Български народни вярвания и митология

[Hatshepsut]

Езическият култ към месеца у българите

Безспорно е, че Месецът е най-почитаното нощно светило и второто по значимост след Слънцето в езическия пантеон не само на българите, но и на останалите европейски народи. Смята се за бог или богиня на метаморфозите на природата от раждането до смъртта. Всеизвестно е, че Месецът е служел за времеви ориентир и някои от най-старите календари се основават на лунните фази. Най-ранните свидетелства за лунарния култ у българите се намират в „Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици“ от визанийския архиепископ Теофилакт Охридски (1084–1107), в което се споменава, че нашите предци „не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на Слънцето, така и на Месеца и на другите звезди“. Пак там се описва разговорът между българския владетел Омуртаг и византийския пленник Кинам, който в защита на християнската си вяра заявил следното: „А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони, както се научих от божественото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони. И ако ми изтъкваш Слънцето и Месеца и ме принуждаваш да се чудя на блясъка им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас, хората.“ Преди това пък българския книжовник Йоан Екзарх (края на IX–началото на X век) в своя Шестоднев порицава езичниците, като пише следното: „Лошо и безчестно проповядват тези, които смятат, че двете светила са самовластни. Те [езичниците] дори смятат, че [тези светила] са причина за това, което се случва в живота на човека, без да знаят колко много грешат.“ Тези разкази за пореден път ни убеждават както в погрешните представи на християните, така и в тяхното крайно пренебрежително отношение и свръхегоцентризъм. Но да се върнем към основната тема. Според най-старите лингвистични данни българите смятали Месеца за божество от мъжки пол, тъй като в старобългарския език думата „мѣсѧць“ е от мъжки род. По-късно през Средновековието обаче се появява и думата „мѣсѧчина“ – от женски род, което говори за осмислянето на светилото като женско същество вероятно под византийско влияние, тъй като в гръцкия език думата „σελήνη“ по род е женска (всъщност Луната е схващана като богинята Селена от древните гърци). Според една версия в българския фолклор Месецът е по-малък брат на Слънцето, а Вечерницата е негова сестра. Представата за Луната като женско божество пък е породила версията, според която Месечината е сестра на Слънцето. Най-разпространеното име на светилото в народните песни е Месечко. Според старите българи той виждал всичко, което се случва през нощта, и дори се смятало, че той знаел повече от Слънцето, защото тайните дела обикновено се вършат именно по тъмно. Петната по Месеца се обясняват с различни случки, но в основата на всички стои представата, че някога той (подобно на Слънцето) е бил разположен много ниско до хората, но след като жена се избърсала в него, замерила го с кал или го боднала с хурка, се издигнал нависоко. Разстоянието от Земята до Месеца било равно на разстоянието на Земята от край до край. Лунните фази, т.нар. менѝ, се разглеждат като различни етапи от пътя на божеството, който продължавал 28–30 дни. По време на своето пътуване по небето Месецът губел от светлината си, защото Слънцето му я отнемал, като го застигал. Когато дните се увеличавали и той растял на големина, и обратно – когато нямалявали светлите часове на деня, и той се смалявал. Лунните фази имали огромно значение за живота на българите и много често определени действия зависели именно от формата на Месеца и местоположението му в небето. Периодът от новолуние до пълнолуние се смятал за обещаващ, а този от пълнолуние до новолуние за неблагоприятен. Новолунието (известно като Нова Свещ, Нов Месец, Млад Месец, Новина) се е посрещало с тържества, при които се замесвали специални пити, играели се хора, пеели се песни в чест на светилото и се изказвало пожеланието „Утре вечер по-голям!“ Втората фаза – пълнолунието (назовавано Пълна Свещ, Пълен Месец) – била обект на най-голямо почитане – вярвало се е, че всичко извърешно по това време ще има щастлив завършек. Именно в периода между двете първи фази се сеело, правели се сватби, подхващали се инициативи от всякакъв род, тъй като тогава всичко се плодяло, растяло, оголемявало. Третата фаза (Стара Свещ, Стара Месец) започвала от момента, в който светилото прехвърляло периода на пълнолуние и започвало да изтънява. Тогава се избягвало да се започва нещо ново, защото нямало да доведе до успех, същевременно обаче този период бил благоприятен за лекуване на болести, защото те по-лесно си отивали заедно с остаряването на светилото. Най-опасен за бъдещи начинания бил периодът, когато Месецът изчезва напълно за три дни (Разсип, Изет Месец) – тогава нищо не се вършело и нищо и не се подхващало, защото щяло да е напразно. Единственото положително действие, свързано с периода на изчезването на Месеца, било захранването на децата, което се извършвало именно тогава, тъй като предвещавало те да имат добър апетит. По някои особени явления на Месеца се гадаело какво ще бъде времето през следващите дни, а почервеняването му се обяснявало с много пролята кръв при война. Лунните затъмнения се обяснявали с това, че вълк/змей поглъщал светилото, а понякога и с това, че мягьосници сваляли Месеца на земята, за да почерпят сили за своите магии. За богопочитането на светилото говори обстоятелството, че до XIX век при новолуние хората са го наричали „Дядо Господ“, сваляли капите си и обърнати с лице към него, се прекръствали.

[Hatshepsut]

СЛЪНЦЕТО: Върховният бог според българския езически светоглед

Култът към Слънцето е с преимуществено значение за много от европейските езически народи и, разбира се, това не е никак случайно, тъй като още от дълбока древност хората са осъзнали, че животът до голяма степен съществува и се направлява благодарение на дневното светило. Най-ранните податки за почитането му у българите се срещат в Шестоднева на Йоан Екзарх (края на IX–началото на X век), където, като се основава на Стария завет за произхода на светилата, българският книжовник настоява: „и никой да не [ги] смята и нарича Бог при вида на толкова преславни добрини..., макар често да виждаме как те намаляват и най-сетне напълно изчезват, [от тази гледка] мнозина могат да се полъжат да ги нарекат Бог, да им се покланят и да ги почитат“. На друго място пак в същото съчинение Йоан Екзарх непримиримо заклеймява слънцепоклонниците: „Нека прочее се срамуват всички безумни и скверни манихеи и всички езичници и зловерни народи, които са противници на истината и родители на лъжата, които смятат, че слънцето е самовластно, макар и да виждат, че то служи и работи по заповед на своя творец, като самото [то] не говори, а единствено чрез делата си проповядва за властта и славата [на този], който го е поставил и му е определил граници, които то не преминава.“ Очевидно е, че езичниците не са могли да видят с очите на Йоан Екзарх под чия заповед Слънцето служи и работи, а и до днес никой не е установил подобна зависимост. Не по-малко странно е обвинението на християнския апологет, че Слънцето не говори, сякаш говоренето е най-висше дело, и забравяйки, че по някакви „странни“ обстоятелства, противни на божествената вездесъща природа, старозаветният „бог творец“ не е полиглот, а познава само еврейския език. Що се отнася до поставянето на граници на соларния път, като се има предвид устройството на Слънчевата (!) система границите изглежда имат сила само върху християнските умове. Друг средновековен извор, който съдържа изключителни данни за соларния култ у българите (заети от по-стари, недостигнали до нас старобългарски текстове), е „Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици“ от визанийския архиепископ Теофилакт Охридски (1084–1107). В него се посочва, че „Те [българите] не знаели Христовото име, служели на скитското мезумие, както на Слънцето, така и на Месеца и на другите звезди“. В същото съчинение по-нататък се разказва за словесния спор между българския владетел Омуртаг и неговия византийски роб Кинам, който му възразил със следното: „А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони, както се научих от божественото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони. И ако ми изтъкваш Слънцето и Месеца и ме принуждаваш да се чудя на блясъка им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас, хората.“ Е, Омуртаг едва ли е бил сломен духом от тези думи, тъй като за него са били напълно неприемливи – каква би могла да е тази власт, според която управляващите уж управляват, но без да могат да заповядват. Свидетелство за соларния култ се открива и в старобългарския апокриф „Ходене на Богородица по мъките“, в който героят архангел Михаил, като показва ада на майката на Иисус, определя мъчещите се така: „Тези не вярваха в името на отца и сина и светия дух и забравиха бога. Те не вярваха, че [юдео-християнският] бог е сътворил живота, всичко това те богове нарекоха – слънце, месец, земя и вода, зверове и гадини, след това направените от хората от камък [статуи на] Троян, Хърс, Велес, Перун превърнаха в богове; вярваха в зли бесове и досега са обхванати от зъл мрак“. Разбира се, тази информация е неточно и манипулативно тълкуване на езическия светоглед от страна на християните с цел да се пропагандира „величието“ на техните абсурдни по същество идеи, защото нито животните, нито идолите са смятани от нашите далчени предци за богове, а най-малко пък мракът може да бъде символ на езичеството. В крайна сметка обаче този текст е ценен с това, че в него намираме доказателство за почитането на Слънцето и други божества. Заблудите, които са се опитали да наложат християнските духовници през вековете, не са успели да заличат преклонението пред Слънцето. За разлика от оскъдното състояние на средновековните извори българското фолклорно наследство е изключително богато на данни за дневното светило. Народът ни го нарича както Слънце, така и с имената Райчо, Райно, Горчо, и го смята за живо същество. В представите на българите до XIX век Слънцето е отразено вярването, че Слънцето имало майка – неземно красива и добра, Месецът (Месечината) бил негов (негова) брат (сестра), а Зорницата (Деницата, Вечерницата) била негова сестра; останалите звезди също често се представят като негови сестри. Вярва се, че то е огромно по размер и се намира безкрайно далече от хората. Слънцето живеело на край свят, където се намирали неговите златни чертози, в които се прибирало само нощно време, за да се нахрани и отпочине, а през останалото време винаги пътувало. След като се събуждало, тръгвало по невидим обиколен път и на сутринта се появявало закономерно от изток. Тъй като се смятало, че през нощта то прекарвало известно време потопено в морето, утринната роса се обяснявала като изтърсени от тялото му капки. Освен че си почива и спи, то още се и храни – прави го само в компанията на майка си, а понякога и на сестра си Зорницата, защото брат му и останалите му сестри никога не са си вкъщи. Храната му обикновено се състои от хлябове, мляко и печени ялови крави, които се приготвят от грижовната му майка за вечеря. Слънцето е всемогъщ регулатор на живота, а със своите способности да свети и топли се смятало за изключително добро по природа, тъй като помагало на растенията да растат, а заедно с това и прогонвало болестите. Тъй като се вярвало, че то е всезнаещо, тъй като виждало всичко по земята, затова и към него хората са се обръщали с молби да им отговори къде се намират техни роднини или къде растат определени билки. Нерядко още се разказва как то давало мъдри съвети на онези, които са се обръщали към него за помощ. Смята се, че дневното светило се движи по два пътя – летен и зимен. На Благовец/Гергьовден то достигало до точката, от която започвал пътят му към лятото, а на Кръстовден – до тази, която водила към зимата. Макар тези християнски празници днес да не корепондират с астрономически явления, някога те са съвпадали или са близки по дати до пролетното и есенното равноденствие. От друга страна, неговият дневен път имал дъгообразен маршрут: започвал от ниско, изкачвал се до върха, а след това се спускал. Слънчевото затъмнение се е смятало за предизивкано от върколак или змей, който за известно време поглъщал светилото. Според повечето разкази Слънцето нямало съпруга, но съществуват немалко истории за любовта му със земни красиви моми, които то отвличало, като спускало своята т.нар. люлка (тя можела да се забележи сутрин и вечер под формата на лъчи). Съществуването само едно дневно светило се обяснява с един разказ, според който Слънцето щяло да се жени, но се отказало, защото таралежът го вразумил, като му подсказал, че земята ще запустее, след като се народят още слънца от брака му. Смятало се е още, че Слънцето язди кон и затова съществуват немалко песни, в които народни юнаци се облагат с него за надбягване. Съществувала и вярата в небесното светило като съдник на човешките дела и затова се откриват клетви като: „Да те убие тоя, що свети!“ и др. Във връзка с тази дълбока почит се забранявало да се извършват определени действия, които почиват на вярата, че „Слънцето е господ, затуй нищо лошо не требе да се върши срещу него“. Именно затова сметта не се изхвърляла на изток, не се пикаело и не се плюело срещу Слънцето, не се гледало продължително време в него, защото се смятало, че „изпива очите“ и др. По вида на Слънцето при изгрев и залез хората са смятали, че може да се предскаже времето. Магиите и лекуванията се извършвали преди изгрев, защото се смятало, че от слънчевите лъчи те не прихващат. До началото на XX век у нашия народ все още се забелязвали следи от някогашното езическо богопочитане на Слънцето. Например онези, които са виждали изгрева, са спирали работата си, а седналите пък се изправяли, всички сваляли капите си и с благоговение се покланяли и прекръствали и едва след това продължавали работата си. По залез изпращането на Слънцето от нашите деди включвало сходни елементи на почит. Забележителни са обръщенията, които се използвали към светилото: „Слънчице, мило!“, „Ела, Боже, помози!“, „Айде, Дедо Господ, напреж днеска помагай!“. Но най-силно впечатление прави регистрирането на следната представа за Слънцето от края на XIX век: „То е нашият Бог и светия, дава ни живот, пази ни от злото, а като зайде, ние оставаме сирачета без покровител“. За култа към Слънцето говорят и съхранената традиция да се поставят соларни символи (кръст, свастика, кръг, розета и др.) върху обредните хлябове и дрехите. Според старите българи съществувала връзка между соларното божество и бременността, раждането и грижата за децата. Вярвало се е, че ако бременна жена поглежда към Слънцето, детето ѝ, ще бъде красиво като него, след раждане бебето се е показвало на слънчевите лъчи, водата от първото окъпване на новороденото се изливала сутрин рано пред светилото и се изричало пожеланието – „Както расте Слънцето, тъй да расте детето!“, а освен това всяка родилка трябвало да закърми детето си срещу Слънцето. Ако тези традиции постепенно е отмрели в последното столетие, то празничната система на българите и досега пази соларния култ. Твърдо може да се заяви, че най-важните и тържествени празници от българския народен календар, подобно и на този на останалите европейски народи, са посветени на Слънцето. Тъй като информацията за празниците е твърде обширна, ще си позволя само да маркирам основните дати. Коледа – празнува се в чест на раждането на Слънцето и съвпада с първия ден след зимното слънцестоене, като този празник започва с Бъдни вечер (зимното слънцестоене) – нощта, в която умира старото Слънце и се очаква раждането на новото. Благовец (пролетното равноденствие) – празнува се в чест на достигането на Слънцето до точката, от която започва лятото и заедно с това се пробужда природата. Еньовден (лятното слънцестоене) – празнува се в чест на Слънцето, което е достигнало крайната точка на своя път към лятото и се обръща към зимата. Кръстовден (есенното равноденствие) – празнува се в чест на това, че Слънцето е достигнало точката, след която започва зимното време и природата се подготвя да заспи. Към тези основни празници трябва да се добавят и Сирница, Гергьовден, Константин и Елена, Горещниците, които са придружени с паленето на големи обредни огньове и някога са съответствали на почитни дати от езическия календар.

[Hatshepsut]

Свещеното почитане на водните стихии у българите

Още от дълбока древност нашите предци са установили, че водата е необходима за съществуването на живота – всичко би могло да погине без наличието на тази течност. Освен че приемането й поддържало хората, животните и растенията живи, тя била необходима и за телесната чистота. Тези закономерности са способствали за осмислянето на божествения характер на водата и поставянето на тази природна сила на твърде висока позиция в езическия светоглед. Старите български традиции доказват това, тъй като на повечето празници водата се поставя на първо място и с нейна помощ се извършват много обреди. Според представите на нашите древни предци водата била три повече от земята и се намирала както в недрата на земята и върху нея, така и цялата суша била заобиколена от едно огромно море. За изворите, които се намират в планините, се смятало, че били обитавани от самодиви и затова било забранено от тях да се взема вода през нощта, тъй като престъпилият наредбата щял да понесе гнева на пазителките. Подобна картина се рисувала и по отношение на реките – те също били обитавани от самодиви и затова нощно време трябвало да се избягват, но ако все пак се налагало преминаването им, то трябвало да стане в пълно мълчание. Освен самодиви в по-дълбоките места (вировете) на реките се смятало, че живеят други лоши дихания. Всяка година през пролетта се извършвало жертвоприношение на всяка река, за да бъде умилостивена и да не отнема живота на хора и добитък. Страхопочитанието от митичните стопани на реките изглежда е установило забраната в реките да се изхвърлят нечистотии. Езическите обреди на някои празници като Еньовден, Цветница, Герман, Бабинден и др. се извършвали задъжително край река, като същото се отнасяло и до лекуването чрез поливане на вода – т.нар. поливки. Вярвало се е, че вещерите и вещиците придобивали свръхестествени сили в резултат на сношението си през нощта с нечисти дихания, обитаващи реките. Представата за очистващата тялото и духа функция на водата се е запечатала в представата, че нещастието, което грозяло къщата при установяване на недевствена мома след сватба, е могло да бъде предотвратено, само ако булката се изкъпела на реката (та макар и през зимата, когато бил периодът на сватбите). Както изворите и реките, така и езерата се смятали за владения на самодивите, но освен това там живеели и халите, и змейовете, затова пристъпянето към тези места се свързвало винаги с навличането на голями беди. Според поверията на нашите предци в морето – най-голямото водно пространство – живеела морска змеица, която била красива като Денницата (Венера) и майка на всички болести. Изглежда твърде вероятно някога тя да се е смятала и за майка на всички самодиви и да е имала общ произход или да е била единосъщна със змията, която ограждала според митологията целия свят. В моретата още живеели хали и вихри, които бунтували водата и ветровете и потопявали корабите и лодките. Забележително е, че според народното схващане удавниците били носители на лоши дихания и затова те не се погребвали в общите гробища и не се извършвали обреди в тяхна памет, а вместо това се заравяли в непосредствена близост до лобното им място. За разлика от водите, които се намират под, върху и около земята, за тези, които идват от небето, се смятало, че имали друга природа и били подчинени на друга божествена сила. За дълбокото почитане у българите на божество (или божества), което било повелител на водните стихии, говори тържественото отбелязване на празника Никулден. На първо място следи от някогашната езическо богопочитане се забелязва в народната представа за св. Никола като юнак с криле (!), който имал власт над реките, моретата и морските ветрове и помагал на корабите да достигнат невредими до сушата. Трудно е да се посочки кога се е чествало езическото божество, тъй като датата 6 декември е взета от житието на св. Никола и със сигурност не отговаря на някогашния езически празник по време. В повечето действия на Никулден могат да се забележат стари езически практики, които превръщат празника в уникално явление, характерно днес само за българското землище. Отличителни белези на отбелязването на Никулден е приготвянето на жертвени храни, прикадяването им, изпълнението на свещени песни и спазването на определени обичаи. За жертвоприношението като дар на божеството на водните стихии повсеместно се използвал шаран, който (според меродавните представи за жертвоприношенията) трябвало да бъде жив и да бъде умъртвен чрез проливане на кръв, но в някои случаи се използвала и осолена риба. Преди да се изпече шаранът се пълнел с булгур (или ориз), сушено грозде и орехи и се поставял под връшника цял. В недалечното минало вместо печен шаран е била много по-разпространена традицията да се приготвя рибник, който представлявал хляб в продълговата форма и специлна украса, а в сърцевината му се съдържал шаран. Сред жертвените храни освен риба или рибник се нареждали и свещени хлябове, които имали кръгла форма и разнообразни шарки и най-често се наричали боговица. Преди да се седне на трапезата жертвената храна се прикадявала в съпровод с обредни песни, а трапезата не се вдигала през целия ден. Костите от никулденския шаран не се изхвърляли, а се изгаряли или се закопавали в земята. На този празник всеки стопанин отварял широко портите на къщата си за гости и пътници.

[Hatshepsut]

Змей, змеица, ламя и хала (видео)

Доц. Вихра Баева от Института по етнология и фолклористика при БАН разказа за нов сборник за змейове и змеици – „Змей. Змеица. Ламя и хала”.

„Всеки може да открие нещо за себе си в области по българска митология и фолклор. Най-ранните източници, които сме използвали, са от края на 19 век. Това са записи, правени от хора, които поставят оснивите на съвременната фолклористика“, разказа доц. Вихра Баева.

„Имаме записи на Георги Раковски, Любен Каравелов, Петко Славейков и сина му Иван Славейков. Това са бисери, които тънат в забрава. Това беше една от идеите на този проект – да ги извадим и да ги предложим на публиката. Някои от текстовете са весели, други страшни, трети – дълбоко символични и митологични“, разкри Баева.

Христо Нейков е художник на илюстрациите към сборника. Той е допринесъл и с много редки истории. „Ние сме екип от института и секцията, в която работим се казва антропология на словесните традиции“, добави доц. Баева.

Тя разказа, че в село Пирин е много силно запазена традицията и тези разкази там са изненадващо жизнени.

Змеят, по думите й, е положителен герой в българската традиция. Силно почитан е като дарител на плодородие, пазител на селища, може да се жени за жени от човешкия род, отговаря за атмосферните влияния.

По думите й, и извън Европа се разказват истории за змейове – в Индия, Китай и Америка. „Нашият змей е вариант на общочовешкия вариант на дракона. Змеят може да приема различни форми. Традиционният му вид е съчетание между птица, риба, човек и може да лети, да бълва огън, да има много глави. Приема облика на красив, русокос мъж“, разказа Баева. Тя добави, че има хора, които са категорични, че са виждали змейове.

„Фолклорът е много жизнен и освен традиционни, се появяват и съвременни трактовки – появяват се змейове на тениски, татуировки и бижута. Фолклористите с голяма радост наблюдаваме един нарастващ интерес към българския фолклор в различните му форми“, добави Баева и посочи, че е хубаво българите да познават добре собствения си фолклор.

http://www.bitelevision.com/zmej-zmeitsa-lamya-i-hala-poznavame-li-balgarskiya-folklor/

[Hatshepsut]

Змеят в българската народна митология

Змеят, наричан още дракон, присъства в митологиите на всички народи по света. Понякога той е добър, понякога е лош, но винаги е вълшебен, магически, очарователен.
Произходът на змея е различен. В змей се превръща 40 годишен шаран или гущер, невидян никога от човешко око; в змей се превръща недоубит или вдигнат от вихрушка смок; в змей се превръща яйцето, снесено и излюпено скришом от кокошка. Змеят има златни крила и е покрит със златни люспи, опашката му е като на змия или риба, а главите му може да са три, пет, седем или девет. Змеят може да е благосклонен към хората, но може и да им е лют враг. Ламята и халата представляват женския вариант на змея. В нашата народна митология има много приказки, където змеят е главен герой, а приказката за тримата братя и златната ябълка, в която царските синове се борят с крадливата ламя е една от най-популярните. Прочут по целия християнски свят е свети Георги Победоносец, който предизвиква на двубой и побеждава злата хала, заключила за хората небесните и земните води.
Змеят живее в пещерите на високите и непристъпни планини. Напролет, преди да слезе при хората, той се изкъпва в бистър планински поток или извор и сменя люспите си. Има поверие, че тези люспи са лековити. Често магьосниците ги използват за отвара при змейчева, любовна болест.
Когато се събуди, Змеят прелита над селата и каца на клоните на големи стари дървета, наречени змейчеви, а когато е сред хората, той се прикрива по различен начин: превръща се в левент момък с руси коси, в огън, в златен наниз, в пауново перо, във въглен или в животно. Ако девойка намери подобен предмет и го вземе за себе си, тя се влюбва в Змея. Създалата се връзка трудно може бъде разкъсана, защото момата вече е попаднала под влиянието на змеевата магия.
Приказките разказват, че Змеят и Халата крадат моми и ергени за да ги любят, а омагьосаните от змей хора се наричат змейчеви. Те са изпити и бледи, с болнав вид. Змеят идва при любимата си нощем, като влиза през комина, а през деня се превръща в левент момък с руси коси. От връзката на човек със змей или самодива се раждат деца-змейчета, витяци, юнаци с крилца под мишниците си. Те са необикновено смели, силни и красиви. При раждането на такова дете девет вдовици или чисти моми се събират в една къща и за една нощ изпридат, изтъкават и ушиват ризка за новороденото. Вярва се, че облечено с тази риза, детето става непобедимо и може да надвие халата. Легендата за Филип Тотю разказва, че той се родил с риза, а под мишниците му имало крилца. Той бил безумно смел и неуязвим, не можел да бъде нито посечен със сабя нито убит от куршум. Турците треперели от страх само като чуели името му.
Змейчевата, любовната болест се лекува от баячки и билкарки чрез опушване с лековити треви или с поливки.
За да не бъдат грабнати от змей, момите носят скрито в дрехите си “змейово око” – камък, който по време на бурята се е забил в земята. По същата причина се извършват пролетните обичаи Буенец, Лазаруване и Кумичене, а на Еремия моми и невести ритуално месят глина за подница и връшник. На Светла сряда се провеждат игри, наречени Мара Лишанка, чиято насоченост е  да бъдат предпазени ергените от змеиците и самодивите.
Кобилицата също пази моми и невести от змейове, особено ако е изработена от габър, дъб, ясен или явор. В миналото всяка жена или мома е имала пълното право да използва кобилицата си като оръжие не само срещу змея, но и срещу досадните мъже. И до днес се помни изразът:”Яда се махаш от пътя ми, че ти строшавам краката с кобилицата!”
Освен с любов и любовна магия хората свързват змея и с бурите, гръмотевиците и светкавиците, с градушката. Вярва се, че бурята се предизвиква от сражаващите се добър змей със зла хала. Змеят може да бъде победен само с парче от подница и за това, по време на буря жените прибират подницата и връшника вкъщи. При такава битка винаги има победени и победители. Победеният змей пада на земята във вид на човек или смок и, ако стопаните на нивата хранят падналия змей с мляко и мед в продължение на 40 дни, той отново се вдига на небето и остава верен приятел и закрилник на спасителите си.
Има поверие, че ако се сбият 40 годишен смок и 40 годишен шаран, на земята ще настъпи страшна суша. За да прогонят предотвратят това страшно бедствие, ергените от пострадалото село се събират посред нощ, събличат се голи и обикалят землището, като удрят навсякъде със сопи и дрънчат с тенекии. В Сакар има следната практика за омилостивяване на халата – посред нощ три вдовици, съблечени голи, при пълно мълчание, приготвят три кравайчета, намазват ги с мед и на сутринта ги занасят под змейчево дърво. До корена на дървото принасят в жертва черна кокошка. С този ритуал те се надяват да предпазят селището от суша, бури, градушки и болести.

Ели Маринова

https://eli-taro.com/

[Hatshepsut]

Вампирите в българските народни песни

Преди пет години една интересна и неизследвана до този момент тема провокира Радослав Гизгинджиев да проучи етнографски материали, фолклорни образци и архиви на българските народни песни и две години по-късно да напише дипломната си работа „Вампирът в народната песен”. Не след дълго на бял свят излизат и двете му книги, касаещи тази тема.

„Вампирът: по следите на Сянката” съдържа документалните записки и интересните факти, които авторът е открил за отвъдното и вярванията на българите.

„Лепири:* между Сянката и Светлината” е художествен роман, в който Радослав Гизгинджиев интерпретира идеите от старите народни вярвания.

Изследвал е около 10 песни, но подчертава, че една песен има много варианти и в различни региони се е пяла по различни начини, има промени и в сюжетите. Няма точна датировка на песните, но най-вероятно са стари, още отпреди Освобождението (1878г.).

Образът на вампирите в народната песен е много различен от легендите и приказките. Старите българи са вярвали, че вампирът е демоничен, застрашителен и страховит образ, но той нито е имал вампирски зъби, нито е пиел кръв. В народната песен срещаме конкретен образ – казва Радослав Гизгинджиев. – Образът е мъжки, това е завърнал се мъртвец, който търси своята любима, а от песните става ясно, че той отнема жизнените сили на жената, заради която се е завърнал, защото не може да продължи оттатък без нея. Най-интересното е, че жената няма нищо против този контакт. Тя го гощава с храна, дава му да пие. В други песни доброволно тръгва след „сянката“. Точно това провокира изследването ми, защото зад образа на вампира всъщност се крие нещо изключително романтично като тема – как любовта трябва да продължи и отвъд, и то на всяка цена.

Вампир, според народните песни, става мъртвец, който е бил нередовно погребан; човек, който не е живял по правилата на тогавашното общество; човек, който се е самоубил или е убил, или човек, който е живял по греховен начин, неверник, дори друговерец. В проучванията си Радослав Гизгинджиев споменава и една интересна професия – вампирджия.

Тя е съвсем реална и е била изключително популярна по българските земи. Цели села са събирали пари, при това говорим за доста сериозни суми, за да платят на вампирджията да открие вампира и да го обезвреди чрез икона, билки, пробождания, откриване на гроба му – обяснява Радослав. – Когато се случвало нещо нередно в селото, било то градушка, проблеми с добитъка или болест сред хората, обвинявали вампира.

Какви ритуали са правили старите българи за предпазване от вампирите?

Били са много. Почти 80 % от днешните погребални ритуали са противовампирски. Хората са вярвали, че всяко неспазване на погребален обичай водело до вампирясване – ако не бъде запалена свещ, над тялото на покойника премине сянка или го прескочи котка – отбелязва Радослав Гизгинджиев и допълва: – Много хора не знаят, че имаме много народни песни за вампирите. Но аз открих по-дълбок смисъл в този образ. Песните разкриват темата за любовта и смъртта. Българите са вярвали, че смъртта е продължение на живота, но някаква част от човека не е искала да пусне любимия си и е създала този демон, за да може той, като сянка, да се върне и да изпие жизнената сила на жената. И тогава тя започвала да вехне и умирала. Когато любовта и смъртта се срещнат, може би идва вечността.

От 25 април Радослав Гизгинджиев започна представяне на двете си книги в цяла България. Датите и градовете може да намерите на неговата страничка във Фейсбук: https://bg-bg.facebook.com/RadoslavGizgindzhiev/

 *Лепир, липир е народното название на вампира


Мома люби вампир

(Народна песен)

Попът на Рада думаше:
– Радо лю, мари Радо ле,
чула се й, Радо, зла дума,
зла дума, като зла чума –
че любиш, Радо, липиря,
липиря, мойго Стояна,
Стояна граматичето.

Рада на попа думаше:
– Истина й, попе, истина й.
Зарана ще рано да стана,
бели ще ризи да опера,
тогаз липирю ще готвя,
ще готвя и ще занеса.

Станала й рано в понеделник,
бели си ризи опрала,
опрала и ги простряла;
тогаз обеда наготви,
на гробищата отиде,
че на Стояна занесе,
че на Стояна думаше:

– Стояне, либе, Стояне,
излез, Стояне, да ядем!
Стоян на Рада думаше:

– Радке ле, либе, Радке ле,
защо на татя обади?
Право ми кажи, не лъжи:
в гроба ли да те навлека
или отвън да те оставя?

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/101116125