Автор Тема: За воеводата Филип Тотю  (Прочетена 2840 пъти)  Share 

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Стратег

  • Account Disabled
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 506
  • Country: it
  • Карма: +98/-115
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows Vista Windows Vista
  • Browser:
  • Microsoft Internet Explorer 8.0 Microsoft Internet Explorer 8.0
За воеводата Филип Тотю
« -: Август 28, 2010, 17:47:10 »
Написал я е друг участник в освободителните борби Симидов.
Книгата е доста старо издание, но не е повредена от комунизма и си е както трябва да си е.
Благодарен съм на човека дето ми я даде да я прочета.
Та тази книга дава доста точна информация за : турското робство, хайдушкото движение , националните ни герои, методите им на борба.
Няколко неща ми направиха впечатление.
Ето ги кои са.
- робството е били много, много тежко, направо ужасно, въобще не знаех че е било чак толкова зле дори и в последните години.
Били са набивани хора на колове и оставяни да се мъчат с дни, българите са ни ограбвали кога и както си поискат турските разбойници и власти.
- имало е много продажни и долни българи , особено сред чорбаджиите, помагали са на турците и са им се дупели яката.
- впечатление прави и смелоста на нашите хайдути и герои по онова време, били са направо безтрашни и са изглеждали, като хора с свръх естествени сили.
- верата много ме впечатли. Не е имало хора борещи се с турците, които да не са православни или Богоборци. Хайдутите и национал-освободителите са се кълнели над кръста и са били заклевани задължително от поп.
Борбата е била национална, но и верска. Толерантност към исляма и разни други религии не е имало грам, както се забелязва при днешните ни националисти.
-още тогава са се забелязвали негативните влияния на зпада културата му над българите .
Сега малко за воеводата:
- Ф. Тотю е бил според мене най-успешния български воевода.
При две от влизанията му с чети в България е направил неща, които умът ми не може да ги побере и е успял да излезе невредим и неуловен.
Турците са смятали че е роден с риза против куршуми и може да лети и има криле на змей. Макар да е нямал подобна риза и криле: куршум наистина не го е ловел и е бил толкова ловък и бърз че все едно е летял. Придвижвал се е страшно бързо, биел се е с невероятна храброст и направо е бил роден за хайдутин.
- действал е на принципа : да се накаже лошия зъл и гаден турчин и парите да му се вземат за делото.
- За съжаление след освобождението не са го уважили достаъчно и даже са му правели проблеми.
- по времето на тези си свои борби воеводата е изгубил и семейството си, но е дал всичко за България.
От книгата се вижда и че хайдушкото движение е било доста голямо и сериозно. Например при един провал на четата на ф.Тотю са били заловени около 600 души помагали на него и дружината му.
Абе с една дума книгата е наистина мноо добра и описва нещата : реално, ясно, точно и каквито са си били.
Съветвам всеки да я прочете и да се поучи от онези хора.


Според мене ключът към истинския бг-национализъм и оправянето на България е именно начина по който са действали хората от онези времена.
« Последна редакция: Април 06, 2011, 19:56:20 от Hatshepsut »

Неактивен Стратег

  • Account Disabled
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 506
  • Country: it
  • Карма: +98/-115
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows Vista Windows Vista
  • Browser:
  • Microsoft Internet Explorer 8.0 Microsoft Internet Explorer 8.0
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #1 -: Август 29, 2010, 10:00:05 »
Книгата доста ме впечатли така че пиша още доста в тази тема.
Там имаше описани и неща предавани между хайдутите от поколение на поколение.
Ето някои от тях.
- всички са се заклевали в евангелието и кръстосани ножове или нож и пистолет, винаги е присъствал и поп. За самите хайдути верата е била нещо много важно.
-освен заклеванео са имали и закон , който е забранявал дори и капка алкохол и жени, та дори и собствената ти такава докато си с четата.
Ф. Тотю фактически започва, като хайдутин и в последствие под влиянието на Раковски става борец за национална свобода. Като хайдутин са го залавяли 3-ри пъти и толкова са го осъждали на смътр, но все е успявал да избяга.
Като национал-освободител не е залавян и направо от цялата работа ми  мирише на свръхестесвено.
Турците са смятали с ужас че не само той, но и хората му са могли да летят. И това са го смятали с основание.
Не е нормално за една нощ да се премине разтояние от 75км. в балкана. явно наистина са летели.

В сравнение с други воеводи Ф. Тотю е бил много опитен и хитър: познавал е перфектно балкана, както е имал и доста добри познания за оцеляване и водене на битки.
Винаги е избирал при бой да е на високо и да има место за оттегляне, тоест той диктувал условията.
При двете си най-успешни влизания е бил в сражение почти постоянно и е оцелял и преминал успешно в Румъния.
При други чети битките са наистина героични, но са били разбивани доста бързо и не са оцелявали. Докато Ф. Тотю е нанасял страхотни щети на турците и винаги се е измъквал.
Не случайно самият Левски го е уважавал и се е допитвал до него, и даже приел критиките му относно плана за зимно въстание.
Та хора гледайте нашите герои, а не немските. Щото на дали нацистите са имали подобна неуловима и страшна чета, като Филип Тотювата. Пред него и хората му СС и пасти не могат да ядат.

Ф. Тотю просто много го е бивало да води битки, успехите му са направо невероятни. Като ударил един турчин с тамбурата му по главата на оня резан читак му искочило окото от орбитата.

Сетих се че по книгата би станал един много добър сериал. В днешните *****ски времена обаче сериали за герои, като Тотю Тополски не се правят.

В книгата се говори и за един т.н. стар комитет за освобождението на България. Та този комитет е имал доста пари , завщани от родолюбиви богати българи. Парите обаче не са се давали за свободата и по едно време Ф. Тотю, хаджи Димитър, Ст. Караджа и други са мислели да ги изколят. Спряла ги е мисълта за ответната реакция на румънските власти, иначе тези са били отишли под ножа. Пиша го това за да имате представа , какви решителни, смели и непоколебимо верни са били онези мъже за делото - свободата на България.
Те такива ни трябват и в днешни дни.


Редактирано от модератор: Консолидация на три последователно пуснати постинги.
« Последна редакция: Септември 02, 2012, 06:50:04 от Hatshepsut »

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4862
  • Country: bg
  • Карма: +1334/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 3.6.9 Firefox 3.6.9
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #2 -: Септември 12, 2010, 09:55:21 »


Легендарният войвода Филип Тотю четвърт век всява ужас у турците, спасява живота на Левски и се сродява с Бачо Киро Има личности в националния пантеон на безсмъртните, които придават неповторим  колорит на славната ни история. Една от най-ярките й звезди е Филип Тотю. Безстрашният и неуловим поборник за нашата свобода е толкова силна и самобитна личност, че завинаги е оставил ярка следа в народната памет. Верен приятел и съмишленик на Левски, Ботев и Раковски, той за миг не остава в тяхната сянка, а гордо изпъква със собствените си чутовни дела. Още приживе Филип Тотю се превръща в легенда. Четвърт век той всява страх и ужас в турците, оцелява след 4 смъртни присъди, три пъти успява да избяга от строго охранявани затвори, а граф Игнатиев и Александър II се допитват до него къде руските войски да преминат Дунава. Само тези няколко щрихи са достатъчни, за да скицират пред нас силуета на един титаничен и достоен за преклонение българин. „Филип Тотю, хвърковатият тоя гяурин! – възкликва Захари Стоянов 1885 г. – Какъв страх зададе той на апатическа Турция, колко много повдигна той морално-патриотическото чувство на българския народ!”.
На 10 април се навършват 180 години от рождението на този забележителен комита, наричан от османците „страшилище за империята”. Той е роден в махала „Гърците”, в близост до великотърновското село Вонеща вода. Родословието на бъдещия бунтовник не ни изненадва – майка му е племенница на Велчо Джамджията, останал в историята с организирането на Велчовата завера, а чичо му Ангел е обесен в Одрин като водач на хайдушка дружина.
Омразата му към османските поробители се заражда още в най-ранното му детство. Когато е 12-годишен, башибозуци отвличат братовчедка му Аглика, за да я потурчат и макар че тя успява да се самоубие, той се заклева за отмъсти за нея. Заради непокорството си пред субашията на 21 години попада в Търновския затвор, откъдето е освободен след застъпничество на видни търновчани, но две години по-късно отново е затворен там, тъй като убива един турчин, откраднал сестрата на негов приятел от съседно село. В приземието на затвора Филип Тотю е подложен на зверски изтезания – бесят го с главата надолу и му натикват главата в торба с негасена вар. Но безстрашният юначага успява да се измъкне от зандана и така реализира първото и единствено бягство в историята на Търновския затвор.
Някъде по това време родителите му го оженват за по-възрастната от него Минка, с надеждата тя да опитоми непокорния му нрав. Но след като му се ражда наследник, непримиримият със злочестата съдба на народа си българин, зарязва семейството си и се венчава за България, ставайки хайдутин. Когато след Освобождението поискал да се срещне с жена си, тя отказала да го види. Тогава коравият войвода, преживял какви ли не перипетии и оцелял в десетки кървави сражения, за първи път в живота си се просълзил. Голямо разочарование му донася и единственият му син. По времето на режима на Стамболов, той става полицейски пристав и изтезава в затвора политическите му противници. Филип Тотю отива в София с надеждата да уговори сина си да зареже тази служба. Но той отказва да го послуша. Болката от тази синовна постъпка го изгаря до края на живота му. „Сърце не ми дава да простя постъпката на сина си” – споделя войводата пред свои близки, когато се отказва от него и го лишава от наследство.

Боят при Върбовка

Неизброими са подвизите на четата на Филип Тотю. Много бързо името на войводата става известно на всеки българин. Сред турците също се носи славата на „опасния гяурин”. В един момент турската войска завардва всички пътища, за да го залови. Това го принуждава да се прехвърли в Румъния, където съвсем естествено се озовава сред българските революционери и емигранти. След контактите си с Раковски, Филип Тотю осъзнава, че борбата срещу поробителя трябва да се води по-мащабно и организирано, а не чрез лични отмъщения с малобройни хайдутски дружинки.
В Румъния сърцатият българин спасява от нелепа смърт самия Васил Левски, с когото са били много близки приятели. Веднъж отива да го види и заварва Апостола да се превива от коремна болка. Филип Тотю изтичва навън и бързо докарва един доктор, който установява остър апандисит. Левски е опериран и животът му е спасен, благодарение бързата и адекватна реакция на своя съратник.
Революционният комитет решава да изпрати четири чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За техни войводи са определени Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. След като сформира своята чета от „здрави, едни и силни мъже, със загорели, внушителни лица, на вид кротки и мълчаливи, но смели и решителни хора, калени натури” – както сам войводата описва своите момчета, преминава Дунав на 14 май 1867 г., близо до Свищов. Всичките четници са облечени в специална униформа със зелени чапрази и жълти копчета и калпаци с герб и надпис „Свобода”. Развявайки знамето си от червена, бяла и зелена хоризонтални ивици – първият четнически трикольор в българската история, четата изчаква в близката горичка комитетските хора от крайдунавския град. Още на другия ден на четниците се налага да влязат в битка, без дори да предполагат, че тя ще положи началото на една велика освободителна епопея. Край село Върбовка, Павликенско, те са оградени от турците и започва кръвопролитно сражение, продължило цели 12 часа. В най-ожесточения момент се стига до ръкопашна схватка. Войводата се хвърля срещу базибозуците с нож в устата и пищови в двете ръце и лично убива бимбашията Кара Бекир и черкезина Осман ага. Виждайки го как буквално хвърчи из гората, турците уплашени отстъпват. Вестта за знаменитото сражение се понася из цялата империя. Органа на Русенския вилает в. „Дунав” пише: „Ние знаем, че по особеното местоположение на Стара планина, там си съществуват разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които да имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосец и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис „свобода”. Издаваният от Петко Славейков в. „Македония” препечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световит”, в която се казва: „В битката при с. Върбовка с 50 души нападнати от 3 000 души, се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен”. По повод измъкването на четата от обсадата турската преса отбелязва: „Войводата Тотю, наименуван Филип, който от четири години разбойничествува по тези страни, е человек, който познава всички кюшета и дупки из Балкана”.


След това сражение местното население е подложено на жесток терор. Всеки опит за въстание е потушаван начаса от Митхад паша. Зверствата на турците не оставят равнодушна румънската общественост. Дългогодишният чиновник в английското и австрийското консулства в северната ни съседка Ангелаки Савич отправя протест до редакциите на прогресивните вестници в Румъния и Франция. По-късно той се обръща към българския народ с думите: „Направете да изникнат и други Върбовки и сигурно скоро ще имате свободно и независимо отечество”. А румънският драматург Йоргу Караджале написва пиесата „Бляскавият героичен подвиг при Върбовка под командата на Филип Тотю”, която се играе в Букурещкия театър. Множество гравюри и живописни платна също запечатват спомена за тази героична битка. Името на войводата става известно далеч извън пределите на родината ни и Балканите.
След нея четата на Филип Тотю продължава смело на юг. Край Бяла черква тя получава провизии, изпратени от революционера Бачо Киро. Впрочем една от дъщерите на белочерквеница – Ирина се омъжва за сина на Филип Тотю. След още няколко по-малки сражения в Златишко-Тетевенската планина останалата само с петима човека филиптотюва дружина се съединява с четата на Панайот Хитов и по билото на Балкана успяват успешно да преминат в Сърбия.
По време на Сръбско-Турската война (1876 г.) войводата е поканен от генерал Черняев да предвожда голям отряд от доброволци. За проявената храброст в битките с османската войска той е награден от сръбското правителство. След неуспешния край на войната той се завръща в Русия, откъдето се присъединява към руските войски като съветник в Руско-турската война. Той посочва на руското командване най-удобното място, при което войските да преминат река Дунав.
През октомври 1878 г. тръгва към Одеса да прибере багажа си. По пътя отсяда в хотел в румънския град Плоещ, където при опит да бъде обран е наклеветен и хвърлен отново в затвора, където излежава 6-годишна присъда, без никой да го потърси. По този повод той прави тъжната констатация: „Понеже България се освободи и всякой гледа да хване своя кокал, за мене никой и не питаше”.
Митичният някога войвода, след като излиза от затвора, се явява пременен при княз Батемберг, който го награждава с Кръст за храброст. Филип Тотю му подарява хайдушката си униформа и знамето на четата. На 1 декември 1884 г. Народното събрание му гласува 200 лв. народна пенсия. До смъртта му през 1907 г. тя си остава единственият източник на средства за съществуването му. Когато започва да си прави къща в Две могили, русенско, където се установява да изживее остатъка от живота си, оцелелите четници от неговата дружина събрали пари помежду си, за да подпомогнат градежа, но войводата гордо отблъснал помощта им. Те обаче настоявали да ги приеме. Тогава той взел парите и ги раздал на най-бедните хора в Две могили и съседното село. 
През пролетта на 1907 г. Филип Тотю се почувствал зле и легнал на легло. Въпреки че бил много силен и издръжлив мъж, тежкият и суров живот, който водел, не можел да не му се отрази. Тялото му било така нашарено от следите на турските куршуми, че той неведнъж се шегувал, че кожата му не става за гайда. Та като се залежал, отишла при него една негова роднина на име Бонка да го види. Нейният внук Койчо Пенчев от Две могили днес разказва: „Филип Тотю помолил баба ми да му направи една куркуда (вид ястие с кисело зеле) с 6 яйца и да му даде черногорския пищов. Баба ми казала: Ти 6 яйца на куркуда не можеш изяде, ама ще ти направя. Било пролет и тя тръгнала из махалата да търси  зелева чорба за куркудата. Направила му я, той станал и я изял. После казал: „Рекох ти дай ми черногорския пищов, защото гората зелена няма да видя” и паднал в ръцете й и издъхнал.
Така приключва земния си път човекът, за когото БРЦК пише в едно свое писмо до него: „Ние вярваме във вашия патриотизъм и във вашата постоянна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество. Вие, уважаваният войвода, сте един от първите синове на България. Вие сте жертвали за нейната свобода живот и имот. Вие сте напълнили България с името и подвизите си”.

http://www.desant.net/show-news/20148/



Редактирано от модератор: Подмяна на невалиден линк с валиден.
« Последна редакция: Юли 28, 2014, 07:11:36 от Hatshepsut »
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Стратег

  • Account Disabled
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 506
  • Country: it
  • Карма: +98/-115
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows Vista Windows Vista
  • Browser:
  • Microsoft Internet Explorer 8.0 Microsoft Internet Explorer 8.0
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #3 -: Септември 12, 2010, 10:04:46 »
Има някои грешки в материала. Воеводата се бие с турците не 25г. а 35. с Бачо Киро не се сродява , ами е от неговия род по майчина линия. Внук е и на Велчо от велчовата завера - за вера защото бунта е бил и в името на верата.
« Последна редакция: Септември 02, 2012, 17:50:53 от Hatshepsut »

Неактивен Стратег

  • Account Disabled
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 506
  • Country: it
  • Карма: +98/-115
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows Vista Windows Vista
  • Browser:
  • Microsoft Internet Explorer 8.0 Microsoft Internet Explorer 8.0
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #4 -: Септември 12, 2010, 17:26:59 »
Опааа допуснал съм грешка. Сина на Ф. Тотю се жени за наследница на бачо Киро. Воеводата много я е обичал и харесвал но тя е починала млада.
« Последна редакция: Септември 02, 2012, 17:51:12 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8500
  • Country: bg
  • Карма: +503/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 11.64 Opera 11.64
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #5 -: Септември 02, 2012, 06:57:11 »
Знаменитата битка на Филип Тотю край с. Върбовка


Какво се случва преди 145 години в местността „Пустията“ и отзвукът от чутовния подвиг на четата в тогавашната преса

Още приживе около името на Филип Тотю се носели от уста на уста различни и невероятни слухове, каквито не съществуват за никой друг войвода от нашето Възраждане. Нечуваната смелост на Тодор Топалски (Тотю) от с. Гърците, близо до Килифарево, Великотърновско, пословичната му ловкост и хитрост, съобразителност и бързина; умението му да се изплъзва от смъртна опасност и безизходица (три пъти осъждан на смърт и затварян в зандани и... три пъти се откопчвал от куп синджири и вериги и успявал да избяга) – всичко това карало въображението на българи и турци да обградят името му с ореола на истинска легендарност.

За него, пише биографът му Филип Симидов, турското население вярваше, че Тотю не е обикновен човек, а е духът на някой стар юнак, който е оживял. Сведени над наргилетата вечер, турците казвали: „Как може, ако това е человек, да се изплъзне толкова пъти от нашите юначни караули, от толкова потери, от толкова войска и от толкова заптии... Това е джин (дух) оживял!“
Други пък смятали, че има криле под мишниците си (особено след случката, когато бил обграден в къщата си в с. Гърците и през покрива скочил отгоре над залегналите до къщата му заптии и избягал в гората).

За този случай свидетелстват документи от меджлиса във Велико Търново, в които са записани показанията на очевидците Басканоолу Хасаб Нишонджи, Билялаа и Рашид Гаваз. Именно тогава бил наречен „Канатлъ“ - „крилат“ и че „куршум не го лови“.
Славата на войводата, страхопочитанието и респектът към името му станали пословични както из Османската империя, така и в чужбина, след една небивала и нечувана дотогава битка. На 20 май 1867 г. в местността Пустията до с. Върбовка (дн. общ.

Павликени) малобройната му чета се изправила срещу многолюдна въоръжена турска сила... И този път Ф. Тотю извел по-голямата част от четата си невредима от огнения обръч!
Подготовката на четата му в Румъния е съобразена с плана на Г. С. Раковски, според който в България едновременно трябва да влязат 4 чети с войводи: Ф. Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър. Главната роля взема Ф. Тотю, като полага много усилия за снабдяването с храна, оръжие и облекло. Но така или иначе другите не успяват да се подготвят (само П. Хитов) и на него съдбата поднася жестокия „жребий“ да срещне големия удар на турската военна машина.

Филип Тотю влиза предварително във връзка със Свищовския революционен комитет, на който с писмо съобщава на комитетските дейци Янаки Ванков и Тома Пантелеев, че четата му ще мине близо до града и те трябва да осигурят най-големия каик – на Янко Демирбозана, за превозване на четниците му, когато настъпи моментът. В Свищов почват да се готвят да тръгнат с Тотювата чета 50 свищовлии. Усилено леят куршуми, приготвят фиеци и всичко останало.

За четниците си, които се събирали в Зимнич, Филип Тотю дава следната характеристика: „Момчетата бяха наистина отбор. До един бяха все здрави, едри и силни мъже, със загорели и внушителни лица. На вид – кротки и мълчаливи, те бяха смели и решителни хора, с калени натури, тъкмо сгодни за работата, за която се събираха.“

По-късно написаните си „Спомени...“ войводата съобщава, че те били облечени в униформи от шаячен плат със зелени чапрази и два реда жълти копчета отпред, обути с цървули и навуща, но на калпаците си имали лъвче, изрязано от тенекия.
Вероятно за пръв път Тотювите четници поставят лъвския знак на калпаците си, който става нещо като герб и за други бунтовници по-късно.

Знамето на четата било изработено по подобие на знамето на Първата българска легия: три хоризонтални ленти – съответно: червена, бяла и зелена (днес знамето ни е от същите цветове, но – бяло, зелено, червено). По средата е изобразен лъв, изправен, над него надпис „Свобода или смърт“. За знаменосец първоначално е избран Никола Странджата, а подзнаменосец – Иван Шипкалията.


Знамето на четата на Филип Тотю 1867 г.

Клетвата си четниците положили последната вечер преди отпътуването към българския бряг, точно по начина, установен от Раковски в неговия „Закон за горските чети“:  маса, покрита с черно платно, върху нея- кръст и Евангелие, два кръстосани голи ножа до Евангелието, на четирите кюшета на масата – запалени 4 восъчни свещи.

„Заклевам се, че ще пролея кръвта си за милото си и поробено отечество България! Че ще се бия с враговете на народа си и няма да отстъпвам, докато дишам под небето, и са обричам за благото на робинята наша майка България!“ - това гласяла клетвата за обричане в името на свободата.
Призори на 17 май 1867 г. четата на Ф. Тотю стъпва на българска земя.

На 20 май на разсъмване четата се настанила при р. Ломя до една воденица в гората, където по една случайност турците ги разкрили. Скоро гората на Пустията била заобиколена от башибозук от селата Върбовка, Горни турчета, Михалци, Горско сливово и още 7-8 потери от по 150 души. Дошла и войска-пехота и кавалерия от Търново, Свищов, Севлиево и Плевен. Сякаш че срещу турската „империя“ се вдигнали хиляди, а те били... само 30 души, които предизвикали такъв страх у османлиите! Филип Тотю разположил четата се във верига на 1 км разстояние дълга в гората зад дърветата...

Започнало невиждано сражение между турци и българи, продължило цели 10 часа. Захари Стоянов пише: „Мирната до него време малка горичка „Пустия“ превърнала се на касапница. Битката била гърди с гърди, от една страна гърмели пушки, от друга – звънели ятагани, а измежду – мнозина се борели като пехливани. Знаменосецът Иван Шипкалията бил заклан на място...“
Войводата разбира, че трябва да се направи пробив и четата да се измъкне от обсадата. Тогава се решава на безумно смела постъпка: Сам се хвърля сред турската сган с нож в уста, с ятаган и револвер в ръце и успява да разсече турчина Кара Бекир чауш и черкезина Осман ага.

Този невероятен лъвски и разярен вид на войводата изплашил турците, които се разпръснали, а Тотю с четниците излязъл извън обръча...
След освобождението Белочерковското поборническо-опълченско дружество начело със свещ. Петко Т. Франгов поставя железен кръст на дървото да напомня за този исторически ден, през 1909 г.

За престоя на четата край Бяла черква (Г. турчета) Бачо Киро пише: „В туй Тотюво време много хора пострадаха за правдини!“ Отражението върху българи, турци, чужди консули и преса на тая историческа битка било всеобхватно.
Интересна преписка е написал неизвестен духовник върху издание на „Новия завет“, намерено през 1850 г. в с. Сухиндол, а то е: „Да са знай кога мина бабаджанъ Тотю Киливарлу во Туркия сас 150 ( словом сто и питдисет) души (разбира се – преувеличението е за респект – б. а.)“.

Захари Стоянов пише: „Тотювата четница стресна най-чувствително босфорските аги. Тя обърна вниманието на цивилизована Европа върху българите. Най-после тя даде право за гражданство на новата дума „комита“. Дума, която беше начало на турското пропадане!“
Пресата в тревога
И десетки турски и чужди вестници „чаткат“ различни и противоречиви сведения.

В-к „Дунав“, орган на Русенския вилает, г. III бр. „178/ 28.V.1894 г. пише: Като пристигнали и едно количество редовни войскари, започнало се едно сражение подобно на бой!...“ Същият вестник бр. 180/ 4 VI с. г. пише: „Ние знаем, че по особеното положение на Стара планина – там са съществували разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосци и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис: „Свобода или смърт“.

В-к „Македония“ г. I. бр. 28/ 10.VI. 1867 г., издаден от П. Р. Славейков, предпечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световид“: „В битката при с. Върбовка 50 души нападнати от 3 000 души се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен...“ В. „Турция“ бр. 49/ 1.VI с. г. оспорва числото 70 и посочва само... 3-ма убити турци.

В. „Свобода”, редактиран от Любен Каравелов в Румъния г. II бр. 12 от 1870 г. дава положителна и точна оценка: „Нашият черковен въпрос решиха не тия – султанът или пашата... Решението на нашия черковен въпрос дойде най-много от народните български чети, които минаха под предводителството на славните наши войводи Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.“
Битката е отразена и в картини на известни художници: Хенрих Дембицки, Клепарски и др.

За битката престарелият вече войвода казва: „Повечето останали живи свидетели от онези времена помнят онази страшна епоха на Върбовската битка... Докато има на света правителства като турското, докато те завиват с дрехата на лицемерието толкова неправди и жестокости, толкова кланета и тайни убийства... До тогава ще имаме Върбовка, Милин камък и Бузлуджа!"
Филип Тотю, това страшилище за турците и закрилник на българите, след Освобождението пасе говедата на с. Острица, Русенско, а след заселването си в Две могили, където намира последното си убежище, спира да тупти юнашкото му сърце на 22 март 1907 г.

Актуални и днес са думите му, писани в дълго писмо до Иван Кършовски (28. 12. 1870 г.): „Ако се водим по чужди политики, то ние сякога подире ще останем и нищо няма да свършим“ (постигнем – б. а.)

http://www.desant.net/show-news/25257/

Неактивен Haidutow

  • Account Disabled
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 347
  • Country: it
  • Карма: +6/-11
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 47.0 Firefox 47.0
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #6 -: Август 04, 2016, 18:25:41 »
Колко от великите ни националисти и кандидати за народни водачи са чели или знаят нещо за този воевода ? Дали въобще ги интересува.

Неактивен Haidutow

  • Account Disabled
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 347
  • Country: it
  • Карма: +6/-11
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Firefox 48.0 Firefox 48.0
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #7 -: Септември 09, 2016, 18:00:45 »


Този, който се залови с проучването на революционните борби в Старозагорски окръг от началото на робството до наши дни, ще трябва да отдели почетно място на Филип Тотю войводата, който с четата си често се е подвизавал из Новозагорско, Старозагорско и Казанлъшко. Този наш именит хайдутин, наречен от турците Хвърковатия, е подел борбата по средата на миналия век. Той е един от малкото борци, дочакали свободата. Трябва да сме му благодарни, загдето ни е оставил своите спомени за славните революционни борби.

Филип Тотю е роден през 1830 г. в колиби Гърците, Търновско. Една случка в неговите младежки години го подтиква към борбата. На връщане от с. Авлиени (Новозагорско, сега Асеновец) разбойници-турци убиват в Хаинбоазкия проход другаря му дядо Добри Зеленката, а него, 19-годишен младеж, раняват в рамото. Оттогава още той почва да мисли за отмъщение и решава да не тръгва никъде без оръжие. През 1851 год. Филип Тотю бил арестуван и измъчван. Втори път го арестували, загдето освободил една открадната от турчин българка. Изтезавали го жестоко, но той успял да избяга от затвора и да отмъсти на мъчителя си. Трети път бил арестуван в Нова Загора и откаран в сливенския затвор. Там още по-жестоко го измъчвали, като заключили главата му в желязна халка, а краката — в клапи. Упоритият и смел бунтарник пак успял да избяга по пътя за Търново.

В своята хайдушка дейност Филип Тотю прескачал по нашите места и често бил гост на свои ятаци в селата Люта река, Пчелиново, Хаинето (сега Гурково) и др.

През 1867 год., подгонен от турска потеря, Филип Тотю попаднал на засада около гара Кръстец, но се спасил и с четата си достигнал над с. Шипка, където, потулени зад една скала, четниците били забелязани и обкръжени от друга потеря. Нощта ги сварила в твърде неизгодна позиция, но по една дива лоза те се спуснали от скалата, избягнали обкръжението и понеже целият Балкан гъмжал от потери, тръгнали надолу и спрели при чешмата, която и сега се намира на шосето, източно от с. Шипка, с намерение да се прехвърлят в Средна гора. До самата чешма тогава имало градина, заградена със зидове. Влезли вътре и се прилепили към зида, за да починат. След малко стражата им съобщила, че откъм Казанлък пристига голяма потеря. Време за бягане нямало. Потерята спряла също до тази чешма и се разделила на три групи — едната тръгнала на север по Балкана, другата — малко по на изток, към Черньов дол, а третата — още по̀ на изток, към Крънско. След оттеглянето на турците четата с бърз ход тръгнала към града и се скрила в казанлъшката кория. Но корията била наскоро изсечена и четниците цял ден лежали гладни и жадни в ниските храсталаци. Надвечер те се обадили на няколко кадъни в близката нива. Поискали хляб и понеже били облечени в турски дрехи, казали, че са от потерята, която търси хайдутите гяури. Кадъните не се усъмнили и им дали хляба, който имали. През нощта четниците навлезли в Средна гора и се упътили към с. Лъджите (Павел баня). По среднощ почукали на една къща. Отворила им уплашена стара жена, която ги помислила също за турци. Войводата обаче обяснил кои са те.

— Синко — рекла им жената, — щом сте такива хора, трябва да идвате от влашката земя, където имам син — Киро се казва. Не сте ли го виждали? От много време е там на печалба, но не ми се е обаждал. Дано знаете нещичко за него.

— Бабо — рекъл войводата, — от влашка земя идем и не познаваме твоя син, ама ние сме много, ела по-близо, разгледай ни и ако е с нас, познай го.

Бабата пристъпила към тях, почнала да ги разглежда, спряла се пред един и се хвърлила разплакана на шията му. Това бил синът й Киро.

Тя им дала хляб, дрехи на сина си, кому кърпа, кому риза и заедно със свой роднина ги отвела в горите около село Турия. На другия ден им занесли хляб, две печени агнета и майката предала на сина си:

— Синко, потерите ви търсят все из Балкана и вие хубаво се скрихте тук, но защо не стояхте мирни? Защо вчера сте заклали двама турци близо до селото?

Четата не била извършила това убийство, но войводата счел за благоразумно да напуснат горите около село Турия, дорде е време, и да поемат пак назад към с. Лъджите. Под това село, до р. Тунджа, била воденицата на Хаджи Мехмед-аа (сега се нарича Пиперовата). Там имало само двама мливари от с. Турия — братята Вълчо и Петър. Вечерта стопанинът Хаджи Мехмед-аа оставил единия брат отвън при колата, а другия — при себе си и заключил здраво вратата. По едно време се почукало. Подучен от Филип Тотю, малкият брат извикал:

— Бате, я излез, че воловете се отвързали и потънали из градините.

— Не отваряй — рекъл турчинът, — нощем врати не се отварят.

След малко обаче един силен удар разтърсил воденицата, вратата изскочила със скобите заедно и въоръжените четници нахълтали вътре. Турчинът скочил бързо и през малка тайна врата избягал. Часовоят отвън обаче му теглил веднага куршума.

Четниците си взели достатъчно брашно и поели към с. Габарево. Преминали край селото и се насочили на север по реката Курудере. Спрели на една висока скала, от която се виждало добре наоколо. След тях пристигнала и селската черда. Една крава се отделила и тръгнала по тясна пътека към скалата. Момчетата я оградили, нахвърлили се върху й и веднага я заклали. За щастие, наскоро паднала гъста мъгла и завалял дъжд, та наклали големи огньове и едни месели хляб, други печели месо, трети режели кожата за цървули.

На другия ден по стръмна и ронлива урва четниците започнали да се изкачват нагоре и попаднали на овчаря Коста, познат на войводата от Мъглижкия балкан. Той ги нагостил и им казал, че близо се крият трима турци разбойници, които обрали пощата при с. Рахманлий, сега Розовец, Пловдивско. Те заплашвали овчаря и го заставяли да им носи храна. Коста посочил мястото, където се криели турците. Вечерта четниците ги нападнали, убили ги, взели им дрехите, оръжие и 500 турски лири. На овчаря дали 50 лири и тръгнали пак назад към Шипка. Там някъде между Мазалат и Столетов връх се срещнали с четата на Панайот Хитов, знаменосец на която бил Васил Левски. Това е станало през юни 1867 г. След братски прегръдки и целувки войводите се оттеглили да се съвещават и решили заедно да вървят по Балкана и дружно да си пробиват път към Сърбия.

В списъка на тази Филиптотюва чета фигурират следните нашенци: Стоян Захарлията, Цоньо (обесен в Търново) и Иван Русев от Стара Загора, Иван Шипкалийчето, Стефан Орешков (обесен в Казалък като Хаджидимитров четник) от с. Шипка, Иван Георгиев-Черния от Казанлък, Никола Турийченина от с. Турия и Киро Минчев от с. Павел баня. За тези хора ние твърде малко сме слушали и почти нищо не знаем. Добре би било, ако нашите музейни работници съберат данни за живота на тия първи наши хайдути и борци за свобода, а книгата „Прочутият Филип Тотю войвода, наречен Хвърковатия“, написана по личните разкази на войводата от Ф. Симидов и издадена в Русе през 1900 г., да бъде издадена под редакцията на някой наш историк.

 

(Публикуван във в. „Септември“ (Стара Загора), XVI, бр. 12 от 26.I.1960 г.)

Неактивен Петкан

  • Moderator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7752
  • Country: bg
  • Карма: +1269/-104
  • Пол: Мъж
  • България преди всичко!
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 58.0.3029.110 Chrome 58.0.3029.110
    • http://www.spletnik.ru/avatar/2000/1831.jpg?908
Re: За воеводата Филип Тотю
« Отговор #8 -: Май 14, 2017, 22:23:50 »
Преди 150 години четата на Филип Тотю преминава р.Дунав.



"Няма да оставя оръжието си, догде не видя или България свободна, или да ме убият нейде...". 


Първото четническо трицветно знаме в българската история е знамето на четата на Филип Тотю от 1867 г.

Знамето е изработено от единичен копринен плат с 3 ивици, разположени хоризонтално, с цветове: червен, бял и зелен,  а в средата с боя е изрисуван изправен на дясно коронован лъв  в щит с корона, отдясно наляво са изобразени военни символи – брадви, стрели, ножове, боздугани и копия, и надписи, изписани с боя: “Свобода или смърт”, “войвода Ф. Тотю”.
Четниците полагат клетва пред него и преминават р. Дунав при гр. Свищов на 15 май. Четата води сражения с турски части при с. Върбовка. По време на Сръбско-турската война през 1876 г. знамето отново се развява. Филип Тотю предвожда доброволци от Кладово до българска територия.
 Филип Тотю умира в Две могили на 22 март 1907 г. Погребан е в черковния двор на селото. На погребението му, неговият съратник Панайот Хитов казва: "Тук почива страшилището на Турската империя".
...
Родната къща на войводата - музей "Филип Тотю се намира в махала Гърците, в близост до с. Вонеща вода. Отстои от гр. Велико Търново на 40 км в южна посока.






« Последна редакция: Май 14, 2017, 22:31:09 от Петкан »


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf