най-вече с окончателното изпълнение на договарянията относно материалните условия (годеж), а другият е повече с обществено утвърждаване на сторения договор (сватба).

Предсватбеният цикъл включва ред обичаи и няколко обреда, които имат за цел конкретен избор на съпруга и създаване на предпоставки за сключване на брак.

Инициативата за сключване на брак обикновено е у момъка – по-точно у неговото семейство. Семейството приема неговия избор, когато той отговаря на най-общите изисквания към бъдещата невеста – добър род, здраве, работливост, имотност. Имотното състояние на невестата има повече престижно значение. Това определят две обстоятелства – невестата не получава точно определена зестра и наследство, и, второ – за нея се плаща бащино право, т.е прид. Затова, въпреки, че имотната невеста получава по-голям чеиз, за нея се иска и плаща повече прид.

Сгледата е първата стъпка към утвърждаване на избора. Тя е предварителен оглед с или без установяване на контакт между двете семейства.Тези срещи имали секретен характер и се осъществявали предимно вечер. Сгледниците, наричани още огледници, одумници, годежари, сгодичари, са родственици на момчето. Когато момата е от друго село и изборът не е направен окончателно, сгледниците могат да отидат там само да разузнаят с какво име се ползва семейството на момата, как се оценява държанието на самата мома и т.н. Ако няма нужда от такова разузнаване, то задачата им е да проучат дали семейството на момата е склонно да даде съгласието си за този брак. Сред пратениците, винаги има авторитетен и заможен човек, който се ползва с общо доверие. В разговора със сгледниците обикновено се спазва загадъчност и алегоричност. Домакините трябва да се досещат за какво са дошли гостите и и да отговарят също с клиширани фрази, типични за обичая. Влезнат ли гостите в дома на момата, сядат до огъня и го разравят с машата – това е знак за условната им мисия на сватовници. Осмислянето на обичая е „да се разгори огънят, та да се запали момата за момъка“.

Мотивите за съгласие от страна на домакините е „да си помислят“, като е прието да се отложи отговора поне веднъж. За отказ са отговаряли, че девойката е малка и не й е време за женене.

Ако срещата е успешна, тя прераства в годеж, наричан в различните краища на страната главеж, даване нишан, запив, углава и др. В повечето случаи годежът не се изчерпва само с една среща. Има малък и голям годеж. И на двата годежа се уговарят материалните изисквания и на двете страни, като се разменят традиционните дарове – накити за годеницата и дарове за годеника. Всички годежи са съпроводени с веселба, музика и гощавки.

При годежа съществуват обичаи от магично естество. Например, китката, която се дава на годеницата трябва да съдържа тек жълтъци, за да роди бъдещата невеста. Често двамата бащи разчупват пита над главите на годениците и раздават на гостите. По разчупването гадаят коя от страните е по-сполучлива и какво поколение ще имат младите. Още първия годеж, годениците носели отличителни знаци (перо с монета) и могли да се срещат денем. Не се гледало с добро око на годеници, които се виждат насаме преди сватбата.

Сватбата винаги е в празничен, обикновено в неделен ден. Двете семейства се готвят за него заедно и поотделно, калесали са гости. Всички отделни моменти от сватбата имат определен смисъл и се изпълняват от отделни лица. Участниците в сватбата не са едни и същи в различните райони на страната. Освен младоженец и булка (невеста, булка и младоженец, юнак, зет) на първо място са деверът (един, по-рядко двама), побратим, аратлик; стари сват и стара сватя; старата сватя ходи винаги близо до невестата, като следи да не й прилошее; помайчима (деверовата майка); кум и кума, наричани още калтатя и калимана; зълви (лели).

Сватбата се открива с поканване (колесване) на гостите.Извършва се от колесари, обикновено деверът и близък приятел от страна на момъка, а девойки (зълви) от страна на годеницата. Колесарите са накичени с кърпи по рамената, а на места и с венци по главите.

Началото на обредните ритуали поставя т. нар. обичай засевки, наричан още и месене на квас, замески, подмясване на хляб., меденик и т.н. Същината на засевките се състои в отсяване на много брашно, необходимо за измесването на хлябовете за трапезите най-вече в деня на довеждането на невестата. Отсяват и замесват обикновено зълвите, като първата от тях непременно трябва да има живи родители. В началото на замесването взема участие деверът, който разбърква тестото със свирка или пръчка, на която е наденат пръстенът на младоженеца. Девойката, която замесва хляб, на места е облечена с дрехите и накичена с накитите на бъдещата невеста.

Сеячките и месачките трябва да са три, шест, седем. Сеят през три сита, отсяват в три нощови, а на места и в седем. В Западна България слагат пръстените на младоженците и гривните на невестата в тестото. Отсяването и замесването имат изключително празничен характер и са придружени със специални песни.

Освен обикновен хляб се измесвали краваи, наричани кумови краваи, украсени с разни образи. Едни от тях се поднасят на кума, а други се носят при взимането на невестата и довеждането й в къщата на младоженеца и се наричат гълъбета, гургурушки и др.

Следващия момент от сватбата е приготвянета на сватбеното знаме – стяг, пряпорец, феруглица. Приготвя се от девойки, като бяла или червена кърпа (или и бяла и червена заедно), се закачват на обикновен прът, накичен на върха с цвете, с ябълка или обикновен кромид. В цветята се слагат билки и червени конци против уроки. В Родопско приготвянето на знамето е ставало най – тържествено. С песни се отивало в гората за цветя и намирането на подходящ прът. Дървото се отсичало наведнъж „за да не повтарят младоженците“. В основата му слагали хляб, кукла, орехи и заливали с вино. Такива знамена се правели и в двата дома – на младоженеца и невестата, като след венчавката се съединявали.

В Родопско, Северна и Западна България приготвяли сватбено дърво, наричано още кумово дръвце, ела, ръченик, канска, кужел, яболшница. Най-често това е елхово или борово клонче, окичено с цветя, панделки, цветна прежда, хартийки, с набучени навсякъде „позлатени ябълки“. Най – често се приготвя в дома на невестата от нейните дружки. В Софийско се правило от кума или сватбарите. Обикновено дървото се продава на кума. Забодено на кравай, сватбеното дърво се носи на всички сватбени шествия и се слага на трапезата пред най-почетните сватбари (кум, стар сват) и се разваля след свождането на младоженците.

До началото на XXв. в църквите не е имало сватбени венци, изработени от метал, затова в дома на кума са се изработвали венци от лозови пръчки. В тях се слагали цветя, билки и червени конци против уроки. Приготвянето на венците е било съпровождано със съответните песни.

Към подготовката на невестата за сватбата спада и обичаят сресване и сплитане на невестата. В него взимат участие само девойки. Преди да бъде пременена във венчалното си облекло, дружките й разплитат косата, сресват я и я заплитт отново. Вчесването и заплитането е съпроводено с нарочни песни.

Аналогичен с този обичай е бръсненето на младоженеца. Той е много по-популярен в страната. Бръснат младоженеца, дори да е съвсем млад и да няма нужда. Ритуалът се извършва от някой момък или от девера. В Кюстендилско се изреждат девет души да бръснат младоженеца. Това става на двора, на дръвника или под плодно дърво. По време на бръсненето свири музика и зълвите пеят обредни песни.

На места в страната се организира момкова вечер. Прави се обикновено в петък вечерта. Цяла вечер свири музика, а момците се забавляват като омесват пита и сами я изпичат на огнището без да използват лопата за огъня. Момата също имала прощална вечер в дома си, на която приятелките й обикаляли около нея и пеели жални песни.

Стъкмяването на невестата и забулването й се правят преди да я изведат от бащиния дом. Тя трябва да е облечена с най-новите си дрехи и накичена с много накити. Забулването, наречено още прекриване е представлявало покриване с плътно червено платно през което невестата нищо не виждала. Затова тя била водена. По този начин се закривало лицето на невестата от чуждите погледи.

Сватбарите, дошли да вземат невестата от дома й, обикновено заварвали портите затворени. За да влязат, деверът или някой друг от момковата дружина, трябвало да покаже някаква сръчност, за да ги пуснат: да свали високо закачена кърпа или невестинското знаме. Има и обичай сватбарите от страна на невестата да бичуват младоженеца, когато влезе при невестата.

За да влязат при невестата деверът и младоженецът трябва да платят „откуп“. Дружките на булката не ги пускат, докато не „спазарят“ невестата. Младоженецът дарявал булката с обувки, с които тя се венчава. След откупа, невестата е предавана на девера , който я хваща за кърпа, промушена под пояса и я извежда от къщата. Покритата невеста се прощава с родителите си като им се покланя и целува ръка, а те я целуват по лицето. През това време музикантите свирят тъжна музика. Обичай е, майката на невестата, кумата или други близка да хвърлят просо, жито, орехи, дребни пари върху извежданите младоженци за „плодовитост и богат живот“.

Изпращането на много места е завършвало с обичая, младоженецът да се върне и да скъса огърленото копче от ризата на майката на булката, като пуска в пазвата й златна жълтица. Така зетят „отплаща“ млякото за отхранване на невестата, един вид майчиното право.

Венчаването ставало непременно в черква, а в села, където нямало – в къщата на младоженеца.

Въвеждането на невестата в новия й дом е основен момент от сватбата. Когато стигат до къщата на младоженеца, сватбарите спират. Пеят се празнични песни, които приканват свекървата да посрещне невестата, която е нейна отмяна. Младоженците влизат в къщата по постлано бяло платно или друга тъкан. В редки случаи постилали слама и черга или ралник на нея (Кюстендилско). В Разложко, невестата е трябвало да стъпи по прострян по двора червен конец, след което той се изгарял. В Родопско стъпвали по вълна. След като девера или свекъра свалят невестата от колата или коня, свекървата я посреща с два хляба, които невестата слага под мишниците си, дава също паница с мед, вода, масло и ябълки. Всичко това тя подава на невестата, за да влезне в къщата с „берекет“.

Булката мацва с пръсти по праговете на вратата с меда и маслото. Това се тълкувало като пожелание за плодородие и символ на благост, което невестата внася в новия си дом.

Завеждат невестата до домашното огнище, на което тя се покланя, изпуска в него хляба и водата, поразравя го и даже стъпва с крак в него, а ако огнището е насред къщата, го обикаля три пъти. Понякога карали невестата да погледне през комина, за да са й чернооки децата. Още прага на къщата й подавали малко дете, най-често момченце, което тя целува, дори трябвало да се разплаче, „за да роди и тя“. В Софийско свекървата захранва и запойва младите с хляб и вино и им дава сито да сеят. Младите влизали едновременно през вратата, като не настъпвали прага и се стараели да го прекрачат с десния си крак. Характерно за тази област е било воденето на невестата за вода.

Песните, които съпровождали посрещането и въвеждането на невестата в новия дом са оптимистични, радостни и хвалебствени, подчертаващи, че тя ще е в помощ на свекървата.

Центърът на последвалото сватбено тържество е трапезата. Особена празничност придавал и богатият песенен репертоар.

Говеенето на невестата е имало голямо значение в миналото. Изразявало се е в пазенето на мълчание и неговоренето в присъствието на важни роднини – свекър, девер, кумове. Говеенето продължавало със седмици или месеци докато не се прекъсне с обреда прощаване, прошка, отговаряне, придружено със съответното угощение. На места говеенето продължавало различно за свекъра, свекървата и т.н.

Брачното свождане на младоженците става през нощта след венчавката, в определено за целта помещение. На места брачното ложе е било приготвено в кошарата или друга селскостопанска постройка. То се подготвя от зълвите, които стоят на него и не тръгват, докато не получат откуп от младоженеца. По време на свождането на много места е било прието да се подслушва и да се гадае по чутото за бъдещата рожба. През това време веселбата затихвала около запален огън и момците започвали да играят танц „чукане на пипер“, който се изразявал в жестикулиране и имитиране на садене и копаене. Краят на свождането се известявал от младоженеца пушечен гърмеж и изнасяне на сватбената риза. Всеки оставя на нея пари за невестата. Приготвя се блага ракия, на места обагрена, с която се черпят присъстващите. При благополучно свождане на много места счупвали керемида или глинена съдинка и носели на невестените родители дар – окичен жив козел или овен.

Ако невестата се окаже нечестна, гостите напускат дома. Гайдарят се качва на покрива и известява селото, че в този дом има нещастие. Често са връщали нечестната невеста в дома й и са я опозорявали публично. Това се е вършило с убеждението, че носи зло и нещастие в дома и селото.

Разбулването на невестата и снемането на венеца обикновено става в понеделник. Извършва се от кумата или девера. Невестата сяда в градината, често под овошка или розов храст. Снемането на булото не става с ръце, а с точилка, с жегъл или обикновена пръчка. Булото се мята на овошката, където остава няколко дни. В Западна България свалянето на булото е съчетано със забраждането с обикновена кърпа. Било е прието невестата да плаче за сваленото було и невестенския венец, тъй като по тези места девойките ходели незабрадени. Този обред е придружен с песни, подканящи младата булка да се съпротивлява.

Краят на сватбата се отбелязва и с повсеместния обичай отвеждане на невестата за вода, изпълняван в понеделник, вторник или сряда след свождането. Невестата отива за вода с музика, придружена от всички сватбари или само на жените с децата. Тя се покланя на кладенеца и го обикаля три пъти, пуска във водата просо, жито, хляб, пари. Деверът насериозно или на шега излива водата от стомните и невестата е принудена да ги пълни отново и отново.

Народното осмислане на този обичай е да се приобщи невестата към къщната работа. В много случаи тя е трябвало още в първите дни да пере дрехи с бухалка, да преде и т.н. На места развеселените сватбари дори разкопавали пода в къщата, за да го измаже невестата наново с глина.

http://balkansko.bg/

[Hatshepsut]

Лъжицата във фолклорните ритуали и вярвания

Обикновен предмет от ежедневието, в българската традиционна култура лъжицата е придобила специално значение
в редица ритуали, обичаи и магически практики

Хората по нашите земи използват лъжицата от дълбока древност. В музейни сбирки из цялата страна се съхраняват различни по форма и големина лъжици, изработени според епохата от глина, камък и други, векове преди Новата ера. По понятни причини дървените им събратя са от по-ново време, но затова пък се споменават в приказки, песни и поверия. Дървената лъжица практически никога не е напускала българския дом. Независимо, че преди векове в градския бит навлизат металните прибори за хранене, дървените бъркалки, черпаци и всякакви други помощници в кухнята запазват своето място. Да не говорим, че през последните години специалистите по хранене упорито ни съветват да приготвяме храната си с дървени прибори – заради вредните съединения, които образува металът с някои вещества, съдържащи се в продуктите.

Костени лъжици от VI-V хилядолетие пр.н.е., намерени в землището на град Стара Загора
Снимка: Албена Безовска

Според големия български етнограф Димитър Маринов, лъжицата се явява много често при баенето и при магиите. С три, седем или девет лъжици, се премахват уроки. За да е успешно лечението, те трябва да са събрани съответно от три, седем или девет къщи. Също така с тези лъжици може да се правят и развалят магии за обиране на млякото от добитъка, за обиране на житото от нивите, за направа и развала на женитба и пр. Те имат силата да „развържат” или да „завържат” младоженеца – т.е. да му помогнат или попречат да изпълни задълженията си при свождането (първата брачна нощ). Ето защо по време на някогашните сватби жени, близки на младоженците, оглеждали щателно дрехи, предмети и завивки в стаята, подготвена за това.

Както всички предмети, лъжиците също придобиват различни качества в зависимост от материала, от който са изработени. За готвене е добре да са от дъб, бук, явор. А за ритуалите против уроки и за лечение трябвало да са направени от бряст, ясен или габър. Много баби баячки предпочитат чемширова лъжица за своите магии. За чемширова лъжица се пее и в коледарските песни. Там домакинята (или знатната мома) „яде и пие с чемшир лъжичка и чемшир паничка”. Може би е необходимо да поясним, че чемширът е сред малкото представители на растителния свят, за които е забранено да се внасят в дома. Той е предназначен за погребални и поменални ритуали, а в къщата влиза единствено на Коледа, защото от него се правят коледарските китки.

Според едно от поверията, лъжица, хвърлена през главата на човека, го спасява от уплах. При разширен вариант на ритуала слагали в лъжицата малко сол и вода, изпивали съдържанието и отново хвърляли лъжицата по същия начин. Това повтаряли докато лъжицата падне нагоре с вдлъбнатата си страна, така, както се поставя обикновено. Счита се, че докато пада обратно, страхът не е напуснал човека.

Предпазната сила на лъжицата използвали и през първите дни след раждането, в които по принцип родилката не бива да напуска дома. Жената излизала само, ако носи в ръцете си запалено кандило или въглен на керемида, опърлен парцал и чесън. Сред задължителните предмети била и дървена лъжица със завързан на нея червен конец.

Керамична лъжица от V хилядолетие пр.н.е., намерена в землището на град Стара Загора
Снимка: Албена Безовска

Чрез лъжицата хората „получават” и различни знаци, предупреждения, уроци. Ако на масата е сложена лъжица в повече – ще дойде гост. Ако човек яде с две лъжици, ще се жени два пъти. Паднала от масата лъжица предвещава, че ще дойде жена, ако падне нож – ще дойде мъж. Двама души не бива да се хранят с една и съща лъжица – ще се скарат.

"Не е лъжица за твоята уста" казваме, когато някой се е захванал с нещо, надхвърлящо възможностите му. „В морето вода с лъжица притуря” е израз за безсмислени дейности. А следната поговорка едва ли се нуждае от пояснения: „Като търсиш голяма лъжица, вземи голяма мотика”.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100473722/lajicata-vav-folklornite-rituali-i-varvania

[Hatshepsut]

"Край софрата" - картина на Васил Горанов:


https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598160993595459.1073741829.597717253639833/747789375299286/?type=1&theater

[Hatshepsut]

Как са строили своите къщи нашите предци?

Моята баба, която е стара балканджийка и в момента е жива на 96 години веднъж ми разказа, как са живеели хората на село едно време. Тя ми разказа, че когато на някой от селото му се случило нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. Това е било целия му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да минават от къща в къща. И от всяка къща му давали по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човека завършил с повече добитък отколкото първоначално имал. Това е било истинската „социална държава“, при която човек помага на ближния си когото познава, а не днешното държавно насилие и чиновнически произвол които отнемат от тези които работят и дават на други, които не искат да работят само защото отговарят на определени „социални критерии“. В старата жива и органична селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример който са видели от дедите си.
Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, и да направи кирпич от глината на двора, както и цяло село се  вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си. В днешното време на индивидуализъм и себичност сме изгубили тези реалности, затова сме поробени в една система в която заробването към банки и кредитори задушава и строителството и свободата на развитие.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=32211

[Hatshepsut]

Старите майстори в Добруджа благославяли градежа на къщите с магически слова

"Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии!", провиква се мъж, който се е качил на билото на покрива на току що построена къща. На една от гредите е забоден дървен кръст, превързан с пешкир, а отдолу, в двора край градежа, се е събрала цялата многолюдна фамилия. "Чорбаджията майсторите сайдиса, Бог него да дари! Колкото звезди в небето, толкоз овце в полето! Колкото са на ризата жичките, толкоз да са му жълтичките", благославя човекът от покрива. Силният му глас се извисява над групата и достига до всички къщи, накацали като бели лястовички в добруджанската равнина. След минути цялото село се стича край новото жилище. Всеки е взел нещо от своя дом – я пешкир, я риза, я чорапи... Хората се появяват с усмивка и окачват  даровете на кръста, до който стои баш майсторът и реди благословии. 
Всички отиват на градежа. Не се допускат отклонения, защото индивидуализмът в традиционното общество не е развит, обяснява Лена Кирилова, уредник в отдел "Етнография" към РИМ Добрич. Припомня, че приказката: "Какво ще кажат хората.", тръгва точно от тези времена.
В представите на старите българи само мъж, който е построил сам дома си, имал право да се нарича стопанин и домовладика. А изграждането на дом било свещено действие.

Първо се търсело подходящо място. Добре било, ако теренът вече е усвоен, т.е., там вече някой е живял и пространството си има дух и сайбия (б.а. стопанин). Ако пък мястото не е било обитавано, то трябвало да е поляна, ливада и въобще равен терен. Никога не се строи върху самодивско игрище, защото се знае, че там трева не никне.
В Добруджа къщите винаги се градят около естествени водоизточници, или там, където водата може лесно да се добие. Когато строиш на неусвоено пространство, предната вечер посипваш мястото с пепел, разказва Лена Кирилова. На сутринта се гледа какво животно е оставило следи, защото то ще е духът покровител на дома. Най-често в ролята на дух покровител влизала змията, защото за древните българи тя е била символ на мъдростта, знанието и дълголетието.
Традицията повелява основите да се копаят винаги на изток, преди изгрев слънце, на "лек ден" и на нов месец. Неписаните езически правила изискват първата копка да се направи от баш майстора или от самия стопанин. После се извършва жертвоприношение. Кръвта на закланото животно трябва да изтече в темелите на бъдещата къща, а костите и главата му да се положат в основите на строежа. Там се оставя и сребърна пара. В християнско време е прибавен и обичаят в основите да бъде зазидано и шише със светена вода. Записват се имената на стопаните, на майсторите и кога е била градена къщата. Тези данни се заравят в земята. Често се хвърлят и пари в основите на дома. След това започва градежът.

Когато къщата е завършена, се прави обичаят "викане". "Чорбаджията нас подари, златен дар, златен бакшиш", провиква се дюлгеринът и пожелава късмет, добруване, много жито на полето и много бъчви в мазето. Думите съзнателно се изреждат на висок глас, защото се знае, че словото има магическа сила. Надошлите да чуят благословията комшии и роднини оставят подаръци, а майсторите премятат даровете през кръста или на въже, опънато на покрива. Обичаят изисква майсторът да обявява всеки дар и да съобщава името на дарителя. Викането завършва с думите: "Който донесе – благодарим, който не донесе – пак благодарим...". Е, понякога дюлгеринът изтърсва: "Който не донесе – до довечера да го втресе..."  Но рядко. Зидарят основно се проявява като добър орисник, а когато приключи с пожеланията, стопаните дружно извикват: "Амин!"
Следва предаването на ключовете от баш майстора на стопанина, но това също трябва да стане на "лек ден", което значи понеделник или сряда, или "когато месечината се пълни". А щом поеме ключовете, домовладиката дава пари извън уговорената заплата.
По правило първият, който прекрачва прага на новата къща, е най-старият член на семейството. Той ръси зърно и пари на входа и влиза тържествено, а едва след него могат да пристъпят всички останали.

Първото нещо, което трябва да направиш в новото жилище, е да запалиш огнището, защото огънят е символ на дома. Там където има огън, има живот. Загасне ли огънят, свършва животът. Огнището може да бъде запалено от свекъра, от свекървата или от майстора, строил къщата. Вярва се, че като се накладе първият огън, къщата получава своя сайбия. Това е невидимият дух – закрилник на дома. За да се чувства добре сайбията, огънят  трябва да се поддържа 40 дни. Заедно с огъня в дома се внасят хляб, вода, сол, икона и най-важните предмети от покъщнината. Този обред поставя началото на усвояването на къщата. Коли се курбан и се прави водосвет. По-заможните стопани колят теле, овен или агне, а сиромасите – пиле. Според обичая, стопанинът трябва да заколи курбана над огнището, до източната стена на къщата или на прага й. Може и под плодно дръвче в двора. На първия голям празник (Св. Богородица, Димитровден) се приготвя богата трапеза, канят се роднини и съседи, които носят дарове за новия дом – котли, сахани, тави, черги или хранителни продукти като брашно, фасул.

Добруджанските къщи

Най-древните добруджански къщи били направени от пръти, измазани с пръст. Наричали ги уземни, защото били вкопани в земята. Жилището се състояло от помещение с огнище, където се приготвяла храната и стая за спане, наречена соба. Векове по-късно къщите станали наземни. Правели ги от кирпич, дърво, камък. Глинените постройки не задържали мухъл, били прохладни през лятото, топли през зимата и устойчивина земетресения. Основата им била от трамбована пръст, а покривът имал четири стрехи.

Традиционната добруджанска къща е едноетажната, защото е построена в равнина. Няма смисъл да е на няколко ката, както в планината. Най-често сградите са двуделни, но през Възраждането почнали да се появяват и богаташки триделни къщи. Сградите на заможните добруджанци имали полуподземен етаж, в който съхранявали стопанските уреди или го ползвали за зимник, а над него изграждали етаж за живеене.
Между приземието и жилищния етаж се оформил един леко издигнат каменен цокъл, а откритото пространство по цялата дължина на предната фасаса наричали сундурма или пруст. Но не в архитектурните детайли, а в цветовете е красотата на добруджанските къщи. Сградите белеят от замаската с вар, на чийто фон на контрастират дървените части – греди, дограма,  боядисани в охра, синьо, зелено и червено.
Огромни цветни градини опасвали къщите, но двуметрови зидани огради спирали лошите очи към дома. Във вътрешната част обаче във всички дворове имало междинна врата, наречена комшулук. Тези междусъседски портички били използвани основно, когато зли хора или разбойници тръгнат да ограбват и да безчинстват сред населението. Настъпела ли такава опасност, фамилията хуквала навън, минавала през всички комшулуци, излизала извън селото и търсела спасение при роднини от други села.

https://belejnik.bg/presechki/starite-maistori-v-dobrudzha-blagoslavyali-gradezha-na-kashtite-s-magicheski-slova

[Hatshepsut]

Култът към предците у българите

Култът към предците играе много важна роля в езическия свят на европейците. Почитта към умрелите е една от най-древните изяви на религиозност и се среща у всички народи на Стария континент. Благоговението пред прадедите е по същество благоговение пред кръвната връзка между настоящето и миналото. Сред българите е запазена представата, че всяка къща има свой дух покровител, който най-често се нарича „стопан“, „наместник“, „дядо“. Самото му название подсказва, че този дух е праотец и има за задача да се грижи и да поддържа реда, та поради това не е случайно, че той се явява пазител на семейството и неговото имущество. Той осигурява здраве, помага за леко раждане и донася плодородие. Смята се, че стопанът е бил един от предшествениците на рода, който е бил по-изтъкнат и по-отличителен човек, който продължава да следи живота на потомците си. Понякога се представя и като смок (или змия), който обитава под прага или огнището на къщата, но със забрана да бъде убиван. По-често обаче се определя като невидим дух. Усещането за присъствието му в дома говори за дълбокото уважение, което е хранело всяко семейство към своя прародител. От своя страна това е водело до поддържането на реда, който включвал стародавни обичаи, отношения и разбирания, както и до стремежа на всеки човек да върши достойни дела. Отношение към култа към предците има разбирането, че основна грижа на всеки мъж и жена е да се ожени и да има много и здрави деца. За бездетните се смята, че те носят бремето на стари клетви на свои роднини и затова на тях не се гледа с добро око и не се разрешава да участват в обредите. Неслучайно е възникнала поговорката: „Къща без деца – огън да я гори!“ Понякога умрелите се явяват в съня на някой член на семейството (обикновено най-стария), за да го предупредят за настъпващи премеждия и напасти, а друг път имат за задача да донесат вестта за щастие и плодородие. За да се поддържа благоразположението на духа порковител, се изпълняват различни обредни практики. По време на големите празници всяко семейство кани стопана на трапезата. Първите плодове се посвещават именно на праотците. В тяхна чест се раздава храна, дрехи, пали се огън и се играе хоро. На много места е отбелязван ежегоден празник, посветен на предците, който е бил честван около зимното слънцестоене. Тогава, а и в случаи, когато стопанът се яви на сън или се умолява за здравето на някой болен, се приготвя специална жертвена храна, която включва няколко сложни етапа на приготовления. Обикновено се използва мълчана вода, мита на реката пшеница, с които се замесват и се приготвят погачи и млин. Коли се черна кокошка, петел или овен над предварително изкопана до огнището малка дупа, като целта е кръвта да изтече в нея, след което се запечатва с кал. Накрая животното се вари или изпича цяло. На трапезата се нарежда, освен месото и тестените изделия, и вино. Половината от виното се излива в огъня в чест на праотеца, а от всяка храна първо се откъсва парче за него. Отделеното за духа покровител се поставя в четирите ъгъла на най-горната част на къщата. Вместо обичайната наздравица на този ден, преди да се отпие от виното, се излива малко от него и се изричат думите: „Цъфти, къщо, весели се, стопане!“

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1120441367993695&set=a.382874028417103.78135.100000835266203&type=3&theater

[Hatshepsut]

Традиции и обредност при строеж на нова къща

Един от трудовите обичаи, запазени от миналото до към 50-60-те години на миналия век, е строителството на нов дом.

В деня, определен за започване на строежа, стопанинът коли кокошка или агне. Клането се прави над основите, за да може кръвта да попие в тях. Ако се коли агне, главата му се заравя в земята, където ще бъде прагът.

При строеж на къща с нови основи, стопанинът поставя в тях пепел от огнището и вода. Съществува предание, че новата къща няма да преуспее, ако в основите и не се зазида кръв от животно. Курбанът за нова сграда е свързан със стремежа за умилостивяване на злите духове и запазването на домочадието от различни злини. Смята се, че закланото животно става курбан на къщата, тъй като според поверието първият, пристъпил прага на новата къща, ще умре. За да не умре човек от домакинството, се коли животно, което всъщност заменя домакина, който пръв трябва да влезе в новия дом.

Когато се запълнят основите с ломен камък, майсторът взема дялан камък, оформен с чук, и започва да го върти в един от ъглите на строежа, качва се върху него и казва на стопанина: ”Стопанино, виш камък, кюшето не уйдисва, трябва му камъ/клин/”. Стопанинът през това време го дарява с бакшиш и майсторът почва зидането на основите.

След строежа на стените започва покривната конструкция. На най-високата вертикална греда се заковава дървен кръст, над който във вид на дъга се заковава липова кора. Както кората, така и целият кръст се украсяват с цветя и започва викането на такия/благословия/. През това време стопанката дарява майстора с нова капанска риза и той се качва при кръста, обръща се на изток и започва със силен и ясен глас да вика такия. Всеки стих от нея се отделя с удължаване на последните срички. Ако баш майсторът няма силен глас викането се осъществява от друг майстор. Чрез викането на такия се предупреждават стопаните и комшиите, че строителството е към своя край и който желае, може да дари майсторите. Даренето продължава до покриването на сградата/около 2 дни/. При всеки донесен подарък се вика такия. Обикновенно наред с другото, всички комшии и близки даряват майсторите с капански пешкири/кърпи/. Накрая всичко дарено се поделя между майсторите. Ризата по традиция се полага на баш майстора.

Викането на такия е било в този вид:

Слушайти майстуре
и вий калфи и чираци
и наокулу кумшй-и-и-и. . .
Тъй какту съ върти тислътъ,
Тъй съ круй бинътъ
Нъ зиленатъ муравъ
Пуд сихунту нибе-е-е.
Съйбията пудари нъ пустройкатъ идин бакшиш
Бял кът сняг и червен кът гюл.
Дъ му пумогни Бог дъ иди на святу мясту,
Дъ запиши баща и майкъ, род и руднини
и наокулу кумшйи-и-и.
Блъгударим къжети майстуре нъ тос, койту дунсе
И на тос, койту ни дунсе пак блъгударети-и-и. . .
Елем тос, койту дунсе, нъ онзи свят гюлевъ
Сянкъ дъ бъди нът глъвътъ му-у-у.

Когато семейството се пренесе в новата къща, се извършва ритуал/в по-старо време/. Пръв е трябвало да влезе възрастен човек, който не е член на семейството, като носи в ръце ръжен, маша и стомна с вода. Влизането ставало преди изгрев слънце. Този човек пръв запалвал в огнището огън, след което семейството вече можело да се нанесе в новия дом.

Целият цикъл от обреди и обичаи по строежа на новата къща завършвал с нейното тронясване/освещаване/. За случая домакинството избира подходящ ден/обикновенно Рангеловден, Димитровден или Петковден/. На този ден се коли агне или теле и под формата на Курбан се прави троняската на къщата. Вярва се, че неосветената със светена вода къща няма да бъде здрава и в нея ще витаят зли духове. Близки и роднини се поканват чрез калесник, носещ бъклица с вино. Всеки идващ носи подарък и свещи, които запалва по стените на къщата.

Свещеник „очита” трапезата, посветена на новия дом, като им пожелава дълъг живот в него. При влизане в дома кръстникът/който също се кани/ хвърля шепа стотинки. Всички обичаи и жертвоприношения при строителството на нов дом са свързани с магическото действие, подчинено на една цел: здраве, плодородие и изобилие в къщата.

Полагане на основния камък

Полагането на основния камък е един обичай от по-ново време, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: „Изграждането на този дом започна (упоменава се датата – ден, месец и година) при майстор строител …., планът е проектиран от …., постройката се ръководи от …., в присъствието на …(вписват се имената на присъстващите)“, като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите.  Понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.

На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени „темели“, те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството. На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове.

Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата. Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване на строежа, имената на майстора, проектанта и стопанина.

Пренасяне на жертва и преданието за вграждане



Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците.

Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този „суров“ обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.

Самото вграждане на човешка жертва или на нейната сянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали. В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище).

Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна. Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.

Обичаят „викане“ или „дакия“

В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави „викане“ или „дакия„. Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:

"Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!“

След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват „Амин„. Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.

Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:

Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!

Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:

"Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш – 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!“

Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът на сградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че „той е обичан човек в селото“.

https://bgnasledstvo.org/bg/

[Hatshepsut]

Сватбите по българските земи


Българска сватба - картина на Васил Горанов
https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598705330207692.1073741830.597717253639833/1433082433436640/?type=3&theater

ватбите по българските земи са тема, която вълнува не само етнолози и историци, но и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в различните райони на България се е запазила до днес. Ще проследим това като разгледаме облика на традиционната българска сватба от средата на XIX до средата на XX в., брачната възраст и, разбира се, избора на брачен партньор.

Професор Стоян Генчев – изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира.” Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото.

Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи.

Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите – участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др.

В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си.

След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 – 28 години се смята за „стар ерген”.

Сватбено знаме

Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 – 13 до 18 години за момичетата и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие.

През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години.

По време на военния период (1912 – 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 – 1920 г., като желание за „демографска компенсация” от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.

Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен „Девойко мари хубава”, в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради :

Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да правя, юначе,
и имам дари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам служба да служа, девойко.
и имам коща да градя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко.

Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. – архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: „Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство”. Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век.

Мома с косатник ® картина Мария Илиева

Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен.
За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише:

„Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена”. Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата.

В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е „здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост” .

В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като „засевки” или „меденик”. Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен.

До вземането на невестата се правят т.нар. „прощални вечери” или „вечерници”. Този обреден комплекс виждаме и в песните:

Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой баща, слънчице!
А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице!

Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича „байрак”, „пряпор”, „огурлица” и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не „повторят” младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба.

https://bulgarianhistory.org/svatbite-po-bulgarskite-zemi/