Автор Тема: Волната сестра на Вятъра: Елисавета Багряна (1893–1991)  (Прочетена 4488 пъти)  Share 

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Eovin

  • Junior Member
  • *
  • Публикации: 5
  • Country: 00
  • Карма: +6/-0
  • Пол: Жена
  • Come gentle Night, come loving, black-brow'd Night
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Моята песенПотомка
Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.
Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -
тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,       
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят - пеят, когато оплакват.
О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни!

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) (16.04.1893, София - 23.03.1991, София).
Родена в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование получава в София (1910). Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907-08). През 1910-11 година учителства в с. Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо" (списание "Съвременна мисъл"). През 1915-19 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 година редовно участва в литературния живот. Сътрудничи във "Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга "Вечната и святата" (1927). Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. "Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. Елисавета Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от един нов поетичен свят - реален и земен, раздвижен от тътена на социалните сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност. Лириката й покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек, изпълнен с жизнена сила и радост, стихийно материалистичен в своето светоотношение и светоусещане. Поетесата не търси смисъла на нещата някъде извън тях, в скритите тайни на други светове - тя възприема света с непосредствения трепет на своите сетива, готови да приемат като висше благо даровете на живота. Дори когато стига до дъното на човешкото страдание, не изгубва тази жизнена сила, която и в мрака на най-черната скръб ражда нова надежда и нов порив. Образът на родината е неотменима част от душевния свят на поетесата ("Моята песен"). Лириката на Багряна е светъл химн на живота. Тя е в противовес на едно гибелно време (войните и Въстанието от 1923 и събитията от 1925г.). Поезията й е синтез м/у традиция и модерност.
Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на логически определения национален дух. В поезията на Багряна звучи потискания от векове порив на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни брегове. Пътешествията, широкият свят с чудесата на непознати земи привличат като магнит жадните й очи.
Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969).
Други псевдоними: Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела.


(материалът е взет от www.slovo.bg , www.liternet.bg ,
"Речник по нова българска литература (1978 - 1992)",
 Хемус, С. 1994, автор на статията М. Цанева)




Редактирано от модератор: Корекция на таговете на таблицата.
« Последна редакция: Април 06, 2015, 14:37:02 от Hatshepsut »

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4862
  • Country: bg
  • Карма: +1334/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Моята песен                       Потомка
Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.
Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -
тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят - пеят, когато оплакват.
О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни!

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) (16.04.1893, София - 23.03.1991, София).
Родена в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование получава в София (1910). Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907-08). През 1910-11 година учителства в с. Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо" (списание "Съвременна мисъл"). През 1915-19 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 година редовно участва в литературния живот. Сътрудничи във "Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга "Вечната и святата" (1927). Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. "Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. Елисавета Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от един нов поетичен свят - реален и земен, раздвижен от тътена на социалните сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност. Лириката й покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек, изпълнен с жизнена сила и радост, стихийно материалистичен в своето светоотношение и светоусещане. Поетесата не търси смисъла на нещата някъде извън тях, в скритите тайни на други светове - тя възприема света с непосредствения трепет на своите сетива, готови да приемат като висше благо даровете на живота. Дори когато стига до дъното на човешкото страдание, не изгубва тази жизнена сила, която и в мрака на най-черната скръб ражда нова надежда и нов порив. Образът на родината е неотменима част от душевния свят на поетесата ("Моята песен"). Лириката на Багряна е светъл химн на живота. Тя е в противовес на едно гибелно време (войните и Въстанието от 1923 и събитията от 1925г.). Поезията й е синтез м/у традиция и модерност.
Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на логически определения национален дух. В поезията на Багряна звучи потискания от векове порив на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни брегове. Пътешествията, широкият свят с чудесата на непознати земи привличат като магнит жадните й очи.
Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969).
Други псевдоними: Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела.


(материалът е взет от www.slovo.bg , www.liternet.bg ,
"Речник по нова българска литература (1978 - 1992)",
 Хемус, С. 1994, автор на статията М. Цанева)

Поздравления за изключителният матерял :)
« Последна редакция: Ноември 04, 2016, 09:06:16 от Hatshepsut »
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8500
  • Country: bg
  • Карма: +503/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
ULTIMUM VALE

Аз ще живея с тези мънички минути,
тъй дълго чакани и минали тъй скоро.
Над тях ще тръпнат често мислите залутани,
но нивга никому за тях не ще говоря.
 
Ще помня първата надежда ненадейна,
като сокол над нас извила волнокрила,
и седмоцветната дъга в душата грейнала
и срещите невъзвратими озарила.
 
Ще помня улиците леко заскрежени,
отдето бавно минахме в часа прощален
и трепналите дълги, светли отражения,
пред нас разкъсани зигзаги начертали.
 
Ще помня даже... даже номера на влака
и стъпканото малко цвете на перона...
Но нищо, че очите ми са пак разплакани -
устата ми ни зов, ни прошка ще пророни.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=183&WorkID=5365&Level=2

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4862
  • Country: bg
  • Карма: +1334/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 51.0 Firefox 51.0
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
ТИ МАЙКО

Ти живота си ни дала
и от първия ни час
в люлката си ни люляла
и си бдяла върху нас.

В твоята прегръдка топла
раснахме из ден във ден,
всеки детски плач и вопъл
спираше там усмирен.

Ти като орлица мощна
с майчиното си крило
без почивка, денонощно
пазиш ни и днес от зло.

За да бъдем ние здрави,
силни, пъргави, добри,
ти умората забрави,
ти се с грижите бори.

Да сме предани другари,
синове и дъщери,
да обичаме България —
туй в сърцата ни дари.

Затова със обич вечна,
майко, ний ще те дарим
и горещо, и сърдечно
днеска ти благодарим

Е.Багряна
« Последна редакция: Февруари 09, 2017, 06:53:34 от Hatshepsut »
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8500
  • Country: bg
  • Карма: +503/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 58.0.3029.110 Chrome 58.0.3029.110
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Елисавета Багряна

http://bulgarkamagazine.com/wp-content/uploads/2017/04/BASA_118K-2-85_Elisaveta_Bagriana_crop-copy.jpg
Волната сестра на Вятъра: Елисавета Багряна (1893–1991)

Да се каже, че Елисавета Багряна е била фатална жена – това е твърде малко! Трябва да ѝ се признаят обаче две неща, заради които е достойна за възхищение. Първото и най-важно: тя е първата жена в българския обществен живот, която дръзва открито да се опълчи на патриархалния морал, ясното съзнание колко скъпо ще й струва това. Второто: успява, и то без всякакво усилие, да бъде оригинална, но без да е модерна. От една страна, с делото си тя категорично доказва, че жената поет в България не е „поетка“ (пренебрежително обръщение), а е поетеса. Защото тя се мери с най-великите и днес е в учебниците редом до тях – Яворов, Дебелянов, Вазов… От друга страна, тя не избира лесния път за „наместване“ на литературната сцена, под напора на модернистичните „веяния“ от Запад, наричани вулгарно „чуждопоклонничество“. Багряна избира свой собствен, трънлив път към славата. И така се превръща във „вечната и святата.“

Трябва с известна ирония да се отбележи, че Багряна е сред малкото творци, да не кажа единствен за епохата си, при когото стиховете са огледално отражение на живота. Значи Багряна пише, водена от поетическото чувство, което пък е следствие от преживяното. Както гласи максимата: Няма нищо по-често срещано от „поетическото чувство“ и нищо по-рядко от поезията. Е, Багряна блестящо реализира рядкото съчетание между преживяно – почувствано – сътворено. Нещо, което много от нас опитват още от тийнейджърска възраст, но, оказва се, не всяка девойка, водена от поетическо чувство, е Багряна. Ще се повторя, но ще кажа: Багряна е само една – „Вечната и святата.“

Тъй като стихотворенията ѝ са толкова искрени и интимни, те са изчистени от всякакви – „изми“, т.е. лишени са от естетическите концепции, така присъщи за модернизма (символизъм, експресионизъм, имажинизъм, диаболизъм и пр.). Стиховете ѝ не следват никакви предварително избрани интелектуални „правила“ (устави), казано с прости думи. Те са следствие от преживяното и почувстваното. В тях пулсира Жената с нейните чувства и страсти и Женската душа с нейните потайности и несъвършенства. В интерес на истината е да се каже, че Душата на лирическия Аз, на Багряна, не е никак чиста и невинна, напротив. Но вече стана ясно – Багряна е автентична, както в живота, така и в поезията.

„Нямам ли снага на трепетлика,
тънки ризи, тежки везани?
Не мета ли ширни дворове
рано сутрин с китка на косите?
Песни ли не пея кръшно вити
по седенки и сборове?“ („Синеоката“)

Елисавета Багряна била дотолкова кокетна в живота, че дори някои недоброжелатели, с право или не, я подозират, че е прикрила няколко години от възрастта си, за да я имат за по-млада. Официално се счита, че е родена в София през 1893 г. в скромно чиновническо семейство. Родното ѝ име е Елисавета Любомирова Белчева. Умира на почти 98-годишна възраст през 1991 г., но може и да е надхвърлила 100, ако наистина е родена преди 1893 г. Тя е голямата хубавица на българската литература, покорила десетки сърца на свои колеги и литературни критици. Тя е шеметна жена, истинска стихия в любовта.

„А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.

И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи.

Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо –
като вихрушка над света ме вдигат.“ („Вик“)

Съществува една широко разпространена заблуда. Жената, за да е женствена и желана от мъжете, трябва да се покорлива, скромна и тиха. Докато при мъжете е обратното – те трябва да са покоряващи, напористи и буйни, това са мъжки качества, демонстрация на мъжественост. И така нещата между двата пола се балансират. Но всъщност това не е вярно. Стихийното винаги привлича срещуположния пол. Силният характер, ангажираността с някакво мнение и защитата му впечатляват другия пол. Малодушието, било то мъжко или женско, винаги отблъсква. Затова и Клеопатра е останала в историята като образ на желаната жена, не защото е красива, а защото била пламенна и горда. Пламенна, и то по един особено предизвикателен начин, е била и нашата Багряна. Това е фаталното и изкусителното у нея, а не толкова красотата ѝ.

„Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени
(…)
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?“ („Стихии“)

Първите стихотворни опити Елисавета прави на 14-годишна възраст, докато живее за една година със семейството си в Търново (1907 – 1908 г.). Завършва гимназия в София през 1910 г., след което е пратена да работи като учителка в село Недялско, Ямболско. Там има възможност от близо да опознае селския бит, любознателният ѝ дух попива всичко чуждо около нея. Тя е от малкото български творци от началото на XX в. в „селска“ България, които са родени и израсли в изцяло градската среда, същинско „градско момиче“. Между 1911 – 1915 г. учи славянска филология в Софийския университет. А след завършването започва постепенното ѝ навлизане в литературния живот на страната посредством познанствата си с Йордан Йовков, Георги Райчев, Константин Константинов и др. От 1915 г. датира първите ѝ публикации в престижно литературно издание: творбите „Вечерна есен“ и „Защо“ в списание „Златорог“, за което ѝ съдейства пленения от красотата ѝ Йордан Йовков. От тази паметна за нея 1915 г. датира любовта на младата Елисавета към писането, към себеизразяването с думи. Тази любов, оказва се по-късно, е по-силна от всяка друга в живота ѝ.

Четири години работи като гимназиална учителка (1915 – 1919 г.) в Кюстендил и Враца. След което през 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев, син на големия възрожденец Кузман Шапкарев, и за известно време се отдава на семейния живот. Този живот, край семейното огнище и далеч от литературата, обаче не е за нея. Известно време тя се опитва да съвмести семейните задължения с писането, но безуспешно. Волността ѝ, така позната по-късно от стиховете във „Вечната и святата“, намира първия си житейски израз в едно трудно и осъдително за условията на патриархална България решение – тя самоволно напуска съпруга си.

„Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
(…)
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице – земя.“ („Потомка“)

През 1925 година се запознава с магнетичния Боян Пенев, който по това време има брак с поетесата Дора Габе. Любовният триъгълник „Пенев – Габе – Багряна“ е любима тема на клюките в българския хайлайф. Изключително вещ в литературните въпроси, Боян Пенев много помага за по-късното литературно развитие на младата Багряна: поощрява я да пише в свободен стих. Пенев и Багряна изживяват най-изпепеляващата любов на живота си. Тази любов, както често се случва, завършва трагично – с ненадейната смърт на Пенев.

Одумвана и заклеймявана от съвременниците си, обичана и мразена, Елисавета Багряна е първата жена в българската литература, изправила гордата си осанка в това „царство“ на мъжете. Без да се свени, без да маниерничи с модерните проблеми на феминизма и еманципацията, тя успява в нещото, което повече от всичко друго е обичала в този живот: поезията.

„Неведнъж те рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори –
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета.
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки –
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.“ („Кукувица“)

http://bulgarkamagazine.com/


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf