Автор Тема: Българската Бойна Слава  (Прочетена 69945 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Петкан

  • Account Disabled
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8856
  • Country: bg
  • Карма: +1305/-105
  • Пол: Мъж
  • България преди всичко!
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 53.0.2785.143 Chrome 53.0.2785.143
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #165 -: Октомври 19, 2016, 21:33:11 »
Люлебургаско-Бунархисарска операция

Победоносната операция на 1-ва и 3-та Български армии на линията Бунархисар - Люлебургас -
15 - 19 октомври 1912г.
След успеха на Лозенградското срещно сражение, където само за шест бойни дни 3-та армия изминала с бой повече от 120 км., не се предприема по-нататъшно преследване. Това дава възможност на противника да изживее паниката и да се организира за отбрана на рубежа Бунархисар - Люлебургаз. Оттеглилите се турски войски били усилени със 126 000 души, 96 тежки картечници и 342 оръдия.



Българското командване без добре организирано войсково разузнаване погрешно смятало, че в досегашните боеве е разгромило само авангардите на първоешелонните турски дивизии. Едва към 13 октомври 1912 г., когато обстановката се изяснила, била дадена директива за настъпление.

Генерал Радко Димитриев и офицери от  неговия щаб
http://www.wikiwand.com/en/Third_Army_(Bulgaria)

В изпълнение на този замисъл на следващия ден І и 3-та армия с около 108 000 души, 116 тежки картечници и 360 оръдия подновяват настъплението.
В състава на 3-та армия влизат 5-та пехотна Дунавска дивизия с генерал Павел Христов, 4-та пехотна Преславска дивизия с генерал Климент Бояджиев и 6-та пехотна Бдинска дивизия на генерал Православ Тенев.

До 15 октомври 1912г. те заели изходно положение за настъпление и се подготвили да атакуват по височините западно от р. Карагачдере.
Рано сутринта на 16 октомври 1912г. българската артилерия открила огън по противника. Бойците от 18-и и 20-и пехотен полк тръгнали в атака с удар ''на нож”. Много успешно се развило настъплението и на 3-та пехотна дунавска бригада, която до вечерта излязла северно от чифлика Теке.

Същата сутрин минала в настъпление и 4-та пехотна Преславска дивизия, която попада под силния огън на турската артилерия. Командирът на дивизията заповядва цялата артилерия да открие огън за подаване на противниковата пехота и артилерия. С това се заражда централизирано използуване на артилерията в нашата армия. Започва тежък артилерийски двубой. Решителни бойни действия води през този ден и 6-та пехотна Бдинска дивизия. Към обяд противниковата съпротива се засилва и става особено ожесточена пред 36-ти пехотен полк, който бил принуден да спре. За облекчаване на положението е насочен 35-ти пехотен полк. Лично командирът на дивизията генерал Тенев, застава пред бойния ред, със сабя в ръка повел бойците в атака.

Дивизиите на 1-ва армия този ден настъпват твърде бавно. Вина за това имал командващият генерал лейтенант В. Кутинчев, който приема с неохота обединяването на армията му с 3-та армия, под общото ръководство на генерал-лейт. Радко Димитриев. По същество това са първи стъпки към създаването на висше оперативното обединение - фронта.
По това време главното командване е в Стара Загора, значително отдалечено от войските на повече от 120 км.


Абдулах паша-Командващият 1-ва турска армия (Източната армия)

Командващият обединените армии решили да пренесе усилията от десния на левия фланг, за да притисне противника към Странджа планина. Командващият 1-ва турска армия Абдулах паша, като че ли разгадава замисъла на ген. Радко Димитриев и засилил натиска си срещу 4-та и 5-та пехотна дивизия, като срещу тях се понесли плътни турски вериги. Срещу един български боец връхлитали по няколко турски. Въпреки мъжеството и героизма, нашите бойци били принудени да отстъпят. Недочакали заповедта за въвеждане в боя на второешелонната бригада, по инициатива на войниците и младшите офицери от нея бригадата преминала в настъпление.

В затруднение изпада при Бунархисар 5-та пехотна дивизия, която след контраатака на противника била принудена да се оттегли. Само 3-та й бригада с мъка задържала завзетите височини.
На предложението на командира на дивизията да се оттегли, бригадният командир отговорил: ''Нам и тук ни е добре!”

По-успешно се развива през деня настъплението на 6-та пехотна дивизия. Отбраняващата се пред нея турска дивизия ''Ушак” е принудена да отстъпи. Все пак ограниченият успех на нашите две дивизии смутил командващия 1-ва турска армия и на 18 октомври 1912г. той заповядва всеобщо оттегляне. Окуражени от това, на много места бойците и командирите от 5-та пехотна Дунавска дивизия сами минават в настъпление.

Много стремително настъпила и 3-та бригада към Пуралия, което разколебало противника.
От 19 октомври 1912г. започва общо отстъпление на цялата 1-ва турска армия към Чаталджа.
Много стремително настъпила и 6-та пехотна дивизия. И този път въпреки благоприятните условия, преследване не се провело.
Данните за силите и възможностите на противника били недостатъчни и неверни. Получил директива от главната квартира, командващият 3-та армия взел решение ''да спре двете армии, с цел да се устроят и попълнят запасите”.


Щабът на 3-та армия - от ляво на дясно, прави: полк. Георги Янков, полк. Петър Тантилов, командващият армията генерал-лейтенант Радко Димитриев, полк. Константин Жостов, седнали: подполковник Стефан Азманов (?), майор Н. Николов, 1912 г.

Отново била пропусната благоприятната възможност за разгром на турските войски в Източна Тракия и успешно завършване на войната. Независимо от това победата на българската армия при Люлебургаз - Бунархисар е значително достижение на българското военно изкуство. Не случайно кореспондентът на вестник ''Таймс” пише : ''…Истински герой на деня е българският пехотински войник… Търпелив, издръжлив, весел и засмян… в решителния момент той се явява в един нов, удивителен лик. На него всичко се дължи - сполуката и победата.”

Творчеството в боя, инициативата на малките командири, личният пример, мъжеството и героизмът, взаимодействието между пехотата и артилерията, решителността при настъплението и твърдостта при отбраната са фактори съдействали за победата на българската армия.
Това е най-кръвпролитната операция в цялата война. 20 162 са убитите и ранените български войници. Турските войски губят между 25 и 30 000 войници, 2800 са пленниците, 42 - завзетите оръдия.

...





http://www.levantineheritage.com/balkanwars.htm
...

http://1912.nauka.bg/en/images/h/11-11.jpg
« Последна редакция: Октомври 19, 2016, 21:40:35 от Петкан »
Ad honores

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9010
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 55.0.2883.87 Chrome 55.0.2883.87
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #166 -: Януари 10, 2017, 14:02:30 »
Българската „Желязна дивизия“ всявала страх на Северния фронт

Сава Геров поваля 300 руснаци преди да бъде пронизан от вражеските щикове


Една от легендарните български дивизии в състава на армията на Царство България е Първа шопска, т.нар. „Желязна дивизия“. След като е смазала съпротивата на сърбите, през ноември 1916 тя е прехвърлена на северния фронт, срещу ударилите ни в гръб румънска и руска армия.

На 30 ноември 1916 ръководството на една от ротите от Желязната дивизия решава временно да отстъпи пред ураганния огън на настъпващите руснаци. Старши подофицер Сава Геров от село Богданлия е ранен, но отказва да отстъпи, въпреки че има възможност. Отклонявайки всички молби на своите бойни другари, той застава зад една от ротните картечници с думите „вие вървете, аз ще остана“.

Сава Геров натиска спусъка на картечницата и прикрива отстъплението на ротата. Тракането на картечницата продължава до края на деня.

На другия ден ротата се прегрупира, втурва се напред и си възвръща позицията, от която се е оттеглила предния ден. Железните шопи намират картечницата, която няма останал нито един патрон, а пред дулото ѝ намират над 300 убити руснаци. Сава Геров е до оръжието си, многократно наръган от вражеските щикове.а

Освен жертвоготовност подофицерът от Богданлия проявява и бойни умения. Докато има патрони, точният му мерник държи врагът надалеч, а опитите да се доберат до българските позиции коства стотици жертви.

Споменът за скромният, но велик българин достига до нас благодарение на спомените на поручик Георги Георгиев, „един от Първа дивизия“, както озаглавява великата си книга.

*В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Росен Димитров и адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.

https://trafficnews.bg/
« Последна редакция: Септември 22, 2018, 21:56:58 от Hatshepsut »

Неактивен Siegfried

  • Respected user
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1946
  • Country: bg
  • Карма: +88/-58
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Firefox 52.0 Firefox 52.0
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #167 -: Април 03, 2017, 17:40:32 »
Разгромът на руските войски в Македония от 33-ти пехотен Свищовски полк - октомври 1916г.

Тогава когато СВИЩОВЦИ бяха БЪЛГАРИ, а не русофили! Свищовци бият руски войски и пленяват руските войници, които ги атакуват яростно дори с бронирани автомобили!
'' Пред Кенали са пленени чернокожи - колониални френски войници, а пред Негочане - руснаци. Ура! Ура! Ура!
Тези освободители са били роби на собственото си отечество. Дано русите в бъдеще поне престанат да се занимават с чуждите свободи по стар калъп - да плачат на чужд гроб!... Русский! Наздраве! Наздраве! Желаем и други такива автомобили да ни пратите! ''

През есента на 1916г. руските части в състава на съглешанските войски атакуват Битоля. Настъпват към българските позиции в Битолското поле. Руското военно присъствие на фронта е използвано от френското командване за да разколебае българските защитници. Няма сила обаче, която да ги разколебае. За този случай в "Следъ Богинята на победите. Наборски из походите и боевете на 33. пехотен Свищовски полк.", София. 1918г. пише следното:
"Още не настъпил денят 7 октомври, оръдията пак засолютуваха; аероплан лети по продължението на позицията и пуща лисчета, които, като конфети падат по земята - това са позиви към българите. Френското командване съобщава, че насреща са руси - синове на тия, ще даваха живоата си за свободата на България и пита: ще се бият ли свободните българи срещу тия синове. Истина - трогателно! Но свободни ли бяха самите тия синове? Фактите показаха, че тези освободители са били роби на собственото си отечество. Дано русите в бъдеще поне престанат да се занимават с чуждите свободи по стар калъп - да плачат на чужд гроб!
Характерно беше, че когато в миналите позиви, пущани по същия начин по позициите обръщенията бяха обикновено - татари, гагаузи или най-много тракийци. Най-после французите бяха разбрали, че се бият с българи и обръщението им в последния позив с едър шрифт бяха отправили към българи…"
Руски войски участват в голямата пехотна атака на 14.10.1916г. Тогава има дневна руска пехотна атака в позиците на 33-ти пехотен полк, която е отблъсната. По това време полкът е в състава на 1-ва бригада от 6-та Бдинска дивизия.
През нощта срещу 15.10.1916г. атаката на противника е повторена, но отново е отразена с големи загуби за противника, който дава и пленници.
За боевете в позицията на 33-ти пехотен Свищовски полк се разказва от преки участници в същия източник следното " … 18 оръдия и 30 минохвъргачки бълват огън по едно протежение от 1000 метра в продължение на 8 дни. От окопите е останало само възпоменания от такива. Мнозина са живи заринати, а други загубили ума си, може би завинаги. Често общият пушек е примесен и с отровни газове. Околната земя е обърната: навсякъде се стъпва по чугун!
На 14 октомври, към 2 ч. сл. пладне, артилерията спря като по команда. Лекият вятър разнесе дима и рядка верига предпазливо запрестъпя да заеме позицията на Свищовци. Редки пушечни изстрели запропукаха и мнозина от настъпващите залегнаха, за да не станат никога, а други се върнаха обратно. Артилерийските снаряди наново нервно залитаха над главите. Ниско летящ, неприятелски аероплан дава знак на замръзналата от упоритостта на защитниците пехота да настъпи под прикритието на артилерията. Веригите скочиха и с бяг налитат към защитниците; но, след малко пак с бяг, останалите живи, се връщат по напуснатите си места, а снярадите все се сипят и сипят.
Слънцето залезе. Денят отстъпи мястото си на нощта! Артилерията замълча. Мнозина си въздъхната с облекчение, че поне тая нощ ще могат да починат, да склопят поне за миг очи. Всичко замря; даже пушечният гърмеж не нарушава мълчанието; само тук-там се виждат човешки силуети с прегърната в едната ръка пушка, наклякали до баки със студена чорба, апетитно сърбат с дървени лъжици.
- Вперьод! За Бога и Царя! "Ура! - наруши тишината един ясен глас и вихрено ура заля мъртвото до преди малко бойно поле."
Пушки и картечници мигновенно затракаха, сляха се в един общ хаотичен тътнеж. Бездимният барут помрачи околността. Светещи ракети феерично се носят нагоре, падата надолу и вълшебно осветяват непрогледната тъма. Оръдията и от двете страни заговориха. Подетото в начало ура се загуби - замря.
Тичам, пъна се из изкопаните от снарядите ями, за да проверя дали всички стрелци са по местата си. Мнозина са свели глава в земята и само пукат. Сърдя се, викам да се мерят, а да не стрелят за лудо, ала гласа ми замира - сам се не чувам. Приближавам се до един изправен; той е подпрял приклада в стомаха си и пуща кушрум след куршум. Едва долавям, че пее с висок глас:
"Нас ни Бог изпрати! "…Луд е помислих си, но все пак с началнчиеска сериозност извиках ппчти на…
Братушка не стреляй! - умолителен човешки глас се чуваиз съскащите куршуми.
Писклив свисток се чува в общия бой.
- Предпазител! - се едва чува команда и пушките замират.
Няколко смелчаци излизат напред и след малко се връщат с пленици - братушки от 4 специален полк. Последните са във възторг от бившите руски ученици и лек реверанс за почит свежда главите им. Телефоните нервно забръмчават; отвсякъде питат: какво е това? какво стана ?
Отговорът бе един - ура! Свищовци са победили в нощния бой!
Пред Кенали са пленени чернокожи - колониални френски войници, а пред Негочане - руснаци. Ура! Ура! Ура!
Тишината настъпи; тук-там се чува глухо хъркане на умиращи. Морно се склопяват очите - всичко заспива - само часовете бодърстват.
Слънцето на 15 октомври свари много трупове пред позицията на Свищовци. Противникът е отчаян пред необикновената съпротива. Той вероятно помисли, че тук няма работа с обикновени смъртни човеци, а с някакви неуловими сенки фантоми. Затова след този бой той вече прекрати оптите си да пробие тука фронта.
А Битоля предизвикателно се хилеше зад защитниците на немощните съперници! "

В тези боеве 33-ти пехотен Свищовски полк записва голяма победа. Той ВЗЕМА НЕ САМО РУСКИ ПЛЕНИНИЦИ, НО И БОЙНИ ТРОФЕИ. Сред тях е един руски брониран автомобил, с който не успешно руснаците са атакували позициите на свищовци.:
"… В една такава нощ необикновен шум се чува по шосето от към с. Негочане - за позицията. Тропот, глухо дрънкане на желязо и тракане на колелета - всичко се слива в едно и бързо лети насам.
- Брониран автомобил! - се чува шушукане почти от всички страни.
- По местата си! - дава се заповед и след малко пушките затракаха, насочени по посока на шума.
Последният (бронираният автомобил - б. м.) замря - спря се до телената мрежа, само пушките злобно клокотят, а всред това едва се долавя прахтенето на коне.
- Предпазител! - се подава команда след писъка на свисток. Пушките спират и няколко души с натъкнати ножове отиват предпазливо към шосето. След малко телената мрежа се прорязва и два хубави коня, впрегнати в походна кухня, се вкарват в нашия стан.
Хубав, топъл борш се разсипва от казаните в баките на бойците срещу бронирания автомобил. Един кон, тежко ранен, при изпълнение дълга си умря след тежки конвулсии.
- Русский! Наздраве! Наздраве! Желаем и други такива автомобили да ни пратите! - се развиква един шегобиец и останалите дружно се засмиват, започвайки отново работа.

ИЗТОЧНИК "Следъ Богинята на победите. Наборски из походите и боевете на 33. пехотен Свищовски полк.", София, 1918г.


Генералъ майоръ Нейковъ Т. К-ръ на 33. п. Свищовски полкъ. Източник - вестник "Народна отбрана" 18 септември 1926 г.
33-ти пехотен Свищовски полк е от 9-та Плевенска дивизия. Заедно с 34-ти Троянски полк образува нейната 2-ра бригада. Полкът участва в боевете на Дойранската позиция в Македония. Пристига на тази позиция през март 1917г. и я защитава успешно до 20 септември 1918г., т.е. близо 18 месеца!
33-ти пехотен полк участва в победоносната за България Дойранска епопея в септември 1918г. Полкът заема за отбрана най-важния за дивизията участък - т. нар. Дъбов гръбнак, "гордия и мраченъ Дъбъ, който отъ две години, споредъ кореспондента на в."Таймсъ", "се присмива на британската армия". Удържането на този участък е важно, защото загубата му би се отразила изключително тежко на отбраната на цялата дивизия и би открила пътя към втората главна позиция.
В септември 1918г. полкът разполага с три линии на отбраната: линия на заставите (Свищов, Солун, Междинна и Крестали), линия на предната позиция (Съединение, Цербер, Калето и Никопол) и линия на главната позиция (бастионите полковник Нейков, № 2 и № 1).
Срещу него настъпва цялата 22-ра британска дивизия, усилена с гръцки пехотен полк. След кръвопролитни боеве свищовлии отблъскват всички атаки на противника. В боевете от 16 до 19 септември 1918г. полкът понася следните загуби - 140 убити, 263 ранени, 17 изчезнали или общо 420 души.
Днес на 6 км. от село Цръничани, по стария български военен път към Калатепе, в местността "Трите чешми", се намира гробището на 33-ти пехотен Свищовски полк. Надгробните паметници са натрошени, а гробовете - разкопани. Паметникът на загиналите на 6 май 1917г. войници, подофицери и офицери от полка е взривен и унищожен от комунистите, след 09.09.44г. !!!

Да ЖИВЕЕ 9-ти ЮНИ, да ЖИВЕЕ Цанков !
Истинският БългАрски Химн Шуми Марица;

"Аз" - Дарий, Цар Велик, Цар на Царете, Цар на много народи, син на Хистасп, Ахеменид, Персиец, син на Персиец, Ариец от Арийския род !

Българио, за тебе тѣ умрѣха, една бѣ ти достойна зарадъ тѣхъ, и тѣ за тебъ достойни, майко, бѣха !

Неактивен Петкан

  • Account Disabled
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 8856
  • Country: bg
  • Карма: +1305/-105
  • Пол: Мъж
  • България преди всичко!
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 60.0.3112.113 Chrome 60.0.3112.113
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #168 -: Септември 02, 2017, 23:24:25 »
На 3 септември 2017 г. се навършват 101 години от Битката при Карапелит - Кочмар през Първата световна война.

На 1-ви септември 1916 г. България обявява война на Румъния, която дни преди това се включва в Първата световна война на страната на Антантата. На границата е разположена Трета българска армия, под командването на генерал от пехотата Стефан Тошев, чиято цел е да настъпи в Южна Добруджа и да отблъсне противника на север. Още в първите дни, румънските гранични отряди са разбити, а Конната дивизия на генерал Иван Колев превзема Куртбунар (Тервел)
На 3 септември 1916 г. към 15:00 часа на 03.09.1916 г. в полосата  Карапелит - Кочмар - Гешаново, 4-та конна бригада в състав 400 кавалеристи от 6-ти конен полк от дивизията на ген. Колeв влиза в срещен бой унищожава авангарда и разгромява крупна румънска част, подкрепена с артилерия и руска казашка кавалерия, охраняващи подстъпите към превърнатия в крепост Тутракан и противниковото настъпление към току що освободения от румънска окупация Добрич. С устремна атака в започналата сеч противникът е напълно разбит и унищожен. В сражението участва и Лейбгвардейския конен полк, който дава 15 убити. Румънската бригада, атакувана от българските части при Кочмар, дава загуби от 650 убити и 730 пленени.




Докладът на генерал Иван Колев:

"И днес кавалеристите, артилеристите и придадените пехотни роти от 1-а конна дивизия се помъчиха да оправдаят надеждите, които Царят и главнокомандуващият възлагат на тях. След шестчасов бой в околността на Кочмар срещу колона, идеща от Кара Пелит, съставена от четири батальона с артилерия и конница, Дивизията успя не само да спре настъплението към Курт Бунар, но и да я отхвърли назад. С един смел обход, Дивизията откъсна авангарда от един и половина батальона от главните сили, като принуди последните да отстъпят бързо, под прикритието на артилерията си, а авагардът, изолиран напълно унищожи. Полето е осеяно с оръжие и ромънски трупове. Досега са известни около 700 пленени с 9 офицера, от които един майор, и около 600 изсечени, между които 4 офицера. Нашите загуби още не са известни, но, сравнително са малко.

След  днешния успех вярата в пълната победа над врага става още по-голяма у кавалеристите, и те са готови за още по-рисковани, по-сигурно бляскави действия. Дивизията нощува в Курт Бунар и околните села."



[youtube]V9Rls2MHrrI [/youtube]
Ген Иван Колев и действията на Конната дивизия в Добруджа в 1916г
Ad honores

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9010
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 69.0.3497.100 Chrome 69.0.3497.100
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #169 -: Октомври 03, 2018, 22:02:10 »
Каймакчалан – име символ на българския героизъм


Автор: полковник от резерва д-р Петър Ненков, военен историк

Тази година се навършват 98 години от епичните боеве за връх Каймакчалан в Македония, състояли се между 12 и 30 септември 1916 г. по време на Първата световна война.

На 9 септември 1915  г. българската армия извършва обща мобилизация и на 1 октомври преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сръбската армия, която до този момент успешно задържа настъплението от северозапад на австроунгарските войски.

Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър-председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към адриатическото крайбрежие.

Там с френски параходи са превозени до остров Корфу. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски дава възможност на щаба на съглашенците да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления.

На 18 август 1916  г. Втора армия изтласква англо-френските части оттатък река Струма. 8-ма пехотна Тунджанска дивизия от Първа армия освобождава Лерин, Баница и Костур. Но с това настъпателните възможности на българската армия  се изчерпват.

Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916  г. настъпление срещу десния фланг на Първа армия в направление на Битоля.

На 12 септември 1916 г. започва артилерийската подготовка на противника. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън на противника.

Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата. Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка.       

Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан „свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли”. Той е скалист и гол, покрит само с алпийска трева и отвсякъде е изложен на артилерийски обстрел.

Отбранява се от 5 дружини и 4 батареи от 11 пехотен Сливенски полк, изтощени вече от боевете. Срещу него настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. 46 дни продължават боевете за неговата защита. 46 дни върхът е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите.

Ден и нощ върху него се изсипва огън и метал. Пръстта вече не личи под пласта от шрапнели. Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв.

Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема.

Окопите на защитниците – преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън. Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове.       
   
И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни. Всеки ден отминава кървав и жесток.

Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка. Трябва да се поправят от разрушенията отбранителните съоръжения.

Войниците са смъртно уморени. Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение. Едва днес, седнали в меките си столове и топли стаи, можем да си представим ада, през който са минали тези смели синове на България.

И друг враг връхлита храбрите защитници на върха – студът. Страданията им се увеличават от рано настъпилото захлаждане. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд и го обгръщат пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората.

Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11-и пехотен полк да забравят за смъртта и да се сражават като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.     

Седем противникови батареи всеки ден  засипват върха с хиляди снаряди. Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите, барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. Но върхът остава български!

След студа и артилерийската канонада врагът, повече от всякога е сигурен  в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват  в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, а с тях и тежките картечници. Но са останали ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.

Нашите сили се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления и се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-и артилерийски полк, разположена на самия Каймакчалан. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата.

Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени. Те стрелят с картеч. Командирът на батареята капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията.

Тогава измъчени и изнемощели, пехотинците се втурват с вик „ура” към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват с бягство.   

С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Нейните окопи са изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места.

Забравените герои: Генерал Алекси Попов, когото властта лиши от орден „За храброст”

Войсковото формирование се топи бързо. Пада убит ротният командир, взводните командири и подофицерите. Накрая остават живи само 15 войника от ротата. От вражеския артилерийски огън вече не личи къде са били окопите. 15-те храбреци заемат позиция на канарите над позицията и оттам с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака.

В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи, които противникът е успял да овладее.

Командирът на 11-и пехотен Сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага.

Малко Търново поправя историческа неправда, свързана с името на генерал-майор Алекси Попов

„Напред. На нож!“ - ечи команда. Командирът на 10-а пехотна рота също подава същата команда и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и изкомандвайки: „Мъртвите в атака!“, тръгва към противника – сам, горд и величав, презрял смъртта.

Сливенци и другарите им от другите полкове, притекли им се на помощ, се втурват напред. Блясват неприятелските ракети. С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока.

Смелият командир на дружина майор Куртев поваля трима сръбски войника, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци: „Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!“

И отново се чува адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Оцелелите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага.

Закривайки с гърдите си ротния му командир, предпазвайки го от насочения към него вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка – Стефан Китайков, показал изумителна храброст в боевете.     

На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-и пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат.

Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат окопите. В тях на вечна стража са останали само мъртвите герои. Тук-там из барутния дим като призраци се мяркат само отделни войници. Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък - някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си.

Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят. За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!

След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава като еманация на българския дух и мъжество. Пред паметта на воините от 11-и пехотен Сливенски полк можем само да свалим шапки и мълком да се поклоним.

http://www.desant.net/show-news/31350


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf