Ивайло Дичев громи българския национализъм

[Hatshepsut]

Ивайло Дичев громи българския национализъм

Национализмът ни има две струни – омраза към турците и „Македония е наша“

Проф.Дичев, българското общество отново е възпалено на тема Македония.Снощи /на 24 септември – б.а./ дори премиерът Борисов заплаши съседката ни,че ако не вземе мерки, няма да получава повече помощ от нас… Да започнем направо – законно поставена ли е плочата на връх Каймакчалан, която Миленко Недковски разруши преди дни с чук?

Българският дебат стартира без основния момент: плочата е поставена без разрешение от частни български граждани /сюрреалистичното в случая е, че са военни/. На тази плоча е поставен надпис, който очевидно дразни македонците: „паднали за обединението на България“. Да се говори за „обединение“ на територията на Македония означава да отричаме съществуването на тази държава, това е една крайно болезнена тема.

С една дума нашите хора извършват провокация – съзнателно или поради липса на добра преценка, не знам. На това от другата страна отговаря с контра-провокация; наместо съответните власти да премахнат плочата, с нея се саморазправят местни граждани, а този журналист гордо качва снимки в интернет. Имате чувство, че сте на футболен мач, едните пишат само Левски, другите драскат отгоре „долу Левски“. Нали си представяте какво би станало ако догодина, във връзка с годишнината, турски военни дойдат и на своя глава поставят паметна плоча в Стара Загора в памет на „османските войници паднали в защита на родината“ през 1877? Впрочем защо да напрягаме фантазията си – с чук строшиха паметната чешма за възродителния процес български националисти; и те така качиха видеото в интернет. Изобщо мемориалите са трудна работа, трябва време, съгласие.

Резултатът от акцията на Каймакчалан беше като на футболния стадион – яростно обругаване на македонците у нас, на българите оттатък. Тук идват избори, там решават политическа криза. И в цялата тази дивотия олеква самата историческа памет. Вижте само как поменаваха Голямата война в западна Европа. Дали при битката на реката Сом например има надпис на „падналите немски войници за обединение на Германия“. Не – тези ритуали говорят за нещо съвсем друго – за трагизма и безсмислието на войната, за катастрофата на Европа, за „никога повече“.

Ако нашите хора искат да почетат паметта на падналите там, нека потърсят друга формула. Например да извършат ритуалните действия заедно със сърби, македонци, гърци. Да напишат „паднали в братоубийствена война“ или пък „изпълнили докрай воинския си дълг“ – нещо такова, обединяващо. Да го направят под мото от Дебелянов „Мъртвият не ни е враг“. Можеше просто църквата да потърси контакт с църквите на православните ни съседи и да сложи един кръст.

Направиха ми впечатление енергичните обвинения и закани по въпроса с разрушената плоча, както от страна на националпопулистите като Красимир Каракачанов, така и от директора на НИМ Божидар Димитров. Реагираха шумно и от средите на БСП.Някои допуснаха и провокации на тайните служби. Как преценявате чисто политически реакциите у нас?

Нали си представяте как точно тези персонажи, които направиха кариера с псуване комшиите, биха намерили общ език с македонците? Намесата им само ще увеличи крясъците и злобата.

Българският национализъм има две струни – омраза към турците, почерпена от учебника за пети клас и „Македония е наша“, която се активизира на чашка в битови механи. По всеки повод срещу западната ни съседка се излива обилна помия, като основното разбира се е становището, че те са измислена нация, че нямат език и че ще им дадем да разберат, ако не са ни благодарни. Това мобилизира редиците на чеверме-патриотите, но за съжаление подкопава възможността за истинско сближаване с македонците.

Възникнала в средата на миналия век, македонската нация така или иначе е факт; очаквахме да се разпаднат след 1991, но не се случи. И днес, 25 години след откъсването им от Югославия, те продължават да са по-близки до сърбите, отколкото до нас. Ако някой поиска български помощ, то е за да замине в Германия. Хайде се замислете дали псевдопатриотите у нас нямат заслуга за това. От другата страна разбира се е същото, македонската идентичност има за основно съдържание анти-българското.

Така че инцидент като този добре обслужва националпопулистите и от едната и от другата страна на границата. Припомням ви, че подобни инциденти стават непрекъснато – например преди няколко години един българофил във Велес издигна без позволение паметник на Тодор Александров в двора си, нашето ВМРО провокативно отиде да го открива, после местните го събориха. Онези вдигат паметник на Самуил, ние бързаме да не останем назад. Обидна детинщина! Като оставите тези тъпи футболни дрязги – какви са ни отношенията с Македония? Къде са македонските артисти, учени, инвеститори… Тъжна работа.

Задоволително ли е изявлението на Македонското министерство на външните работи, в което се настоява за спазване на международноустановени процедури за поставяне на паметни плочи? В македонската преса твърдят в подкрепа на тази правителствена теза,че плочата е поставена незаконно, но не се обяснява защо е незаконна…

Плочата постави Скопие в цуг-цванг, те нямаше какво друго да направят. Май не го разбират това нашите говорители, които казват, че там можели да проявят човещина, че става дума за убити хора и пр. Спомнете си паметника на незнайния турски воин, вдигнат пак самоволно от братята Юзеирови – можеше ли нашите власти да не го съборят, да кажат човещина, нали и турци са воювали в българската армия? Не, това са едни такива железни идеологически хватки особено мощни в малки, несигурни в себе си държавици. Тезата за обединението на българските земи пряко атакува македонската национална идеология и ми е трудно да си представя правителство, което би могло да я преглътне /имайте предвид, че лявата опозиция в Скопие е още по-враждебна към нас, още по-сърбоманска/. Тия страсти могат да ни изглеждат архаични, но ето на – из целия свят наблюдаваме надигане на идентичностни страсти, на ирационализми от всякакъв вид. Вижте само как реагира българската публика всеки път когато им сервират глупост от типа „махат дядо Вазов от учебника“ или „цигани се изпикаха на знамето“.

Проф.Дичев, за мен е смущаващ  фактът,че към историята се посяга някакси като към буре с барут, от което ще грабнем главнята,за да подпалим чергата на съседа. Ето този случай с Каймакчалан е от преди 100 години. Малцина помнят кой се е бил и защо, кой е бил победен и кой победител, но страстите се разпалиха. Така се държим и с общото с турците ни минало – винаги искаме България да е народът – мъченик, народът да се мисли с главно „Н“. Изначално оповестяваме,че другите са виновни пред нас и то – завинаги. Защо е така?

Нацията ни явно не е дооформена, не е сигурна в себе си и за това отново и отново прибягва към някакви театрални героизации. Вземете манията на историческите възстановки, която залива българските градове – как не преиграват никога тъмен момент на историята, все победи след които някой повежда хорото. Историята не е повод за наздравици, а за самокритичност и поука. Само че нашето его е несъизмеримо със скромното не място в световноисторическия процес, трябва значи да го помпаме непрекъснато.

Историята като че ли вече не е наука, а някакъв тип фолклор, в който няма нужда от сериозни учени и на народа се дава това, което иска. Бунтът на масите втора част. ТВ игри, фестове, викторини. Преди месец един шеф на музей реши да напише на своя глава учебник по родинознание – точно както онези военни решили да сложат плоча. Шества по всички телевизии, сегашните ни учебници били антибългарски, из социалните мрежи се пенеха различни патриоти. Значи искаме децата ни да учат това, което ни харесва, не това, което се е случило. Отворете ютюб и ще видите какво мощно производство на фолклорна наука има: колко древни, велики, духовни и тъй нататък са българите. Изправя се някой сериозен човек и казва, извинявайте, ама Исус Христос няма български корен – и на хората им става неприятно, сменят канала.

Отговорност на интелигенцията е да удържа тази пазарна стихия, да разграничава вълнуващите фентъзи-сюжети от по-скучните, но по-важни за живота ни исторически факти. Да вземем Голямата война. В Първата балканска все още можем да видим желание за освобождение на останалите в Империята братя, но в нея България е на страната на турците против сърби и гърци; това е реваншистка, завоевателна, идиотска война, която довежда катастрофа и тотално крушение на страната ни за много години напред. Е, така ли да я поменаваме – с геройски възстановки и кичозни паметници? Или да се замислим малко по-сериозно как, защо, заради какво се е случила?

Разбира се почит заслужават всички паднали за родината, но не можем да спираме тук. Време е например да преосмислим териториалните претенции, с които и до днес живеят българите – Сан-стефанския синдром /меланхолична обида от нещо, което е могло да се случи, но не се е случило и няма да се случи/. Не живеем в някаква компютърна игра, където местим танкове и завземаме едни или други полета. Териториите днес нямат особен икономически смисъл, по-богатите дори гледат да се отървават от бедните. На териториите обаче живеят хора:  какво си представяме, че ще правим с македонците ако завладеем Македония, ще ги оковем във вериги? Прекрасно би било да спечелим тези хора за приятели, да сближим езиците си, културите, икономиките си; но разбира се с обиди тази работа става все по-невъзможна.

Професор Ивайло Дичев преподава културна антропология в Софийски университет, писател, активен есеист. Носител на наградите „Паница“, „Димитър Пешев“.

https://www.marginalia.bg/aktsent/18488/


Отвратителна българомразка помия...
Значи либералите и в частност този профанесор отричат комунизма, а в същото време ни карат да приемем на 100% уродливото творение на Коминтерна, наречено "македонска нация" 

[Петкан]

"Възникнала в средата на миналия век, македонската нация така или иначе е факт; очаквахме да се разпаднат след 1991, но не се случи.  "

Пофесоре, професоре, учил си от брошурките на БКП!
КОМУНИСТИТЕ я направиха тази "НАЦИЯ" в средата на миналия век, а галфона Жельо Митев Желев им призна държавата!

[Hatshepsut]

Още една подобна статия, този път Ивайло Дичев плюе по българската култура и традиции

Културната шизофрения на българина

Покорството е дълбоко в нас. Затова сме съгласни да благоговеем пред "изконното” и "българското”, нищо че разните измислени възстановки и ритуали отдавна са станали индустриален продукт на находчиви бизнесмени.

Тук няма да окайвам опростачването, некадърните управници или пък това че нямаме нобелови лауреати за литература. Високата култура така или иначе е детронирана, практикуват я малки елитарни групи, малко като субкултура - оставяме я за дисертационни трудове и мемоари. На Запад тя беше маргинализирана в резултат от настъплението на пазара, у нас - от политиката, прислужница на идеологията при комунизма, пиар за дивия популизъм днес.

Парадоксът, на който искам да обърна внимание, е, че макар насочена основно към масовия вкус, културата у нас все пак се явява в два варианта: горница и долница.
 
В официозната си горница културата е задължение на гражданина, от когото се очаква да благоговее, тачи и знае наизуст. Нали се разбрахме, не говорим за поезията на Кристин Димитрова, а примерно за ширпотребата паметници на ханове. Откъде е задължението? Ами от това, че културата опазва традициите и българщината - задача, вменявана днес и на образованието, та дори на Светата Православна църква.

Нарастващите в геометрична прогресия исторически дати, които поменуваме, все по-често се придружават със самодейни исторически възстановки или тракийски ритуали, измислени от съответния отдел на общината. Кметовете възлагат на псевдо-графитери да рисуват ведри неща по калканите на сградите, етнографи журират кукери, по площадите се вият хора.
 
Ако се вгледате ще видите, че матрица на тази тържествена култура е спортът: някой с някого се състезава по прости и ясно съизмерими критерии, някой се оказва рекордьор, а ролята на Олимпийски комитет е заела книгата на Гинес, която придава безсмъртие на най-дългото хоро, най-голямата баница, най-високата Дева Мария.
 
Организирани посещения и ритуали
 
Макар и да е ширпотреба, тази културна горница не е за удоволствие: тя е малко като неудобната вратовръзка в топъл ден, която непрестанно ни се искаме да махнем, но не смеем преди да го е направил шефът.

Повечето сме селяни, дошли в града преди едно-две-три поколения и още ни тежи усилието да не се изложим. Гражданинът, значи, ходи на музей, това е аксиома. Само че повечето музеи у нас навяват убийствена скука. Може би си е в реда на нещата, мислим си ние и – наместо да изискваме от институциите да ни предлагат нещо интересно, ако не да вървят по дяволите - ние покорно пращаме децата си да отбият номера вместо нас.
 
Културата-горница е малко като гражданска ангария, трябва да изтърпиш което трябва, за да изпиеш после една бира. И това не само при организираните посещения и разните национални ритуали. Покорството е проникнало дълбоко в нас, един вид дълг да следим българските неща, да ги тачим, макар те отдавна да са станали индустриален продукт, а производителите им не са поетите-революционери или гладуващите авангардисти, а едни сериозни бизнесмени. Вменен ми е дълг да следя българските сериали, след което леко гузно мога да се кефя на турските или индийските.
 
Само помислете: има ли дни, по-скучни от празничните? Зареждат се едни патетични клишета, една светлост и благост. Културни дейци обясняват над какво работят в момента и какви следва да бъдат младите. Обезумели журналистки търсят събеседници, които да кажат нещо интересно, белким вдигнат падащия рейтинг на медията. Е, няма как, трябва да се изтърпи, мислим си ние, в културните страни е така - после тайно си пускаме някой пиратиран американски блокбъстър.
 
Културната долница е онази, която потребяваме за удоволствие. Нали знаете, че в Средновековието църквата е позволявала секса само с цел възпроизводство, а любовта за наслада е била обявявана за грях? Е нещо такова има в днешната българска култура: трябва да четеш, ама за национална идентичност, не за удоволствие. Затова Вазов, но в никакъв случай Роулинг.

Не познавам младеж, който да чете Вазов за кеф; само че попитайте ги във викторина за любимия им роман и ще видите, че с голяма вероятност повечето ще кажат "Под игото“. Алилуя! Междувременно изстинала е самата страст по четенето – онази, която навремето ни караше да се крием с фенерче под одеялото, защото мама е казала да спим. Налага се да промотират книгата със състезания (пак тоя пусти спорт!), придружени от СМС-и, скандали, награди.
 
Автентичен фолклор ли?
 
Най-видима е културната шизофрения обаче в сферата на популярната музика.
 
Представете си, че сте кмет на гордо българско градче, трябва да извършите ритуални действия около празника на града. Каква музика ще поръчате?... Правилен отговор – автентичен фолклор, такъв, какъвто са го измислили автентичните етнографи от времето на социализма.
 
Ако искате да сте малко модерен, ще има и рок, доколкото този жанр днес доби интелектуален ореол (най-вероятно заради носталгията на застаряващите бейби-бумъри, които днес управляват държавата). Е да, но какво искат вашите съграждани?... Браво, роден сте за кмет – искат попфолк.
 
Бедата е, че медийните ви противници ще ви разкатаят, както скоро стана във Видин, чийто празник фалшив афиш обяви за "фестивал на чалгата и кючека“. Значи цялото политическо майсторство се оказва намирането на баланса между горница и долница. Например пускате приятното, след като сте изпилили нервите на публиката с речи и тракийски танцьорки.
С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже – разни видове популярна култура, всички те различни, примерно, от симфоничната музика. Просто чалгата пое върху себе си омразата към чуждите, към мафиоти, цигани, турци, към ориенталското в самите нас. И ето ти повод за изливане на омраза, та и не рядко за пламенна есеистика на културните нотабили. Точно така левскарят ругае цесекарите, че били "свине“ и "турци“.
 
Това, че се упражняваме по морализъм върху популярната култура го има навсякъде по света, но защо специално да мразим една част от нея, а не друга, това е загадката. Защо се гордеем от телевизионни риалити-франчайзи, които за българската версия слагат по някое знаме на съответния остров или ферма?
 
Лошото в случая е мега-скуката, която популистката машина произвежда. Защото – трябва ли да припомням? – в културата интересното е новото, отклоняващото се, рискованото. Вземете примера с читалищата. По-голямата част от тях са в малки места, където основното им занимание са етнографски възстановки. Надпяване, участие във фестивали. Само народните носии, които сега шият по европроекти, са по-къси от тези, шити при соца; като че ли кройката е добила и малко баварски момент.

Гордата култура е и добра политическа инвестиция
 
Скоро бях в едно такова селско читалище, където една щатна шефка и една хореографка на хонорар организират девет баби за въпросната културна дейност (дядовците ги било срам да играят). Шокът дойде, когато разбрах, че на горния етаж на изоставеното училище, където е офисът им, има още едно читалище, "на другата партия“, както го описаха – и то крадяло идеите им, т.е. правело пак възстановка на Бабин ден и на жътва.
 
Ще кажете, уредили са някакви роднини на работа, усвояват средства. Пък и какво толкова, ако им е забавно, нека правят каквото искат. Но не е само това. Читалищата в България са към 3600, а според статистиката членовете им са средно по стотина, което прави 360 000 потенциални избиратели, които можеш да събираш и агитираш след "жътва“.
 
Ако го проиграете в други сфери на гордата култура, ще видите, че тя всъщност е една много добра политическа инвестиция. Няма особени политики за самотните писатели и художници, за това пък много сили се хвърлят за многобройните музеи и театри, за новите паметници (на естетическо ниво "Бабин ден“), около които могат да се държат различни речи.
 
Едни пари се въртят, самодейци и политици намират своята публика – и всичко това колкото се може по-скучно, по-заоблено, само и само да не подразни, да не даде повод за атака на противниците. Честно да си кажа, пред бабите, които играят Бабин ден, предпочитам комерсиалната, просташка стихия на чалгата, защото поне е жива и кефи някого. Докато чакаме да възникне критична маса на българската интелигенция.

https://www.mediapool.bg/kulturnata-shizofreniya-na-balgarina-news254217.html

[Петкан]

С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже – разни видове популярна култура, всички те различни, примерно, от симфоничната музика. Просто чалгата пое върху себе си омразата към чуждите, към мафиоти, цигани, турци, към ориенталското в самите нас. И ето ти повод за изливане на омраза, та и не рядко за пламенна есеистика на културните нотабили.

...
С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже...
Да, трудно е да се каже, особено ако си dебил, получил професорско звание като награда за усърдно четене  с фенерче под одеялото на "трудовете" на Тодор Живков,същият, по чиято заповед някога беше създаден Комитет за опазването на социалистическите традиции или някаква подобна дивотия.
Там работеха радетелите на соцкултурата под крилото на Людмила Живкова.
И заради такива "радетели" Гергьовден стана "Ден на пастира".
Може би тогава Ивайло Дичев е получил докторат в Софийския университет... по случай Денят на пастира?
Антропологическият разрез на българското общество показва, че на върха на пирамидата стоят банда мутирали комунисти, заедно с техните клакьори-писачи, журналисти и "професори" от 90-те години.
Тогава професорско звание можеше да се купи за 2000-3000 долара.