Автор Тема: Български народни приказки  (Прочетена 10575 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.16 Opera 12.16
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #15 -: Септември 04, 2013, 11:40:24 »
“Златното момиче”


Фоклорната приказка „Златното момиче“, превърнала се в неотменна част от детството на поколения българи, е преразказана от неповторимия автор Ангел Каралийчев. Тя мигновено се превръща в любимо четиво на малки и големи благодарение на магията и добротата, които струят от нея. Приказката е проза по жанр и се отнася към епоса (най-старият от трите литературни рода), а сюжетът й е изграден по модела на вълшебните приказки – доброто винаги побеждава злото.

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго – майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:

- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!

Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.

Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.

То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.

От прозорчето й се чул глас:

- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче – върви си по пътя, ако си момиче – влез при мене!

В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите – дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.

На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й – все разни змии и гущери.

- И да не те е страх от гадинките ми! – рекла тя. – Те не хапят.

Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змийте и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.

По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:

- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!

Пък бабичката отвръщала:

- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!

Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:

- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!

И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно съндъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали – едно златно момиче стояло на вратата и греело с нежиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало съндъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят – съндъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.

- Щом толкова искаш, ще го заведа. – склонил той.

И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:

- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче – ела при баба, ако си момче – върви си по пътя!

- Момиче съм, бабо, момиче съм!

- Като си момиче, влез!

И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:

- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!

- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! – намръщила се магьосницата.

Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:

- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!

Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал – златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно съндъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла – дъщеря й била черна като дявол, а като отворили съндъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.

- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? – закрещяла злата жена на мъжа си.

- Ох! – рекъл той. – където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало – колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в буляинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из буничето, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

- Каква ще е тази работа? – спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди! – продрал се пак петелът.

- Тази работа не е чиста! – решили сватбарите. – Я да видим кого водим на царския син!

Вдигнали булото на булката и що да видят – черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намаерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

http://www.bulgarianhistory.org/златното-момиче/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.16 Opera 12.16
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #16 -: Октомври 11, 2013, 07:44:48 »
“Жива вода”

„Жива вода“е българска народна приказка, преразказана от известния български автор Ран Босилек. Запленен от магията и вълшебството на фолклора, смело може да се твърди, че именно той е поставил началото на преразказването на фолклорната приказка у нас. Определяща характеристика на писателя е стегнатостта и лаконичността както на изложението му, така и на неговите творби. Приказките на Ран Босилек могат условно да се разделят на три типа: битови, за животни и вълшебни, а не едно поколение е израствало с творбите му като „Неродена мома“ , „Незнаен юнак“ и „Патиланци“.

ЖИВА ВОДА

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. Единият бил задомен, другият — годéн, третият — неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:

— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица, извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода — ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мене.

Тръгнали тримата синове да търсят жива вода. Вървели, вървели — стигнали чешма на кръстопът. На чешмата било написано:

„Пътниче, тръгнеш ли в левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я ще се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!“

Спрели се царските синове. Трябвало да се решат кой брат по кой път да тръгне.

— Какво да правим? — рекъл големият брат.

— Кой път да хвана? — двоумял се средният.

— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене… Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена ще оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишел в къщи и кой не.

Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.

Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:

— Брат да ми си, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дим в пещерата!

Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата. Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змийчета.

Момъкът изнесъл змейчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:

— С какво да ти се отплатя, юначе?

— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.

Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:

— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. На връх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде ще намериш жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течел сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:

— Какво търсиш тук, момко?

Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:

— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря.

Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:

— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина, по-висока от тая. На връх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода!

Тръгнал момъкът на изток. Вървял, какво вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван, с отпуснати крила и с разтворена човка.

Момъкът го взел на ръка, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвъркнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:

— Какво дириш тука, момко?

Момъкът му подал златната люспа и отговорил:

— Диря жива вода. Къде мога да намеря?

Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:

— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина, по-висока от тая. На върха на планината грее дворец от скъпоценни камъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде ще намериш жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:

— Какво дириш, момко?

— Жива вода.

— Щом си стигнал дотука, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошел. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната си ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го постигнеш.

Момъкът се зарадвал. Взел пръстена, поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал.

Като повървял малко, преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:

— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!

Още не издумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата. Погледнал — и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му.

Пак преместил пръстена и рекъл:

— Пръстенче, искам да се видя с братята си!

Още не издумал, ето братята му.

— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.

— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат.

— Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.

— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мене изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво направи?

— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го… А сега да отидем при татка в двореца!

Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:

— Наистина, чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка — да видим дали ще се изпълни каквото аз поискам.

Момъкът извадил пръстена и го подал на брат си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:

— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.

Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, той вече вървял по страшния път.

През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-големият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседно царство.

Един ден той преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:

— Искам да дойде тука царицата на живата вода!

Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:

— Какво ще заповядаш, царю честити?

— Искам да останеш в моя дворец!

— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!

А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змейчета.

— Къде е майка ви? — попитал момъкът.

По-голямото отговорило:

— Тя умря от мъка, щом се научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце. Но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на моя вуйчо в сребърната планина, и той ще ти помогне.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял — стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.

— Змея ли търсиш! — чул се глас от близкия поток. Момъкът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бе спасил живота по-рано.

— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?

— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брата му, който ще ти помогне.

Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.

Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да направи. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бе уталожил жаждата, и попитал:

— Кого търсиш, златен момко?

— Змея — отговорил момъкът. — Нося му тая златна люспица.

— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.

— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.

Но гарванът отговорил:

— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.

Момъкът заплакал.

Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:

— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задните врата в двореца и чакай, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много… Хайде, довиждане, момко!

— На добър час, гарванчо!

Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.

— Ох, умирам от болки! — извикал царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат десет верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се!

Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено. Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарванът, грабнал пръстена и отлетял…

Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът долетял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:

— Сега можеш да правиш, каквото искаш.

Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:

— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!

Още не изрекъл момъкът, вън долетял крилат кон вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.

Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:

— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият човек на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи!

Дошел старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:

— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.

А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:

— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.

После се обърнал към сина си и добавил:

— Синко, накажи, както искаш, своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!

Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:

— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.

След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години, за чудо и приказ на мало и голямо.

http://www.bulgarianhistory.org/жива-вода/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #17 -: Януари 11, 2014, 19:10:38 »
Вампирова булка

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:
- Хайде да оженим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее - минава й вече времето за женитба.
А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:
- Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома - все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.
Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли, що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:
- Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.
Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:
- Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.
Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:
- Тя пък е зелена - прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.
Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, проводил скороходци и до околните царства с поръка - навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.
Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци - да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг - другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А третата никой не поискал: всички казвали, че е още малка и не е за женитба.
Но най-сетне се намерил и за нея момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца и много се чудели, а някои дори се и уплашили - никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, коприна и кадифе; половината му лице било бяло, а половината черно; едната му ръка била бяла, а другата черна. Слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, качил по стълбите и отишъл право в залата, където било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:
- Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, където половината година е ден, а половината - нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината - бяло; че едната ми ръка е черна, а другата - бяла; че едното ми око е черно, а другото - бяло. С черното око аз виждам всичко, което става денем, а с бялото - нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.
Всички се смутили от тайнствения княз и неговити думи. Царят и царицата се спогледали, царицата пошепнала на дъщеря си:
- Дъще, недей го взема, виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не искат такъв зет. Той почакал и рекъл:
- Аз идвам от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казал:
- Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я, попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.
- Почакай малко, светли княже - рекъл той, докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
- Добре - казал сватовникът. - Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако не се съгласите, нека изсвирят с абаносови рогове. Ако чуя сребърни тръби подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята; чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.
Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:
- Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой не ме иска. Това ще бъде срам за мене. Лош, добър - него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.
Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз - половината бял, половината черен, - който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били на война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът и да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, на вратите се почукало силно. Стражите отворили да видят кой иде.
Пред вратите стояла голяма колесница с бели прилепи, изписани по нея. Тя приличала на първата, но била по-голяма. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирма души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно кривогледо женско джудже с жълто лице; то носело голямо сандъче със скъпоценни накити - дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:
- За булката идем, царю честити. При нас има обичай - бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм бащата на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица, а тя му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.
Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил на угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да съобщи на дъщеря си. Тя пък казала на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, където ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Тогава братята и сестрите отишли при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, където половината година е ден, а половината - нощ.
- Има само едно средство - рекъл магьосникът, - да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един ще може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.
Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри - в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго - ден, два три, не можело да се разбере ни откъде минава, ни накъде отива. На зазоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове - дървени и каменни, - високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа - сякаш вкаменени. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи. Те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата - пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, който упоил царската дъщеря. Прилепите - преобразените братя на княгинята - усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който където кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.
Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата, отключил и се видяла червена светла стълба, която водела някъде надолу, в скалите и блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието - и скалата отново се затворила.
Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино. Булката изпила виното, налегнала я умора и заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли само черни слугини. Тя ги запитала къде е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в една широка зала, където били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекърът, свекървата, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Булката попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие, тя рекла, че я стяга сърцето и иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:
- У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?
Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.
- Ще свикнеш булка, ще свикнеш - утешила я свекървата.
Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата - да излезе на разходка. Тя излязла в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:
- Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук - дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?
Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво упойващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза от двореца. Сестра й я посъветвала да си скрие в дрехата под врата си една гъба и в нея да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата; ако може, да попита как да се съживят отново. Докато сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че вече ще затваря вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, където живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.
А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в гъбата, която закачила на врата си. Сетне се престорила, че й се спи. Черните слугини я отнесли на леглото и си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само преклопила очите и гледала през миглите. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора - като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа - като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи - и булката видяла един хубав момък - на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка до го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, много се разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:
- Отнеси тая мома през три царства надолу!
И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара, бездетна жена и я оставил там, като рекъл:
- Праща ме князът от страната, където е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома - да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
- Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.
И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеца, година. В това царство, където живяла бабата, дъщерята на царя се разболяла от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми - да ги разкъсва. Царска дъщеря била - нямало що да правят, угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се хванат здраво за ръцете, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, откъдето се излизало на покрива. Там почакали, докато мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, спуснали се по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, които висят от покрива.
Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тази, която намотавала, била Денят, а онази, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.
Едната бабичка думала:
- Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела - да му изгори седемте му кожи, които съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
- Ех - рекла другата, - тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, докато се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка сутрин. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
- Ами как да се излекува раната? - запитала я първата баба.
- Лесно е - отвърнала втората, - но трябва де се отиде още през четири царства надолу, където живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали и започнали отново да си говорят.
- На тукашния цар - казала едната - дъщерята беснее от магия.
- Ами може ли да се излекува? - попитала я другата.
- Може - отговорила оная, - хей там, в оная гора, където е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.
- А как ще я убие? - попитала пак първата баба. - Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.
- И това е лесно - отвърнала й другата. - Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се вържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре и всички магии ще се развалят.
Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:
- Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. После ще ида да излекувам царската дъщеря.
А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя. Казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:
- Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!...
А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, която се намира отвъд три реки. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, вързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили - гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:
- Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, за това че ми гасите огъня!
Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела и разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:
- Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете - вие, които ми разсипахте катрана!
И слязла от дървото: Тогава момата я пернала с кръстата тояга и бабата умряла.
- Хайде да си вървим! - рекла на водача. - Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.
Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет - да повика родителите си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома - как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:
- Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род. Аз съм от бедно и долно потекло.
- Тогава - рекъл царят - какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?
- Само едно искам - отвърнал юнакът, - да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.
- Добре - казал царят, - и това ще стане. Само почакай три дена.
Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:
- Има, царю честити, един постник. Той живее в пещера край морето; там се сбират орлите на съвет, той знае езика на птиците и може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.
- Добре - казал царят, - идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.
« Последна редакция: Април 05, 2017, 21:43:02 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #18 -: Януари 24, 2014, 08:35:04 »

Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.
- Да почакаме орлите! - казал праведникът. - А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.
Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел.
- Аз се наемам - рекъл, - само нека юнакът ми приготви месо и вода за четиридесет дена и да се качи на гърба ми - ще го изнеса.
Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо, юнакът му дал. Поискал вода, и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. Оттам до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.
Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в гъбата. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира - да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.
Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство - в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, докато си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.
Тая баба била магьосница. През деня тя живеела с храненицата си и я учела на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата никъде не се виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:
- Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща - и като се вдигне нагоре, притиска все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу премазва все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, която не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че потече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата - и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка - нея да пита каква награда иска.
Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък - ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен - като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил, вдигнал се пак нагоре и се спрял, където си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.
- Вземи това - рекла й тя, - то ще ти трябва. Ако сложиш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени!
Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си и й рекъл:
- Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.
Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, което става по земята, дори и накрай света. Царят на рибите пък й дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една копринена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.
В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала една позлатена кана - да налее в нея водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела каната и - право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.
- Царю честити - рекъл момъкът, - чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.
- Хубаво - рекъл царят. - Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом - да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.
- Аз ще разсипя клетвата - казал момъкът. - Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода, която ще прогони от нея беса, който вкаменява момците.
Направили сватбата - никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачните покои, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата много се зарадвала и рекла:
- Слава богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.
- И сватбари ще дойдат - утешил я младоженецът. - Недей скърби!
Тогава той полял с благословена вода един по един вкаменените момци, които се били наредили на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Вдигнала голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят що става. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:
- Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.
Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да му дават най-скъпи подаръци от благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по-щедър бил царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:
- Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, ще се зарадва на твоите подаръци: нея повикай и я попитай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!
- Добре - казал царят. - Нека дойде майка ти още утре в двореца. Ще я надаря с каквото иска.
Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат.
- Добър ден, царю честити - рекла магьосницата. - Да ти е жива челядта, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?
- Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?
- Аз съм, царю честити.
- Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, който вкаменяваше момците.
- Не може да бъде - рекла учудена бабичката. - Де се е чуло и видяло - вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?
- Как да не може? - казал царя. - Колкото момци се бяха вкаменили, всичките оживяха. Повиках те да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?
- Царю честити - рекла магьосницата, - това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
- Кажи да видим! - казал царят. - Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
- Има - рекла бабата - в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казал за него.
- Как може - рекъл той - птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
- Нали ти казах, царю честити - рекла бабата, - че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
- Може ли такова нещо? - престорил се на учуден царят. - Мигар се е чуло и видяло - птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
- Как да не може? - рекла бабата. - Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако синът ми наистина е съживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, сложила го в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
- Защо ти трябвам? - запитал я той.
- Искам да ми донесеш разсънно биле - рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Когато се мръкнало булката хапнала малко от тревата и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, където я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
- Кажи ми, птиченце - попитала го тя - къде е сега мъжът ми и какво прави?
- Мъжът ти - рекло птичето - е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
- Къде е сега синът ми, птиченце? - запитала отново бабата. - В коя земя е?
- Ти имаш двама сина - отвърнала птичката, - но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
- Ами кажи ми птиченце - рекла пак магьосницата, - как мога да прогоня арапката от царството на Смъртта да се върна там, където живеех преди години?
- Не знам - рекло птичето. - Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница, поръсила храненицата с някаква омагьосана вода и рекла:
- Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си сложила под езика люспата, подарена от змийския цар, станала невидима и излязла подир бабата. Магьосницата с завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото - и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала, прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали - да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
- Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от коприна, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, половината му лице било бяло, а половината - черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Попитал бабата защо го е повикала.
- Виках те, синко - рекла тя, - да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш - било на баща си, било на брата си - кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
- Добре - казал вампирът. - Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, които са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
- Ще му кажа - рекла бабата. - А на баща ти какво да кажа?
- На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види къде е царицата и какво трябва да стори, за да си върне отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
- Хубаво - рекла бабата.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца - от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата; бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала в къщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала.
Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.
- Кажи ми, птиченце - запитала го магьосницата, - къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите?
- Ще го намериш при камъка, който стои ни на небе, ни на земя - отвърнала птичката.
Бабата се изгубила. Ходила, що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
- Ти ме излъга, птиченце - рекла му тя, - и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той и ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:
- Аз не издадох на бабичката къде е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й царят - я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.
Като чула това, булката погледнала през елмаза и си сложила на ухото раковината - да види какво става на най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, където е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златната кана, в която имало малко от благословената вода, и хвърлила копринената връв, подарена от слепока. После почнала бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото; там си сложила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Среднощ стигнала в царството на Смъртта, минала през скалите и влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
- Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми съобщи. Защо я криете?
- Никой не е дохождал, синко - заговорила вампировата майка. - Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
- Лъжеш, криеш! - развикал се вампирът. - Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
- Не сме я скрили никъде - почнала да се оправдава арапката. - Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото и си влязъл в стаята. Съблякъл си дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един листо на едната му рана и на главата му олеква, болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце - да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:
- Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, откъде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. След малко вампирът пак заспал. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом.Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Станал бързо и викнал:
- Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!
Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън и напръскала накръст гробищата с чудотворната вода. Целият зловещ дворец в миг се преобразил - светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и коприна. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги с благородни лица. Булката влязла в залата на двореца. там вместо вампировия баща седял на престола бледолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата - същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство - а между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак от двореца да види къде са братята и сестра й. Където били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с разлистени дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: това било царството, което омагьосала прокудената царица-магьосница.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила змийската люспа от устата си и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, където ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, където половината година било ден, а половината - нощ.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=16&WorkID=439&Level=1
« Последна редакция: Април 05, 2017, 21:43:20 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #19 -: Януари 24, 2014, 08:36:56 »
Педя Човек – Лакът Брада


Приказката е един от най – старите жанрове на словесното изкуство. Именно чрез нея децата за първи път се докосват до литературата и се научават  да разграничават кое е добро и кое е зло. Българските народни приказки носят в себе си огромно богатство от образи и идеи,теми и сюжети,житейски мъдрости, натрупани през вековете. Те са част от наследството, което един народ оставя и са неизчерпаем източник на неговите ценности и вярвания. Именно за това ние от екип „Българска история“ решихме да ви припомним вълшебната българска народна приказка Педя човек – лакът брада. Освен че текстът е познат на малки и големи, главният му герой се е превърнал в любим на поколения българи. През 1961г. за първи път по Българската национална телевизия започва да се излъчва едноименното предаване Педя човек – лакът брада, чийто сюжети са взети предимно от българския фолклор. Приказките увличат хиляди българи, които и днес с тъга си спомнят невероятната поредица за деца, с която те са израснали. Поради тази причина ние избрахме да ви представим този текст с надеждата поне за момент да успеете да се пренесете в безгрижното детство, когато всичко беше игра и забавление.

ПЕДЯ ЧОВЕК – ЛАКЪТ БРАДА

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.

Една сутрин старецът рекъл на жена си:

— Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш – добре ли съм решил?

— Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.

Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.

— Добро утро, тате! — викнало момчето.

— Кое си ти? — попитал старецът.

— Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!

Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала

— Ох, на мама — викнала тя, — то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:

— Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.

— Тате — викнал той на стареца, — ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.

Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!

— Хей — викнал той, — какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:

— Какво има?

— Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! — отвърнал търговецът.

— Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.

— Де го? — още повече се смаял търговецът.

— Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

— Продай ми го!

— Колко даваш? — попитал старецът.

— Сто жълтици.

— Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.

— Тая нощ — рекъл първият — ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — отговорили другите двама.

— Вземете и мене, братя! — обадил се Педя човек в тъмнината.

— Кой си ти? — трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:

— Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.

Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:

— Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?

— Мълчи, дребосъче мустакато — зашепнали разбойниците, — изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:

— Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:

— Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

— Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?

— Аз съм Педя човек.

— Какво искаш от мене?

— Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.

— Къде живеят те?

— Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.

Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

— Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.

— Как сте? — попитал Педя човек и си засукал мустака.

— Добре сме — отвърнали старците. — Тебе чакахме.

— Вие сте добре — рекъл Педя човек, — но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.

— Лесна работа! — рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.

http://www.bulgarianhistory.org/%d0%bf%d0%b5%d0%b4%d1%8f-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba-%d0%bb%d0%b0%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b0/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #20 -: Януари 24, 2014, 08:38:36 »
“Крали Марко”


Приказките  за легендарния Крали Марко несъмнено са се превърнали в неотменна част от нашето детство. Историите за смелостта и героичността на Марко неведнъж са ни отвеждали в магически светове, където доброто винаги е побеждавало злото и справедливостта възтържествувала. Не се и съмняваме, че не малка част от вас знаят изключително интересната история, която се крие зад тази реално съществуваща историческа личност. Въпреки това, ние ще се опитаме да я припомним на тези, които са я позабравили. Истинското име на героя е Марко Мърнявчевич, син на прилепския деспот Вълкашин Мърнявчевич. След убийството на баща му, Марко подписва васален договор и така до края на живота си остава подчинен на султана. Интересното тук е, че въпреки не чак толкова героичния си живот Крали Марко остава в народната памет като един от най-смелите и непоколебими герои, защитаващи българската чест. Образът на Марко е отличен  пример как фолклора понякога представя исторически събития и личности в  доста различна светлина от истинската. Разбира се, ние сме далеч от  мисълта, че това е неправилно или по някакъв начин срамно. Във времена, в  които  народът ни е страдал заради безчинствата на поробителя,  българите са имали нужда от крепител, който “да бъде с тях”  в трудните  моменти. Именно заради това образът на Марко Мърнявчевич е превърнат в  сакрален символ на българската храброст. Защо този крепител е бил точно  Крали Марко, остава загадка за нас…

КРАЛИ МАРКО

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:

- Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.

- Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.

- В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

- А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

— Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.

Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

- Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

- Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

- Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.

Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:

- Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.

Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.

Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:

- Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!

Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:

- Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!

Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:

- Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:

- Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.

Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.

Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.

Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:

- Пазете се, черни души арапски!

Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.

Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.

Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.

И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.

Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.

А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

http://www.bulgarianhistory.org/%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%ba%d0%be/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #21 -: Ноември 19, 2014, 06:54:47 »
Хитър Манго и рибарят

Тази приказка не е народна, неин автор е Георги Райчев, но е написана в стила на българските народни приказки и много ми хареса, затова я публикувам  :smiley-1:


Спечелил Манго пари, купил си нов кожух и тръгнал към дома да се похвали на циганката. Върви, оглежда кожуха и се смее от радост.
Посред път го настигнал един рибар с преметната през рамо мрежа.
— Добра стига, Манго!
— Добра среща, байо!
— Къде така бързаш, Манго?
— Не виждаш ли? Нов кожух си купих!
— Защо ти е кожух? — рекъл рибарят. — Зиме ще го носиш, а лете ще го захвърлиш, молците да го ядат. Я по-добре да се разменим, дай на мене кожуха, пък ти вземи мрежата. Денем риба ще ловиш и ще ядете и ти, и циганчетата, и циганката, а нощем колиба ще си направиш от мрежата. Я виж колко е голяма!
Помислил Манго, помислил, па се съгласил.
— Прав е човекът — рекъл си той. — Защо ми е кожух? Ще взема мрежата: няма да работя вече, денем ще ям риба, а нощем колиба ще си правя от нея.
Разменили се. Вървели, що вървели, замръкнали по пътя.
— Хайде, Манго, да спим — рекъл рибарят, завил се добре с дебелия кожух, легнал и заспал сладко.
А Манго побил кол, обтегнал мрежата на кола и се пъхнал под нея. Чудесна колиба!
Но било много студено, задухал вятър, запрехвъркал на парцали сняг. Въртял се Манго на една страна, въртял се на друга страна — не може да заспи, студ го късал.
Станал посред нощ, проврял си пръста през мрежата, да види какво е времето навън, и рекъл:
— Бре, тежко̀ му на рибаря! Измамих го здравата! Аз съм вътре в колибата и ми е толкова студено, ами той какво ли прави вън, на откритата поляна? Ей го на̀, никакъв не се помръдва — трябва да е замръзнал от студ!

http://chitanka.info/text/14345-hityr-mango-i-ribarjat

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #22 -: Декември 20, 2014, 16:04:03 »
Царството на мълчаливите

В едно далечно царство управлявал цар, който не обичал бъбривците. Яви ли се пред него човек, който гледа с дълги и хубави речи да го убеди, той заповядвал да го изпъдят. Харесвали му се само ония, които умеят с две-три думи да кажат, каквото трябва. Един ден царят, заобиколен от своите съветници и царедворци, седял на престола си да обсъжда държавните работи. Съобщили му, че е дошъл пратеник от съседния цар. Тия двама царе се не обичали твърде — и оня гледал за нищо и никакво да се скара с тоя, за да му обяви война и да му превземе царството. Страната, отдето идел пратеникът, била особена. Там хората били още по-мълчаливи. Толкова им било неприятно да говорят, че се разговаряли с ръце като неми. За най-умен се смятал оня, който може със знак да каже на другите що иска и да разбере по техните знакове що искат те. Пратеникът влязъл, поклонил се на царя и начертал — без да каже ни дума — една окръжност около престола. После си изул цървулите и седнал право пред царя. С тоя знак той казал, каквото имало да каже — и сега очаквал отговор. Царят не разбрал що значи това колело около престола. Той запитал с поглед, а после и шепнешком великия съветник, царедворците, пълководците. Никой не бил разбрал знака. Царят се ядосал много. Как тъй — да се не намери между съветниците му ни един умен човек да му обясни що иска да рече посланикът? Какъв позор за царството му!А чужденецът продължавал да го гледа мълчаливо и да чака отговор. Тогава царят заповядал с нисък глас на великия съветник да прати по града хора — да му доведат най-умните мъже, които знаят. Ако се не намери някой да обясни знака, направен от пратеника, той се заканил да отсече главите на всички в двореца. Додето пратениците вървели от къща на къща да търсят най-големия умник, царят и чужденецът се гледали един друг, без да си кажат дума. А всички наоколо треперели от страх. Царските пратеници вървели из града двама по двама. Двамина от тях знаели, че в една махала живее някакъв учител, много умен човек. Влезли в къщата, която им посочили, но не намерили никого. В стаята видели люлка, дето спяло дете. Люлката се люлеела, макар че се не виждало никой да я люлее. Качили се на плоския покрив. Там имало мокро жито, разпиляно да съхне. Дълга тръстикова пръчка, забита в средата, се люлеела — да плаши врабците, да не би да изкълват зърната. Но и тая пръчка не клател никой, а и вятър нямало. Царските пратеници се зачудили. Излезли в двора. Там видели една бабичка, която чистела боб. Като я запитали, узнали, че учителят отдавна не живее там. В къщата живеел тъкач, син на бабата. Те влезли в тъкачницата — да разберат какви са чудесиите, що били видели. Тъкачът работел на своя стан: бързал да свърши платното. Когато го разпитали, узнали, че той е завързал по един канап на двете подлоги, върху които натиска с краката си, когато тъче. Единият канап бил съединен с люлката в стаята, а другият — с тръстиката на покрива. Натисне ли едната подлога, люшне се люлката, натисне ли другата, позаклати се пръчката. Двамата пратеници се спогледали, сякаш искали да кажат: „Умен е тоя тъкач. Тъкмо такъв човек ни трябва.“ И те му казали, че е дошъл пратеник, който начертал колело около престола на царя, и че никой не можел да разбере що значи то. — Ела в двореца — рекли му те. — Ако отгатнеш що значи колелото, царят ще те награди богато. Тъкачът помислил малко, па се навел, та взел от прозореца два ашика (камъчета), с които си играело момчето му, когато се върне от училище. На излизане видял, че от двора идва едно пиле. Той го хванал, погалил го, па го пъхнал в пояса си и тръгнал след царските хора. Като влязъл в чертога, тъкачът се поклонил на царя, па се обърнал към чужденеца, без да каже дума. Оня го погледнал, а сетне посочил царя и съветниците му. Тъкачът показал с пръст към прозореца, а след това посочил себе си. После се навел, сложил пред посланика двата ашика и го загледал спокойно в лицето. Чужденецът се изненадал и дори малко се докачил. Па току бръкнал в джоба си, извадил шъпа просо и го пръснал по пода. Тъкачът се усмихнал, извадил от пояса си пилето и го пуснал. То изкълвало просото. Тогава посланикът станал, обул си цървулите, поклонил се на царя и си отишъл. Още щом напуснал пратеникът чертога, царят се приближил до тъкача. Всички съветници, царедворци и пълководци наобиколили занаятчията и го запитали какво значат знаците, които са си разменили с чужденеца. Тъкачът отвърнал спокойно: — Той е начертал окръжност. Искал е да каже: „Ако нашият цар ви нападне и обгради столнината с войска, що ще сторите? Ще ли му се предадете, или ще се браните?“ А когато влязох аз, той посочи царя и вас. Искаше да рече: „Нито царят можа да разбере, що му казвам, нито тия около него.“ Но аз посочих към прозореца, а после — към себе си. С това движение му рекох: „Не царят и придворните, а народът трябва да ти отговори. Аз съм човек от народа — аз ще ти отговоря.“ После хвърлих пред него ашиците. Това значеше: „Вие сте пред нас като деца.“ — После — продължил тъкачът — той пръсна шъпа просо по пода, с което искаше да рече: „Нашите войници са безбройни.“ Но аз пуснах пилето да изкълве зърната. То значеше: „Само един наш може да избие стотина ваши.“ Царят бил толкова възхитен от мъдростта на тъкача, че пожелал да го назначи велик съветник. Всички признали, че тоя умен занаятчия е спасил царството, защото видели как си отива чуждия пратеник, без да заплашва царя. Той ще да е разбрал, че с хора, които умеят да му отговарят по такъв начин, по-добре е да не се воюва, защото ще смогнат да се бранят както трябва. Ала тъкачът не приел да стане велик съветник. — Аз съм си майстор тъкач и това ми е работата, за която ме търсят хората. За туй и ще си остана тъкач — рекъл той на царя. — Не е за мене да съветвам, ти имаш други хора за тая работа. Тогава царят го наградил богато и го изпратил. Но преди да си отиде в тъкачницата, майсторът се обърнал към него и му казал: — Нивга не забравяй царю, че между народа има хора, дето разбират онова, що не може да проумее великият ти съветник!

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #23 -: Септември 28, 2015, 09:05:24 »
„Косе Босе“


Народната приказка „Косе Босе“ е записана от неповторимия български автор на детска литература – Ран Босилек. Като горещ привърженик на българския фолклор писателят преразказва и записва огромен брой български народни приказки. Ран Босилек посвещава и голяма част от живота си на детския свят, като текстовете му са прости и искрени. Тяхна отличителна черта е жизнерадостта и звучността им. Сред другите известни произведения на писателя са: „Родна стряха“, „Родна реч“, „Патиланци“, „Я кажи ми“ и много други текстове, с които са израснали и продължават да растат поколения българи.

Приказката „Косе Босе“ спада към раздела на вълшебните народни приказки с животни. Основен похват в този тип текстове е олицетворението – вид метафора, чрез която човешки качества и черти се приписват на животни, предмети и други. Така в приказките се осмиват човешките недостатъци и се изтъкват добродетелите. В текста се използва и друг литературен похват – алегория (нравствените качества на човека се изразяват отново чрез предмети и други). Именно благодарение на тези похвати, свързваме някои животни с определено човешко качество, като например лисицата с хитростта, вълка с коварството, мравката с работливостта, лъва със смелостта, заека със страха и т.н.

Бихме искали, преди представянето на самата приказка, да напишем в заключение, че според Ран Босилек светът на малките е един детски остров, на който всички са били и всички се опитват да се върнат. Пожелаваме Ви с тази приказка да се пренесете там.


КОСЕ БОСЕ

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица.

Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости. Ще им сваря чорбица.

Косенцето ù дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице. Дойдоха ми кака и бате на гости.

Косенцето пак ù дало.

Днес тъй, утре тъй — останало на Косенцето само едно яйчице. Дошла пак Кума Лиса и рекла:

— Косенце Босенце, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске — отговорило Косенцето.

— Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче, и попитало:

— Защо плачеш, Косе Босе?

— Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взема по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си отвъдя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да ù дам. Сега мене ще изяде.

— Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тука в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйчице, ти ù речи: „Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Нея вземи!“

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске, яйчице. Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи нея.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.

Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони — най-после стигнала до дупката си и се скрила.

Кучето клекнало пред дупката. Чакало да се подаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса не знаела, че кучето я варди отвън, и взела да пита краката си:

— Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?

— Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!

— Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички! Ами вие, очички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини очички, кака ще им купи очилца. Ами вие, ушички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини ушички, кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?

— Дръж, куче, Лиса за опашката, дръж, куче, Лиса за опашката.

— Тъй ли! Чакай да те дам на кучето! — и Кума Лиса си подала опашката навън.

Кучето я хванало за опашката и почнало да я тегли. Лиса се дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън. Най-после я издърпало и — скок върху нея — разкъсало ѝ кожухчето.

КРАЙ.

http://www.bulgarianhistory.org/%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5-%D0%B1%D0%BE%D1%81%D0%B5/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9004
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 57.0.2987.133 Chrome 57.0.2987.133
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни приказки
« Отговор #24 -: Април 05, 2017, 14:41:37 »
„Хитър Петър кмет“


В българския фолклор съществува многовековна традиция за осмиване на високопоставените лица (като царски чиновници, бирници и чорбаджии) в държавата. Това се прави с цел народът да се запознае с нечистите им сметки и да се осуетят коварните им замисли. В сатиричните текстове чиновниците са омаловажени, като най-често са надхитрявани от своите подчинени – ратаи и чираци. Така в традиционната култура и в народното творчество безсъвестните хора, заемащи високи постове, са представени като жалки.

В началото героите са прости хора от народа с неопределени имена, но по-късно по българските земи се появява най-известният персонаж от комичния фолклор – Хитър Петър. За него се разказват анекдоти из почти всички български земи още преди 400 г., въпреки това все още съществуват спорове за родното му място. Според един от най-големите изследователи на анекдотите за Хитър Петър – Величко Вълчев, героят е родом от село Градешница, област Мариово, край Прилеп, но други твърдят, че той е от Русенско, Хасковско или Габровско.

Точен отговор може би никога няма да бъде даден поради причината, че все пак Хитър Петър е плод на народното въображение, а не е реално съществуващ човек. Традиционният български герой възниква като аналог на Настрадин Ходжа, литературен персонаж, навлязъл в българското творчество по време на османския период. В кратките анекдоти те често се противопоставят един на друг с остроумието и хитростта си. Въпреки това Хитър Петър винаги е победител, а историите за него служат за поучаването на поколения българи и се превръщат в любимо четиво на малки и големи.



ХИТЪР ПЕТЪР КМЕТ

Събрали се селяните от Хитър – Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.

– Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да разсмее селяните, ударил калпака в земята.
– Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтупал го и рекъл:
– Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
– Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи си приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най-сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
– Абе, ти какво правиш?
– Рева – отвърнало магарето.
– Защо ревеш?
– Че аз – отвърнало магарето, – пред такова голямо събрание, ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
– Тази е приказката – завършил Хитър Петър, – разбрахте ли я?
– Разбрахме я хубаво – прихнали да се смеят селяните.
Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.

https://www.bulgarianhistory.org/hitar-petar-kmet/

[youtube]-xtiJkz20XQ[/youtube]


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf