Мълчана вода

[Hatshepsut]

Мълчана вода

Мълчаната вода е един от основните и съответно най-популярни магически елементи при извършването на различни видове обреди в традиционната българска култура. Употребява се при най-различни поводи: при обичаи, извършвани на определени празници, при лечебни обреди, както и при правене и разваляне на магии.

Нека първо уточним, че в различните райони на България методите и условията за наливане на вода, която да стане мълчана са различни. Но общото между всички тях и най-основно е, че по пътя от дома към чешмата или извора (понякога 3, 7 или 9 на брой) и обратно се мълчи – ето защо и самата вода е мълчана. Също така водата не трябва да има досег с човека, за да се запази чиста, за това от нея не се пие и тя не се пипа. На места, за да се подчертае обредната чистота на водата, тя се налива от девствено момиче. Самото наливане се извършва в „потайна доба” – периодът от полунощ до три часа, преди първи петли. Вярва се, че може да се говори едва след като е прекрачен прага на къщата, а в някои райони чак когато съдът с мълчаната вода е поставен до огнището, а върху него е сложена маша, която с апотропейната сила на желязото продължава да пази водата чиста. Обикновено съдът, в който се налива мълчана вода е със широко гърло – менче или гърне.

https://occultroom.blogspot.com/2011/08/blog-post_31.html

[Hatshepsut]

Мълчана вода – магията на чистата енергия

Мълчана вода е един от основните магически елементи при извършването на различни видове ритуали в българската традиция. Силата на мълчаната вода се крие в нейната чистота, в съхранения неутралитет на енергийната й структура, който е основа за понататъшното й зареждане с желаната енергия и гаранция за успех при постигането на определените ритуални цели. В този смисъл мълчаната вода е фундаментът при вибрационното надграждане в магическата работа на българите в един свят от най-разнородни обичаи и обреди.

Според традицията мълчаната вода се налива от три сладки извора, от чисто момиче или млада булка, облечена в сватбени дрехи, през нощта преди зори, и се носи при пълно мълчание до мястото, където ще се ползва, за да се запази магическата й сила.

Палитрата на ритуалното ползване на мълчаната вода е широка и пъстроцветна. На Нова година, Васильовден, Гергьовден и Еньовден в бяло котле с мълчана вода се топят китки цветя, завързани със сребърни накити, за гадаене за сватба, здраве и плодородие. С мълчана вода се приветства и невестата в новия дом. С тази магична течност наричат и новороденото при първите му дни на тази земя.

На Гергьовден с мълчана вода се замесват обредните хлябове, приготвени от най-едрата пшеница, от квас, замесен с билки и три пъти пресято брашно. Във водата предварително са сложени билки и цветя, за да поеме хлябът тяхната енергия. На този ден се къпе в роса за здраве, берат се крушови клончета и коприва, с които се кичат вратите на дома, палят се свещи и се пие по три глътки мълчана вода за лек.

За лечение и гадаене при залез слънце срещу Еньовден се взима мълчана вода и се оставя да пренощува на открито в глинен съд с китка еньовче, здравец и сребърен пръстен. Сутринта с тази вода, заредена със силата на звездите и луната, се пръска къщата за изгонване на болест. От мълчана вода се дава на болно дете да отпие три глътки, за да оздравее.

На Еньовден се изплитат големи венци от цветя и билки, които се извиват символично като порти с арки. Според народните поверия всеки трябва да премине под арката бос, за здраве през годината, а на излизане бива поръсван с мълчана вода.

Русалиите, които лекуват болни от съмодивска болест, също използват мълчана вода за изцеление. Приготвя се ново глинено гърне, напълнено с мълчана вода и билки, подбрани от ватафа; покрива се с кърпа, дарена от болния. В хода н аспециален ритуал, с тояга се пръсва гърнето с мълчаната вода и билките, която трябва да опръска всички присъстващи. Смята се, че това е мигът на изцелението.

Мълчана вода се ползва за защита против уроки, черна магия и всякакъв вид зло, като семена и стръкчета от лечебни билки се накисват в полунощ в чаша топла мълчана вода. Тихо се нарича заклинание за пречистване, за сила, за здраве и благоденствие.

За лечение с мълчана вода се избира ден на новолуние; в нея се приготвя отвара от билката желтениче или трабузан, заедно със синя тинтява и върбинка. Отварата престоява на открито под светлината на звездите. При изнасяне на съда се повтаря името на човека, за когото се приготвя лечебната течност и се напява заклинание свързано със звездата, която е закрилница на болния, да му донесе изцеление.

Мълчана вода е част и от самостоятелни ритуали за привличане на любовта в живота. Китка от билката върбинка, завързана с червен конец, с два сребърни пръстена, се потапя в глинен съд с мълчана вода; с водата се напръскват дрехите, единият пръстен се слага на дясната ръка, а другият, заедно с билката, се оставя до икона на вашия светец-закрилник.

Някога, на третия ден след раждането на дете, орисници се събирали да благославят рожбата. Ритуалът се изпълнявал под светлината на пълна месечина, на самодивска поляна, над бял котел с мълчана вода, символ на чистотата и невинността на новороденото. Орисниците наричали съдбата на детето за здраве, щастие, късмет, благоденствие и любов. Така да бъде! Магията на речената дума оставала закодирана в молекулите на водата!

http://www.malchanavoda.com/index.php?option=com_content&view=article&id=10&Itemid=10

[Ратникъ]

Много интересно !

[Hatshepsut]

Живата вода в българската обредност



Гостува Георги Мишев, който е доктор в областта на културно-историческото наследство, хоноруван преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Член е на международното общество за етнология и фолклор.

[Hatshepsut]

Поверия за „страшната вода“ сред старите българи

Култовите практики свързани с водата и водните извори са практикувани от хората, населявали българските земи още през древността. Водата е възприемана и в положителен, и в отрицателен план. Много са любопитни възгледите на старите българи за водата и нейната страховита сила, защото те често са твърде оригинални, съпоставени с представите на славянските народи например. В България, където водоизточниците изобилстват, най-вече в планинската част на страната, населението си измисляло куп суеверия за течащата вода. Особено характерно е страхопочитанието към водата в Родопите. Ето какво отбелязва Стою Шишков в списание „Родопски напредък“ през 1909 г.:

„Когато пътуваме из Родопите, ний виждаме на всяка чешма, на всяко изворче и в селата, и в отдалечените от тях бърда и долини, в отделна поличка или ъгълче, всевъзможни късчета от дрехи, конци и др. подобни, па дори и камъчета. Всичко това, грижливо поставено, на купчина се трупа, гние, пороища или вятър го завличат, ала човешката ръка никога не смее да го побутне. Това наистина ще срещнете и всякъде другаде из българските земи, ала там само към известни извори, за които по едни или други причини се е създало или е останало предание и по традиция вярване в населението, а не тъй безразборно към всяка вода, както е в Родопите.“

За да се предпази от опасностите, които крие в дълбините на водата, българинът поставял „бележка“, т.е. белег. Това се правело, както се изразявали в Родопите, „да не та сполети некакву лошу“ и „да не урадисаш“. „Урадисвали“ хората, които влизайки в досег с женски зли духове, които им вземали ума, и те полудявали. Затова доближавайки „дълбоката вода“, българинът се прекръствал, а помаците в Родопите казвали „бесмиллехи“ („В името на Бог“). Особена опасност излъчвала течащата вода, когато се стъмвало. Случело ли се пътник да замръкне „по къра“ в близост до водоизточник или ако се наложело да ходи през нощта да налива вода отнякъде, тогава той трябвало да е особено предпазлив. В близост до вода трябвало да се пази пълна тишина, за да не би злият дух да дочуе от дълбините ѝ шум и да се появи. Опасността от водните духове преминавала чак когато пропеели петлите. За съществата, които дебнели около реките, се разказвали какви ли не истории. Най-много се говорело за една хубава млада жена в бяла премяна и дълги коси, която скитала самотна около изворите. Някои изплашени хора пък споделяли, че били виждали сенки на деца, играещи си на зелена поляна в близост до планинско изворче. Свидетелствали също и за чудно хубави млади моми, излезли да си играят край реката по тъмно.

Какво се крие зад тези истории, откъде идва страхът на българина от тези наглед безобидни създания – деца и жени – и защо се гледа на тях като зли духове?

В митологията на славянските народи има същата представа за дълбоката течаща вода – че тя е обитавана от зли духове, от които хората трябва да се пазят, особено нощно време. Главната разлика е, че там злият воден дух е мъж, а при нас страховете се подбуждат от жени. В общи линии водният дух у славяните е приеман като повелител на водите, в смисъл на воден цар. Този цар живее в каменни дворци, има жена и деца, на него се покоряват другите по-малки водни духове (водни деви). Освен това той е много богат, има дори домашни животни – крави, коне, овце. На водния дух трябвало да се прави жертвоприношение, за да се смири гневът му. В Архангелск, Русия е засвидетелствана практиката на негово име да се принася в жертва кон. За целта животното се намазвало по челото с мед, връзвали му два воденични камъка и го пускали да се удави във водата. В Полша, край Бялисток пък във водите на местното езеро принасяли в жертва кокошка.

Свидетелства за правене на курбан на злите духове в България дава С. Шишков. Той пише, че при извора на Бяла река, при селата Бостино и Долно Дерекьой се помещава малко параклисче, в което всяка година правят курбан, за да не прелее изворът. За подобна практика свидетелстват и в Чепеларе. Когато се случвала година на пакости от водата – при поройни дъждове или обилно снеготопене водата заливала градините, завличала добитък, вземала и човешки жертви. Тогава сред народът с безпокойство се говорело, че трябва да се принесе курбан на водните духове, за да го умилостивят. В Родопите дори казвали, че е нужен човешки курбан, защото „злата река“ така или иначе щял да си го вземе. Така тръгвали поверия, че в някои от реките живеят особено алчни и зли духове.
В Русия повелителят на водата, водния дух, бил плешив старец, препасан с пояс от водорасли, с гъши крака и шапка от рибарска мрежа. Можел да се превръща в риба, в ръка държал жезъл. Много обичал черното, затова трябвало да му се принасят в жертва черни на цвят животни (най-вече кози и петли). При чехите и словаците водният дух отново е повелител на водата, но е млад мъж, а не стар. При словаците и сърбите обаче можел да се превръща в дете и така да примамва пътници, за да ги удави. Ето една близък с българските вярвания за сенки на деца около водата нощем. Другото характерно за българите във вярванията им за „страшната вода“ е, че всяка една такава си имала свой стопан-пазител. Шишков обяснява:

„Тоя стопанин обикновено се явява в образа на някое животно, напр. овен, малко куче, някоя необикновена по големина жаба или гущер, друго някое по-рядко животно, дори птица. Ала най-много за стопанин се счита змия, и то пак в необикновен вид, почти митичен. Тоя стопанин не прави зло на хората, ала и никой човек не смее да посегне на него, да го разгневи, когато се случва да го види. Тъй напр. чувате, че на еди-кой си извор излизала голяма змия, с получовешка глава и с крила, на друг се явявал хубав бял овен, на трети голяма птица хвърчала с крилата си, на четвърти пък голяма жаба или риба ноще излизала и пак се скривала; в еди-кой си вир на реката виждали ноще мома да се къпе и реше косите си и мн. др. подобни.“

Вярванията в този „стопан-пазител“, когато той приема образа на жаба, е най-сроден със сръбския, където жабата е съпруга на водния дух. В различните краища на страната имало различни стопани пазители. За Странджанско е характерен демонът топък (или топик), който е дух на удавил се в пазената вода човек. Този дух най-често приемал образа на куче и на патица. Българите в Македония пък вярвали в „стии“ (стихии), пазещи нощно време водата. Те подмамвали и удавяли вътре неблагоразумните пътници. В северна България стопанинът-пазител често приемал образа на бик. Имало поверие, че ако този бик-дух бъде сразен от селския бик, водата ще се „изчисти“ от зла сила.

Както се спомена, най-характерното за българските поверия, освен „стопана-пазител“, е страхът от жени. Кои са те? Това са женските юди – самовили или самодиви. Те представляват най-голямата опасност в тъмна доба до извора, а не мъжът – зъл дух и цар (змей), който владее водните дълбини при източните и западните славяни (руси, поляци, чехи, словаци). В старославянската митология самодивите се почитат като божества. Представата за тях обаче е доста по-различна от функцията, която имат в българските вярвания за „злата вода“ – там те яздят елени, стрелят с лък, живеят в горите и пр. При нас най-често се срещат около реките, където се къпят и се забавляват. Игривостта им може да подлъже някой пътник да спре и да им се любува. Но те всъщност са зли духове, тяхната цел е да изкушат и погубят младите мъже, спрели да ги погледат. Носят бяла премяна, смеят се шумно и се забавляват. Често играят хора – самодивско коло и тръкало у сърбите, самовиляк, хорище, гяволско пепелище у българите. Единственият мъж сред тях е гайдарят. Те са стари моми или женени жени, избягали от мъжете си. Вярва се, че имат криле, а когато настъпвала есента – отлитали в селото си Змейково, където стояли до идване на пролетта. Обличали се в бялата премяна, бяло було или самодивската риза.
Срещу тези зли духове хората ползвали светена вода, чесън, змийска кожа, билки, кост от мъртва жена или се палел огън, кръстният знак също помагал срещу дяволските създания.

Лилия Ставрева обяснява така произхода на страха от водата: „Като докосваща се до света на отвъдното, водата носи част от хаоса на непознатото и неподреденото пространство. В нея живеят страшни същества, самодиви, змии и бродници, притежаващи разрушителна сила. (…) Змеят, който с огън и вода се появява понякога сред хората, е стопанин на водите – реки, езера, потоци. Затова водата не бива да се оставя открита, особено когато гърми и трещи небето, защото това е времето на змейове и хали, на люти битки между тях. Някой змей може да дойде във водата и да остане там. Ако девойка си мие косите с омагьосана вода, змеят ще я залюби и ще я погуби.“
В обобщение се налага изводът:

„Водата е полезна, но и разрушителна стихия. Това вярване на старите българи е един от първите им опити за поглеждане към многостранността и противоречието във всичко, което се случва в живота. Вярата е част от подреждането в света, от подчиняването на разрушителните сили на по-висшите сили на духа и нравствеността.
Затова и кръщението с вода на Йордановден е знак за преминаване от едно състояние в друго, за пристъпяне в пределите на един по-висш порядък и нравственост.“

http://bulgarkamagazine.com/