Трифон Зарезан - светецът-лозар на българите

[Фанагория]

Трифон Зарезан - светецът-лозар на българите

Един от най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар и църковно православен канон е Свети Трифон. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата - пролетното й зарязване.

В православния календар Свети Трифон е на 1 февруари (14 февруари по стар стил). Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци - 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват както следва: 1 февруари - Трифоновден; 2 февруари - Сретение господне и 3 февруари - Свети Симеон. Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, които раждат малките си през този период. Св. Трифон е мъченик, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в гр. Апамия, Фригия, в Мала Азия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.

Празникът носи различни народни наименования. Повсеместно в българските територии той се нарича Трифон Зарезан, но се среща и в други вариантни форми. В Пиротско се нарича "Св. Тривул Зарезой" или само "Зарезоя", в Скопско "Св. Трипун", в Струга го наричат на присмех "Трипун пияницата", а в Източна Тракия (Малгарско) - "Св. Триун". На иконата в църквата Св. Георги в гр. Дупница е изобразен с косер и с надпис: "Св. Трифон лозокроец" (1895 г.). С наименованието "Св. Трифон Чипия" (Котленско) или "Св. Трифон Безносия" се свързва следната народна легенда в контекста на битовото християнство. Свети Трифон бил прост лозар, който зарязвал пръчките на една от лозите си, когато покрай него минала сестра му Света Богородица с малкия Иисус на ръце. Тя отивала на 40-тия ден от раждането да си чете молитва в църквата. Трифон й се присмял, че има незаконно дете. За да го накаже Богородица отишла в село при жена му и съобщила, че той си е отрязъл носа. Изплашена Трифоница грабнала кърпи, пепел, сажди, мас и отишла на лозето, за да превърже мъжа си, но го намерила здрав. След като му разказала защо е дошла, Трифон се засмял и показал с ръцете си как се зарязва пръчката - не отгоре надолу, а обратно - отдолу нагоре. При извършването на този жест, той наистина си отрязал носа.

Централната обредна практика на зарязването в цяла България се нарича: "да зареже лозата", "да порежат лозето", "да се закрои лозето". Цялата народна етимология около името на светеца и производствената практика на лозята насочва към значението на зарязването с косер (или в по-ново време в Източна България със "завана" - лозарски нож), т.е. обработването, осъразмеряването, орязването, култувирането на лозата.

Народната агиография е най-тясната връзка между каноничната иконопис и живата народна традиция. В църковната живопис във всички български етнически райони Св. Трифон е изобразен като младеж (според църковното му житие, той загива млад), който държи инструментариум за рязане - в Западна и Средна България, косер; в Източна и Югоизточна - "завана". Че иконописта повтаря напълно вярно традиционното сечиво, показва и образът на св. Трифон от село Брезово, Пловдивско. В това село не познават косер, а си служат със "завана". Строена през 1843 г. църквата съдържа иконата на св. Трифон с "косер" в ръка. Зографът Нестор Трайкович Дебрелии от гр. Дебър е пренесъл традиционното за неговия край сечиво от Македония.

Материалът, събран от българските етнически територии, помага за разграничаване на времевите, пространствените и семантични параметри на обичая. Преследвайки развитието му в най-изявените лозаро-винарски области, където този поминък има първостепенно значение в традиционната култура и определяйки стабилните и постоянни елементи от второстепенните, можем да реконструираме схемата и определим атрибутите на празника.

Времево и пространствено обичаят протича в три цикъла: 1. предпразник-служба в църквата; 2. същински празник - зарязване на лозе и 3. заключително обредно празнуване - празненство в селото.

В църквата рано сутринта на празника се чете специална молитва - служба на св. Трифон, в която християнската общност се сравнява с господне лозе и се измолва благодатта да падне върху всяка една отделна лоза, т.е. член на общността. В Бачковския манастир се чете специална молитва против вредители. Прави се водосвет и със светената вода се пръскат лозята. В по-ново време от 1920 г. църквата прави литийни шествия с иконата на св. Трифон и обикаля лозята и селото (с. Змеево, Старозагорско). На други места (гр. Перущица) попът обикаля лозята, ръси със светена вода и пръв зарязва.

Най-разгърнати и обредно най-натоварени са ритуалите, свързани със същинското обредно зарязване, което се изпълнява в работната територия на лозята. Обредната резитбена практика съвпада с технологията на зарязването, което повсеместно се изпълнява по-късно - едва през месец март, когато започне движението на лозовите сокове при затопляне на времето. Със символично зарязване на лозята на Трифоновден обаче се поставя началото на лозарската нова година (след фазата на зимната почивка на лозята от ноември до януари). Така се подчертава значението на първата процедура - резитбата.

След църковната служба, а на някои места и преди това, мъжете се събират по съседски и отиват в лозята. Обредната храна се приготвя от жените - питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, "бабяк" (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът с който ще се зарязва, предврително се почиства и се наточва добре.

В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята "защото не е женска работа и за да ражда лозето" (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като "св. Трифон на този ден си отрязал носа" (с. Момчилово, Варненско).

Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука ("гижи", "главини") а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето "за берекет, така да тече виното". В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят "както тече виното, така да расте гроздето". В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче "баба" и благославят: "Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото "бабите"!". В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.

В една текстово по-разгърната благословия се казва:

        "Да даде Св. Тифон,
        да даде голям род, берекет,
        да напълним корабите с грозде,
        да напълним буриите с вино,
        да продадем виното на добра цена,
        и да не стане на оцет."
        Гр. Лясковец

В Южна България благословията има театрални елементи, като протича под формата на разговор. Стопанинът на лозето, който зарязва, пита:

    -Ей, грозде, грозде, кой ще те яде?

    Другите мъже отговарят:

    -Ний ще те ядем!

    Зарязващият:

    -Ей, вино, вино, кой ще те пие ?

    Отговорът е:

    -Ний ще те пиеме!

В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето. Първият реже всички пръчки и казва:

        - Добро утро, Трифоново лозе!
        Да си пълно с грозде!
        Болести и буболечки,
        ветрове и градушки,
        вънка от лозето!

Скритият мъж се обажда: "Трифон у лозето!"

Първият мъж отново казва: "Трифоне, чух те, тука ли си?"

Скритият мъж отговаря: "Тука, тука!"

Първият пита: "Къде си, че не те виждам?"

Скритият отвръща: "Не се виждам, от черно и бело грозде."

Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред с зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се "дигне берекета" от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и "короната" на лозарския цар.

След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба. В средните и източни райони на Северна България се избира "цар на лозята". След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират там, на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: "Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!" Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е "царувал" и през неговото "царуване" е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят "царството" и угощението започва. Към обед, вече полупияните мъже окичват "царя" с лозови пръчки, понякога му слагат и брада, качват го на кола или пък го носят на ръце и с песни и свирни го отвеждат в селото. Там трябва да обиколят всички къщи, като във всеки двор ги чака стопанката с пълен котел вино. Част от виното се плиска върху царя, а останалата се изпива от придружаващите го мъже. Обиколката на селото завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.

Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често "царят", държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). "Мъжкото хоро" (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а "коркорбашията" (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. "босо хоро", при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.

Най-старинните обредни действия в празника Трифоновден са трудово-магическите, при които чрез определено действие се предизвиква и аналогичен резултат. При благословиите се разчита главно на силата на словото, като всяка произнесена дума има заклинателен характер. Особено интересни са обръщенията към покровителя на лозята: Трифончо, дядо Трифоне, старче Трифонче и др., които отрязяват както молба за помощ, така и почит. Най-разгърнат вид обичаят получава, когато към него се прибяват и такива елементи, които са наченки на народен театър и които се срещат и в други традиционни празници.

В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият "кършовден", когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с денят на св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът "виноберма" се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец.

Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.

От една страна изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Не случайно началото на месец февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.

Образът на бог Дионисий е също така противоречив и пълен с културни напластявания. Произходът му като тракийско божество се локализира в Лидия (Фригия) и се свързва с трако-фригийските племена на едоните, бистоните и киконите в Мала Азия. В старите извори Дионисий е първоначално бог на дивата природа, той живее в дърво, което става обект на обожествяване, една от формите му се свързва с растителните и житните демони. Съответен е неговият антураж - факелните шествия с фалически елементи са съпроводени от женски и мъжки персонажи-менади и сатири, които се отдават на оргиастични танци, явяват се маскирани с кожи на диви животни, дори се споменава хващане и разкъсване на горски животни. Дионисий носи жезъл-тирс окичен с бръшлян, при това се лее мед и масло. Тези антични празници функционират на границата между зима и пролет, като възвестяват новата вегетация и измолват бъдещето плодородие. Едва в Класическа Гърция Дионисий е включен в пантеона на олимпийските богове, но вече като бог на виното. Негови атрибути стават лозовите пръчки и виното, което се лее по време на шествията. Легендата говори, че първите лозови пръчки са били пренесени от Дионисий в куха лъвска кост от малоазийското крайбрежие към средиземноморските и егейски острови. В тази връзка учените преполагат преминаването на отделни черти от образа и функцията на Дионисий върху християнския светец Трифон.

От друга страна обаче наличието само на един светец; който е проектиран пряко и стабилно само върху един лозарски празник - зарязването на лозята, поставя нови научни въпроси. Стара гръцка легенда разказва как човекът е достигнал до знанието да зарязва лозата. В гръцкия град Науплия, където имало много лозови градини, един лозар се изкачвал на лозето си с магаре, което карало каруца с тор. Докато торил лозето, магарето изяло младите сочни леторасли. Като видял какво е направило магарето, стопанинът го набил. Но се изненадал на другата година, когато видял колко силни са станали лозовите пръчки, а гроздето при гроздобера - изобилно. Разбрал връзката между зарязването и увеличаването на добива от грозде, той започнал да зарязва всяка пролет. Събитието било увековечено с каменен релеф , изобразяващ магарето в лозето, намиращ се на скалата над града.

Откриването на различни култиваторски умения с помощта на домашни и диви животни е застъпено в народното вярване. Традиционният човек живее в природата, изследва я, наблюдава поведението на животните и се съобразява с тяхния инстинкт. Легенди за животни-култиватори има и в българския фолклор. Легендата за магарето, което показало как да се увеличи гроздовата продукция, се среща и в България. Разказ от с. Сунгурларе, Сливенско потвърждава, че в миналото лозята не били зарязвани. Веднаж магарета изгризали младите филизи на лозята напролет. На другата година те дали богат и хубав плод. Оттогова хората започнали да зарязват лозята и устроили празника на св. Трифон, когато става ритуалното зарязване. Друг вариант е познат в с. Константиново, Варненско. Преди хората да се сетят за зарязването на лозята, "зайците режели лозята". След като разбрали връзката между зарязването и плодородието, започнало пролетното зарязване.

Тези легенди насочват погледа към стари исторически времена, към началото на култивирането на лозата и появата й като културно растение.

Историята на лозарството и винарството ни изправя пред наличието на два вида лоза (Vitis vinifera). Едната е т. нар. "дива лоза" или "пралоза" (Vitis vinifera subsp. silvestris, Vitis caucasica Vav.), която е с характеристиката на лианоподобно, увивно растение, катерещо се по високите дървета. Тя се среща и до днес в Евроазиатската зона, а в България - в районите на Петричко, Мелнишко (Югозападна България), в Североизточна България, по черноморското крайбрежие. Тя има своите качества - дава много сладко, но дребно грозде с голяма захарност, от нея се добива вино с висок процент на алкохол, но има и недостатъци - поради това, че не е обект на обработване, има по-нисък добив на грозде и беритбата му по високите дървета е по-трудна. При "пралозата" няма обработка, дейността е събирателска, гроздето се бере наготово. Другата "култивираната ниска лоза" (Vitis vinifera subsp. sativa) е продукт на земеделско култивиране. Учените агрономи не спорят по отношение на предимствата и значително по-високия добив на грозде. Тя се бере по-лесно, понеже се поддържа ниска, а дава възможност чрез облагородителска дейност да се култивират различни сортове и да се направи подборът им. Именно т. нар. ниска, културна лоза е обект на агро-технически манипулации, при което продуктите - грозде и вино са резултат на целогодишна обработка.

В тази насока разглеждането на празника на резитбата, на патрона на лозарите Св. Трифон разкрива нови възможности.

Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16-17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича "Трифон на червеите и гущерите", спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: "Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием", като обичаят се спазвал за общо плодородие.

В българската народна култура празникът на св. Трифон Зарезан се явява първоначално тясно свързан с лозарството, а в по-късно време преминава и върху градинарството и овощарството. Специализиран празник на култивираната лоза, той е носител на старинни елементи и поставя нови и неизяснени въпроси, водещи към най-старата история на българския етнос. А патронът на празника - св. Трифон Зарезан, битува с подчертана функция на лозар-култиватор.

Ася Събева Юричкай

[Димитър Списаревски IYI]

Класическият фолклорен календар на българите определя за първи пролетен празник Трифон Зарезан — ден на лозарите, градинарите и кръчмарите - приемник и продължител на дните, посветени на тракийския бог на веселието и виното Дионисий. Според някои изследователи на тракийската култура Дионис е създател на света и топ управлява раждането, затова неговият символ - виното, е също влажно и топло. Празника наричат още „безносия” и в една народна легенда се казва, че Св. Богородица проклела Трифон да си отреже носа, защото й се присмял. А носът отколе е символ на мъжественост…

На този ден в миналото още по тъмно всяка стопанка прави обреден „трифонски” хляб, коли черна кокошка и я сварява, а като се сипне слънцето, с песни и музика всички тръгват към лозята. Там всеки стопанин разкопава с косера около най-едрата лоза, три пъти полива в кръг около корена й с алено вино, на четири места - колкото са посоките на света, захранва корена с хляб от обредната пита, ръсва пепел наоколо и едва тогава отрязва три пръчки от лозата. От тези пръчки свива венец, усуква го с червен конец, поставя го върху калпака си на главата и като се прекръсти три пъти, благославя: „Нека е хаирлия тази година! От лоза по шиник грозде да берем, от кютюк по бакър вино да налеем и през праговете да прелее!”

После всички хапват - там, сред лозниците, а стопанинът, налял най-много вино през годината, става цар, миросан и благословен от стария цар. След туй с песни и игри, возейки царя на каруца без канати (а на много места и върху ръцете на двама мъже), та „с нозе земята да не стига” като божи пратеник, всички тръгват към дома на царя, където веселието продължава до късни нощи.

Празнуват и именниците  (Трифон, Лозан и Гроздан), а „Трифон” Значи още и „обичащ веселието и удоволствията”.

Честито на всички именници и празнуващи! Съветваме любителите на чашката да не прекаляват с празнуването. :D Наздраве!

Всъщност някои от вас може би с право ще се зачудят, защо празнуваме Трифон Зарезан днес, но го празнуваме отново и на 14 февруари. Отговорът се крие в Българската православна църква. През 1968 г. , се въвежда Григорианския календар и датите на църковните празници се изместват. Свети мъченик Трифон започва да се отбелязва на 1 февруари, а денят на лозаря на 14 февруари.

Altermedia България



Честито на всички именници и да почерпите!!!!НАЗДРАВЕ!!!! :trink: :trink: :trink: :trink: :trink:


Редактирано от модератор: Подмяна на невалиден линк с валиден.

[Hatshepsut]

Как се празнувал Трифон Зарезан преди 100 години

Смята се, че Трифунци (както се наричат Трифон Зарезан и двата дни след него) води началото си от Дионисиевите празници, празнувани още по времето на траките.  Както става с много други древни обичаи, които църквата не може да изкорени, тя възприема и им слага нов етикет. Така живелият през 3в. Във Фригия лечител Трифон, става по-късно патрон на по-раншните празници и днес ние ги знаем като дни на Свети Трифон. 

 Според народните поверия в някои части на страната пък, Свети Трифон е брат на Богородица. Веднъж тя минала покрай него с малкия Исус на ръце докато той режел лозето, той й се присмял, но тя продължила пътя си и отишла в дома му, като рекла на жена му: „Иди бързо на лозе, че мъжът ти си отряза носа” . Трифоница хукнала към лозето и като го видяла читав, му казала какво са й рекли. А той да се похвали, казал: „Аз  не режа тъй, а тъй” и вдигнал ножиците да покаже как реже, но без да исканаистина си отрязал носа. Оттам идва и „Зарезан”, а в някои части на страната му викат и „Чипия”. Някъде на иконите той се изобразява с косер в ръка и с отрязан нос.


 Ето какво разказва за народните традиции на този ден Михаил Арнаудов:

Извадки от книгата ”Български Народни Празници” от Михаил Арнаудов
(със съкращения)

 Денят  1 февруари (по нов стил 14 февруари) се нарича Трифон зарезан. Той се празнува от лозари, кръчмари и градинари, на които светецът е покровител. В Пловдивско още от вечерта селяните събират пари за коливо, свещи, ракия и гощавка, а на заранта бият камбаните като за голям празник. Като се съберат в черква, след литургия отиват всеки с бъклица червено вино на лозе и зарязват с наострен косер няколко най-плодовити лози, които се поливат с вино и благославят да родят много грозде.

 В Скопско всеки взема от „кръстената” в черква вода, занася я с пепел на лозето си, за да „изпръхнува” гроздето, т.е. да има по-големи зърна. Като се „закроят” (зарежат) няколко лози, сяда се на веселба. В Струга и Прилеп наричат светеца „Трифон пияница” и вярват за него, че се е опил на лозе, та затова си пресякъл носа.

 В Малгарско (Източна Тракия) садят овощни дръвчета, а лозята пръскат със светена вода. Когато обикалят лозовите кютюци, един пита: „Трифоне, къде си?” А друг отговаря:” Под лозата, от грозде не се видя!” Първият добавя: „ До година хич да не се видиш!”

 Празнува се не само Трифон, но и двата следни дни, наричани „Трифонци”. Тогава не се работи, от страх да не пострадат хората от вълци. Жените не плетат, не предат, не тъкат и не отварят ножици, за да бъдат затворени челюстите на вълците. По разни белези се гадае времето през годината.

 В Родопско домакинята удря с брадва о някой стълб и вина:”Чуеш ли ме, Трифоне?” А от къщи й отговарят :”Не чуем те от масло, от сирене” и т.н. и това се нарича „Трифоносване” (за плодородие).

 В Северна България (Русенско, Търновско, Плевенско, Врачанско) на тоя ден става избор на цар на лозята. Като се съберат, именно, на лозе, лозарите слагат на трапезата китка босилек, увита с червен конец, и три пръчки от лоза, и най-старият казва: „Кой е честит, нека поеме китката и да стане Трифон (цар)”.  Който желае, става, поема китката и всекиму честити. Царят тогава благославя: „Хайде да бъде честито и берекетлия! На всяка лоза по шиник, а от всяка гижа (пън) по чъбър!” Всичко отговарят „Амин”. Гледа се при избора да бъде царят по-заможен, защото трябва да почерпи всички, и още да е той късметлия, т.е. през неговото царуване (труфонуване) да е имало голямо плодородие. Като се свърши ядене и пиене по лозята, тръгват с гайди, цигулки и тъпани за село.
 
 http://history.rodenkrai.com/new/kultura_i_tradicii/kak_se_praznuval_trifon_zarezan_predi_100_godini.html

[Hatshepsut]

Трифон Зарезан

https://www.facebook.com/bgnacionalisti.org/photos/a.1428726294005530.1073741828.1428497157361777/1940951329449688/?type=3&theater

Свети Трифон се счита за пазач на лозята. Той е бил мъченик, светец лечител, който през 249 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян (249-251) бил посечен с меч.

 Роден в Малоазийската провинция Фригия, гр. Апамия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното. Едва на 17 години си спечелва голяма слава, като излекува дъщерята на римския император Гордиан III (238-244). Наследникът на Гордиан обаче - Деций Траян, се оказва непримирим враг на християнското учение.

 Той заповядва всички по-тачени светци да бъдат изправени пред съд. Сред тях е и Трифон, който не пожелава да се отрече от вярата си и загива като мъченик.

 Лозарството и винопроизводството се развиват по българските земи още от времето на древните траки. Пировете с вино на тракийските владетели Ситалк и Севт впечатлили древногръцки автори като Аристофан, Ксенофонт и Демостен.

 ”Земя на хубавото вино” - наричали в древността Тракия. Тракийският бог на плодородието и виното Сабазий, по-известен като Дионис, е предшественик на християнския покровител на лозарите Св. Трифон.

 Основен празничен обред е зарязването на лозята. Той се изпълнява обикновено от мъжете лозари, макар че на места в Югозападна България зарязват жени, моми и ергени или двама съпрузи.

 Сутрин след църковна служба мъжете поемат на групи към лозята. На лозята си стопаните се прекръстват към изгрев слънце, отрязват няколко пръчки от една или три лози в средата или в краищата на лозето, поливат корените и отрязаното място с вино, а някъде посипват и пепел. Със светената трифоновска вода поръсват лозите.

 Със зарязването в лозята се слага мъжка трапеза с донесеното от дома. Отрязаните лозови пръчки са натопени в бъклиците с вино; навити са на венец върху калпаците или преметнати през рамо на лозарите. Трифонският венец се отнася вкъщи и се поставя пред иконата.

 След зимния слънчев кръговрат Трифон Зарезан е първият празник, чиято обредност с инициален стопански характер се изпълнява сред природата.

 Ритуалът има свои варианти в различните райони. На места зарязват ритуално само по три или пет корена по ъглите и в центъра на лозето. В други райони се гледа кой лозар ще успее да отреже най-много лозови пръчки и по това се съди кой е най-добрият стопанин. Но навсякъде лозарите избират свой ”цар” на лозята за започващия земеделски сезон. Вярва се, че неговите умения и благополучие ще се предадат и на всички останали лозари.

 Затова в повечето случаи селяните избират най-посветения в тайните на лозарството или притежателя на най-големи и най-хубави лозя. За избрания цар се прави корона от отрязаните лозови пръчки.

 След това ритуално начало на лозарската работа, вече може да започне по-веселата част от празника. Всеки от мъжете е донесъл бъклица с вино сред лозята. Но най-напред с вино се поливат зарязаните лозови корени.

 Това е още един магически ритуал за изобилна бъдеща реколта.

 След това вече мъжете могат и сами да се порадват на виното. Колкото повече вино се изпие и пролее на празника, толкова по-голям ще е добивът през новия лозарски сезон, според народното поверие. Така че през целия ден лозарите щедро се черпят с вино. Има дори обичай да къпят във вино своя новоизбран цар.

 Започнал рано сутринта сред лозята, празникът се пренася после и в селото. Шествие на лозарите обхожда всички къщи. Навсякъде домакините излизат да ги посрещнат, да ги почерпят с вино и да получат благословия от царя на лозята.

 Когато завършат своята обиколка, лозарите се събират на празнична трапеза в дома на новия цар. В някои села обичаят е дори всеки от лозарите да приготвя празнична трапеза и да кани в своя дом останалите. И така празникът продължава чак до вечерта. Всички участват в това веселие, вдъхновено от виното.

http://fakti.bg/bulgaria/29689-trifon-zarezan-e


Трифон Зарезан - Български обичай:




Имен ден празнуват Трифон, Трифонка, Лозан, Лозана, Гроздан, Гроздана. Честито на всички именици, да са живи и здрави!

[Hatshepsut]

Трифон Зарезан – вино да се лее

Трифон Зарезан е празник не само на лозарите и винарите, но и на целия български народ. Чества се на 1 февруари постарому. Макар и в наши дни той да не е вече това, което е бил в миналото, отзвукът от него и сега достига до нас.
Февруари – месецът на границата между зимата и пролетта. Месецът, който поставя началото на селскостопанския труд чрез зарязването на лозите. Тогава всичко се събужда, излиза от зимния застой и животът отново започва да се заражда.
А самият празник Трифон Зарезан е една чудна „плетеница“ от митове и народни вярвания, които създават облика му и в нашето съвремие.
Обръщайки се назад във времето, ние откриваме корените на този празник в почитта на траките към Дионис – бог на плодородието, веселието и виното. А впоследствие негов християнски наследник става свети Трифон.
Много от съхранените обичаи са сходни с тези, играни някога в чест на Дионис. Така например по време на Дионисиевите празници се танцувало с малки сърпове. А впоследствие свети Трифон е рисуван от иконописците с косер в ръка. Косер, даващ началото и на един народен разказ. Макар изменен и изменян и до днес, предаван от уста на уста, в основата му е все Трифон, който отрязал носа си с такъв един косер, зарязвайки лозата. Затова и името на празника е такова – Трифон Зарезан.

Обичай

В миналото рано сутринта българката е ставала, за да приготви обреден хляб. Обикновено той е бил украсяван с тесто във формата на лозов лист. Но шетането не се изчерпвало с това. Тя приготвяла и варена или печена кокошка, пълна с ориз. И най-важното: приготвяла бъклица с червено вино. Всичко това домакинята поставяла в торба, а стопанинът се отправял към лозето с нея.
Зарязването на лозите било мъжка работа. Затова и жени не се допускали. Те си оставали вкъщи. Макар и в различните краища на страната рязането да има своите специфики, обредните практики са значително единни. Според този обичай всеки един от стопаните зарязвал своето лозе и поливал мястото с вино. Отрязаните пръчки били важна част от обичая. Те не се вдигали от земята, там се оставяли – на лозето. Да не се „дигне берекетът“ от него. Но една от тях винаги се свивала на венец. Тя била царският венец.
Окичвала калпака на лозарския „цар“.
А кой бил този „цар“? Той можел да бъде всеки един мъж от селото. Избирал се на общата трапеза – след като всички зарежели своите си лози, събирали се заедно, нареждали „софрата“, изваждали питите, приготвени от жените, нареждали кокошките и бъклиците с вино.

И след това се избирал царят. Макар че можели дори и по-младите да станат царе, най-често цар ставал по-опитен лозар, по време на „управлението“ на когото не е имало суша, а земята е била плодородна. Царят поемал специална китка от лози. Бил окичван с венеца, а угощението започвало. Ръчениците и хора̀та не липсвали. Нито на софрата, нито по пътя към селото.
Пийнали и похапнали, под звуците на тъпана, мъжете се отправяли от лозето към селото, начело със своя „цар“. И като истински цар той или бил теглен от колесница, или бил носен на ръце.
В селото обикаляли своите съселяни, минавали през дворовете, редeли благословии, а домакините ги черпели с вино. Веднъж обиколили всички домове, мъжете се събирали в къщата на „царя“, където били гощавани. Гайди и тъпани се надсвирвали, хора̀ се виели и вино се леело. И така чак до първи петли.
Макар че днес този празник не се чества от всички, той и досега е жив. И ни разказва за вярванията на нашия народ.

https://www.bulgarianroots.bg/