Автор Тема: Българската Бойна Слава  (Прочетена 67348 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Родолюбец IYI

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 859
  • Country: 00
  • Карма: +623/-27
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Scorpio Scorpio
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #30 -: Април 08, 2007, 22:10:46 »
Императоре - поздравления за блестящата статия!!! :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap:
Аз знам обаче за още един бой - най - великият в цялата бойна история на генерал Колев. Става въпрос за една среща на българската конница с ескадрон руски донски казаци, въоръжени с пики. Те се смятат за най - добрата кавалерия в света по онова време. Генерал Колев и славната ни конница правят за смях прехвалените казаци и само с леки кавалерийски шашки разбиват ескадрона.

Можеш ли да намериш материали за тази битка. Интересувам се, а знам много малко за нея.  :)

Неактивен Иван Иванов

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 637
  • Карма: +253/-63
  • Пол: Мъж
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #31 -: Април 08, 2007, 22:29:50 »
Цитат
Генерал Колев и славната ни конница правят за смях прехвалените казаци и само с леки кавалерийски шашки разбиват ескадрона.

Бе не е било само с шашки- познай с какво, щом след това на донските казаци им разрешават да изполват Манлихери- само и единствено на тях  :-P :-P :-P Ей, страшно пукало е това, някои по-запазени и до днес си бият добре за калибъра.
Иначе атакакта срещу румънците е една от малкото успешни в историята на 20 век, при които конница е успяла да победи пехота в открит бой ! И за ПСВ май си остава единствената такава.

« Последна редакция: Април 08, 2007, 22:39:29 от Иван Иванов »

Неактивен Родолюбец IYI

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 859
  • Country: 00
  • Карма: +623/-27
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Scorpio Scorpio
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #32 -: Април 08, 2007, 22:33:25 »
За Манлихери не знам дали са използвали. Чух само за шашки. Ама що казваш.....
Знаеш ли някакви подробности за битката?  :)

Неактивен Иван Иванов

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 637
  • Карма: +253/-63
  • Пол: Мъж
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #33 -: Април 08, 2007, 22:40:47 »
Това изкопано от Славата, а там от Дир-а:

Цитат
На 4 септември разузнаването на дивизията донася за приближаването на руска казашка дивизия в състав от 5 конни полка( 30 ескадрона) , командвана от генерал-лейтенат Леонтович. Въпреки двукратното числено превъзходство на противника, българските кавалеристи отхвърлят през следващите няколко дни казашките разезди.( Впрочем, руснаците въобще и не очакват, че българските войски ще се сражават против тях – “…Мы думали, что болгары не будут стрелять в нами, между тем они бросаются как собаки пороклятые! Десят человек атакуют сорок…”)


Наистина се превъоръжават с манлихери впоследствие...
А това за действията на конната дивизия като цяло :

http://forum.boinaslava.net/showpost.php?p=98460&postcount=86

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Founder
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4781
  • Country: bg
  • Карма: +1343/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #34 -: Април 12, 2007, 22:14:33 »
Ген. Вазов разбива англичаните при ДойранС победата си командирът спасява България от окупация на съседите

Д-р Божидар ДИМИТРОВ
В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи. Резерви няма. Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено се боят от окупация на страната от войски на съседите - Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.

От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.

Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).

При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.

Къде са англичаните и гърците?


Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.

Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож". "В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", пише в английската военна история. Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия също.

Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.

На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.

В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.

През 1935 г. генерал Вазов пристига в Лондон на среща на ветерани от войната. Той е посрещнат от домакините на гара Виктория със сведени в знак на почит и уважение знамена на всички съглашенски полкове, сражавали се при Дойран.

Жени пращат баници на победителя


Атаката на шестте съглашенски дивизии на 16 септември е предшествана от мощна артилерийска подготовка. Триста и петдесет хиляди снаряда са изсипани върху българските окопи. Те и телените заграждения са изтрити от лицето на земята. Българските загуби са... 9 убити и 40 ранени! Останалите 34 500 са дълбоко укрити в бетонните бункери на петте паралелни позиции, които Вазов търпеливо е изграждал 2 години.

Войниците са го проклинали през цялото това време, че ги кара да работят. След
войната обаче дълго време генерал Вазов всеки ден получава баници от плевенските села от жените на войниците си. Затова, че върнал мъжете им живи от фронта. И, разбира се, шишета и дамаджани с ракия от бившите си войници.
И има защо - в края на щурма 9-а плевенска е загубила 494 убити, англичаните 47 000, а гърците - 12 000.

Но на 16 септември никой от плевенци не се надява да се върне жив. Затова по древния обичай войниците преди щурма обличат последната си бяла риза. А някои от офицерите повеждат контраатаките, облечени в парадните си униформи и накичени с медалите си. http://bg-history.info/?p=statia&statiaid=60
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Бащицата Махно

  • Account Disabled
  • Forum Member
  • *
  • Публикации: 194
  • Country: bg
  • Карма: +231/-19
  • Пол: Мъж
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #35 -: Април 12, 2007, 23:02:11 »
   Eдна от великите победи на българската армия!
Когато си в лодката, бреговете изглеждат други!

Неактивен SSK

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 291
  • Карма: +214/-15
  • Пол: Мъж
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #36 -: Април 12, 2007, 23:58:01 »
....но не и последната  ;)
Трябва да покажем на Света,че не всички сме като тях.

Неактивен Кaравелов

  • Junior Member
  • *
  • Публикации: 23
  • Country: 00
  • Карма: +32/-3
  • Пол: Мъж
  • Да живее България!
    • Старият български химн
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #37 -: Април 13, 2007, 03:56:11 »
Като младши офицери пра-дядо ми и неговият брат участват в ПСВ..Пра-дядо е ранен и получава орден за храброст...брат му също ,но..посмъртно...ВЕЧНА ЧЕСТ И СЛАВА НА ВЕЛИКИТЕ НИ ДЕДИ !ПОКЛОН ПРЕД ПАДНАЛИТЕ ЗА МАЙКА БЪЛГАРИЯ!
БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Founder
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4781
  • Country: bg
  • Карма: +1343/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #38 -: Май 22, 2007, 03:50:52 »
Първата победа в българското небе


В ранната утрин на 30 септември 1916 г. временно назначеният за началник на Аеропланното училище поручик Манчо Манов получава устна заповед от заместник-инспектора на Инженерните войски. Съдържанието є не е изненада за младия командир на развърнатата край София школа за подготовка на български авиатори. То е свързано с четвъртия по ред опит да се нападне столицата на Царство България по въздуха. Първият е предприет на 17 април и е в отговор на германските бомбардировки над Солун, но не постига целите си поради голямото отдалечение от фронта на базовото полево летище на френската ескадрила F 384. Това налага пребазиране на част от състава и техниката є. На 15 септември 1916 г. в 6,20 ч. четири Farman F40, пилотирани от френски екипажи, последователно и на малки интервали от време излитат от площадка край Солун. В машината на водача са поручиците Ноел и Лесер.
Те прелитат билото над Беласица с почти северен курс и се насочват към София, където в 8,40 ч. хвърлят пет бомби, една от които пада близо до двореца (според доклада на екипажа). Другите три самолета също достигат целта си, но тъй като бойният товар е по-голям от разумното за полет на такова отдалечение, летците продължават към румънска територия. Първите две машини кацат край Букурещ, а другите ­ до Турну Мъгуреле. На 28 септември отново френски екипаж ­ фелдфебел Аско и бомбардир Буте де Монвел, хвърлят бойния си товар над старопрестолния град Велико Търново и, макар обстрелвани от зенитната артилерия, безнаказано се отдалечават към Румъния.

Френското и сръбското армейско командване, които са в основата на тези рейдове, търсят повече моралния ефект, отколкото нанасянето на поражения по обекти с военен характер. Голямата отдалеченост на опорния пункт на маршрута лишава от възможност екипажите на двукрилите фармани да подкачват от двете страни на гондолата голямо количество бомби. Обикновено те се ограничават до не повече от пет 7,5 или 8,5-килограмови боеприпаса. Когато основната задача е разузнаване от въздуха, приема се за нормално използването на две бомби Cooper от 11 кг. Разбира се, бойният товар включва и 8-мм картечница Hotchkiss. Нейното тегло в заредено положение е 12,25 килограма и също значително натоварва бързо износващите се двигатели Renault от 160 к.с. Оръжието е желан спътник на летците. С него те разчитат да отговорят адекватно на всяко противодействие във въздуха, независимо че фарманите са изпели лебедовата си песен и на Западния фронт отдавна не ги смятат за основен боен самолет. На Балканите обаче те и модифицираните им варианти F41 все още са актуални, без да отстъпват по летателно-тактически характеристики на намиращите се на въоръжение самолети в развърнатите от германците авиоотряди и превъзхождащи българските L.V.G. C-II по скорост, таван, скороподемност и боен товар. Затова и летците, поели курс към българската столица, макар и предупредени за изтребители Fokker Е80/E-III на летището северно от града, летят с чувството за недосегаемост. Максималната скорост на германските моноплани, добили страховита слава в боевете на френско-германския фронт в края на 1915 г. и началото на 1916 г., е само с 5 км/ч по-голяма от тази на Farman F40/41 (141 км/ч срещу 136 км/ч на биплана) и при постигане на изненада прехватът е почти невъзможен.

На това разчита и смесеният екипаж на Farman F41, заводски номер 3185. В гондолата на биплана са капрал-пилот Морис Роабл и наблюдател-стрелец поручик Бранко Наумович от ескадрила F384. За първи път сръбски офицер взема участие в подобна мисия, което е компромис от френска страна, имайки предвид трудността на задачата ­ да се хвърлят две 11-килограмови авиобомби Cooper над войсковите складове и работилници в летищния район на столицата и да се разузнаят позициите на батареите за противовъздушна отбрана на града.

Капрал Роабл набира височина 3000 м и с крейсерска скорост от 120 км/ч поема западно от поречието на р. Струма. В същото време на Божурище пристига и първото съобщение за противниково влитане. В 8,45 ч. от щаба на въздушната отбрана предупреждават, че вражеският биплан е прелетял Крива ливада и се насочва към Горна Джумая (дн. Благоевград). На разположение на поручик Манов са два изправни изтребителя, два самолета L.V.G. C-II и няколко подготвени за полети скоро доставени Albatros C III. След подадения сигнал за тревога първи излита фелдфебел Вагнер. Неговият фокер се отделя от земята в 8,52 ч. Три минути по-късно излита поручик Първанов с втория фокер, а след още две във въздуха са фелдфебел Шулц с наблюдател подпоручик Узунов като екипаж на една от учебните машини L.V.G. В 9,00 ч. започва засилване втори самолет L.V.G., пилотиран от поручик Манов с наблюдател подпоручик Ченков. И четирите аероплана набират височина в посока юг­югоизток, каквито са предварителните указания за вероятната посока на противниковия самолет. В 9,15 ч. българските и германските летци наблюдават разривите на зенитните снаряди откъм Орхание (дн. Ботевград) и малко след това забелязват и целта. Тя лети 500 м над тях, снарядите се пръскат все по-близо и екипажът не спира да маневрира, което забавя постъпателната скорост на полета на фармана.

Фокерът на поручик Първанов пръв започва маньовър за заемане на изгодна позиция за атака от задна полусфера. За да отвлече вниманието на противника, подпоручик Ченков открива огън със своята Madsen. Поручик Наумович бърза да отговори, като се стреми да използва качествата на модерното си стрелково въоръжение и новите боеприпаси тип “D” със значително подобрена балистика на куршума. Картечницата дава възможност да се обстрелва прицелно неприятелят от дистанции над 700 м. Престрелката между бипланите улеснява поручик Първанов да достигне на 150 м от неприятеля, но липсата на достатъчно височина и скорост пречат за успеха на атаката. Фелдфебел Шулц насочва тромавия си апарат срещу фармана и подпоручик Узунов успява да изстреля 25 куршума по него. В това време атакува и изтребителят на фелдфебел Вагнер. След неговата стрелба неприятелският апарат хвърля напосоки двете авиобомби с явното намерение да се освободи от тях и завива към Искърското дефиле в посока на Курило. Двата фокера го следват неотлъчно. L.V.G. C-II са с по-малка скорост от френския апарат и участието им в боя приключва. В 9,45 ч. бипланите кацат на Божурище и екипажите им се включват в числото на чакащите за известия от развръзката на тази първа по рода си битка в историята на българската държава.

Фокерите започват все по-яростно да атакуват неприятеля, след като той намалява височината си. Стрелбата се води откъм задната му, незащитена полусфера, откъдето не може да се използва стрелковото въоръжение поради опасността да се засегне собственият двигател, витлото и множеството тяги и опори. Българинът е по-напористият и се сближава до дистанции от 50 м. Германецът стреля от 100­150 м. След поредната атака фарманът полита надясно и увеличава темпа на снижение. Фелдфебел Вагнер минава встрани, за да следи за действията на вражеския пилот. Отначало той добре се справя с управлението на надупчената машина, въпреки че след нея се точи сребриста струйка от пробития резервоар. Личат и многото поражения по кормилата и тягите за управление, някои от които са напълно прекъснати. Доста са пострадали опашните вертикални плоскости. Двигателят също е повреден и като че ли се готви да спре, защото витлото устремно забавя своето въртене. Българският офицер явно не вярва, че с противника е свършено и отново се впуска в атака. Води стрелбата от упор и това слага край на боя. До височина 20 м изранената машина все още се подчинява на командите на капрал Роабл, който се бори за своя и за живота на сърбина пред него. След това фарманът се разпада. Първа се отделя гондолата и от 8 м се стоварва на земята. За миг останалата част от конструкцията продължава напред, но при нарушената балансировка също се завърта безцелно и се забива в насечения терен на Балкана, на 45 км северно от София. Германският пилот завива към летище Божурище и маха с ръка на поручик Първанов. Той обаче продължава да снижава и каца на малка полянка близо до отломките на френския апарат.

Фокерът на фелдфебел Вагнер опира тревистия грунт на летището в 10,10 ч. и пилотът докладва на поручик Манов за случилото се. Двамата решават, че дългът им изисква да се притекат на помощ на поручик Първанов. Най-бързият начин, разбира се, е по въздуха. Подръка се оказва подготвен за тренировъчни полети Albatros C-III. След излитането той поема към Своге и кръжи над района на падането, търсейки подходяща площадка за кацане. Избраното място се оказва доста каменисто и албатросът капотира, чупи витлото си, но за сметка на това летците виждат твърде спокойна картина ­ поручик Първанов, жив и невредим, държи в ръцете си явно доброволно предаденото оръжие на доскорошните си неприятели. Те са се отървали само с контузии и се оказват доста словоохотливи. Макар и в плен, все пак са живи.

При огледа на мястото на падането набързо назначената комисия от Щаба на Действащата армия констатира, че апаратът Farman F41 е напълно разрушен. По него преброяват 132 пробойни от куршуми. Пораженията по фокера на фелдфебел Вагнер са седем пробойни. На биплана на поручик Манов са открити две. Изтребителят на поручик Марко Първанов е незасегнат. Общият разход на боеприпаси от българска страна е 1045. Фелдфебел Вагнер изстрелва целия си боен комплект от 500 патрона, поручик Първанов ­ 400 патрона, подпоручик Ченков ­ 120 и подпоручик Узунов ­ 25.

След обстоен медицински преглед в армейската болница пленените летци са нахранени и изпратени в Комендантското управление. Така приключва този знаменателен за българската изтребителна авиация двубой. Случаят предоставя за първи път шанса тя да бъде кръстена в огъня на въздушното противоборство. Динамиката и ожесточението на въздушния бой над София са описани и в спомените на капрал Роабл, където той обявява, че се е сражавал с осмина фрицове и българи.

Димитър НЕДЯЛКОВ

Повече от година противникът избягва София

Заплахата за българската столица и за стратегическите обекти в дълбочина на територията на Царство България остава. Основната причина е липсата на подходящи летателни апарати за въоръжаване на планираните за развръщане подразделения. В края на 1916 г. българската военнотехническа делегация, изпратена в Германия, настоятелно поставя въпроса за доставката на десет изтребителни самолета от типа Halbeschtadt: осем за двете аеропланни отделения на Македонския фронт и два за допълване бойния потенциал на бързо остаряващите фокери за отбраната на София. Усилията са напразни и делегацията се завръща само с 18-те бойни и 8 учебни Albatros C-III. Те са и най-модерните и скоростни самолети, с които разполага българската авиация. Ето защо с нарочна заповед на командира на Въздухоплавателната дружина (като едновременно се изпълняват основните задължения) за прикритието на българската столица са заделени два албатроса с пилоти началника на Аеропланното училище капитан Симеон Петров и нещатния инструктор (командирован от Първо аеропланно отделение) подпоручик Христо Димитров. Със същите задължения са натоварени началникът на Аеропланното депо капитан Димитър Сакеларов с Otto C-I и един от германските инструктори с моноплан Fokker E80/E-III. Тези минимални сили, съвместно с 18-те зенитни разчета и 11-те картечни поста, представляват ядрото на противовъздушната отбрана на София. За щастие след свалянето на злополучния фарман повече от година съглашенските летци не се решават да прелитат над града.

http://bg-history.info/?p=statia&statiaid=220
« Последна редакция: Август 20, 2011, 11:43:02 от Hatshepsut »
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Founder
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4781
  • Country: bg
  • Карма: +1343/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #39 -: Август 15, 2007, 15:14:32 »
(част от военната клетва)

Историческият факт че никоя страна в света не може да се похвали с пленено българско бойно знаме е един от първите поводи за гордост, който всеки българин ще посочи. Действително няма военен музей по света, който да има трофейно българско знаме.
В същото време в софийския военноисторически музей са изложени 62 пленени бойни знамена на всички армии, които са имали нещастието да воюват срещу българската. Тази българска военна гордост се е превърнала в клише, но много от днешните българи, особено неслужилите не познават в дълбчина символиката на знамето и нямат представа, защо един предмет е толкова ценен и по – важен от човешкия живот.


Знамето – символика и статут
 “Във всякой един полк има по една военна святиня, от която, освен Князя, няма по-висок никой. Както на святата икона всякой си снема шапката и се кръсти, така също и на тая святиня всякой военний, макар че бил той даже и Княжеский син, отдава чест. Тая святиня се изнася при войските и се отнася за пазенето й всякога с почест и музика.

Тая именно святиня е знамето. Знамето е направено от копринен плат, прикован на едно дръвце. На знамето има три изображения: кръст, който означава Вярата, лев, който означава Отечеството, и Княжеский вензел, който ни напомнюва за Н. Ц. Височество Князя.

Както кръстът или иконата, като изображава лика на самия Спасител, ни напомнюват за Господа, за Неговите страдания и Неговите поучения към народа и тия напомнювания ни карат да си възнесем ума и сърдцето към Бога, карат ни да се позамислим за нашите грехове и нашите длъжности, като същевременно ни дават сила и добър живот – така също и знамето, като изображава на себе си с кръста – Вярата, с лева – Отечеството и с Вензела – Н. Ц. Височество, съединява всичко това в себе си, за да ни припомни наший дълг, нашата клетва – да умрем за Вярата, Княза и Отечеството.

Ето защо всякой войник е длъжен да пази знамето, във време на сражението, до последната си капка кръв; докато има жив войник от полка, не трябва да се остави знамето да попадне в ръцете на противника: да се остави знамето да попадне в неприятелски ръце, е голям срам за частта (полка), която не e можала да го запази.”

Из: „Ръководство на унтер-офицерите в пехотата“. Наредил: майор М. Иванов, (одобрено от учебното бюро), първо издание, София, 1892 г

Няма военослужещ, който да не е възпитаван, че знамето е светиня. Но обикновено съвременният воин осмисля тази идея чрез светските морални представи за святост, свързана с мъжество, доблест и бойна слава. Това несъмнено е правилно, но далеч не изчерпателно. Защото идеята, че знамето е светиня, има своя много по-дълбок, духовен смисъл според православната традиция.  В православният свят бойното знаме е светиня, защото върху него са изобразени свещени християнски символи ­ Христовия кръст, ликове на светци или думи от Светото писание . Знамето е светиня и защото над него е извършен обредът на освещаването, то се връчва на полка като Божие благословение над войнското братство. Това осветено знаме е едновременно залог за вярата на войника в Бога и за верността му към бойните другари, народа и родината. Знамето е светиня, защото олицетворява самия Бог ­. Затова войнската клетва се изрича пред знамето и завършва с целувка на последното и кръстен знак, точно както минаването под Светата плащеница на Разпети Петък. Подобно на Бога, който е винаги с нас, знамето съпътства воините във всички важни моменти ­ както в бой, така и в мирни дни. Знамето олицетворява Бог пред полка и полка пред Бог. Ако знамето бъде пленено, полкът се разформирова, той не може да продължи да съществува.  На дръжката на всяко знаме  има гривни, на които пише на кого и кога е връчено. Когато полкът се смени, се добавя нова гривна.
Когато по някакви причини няма  как да се извърши молебен за дадена войскова част, той е отслужван пред бойното и знаме. Затова православната църква сравнява бойното знаме със свещена хоругва ­- бойната светиня съединява около себе си в едно цяло воините от един полк, подобно на вярващите, които в църквата се събират около Божият образ .

Първите бойни знамена на младата българска държава са по руски образец ­ от двете им страни е изобразен кръст с изправен лъв в средата и надписа “С нами Бог” (“С нас е Бог!”). Тази християнска символика се запазва върху бойните ни знамена чак до 1950 г. По този армейски образец думите “С нами Бог!” са изписвани върху знамената на някои чети, участвали в Съединението (1885 г.) и на доброволчески дружини по време на Балканската война (1912-1913 г.). Бродираните върху старите бойни знамена думи “Бог с нами!” или “С нами Бог!” са заимствани от старинните църковни текстове на т. нар. “Голямо повечерие”, което се отслужва по време на Великия пост: “С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!... Могъщи, покорете се, защото с нас е Бог! И ако закрепнете, пак ще бъдете победени, защото с нас е Бог!” Както вярващите призовават Божието присъствие и помощ, за да се очистят от греховете по време на Великия пост, така и православните воини влизали в бой с възгласа: “С нами Бог”. Конните полкове имат по-малки, квадратни знамена - т.нар. щандарт.
2. Спасяването на българските бойни знамена

България е губила войни. Българската армия е губила битки.  Български полкове са били разбивани обграждани и пленявани и държани като заложници 14 – пъти. Но нито едно от полковите знамена не е попадало в ръцете на врага. Всички те, до едно са спасени от български офицери и подофицери, които с риск за живота си са намирали начин да ги занесат до София. Днес всички тези знамена са си на мястото – в Националния военноисторически музей:

6-ти пехотен търновски полк;
1-ви пехотен софийски полк;
25-ти пехотен драгомански полк;
42-ри пехотен полк;
3-ти пехотен бдински полк;
15-ти пехотен ломски полк;
51-ви пехотен полк;
52-ри пехотен полк;
19-ти пехотен шуменски полк;
35-ти пехотен врачански полк

36-ти пехотен козлодуйски полк;
8-ми пехотен приморски полк;
27-ми пехотен чепински полк
9-ти пехотен пловдивски полк


Когато си военопленник, военните закони са безмилостни и еднозначни – съхранението на знаме е равностойно „престъпление” на съхранението на оръжие и се наказва по един начин – разстрел на място. Въпреки това българските офицери във военопленническите лагери увиват знамената под дрехите си, предават си ги от един на друг и така ги съхраняват с месеци, в очакване на удобен миг да избягат и понякога жертвайки живота на неколцина, с цената на това един да успее да достигне България.

Със заповед № 67/30.03.1922 г. министърът на войната утвърждава учредяването на специален металически „Знак за спасяване на знаме“ за онези офицери и войници, които са спасили през войната 1915–1918 г. знамена. За спасените знамена е учредена „Възпоменателна гривна“ с изписани на нея имената на спасителите.

Спасяване на знамето на 15-и Ломски пехотен полк

Петнадесети Ломски пехотен полк (1889–1944 г.) се формира във Видин с Указ № 11/1889 г. от 2-ра и 3-а дружина на 3-и Бдински пех. полк и приема знамето на 9-а пехотна дружина.  Под него полкът участва в Балканските войни при Люлебургаз, Тюркбей, Кумбургаз, при атаката на чатал­джанската позиция, Айвали, Долна махала. В Първата световна война полкът се бие под знамето си при Стойково бърдо и завладяването на Зайчар, в боя при Чеган и Червената стена, където е убит командирът на полка полк. Стефан Илиев. Неговото място заема полк. Васил Шишков.

Съгласно сключената конвенция през септември 1918 г. полкът остава в заложничество. Полк. Шишков започва да крои планове, как да спаси знамето и воинската чест на полка.  През нощта на 3 срещу 4 октомври заедно с подполк. Христо Младенов свалят знамето и приборите, обвиват около дръжката мушама, на мястото на лъвчето слагат китка и прибират фалшивото „знаме” в калъфа. Слагат знамето в картечно сандъче, отиват в една нива с единично дърво, правят скица на местността и  заравят бойното знаме на полка. Връщат се призори. Сутринта полк. Шишков строява личния състав и прави лъжливо демонстративно изгаряне на знамето. На 4 октомври полкът тръгва за сдаване и след претърсване се установяват на пленнически лагер в южните части на Скопие под охрана на французите.  Успокоен, че вече няма да ги претърсват, полк. Шишков осигурява открит лист на двама офицери – кап.  Петко Капитанов от София и поруч. Страхил Митев от Лом, под предлог да напътстват колата, която кара хляб за полка, с цел да изровят знамето и да го донесат. Двамата се справят с поставената задача. В лагера приборите на знамето – лъвчето и гривната, остават в кап. Капитанов, който заедно с фелдф. Доно Велков ги укрива. Знамето се крие посменно под ризите на полк. Шишков и подполк. Младенов. От топлината  боите излизат на ризите им, затова ушиват възглавница. Тя се пази денонощно. Офицерите крият знамето до 6 февруари 1919 г., когато успяват да го предадат на полк. Йосиф Петров, свръзка при френското главно командване в Солун, комуто е разрешено да посети лагера Полк. Шишков  му предава рапорт до Военното министерство и го моли с една условна тайна дума да му съобщи, че пратката е доставена. Полк. Петров пристига със знамето на 7 февруари 1919 г. в гр. Солун. За нещастие генерал Франше Д’ Епре му съобщава, че главната квартира се мести в Цариград и той трябва да го придружи по море. За да отклони съвместното пътуване заедно със знамето, полк. Петров под предлог, че страда от морска болест, иска разрешение да пътува с влак. По телефона съобщава на началник-щаба на 10-а дивизия в Гюмюрджина да излезе на гарата, да причака Солунския влак и да се срещне с него. Срещата с полк.  Вълков, бивш военен министър, се осъществява в една опушена стая на гарата. Полк. Петров с отдаване на чест му казва: „Господин полковник, предавам Ви знамето на 15-и Ломски пехотен полк с молба да го предадете във Военното министерство в София“. След това полк. Петров отпътува за Цариград, а полк. Вълков предава знамето във Военното министерство.
Спасяване на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк

След отстъплението на българските войски при Добро поле през септември 1918 г. едно от унизителните условия, които победителите налагат на родината ни, е цели войскови поделения да останат заложници на Антантата. Тази тежка участ застига и 19-и пехотен Шуменски полк в състав от 3431 воини, чийто командир е подполковник Марин Куцаров.
Според разпореждане на командването на Антантата цялото въоръжение и бойното знаме на полка следва да се предадат в плен. Подполковник Марин Куцаров е поставен пред неимоверно изпитание. Като боен командир, участник вече в три войни, той взема бързо и смело решение: оръжието да бъде предадено без съпротива на представителите на Антантата, ала полковото знаме, което съхранява лично, на всяка цена трябва да бъде запазено. Но как?

Съгласно заповедта на командира, в мъгливата утрин на 6 октомври 1918 г. съставът на 19-и пехотен Шуменски полк е построен в каре пред клада буйно горящи дърва. Застанал до знаменосеца със знамето, поставено в калъф, подполковник Куцаров се вглежда в смълчания строй и изрича следните паметни думи:
– Господа офицери, подофицери и войници! Братя мои! Благодаря ви за героизма и победите в боя. Благодаря ви, защото на бойното поле България не бе победена. Но сега народът ни е в беда. В беда сме и ние, но сме живи. А щом сме живи, поне с част от бедата може да се справим. Днес ние сме заставени да предадем нашето оръжие на противника. Ще го предадем, нямаме възможност да се съпротивляваме. Заложници сме. Но противникът е ненаситен. Той иска не само оръжието, но и полковата светиня – бойното знаме, знамето на нашите победи, знамето на полковата чест, знамето на родината. Това е бедата, с която трябва да се справим. Да спасим знамето! Това е нашето клетвено задължение. Дори да останем без него, то не бива да попада в чужди ръце, не трябва да бъде опозорено. Допуснем ли това, то ще бъде най-голямото престъпление пред родината. Като командир аз нося най-голямата отговорност за това. И аз реших, реших – повтаря той – знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено...

Подполковник Куцаров подава команда: „Мирно! За знамето, за почест!“. Войнишкият строй изпълнява командата безупречно дружно. Командирът взема от объркания знаменосец полковата светиня. Издига я високо, за да я видят всички. Коленичи пред кладата и поставя знамето в буйния огън, чиито пламъци бързо го поглъщат. Изправя се, застава мирно и отдава чест.
Вечерта подполковник Куцаров записва в личния си дневник: „6 октомври 1918 г.... Съобщих твърдото си решение то [знамето – бел. съст.] да бъде изгорено... Явиха се доблестни офицери, подофицери и войници, които се кълняха в най-милото, най-драгото си, в честта на семейството си и молеха да им се даде по едно парче от знамето с обещание, че те ще го предадат в полка в гр. Разград. След отдаване на необходимите почести аз сам хвърлих знамето в огъня... Големият огън в най-скоро време превърна всичко в пепел“.

На 8 октомври 1918 г. 19-и пехотен Шуменски полк официално преминава под френско командване, на гръцка територия. Тогава един гръцки капитан ще попита на сносен български език: „Защо изгорихте знамето, господин подполковник?“. „На мое място Вие как бихте постъпили, капитане?“ – задава на свой ред въпрос подполковник Куцаров. Капитанът мълчи. Той дори не подозира, че българското знаме, от което се интересува, е скрито по униформата на българския офицер, с когото разговаря.
Но какво всъщност се е случило? Отговор на този въпрос дава сам подполковник Куцаров значително по-късно.

В онази тревожна нощ срещу 6 ноември 1918 г. преди „изгарянето“ на полковата светиня подполковникът, оставайки сам със знамето, го снема от дръжката, а вместо него увива няколко свои ризи и парчета стари дрехи, върху които отново поставя знаменния калъф. Самото знаме внимателно сгъва под хастара на куртката си, която сутринта облича под шинела. Много дни след това ще крие знамето по този начин или в допълнително дъно на куфара си, което сам изработва – скривалища, които пази в строга тайна. Заради тази тайна командирът спи винаги сам. Където и да се намира, при свои или сред чужди, бойната светиня непременно е с него. Така изминават цели седем месеца до началото на май 1919 г.
Тогава подполковник Куцаров, който е с разклатено здраве още от Балканската война, се разболява по-сериозно. Разрешено му е да напусне пленничеството и да се върне в Шумен.

В Шумен офицерите от щаба на дивизията, убедени във версията за „изгарянето“ на полковото знаме, посрещат подполковника все пак сърдечно, някои от тях обаче подхвърлят двусмислени реплики. Когато подполковник Куцаров се явява на рапорт при командира на дивизията, последният му казва, без да го погледне: „Разбрах, че си се върнал. Но дали за теб ще има място в дивизията, не знам“. И не изчакал опита на Куцаров да реагира, командирът на дивизията отронва: „Вместо да изгориш знамето или след като го изгори, не намери ли пистолет поне с един патрон в цевта, та да избягаш от позора?“. Подполковник Куцаров си отдъхва. Мълчаливо разкопчава куртката си, под която се вижда бойното знаме. Тирадата от обвинения мигновено секва. Двамата командири се прегръщат. Канцеларията бързо се изпълва с офицери. Едва сега подполковник Куцаров разкрива истината за съдбата на знамето. И споделя: „Но ние имаме чудесни командири и бойци. Имаше някои от тях, които разбраха, че знамето не беше изгорено, но са мълчали, мълчали са дори и пред мен, за да го запазят, а мен да не тревожат. А аз само в дневника си отбелязах, че не знамето, а само калъфа и неговата дръжка хвърлих в огъня. Благодарение на това, сега то е тук. Нося и лъвчето, което също бях снел...“.

Новината за необикновеното спасяване на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк се разнася по всички поделения в гарнизона. Множество офицери, войници и граждани се събират в центъра на Шумен, пред Гарнизонния военен клуб. На челно място сред тях е подполковник Куцаров със знамето в ръце. Всички викат „ура“. Неколцина подофицери и войници вдигат подполковник Куцаров на раменете си и последвани от множеството, го понасят по бул. „Славянски“ чак до помещенията на 10-и конен полк и обратно. Войниците пеят националния химн „Шуми Марица“ и марша на 4-та Преславска дивизия „Ечи, ти наш Балкан“. Подполковник Куцаров, стъпил здраво на войнишките рамене, аплодиран от гражданите, развява над главите на множеството спасеното бойно знаме.

В знак на признание за проявения героизъм при спасяването от плен на полковото знаме подполковник Куцаров отново е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и с новоучредения специален знак „За спасяване на знаме“.

Днес клетвата най-често се извършва не пред полковото бойно знаме, а пред националното. Полковото знаме стои в специална ниша в батальона и до него денонощно има часови - в разчета традиционно това е пост N1. По устав  във всяко военно поделение на БА националното знаме се издига при сутрешна и се снема след вечерна проверка, винаги с изпълнение на националния химн и команда "мирно" (ако личния състав е с оръжие, "за почест") . През нощните часове, когато знамето е снето, в поделението не се отдава чест и не се движи със строева крачка.http://edinzavet.blog.com
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Wladyslaw Warnenczyk

  • Respected user
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 2110
  • Country: 00
  • Карма: +512/-133
  • Пол: Мъж
  • http://www.historum.com/
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #40 -: Октомври 27, 2007, 01:21:57 »
Пра-дядо ми е бил офицер от австро-унгарската армия и също се е бил срешу британски войници в северна Италия.Пра-дядото пък на най-близкия ми приятел българин се е бил в точно тази битка срещу същият корпус британци,срещу които се е бил моя дядо в Италия.  :)

Неактивен МИГ

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 507
  • Country: 00
  • Карма: +119/-27
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Cancer Cancer
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #41 -: Октомври 27, 2007, 01:42:51 »
ВЕЛИК Е НАШИЯТ ВОЙНИК!!!ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОИТЕ!!И се чудим после защо не ни понасят разниангличани и французи.
Why don't you all f-fade away (Talkin' 'bout my generation)
And don't try to dig what we all s-s-say (Talkin' 'bout my generation)
I'm not trying to cause a big s-s-sensation (Talkin' 'bout my generation)
I'm just talkin' 'bout my g-g-g-generation (Talkin' 'bout my generation)

Неактивен Искандер

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 429
  • Карма: +106/-40
  • Пол: Мъж
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #42 -: Ноември 02, 2007, 11:50:49 »
http://www.pro-anti.net/show.php?issue=827&article=6


Атанас ИЛЕВ

В корабните журнали малко е записано за тях, малко са и историческите извори. Живата памет обаче е разказвала по кораби и на брега за подвизите на българските моряци. Отправяйки поглед към бъдещето, трябва да се опираме и гордеем с миналото и да съхраним героите в сърцата си. Навеки!
Когато през 1912 г. нашите войски се насочиха на юг, за да осъществят националните интереси, Черноморският флот разполагаше с шест 97-тонни торпедоносеца, кръстени със звучните имена: “Летящи”, “Шумни”, “Строги”, “Смели”, “Дръзки” и “Храбри”, учебния крайцер “Надежда”, имаше три плаващи торпедни батареи и 240 френски котвени мини “Соте-Арле”. Противникът ни превъзхождаше стократно и за първи път черноморският бряг създаваше тревоги, криеше неизвестни. Именно Балканската война подсказваше необходимостта от модерен и силен флот. Върховното командване отчете незаслуженото му пренебрегване, но пропиляното време трудно се наваксва. За щастие имахме достойни морски офицери, които въпреки рехавата наличност на съвременни плавателни съдове, успяха да подготвят боеспособни екипажи, закърмени с отколешния победен дух, създал безсмъртни епопеи.
Първият успех на моряците ни е в радиоразузнаването. На 2.10.1912 г., три дни преди обявяването на войната, румънският кораб “Принцеса Ана”, предвождан от наш миноносец през минния проход, акостира във Варна, за да превози до Цариград турски граждани. Радиотелеграфистите на “Надежда”, ръководени от капитан-лейтенант Неделчо Недев, изненадващо засичат кодирано съобщение до турското командване, излъчено от борда на “Принцеса Ана”, с координатите на минните заграждения. Оказва се, че този шпионски акт е извършен от двама турски разузнавачи, пътували с румънския кораб. Те са задържани, но за да се запазят добросъседските отношения с Румъния, на “Принцеса Ана” се разрешава да отплава. На следващия ден се променят и разстановките на минните полета.
На 7.10.1912 г. турските крайцери “Меджидие” и “Хамидие” обстрелват Каварна, разрушават митницата и без да бъдат обезпокоявани, се оттеглят. Командването на флота, базирано във Варна, бързо преосмисля обстановката и решава да действа в открито море. За командир на подвижната охрана е назначен капитан II ранг Димитър Добрев, опитен морски специалист с голям боен опит. Като български моряк-доброволец, включен в екипажа на крайцера “Дмитрий Донски” от Втора тихоокеанска руска ескадра, той е участвал в морската битка през 1905 г. при Цушима между флотите на Русия и Япония.
На 7.11.1912 г. от Букурещ се получава секретно донесение, че египетските кораби “Ак-Денис” и “Кара-Денис”, натоварени с 80 оръдия и боеприпаси, предназначени за подсилване турската отбрана на Чаталджа, отплават от Кюстенджа, охранявани от броненосеца “Хайредин Барбароса”, крайцера “Хамидие” и контра-миноносците “Яр-Хисар” и “Берж-Сатфет”. Капитан II ранг Димитър Добрев незабавно свиква командирите на “Летящи”, “Смели”, “Строги” и “Дръзки” и заповядва още тази нощ конвоят да се пресрещне и атакува. С малките като орехови черупки торпедоносци българските моряци не се колебаят да излязат срещу турските стоманени исполини, подобно нашите четници и въстаници, които с кремъклийки и един черешов топ, готови за саможертва, тръгнаха срещу османската империя.
В 22,25 часа, в килватерен строй и без светлини, отрядът се изнизва през северния минен проход, курс - североизток. Малко след полунощ на безлунната утрин на 8 ноември наблюдателят на водещия торпедоносец забелязва на около 2 мили силуета на военен кораб и веднага докладва. Оказва се, че това е крайцерът “Хамидие”. Веднага капитан II ранг Димитър Добрев разпорежда: “Торпедна атака!” Челният “Летящи”, обезпокоен да не изпусне крайцера, избързва с торпедния изстрел, но не го улучва. Това е и моментът на откриване на отряда и от турския кораб затрещяват десетки оръдия. Морето закипява, но без да обръщат внимание на убийствения огън, последователно “Смели” и “Строги” атакуват - също неуспешно. Идва ред на последния “Дръзки”. Той пресича курса на врага, оставя го от десния борд и при успоредни галсове и дистанция около 100 метра - торпеден залп, адски взрив и успех. Мощното “ура” на екипажа заглушава артилерийската канонада. Гордият “Хамидие” клюмва, на носовата част зейва пробойна, убити са 8 моряци, 32-ма са ранени. Взет на буксир, с кърмата напред, крайцерът е довлечен до Цариград. Светът е изненадан, чуждите специалисти не са очаквали такава изразителна победа на българските моряци.
Командирът на “Дръзки” мичман I ранг Георги Купов и торпедният офицер мичман I ранг Кирил Минков донесоха първия и със стратегическа значимост успех на военния ни флот. Без нито една жертва, само с незначителна дупка на димохода, видна и днес на “Дръзки”, застанал кротко на брега край Варна като исторически експонат. Командващият Трета армия генерал Радко Димитриев изпраща благодарствена телеграма до морските герои и лично до капитан II ранг Димитър Добрев. Морското поражение над “Хамидие” действа съкрушително на турското командване. То се принуждава да отдалечи транспортните конвои от нашите брегове. Това поражение ускорява подписването на първото споразумение за примирие в село Плая на 23.11.1912 г.
Плод на безпределна обич към родината е подвигът на капитан-лейтенант Евстати Винаров. Енергичен и добре подготвен морски офицер, изготвил през 1905 г. чертежните планове на първата българска мина. Командването на флота познава неговите качества и го назначава за началник на морските служби на Бяло море и на Мраморно море. Внася ред в пограничните служби и с моторници и ветроходи снабдява с хитри ходове крайбрежните поделения с храни и муниции. Безсилен е обаче срещу турския броненосец “Тургут-рейс”, застанал на котва на около 4 мили от брега на Мраморно море, срещу десния фланг на нашата армия, укрепена на Чаталджа. Ден и нощ с канонаден огън той разравя войнишките землянки и окопи. Командирът на Втора армия генерал Стилиян Ковачев разставя на брегови позиции една планинска батарея, но изстреляните снаряди цопват пред броненосеца, даже не го обливат с пръски. На капитан-лейтенант Евстати Винаров хрумва смелата идея да торпилира досадника. Давид излиза срещу Голиат! От командването изисква само една-единствена помощ и нищо повече - да му се доставят две 380-мм торпеда. Молбата му се изпълнява и на 9.03.1913 г. те пристигат в Шаркьой - малко пристанище на Мраморно море. Междувременно в беломорското пристанище Карачели той е преоборудвал една моторница в импровизиран торпедоносец. “Дарданелите”се контролираха от турците и прехвърлянето на примитивния боен кораб в Шаркьой се осъществява по суша. Теглена от волска кола, моторница и моряци без море, шляпат в кал, вместо вълни-възвишения. Полагат се неимоверни усилия и на 13.03 1913 г., когато пада и Одрин, торпедоносецът е вече в определената база на атака - Шаркьой. Извършен е величествен подвиг, но българското племе е готово на чудеса, за да защити свещените земи на дедите ни. Торпилирането на “Тургут-рейс” се планира на 15.03.1913 г. около полунощ. Горивото на моторницата обаче закъснява и то се осуетява. Както се казва, на война като на война. На следващия ден времето се влошава, броненосецът сменя котвената си стоянка и атаката отново се отлага. За да се изпреварят нови изненади и капризи на времето, взима се решение тя да се осъществи незабавно след подобряването на метеорологичната обстановка. Бурята затихва едва в края на март и върховният момент настъпва. В ранните часове на 1.04.1913 г. врагът трябва да се накаже. Сигурен в успеха си, капитан-лейтенант Евстати Винаров си представяше как торпедата покосяват нахалния “Тургут-рейс” и той бързо се пречупва, оръдията му заглъхват и потъва във водната паст. Правят се последни оглеждания на пусковите механизми. Настъпва виолетовият здрач и когато той се предава на звездната нощ, моряците изкачат на палубата на торпедоносеца в очакване на командата: “Снемаме от вързала”, следва: “Пълен напред”, доближаване до броненосеца, залп - и победа. Съдбата обаче поднася нова, последна изненада. Телеграфът изненадващо иззвънява и ниже съобщението: “От 1 април т.г. военните действия между България и Турция се прекратяват…” Примитивният торпедоносец, останал и без име, не отплава, не провежда победния залп. Капитан-лейтенант Евстати Винаров измънква “жалко” и като дисциплиниран български морски офицер изпълнява заповедта. Все пак беше щастлив. Беше дошъл мирът... Една волна чайка се стрелва към него, крясва и за първи път той проследява дирята й към вечно бягащия хоризонт.
Ако аз загубя, това не означава, че не е трябвало да се победи.

Неактивен Борис

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 743
  • Country: 00
  • Карма: +280/-29
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Gemini Gemini
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #43 -: Юли 10, 2008, 14:16:56 »
Българската армия размазва подчовеците:

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=YwYvr3dxAMU[/youtube]
Bulair, Sharkioi, Odrin 1913
« Последна редакция: Февруари 24, 2013, 09:48:16 от Hatshepsut »

Неактивен Генерал Колев

  • Registered user
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 2681
  • Country: bg
  • Карма: +199/-11
  • Пол: Мъж
  • България над всичко!
Re: Българската Бойна Слава
« Отговор #44 -: Септември 08, 2008, 17:24:40 »
34–ти пехотен Троянски полк

34–ти пехотен Троянски полк е формиран в хода на реформите в българската армията в края на 19 и началото на 20 век. С указ 2 от 1.01.1899 г. се „въвежда бригадната организация в пехотната дивизия”.

В тази връзка с Указ номер 9 от същата дата се дава разпореждане да се формират 12 резервни полка  В Ловеч е разположен новосформирания 10 резервен полк. След четири години на 30.12.1903 г., от княжеската канцелария последователно излизат два указа. С първия под номер 83 се разпорежда да се осъществи допълнителна реорганизация на мирновременната армия. С втория под номер 84 се издава конкретна заповед „за приравняване на резервните полкове към типа на действащите пехотни полкове”.

Така тази дата макар и условно може да се смята за рождена на троянския полк. Полкът от резервен се трансформира в действащ и получава новото си име 34 пехотен Троянски полк.

Войнишкият състав на полка се попълва от подлежащи на военна служба младежи от Ловешка и Троянска околия – според тогава действащия закон, попълването на войската се осъществява на териториален принцип.

 
« Последна редакция: Юни 18, 2011, 20:07:50 от Hatshepsut »
България над всичко!


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf